Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази

Панайот Маджаров

 

4. РЕДЪТ НА ПРАЗНИЧНИТЕ ХОРÀ

 

 

В общоселските и семейните празници на тракийци хорàта са били връхна точка на тържествата. Хорото е било винаги неразделна част от живота им. От сведенията на някогашните и сегашните странджанци от по-старото поколение се разбира, че младежите и девойките са правели хорà по всяко време, щом им се е отдавала възможност за веселие. Но по традиция хорà са правели в празнични дни, в дните за почивка и отмора. Даже и в най-усилните дни през летния сезон, когато не се съблюдавали празниците, са съществували дни, в които било „грешно” да се работи, за да се създадат условия за младежки срещи и увеселения.

 

Общоселските хорà — „за мало и голямо” — са се правели на големи празници от Димитровден до Гергьовден, време, когато са отминали или още не са настъпили усилните дни в селското стопанство, животновъдството, скеледжийството, въглищарството.

 

През неделните дни и на по-малките черковни празници на хората са присъствали изключително младежи и девойки и свободните от работа жени като публика [1].

 

В дните на „госпогьово желяеньня” — Великденските пости — хората са били забранени от църквата. През неделните дни на тоя период само на неомъжените — на младежите и девойките било разрешено да участват в пролетните игри и песни — филек [2].

 

Ако трябва да се направи класификация на странджанските хора, можем да ги подредим по време, място и значимост, както следва:

 

Неделни и на малки празници хорà, на които присъстват и вземат участие изключително младежи и девойки.

 

Общоселски хорà, правени на големи празници: Димитровден, Никулден, Коледа — първия ден, Сурвак (Васильовден, Нова годи-

 

 

1. Основната част от цитираните песни са от СНП — Странджански народни песни. С., 1983.

 

2. Вж. Маджаров, П. Филек — пролетни песни и игри от източния дял на Странджа. — Български фолклор, 1979, № 3, 44—52.

 

71

  

 

на), Ивановден, Сирни заговезни, Великден, Гергьовден. Най-големи и многолюдни са хората на селския сбор. В тоя ден пристигат гости от целия район и заедно с хората се правят конни надбягвания и борби [3].

 

Хорà на семейни празници — кръщене, годежи, сватби, Бъдни вечер, Сурвак — посрещане на Нова година, Заговезни.

 

Обредни хорà — кукерско хоро на Кукеровден, нестинарски хорà; хорà след молебен за дъжд, извършен на полето и пренесен от младежите в селото; хорà и поливане с вода — Пеперуга; игрите и танците на филек; еньовско хоро; хорà при мелене на сватбен булгур и др.

 

Хорà след колективно извършена работа от младежи и девойки: меджии при обработката на лен, коноп и вълна в домашна обстановка; меджии при очукване на ръж, царевица, слънчоглед и др. на открито.

 

Най-популярно хоро е „право хоро”. Играе се с песенен или музикален съпровод, в затворен кръг или във верига — „на одник”. „Одникът” е водачът на хорото и следващите го няколко мъже във веригата. Това е най-почетното място на хорото в зависимост от авторитета, хороводните качества на играчите. Участниците в хорото се движат в посока, обратна на часовниковата стрелка. Когато правото хоро е в кръг, играчите правят стъпки и напред, „хрипканьня”(подскоци).

 

Двама по двама правят по 3 и повече подскоци според темперамента на играчите. Увличат след себе си останалите наловени във веригата и хорото губи овалната си форма. Подскоците на момчетата често са придружени от възторжени възгласи. С „хрипканьято” играчът достига до желаната девойка, за да привлече вниманието ѝ да я докосне „неволно” с ръка, да подхвърли закачлива дума. Когато тактът на съпровода е по-бавен, правото хоро се нарича „чурбажицко хòро”. Играят се още „честата”, „каравренската”, „пайдушката”, „тропано хòро”, „бягано” и „теглено хòро” при филек, „плесаньня”, или ръченица, „гръцко хòро” и др.

 

Празничните хорà от първа и втора гупа са традиция. Няма неделен ден, няма черковен празник без хоро. Най-нетърпеливи са децата. Първи пристигат на хорището. След тях идват 13—14-годишните девойки, които веднага се залавят на хоро. Идва ред на момите. Пристигат по две или на групи от всички посоки на селото. (Хорището по традиция е в центъра на селището.) Залавят се на

 

 

3. Вж. Маджаров, П. Сборовете (панагирето) в бита и фолклора на странджанци — Български фолклор, 1988, № 1, 76—87.

 

72

 

 

колело. Обикновено пеят две двойки. Първата запява, втората повтаря изпятото. Гласовете на певиците трябва да се „сгадат”. Това означава, че гласовете им са спети — да бъдат в най-добро съчетание. „Сгаданьято” на гласовете не е нещо добро, спонтанно, постигнато в деня на хорото. За него девойките се подготвят от малки. Обикновено са съседски момичета — приятелки от ранно детство. Заедно са учили песните от майките си, от съседки и по-големи момичета. Заедно са пели на седенки и попрелки, на жетва. Когато се явят на хорото, те вече имат подбран репертоар и свой стил на пеене. Песните на всяко хоро трябва да бъдат подходящи за годишното време на празника. Така песни с коледна тематика се пеят само в периода Коледа — Сирни заговезни; през Великденските пости се пеят песни на филек; за времето от Великден до света Троица са пролетни, великденско-гергьовски песни; на панаирите се пеят „панагиржицки” песни.

 

Според Кера Маджарова в началото на 30-те години в с. Звездец имало две момичета — Керана Карахристова и Йорданка Самсорова, които пеели винаги заедно. Имали чудесни гласове и знаели много песни, но предпочитали тропливите. През коледните празници най-любимата им песен била „Пофали се добър юнак” (СНП, № 31). През пролетните празници не пропускали да запеят „Градила мома нова градинка” (СНП, № 51). През летните празници винаги започвали със „Загърмя, затрещя, сноща ми надвечеря”. На връстниците им Злата Янчокехайова и Милка Керемидчиева любима песен била „Сино, Стояне, шу стоиш, сино, та гледаш” (СНП, № 76) с мелодия, на която се играе „тропано” хоро. Имало и една жена от по-възрастното поколение — Плума Петровица. Била известна певица по сватби, на меджии, на нивата. Хванела ли се на хорото, любимата ѝ песен била „Тодоро, гòра зелена” (СНП, № 306).

 

Неделното хоро преминава от колело на „одник”, ако някое от момчетата е донесло кавал или в началото на 40-те години устна хармоника (трампе). Засвири ли кавалът, младежите се налавят на отделно „мъжко” хоро. Със затъкнати в поясите ръце заиграват „мъжки” хорà: „Дай чапраз”, „Каравренската”, „Честата”. Това момчешко хоро е успоредно на моминското и бързо омръзва. С провикване водачът на хорото пресича кръга на девойките. Това е „покана” да се залавят на мъжкото хоро. До средата на 30-те години най-напред се нареждали момците, след тях девойките и накрая децата. На тия неделни хорà младежите се учат да водят хорото. В това „държане на одника” има нещо много „петлювско”. Всеки младеж се стреми да се „докопа” до одника и да се поперчи пред другите. На тия учебни хорà често се случват скарвания и младеж-

 

73

 

 

ки спречквания. Падат по земята калпаци, има скъсани копчета, разкървавени носове. Накрая надделява доброто мислене и разбирателство. Хорото тръгва в нормалния си ритъм. На неделните хора идват винаги жени, млади и стари, но те са само публика.

 

Общоселски хорà се правят само на големи празници. След като на хорището са направили своето „лефтерско” хоро моми и момци, пристигат младите омъжени жени. Те правят свое женско хоро. На това хоро пеят само изтъкнати певици. Премяната на омъжените жени има своя отлика от „лефтерската” премяна. Жените носят по два „църни гунеля”, украсени с широки дантели от гайтани. Горният гунель е запретнат, за да се виждат дантелите на двата сукмана. Забрадките са вишневочервени кашмирени шалове с пъстри цветове. Блузите — кадифени, в тъмни тонове. Жакети („салтамарки”) — обшити с лисичи кожи. На тия хорà жените носят нанизи, получени на годежа или на сватбата. Хорото на омъжените жени се отличава от моминското със своята тежест — по-бавен ритъм на мелодиите, по-плавен темп на стъпките.

 

В разгара на „лефтерското” и „женското” хоро пристигат мъжете с музика — гайда и тъпан. Напуснали са механата и идват групово. Довели до мегдана тържественото шествие, музикантите подемат хороводна мелодия, бавно право хоро „чурбажицката”. Кметът, старейшината на селото, повежда хорото. След него се нареждат мъжете по старшинство и авторитет. Досегашните хора се развалят. След редицата на мъжете се залавят момците. Следват ги омъжените жени. След тях се налавят момите и най-накрая децата. На „опашката” на хорото винаги трябва да бъде момченце или момък. Никога не се оставя момиченце или девойка да „кърпи” хорото. Музикантите следват началото на хорото — „одника”. До тях върви събирачът на „парса” за заплащане на музикантите. Хороводецът е задължен да прояви най-голяма щедрост, да пусне най-голяма сума в обърнатия калпак на събирача. Калпакът минава само пред мъжете и момците. От жените, девойките и децата „парса” не се събира.

 

Направили няколко кръга, водачите си отстъпват един на друг почетното място.

 

„В големите празници на хорото се събираха млади и стари. Момчетата отстъпваха одникът на по-възрастните. Първото хоро се водеше от кмета или от някой чурбажия.

 

През 1931 г. на лятен свети Атанас бяхме на панагирет в село Зидарово. Гледахме, че цял ден хорото се оди все от едно момче. Попитахме зидаровци: „Защо само едно мòмче държи одникът!” — „Защото е платило 500 лева да оди само той панагирското хòро!”

 

74

 

 

Такъв бил редът в тва село, да се откупва одникът. Имаше и поговорка: „Който тури килото, той ше оди хорото!” (Т. П.)

 

Постепенно от бавното „чурбажицко” хоро се преминава към хоро с по-темпераментни стъпки. Дошъл е редът на „одника” да останат по-млади и изтъкнати играчи. Най-живо и красиво е „гръцкото хòро”. Наричали са го още „гръцко-тафралицкото” хоро, любимо на бежанците от Източна Тракия. Особено много са го играели в село Евренозово.

 

„В Звездец „гръцката” винаги се водеше от бежанците. На нивите и гората мъжете ходеха с навуща и цървули, но в празник на хорото всички идваха с обувки. Обувките бяха по един чифт и у мъжете, и у жените. Пазеха се само за празничен ден. Повечето мъже бяха участвали в Първата световна война. Пазеха донесените от фронта ботуши. С тях идваха до края на 30-те години на хорото. Засвиреше ли гайдарят „гръцката”, на водника заставаха Герман Домузов, братята Йовко и Иван Маджарови, Тодор Кирязов.” (К. М.)

 

На това хоро мъжете не се държат за пояс, а с ръце на раменете. Пъргавите играчи само с пръсти на краката докосват земята. Играта им наподобява полет на идващи от юг жерави.

 

За „гръцкото хòро” е останала и една хумористична песен. Създадена е в стила на песните от село Дерекьово, Лозенградско. Пословична е била странджанската пестеливост, но бръшлянци (жители на бившето село Сърмашик) „преваресали” с пресметливостта си. Минали в категорията на скъперниците. А за да изиграят „гръцката”, е трябвало да платят на музикантите.

 

Гòрките сърмашичене,

немали пари да дадат,

на Нане гайдаржийчето,

гръцката да хми посвири,

гръцката, тафралѝцката,

та си китката грàмнаха,

на Нана Кукуржàкова,

дална хми Наню посвири,

гръцката, тафралѝцката...

   (Запис от К. М)

 

На общоселските хорà са играели до 50—55-годишна възраст. След тези години мъжете са „дядовци”, а жените „баби”. Според неписани норми след тая възраст е било срамно да играят на хорището. В това отношение жените са били привилегировани. Ходели са на общоселските хора, докато са „кряпни”, като публика. Мъже наблюдатели на хорото не е имало.

 

75

 

 

Някои от общоселските хора са били придружени с определени обреди. Ивановденското хоро е продължение на празника от предния ден — Йордановден (Водипи). Извършваното на Йордановден богослужение от черквата се пренася на водоизточника, където се „топи” кръстът. Младежът, който е определен да извади хвърления във водата кръст, трябва да го хване с уста и предаде на свещеника. В с. Бръшлян кръстът се е топил на извора свети Пателяй (Пантелеймон), в Звездец — в напълнено дървено корито на чешмата „Крайния врис”, в Евренозозо — във вира на река Евренозовска. След богослужението започва луда младежка игра — къпане. Всяко заергенувало се момче трябва да бъде потопено във водоизточника. След неколкочасова игра с водата и смяна на замръзналите от студа дрехи младежите се „сгряват” с „марец” (горещо вино, смесено с чер пипер и мед). Хорото на Йордановден е само младежко. Водната игра се повтаря след черкуването на следващия ден от младите мъже. До обяд всеки млад мъж трябва да бъде „изкъпан”. Тук липсва младежката палавост от предния ден. Основното ядро от 7—8 души с тъпан и гайда отвежда мъжете до чешмата. Там ги потапят в коритото или им намокрят главите. Всеки изкъпан е задължен да внесе „такса” за Ивановско вино. Следобед цялото село участва на хорото „за здравья”.

 

Хорото на Сирни заговезни завършва с „палѝкош”. Младежите са донесли на хорището кош, напълнен със сухи съчки и слама. В края на хорото, при смрачаване, на 8—9-метрови върлини издигат коша. Запалването на коша става с пламнали стрели от малките момченца. Горящият кош се държи във въздуха до неговото разпадане. Пламъците и виковете на младежите трябва да се видят и чуят от съседните села. След изгаряне на паликоша се разваля общоселското хоро. Участниците се прибират по домовете, за да продължат семейните тържества.

 

В песенното творчество на странджанци най-голямо внимание е отделено на великденското хоро, правено в първия ден на Великден.

 

... Ерина хòро одеше,

на хубавият Велидень,

на хубавият личен день ...

   (СНП, № 52)

*

... хòро е лично без тебе,

хорото велиденското,

като момата без китка ...

   (СНП, № 53)

 

76

 

 

Това общоселско празнично хоро е отмора от работата. Тържество, разкриващо душата, блясък на младостта и радостта. Работата на полето и срещите на хорото се движат от едни и същи сили, едни и същи стремежи. Да имат да се радват, да дават, а не да вземат. Великденското хоро е венец на пролетта. Започва от първия камбанен звън след „планнешката цръква”. Плътният кънтящ глас, сподирен от екота на дървеното клепало, трепти над дворове и ниви. Подобно на искра, запалва тържеството. Пламък, идващ от благополучно завършен труд, от благодарността към творческите сили, дарили и обогатили живота. Великденското хоро е най-сполучлив израз на тази обща за цялото село радост. За него младите се подготвяли от Сирни заговезни. На Великденското хоро младите е трябвало да се явят с нова необличана премяна:

 

... — Купи ми, Илчо, дòнеси,

къдефе за ръкàвнице,

и чòха за салтамарка,

и бяла зунка злàтена,

и сини синце за шия,

и позлатени ỳшники,

и църни гръцки пантòфки.

Чòхата ше я ошия

за хубавият Велидень,

за хубавият личен день ...

   (СНП, № 55)

 

Вродената гордост на странджанци ги е карала да не излагат на показ скръбта от сполетелите ги беди и бедност. По-лесно са понасяли житейските несгоди, отколкото чуждите съжаления и присмех.

 

„Баба Тона Янчовица от с. Звездец разказваше как си направила една от великденските прямени. Било непосредствено след годините на въстанието от 1903 г. Върнали се от България и намерили домовете опожарени и разграбени. Започнали всичко отначало. Наближил един от поредните „Велидене”' — било 1905 или 1906 г. За първи път в Звездец излязла модата на „кадифени роби” — блузи от кадифе. Разбрала Тона, че всичките ѝ приятелки си накупили плат за нови „роби”. „Сеннахме в къщи с Янчо и се чудим! В Янчовата кеся — нито грош. Житото в хамбарят нема да стигне до жетва. Да търсим от хората пари в заем — срамота! Утринта, дорде оправям децата и добитъкът, Янчо изгребал житото от хамбарят. Продал го и купил от дугенет кадифе за нова дрешка. На Велидень немахме пченичено брашно за зелник. Пратих дятето — Хрусина — да набе-

 

77

 

 

ре лапакь. Турих го между двя кори от ръжено брашно и го опеках. Никой ня разбра, че сме отговяли с тястен зелник. Ма като отидахме с Янчо на планнешка цръква и се фатихме на велиденското хоро, и я бях като синките жени. Никоя ня можеше да рече: „Горката Тона, само кя е дошла на хорото без кадефяна роба!” — си спомня К. М. Тонините думи.

 

Отнетото преживяване на великденското хоро с нищо не може да се замени. На младите бичкиджии Настас чорбаджи не изплатил полагаемата се плата, откраднал половината от издяланите дъски, вкарал ги в „хапуса” за неизплатени данъци. И всичко това те биха преглътнали, биха преживели, ако чорбаджията не е посегнал на нещо свято и хубаво. Отнел им празничната наслада от великденското хоро, радостта, която са очаквали през цялата година:

 

... на хубавият Велидень,

на хубавият личен день,

гъто мòмите играят,

мòмите с бяли хустане,

булките с сини чукмàне,

ние в хапỳсът седяхме,

и пряз дуварът глèдахме

и се Настасум канихме,

да съвне лято пролято,

да тръгнат млади хайдутке,

й ние с хайдутке да тръгнем.

. . . . . . . . . . . .

Фатили та го вързали,

гулям са огънь наклали,

в него Настаса фърлили,

та че му пясня изпяли:

„Гòри се, Настас, пèчи се,

като ми ягне гьоргюско,

гьоргюско, та велиденско

   (Запис от П. А.)

 

Смъртта на младия човек е още по-страшна, когато се случи в деня на всеобщата радост , по време на великденското хоро:

 

...Мòмите хòро сториле,

на хубавият Велидень,

на хубавият личен день,

Гьорги се с душа раздели,

 

78

 

 

Гьорги мъртъвец носеха,

Гьоргюва майка плачеше...

   (СНП, № 59)

 

В редица песни се говори за жени хороводки. Когато се пее или разказва, че жена води хорото, се разбира „над мòми, та до мòмчета”. При подредбата на хорото, както вече споменахме, се е спазвал определен ред: мъжете, момците, омъжените жени, момите и най-накрая децата. Мъжете са заловени за пояс, жените за ръце.

 

... Демкя хорото òдеше,

хорото на хорѝщето,

кад мòми, та до мòмчета ...

   (СНП, № 71)

*

... Бърза хорото òдеше,

със девекь пръчки елтъне,

със дванадесте синчени,

синчени ялтъносани ...

   (СНП, № 54)

*

... Бойкя хòро оди,

хòро на мегданя,

субаш покрай ходи,

той на Бойкя дума ...

   (СНП, № 56)

 

Воденето на хорото не е ставало от всички жени. Това е било привилегия на най-бойката, най-изтъкнатата „хоробойка” и певица.

 

„В родното ми село Бръшлян, помня, хорото се водеше от Мара Балюва. В Евренозово хорото водеше Елена Минчовица. Отсъстваше ли Елена, одникът се поемаше от Златка Митрошкина.” (К. М.)

 

Хорà в домашна обстановка са ставали на определени празници в годината. Чисто семейни са празниците, придружени с „вечерни” (срещупразнична гощавка): на Андреев ден, Никулден и Бъдни вечер с постни гозби; Сурвак, Ивановден, Заговезни с месни гозби. Семействата в Странджа са били многолюдни — с по 5—6, а понякога и до 12 деца. В бездетните семейства са отглеждали по неписано правило поне по 2 деца. На тия празници децата са привиквали още от най-крехка възраст с песните и хорàта. Бащата и майката давали тон на домашните веселия.

 

79

 

 

В домашна обстановка са ставали и по-големи хорà и веселия на родови събирания, родови празници. В песните и родовите предания на източнотракийските българи не срещаме да се говори за „задруга” — патриархално домашно стопанство. Всяко семейство е било със собствен дом и самостоятелно домакинство. Родови събирания и празненства са ставали обикновено в дома на все още „кряпните” родители или в дома на най-големия брат. В техния дом са идвали семействата на всички задомени синове и дъщери (братя и сестри). Децата на тези тържества не са присъствали. Подобни събирания са ставали на Заговезни — Коледни, Великденски (Месни и Сирни), при семейни събития — кръщенета, годежи, сватби. На сватбите кръгът на участниците е излизал от рамките на рода. Поканвали са по-далечни роднини, съседи, близки. Това е зависело от материалните възможности на родителите на младоженците:

 

... Калèсал Първан, калèсал,

от девекь села сватове,

от десекото булката...

   (СНП, № 170)

*

Дякът за сватба заготви,

и за болярска трапеза,

та е калèсал, калèсал,

цялото село Търново

и в Дерекьово проòдил ...

   (СНП, № 168)

 

Традиция е било у странджанци сватбите да се правят пищни, показни, с много гозби и напитки, с дарове от страна на булката и дарове за младото семейство от родителите и всички сватбари. Тая традиция трябвало да се прекъсне, поради всеобщото обедняване и нищета на тракийските семейства след прогонването им от родните огнища. Мизерията и пълното обедняване се подсилвали от поредните войни и епидемии от 1912 до 1918 г.

 

На тържествата бежанците е трябвало да вложат неувяхващия си оптимизъм, веселия нрав и голямата си човечност. За следвоенните хорà и сватби си спомня Кера Маджарова.

 

„Отдавна, в далечното минало с. Евренозово е било българско. Местните българи са били помохамеданчени или изгонени. На тяхно място заселили юрушко население. С преместването на границата южно от Малко Търново, селото остава в пределите на България. Мюсюлманите напускат селото. То не е приличало на околни-

 

81

 

 

те странджански села. Сламени коптори, изградени от пръти и измазани с глина, без прозорци, без тавани, покрити с ръжанина и пръстен под. В тия бордеи е трябвало да се заселят над 100 семейства бежанци, дошли от богатите селища на Източна Тракия. Възможното подобрение е станало веднага след влизането в тия колиби от жените, старците и децата. Младите мъже били мобилизирани и отведени по фронтовете от 1913 до 1918 г. След войната до бунтовете през 1923 г., евренезовци направиха пълно обновление на селото. Върнали се от войната незадомени младежи бързаха да се оженят. За извършване на обичайната сватба тогава в Евренозово не можеше и да се мисли. Няма да забравя първата следвоенна евренозовска сватба. Семейството на младожененца от майка и 6 деца живееха в коптор от една стая, в която се влизаше направо отвън. За по-малко от седмица с помощта на приятелите си фронтоваци, момчето прилепи към старата колиба нова. В деня пред сватбата 2 деца с бъклица от литър и половина с вино, обходиха цялото село. Бъклиците — пръстени, бяха с много тесен пирос (отверстие) и почерпеният едва изцеждаше глътка в устата си. Поканата с почерпката приемаше само домакинът на къщата. Цялото село е било поканено с бъклица или две, вино. В неделния ден дойде свещеник, черква в селото все още нямаше. За черкуване служеше набързо построена колиба. Щом писна гайдата и задумка тъпънът, цялото село се сипна на сватбата. Пред новата колиба имаше скована от груби дъски маса. На масата две дамаджани с боза и тави с пуканки. Хлябове и сирене носеха малко от жените на селото. Тъпънът и гайдата свиреха и всички дошли се залавяха на хорото. Но всяко семейство, дошло да поздрави младоженците, идваше с подарък. Всички бяха отделили от собствения си недоимък за младите: глинени паници, пълни с боб, пшеница, ръж, грах, нахут, царевица, тикви, гранчета с ленени и вълнени прежди, домоткани пешкири и черджета, есенни пилета, малки прасета и няколко шилета. Това бе първата ми сватба видяна в Евренозово. И докато дойде погромът и пожарищата на 1923 г., това бе станало нова традиция на бежанците. Те всички пазеха в грубо сковани ракли еднокатната си за всеки член от семейството премяна. И в празничен ден, заловени на общоселското хоро, мизерията им и недоимъкът биваха забравяни. До 1923 г. в цялото село се строяха нови домове, изкореняваха гори за пасища и ниви, отгеждаха добитак. На сватбите имаше вече сварен в казан овен, вино от собствените лозя и донесените от сватбарите за младоженците по-богати дарове. Душевната щедрост на бежанците оставаше същата. Затова тая първа евренозовска сватба не мога да забравя.”

 

81

 

 

И в далечното минало е имало сиромашки сватби. Бедността и недоимъкът не са пречели на младите влюбени да свият свое гнездо, да създат бедното си щастие:

 

... гиди повниш ле, знаеш ле,

гъто се двама зѝмахме,

от нищо, нищо немахме,

ни софра, ляп да ядеме,

ни стовна ода да пием ...

   (Л. а. запис от К. М.)

 

Годежите и сватбите са придружени с много песни и хора. Основен разпоредител на тържеството е домакинът, бащата на младоженеца. На тия празници за участниците в тържеството е задължително залавянето на хорото, независимо от възрастта. Поради многообразието на извършваните обреди, е било задължително „спазаряване” на музиканти — с гайда и тъпан. На сватбеното тържество е задължително кумовете, свекърът и свекървата, младоженецът и булката да поведат хорото. Всеки, хванал „одника” на сватбеното хоро, е бил длъжен да направи 3 обиколки.

 

„Като доведат булката от цръквата и е дарила, ронините излизат на двора да сторет хòро. На тва хòро трябва да земат одникът подред: калтятата, кальманата, таткото на младоженецът, майката на младоженецът, младоженецът, булката. Който е зел одникът, трябва най-малко три пъте да завие хорото.” (Р. К.)

 

Връхна точка на домашните тържества е бил танецът „плесаньяя” — ръченица. Това е труден, уморителен танц. Изпълнява се от двойки или поединично. От играчите на ръченица се изисква пластичност, грациозност и голяма издръжливост. За по-голяма тежест на сватбите са „спазарявали” изтъкнати изпълнители на ръченица:

 

... Радето са го канили,

да иде на хми поплèше,

сватбата да развèсели...

 

След свършване на състезателното „плешеньня” старейшината на тържеството е длъжен да направи подарък на победителя:

 

... Радо ле, мòмче кайрячко,

стига ни игра и плеса,

ти ня с думи наяде,

ми ела на ти пекь гроша,

 

82

 

 

да купиш въже сижимья,

оловете си да вързеш,

утрина дека ше ореш ...

   (СНП, № 281)

 

За домашно тържество и хоро не е имало винаги нужда от повод, празник или добра вечеря. Достатъчна е само весела атмосфера, младежки оптимистични настроения и създадена домашна традиция.

 

„Когато отидох през 1919 г. в новото си семейство в Евренозово, заварих майката на съпруга ми, двете му сестри и брат му — всички на възраст за задомяване. В делнични нощи край накладения огън обработвахме вълна. Предяхме или плетяхме. Работата ни винаги бе придружена със смях и песни. Случваше се да скочим и се наловим на хоро. Смехът и песните ни се чуваха по цялата махала. Съседите ни често се шегуваха: „Сноща баба Деспа пак е сварила леща, та цяла нощ пяхте и играхте!” Когато вече имахме свой дом и децата ни поотраснаха, тая атмосфера насадихме и у децата си!”(К. М.)

 

От обредните хорà през годината само кукерското е еднодневно, играе се веднаж в годината на Кукеров ден. Единствено със запазени древни езически черти неизместени и неповлияни от християнската религия. Кукеровден е понеделникът на Месни, великденски заговезни. Кукерският празник с кукерските хорà се изпълнява и играе от мъже [4]. Кукерът и цялат му свита (момци, моми, баба, дофтор, берберин, цар) са маскирани мъже. Изпълняваните в тоя ден натуралистични танци са „срамни” и неподходящи за женска и детска публика. Любителките на зрелища, макар и малко, присъстват само на заключителното кукерско хоро на хорището. Там след „заораване”, „засяване”, „заплождане на бабата” и открадване на „кукерската мома” под звуците на гайда и тъпан се прави последно кукерско хоро.

 

През сушавите години в месеците май и юни се правят молебени за дъжд. На молебените в църквата и на полето присъства цялото село. След богослужението девойките правят „Пеперуга”. Развеждането на пеперугата из селото е придружено с хора. На тия хора

 

 

4. Шивачев, Ст. — СбНУ, 4, 273—275, описва се кукерски празник и се казва: „Момите” са момчета, облечени в женски дрехи с маски, а „момците” — моми в мъжки дрехи с маски.” Осведомителите от Звездец, Бръшлян, Евренозово, Крушевец, Бургас, не си спомнят за участие на жени в кукерския празник и особено в кукеровата свита.

 

83

 

 

играят само младежи, девойки и деца. Грижата на родителите от настъпилата суша се превръща във весел младежки воден празник.

 

Летни, боже, летни,

дъждец и росица,

да порасте, боже,

просо и пченица,

и лятна ръжчица,

й зимна кугрулица ...

   (Л. а. запис от К. М.)

 

Наред с хорото младежите и девойките носят менци за вода. Пълнят ги от чешмите и един друг се заливат с вода.

 

В петъчния ден пред сватбата в дома на младоженеца се правело младежи събиране — „мелене на булгур” [5]. Задачата на това събиране е да се смели булгур, необходим за празничните ястия. Булгурът е заместител на ориза. Готви се с месо. От булгур се приготвя и десерт с мляко и захар. Меленето на булгура става само от младежи и девойки — роднини и приятели на младоженеца. Хорàта, правени на това събиране, са чисто младежки.

 

Младежко хоро се правело и в нощта срещу Еньовден. След потапяне на еньовските китки в мълчана вода, край буйно накладен огън младежи и девойки изигравали хорà с изпяване на 3—4 песни. Щом пламъците на огъня намалеят и се образува жарава, хорото се разваля. Младежите, децата и по-палавите девойки прескачат жаравата. „Минали” през огъня, всички се прибират за сън, защото срещу Еньовден нощта е най-къса, а следващият жътвен ден — дълъг и уморителен.

 

Наред с избраните традиционни случаи за правене на хора в Странджа младите са използвали всички възможни условия за веселби и игри.

 

„Като се върнаха мòмчетата след Европейската война от фронтът, правяхме хорà сяка вечер. Ня на хорището както в празник, ми по махали. В горната махала — отпреш Петър Влагюв, Бежанската махала правиха хорото си на поляната пред къщата на дядо Вълчо Лявов. Надвечер при смрачаване, след като е прибран добитъкът и наляена ода, мòмите от махалата се събираха. Като запяят и заиграят, се сидноваха децата. Доходаха мòмчетата и жèните. Попяем

 

 

5. Вж. Маджаров, П. За обичаите „грабене на китка” и „надпяване”. — Български фолклор, 1981,№ 4, 67–74.

 

84

 

 

и поиграем около час и сетне се събирахме на седянки да предем.” (Р. К.).

 

В песните е отразена силната привлекателност на хорото. Вътрешният стремеж към танца е така силен, че не може да се преодолее и спре. Ритъмът на музиката и хорото действат с непреодолимо влечение, с масова екзалтация:

 

... като отатък вървяла,

запяла и заиграла ...

   (СНП, № 277)

*

... през Виза минàхме,

през Виза касабà,

визински мòми,

като заигрàле,

та като запяле,

та ми налѝташе,

овни да òставя,

овни още кòзи,

на хòро да пода ...

   (СНП, № 242)

*

Отишъл съм тука долу,

тука долу в долна земя,

долноземци хòро ѝграт

и три свирки хми свиреха.

Постоял съм, погледал съм,

мене очи заболяха,

конюм крака омаляха,

сведах клонче, вързах конче,

вързах конче за калинка,

че се фатих за Маринка,

захрипкахме, затропкахме,

Маринчица проговаря: ...

   (СНП, № 123)

 

За непреодолимия зов на хорото, за неудържимото влечение към играта ни говори разказаното от Кера Маджарова:

 

„В село Евренозово имахме съседка. Млада, дребничка и слаба. Немаше и трийсет години, а бе родила пет деца. Майка и свекърва немаше. На нейни ръце чакаше хранене, обличане, отглеждане и

 

85

 

 

възпитание на децата и тежкият труд по време на жетва и харман. Но дойдеше ли празник, с бебе в ръце отиваше на хорото. Засвирише ли гайдата и задумкаше ли тъпанът, тя цялата се преобразяваше. Оглеждаше се край себе си да намери възрастна жена и ѝ повери бебето. Хукваше и още преди да е стигнала хорото, тя вече играеше.”

 

„В Звездец имаше една баба Злата Хъньовица, бежанка от село Паспалово. Беше над седемдесет годишна — възраст „срамна” за игра на хорището. В празничен ден чуеше ли тъпан и гайда, цялата се превръщаше в трепет. „Сърцето ми играе!” — казваше като оправдание, за да прикрие „неприличните” за годините си желания.” (К. М.)

 

На хорото не могат да устоят и тия, които са дали обет за смирение и отказване от земните радости. Общото въодушевление от хорото е увличало и „вкарвало в грях” и свещенослужителите:

 

... та са играле, играле,

три дене и три вечера,

попът хорото одеше,

попадийката до него,

та са потонът отпрале,

и енна дъска строшиле ...

   (СНП, № 95)

*

Калугерица хорото оди,

да идем, бяла Дено, да видим,

калугер гледа пряс прозорецът,

да идем, бяла Дено, да видим,

и като гледа, и му се иска ...

   (Запис от Р. К.)

 

Възможно е при други обстоятелства младите да проявяват Разсъдливост, обмисляне на постъпките. Но на хорото забравят всичко и тръгват по повика на сърцето:

 

... Сама мома престанала,

син и бял зюмбюль, малка моме,

престанала, преслядила,

по планнина от хорото,

та остави болна майка,

болна майка, болен татко,

девекь браткя във тевница,

десетият на бесило...

   (СНП, № 208)

 

86

 

 

*

... Кротко тропкай,

младо юначе,

да не ме застъпиш,

да ня ме засрамиш,

ей го татко уде гледа!

— Нека си стои,

нека си гледа,

на тебе е татко,

на мене е дядо ...

   (СНП, № 111)

 

Тука на хорото, при първата среща, преди да са научили имената си, голямата крачка в живота вече е направена. Нека стоят, нека гледат родители, роднини на девойката. Те вече са станали роднини и на непознатото младо юначе.

 

Възрастните знаят „пагубната сила” на настроенията, породени от хорото. Опитват се да съветват, да възпират младите от необмислени постъпки. Но в тия съвети младите не се вслушват; едва когато станат родители, и те по същия начин ще учат децата си:

 

... Еленко, милна мамина,

милна мамина, бабина,

ти кога идеш на хòро,

над мòми да се ня фаташ,

над мòми, та до мòмчета,

ръка се с ръка ня сбирай,

очи се с очи не срящай ...

   (СНП, № 189)

*

... Ня отбирай, брайно,

мома на хорото,

ми отбирай, брайно,

мома във разбоят,

коя мома, брайно,

бръшком, бръшком ткае,

коя мома, брайно,

кротком, кротком пяе ...

   (СНП, № 70)

 

87

 

 

Цяла трагедия е за девойката, ако любимото момче отсъства от хорото. Празникът ще бъде истински само ако либето е дошло на тържеството. Но то, „милното либе”, е „чус яргатин, хизмикярин”:

 

— Ой, любе ле, милно й драго,

що не дойдеш на хорото,

да ме видиш, да те видя!

— Ой, любе ле, милно й драго,

кък да дойда на хорото,

да ме видиш, да те видя,

като съм си чуе яргатин,

чус яргатин, хизмикярин,

денем паса царски коне,

вечер пазя царска хазна!...

 

Но и на това „безизходно” положение влюбените намират разрешение:

 

— Ой, любе ле, милно й драго,

и това ле да те уча:

тури хазна зад метлата,

и затори ехърьйото,

та че ела на хорото,

да ме видиш, да те видя ...

   (СНП, № 75)

 

Хорото е място за показване на лично достойнство и благополучие. Воденето на хорото „с гърне вино цървено” е признак на „преляло”, достигнало връхна точка благополучие:

 

... Вълчо хорото одеше,

хорото на хорището,

гърнето в ръка държеше,

гърнето с вино цървено ...

   (СНП, № 196)

 

В песента за загиналия комита Ангел не се говори за рано прекършената му младост, за героичната му смърт. Описва се неосъществената Ангелова мечта: да направят с годеницата си „рупска премяна”, та когато идат на хорото, „цялото село да гледа”.

 

За омъжената в далечно и непознато село мъката по близки и родно място сякаш остава на втори план. Трагедията на младата

 

88

 

 

жена е, че не може да играе хорото, да пее песните и носи премяната на новото си село:

 

... мале ле, янатема те,

янатемата да имаш,

от мене и от господе,

дето ме даде, мале ле,

на това мòмче незнайно,

пре тява пусти загорци,

ня мога, мале, ня мога,

ни рубата хми да нося,

ни пясните хми да пяе,

ни хорото хми да играм ...

   (СНП, № 187)    

 

В темата за хорото в странджанските песни са преплетени всички човешки преживявания: за радостта, че си млад и живееш (СНП, № 52, 111); за щастието на влюбените (СНП, № 108); за несподелената любов (СНП, № 53); за ранна смърт на млади хора (СНП, № 129); за ревност и любовни терзания СНП, № 59); за незаслужена обида (СНП, № 153).

 

„Преди Европейската война бакю се углави за млого хубаво момиче от село Извор. Там се беха запознали, когато бягахме през 1913 година. Почна войната и той отиде на фронтът. Като се върна от войнъта, най-напреш си дойде в нашто село, Звездец. Сегашната му жена се завъртяла покрай него и го накарала да земе нея. Добря, ма бакю бе дал голям раонь на главеницата си в Извор. Досвидял му се. Отишъл в Извор да си земе нижницата. Момичето го чакало през цялата война. Надяла се, че като се върне жув, ше се оженят. Отишъл бакю у тях и нищо не хи казал. Завел я на хорото. Играли там, како играли и отпреш цялото село скънъл нижницата с ялтънето от шията хи и казал: „Вързи си, повече не си ми главеница. Тва до тука! Било какото било!”

 

Оставил я и се върна в село да се глави за другата. Като му бе омръзнала, ня ли можеше да хи гу каже на саме! Пък той на хорото, отпреш цялото село! Момичето от срам и претеснение ослепя и умря. Та ако имаше госпокь, щя да го накаже! Пък той и до день днешен си е жув и нищо му нема. Пък момичето от кои години е изгнило!” (М. К.)

 

Хорото е място, където трябва да се забрави скръбта по загубения любим, годеник, брат, съпруг:

 

89

 

 

... Нека ме майка желяе,

дорде хи гледат очите,

дорде хи ходят ногѝте,

пък Керка да ме желяе,

дорде на хòро излязе,

дорде се с дружки събере,

дорде хи изля късметет ...

   (СНП, № 337)

 

Годеницата, либето, младата съпруга жалеят до годината, докато не са отишли на хорото. Всеобщото веселие е най-добър лек против личната болка. Ще види как другите се веселят, ще се разтупти. А може би там ще срещне друг човек, който ще замени загубения. Хорото ще спомогне да се заличи преживяната скръб, защото умрелият с нищо не може да се върне. Живият е длъжен да живее.

 

На хора и песни странджанци са се учили още от най-ранна възраст. Детските игри и залъгалки са свързани с песни и детски хора. Преди да се замомуват и заергенуват, децата са пели и играли в домашна обстановка, пели са и играли с други съседски деца. Песента и хорото са в кръвта им. Както е имало изтъкнати певци, така са били известни и най-добрите изпълнители на хорà и ръченици — „хоробии” (за жена „хоробийка”, за мъж „хоровия”). Това са хорà темпераментни; както с лекота се справят с работата си, така също с увлечение се залавят за хорото.

 

„През трийсетте години в нашето село имаше двама млади мъже, приятели — Иван Димитров Бахчуванов и Едрю Георгиев Джимертов. И двамата бяха едри, с руси перчеми. Имаше ли хоро с одник, там бяха Иван и Едрю. Но и двамата работливи и скòпосни.” (Р. К.)

 

Странджанци са играели с увлечение и сериозност. Мъжките хора са били буйни, с подскоци, особено хорàта на младежите. Женските хора са се играли сдържано и грациозно, с мярка. Никога не са минавали границата на благоприличието.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]