Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази

Панайот Маджаров

 

5. ОТНОШЕНИЯ СНАХА - СВЕКЪРВА

 

 

Вникнем ли в семейните песни, отразили отношения между снаха и свекърва, облъхва ни атмосфера на враждебност, взаимна нетърпимост между младо и старо поколение; неприспособимост между утвърдила се стопанка в домакинството и нова претендентка да командва в завареното, изградено от другиго семейно огнище; неподелено влияние върху сина между майка и съпруга; трудно „фигуряване” (нагаждане) към нови условия на живот и съжителство. Дребни и незначителни случки създават условия за травми във видимо спокойните дни до идването на новия човек в семейството. Така е в песните, пресъздали истински или подсилени трагедии от неизгладени с добро противоречия между младото и старото поколение. Младото момиче е живяло в атмосфера безоблачна и романтична, където не е могло да осъзнае напълно трудностите в семейния живот на едно затворено и самозадоволяващо се стопанство. Идеалната възраст за встъпване в брак е била за момчето: „момче голямо, двадесте и двя години”, за девойката „мома голяма на осемнайсе години”. Това е била възраст, считана за нормална да поеме самостоятелен живот. Но са били чести случаите на ранни женитби на 14, 15, 16 години. Върху неукрепналата физика и психика се е стоварвало тежко домакинство, грижи за деца и съпруг, а понякога грижи за болни родители или осиротели по-малки братя и сестри на неукрепнал съпруг. Понякога върху плещите на свекървата е тежало голямо семейство с всичките трудности в примитивното селско стопанство и ръчна обработка на облекло от сурова вълна и стръкове лен до готовата дреха, когато в семейството ѝ идва нов човек без навици и подготовка за самостоятелна домакиня, съпруга и майка.

 

Няма следи в песни и предания за съществували някога в Източна Тракия семейни задруги — съжителство на цели фамилии под един покрив, колективно стопанисване на ниви и стада. Битувала е далечна традиция — със задомяването синът да бъде отделен в свое жилище и домакинство. Грижа на родителите е било да подсигурят дом за новото семейство още в деня на сватбата. Останал

 

91

 

 

е и изразът: „Оженихме го, отредихме го.”, което означава, че младият стопанин е получил отделно жилище, собствен впрегатен добитък и необходимия стопански инвентар, собствени ниви, собствено стадо от дребен рогат добитък. Домакинята — най-необходимата покъщнина и бройки домашни птици. Понякога обстоятелствата са налагали временно съжителство в дома на момковите родители или за постоянно, когато се отнасяло за най-младия син, отредено му да поеме цялото домакинство на застаряващите родители и да се грижи за старините им.

 

Навярно икономическите и природните условия на планината са позволявали лесно снабдяване със строителен материал — греди и камък за градеж. Типични са странджанските къщи от 18 и 19 столетие, изградени само от камък и дърво. На меджии, доброволен труд от близки на момъка, лесно са струпвали необходимите за градеж материали. Заплащал се е само „усталъкът”, изграждането на къщата от дюлгери. Дървената конструкция е позволявала разглобка (сглобявала се с джлебове, без пирони) и пренасяне на ново място.

 

... къщата ше си рàзглобя,

в Търново ше я нàправя,

в Търново на хорището,

до вашта, Мандо, кат вашта ...

   (Л. а.)

 

Отделянето на съвсем младите съпрузи в самостоятелно домакинство, също не е било лесно за неукрепналите млади хора. Тука пак е била нужна грижата и помощта на родителите. Но наслоената от векове традиция е имала своя практическа философия. Първоначалната помощ, давана от родителите, е трябвало с време да затихва, като с това се създавали условия за укрепване и вяра в собствените сили на младите.

 

Не може да се твърди, че тия песни и разкази са отразили всеобщите взаимоотношения между двата персонажа и тяхната „закономерна” непримиримост. Напротив, наслоената тактичност, вродената доброта, любовта към младите и особено очакваната голяма радост — внуците, са създавали условия и предпоставки за разбирателство, взаимопомощ и такт между поколенията. Много често в разказите на вече улегналите някогашни млади снахи се чувства благодарност, синовна признателност към свекървите, от които са успели да научат това, което са пропуснали да възприемат от майките си; от топлите чувства, получени в ежедневието и в трудни

 

92

 

 

житейски моменти; от грижите, които са полагали към децата им; от домовитостта, на която са ги научили. Даже в някои случаи „сработването” между снаха и свекърва е било по-силно, отношенията по-близки, отколкото между майка и дъщеря, които времето и пространството са отчуждили.

 

Невъзможно е да не са съществували разногласия и спречквания, защита на лични мнения и позиции, затова е казано и в поговорката: „Дето нема пушек, там нема крамола.”

 

Естествено е в песните да са отразени само драстични или подсилени ситуации и събития, които са имали за цел да предпазят идните поколения от невъздържаност и нетактичност.

 

Въпреки сложността и понякога трудноразбираема причинност за противоречията между младо и старо поколение, между снаха и свекърва, според песните и разказите тези противоречия могат да се класифицират по тяхната причинност:

 

предварителна предубеденост у едната или у двете страни;

 

взаимна неприязън, породена от съжителството;

 

неизживяна ревност между съпругата и майката;

 

липса на качества и желание у някои хора да се приспособяват към нова обстановка, към ново съжителство.

 

В нередки случаи неприязнените отношения започвали от преди събиране на младите. Неодобрението, неблагославянето на бъдещия брак от родителите е само по себе си начало за трайни разпри.

 

... нища Мария за снàха,

Мария Стамбулиювцим,

дале ше ти дума продума,

дале ше ти лафът управи,

дале ше ти лице направи ...

   (СНП, № 141)

*

... Гьорги за Рада проòди,

майка му прати за друга,

за друга, в друга махала ...

   (Л. а.)

*

... Иван за Митра проòди,

майка му прати за друга,

и кя Митрина ронѝна,

Митрин стрикова дъщеря ...

   (Л. а.)

 

93

 

 

И нещо много силно и жестоко. Враждата между майките на момчето и момичето стигнала до връхната си точка. Съгласни са и двете със смъртта на децата си, но да не видят младежките им стремления осъществени.

 

Гьоргюва майка седяше,

отвънка на хорътата,

и на комшийки думаше:

— Жени ле, наши комшийки,

каиль съм, жени, каиль съм,

Гьорги мъртвец да видя,

колкото Рада снаха!

Де чула Радина майка,

Радина майка кълняше:

— Къбуля Рада в земьята,

колкото Гьоргя за зетя ...

   (СНП, № 85)

 

След подобни изявления на двете страни, взаимната между двете семейства злоба или ще поболи младите хора, или ако престъпят родителското несъгласие, бракът им е обречен на гибел. Злобата на двете майки е по-силна от родителската им обич, от чувствата за опазване и съхранение любовта на децата и бъдещите внуци.

 

Когато майката не може да отклони сина си от нежеланата бъдеща снаха, прибягва до магии или жестоко и коварно убийство, както е в разказа на К. Петканов „Змия усойница”, създаден по мотиви на народна песен. Майката на момчето „подарява” скъпия си момински колан на синовата си годеница, като в пакета слага и жива усойница [1].

 

„Имаше в село една жена, Стана се казваше. Дошла бе на втори мъж в нашето село. Първият ѝ мъж го убили през Балканската война. Имаше доведен и заварен син. Сетне им се родиха още две деца, момче и момиче. Харесал си прероденият ѝ син мома от съседното село. Нагласили главешът след Ивановден — подир Поганото. Възможно е Стана да не е харесвала бъдещата си снаха. Разказвала, че имала поличба за крамолите. Съществуваха поверия да се гадае за годежите и сватбите през време на Поганото. Едно от тях е, след като се стъмни, да се подслушват разговорите на съседите под прозореца. От тоя разговор може да се разбере какви ще бъдат отношенията с бъдещата снаха, с бъдещия зет, какъв ще бъде животът

 

 

1. Петканов, К. Белият вятър на Странджа. С., 1983, 313—316.

 

94

 

 

след идване на новия човек, как ще протече брачният живот на младите хора.

 

Застанала Стана под прозореца да слуша. Съседите имали дете първолаче. Майката го проверявала как си е научило урока за следващия ден. Детето, вместо да прочете от букварчето „мама мие”, казало „мама бие”. Скарала се майката на детето. То се разплакало. Върнала се Стана вкъщи и казала на сина си, че „тъва главеш хубаво нема да донесе”. Той не послушал майка си. Още първите месеци след сватбата, бабата и снахата се сръбали. Колкото поживяли в една къща блага дума не си продумали. Всеки ден имало крамоли. Като умря дядото на баба Стана, повече не могли да се „слугарьясват” (да се търпят). Баба Става напусна къщата и селото. Отиде да живее чак в Северна България. Щерката ѝ там се бе оженила в някакво село.” (Р. К.)

 

Стара неизкоренима злоба у майката се стреми да изтръгне породилата се и още неразцъфнала любов у единствения ѝ син:

 

Димчо ле, гайдаржийче ле,

Димчо ле, един на майка,

кой ти гайдата изписа,

изписа та я дойдиса!

— Я си гайдата изписах,

в кỳмата, мале, в плявнята,

Рада ми свяща държаше!

— Кàиль съм, сино, кàиль съм,

мечка с капистра доведи,

колкото Рада за снаха ...

   (Л. а.)

 

След такива изявления едва ли синовата избраница ще може да прекрачи прага като снаха на бъдещата си свекърва. Майката е съгласна мечка да доведе в дома ѝ, но не и Рада. Не защото Рада е грозна, мързелива, зла и болна, а защото е дъщеря на човека, който в младостта им я е пренебрегнал. Някогашната любов към Радиния баща се е превърнала в непреодолима омраза.

 

„В с. Звездец живяхме 6 години по чужди къщи. Едни от хазаите ни имаха големи деца за женене. Първият им син харесал съседско момиче, хубаво, работливо, весело. Майката на момчето не разреши да се вземат. Попитах я, защо пречи на младите, щом се обичат. „Енно вряме и я исках млого татка хи, ма той не ме зе. Ожени се за енна дебелана, че му втаксали елтъне. Сега да си ръбат елтънето. Нища щерката му за снаха!” (К. М.)

 

95

 

 

Доброто посрещане в деня на сватбата и в следсватбените дни може да се изроди и в неприязън. Омразата възниква и от съжителството, когато младото семейство е нямало отделно жилище и възможност за създаване на самостоятелно домакинство. Също и когато се съчетаят нежелано съжителство и несговорчивост.

 

Пяйте ми, пяйте, пиленца,

дорде сте малки пря макя,

й я га бях малка пре макя,

къдято ходех и пяех,

в градинка влизах и пяех,

китка си виях, пак пяех,

че га се, пилце, ожених,

ожених, та се поцърних,

даде не госпокь и събра,

двя зълви и двя етърви,

баба ми лоша прòклета,

какото сторе все лошо,

лошаво, все нефелѝто,

я мажа, кя го премàзва,

я мета, кя го премѝта,

ляп мяся, кя го премясва,

та сме се, пилце, скарале,

на деня, на Илиндене,

средя ми лято на харман,

лоши си думи кàжайме,

лошави думи òмразни,

кя мèне и я на нея.

Та ме я баба кълнала,

кълнала и прокълнала:

— Мари невясто, невясто,

дваж клета и триж прòклета,

невясто, да не харòсаш,

пиле фракато да станеш,

да не мож гняздо да свиèш,

нито пиленца опѝлиш,

да фръкнеш, да не замръкнеш,

до година да дойдеш,

на коминет ми да кацнеш,

а пък я да те прòпъде!

   (СНП, № 218, с. 178)

 

96

 

 

Песента е донесена от бежанците на село Каракоч, Лозенградско. Това е жалба за юношеството, за моминските години, безгрижието в родителския дом и пропастта, настъпила след прекрачване прага на новото си семейство. Сривът е настъпил от пренаселеността в дома на съпруга. Във възбудата си свекървата е казала най-тежки думи на младата жена. Клетвите попарват най-съкровените мечти на невестата — да свие свой дом, да създаде свое семейство и народи деца.

 

В песента за Георги хайдутин снахата живее отделно. Тихата и безобидна жена става прицел на озлобената майка, родила и отгледала хайдутин. Недоволството от поведението и постъпките на сина си тя пренася върху снахата. Свекървата смята, ле снахата е виновна за лошия занаят на сина си, макар че той е хайдутувал и преди женитбата си. Собствените си грешки по възпитанието на сина прехвърля върху младата жена. Вини я, че тя го е тласнала към непрокопсан и срамен занаят. Снахата е виновна, че Георги не се прибира в дома си да започне мирен труд, да създаде дом и деца. Свекървата вещае и одобрява кървавото покушение над младата жена. (СНП, № 309, с. 255)

 

Подобна е случката и със Страти хайдутин от с. Крушевец в края на XIX в. По разказа на Тонка Петкова Страти се върнал в село да заколи жена си, защото майка му го търсила в гората и му внушила, че нощем Яна, снахата, отваря на чужди мъже. Лошо подбраната с добри намерения лъжа довела до опит за убийство.

 

В песента „Стефан Дальлянки думаше” се разказва как свекървата в непримиримата си злоба към снахата подсторила сина си да яубие. (СНП, № 219)

 

В друго семейство омразата към снахата свекървата насажда у цялото домочадие и всички вземат участие в отравянето на младата жена.

 

Лелько, дèверичко,

ода ми се пиè!

Булко, га наляем,

тогава ше пиèш!

Бабо, дай ми ода,

млого ми се пиè!

— Булко, га наляем,

тогава ше пиèш!

— Любе ле, Димитре,

ода ми се пиè,

от сношната риба,

 

97

 

 

риба мермерена!

— Любе ле, Еринко,

кой ти е наловѝ,

кой ти е донèсе?

— Дядо я налови,

стрѝко я донесе,

баба я насоли!

— Любе ле, Еринко,

тва ня беше риба,

риба мермерена,

ями беше змѝя,

змѝя усойница!

   (СбНУ, 57, № 1066)

 

В една от песните се говори как свекървата продала снаха си и я наклеветила пред сина си, че жена му сама е избягала при новия си стопанин (СбНУ, 57, № 1065). Свекървата прави магия за раздяла на сина от снахата. Магията е направена, но вместо снахата, синът се превръща в „сура смочина”. Намесена е и съдбата. Злото се обръща към извършителя. Наказана е злобната свекърва (СНП, № 22).

 

В основната част на песните пострадалата е винаги снахата, защото свекървата е винаги силната в дома си. Тя определя и съдбата на снаха си. Но има фолклорни творби, в които снахата е взела връх в семейството и успява да се справи с омразната ѝ свекърва.

 

„Една снаха имала стара и болна свекърва. Потресло хи да подгазова бабата. Решила да се отърве от нея. Държала я няколко дене гланна. Ма бабата не умирала. Фатила я и почнала да я блъска от енната стена в другата, но да не излизат сеньняци по снагата. Пак не умряла бабата, но изгубила сичките силици, колкото имала. Извадила снахата енна губерка и хи надупчила езитет. Бабата повече не можела и да хоратова. Турила е снахата в постелята и викнала лельките си да видят майка си, че бере душа.

 

Дошли дъщерите. Бабата лежи и гледа ма дума не може да продума. Мучала и ръкомахала. Сочела стените и долапите, показвала езитет си. Гледали щерките и нищо не разбирали от мученето и жестовете на майка си. „Какво показва, какво иска да каже!” — запитали снахата. „Ня ли се сятате како ви показва! Показва ви тялото и езитет си. Казва, че булката млого хубаво я е гледала, хранила, облицала, къпала. И какво тегло булката с мене я изтеглила? Затва и новите дрехи, и новите постелки, и покривки, и запазеното вързопче с пендарите от младите години, сичко на булката да дадете. Защото с мене горкичката снахица како не е изтеглила!” (К. М.).

 

98

 

 

Съществуват песни и разкази, в които се говори за човешки взаимоотношения между снаха и свекърва, между ново и старо поколение.

 

Тръгнала Манда за ода,

На пъкь майка си срешнала,

Кя я майка хи попита:

— Мандице, милна мамина,

Хубаво ли е пре баба,

Пре баба, като пре майка!

— Хубаво ми е, мале ле,

хубаво ми е, мер не е,

моя е баба мулаим,

с очи чувяка наява,

със уста ше го упои ...

   (Л. а. запис от М. К. срв. СбНУ, 57, № 1059)

 

Понякога недоволството от новия човек, дошъл в семейството, възрастните се опитват да изразят с шега и с надежда, че с отделянето на младото семейство в собствен дом дрязгите и неприятните чувства ще отшумят. „Имаше в нашето село един дядо Димо. Ожениха сина, но новата му къща още не беше готова. Останали младоженците при родителите на момчето, при дядо Димо. Снахата им бе много устата. Знаеха я в цялото село. Още от първите дене си показала рогата . Бабата мълчаше, но дядо Димо обичаше да се шегува: „Пази боже от проклето магаре и от устата булка. От магарето ше се отървам, кога го изядат вълците. От булката ше куртолисаме, когато иде да живее в новата къща!” (Р. К.)

 

Причини за крамоли и трайно неразбирателство са били и не-спазвани традиции, което според вярванията водело до трагични последици. След венчавката в черквата и довеждането на младоженците в дома на родителите му, свекървата посреща младите с тава пшеница и ръси на кръст младото семейство. На входа, преди да прекрачи прага на дома, свекървата повдига булката 3 пъти, което символизира премерване на силите и доброволно подчинение на снахата. След третото повдигане булката трябва да прекрачи прага. Стъпи ли тя върху прага, прави лошо заклинание. Предрекла е скорошната смърт на свекървата. Случвало се в смущението си младоженката да престъпи неписаното правило. Но е имало и случаи, когато невестата демонстративно е стъпвала на прага. Още от тоя миг започвали нестихващи свади между новата и старата стопанка.

 

99

 

 

„За такъв случай разправяха на смях за снаха и свекърва от горната махала. Те и двете бяха неотстъпчиви. В селото ги бяха зели на подбив. С идването на булката от цръквата, бабата се опитала да я дигне и тури на земята според реда. Булката се натискала къде земята и не дала да я дигнат. Оставила я бабата и снахата стъпила на прага с двата крака. Кавгата почнала още от първия ден и не свършила, докато свекървата не умря. Живееха в къщи една срещу друга, но примирие не направили. Бабата живя близо трийсе години след идването на снахата. Разболя се и отпадна. Не можеше да ходи. Казваха, че снахата ѝ прибирала последната стотинка от пенсията, за да ѝ купи на седмицата по един хляб.” (С. П.)

 

Булчинските дарове, даровете, разменяни между сродилите се семейства в деня на сватбата понякога са служили като претекст за крамоли години наред след приемане на новия член в семейството. Дарът или нещо друго е било причина за започване и подклаждане на враждата.

 

...Булко Еринко, Еринко,

като бе чуен татко ти,

редума Хасекията,

каква ни мъка донесе,

каква ни стока докара!

— Ня ле ви, лелько донесах,

три кола момска прямена,

та ве издарих, изредих,

цялото село Търново,

ня ле ви , лелько докарах,

педесекь овце с ягнета,

кошове пчели двадесте,

крава със малко теленце,

и биволица с малаче,

сива кобила с тормаче!

Пък татко кат ме изведе,

на калтята предаде,

на мене, лелько исипа

пълна престилка елтъне,

бакюм ти конче хранено ...

   (СНП, № 177)

 

Безконечните крамоли, ежедневните натяквания довеждат до смъртта на младата жена.

 

„В село Евренозово познавах две жени, приятелки от младини. Бяха бежанки от с. Дерекьово, Лозенградско. Залюбили се синът на

 

100

 

 

едната и дъщерята на другата. Направиха сватба. Преди венчавката момината страна не харесала поднесените от момчето дарове. Доведоха булката от черквата и момината майка започна да раздава даровете. Свекървата, навярно за да върне сутрешната обида, остави дарът и не го прие. За да подържат майка си, и двете зълви последваха майчиният си пример. Скандал не стана, но младоженците, вместо радост, още в първия ден се пофрачиха. Разплакаха се. След време сваките, някогашните приятелки пак се одобриха. Бяха съседки. Старата им дружба, пък и дошлите внучета изгладиха временните дрязги. Майката на момичето често повтаряше: „Искаш ле да се скараш с най-добрата си приятелка, станите сваки!” (К. М.)

 

„Кръстницата ми, баба Мара Коначенка, ми разказваше такава случка. Отишли на сватба в село Индже войвода. Момчето се казвало Минчо, момичето Гина. В деня на сватбата, когато взимат булката, зетят носи дарове за семейството ѝ. Раздала деверицата даровете, но един от братята казал, че иска ботуши. Щом не са донесли ботуши, нема да дадат булката. Нека си държат булката за полог. Уплашили се родителите и скочили да ги връщат, за да не се развали готовата сватба. Отвели ги в цръквата. Венчали ги. Стигнали в дома на младоженеца. На вратата бабата се опитала да дига булката. Невестата се дърпа, не позволява да я дигнат. Оставила е бабата и невестата, вместо да прекрачи прага, стъпила и с двяте ноги и рипнала. Влезли в къщи. Майката на булката започнала да раздава даровете. Дала дар на свекъра, той ѝ го върнал. Дала дар на свекървата и тя го ударила по главата на снахата. Крамолата продължила до вечерта. Не стихнала, докато били живи възрастните.” (С. П.)

 

Мотиви за създаване на неприятни впечатления у свекър, свекърва и всички сватбари е пораждал и още един обичай. Преди да стигнат до вдигането на булката и прекрачването на прага, булката е трябвало да получи обещания от свекър, свекърва, девери и кумове, че ще ѝ подарят ниви, едър и дребен добитък, домашни птици. Случвало се проява на алчност и „несатаксаност” от страна на булката още в деня на сватбата ѝ. По-приемливо е да се предположи, че тоя „тепигюзлук” е внушен от родители и близки. Случвало се невестата да стои повече от приетото време пред прага и да чака обещания. Тази „несатаксаност” също е определяла отношенията към влизащия нов човек в дома.

 

В подобни случаи свекър, свекърва, кум и кума, осъзнали комизма на положението, в надпревара започват да обещават дарове, които после могат и да не изпълнят. Ръководели се от принци-

 

101

 

 

па: „Обещаното не е като даденото.” За подобен случай ни разказва Радка Карчева:

 

„Беше в началото на трийсетте години. Женеха първия син мои роднини. Това бе семейство с три доведени, три заварени и три преродени деца. Имаха стара къща, която отредиха за младоженците. Въпреки многодетството си, бяха заделили овце, кози, впрегатен добитък и ниви, дворно място за нова къща на младото семейство. Снахата дали се беше полакомила или се смутила пред прага на къщата, се забави да прекрачи прага повече от приетото време. Тогава сватовете и близките на момъка приеха всичко на шега. Започнаха един през друг да правят неосъществими подаръци. „Подариха” на младата снаха цялата предстояща жетва и копан. Сватбата беше през пролетта, след Великден. Всичко се поде с шега. Празникът завърши още по-весело. Младото семейство заживяха отделно. Разногласия между стари и млади не се получиха. Родителите на момчето бяха и работливи, и сговорчиви.” (Р. К.)

 

В песни и предания често се среща при описание на героите: „Един на майка и татко”, „еннинка твърде хубава”. Възможно е тоя „случаен елемент” да е предпоставка за нетърпимост на чуждо присъствие. Съсредоточената любов и внимание към едничко чедо е дало отпечатък и у родители, и у деца. Хора, ненавикнали да разделят чувствата си, деца, ненавикнали на разчленено родителско внимание. От ранно детство култивираната себичност се превръща в непоносимост към разделена топлота и внимание. Но има и случаи, когато раслите сами и попаднали в многодетно семейство, в атмосферата на взаимопомощ са претопявали себичността и себевлюбеността на младия човек. Приказката за „Галена Богданка” не е била изолиран случай във взаимоотношенията през вековете.

 

Общобългарската традиция за съхраняване паметта на родителите като се кръщават внуците на техните имена се е спазвала у странджанци. Редуването за „повдигане” на имената се започвало с родителите на мъжа. Само когато бащата и майката на мъжа са били починали, първото дете се кръщавало с името на жив родител на съпругата. Поради многодетство в семействата, имената на децата се редували за двете страни. Само при специални случаи са записвали името на новороденото на светец, на побратим, на кръстник. Неспазването на това правило е означавало неуважение към родителите, което водело до раздори и създаване на пропаст между родители и деца.

 

„Кръстницата ми, баба Мара Коначанка ми разказваше случай от село Бяла вода. Там живеело повторно семейство, дядо Жеко и баба Димкя. Бабата довела две дъщери, дядото — син и дъщеря.

 

102

 

 

Оженили момичетата. Дошло ред и на момчето. Довели снаха в къщата на старите. Родили се първите деца на младото семейство, но не повдигнали името, нито на бабата, нито на дядото. Оттам започнала кавгата. Снахата помете къщата, бабата повтори метеното. Вечер дойдат козите, бабата почне да дои. Снахата ѝ земе съда и я изблъска от егрекът. Крамолите слушало цялото село. Бащата и синът се видели в чудо. Намерили чужда къща и там се настанили младите. Бабата не притихнала. Всеки ден ходела в дома на сина, за да поддържа крамолите.” (С.П.)

 

„В същото село имало и такъв случай. Старите се казвали баба Злата Камилица и дядо Стоян Камилата. Синът и снахата им живеели отделно. Дядо Стоян не могъл да понася сина и снахата. Пренесъл злобата си и върху внуците. Помирението и добрите отношения изградила баба Злата. Тръгне ли дядото на нивата баба Злата напълни торба брашно и отнесе на снахата. Вечерта като си дойде дядо Стоян уморен от нивата, пристигала снахата с топли саченици. Сядал дядо Стоян да вечеря, а баба Злата все хвалела сина и снахата колко са работливи и обичливи. Наближил ли празник, бабата пак отнасяла брашно, мас сирене и яйца на снахата. На празника снахата пристигала с топла баница за старите. Бабата притъпила озлоблението и несговорчивостта на дядо Стоян.” (С. П.)

 

„И друг случай помня от кръстницата. Пак в с. Бяла вода живеели дядо Иван и баба Марина. Немали си дяте на млади години и си осиновили момченце — сираче. Порасло момчето. Задомили го. Родило се момиче. Чакали баба Марина и дядо Иван да кръстят дятето Марина. Но снахата го кръстила Надежда. Оттам започнала крамолата. Снахата избягала с детето при майка си. Довели в къщата втора снаха. Първите си две деца тя кръстила на свекървата и свекъра. При нея доживели старините си двамата старци.” (С. П.)

 

„Хазяйката ми Тодора Сурчова от с. Звездец ми разказваше следната случка. Живеела в селото една жена — Мирчова Стоянка. Цялото село знаело, че у нея идват разбойници. Мъжът ѝ бил ратай при богат турчин в съседно турско село. Стоянка посрещала в къщата си разбойническата чета от турци и българи. Синът ѝ я ненавиждал и преди да се задоми си направил къща в другия край на селото — далече от майка си. Омразата към сина Стоянка пренесла и към снахата. Заминал през пролетта синът да работи по скелите край морето. Стоянка използвала отсъствието му и довела насила снахата в дома си. Накарала я да готви за нощните си гости и им поднася вечеря. След като разбойниците се напили, Стоянка затворила младата жена при пияните. От страх и ужас на булката се пукнало сърцето.” (К. М.)

 

103

 

 

„Имаше в село енна баба Мара. Беше дилинджийка, на всеки даваше жухап. Доведе синът ѝ булка от съседно село. Свекървата сметнала, че снахата не е според ихтибарят на нейната къща. Решила да я изгони. Сутрин, щом станели младите, тя сипвала вода върху дюшека, та синът ѝ да помисли, че си е взел болна жена. Викала сина си да му покаже мократа постеля. Не изтърпяла младата жена и се върнала при родителите си. Синът на баба Мара остана неженен до края на живота си.” (Р. К.)

 

„Майката на мъжа ми умряла при раждането му. Дядо беше много милозлив и с чужда помощ отгледал детето до годината. Сетне се женил за млада вдовица без деца. Родила му още 3 момчета и 2 момичета. Руса се казваше втората жена на дядо. Тя отгледала мъжа ми, той нея имаше за родна майка. На нея кръстихме едно от децата. Докато си беше жив, дядо направи къщи на четиримата си сина. Нашата къща бе построена още преди сватбата. И майчините последни деца и бабините последни деца бяха на възрастта на моите. От майка не се отчуждих, но привикнах към баба и нейното семейство. Това, което не научих от майка, ме научи баба — готвене, плетиво, тъчене. Тя умря рано, та трябваше да се грижа и уча на домакинство оставените от нея две невръстни момичета.” (Р. К.)

 

Разказите, в които се говори за взаимна търпимост, доверие, доброта, за нормални човешки отношения са повече от разказите за крамоли и несговорчивост.

 

„Четири години живяхме под един покрив със свекървата. Тя бе от бежанците на село Дерекьово. Живеехме в сламена колиба, в каквито живееха първите години всички бежанци в село Евренозово. Те имаха по-друга домашна уредба, по-друго облекло. От нея се научих да домакинствувам, както се домакинствувало в Лозенградско. Свекървата умееше да бае, да лекува с билки и мехлеми. Според традицията, баячката е трябвало да предаде преди смъртта си знанията и способностите си на дъщеря или внука. Баба избра мене. Повери ми предаваните от поколения тайни заклинания.” (К. М.)

 

„Да създадеш семейство е задължение, а да запазиш мир в дом с доведена снаха или зет е мъдрост. Не че немаше разправии между снахи и свекърви от времето, което помня, но случки, каквито се пеят в песните, не си спомням, макар че в младите си години съм живяла последователно в три села. Разпри и нетърпимост съм видяла тука в големия град, където всички са с претенции за „култура”.

 

Имахме съседи, младо семейство със свекърва. Децата им се раждаха през две години. Шест им се родиха. Свекървата бе от бежанците, от село Пирок. Оженила се в село Чеглаик за вдовец. Баща ѝ умрял рано и расла при повторен татко. В новия ѝ дом де-

 

104

 

 

цата били доведени, заварени и преродени. „Немах късмет да се оженя за ерген. Имах заварен брат. По-голям с две години от мене. Него ми било писано да залюбе. Майка и повторният ми татко като разбраха, мене ожениха за вдовец в Чеглаик, него препратиха през границата в България. Той дойде да се видим, когато бях вече на седемдесе. Немах и седемнайсе, когато се сблъсках с човешкото бездушие и жестокост. Мъжът ми имаше четири деца — момчета. Родих му още пет деца. Като ни изпъдиха през тринайсета година се преселихме в село Моряне. Пет снахи съм посрещала. Немах и трийсе, когато доведаха първата. Не съм ги глезила. Опитвах се да поддържам разбирателство между всичките ни девет деца и техните жени и мъже” — разправяше баба Митра. Тя бе слаба, права като свещ възрастна жена, за която немаше почивка. Уважаваха я и стари, и млади. Всички деца в махалата бяха нейни. Тя бе помагала да се явят на бял свят, за пръв път да врякнат и видят бялото видело. Децата малко се страхуваха от нея. На най-палавите казваше: „Гледай какво вършиш и говориш! Ще си взема пъпа!” — и децата я слушаха.

 

Най-младата ѝ снаха, нашата съседка, се случи болнава. Бабата я лекуваше и гледаше внуците. Строга бе и с децата, и със снахата. Родителите на снахата им бяха съседи. Те им бяха дали двор за постройка на къща. Добродушни и щедри хора, но баба Митра не търпеше да получава помощ от никого. Предпочиташе тя да дарява и подпомага по-бедните и нуждаещите се. Когато водехме при нея деца да ги лекува, не само че не вземаше донесеното, но връщаше болните с топъл хляб, сирене, яйце.

 

В село жените казваха за нея, че щом баба Митра не жали в работа себе си, нема да жали снахата. Не чух нито снахата, нито свекървата да се оплачат една от друга. Бяха ми приятелки и двете. „Страхувах се от баба първите години. Сега знам, че от нея по-добър човек нема. Изглежда строга, а душата ѝ е като восък. Тя ми изгледа децата, докато боледувах. Готова е да даде живота си, докато някой от нас е болен. И не само е такава с мене. Така я чувствуват и другите ѝ четири снахи. Всички са възрастни, с женени деца, живеят в друго село, а случи ли им се нещо, все идват при баба за съвет и разтуха. Поговорят си с нея и си отиват утешени” — така казваше за баба си снахата”. (К. М.)

 

„Енно вряме, като наближи сватбата ни с Никола, майка ме попита млого ли бързам да се женя. Казах ѝ, че бързам. Немах навършени и деветнайсет години. „От мене ше повниш и да ти е като ушник на ухото! Ти отиваш в чузда къща и ти трябва да се съобразяваш с тяхният ред, не те с тебе! Като комшийка баба ти равна

 

105

 

 

нема. И ше знаеш от мене. Никоя баба (свекърва — б. а.) не е станала майка на снаха си. Кя си има нехини дяца. Затва хи викат сички снахи „бабо”, ня маю! И най-неразбрана свекърва заслужава икрам, защото кя е родила и ти е отгледала мъж. Мъжье по светът млого, но мъжът, дето ти е отреден от господе да прекараш животет си, кя го е родила, кърмила и отгледала. Чуздите баби може да са по-добри и разбрани, но те са отгледали и откърмили мъжье за чузди жени. Щом мъжът ти е отреден от господе, и баба ти ти е отредена от него. Само за тва трябва да си ѝ признателна, докато кя е жива и докато ти е повниш! Когато поживяеш колкото нея, когато отгледаш синове и дъщери, тога ше имаш мегдань да учиш другите. Това да научиш сега, докато си снаха и да го повниш, когато ти дойде ред да станваш баба!” Вярно е, че до годината от сватбата ние сеннахме в наша си къща. Но с баба, докато бе жива, пряка дума ня си продумахме”. (Р. К.)

 

Иска ми се да отбележа и едно нетърсено съобщение, което ме порази и занимава дълго време съзнанието ми.

 

Познато семейство — много работлив съпруг, къщовна домакиня с (поне на мене така ми се стори) демонстрирана любов между двамата и грижовност към син, снаха и внук. Мъжът странджанец със съхранени спомени за детство и родно село. Запомнил един архаичен странджански говор, който сега трудно може да се открие. Език цветущ, изпъстрен с хумор, наследен от семейството, в което е расъл. Имам бегли впечатления от неговата майка. Не ме напуща убеждението, че съм пропуснал възможността да общувам с талантлива носителка на фолклор, родена оттатък границата.

 

При спомена за отдавна починалата свекърва немладата снаха направи „ледена” физиономия. Не се зарадва и синът. Споменът за майката и свекървата предизвика видима преграда между мене и събеседниците ми. Синът промърмори „тя много приказваше”, навярно за да се солидаризира с жена си. Снахата подхвана тема за неприятни хора от селото на мъжа ѝ. Неща дребни и смешни таила като лош спомен цели 50 години. На свекърва си, с която се срещали по веднъж в годината за седмица, тя харесвала само едно — сина ѝ. Ревнувала го от майка му, от семейството му, от родното му село, от детските и юношеските спомени.

 

Натрупаните лоши чувства с годините не избледнели, а се изострили. Внушавала злоба на съпруга си към родителите му, и към всеки, опитал се да каже добро за свекървата и родното му село.

 

Когато свекървата овдовяла и наближила 80-те, продала си имуществото и дошла да живее при син и снаха. Приемът бил така „ласкав”, че синът и снахата „ не разбрали” как майката си замина-

 

106

 

 

ла. Там на село ѝ помогнали да си възвърне продаденото жилище и раздадената покъщнина. Общуването между млади и стари не траело и няколко месеца. Нямам впечатление от характера на покойната майка и свекърва. Но сговорчивите, добри и ласкави син и снаха не успели да я изтърпят и в срока за трайност на една заешка кожа. (В Странджанско битува поговорката: „Заешката кожа трае шес мясеца”.)

 

Върнем ли се към житейската философия на Керана Джимертова, ще разберем, че у тия цивилизовани хора не се е съхранило и просено зърно от търпимост и уважение към възрастните.

 

От казаното може да се направи извод, че разкази и песни взаимно се допълват и отричат. Несъмнено фолклорните творби се създават за неестествени, драстични случки в живота на селищата, в съвместния ежедневен живот. Песни, предания, разкази отбелязват изключения от нормалното. Крамоли, семейни дрязги се предизвикват от хора несговорчиви и злобни, със стремеж да налагат волята си, да не търсят грешки в личното си поведение. Дрязги и омраза, пренасяни понякога и у поколенията, злоба, която убива породили се красиви чувства в зародиш; която разделя влюбени, руши семейства, предизвиква смърт и непоправими физически и душевни травми; която разтърсва и оставя лош спомен у поколенията.

 

Подобни събития са предизвикани обикновено от несговорчивите, мързеливите, които изискват от околните, без да осъзнават собствените си задължения. Никога не знаят сами какво да вършат, но знаят и диктуват задълженията на насрещните. За всичко имат готов отговор, с който да „мотивират” собствения си мързел, собствените си изисквания. Хора, неосъзнали урока на мирното съжителство и взаимопомощ, повече да дадеш, отколкото да получиш; да щадиш чуждите права и спокойствие, за да запазиш и подсигуриш собствените си; не осъзнали щастието да дадеш, вместо да вземеш, защото добрите и трудолюбиви хора са щастливи не когато получават, а когато раздават благата, получени от усилен труд. Скандалджии са обикновено хора, за които всеки труд е непосилно бреме или пък много работливи, които не понасят чуждия мързел.

 

От въпросите, задавани на информаторите и получените от тях отговори се стига до извода, че голяма част от несговорчивите снахи не са се проявявали като внимателни и снахолюбиви свекърви. Следователно останалите в песни и предания случки на стълкновения са предизвиквани от хора нелюдиви, които не понасят чуждото съжителство и признават само собствените си интереси.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]