Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази

Панайот Маджаров

 

3. ЗА СМЕХА И СМЕШНОТО

 

 

Веселото чувство, вътрешната себеирония, жигосването на отрицателните човешки черти са съпътствали винаги работливите и свободолюбиви странджанци. В народното творчество хуморът е вплетен почти във всички жанрове, даже и в творбите с тъжни сюжети се прокрадват нотки на комичното. Застъпени са всички разновидности на хумора — от беззлобната духовитост до изобличаващата ирония и сарказъм. Народният творец открива пред нас един свят, в който векове наред са кънтели смехът и странджанското остроумие. Приказките, песните, поговорките, пословиците с комични и сатирични текстове понякога се сменят с удивителни повести. Народният хумор и сатира са свят, в който се побеждава кривдата, робът надвива поробителя, бедните надхитрят богатия, слабите получават сила, безправните — могъщество. Пренасят ни в страна на всепобеждаващ смях. С предаване на детайли и явни преувеличения, с преход от една интонация в друга, с противоположни текстове и подтекстове този смях е винаги дълбоко морален и възпитателен. Подлагат се на присмех и остра критика човешките недостатъци, като се започне от безобидните и се стигне до значителни човешки пороци, като леността, лакомията, пиянството, скъперничеството. Хумористичните песни, най-често къси по обем, са богати на художествени образи. Между тях има по-дълги произведения, в които е даден простор на народния хумористичен и сатиричен талант. Като фолклорни творби те не са загубили своето значение и до днес. В тях хуморът блика неподправен и непринуден. Кара те да заживееш с далечните предшественици, населявали тази безводна и не така щедра планина. Суровите условия правели обитателите на Странджа издръжливи. Смехът им е помагал по-лесно да носят постоянната загриженост за утрешния ден.

 

Според народа смехът, присмехът, сатирата трябва да бъдат обективни и да не се насочват към недостатъци „дадени òтбуга”. Подобен смях води само до зло. За него провидението наказва. Затова е битувала поговорката: „Ми се смя на лихо и сакато, смяй се на старо, та да те стигне!”

 

44

 

 

Сатиричният дух в странджанското народно творчество не изключва възторга от доброто. То още по-ярко изпъква чрез съпоставянето му със злото. И щом християнската вяра твърди, че Исус е дошъл на земята да спасява грешните, а не праведните хора, които не се нуждаят от спасение, защо да не признаем и спасителната сила на сатирата, щом възприемем тезата, че тя е непримирим враг на сегашното зло и съюзник на бъдещото (въображаемо) добро. Сатирата показва порока и глупостта чрез присмеха. Осмиването е справедливо и благородно дело, когато чрез него се наказва порокът. Сатирата е оръжие срещу глупостта, мързела, алчността, стремежа към власт и обсебване на чужди права, самовлюбеността, самообожествяването и чувството на всевластност, щом си узурпирал власт и чуждо имущество.

 

Някои от жанровете на странджанския фолклор са изградени изключително от хумористични творби. Детските фолклорни произведения са само комични. И упрекът, и поуката, и поощрението са давани във весел, подходящ за децата вид. С хумористични и сатирични песни са били съпътствани младежките игри и надпява-ния на филек. Предсватбените и сватбените младежки песни при изпълняване на обреди са също хумористични.

 

Широк и трудноуловим е обхватът на хумора в странджанския фолклор. Ще се спрем само на някои от насоките във фолклорните жанрове, като: хумор, отправен към влюбените; присмех към властници и поробители; присмех към пиянството; присмех към пога-зена семейна чест; смешното в трагични ситуации; хумор за и от отделни личности във всяко селище, хуморът и сатирата в пословиците и поговорките.

 

Влюбеността на младите винаги е била обект на внимание, в което наред със загриженост не липсва и известна доза ирония. В любовните песни блика неподправеното жизнелюбие на младостта. Все още неукрепналият млад организъм има и неукрепнал характер, често идеализира заобикалящата го среда и човешките отношения. Идеализацията поставя нерядко младите хора в комични положения. Постъпките, мислите на влюбените младежи предизвикват изблици на безобиден смях и шеги. Понякога от дребни наглед постъпки и положения младият човек си създава напразни надежди, които прерастват в „непреодолими трагедии”. Пресъздадени в песни подобни „мъки” представляват чудесни хумористични произведения.

 

От къкто Добра залюбих,

та си якълет изгубих,

 

45

 

 

та ня знам дялник ни празник,

ни га е свята Недяля.

Вчера бе свята Недяля,

пък я съм тръгнал да òра,

на нашто ново пожарья.

Оде Добрине подминàх,

кучето ше ме залае,

ше изля Добра отвънка,

от куче да ме отбрàни.

Ня изля Добра хубава,

ми изля Добрина майка,

тенко ленено предяше,

мойто се сърце ледяше.

Дале се Добра углавѝ,

та преде тенки дàрове!

Като във къщи отидах,

майка бе зелник стòрила,

сеннал бях, не бях просèгнал,

майка се сбърка, та рече:

„Сино ле, ми научи ле,

ми кя се Добра углавѝ!”

Я се от лябът оставих,

Та у Добрине отидах!

   (Запис от К. М. вж. вар. СНП № 79)

 

„Премеждията” на влюбеното момче се редят едно след друго. Грях е било да се оре, да се върши тежка работа в седмичния почивен ден „света Недяля”. А момчето от разсеяност, от изгубен „якъл” рано отишло на нивата да оре. Но следващите строфи говорят, че денят не е бил неделен. Добрината майка не е влюбена, за да преде в празничен ден. И лаят на кучето, и излизането на бъдещата тъща са начало на „страшната” развръзка. Червеят на мъчителната догадка започва с преденето на „тенко ленено”. Добра са я сгодили, щом майка ѝ готви дарове. Нетактичност проявява и майката на героя. Съобщава му „печалната” вест в момента, когато умореното момче се нахвърля на приготвения зелник. Прекъснат е и постоянният неудовлетворен младежки апетит.

 

Дошъл е Кирью Чòнгалски,

Чòнгалски и Бунарънски,

дошъл е мòми да гледа,

да гледа, да отбирова.

Той други мòми гледаше.

 

46

 

 

гледаше, отбирòваше,

пък Манда него гледаше,

гледаше, отбирòваше...

   (СНП № 95)

 

От далечното полско село Чонгара е дошъл момък в село Дерекьово. Пристигнал със самочувствие и надежди да покори момите в селото, а се намерил в клопка. Не той, а него са „избрали”. Манда се оказала силна и предприемчива. Редят се една след друга весели случки — от тридневното хоро в бащината къща на годеницата се изпотрошили и дъските на пода:

 

Та са играле, играле

три дене и три вечера,

та са потонът отпрале,

и енна дъска строшиле.

 

Постоянен е комизмът в любовните песни, когато още не са изяснени чувствата между младежа и девойката. Двамата са твърде чувствителни и уязвими от всяка нетактична дума и жест на другата страна. Често вместо нежност, чувствата се изразяват с нападки и незаслужени обиди. „Трагедиите” идват една след друга. А за околните постъпките им са само източници на смях, защото в крайна сметка с брака и техните отношения ще станат както у всички хора. Или с други думи, „И ние сме минали по тоя път”, а сега в очите на изтрезнелите от любовни терзания всичко изглежда смешно.

 

— Ми кой го смята Никола,

за момче и за любовник...

 

С подсторени насмешки девойката иска да го подразни, да го предизвика, та момчето да предприеме по-бързи мерки за голямото събитие. Или когато момичето кокетничи — „много лесно няма да се дам!”

 

Мандо ле, говедаркина,

Мандо ле, биволаркина,

оти ме Мандо ня зимаш,

еле като съм говедар?

Я не паса чузди говеда

ями паса бащините си,

сто и педесекь бащини,

 

47

 

 

и мохи четеридесте,

земи ме, Мандо, земи ме ...

   (запис от К. М.)

 

Манда предизвиква своя кандидат, въпреки че баща ѝ пасе селската чарда, а момчето е собственик.

 

Често между двамата влюбени се намесват родители и близки, които вместо да изглаждат недоразуменията, създават интриги и „печални” за младите положения. „Трагизмът” на влюбените буди смях у страничните наблюдатели. Стамовият татко отхвърля молбите на сина си — не иска за снаха синовата избраница, защото според изискванията му момата не е достатъчно „авторитетна”:

 

...Стамо татка си молеше:

— Я дай ми изин, тате ле,

за Марийка да се углавям,

за Марийка Стамболиювцим!

— Нищъм Мария за снàха,

Мария Стамбулиювцим,

дале ше ти дума продума,

дале ше ти лàфът управи! ...

   (СНП, № 141)

 

Одумките на Стамовия баща, стигнали до Марийка, поражда насрещен взрив от обиди:

 

... Що ли ми се Стамо надѝга,

надига и големее,

като калажия с’ сахатет

той баре сахакь да беше,

я ми беше копче казачко,

баре да бе копче казачко

я ми беше гайтань габруски ...

 

Взаимните препирни и нападки ще свършат с женитба, но до щастливия край ще се мине през перипетии „тежки и мъчителни”

 

Родителският натиск за връщане на избраното момче или момиче понякога също става смешен. В конфузно положение са несъгласните родители. Девойката без тяхно съгласие и благословия решила съдбата си.

 

Извити се, щèро, нàдсмей му се,

че не може конь да оседлае.

 

48

 

 

че не може бутош да надяне!

— Кък да му се, мале, извям подсмям,

сноща съм му на ръка лежала,

на ръкъ на десното коляно,

още му е ръка омъляла,

ръкъта и десното коляно,

та ня може конь да оседлае,

и ня може бутош да надяне!” ...

   (СНП, № 37)

 

В заканите на изоставения и отритнат кандидат звучи детска наивност и те будят смях. Отмъщението ще настъпи след време. Той ще стане калугер-духовник. Ще изповядва моми и млади булки. Дойде ли при него сегашната му избраница, тогава той ще издевателства над нея:

 

...калугер духовник,

мòми да изповядам

мòми, млади булки,

и Донка ше дойде

да се изповяда,

пък я ше хи рèка:

— Казвай, казвай, Донко,

шу си грях стòрила,

на млади години,

шу си сугрешила,

на ергенско вряме?

   (СНП, № 124)

 

Влюбеният, но незабелязан младеж се зарекъл да не минава повече край дома на любимата, неоткликнала на чувствата му:

 

— Зареках се, мале, закълнах се,

да не мина, мале, край Станкине,

край Станкини, мале, равни дори,

день ня минах, мале, два ня минах,

стори ми се, мале, че станаха,

три години, мале и три деня ...

   (СНП, № 101)

 

Не разбрал как се озовал пред дома на Станка, но и тоя път вместо любимата вижда майка ѝ, която го залива с поток от присмехулни думи:

 

49

 

 

— Стани, Стано моме, стани, щеро,

какъв ни е, щеро, чувяк дошъл,

какъв ни е, щеро, хабер донел,

че момите, щеро, поскъпняле,

сама мома, щеро, за хильляда,

косата хи, щеро за два града

пък момците, щеро, ефтиняле,

триста момци, щеро, за кош плява

и кя барем, щеро, плява да бе,

я ми беше, щеро, ръженина,

не я яде, щеро, добитъкът,

не я рият, щеро, кокошките.

 

Друго влюбено момче забравило къде е домът му. Не се прибирало нито за вечеря, нито за сън. Нощите са минували край Мильльонкини двори.

 

... Я лягам, мале, я станвам,

край Мильльокинем дорите,

от къкто съм я залюбил,

отвънка ня е изляла,

да я слънцето огряе,

вятерът да я подухне ...

   (Запис от К. М.)

 

Да причака девойката на извора, да ѝ напие водата, това е била първата стъпка към любовно обяснение. Но в стремежа си по-скоро да спре и заприказва харесаната мома, момчето забравило традиционния претекст „изгорях за ода”, и казало директното си желание:

 

... Кера търчи, Кера търчи,

ода да наляе,

Стамо търчи, Стамо търчи,

ода да напие,

дано рече, дано рече,

„Изгорях за ода!” —

Той не рече, той не рече:

„Изгорях за ода!” —

я ми рече, я ми рече:

„Изгорях за Кера”

   (Запис от К. М.)

 

50

 

 

Вестта, че любимата девойка се е сгодила за друг, след като отношенията им стигнали до „голямата близост” през предната вечер се стоварва като гръм върху влюбения момък:

 

Сноща съм, мале, поседял,

пре любе, пре драговничка,

енна не стяна деляше,

и един писан проскефал.

Сега ме канят, мале ле,

да пода, да хми кумовам,

вянчилата хми да мяня.

   (Запис от К. М.)

 

Девойката била в дома си, а влюбеният стоял „до нея”. Деляла ги „само” външната стена на къщата и шарената възглавница, върху която седяла възлюбената.

 

Не споделила чувствата на един от кандидатите си, Станка е подложена на присмех. С лека ирония се показват някои нейни качества, които я правят непълноценна бъдеща стопанка. Галена е, не е навикнала на тежка селскостопанска работа. Умее само да се гизди, да си показва премяната в празниците.

 

... ко ме Станка земе,

нема да я карам,

жетва да ми жени,

влашка да ми праши,

ми ше си я имам,

за личните дене,

събота й недяля,

и за панагирет.

   (Запис К. М.)

 

Смехът, веселото настроение започват още с встъплението на песента „Ой мале, мале” (СНП № 122). Годежът на Марийка „изгорил” и него, и Никола, и Гьорги Диков. Тримата приятели, влюбени в Марийка, са „попарени” от неочакваното събитие. Авторът ни подсказва, че Марийка едва ли се е досещала за „дълбоките” чувства на тримата приятели. Главният герой е в безпътица, решен е на отчаяна постъпка, само не знае „На кое дърво да се обяси, във коя ряка да се удави ...” За него светът е вече „опустял”, другите моми са му неинтересни, щом „гюзелим, гюзел бяла Марийка” (най-хубавата от всички хубави) се е сгодила:

 

51

 

 

— Ой мале, мале, ти, стара мале,

оглави ми се любовничката,

любовничката, драговничката,

гюзелим, гюзел бяла Марийка,

кя се оглави, мене изгори,

мене ѝ Никола и Георги Диков,

кажи ми, мале, како да правя,

на коя дърво да се обяся,

във коя ряка да се удавям,

яле с утрова да се утровя?

. . . . . . . . . . . .

 

Друго момче страда, измъчва се от доказаната изневяра на любимата. Видели я да говори с друг. И тоя, другият, бил друговерец.

 

— Гъорги ле, любе ле,

оти ня доходаш,

къкто ми доходаше?

— Радо, сърден ти съм,

сърден и клеветен,

за сношната вечер,

с турчина стояше,

турчин друговярец,

дума му думаше,

дума лакардия ...

 

Комизмът настъпва с невинния отговор на девойката. Тя не оправдава, защото „няма вина”. Говорила е, но какво от това! Пък и другият не е бил друговерец, а християнин — „гърче беломорче”. Нека Георги бъде спокоен нищо сериозно няма да излезе от тоя разговор. Случайните срещи раздумки са празни неща. Сериозното ще настъпи, когато стане годежът, когато менят пръстени и пият наздравици:

 

Гьорги ле, любе ле,

ни пръстень менили,

нито главеш пили,

Рада ше я главят,

за Гьорги хубави ...

   (Запис К. М.)

 

В бодрата, оптимистична коледарска благословия — „Нарицалото” (СНП, № 30) има и комичен момент. Смехът, насочен към

 

52

 

 

„недомовития” син, попада върху застаряващия баща, забравил за увлеченията на младостта.

 

... Татко му гонеше

пре пъстроките кози,

пък той бягаше пре църноките мòми,

като баща си на младѝ години ...

 

В песните за несподелената любов с хумор се подсказва на младите, че не е толкова трагично, ако някой или някоя не са отговорили на чувствата ти. Друг ще се намери и ще те обикне. Но на влюбените не са присъщи разсъдливостта и логическото мислене. И оттам настъпват комичните положения. Когато е накърнено мъжкото самолюбие, се редят заканите, една от друга по-свирепи:

 

... ше вардя да я ѝзвардя,

ше фърля да я ỳбия,

да не ми я гледат очите,

да ня ми се къса сърцето ...

   (СНП, № 249)

*

... главата ше хи òотряга,

главата до герданчето,

езитет до стифелецът,

плитките до косѝчникът ...

   (Запис от Д. К.)

 

Обидата у незабелязаната от желаното момче девойка се изразява в безутешна тъга, преливаща в люти клетви: „Да легне болен в постели, девекь години да лежи!”, „Дано даде госпокь, любе ле, турците да те уловят!”, „Кончето да ти доведат, хабèрет да ти донесат!”, „Да пòдеш, да се не върнеш!”

 

Понякога клетвите се изразяват в комични нотки, когато девойката е сигурна в успеха:

 

Градила мома, любе ле, нова градинка,

садила мома, любе ле, църнок босилек,

кат го садила, любе ле, и му е пяла,

момче я слуша, любе ле, и хи тихум дума:

— Сàди го , сàди, любе ле, църнок босилек,

ти ше го съдѝш, любе ле, я ше го бèра.

Мома отговаря, любе ле, и го люто кълне:

 

53

 

 

— Колкото цвятке, любе ле, в мойта градинка,

толкова рани, любе ле, рани й болежки,

по тойто сърце, любе ле, по тойта снага,

да йодиш, йодиш, любе ле, ляк да не найдеш,

пре мен да дойдеш, любе ле, ляк да ти кажа!

   (Запис от К. М.)

 

Снизходителното отношение към младежките „кахъри” е отразено и в един от анекдотите: „Годината се случила сушава, пожънатите снопи с дребни празни класове. Събирали и товарили баща и син дребните леки снопове. Стопанинът изохкал. Учудил се на въздишката синът: „Тате, защо охкаш, баре ти си женен!” (К. Ж.)

 

„Момче и мома от нашто село се харесваха. Момините родители не бяха съгласни да се оженят. Двамата се наговорили да дойде момчето в определено време вечерта и да я „откраде”. Намерил! той двама приятеле и надвечер, като свършило хорото, я грамнали да я крадат. Разцирикала се момата, та я чуло цяло село. „Крадците” я пуснали зачудени: „Ку толкова ня рачиш, да земем да те оставим! Що ни е насила земена жена!” — „А-а, одите ме, дето сте намислили, я нека си цирикам!” (Т. П.)

 

Вродената пестеливост и познатата вреда от злоупотреба с алкохол, създали у странджанци непримиримо отношение към пиянството. На всеки прекалил с алкохола се е гледало с неприязън, като на носител на разложение. И понеже в миналото мъжката половина от населението е била по-податлива към тоя порок, то в песните присмехът към мъжете пияници е бил по-остър.

 

— Войводо, налят войводо,

ти като седиш кръстато,

и ядеш ягне тлъстато,

и пиеш вѝно цървено,

и за ракия провадаш,

ми пада ле ти нàмясто?

Имаш ле хабер, ле немаш,

че не потеря загради,

башибозуци с калпаци,

и бустанжии с байраци?

   (СНП, № 297)

 

Затлъстелият от пиянство и преяждане войвода сам докарва потерите и излага хората си на сеч и унищожение. Предишното му обаяние е изчезнало, останал е само презрителният смях към пияния, неразумен войвода.

 

54

 

 

Хумор и хаплива ирония има в песните, осмиващи пиянството у жените. Това се дължи не само на факта, че сред тях са се срещали по-рядко любителки на алкохола, но и вродената деликатност към жената.

 

Луле ле, бяло бачово,

бяло байнево пиленце,

нале ми се фалба фàалеше,

че ми виното ня пиеш,

виното и ракията,

пък ми на вино мерѝсаш,

на вино и на ракия! ...

   (СНП, № 34)

 

Преднамереното гальовно „бяло байнево пиленце” е последвано от съвсем неделикатното запитване: „нали се хвалеше, че не пиеш вино и ракия?”. От подобен въпрос слушателят се досеща, че следва някакво опровержение на миналите хвалби и обещания. Присмехът е насочен не само към пиянството, но и към неговите последици — мързел и безсрамие. „Бялото пиленце” не се свени да съчинява смешни оправдания за неприличния си вид и неприятния мирис на вино и ракия.

 

В друга песен Маламка знае за последиците от употребата на вино. Повтаря ги като заучен урок. А когато идват годежарите, в най-сюблимния момент при поднасяне на почерпката не устоява на изкушението и става за смях пред сватовниците.

 

Мари, Маламко, хубава,

като ти татко заръча:

„Когато дойдат гòскето,

гòскето глàвешницето,

на сички ръка пòлюби,

по чашка вино почерпи,

й за тебе вино да туриш,

й за тебе чашка сребърна,

ма с уста да не глътноваш!”

Ти ми, Маламко, отвърна:

„Я нища вино да пия,

че който пие виното,

без кусур с кусур останва!”

Пък ти си вино пак пила,

преш гòске къшмер станала,

гòскето и слюбницето! ...

   (Запис от Д. К.)

 

55

 

 

Още по-силна е иронията в песента, донесена от бежанците на село Дерекьово, Лозенградско, „Златкина майка ходеше”. „Тайната” на Златкината болест е достояние на цялото село. Стремежът на майката да скрие срамът от мнимото заболяване, усилва комизма на положението.

 

Златкина майка ходеше,

низ село, низ Дерекьово,

та си жените питаше:

— Дална да ви се находа,

гъба, комшийки, вяхчица,

че Златка панна от вяшка,

та лежи болна в постеля,

болна е на умирало!

Никой хи гъба ня даде.

Булка хи Руса думаше:

— Ня лежи Златка от вяшка,

ями я болна от чашка,

от тъва върла буяма,

дет хи я купи Митаки,

Митаки юшуржията...

   (Съкратен запис от К. М.)

 

Пагубното влияние на алкохола е било известно на отколешните ни праотци. Затова жилото на сатирата и ведрият сърдечен хумор в народните песни говорят за прозорливия ум и голямата грижа към съдбата на идните поколения.

 

С особен прицел е насочен присмехът към погазената семейна чест. В песните е предадена психологията на жени и мъже, престъпили съпружеската си вярност. Жените се стараят да прикрият прегрешението си, мъжете демонстрират „успехите си” на чужда територия.

 

Булко Марийко, Марийко,

мари, стàни ми òтори,

да видя вътре с кòгук си,

като го нèма Тодора,

Тодор е на касабата!

— Кротичко викай, бабѝчко,

че ше те чуят хората,

та ше ми дума излязе!

— Булко Марийко, Марийко,

кой тропе, булко, в хамбарет?

 

56

 

 

— Котето, бабо, котето!

— Запали, булко, фенерет,

да виде чие е коте!

Кя не запали фенерет,

ями запали кандилет,

да гу вятерет изгаси.

— Булко, Марийко, Марийко,

чии са тява бустàле?

— Тие са на комшийката,

вчера ми брашно поиска,

та си бустале забрави!

— Булко Марийко, Марийко,

не тропа, булко, котето,

й бустàлето са голями

ня мьясът да са на жена ...

   (Съкратен запис от К. М.)

 

Смехотворни са и ревнивата подозрителност на свекървата и прозрачните оправдания на „оклеветената невеста” с неумелия стремеж да прикрие съпружеските си прегрешения.

 

Демонстрираните успехи всред чужди жени понякога завършват с разобличаване на самохвалците. Вместо към „прелъстените” жени, смехът се обръща към мнимия „покорител” на чужди сърца.

 

Пофали се Терзи Вълко:

— Дето пòда, жена имам!

В Сармашик ида, булка Керка,

булка Керка Чòканова,

в Конак пòда, булка имам,

булка Манда Келешова,

в Гръцкото село булка Бърза,

булка Бърза Лỳмбарова,

. . . . . . . . . . . .

— Защо плачеш, Терзи Вълко,

ле кат не те зима булка Бърза?

— Кък да не плака, Кючук Петко,

жена ми е, драга ми е ...

   (СНП, № 125)

 

В безбройните песни за робството, в които поробителят издевателства над народа, се срещат и творби, в които потисникът е поставен в смешно положение. Унизен е. А подиграният, смешният не е вече така силен, не е непобедим. В тия творения чрез смеш-

 

57

 

 

ното и саркастичното се подклаждало народното съзнание за освбождение, за възможно събаряне на вековното иго.

 

Представителят на османската власт в затънтеното планинско село се опитва да предума и вземе девойката Тодора. Обещава ѝ богатства и разкош, които и той сам не е виждал.

 

... не те, Тодоро, преляга,

боса на нява да ходиш,

ми те, Тодоро, преляга,

на висок чардак да седиш,

жълти желтици да нижеш!

. . . . . . . . . . . .

Не те, субашу, преляга,

в Жемерен да субашоваш,

ми те, субашу, преляга,

таткум свиньняте да пасеш,

царулет в уста да носиш!...

   (СНП, № 238)

 

В друга песен, младият сейменин предлага на хубава Янкя да стане млада ханъма и да носи „църно фередже”. Не отказва на предложението остроумната девойка, но при условие, че сейменчето ще ѝ купи от невен жълти папуци и от трендафил фередже. „Де се е чуло й видело от невен жълти папуци и от трендафил фередже?” — пита озадачено сейменчето, за да получи заслужен отговор: „Де се чуло й видяло, (българка да се потурчи), вярата да си продаде...”

 

В песента за Тодор чорбаджи собственик на скели по Черноморското крайбрежие, местният турски феодал иска насила да му отнеме от Тодора колята му. Но българинът, осъзнал икономическата си мощ, оказва отпор на потисника:

 

... Сюлеймане, куче краставо,

я си кольлята ня давам,

ей ги селата яручки,

Караврен Евренезо,

поди си кольля събери ...

   (СНП, № 267)

 

Може в крайна сметка и Тодора и Янкя насила да бъдат отвлечени и помохамеданчени. Може Тодор, звездецкият чорбаджия и скеледжия да е заплатил за дързостта с живота си, но началото е направено. Селският субаши е пратен да пасе прасета и носи в уста свински цървул. На дръзкото сейменче е казано да направи не-

 

58

 

 

възможното; всесилният представител на феодала от цялата Хасекия е сравнен с „куче краставо”. Господарят, поробителят е подигран, станал е смешен в очите на поробените и следователно не е така силен както вчера, уязвим е, може да се победи.

 

Понякога комичните ситуации изникват от напрегнати, страшни положения. Будят едновременно и страх и смях.

 

„Посреднощ трима разбойници решили да ограбят добитъка от една къща. Стопанките до късна нощ прели пред запаления огън. Първият казал на двамата да останат назад. Той сам ще влезе в обора и извади воловете. Тъкмо стигнал до вратата и една от жените казала за прозявката си: „Един дойде!” — уплашил се първият крадец и се върнал назад. Тръгнал вторият, но друга от жените се прозяла и казала: „И друг дойде!”. Върнал се назад стреснат и вторият крадец. Третият, за да се покаже за по-голям храбрец, грабнал оставена на простора черга, завил си главата и тръгнал към обора. В това време друга от жените задрямала и стресната казала: „И качуль и трепечуль дойдаха!” — Помислили, че са следени, крадците избягали. (Разказ на К. М., приказката научила от Злата Димитрова Гемиджиева, бежанка от с. Паспалово, Лозенградско).

 

По-напрегната е атмосферата в приказка, в която се разказва как българин нахранил мюсюлманин със сланина:

 

„В една къща топяли мас от закланото за Коледа прасе. Насядала около софрата, челядта на стопанина се хранела, като потапели хапки в гореща мазнина. В дома нахълтал измръзнал и гладен турчин. Седнал неканен на софрата, започнал да топи и „навървя” натопения с мас топъл хляб. Чак когато маста свършила в сахана, турчинът се сетил да попита как се казва тая „блага манжа”. Глътнал си от ужас езика уплашеният стопанин. Каже ли, че е свинска мас, турчинът ще го заколи! „Топи, та мълчи!” — съобразила майката на селянина. „Давай още „топи, та мълчи”! — викнал лакомият гостенин.” (Разказала К. М., приказката научила от Злата Димитрова Гемиджиева.)

 

Издръжливите и с вроден оптимизъм планинци са търсели комичното и в трагичните моменти от живота. В дни на смъртни случаи хората са обхванати от отчаяние и скръб, но с време скръбта избледнява. Търси се смешното, за да не спира животът.

 

„Умряла жената на един млад мъж. Близките се заели с погребението. Сварили курбан, изпекли просфори и ги оставили да изстинат. Мъжът помислил, че всичките хлебчета ще бъдат раздадени и за него няма да остане. Разпасал си пояса, напълнил потурите с горещи колачета. Ревнал с цяло гърло та изплашил майка си: „Изгорях, мале, изгорях!” — „Кък нема да изгориш, сине, като си отиде

 

59

 

 

хубавата ти булчица!” — заплакала с него и майката. „Изгорях мале, изгорях, дор с просорите в гащето!” (К. М.)

 

„Умрял един мъж и оставил борчове към касапина и вълнаря. Разбрали търговците за смъртта на длъжника и веднага дошли да търсят вересиите. Като ги видяла младата вдовица писнала: „Стани, стани, Никола, да видиш на какъв хал ме оставяш! Един ме дърпа за месото, друг ме дърпа за вълната!” (К. М.)

 

„На енна жена умрял мъжът. Ма дорде бил жив, ката день я млател. Като го понесли към гробището, жената от хорски срам започнала изгласа да се препява: „Петре, Петре, като умря, слънце огря!” В тва вряме погребението минало край един плет. Уплашила се жената да не разбере умрелият радостта ѝ. Викнала на носачите: „По-делекте го от плетът, че му е лошав кютет, да не се фати за колът. Пак ше ми потроши ребрата!” (К. М.)

 

„Умрял мъжът на енна жена. Викнала та се препяла. Ма къщата хи била до хорището. Там пяели и играли млади жени. Не могла да се стърпи младата вдовица. Сторило ѝ се, че жените не могат да управят хорото. Викнала чужда жена да оплаква покойника, а тя като ѝ обещала шиник леща, се хванала на хорото.

 

Заплакала и занарядала чуждата жена над мъртвеца, ма якълет хи бил все в лещата. „Мари, ми варили ви се лещата!” Вдовицата от хорото я успокоила: „Мари, туко тури й дроби!” (К. М.)

 

Във всяко село е имало изтъкнати носители и създатели на хумор. В бежанското село Евренозово известен смешник е бил Галибаро (Димитър Галибарев), преселник от с. Каракоч, Лозенградско. Живял до началото на 60-те години. Създавал е весели приказки и анекдоти, които останали всред някогашните евренозовци като „Галибарови смешки”. Тези оригинални хрумвания са ефектни, когато се предават на говора на бежанците от село Каракоч — диалект със заложени комедийни възможности. Тук ще се спрем само на някои от „Галибаровите смешки”.

 

„Заготвил Галибаро да жени един от синовете си. Изпратил калезмаре — деца с бъклица вино да поканят цялото село. Такъв бил обичаят у странджанци. Няколко дена след сватбата го срещнал познат от съседно село. Запитал го как е минало тържеството. „Ми ме пита! Поканий цялото село да спазя редо! Пък като се юрнà оня народ, та връвя, та се изпровръвя! Троха ляб не остана в къщата. Саде комшията Киро си има срамо, та не дойде!” (К. Ж.)

 

„Направил Галибаро ярма за стадото. Сложил я в чувал, задянал го на гърба си. Качил се на магарето и го подкарал към гората. Срещнал го съселян и го попитал: „Дядо Димитре, защо не сложиш

 

60

 

 

човалото на самара, пък ти ца седнеш отгоре?” — „А-а-а, така не бива, ке тежи на бравò!” (К. Ж.)

 

Галибаро участвал във въстанието през 1903 г., в поредните три войни и събитията от юни и септември 1923 г. На 9 септември 1944 г. взел дейно участие в „установяване на новата власт”. Арестуван и държан под арест бил кметският наместник на селото като „бивш”. Галибаро все още не бил сигурен в дълготрайността на новата власт. Богат бил житейският му опит от смяна на власти и правителства. Решил да се застрахова с време. „Иване! — казал на арестанта. — Але, сега ние сме на влас?” — „Ви сте.” — потвърдил кметският наместник. „Але, сега я не те загачувам.” — „Не ме закачуваш!” — потвърдил Иван. „Але куга дойдете пак вие на власт, и ти нема да ме закачуваш!” (К. Ж.)

 

„Запитали Галибаро: „Как си, свато? Как я карате?” — „Остави се, не е за кажуване! Оженийме щерката, панна у енни кучета, та я урабая! Вара-кара, вара-кара, оженийме и синò! Доведе ни в къщата енна кучка, та ни разпръснà!” (К. Ж.)

 

„Отишъл Галибаро в Бургас. Влязъл в една бакалница. Нямало хора в дюкяна, а стопанинът бил в съседното помещение. Помислил Галибаро, че никой не го гледа, и напъхал връзка чирози в пояса. Върнал се стопанинът и опипал Галибаровия пояс. „Какво търсят чирозите тука?” — „Я риба, я! Кой си е ял майната, да ми я пъха в поясо!” — учудил се невинниятт Галибар.” (К. Ж.)

 

„Разболяла се жената на Галибаро — Зюмбюля. Научили дъщерите им в Бургас и изпратили портокали за болната си майка. Изяла Зюмбюля плода и оставила корите до възглавницата. Обикалял Галибаро край болната, изкушаван от портокаловия аромат. Не изтърпял и запитал: „Зюмбюля, ке ядеш ле корите, яле я да ги орупам!” (И.К.)

 

„Осиромашал Галибаро. Умрял му чифтът. Умрели и овцете от малкото му стадо. Хванал се да пасе селските говеда. Чардата била на паша в гората, далече край границата. Едно от децата му носело от време на време торба с ръжен хляб. Минали седмици, без да се върне в село. Дошло пак детето с хляба. На тръгване Галибаро му поръчал: Другият път лябу да донесе макя ти, оти ке ми требува!” (И.К.)

 

„Отишъл Галибаро на гости при една от дъщерите си в Бургас. Отсрамили се младите хора. Сложили го да спи в отделна стая и му поръчали да угаси лампата, щом си легне. Приготвил се Галибаро и започнал да духа с уста запалената крушка. Опитите му останали напразни. Викнал на дъщеря си: „Рачко мари, каква бе тая ламба! Дуфав с устата, дуфаф с калпако, не огаснỳва!” (И.К.)

 

61

 

 

„Пазарил селският бакалин Галибаро да му превози вино от Созопол. Напълнили две бурета. Сложили и голяма дамаджана в коша със слама. Заминал бакалинът напред, а Галибаро карал сам: колата за Евренозово. Изкусил се от виното в дамаджаната. Повървят воловете, повървят — и Галибаро ги спре и надигне дамаджаната. Наближил селото и разбрал, че дамаджаната е презполовена. На един от изворите, Гердените, допълнил дамаджаната, за да скрие престъплението. На другия ден бакалинът отворил дамаджаната, за да зарадва клиентите си с хубавото созополско вино. Още от първата глътка почерпените разбрали, че е „кръстено”. Викнали Галибаро за обяснение. „Господ ми е свидетел — оправдал се Галибаро — вино пиф, но ода не туриф!” (К. Ж.)

 

„По време на бунтовете през 1923 г. през юни и септември Галибаро бил вече над петдесетгодишен и не участвал в сраженията с войската и белогвардейците. Използвали го за куриер и при разгрома само запалили къщата му и му нанесли хубав побой.

 

През 60-те години всички „наши” се надпреварвали да ги признаят за активни борци против фашизма и капитализма. Припомнил си Галибаро старите страдания и решил да ги материализира. Намерил си свидетели и започнали мъките по признаването. В окръжния комитет на партията не искали да му признаят правото на пенсия. Влизал от стая в стая, доказвал правотата си, молил за справедливо решение. Но всичко било безуспешно.

 

В коридора срещнал познат млад човек и без обяснения го напъхал в стаята на „отговорния” другар — кадровика: „Ето, той ке кажува, как съм гинал и страдал през 1923 г. Как ме бифа и палифа! Той ме познава! Той ке каже!” — прав бил Галибаро, свидетелят му го познавал, но бил роден през 1920 година.” (К. Ж.)

 

„С мъки и премеждия, Галибаро се сдобил с признания за минали заслуги към партията. Получил медал и пенсия. След първата пенсия си устроили със Зюмбюля домашно тържество. Почерпили се и в минути на разнежване Галибаро казал на жена си: „Зюмбюля, да знаеш, че тоя бял ляп дето го ядеш сега и виното дето пиеш са от гъзо ми. Той изяде тогава дебелите тояги!” (К. Ж.)

 

В района на Малко Търново, най-известни разпространители и създатели на хумор са били малкотърновци и дерекьовци. (С. Дерекьово е останало след 1913 г. в пределите на Турция.) Познавачът на странджанския фолклор лесно може да отличи хумора, създаден в тия селища. Песните и анекдотите са наситени със смях и с хаплива ирония.

 

„Общоизвестно било пиянството на поп Тодор Анданът. Отишъл отецът на погребение в съседно село и се „подквасил”. Опити-

 

62

 

 

те му да се качи на коня се оказали безуспешни. Прекръстил се и се помолил на бога, но пак не успял. Отправил молба към светата Троица, но пак без резултат. Тогава се обърнал към Четиридесетте светители. Засилил се и вместо на коня се озовал от другата му страна. „Андан, млого станахте, подите си половината!” — препратил попът част от помогналите му свети мъченици.” (К. Д.)

 

„Една от малкотърновските учителки била с по-свободно поведение. Това ѝ създавало популярност в градчето. Харесала си тя новодошлия военен лекар. Престорила се на болна и викнала на майка си: „Мале, болна съм, умирам! Подай ми комбинизонът, коприненьят, новьят, и търчи викай дофторът, ма военьнят, млагьгят!” (Д- К.)

 

„Двама приятели малкотърновци имали лозя. Всяка есен наливали новото вино в бъчви. Канели се един друг да се почерпят и похвалят с качеството на новото вино. Веднъж изпили кана, изпили втора и домакинът не изтърпял да получи похвала за виното и си я изпросил: „Тодоре, кажи сега, как ти се вигьва тъгодишното вино!” — „Ми бива го, отговорил Тодор, — за вино е пролютно, за оцекь е слабо!” (Д. К.)

 

След прокарване границата през 1913 г. на 2 километра южно от градчето настъпил упадък в Малко Търново. Мизерните условия повлияли на традиционното гостоприемство на жителите му. Невъзможността да спазват древните обичаи, създава и нов хумор.

 

„Подеш ли в Малко Търново на госке, от вратата те посрещат: „Добря до! Га ше си пош! (Добре дошъл, кога ще си тръгваш!)” (К. Ж.)

 

„Дошли на малкотърновско семейство гости. Разшетала се домакинята. Омесила пита, извадила туршия, сипала паница сварен боб и според обичая започнала да подканя гостите. Гладни били те и яденето привършило. Домакинята продължавала с поканите: „Яжте, яжте, ми те се пираксува, кя питицата се крати!” (Не се притеснявайте, питката се свърши)” (К. Ж.)

 

И в друг вариант: „Започнала домакинята да разчупва питата. Гостите се оказали срамежливи и помолили: „Ми чупи цялата пита, ние не сме гладни!” — „Нищо, нищо, че не сте гланни, ми те се пираксува! Зарарят не е от разчупеното, ми е от изядяното!” (К. Ж.)

 

„Момите в Малко Търново се славят с хубост и трудолюбие — скопосни са. Омъжили в едно семейство дъщерята за офицер от граничните войски. Зетят не оправдал очакванията. Майката, оплакала несполуката на дъщеря си: „Майка, майка, за тебе се българин ня найде! Скондапца за северняк да се жениш!” (К. Ж.)

 

63

 

 

Присмехът на малкотьрновци е отправен и към жителите околните села. Често употребяват израза „сармашичка пинтия” — насочен към прекомерната пестеливост на хората от село Бръшлян. Даже в една старинна песен им се присмиват, че и на Великдем се „поскръндзили” и за парите, които трябвало да дадат на гайдарджията да им посвири „гръцкото, тафралицкото хоро”. Спестили, като се откупили с „грамната китка” от момата, която гайдарджията харесвал. В по-ново време (когато левът имаше стабилност) пак одумвали бръшлянци със скъперничество: „Щях да те почерпя, ма немам дремни пари. В жебата имам само от едрите пари, от 20-те стотинки!”

 

На стоиловци се подиграват, че рано се женят. „Още не се усятило, и под венчило!”

 

„Остарял дядо Ангел от Бръшлян и изгубил слуха си. Отишли с бабата при лекар да търсят ляк. Лекарят им препоръчал да купят за дядо Ангел слухов апарат. Нема да струва повече от 80—100 лева (било през 70-те години). „И-и-и, осемдесе лева, ями ако умре защо да отидат толкова пари фърлянко!” (С. К.)

 

На граматичени се подиграват, че се скъпят и за собствената си храна. На сварената леща не слагали „никаква забелица” — „Посна, като граматичка леща”.

 

„На енно момче нашли мома от друго село. Оглавили го. Било подзима. Един день майка му направила тиквеник и го пратила да види главеницата и се пофали пред сватовете. Тръгнал главеникът, ма екълет му все в тиквеникът. Като стигнал къщата на главеницата не изтърпял на изкушението. Скрил се под скàлата, извадил тиквеникът и почнал да навървя. В тва вряме главеницата изляла на прустът. Видяла, че почнало да вали сняг и викнала на майка си: „Мале, излези да видиш како го хамка!” — „Ше гу хамкам я, майка ми го е направила!” — обадил се под скàлата главеникът.” (С. К.)

 

„У многодетно семейство дошъл на госке кръстникът. Разшетала се домакинята да го гощава. Имала само едно яйце. Жената гог сложила да се изпече в жарта. Децата наобиколили огнището и започнали да хленчат за пекано яйце. Майката ги усмирила: „Не ревете, кръстникът да не доал (ламя) да изяде цяло яце!” (Т. К.)

 

„Събрали се бухълът и славеят да спят на топло в една въпа. През нощта станало много студено. Славеят не могъл да заспи от студ. Събудил бухала: „Ставай, че изгубих двясте грама мас от треперене!” — „Какви двяста грама, бе — напусувал го бухълът, — ти самият немаш и сто грама!” „А-а-а, я мяря с мойта паланса, ня мяря с тоят кантар!” (В. М.)

 

64

 

 

„Беше през войната. Отишли сме жените на цръква уж да се молим, пък акълет ни за велединските курабета и козунаци. Връщат се децата във вакация и нема с како да ги посрещнем. Енна друга се оплакваме, че нема захар, яйца, мляко, масло. Комшийка питаше дали като е лежала квачката седем дене върху яцата може да ги замяси на курабета. Друга се оплакваше, че турила в курабетата цяло пакетче сода. Сега гурчат, та и магарето нищè да ги яде. Пък баба Стана Германица се оплаква: „Ку сте христянки, вярвайте! На четери тави курабета осем захарчета турих и пак не са благи!” (Р. К.)

 

„Имаше в село преди години един дядо Станко — овчар. На млади години имал голям мерак да ходи по събрания и говори пред публика. През трийсетте години бил млад, не пропускал селско събрание без да се изкаже. Речите си подготвял денем подир стадото. Веднаж ги закротил в една поляна. Качил се на висок камък и започнал речта: „Господа, днес младата легенда друго мисли! ... „ В това време пръчът го издебнал в гръб и го съборил на земята. Изправил се Станко и прогонил животното: „Пръч, немаш думата!” (С. К.)

 

„Имаше в с. Звездец една баба Яна, родена в с. Чеглаик. Оттам я довел мъжът ѝ млада булка. Овдовяла рано със седем деца. Като нея пестелива и работлива немало в селого. Но когато с нещо се превареса и с него ставаш за смях на селото. На една от снахите ѝ се поболяли очите. Лекарят ѝ предписал капки за очи — атропин, който е отровен. Ползвала снахата лекарството, но основната част от капките останали. Дошла баба Яна у снахата и видяла лекарството. „Булко, то илачач нема ли да гу пиеш?” Докато снахата разбере за какво става дума, баба Яна глътнала атропина да не отиде фърлянко.” (К. Ж.)

 

„Една от снахите занесла ядене на баба Яна. Баба Яна цяла седмица „пестила” яденето, докато се развалило и получила диария. Викнали селския фелдшер. Предписал ѝ лекарства и препоръчал изолация няколко дена на болната. Внучетата, свикнали с баба си, тичали едно през друго да ѝ тропат. Баба Яна залостила вратата и отвътре им викала: „Делекоте, бабините, делекоте! Мене ме е фатило енно яре, да не улови и вас!” (К. Ж.)

 

„В долната махала енно вряме живеха дядо Янчо и баба Мара. Дядо Янчо бе овчар. Баба Мара му бе трета жена. Първата и втората умряли. Оплаквала се баба Мара, че дядото не бил грижовен домакин. Не носел дърва, не носел брашно и храна за в къщи. Опитала се баба Мара да му каже, че тя повече гладува, докато той е в гората. Дядо Янчо ѝ казал: „Мишката в купенът гланна не останва!” — „В купенът, в купенът, ями ако то купенъ е от учукана ръж!” - възразила баба Мара. (Р. К.)

 

65

 

 

„Донесъл дядо Янчо няколко кожи от умрели шилета и ги оставил в килера за продан. Баба Мара взела една от кожите и я постелила пред огнището, да ѝ е меко и топло. Върнал се дядо Янчо от гората и като видял постелената кожа, се развикал. „Зимай си постакийката, да си немаш бабата!” — възразила баба Мара и излязла из махалата.” (Р. К.)

 

„През 1945 или 1946 г. бяха изпратили от Малко Търново делегация до министъра на земеделието да иска данъчно облекчения за козите. От Звездец бяха включили Недялко Робов. Според инструкцията, завърналите се от София трябвало да докладват пред селското събрание с пълни подробности за посещението и резултатите от обсъжданата политика за козите. Върнал се бай Недялко и излязъл пред събранието за подробен доклад. Разказал за пътуването, лутаниците из София и чакането пред министерския кабинет, подробния разговор с министъра: „... говори министърът, говори и по енно вряме ми каза: „Бай Недялко, почакай малко! И излезе. Сигурно отиде да пикае ...” (С. К.)

 

Депутация от земеделски стопани изпратили в София на конгрес на земеделците и в „Земеделско вряме” — годините 1920—1923. От Звездец включили Димитър Тодоров Сурчов. Чакало го цялото му домочадие от жена и 6 деца да се върне с армагани. Върнал се Димитър и извадил от дисагите „два самуне бял ляб” и пакетче с детски обувки за най-малкия син. Възторзите си от „подаръците” съпругата му Тодора споделяла със съседката: „Пиянко с пиянкото! Къдя е ходил, къдя се се напивал и блял, та како да донесе чак от София? Двя царулчета на енна нога!” (К. М.)

 

Преди закриване на околиите с. Звездец е било средище на 7 села. Това създавало самочувствие на звездечани. Един ден от пътническия автобус слезли младежи от с. Стоилово с раници и куфари, за да продължат пеша до селото си. Видял ги дядо Тодор Карчев и казал възмутено: „Щом и стоиловци тръгнаха с кюфари, свят не е поел към добро!” (С. К.)

 

Неопазените в „тайна” интимни физиологични проявления също са предмет на редица анекдоти.

 

„Енна мома постоянно пръцкала. Вечерта чакали момчета на седянка. Майката, притеснена, че щерката няма да се удържи пред гостите, я предупредила: „Радо, сеннеш ли да предеш, петата на халката!” (И. К.)

 

„В енна къща като се навечеряли, булката станала да раздига софрата. Навидала се и се изправила и без да усяти, се изпуснала. Сконфузила се и започнала да тропа с лъжичникът, та да помислят, че оттам е дошъл звукът. Бабата хи рекла: „Булко, стига си дрънка-

 

66

 

 

ла с лъжичникът! Ми той си личи, коя е от лъжичник, коя е от гъзичник!” (Т. К.)

 

„Дошли сватове да искат енна мома. Посрещнали ги. Нагостили ги и таман да менят „раонет” момата къкто шетала се изпуснала. Спогледали се сватовете и станали да си вървят. Излезли вънка, но застанали под прозореца да чуят какво ще стане в къщата.

 

Майката започнала да се кара на дъщерята за „несатаксаната” постъпка. „Хъ-ъ-ъх, голяма работа! Да си вървят отдето са дошли! Те от едно пръдло се уплашиха и избягаха, ами ако видят по-страшно, сами ше се осерат!”

 

Спогледали се сватовете и се върнали да дадат „роанет”. (Л. К.)

 

С дълбока житейска мъдрост, понякога с лек хумор или остра сатира са пословиците и поговорките, запазили странджанската си специфичност. Всички те имат точен прицел и се казват в подходящи моменти. Кратки по своето съдържание, те са наситени с езика на района и времето на създаване. В тях всяка дума, всяко ударение са поставени на място. Понякога изменената дума, неточната интонация на казаната поговорка или пословица изменя съдържанието, дава друга насока на нейната цел.

 

Ще се спрем на малка част от продиктуваните от Кера Маджарова къси фолклорни творби според тяхната насоченост.

 

Към мързеливите и немарливите: Госпогьовите деня крата немат; Дорде се накани за работа, биволът с кавал ше посвири; Калпава душа ни благо яде, ни ново носи; Накарай калпавият на работа, та да те научи на якъль; Сухо дупе риба ня яде; Шила Мара порила, день ня зягубила; Бърза кат желва въз баир; Вечерна работа, деньяшна смехута; Мързи го и в червата.

 

Към несговорчивите: Дърпа се като магаре на мост; Бърза като рак на бързей; Котката по гръб ня пада; Като ялакь, все той изплува над одъта; Ни се оди, ни се кара; Не е китка за мерисаньня; Не е Тодора за преш хора.

 

Към разсипниците: Въльк пастърма ня прави; На кучешко възглавья мях със сиреньня; Мъжът с кола да вниса, жената с игла да изниса, в тъва къща скопос нема; Никешка мъка, жимерт я яде (Събраното от скъперника, прахосник го изяжда); На бол година родена.

 

Към празнодумците и самохвалците: Гърми, ма не лети; Кой те пита за пита, като има дребен ляп; Колкото се поли дигат, толкова се гъз гледа; Пърди махала; Хорска залуга; Чул, ма не видял; Яла кокоша нога; Знаем само ние двамката и селото половинката; Още ня яхнал и гяхнал; Ум има, разум нема; Хитър пък глупав.

 

67

 

 

Към скъперниците: Змийски кокъл ня се ръба; Нито кучето ръба кокълът, нито на друго го дава; Разпуснал се като царуль на Петровден.

 

Към мнимите болни: Больве лежат, пещеници гинат; Нехината болес, мойто здравья; Що клепе камбаната? — умрял мъжът на болната жена!

 

Бедността на странджанци е била винаги в противоречие с желанието им да се покажат в по-добър вид, по-добро материално положение. Тоя стремеж ги прави смешни в собствените и в очите на другите. Мнимото материално благополучие е било прицел за насмешка или подигравка, съпътствали с пословици за „наднормено” самочувствие: Копринено носим, копривено ядем; Кучетата му на пъздер лежат; На гол курем чуфте пищовья; Носът му с лайняна клечка не мож го стигна; Тафра ня напина, глакь ня прпина; Хем кель, хем худул; Наяла се въшка и се качила на чело; Надул се като бабузунско лайно.

 

Сполучливи, афористични, остроумни, тези народни мъдрости винаги се казват на място. Но когато някой „превареса” (прекали) с присмехулството, намират поговорка да клъвнат и него: „Смях смяху се смее”. Затова в смеха, в осмиването на чуждите недостатъци, трябва да се влага мярка, да не се прекалява, защото никой не е застрахован за лични недостатъци и прегрешения.

 

Знаем, че една и съща хумористична творба, разказана от няколко хумористи, има различно въздействие у слушателите. Това зависи от заложените възможности у носителите на хумор.

 

„Имаше в с. Звездец една жена — Мария Янакица. Тя не разказваше научени от други хора смешки, сама ги измисляше. В нейно присъствие се забравяха катадневните несгоди. Смехът и веселото ѝ настроение бяха дадени òтбуга. Приличала на баща си. В селото го наричали Хитър Петър. Веднъж Мария ми се оплака, че в къщи у тях всички били „болни от скаредливост” (безапетитие). Пък беше в годините през войната, когато не достигаше ни хляб, ни ядене.

 

„Омясих и опеках ляб, сготвих фасуль и поканих моите на обяд. „Янаки, хайде да ядем, че стана планнѝна!” — „Я Марию, не съм гладен, немам япетит!” — Викам на щерката: „Станко, майка, оставяй работа, че ше ядем, планнѝна стана!” — „Я, мале, не съм гланна, немам япетит!” Синките не са гланни. Сичките немат япетит., Наредих масата и като се събрахме сичките, не остана ни ляб, ни манжа. Та ти казвам то нема япетит, но нема япетит, пък нелепиците фърчат!” (К. М.)

 

През есента на 1987 г. в с. Звездец Ирина Маналова Куртова ми разказа анекдот за млада булка в мюсюлманско семейство. Редът

 

68

 

 

някога бил такъв, че младоженецът виждал невестата си чак в деня на сватбата. Минала първата брачна нощ и младоженката казала на съпруга си: „Ти веке ме видя. Ся на когук да се покажа: на баба, на дядо, на лельките ели на стриковците!” — „Показвай се на когото искаш, само отпреш мене да не се явяваш!”

 

Анекдота чух и от други звездечани, но се смях от сърце само от разказа на Ирина. У нея имаше някакъв вътрешен заряд на смях, който изригва и заразява. Смях, който преобразява разказвача и обсебва околните. Веселото настроение идва не от анекдота (който при размисъл навява тъга), а от смеховите възможности на разказвача.

 

Подобно преживяване помня от юношеството си. Не си спомням по какъв повод попаднах през една ваканция в с. Калово, в дом, където имаше домашно тържество. Възрастно семейство в старовремска къща бе събрало многолюдната си челяд. Бяха 9—10 семейства, мъже и жени и нито едно дете. На огъня къкреше бакър с вино, смесено с мед и чер пипер — „марец”. Стопанката, седнала до огъня, разбъркваше с голям черпак виното и сипваше в подадените паници. Пиеха бавно и пееха старинни песни. Това бяха отлични певци, расли заедно и от малки на нивата, на домашните седейки и хора „спявали” гласовете си. Спряха да пеят и една от жените предложи: „Нека сега калеко да ни каже за „Тайното образуеще”. Млъкнаха. Калекото, навярно признат разказвач на анекдоти, не чака да го подканят: „В един манастир егуменет бил млого проклет. Не давал на калугерьято ни блажно да къснат, ни вино да сръмнат, нито да попяет и поиграят. Един день егуменет казал, че ще ходи пре владиката. Зарадвали се калугерьято. Преготвили дисагите, качили го на конет и го отпратили. Още не се заднячил и без да залостят външната врата, калугерьято се наловили на хоро. Донели вино, донели и блажничко от мазето. Играели и пяели: „Тайно образуеще, тайно образуеще!” Егуменет никаде немало да ходи. Решил само да ги изпита. Върнал се от пътет, спрял пред вратата да послуша. Тамань синките се наловили на хорото, той откръцнал вратата и си подал главата. Викнал им: „Тайно образуеще, тайно образуеще, ама явно излужуеще!”

 

У всичките около 20 мъже и жени избухна неудържим искрен смях. Смееха се на анекдота, който видимо отдавна знаеха и при всяко повторение реакцията им е била еднаква. Зарази ме общото настроение, стремежът на тия (по тогавашната ми преценка) зрели мъже и жени да извличат смях от обикновеното и катадневното, взаимно да поддържат весело настроение в семейната си общност.

 

Връщам се и към един спомен от далечното ми детство. Присъствах на събор в село Младежко, Макотърновско, местността

 

69

 

 

Вирът. Бяха надошли млади хора от околните села. На отделни групи играеха или се веселяха под сенчестите дървета, докато на поляната не излязоха две девойки. Подеха хороводна песен. Гласовете им изпълниха дефилето и наоколо другите песни избледняха. Стори ми се, че гората и всички съборяни млъкнаха, вслушани в подетата песен. И като по команда литнаха към новото хоро. То се разгърна и песента се поде от всички. Това е песен с обикновена троплива мелодия и текст, в който се рзказва за обичайна случка между млади хора. Отишъл той да пои кончето си на извора и заварил девойка да си мие лицето:

 

... сбодах конче към нея, Стойне ле,

и кя почна да бяга, Стойне ле,

низ дълбока падина, Стойне ле,

низ гъстата капина, Стойне ле,

я се виком провикнах: Стойне ле,

дръж, капино, момата, Стойне ле,

за бялите хустане, Стойне ле,

тебе ше са хустане, Стойне ле,

мене ше е момата, Стойне ле...

   (Запис от К. М.)

 

Всички съборяни, наловили се на хорото, тропкаха. Общото изпълнение на песента кънтеше в простора. Искрата на общата радост бе възпламенена от две певици. И тоя радостен взрив бе подобен на първите звуци от нестинарските тъпан и гайда, които въвличат в нестинарското хоро цялата селищна общност, довеждат до екзалтация играчите в деня на свети Костадин и Елена.

 

Да се създава или преразказва хумор според народната преценка е дадено „òтбуга”, вроден талант. Тия надарени хора предразполагат околните към спокоен живот, раздават радост, която носят в себе си. Подобни хора са търсени, уважавани по специален начин. Тяхното оздравително присъствие е винаги желано. Даже и когато се повтарят със смешките и анекдотите си, наличието им насища, зарежда атмосферата с радост и спокойствие.

 

Веселото чувство на каловския калеко, на Мария и Ирина от Звездец, на певиците от с. Младежко, на Галибаро от с. Евренозово и информаторите, които предадоха наученото от други: Костадин Маджаров, Дина Кибарова, Кера Маджарова, Тодор Кукуринков, Тонка Петкова, Васил Мутафчиев, Стоян Керемидчиев, Любина Ковачева, Иван Калудов и безбройните преди тях безименни творци е служило за буфер на жилавите тракийци срещу постоянните удари на живота.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]