Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази

Панайот Маджаров

 

2. ЛЮБОВТА КЪМ ПИСМЕНОСТТА И УЧЕНИЕТО

 

 

Народите, както и хората, имат своя биография. Но техните мащаби са несъизмерими. Човешкото съществуване е ограничено по време — животът на един народ се измерва с хилядолетия и биографията му се нарича история. А истинската история започва с раждането на писменото слово. Българската писменост е с две столетия по-млада от новата Българска държава, но тя процъфтява и се развива през Средновековието.

 

До падането на България под османско иго Източна Тракия е била един от културните центрове на Балканите през Средновековието. В северната част на Странджа се е намирал Синаитовия манастир, наричан и Парорийска лавра. Манастирът получава подкрепа от цар Иван Александър (1331—1371). Учениците на Григорий Синаит се запознавали с теорията и практиката на исихазма. Учат се как да овладяват християнските добродетели и да достигат пълно нравствено и духовно съвършенство. Най-близките си ученици Григорий Синаит подготвял за книжовна дейност. В Парорийската школа се подготвят и работят видни български и византийски черковни дейци. Последователи на школата са Патриарх Ефтимий Търновски, Нил Серски, Паисий Величковски, Теодосий Търновски, монасите Грегорий, Роман Видински, Иларион, Дионисий. Те допринасят много за развитието на българската средновековна култура. Парорийската школа е просветно средище на Балканския полуостров през XIV в. Преустановява дейността си след смъртта на Григорий Синаит. Цар Иван Александър два пъти подарява средства за възобновяване на разрушения от турците манастир; построени са бойна кула и олтар, стопански сгради. На манастира са дадени земи, много овце, бикове и впрегатен добитък. Манастирът вероятно е разрушен от турците след 1371 г. и не възобновява дейността си [1].

 

 

1. Срв. Горов, Г. Местонахождението на средновековната Паророя и на Синаитовия манастир. — Исторически преглед №1, 1972; Динеков, П. Стара българска литература. Т. 1. С., 1962, 270—271. История на философската мисъл в България. Т. 1. С., 1970, 77—84. Киселков. Средновековна Парория и Синаитовия манастир. — В: Сборник в чест на В. Златарски. С., 1925; Житието на св. Теодосий Търновски като исторически паметник. С., 1926; Григорий Синаит. Представител на мистицизма във Византия през XIV в. С., 1928; Енциклопедия България. Т. 5. С., 1986, с. 81

 

26

 

 

„Падането на България под османско робство спира развитието на българската книжовност. Не се помни откога източнотракийските българи са изгубили писмеността си. Не съществуват писмени документи, по които да се установи точно кога и как гърците са успели да наложат своя език в църквата и училището. Като съдим по други части на България, това ще е станало през епохата на турското робство и на фанариотското господство (XVII—XVIII в.). След изчезването на българската писменост за образование до началото на XIX век не може да се говори. През време на робството не само на българи, но и на всички балкански народи учението не е било позволено. Привилегиите на Патриаршията придобити в това отношение, са от по-късна дата. И доколкото е съществувало обучение, то е било килийно и се извършвало от полуграмотни попове, които обучавали малко на брой деца, ползвайки слабите си познания по гръцки език.” [2]

 

Останки от някогашната българска книжнина в Източна Тракия (Странджанския масив) са открити, когато започва повсеместно строителство на български черкви и училища. Дълбоко зарити черковни книги и потреби са били намерени в стари черквища на селата Курия, Кула, Коджа Тарла и други селища, Лозенградско. Вестник „Македония”, бр. 24 от 1869 г., съобщава интересен факт. Селяните на с. Курия, като вадили камъни за строеж на църква от развалините на манастир, северно от селото през 1829 г., намерили в стария му храм цял сандък със стари ръкописи на български книги. Пренесли ги в селото и всеки си взел по някоя. Когато ги показали на поп Стоян, той им казал: „Тия книги или в огън, или във вода да ги хвърлите, защото е грешно тъй да се търкалят.” Заплахата била не да ги запази от осквернение, а за да ги прибере и унищожи по съветите на владиката. Когато през 1862 г. дядо Антим (Антим I) минал през това село, намерил е случайно запазени: едно евангелие, един осмогласник и един апостол. Всичко друго било изчезнало, а попът отказал да е чувал за такива книги. Същият факт го съобщава и Тодор Милков, като прибавя, че взетото евангелие било от XV в. [3].

 

 

2. Срв. п. Аянов, Г. Малко Търново и неговата покрайнина. Бургас, 1939, с. 223.

 

3. Срв. п. Аянов, Г. Пак там, с. 267; Милков, Т. Антим Първи български екзарх, 35–36.

 

27

 

 

Поп Никола от с. Коджа Тарла разказвал как негови селяни, като поправяли черквата си през 1830 г., намерили много славянски книги, но като не умеели да четат, а разбирали, че те са свещени книги, турили ги под основите на новата черква [4].

 

Свидетелствата за някогашната просветна дейност по българските земи са много. След падането под робство предците се опитвали да запазят за поколенията древните книги. Дълбоко в съзнанието на безпросветните потомци са били „заровени” и стремленията им към писмовност н наука. И това от векове потискано желание е „изригнало” по време на Възраждането. Просветното дело се развива особено по време на църковните борби и след признаването на Българската екзархия през 1870 г. Изгонени били гръцките свещеници. Във всяко селище се откривало българско училище. „Главявали” български свещеници и учители. До времето на подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание не е имало българско село в Източна Тракия без български учител и български свещеник. Изгонени през 1913 г. от родината си, бежанците са дошли в пределите на свободна България почти всички „писмовни”. Малко са били неграмотните измежду родените след 1870 г. В годините след 1895, назначаваните от Българската екзархия учители в големите селища са били почти всички със средно образование. Това са били възпитаници на Българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон”, на Българската католическа гимназия и Девическите католически колежи в Одрин и на мъжката и девическата гимназии в Солун.

 

Просветителският подем на българите е подкрепен и ръководен не само от Българската екзархия в Цариград. През 1871—1873 г. се образуват в Цариград едно след друго две български дружества с просветен характер: „Македонска дружина” и „Просвещение”. В самия Цариград е имало 30 000 души българи, а в околността 32 български селища с 10 000 души население. Докато „Дружина” поела грижата да улеснява просветата на българите в Македония, „Просвещение” обърнало внимание на българите в Цариград и околността му... Дружеството открило през 1873 г. училища в Ча-накча и Тафра. Българските села са разположени по Анастасиевата стена от Черно до Мраморно море. Това са селата:

 

1. Имрьоркьой, Даякадън, Деркос, Дели Юнус, Тафра, Ченакча, Ерминкьой;

 

 

4. Милков, Т. Пак там, с. 36.

 

28

 

 

2. Таш Али, Аврен, Каракилий, Курфалий, Синиклий, Кюстемер, Бенджилер;

 

3. Арамша, Миселим, Юскус-кьой, Чукур-ченгел, Исекча, Куртулмуш, Чаушли;

 

4. Урумча, Султан-чифлик, Къмъчли, Мели-челтък, Хаджи Шереич, Арамли, Еникьой, Гюбчели и др.

 

Всички тези селища имали 1800 къщи с повече от 10 000 население [5].

 

Народните песни от тоя период са наситени с любов и преклонение пред българското писмо и четмо.

 

За писменост и учение се говори в песните от по-далечното минало, когато в килийните училища се е изучавала „гръчка ука”. Вроденото недолюбие към представителите на асимилаторската патриаршеска църква не е отминато в песните. В една по-стара песен от Малко Търново се говори за посещение на гръцкия одрински владика „кондисал в Голямата килия”, някогашното училище с изучаване на гръцки език. С присъщия си хаплив хумор на малкотърновските песни одринският владика е осмян, поставен е в женски род. Очернен е и неговият най-голям поддръжник и поклонник местният първенец чорбаджи Вълко. Проявил той голямо старание и гостоприемство на фенерския църковен представител, но с характерното чорбаджийско скъперничество, за чужда сметка. (Вж. СНП, № 125, с. 176.)

 

Неразбираема и затова неуважавана била от българите тая „гръчка ука”. Полуграмотните попове българи са повтаряли непонятни за тях и недостигащи до съзнанието на миряните черковни псалми. Питомците на килийните училища са научавали гръцката азбука, зауствали са необясними църковни книги. Получавали са само елементарни знания по смятане, необходими им в разменните отношения.

 

В цикъла „Из Македония”, в разказа „Господи, помилуй” Петко Росен пише за първия български учител в Лозенград Яни Димов Рододарович и за покрусата на българин свещеник, чел четиридесет години на енориашите си гръцко богослужение, без сам да разбира смисъла на изричаните думи. Старецът се отказал от службата си, след като разбрал, че милиони пъти повтаряният от него израз „кирия лейсон” означава „господи, помилуй”.

 

„Сепнал се старият свещеник, вдълбочил се в себе си, замаял се за момент... Но ето: светват старчески очи, пламва му цялото лице,

 

 

5. Д-р Орешков П. Н. Българските села в околностите на Цариград. С., 1914. Държавен печат, 85—108.

 

29

 

 

повдига очи към небето и шепне: „Боже, прости мене, грешния ...” — и пропаднал в неудържим плач ...

 

Разбрахте, нали? Четиредесет години отправял за себе си и за паството си молитви към бога без думите да затрогват сърцето му. Родната, пълна с чувства и усет реч за първи път проникнала и пронизала старческото му сърце... Усетил думите на молитвата като думи на сърцето...

 

Той бе дълбоко религиозен човек. Нещо станало у него. Под предлог, че е стар, престана да свещенодействува. Как ще свещенодействува, когато сам не разбира молитвите си...” [6]

 

Поповете за гръцко богослужение от Източна Тракия са се подготвяли в Цариград. От там, от Цариград е чакала девойка да се върне любимото момче, изучило „гръцкото и попското”, и да се осъществи мечтата ѝ да стане „попъгьгя”.

 

Пена на врата стоеше,

Гьорги удолу идяше,

Пена на Гьорги думаше:

— Гьорге ле, научи ле го

гръцкото, Гьорге, попското?

— Уча го, Пено, уча го,

уча го и го научих,

ма нема тебе да зема,

ями ше зема, ше зема,

бре, бяла Милка Ляскова,

Ляскова, чорбаджиюва....

   (СНП, № 59, с. 63)

 

В това безпросветно минало „бялата книга и църното писмо” са били някакво чудо. Получената „книга” — писмо, се е разчитала от единствения грамотен в селото или са търсили помощта на грамотен от съседното селище. Писмото се е четяло пред близки и роднини пред цялото село. Рядкото събитие се обезсмъртявало с песен. Тия песни сякаш са създавани да отбелязват не случката, описана в писмото, а за самото получаване на „книга”.

 

... Като книгата стигнала,

на дугенет я прочели,

й Димчова майка викнали,

й на нея да го прочетат ...

   (Л. а.)

 

 

6. Росен П. През гори зелени. С., 1982, с. 194, 195.

 

30

 

 

Писането на „книгата” и нейното дълго пътуване е занимавало силно въображението на създателите на песните.

 

Пею в дугенет седяше,

в дугенет, та в имишликът,

та бяла книга държеше,

и църно писмо четяше,

. . . . . . . . . . . .

Имаме братец погубен,

тъмънь четири години,

как не го бяхме разбрали,

сега ни книга проодил,

от Галац книга, във Баргас,

от Баргас във Урумкьово,

от Урумкьово в Гьоктепе ...

   (Л. а.)

 

При слабите съобщителни връзки известията се получавали от случаен пътник, от устно предадено поръчение.

 

... нито ми Стоян дохода,

ни Стоян книга проода,

по чувяк хабер прооди:

„Нека се глави Тодорка,

нека се глави и жени,

я ше се покалугеря ...

   (СНП, № 147, с. 123)

*

... кончето да ти доведат,

хаберет да ти донесат ...

   (Л. а.)

 

А когато връзката е била безнадеждна, тогава се надявали на невъзможното:

 

... по пиле хабер прооди,

по пиле, по лястовица,

ля по сивото голубья ...

   (СНП, № 80. с. 81)

*

... жиравья оде идете,

жиравья де ше иодете,

 

31

 

 

братче му конь седлàеше,

майка му дрехи сбѝраше,

татко му пари брояше,

сестра му китка вияше

и я Найденум даваше.

Найден в Цариград отиде,

в Цариград пре владиката,

владиката на стол седяше,

Найдена гръцки питаше:

— Оде се така изучи,

на гръцко писмо и труцко,

най-млого на българското?

— Владико, стара патрико,

и българето имяли,

българско писмо и четмо,

български стари владици,

във българската държава!

   (СНП, № 275, с. 225, 226)

 

Успял Найден да защити признатите му от народа познания по гръцки, турски и „най-млого бяло българско”. Победата на Найден е над монополизиралата просвещение и богослужения гръцка патриаршия в Османската империя. Това е повик, сигнал за борба, за българско самоопределение.

 

От далечното ми детство си спомням с какъв възторг изпълняваха тая песен две млади жени, две удивителни певици — Йорданка Самсорова и Керанка Карахристова. Песента се пееше на пролетните, великденски и гергьовски хора. С детското си въображение си представях как това „бяло българско”, подобно на сияние, е огряло безкрая на планината, така както летеше и заливаше простора песента за „Найден учител”.

 

От времето преди Освободителната война 1877—1878 г., е песента от с. Дерекьово, Лозенградско, за местния учител, просветител и революционер Георги Тузлуков. Учителствал в родното си село и в село Кофчаз. Там е арестуван, осъден е от военен съд в Одрин и изпратен на заточение. Умира от туберкулоза на 23 години. В песента е отразена младежката самоотреченост на юношата — просветител и родолюбец. Той знае, че ще бъде арестуван и „затрит”, но не желае да бяга и да се крие от „джалатите”. Преди да го хванат, той трябва да се е простил с „децата — учениците”. Да бъде сред хората, решили да жертвуват живота си „за вяра, за България”.

 

34

 

 

Георги ле, учителю ле,

Чу ле, Гьорги ле, разбра ле,

жандаре дошли в селото,

жандаре-комитиларе,

учительлето ше сбират,

и по-старите попове,

ше сбират да хи обясят!

. . . . . . . . . . . .

като си един на майка,

та че си, Гьорги, учител!

Де да те, майка укрие —

. . . . . . . . . . . .

утрина рано ше раним,

на Кофчаз ше усъмнеме,

школото да си оторя,

децата да си събера,

децата — учениците,

съ̀бера да хи пригледам

и да се, мале, простиме,

и още ресѝкь да стòре,

със кофчаските пòпове,

пòпове и чорбаджии.

Мале ле, ку ме обясят,

за вяра ше ме обясят,

за вяра, за България!

   (СбНУ, 57, № 404, с. 274)

 

Споменът за учението и учителите от това време е спомен за песните, на които те са научили децата. Песните на Чинтулов, Славейков, Ботев са дошли в странджанските села с учителите. Там учението е било синоним на пеене. За неуките родители първото най-силно впечатление е била колективната родолюбива песен, изпълнявана от децата. Казвало се — „децата ходят на училище да пеет”. А грамотният, който е ходил на училище, е бил „пяен”.

 

Диря с просветната си и революционна дейност сред селяните на Дерекьово и околните села е оставил чирпанецът Продан Василев Сербезов. Учителствал 2 години в Дерекьово, въвел методите на обучение от Хасковското класно училище и създал революционни групи в околността. Продан също е бил арестуван и отведен в Одрин на съд. Оттам дерекьовци изгубили дирите му. Песните, на които ги научил Сербезов, останали да сгряват дълго душите им. Споменът за учителстването му в селото дерекьовци са увековечили пак с песни.

 

35

 

 

Сербезът пусна децата,

право пре Керка отиде

и си на Керка думаше:

— Чу ле, Керке ле, разбра ле,

че ше бозгунлук да стане,

та ше пòпове да бясят,

пòпове и учительля?

Още си дума думаха

И жандàрето дойдаха ... [10]

*

Събрал е Сербез децата,

децата — учениците,

на книга да хи научи.

Жандаре дошли в сèлото

и за Сербезът питаха:

— Де седи Сербез учител,

де учи Сербез децата?

Като пре него отишле,

Назъкь му ръки извиле:

— Дур, Сербез, москов геуро,

ти ле си баш комитата?

Тебе те вика пашата,

пашата и мералаят.

   (СбНУ, 57, 1983, № 402, с. 273)

 

Откриването на българските училища, въвеждането на черковнославянско богослужение в църквите, борбата за национална свобода са били неразделни. Носител на тези борби са учители и свещеници. Стремежът към „Бялото българско писмо и четмо” е и стремеж към политическо освобождение.

 

Училище с преподаване на гръцки език в Малко Търново е имало от началото на XIX в. Предполага се, че първото голямо училище (Голямата килия) е строено през 1835 г. Българско училище са имали от 1862 г., а към 1870 г. църковната борба била вече завършена. Църковното и училищното дело минало в ръцете на младите — на радетелите за българско богослужение в църквата и българско училище. В дописка във вестник „Право” пише: „Малкотърновската община, съставена от млади хора, е решила, че ако свещениците не вървят по желанието на народа, ще ги изгони от селото. Поради

 

 

10. п. Ааянов, Г. Цитираната книга, с. 330.

 

36

 

 

това те са изхвърлили всичко гръцко. За похвала е търновската община, ето тъй благородно постъпва за свестяване на народа и заблудените свещеници.” [11]

 

След 60-те години на XIX столетие просветното дело в Лозенградско е в тясна връзка с вътрешните борби между привържениците на Патриаршията и радетелите за самостоятелна българска черква. Католическите пропагандисти от Ордена на „Братята възкресенци” успели да създадат български училища и българско богослужение в църквите. Католишката пропаганда проникнала в Малко Търново, Паспалово, Резово, Маджур, Блаца, Цикнихор, Керациново, Мокрошово, Маглавит, Мегалово. Селата на север, северозапад и на юг от Малко Търново благодарение агитацията на поп Георги Стоянов Джелебов успели преди признаването на Българската екзархия да изгонят елинските учители и свещеници. Възтържествувало „бялото българско писмо” по Странджанско. Отворили се български училища в с. Дерекьово — 1859 г., Курията — 1866 г., Кара Дере — 1865 г., Паспалово — 1862 г., Пирок — 1862 г., Звездец — 1865 г., Българи, Мързово, Граматиково, Урумкьово — 1868 г.

 

С идването на Тодор Милков в Малко Търново се поставя началото на класното мъжко училище. През 1872 г. са се учили 150 момчета и 5—6 момичета. През 1874 г. по препоръка и със съдействието на екзарх Антим I се открива и девическо училище. Първата учителка, седемнадесетгодишната Зоица Иванова Ангелинина дошла от Стара Загора. Пътувала през Одрин, Лозенград до Малко Търново. Училищните настоятели на Малко Търново я посрещнали в Лозенград. Цялото население с цветя я посрещнало извън селището. Всички деца били записани ученици. До края на учебната година и децата в девическото училище надхвърлили 150.

 

След годините 1871—1872 по всички села в Странджа било въведено повсеместно празнуване на братята просветители. Новостроящите се църкви са носели имената на св. св. Кирил и Методий. Празникът на двамата братя е станал празник на бялото българско четмо и писмо. С всяка година тоя празник става равностоен на Великден и Гергьовден. Денят е празник на децата. Ден на бъдещето. Всички „селаре”, незаангажирани със стадата, млади и стари присъствали на богослужение, оттам в училището, за да присъстват на небивало тържество. Ликовете на двамата светци били обкичени, както и цялото училище, с божури, трендафил и цъфнала зеленика. За тоя ден децата се подготвели през цялата година с пес-

 

 

11. Право, № 12, 18 май 1870.

 

37

 

 

ни и рецитации. С трогателна радост някогашните бежанци си спомняха песнички, стихчета и разказчета, изпълнявани на тоя празник:

 

... Училището цяло

е с китки украсено,

и весело — засмяно

е днес разхубавено ....

 

И трогателно по своята наивност „поучително” стихотворение:

 

Сеннала Гана, седи на одер,

крака си маха, па си говори:

„Да седя, боже, да се наседя,

да лежа, боже, да се належа!”

Седяла Гана цели недели,

лежала Гана цели недели,

дошла зимата люта, студена,

накарала я срамно да проси,

от лелини си сукман и риза.

 

От спомените на участниците в подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. научаваме, че празникът на Кирил и Методий се е чествал и в затворите от задържаните революционери.

 

В петгодишния си престой (1897—1902) в Лозенградския затвор велишкият войвода Стоян Петров Топузов си е спечелил името „даскала”. Там той учил на грамотност задържаните българи. Излезли от затвора, те всички ставали комити. Там, в затвора, всяка година Стоян Топузов организирал празника на българското „А Б” [12].

 

В класните училища на по-големите селища се обучавали бъде щите учители, свещеници, занаятчии, търговци. Възпитаниците на класното училище в Лозенград са правели такова впечатление, че когато са ги описвали в песните е било невъзможно да ги отделят от признаците им на учени.

 

Едрю на одер седяше,

на одер, на постелено,

бяли каваде крояше,

 

 

12. Срв. Орманджиев, Ив. П. Приноси ... Кн. II. С., 1929, с. 15.

 

38

 

 

дивитет седи до него,

пачето перо на ухо ...

   (Л. а.)

 

Песните от тоя период са наситени с възторзи и възхвала на българското писмо и българската грамотност. В песен от с. Бяла вода, Бургаско, се пее за „хубави Димо”, на когото додрагнала книга и попски занаят.

 

Димо му книга додрагна,

и книга й попски заякь,

учил се Димо, учил се,

от Гьоргювдень до Прясвета ...

   (Л. а.)

 

Няма по-хубав, по-умен, по-сладкогласен от друг един учен Димо, за влюбената в него девойка. Тя когато го чуе, че „пцала”, че изпълнява псалмите на български език, готова е да отиде при него и слуша свещенопеенето му.

 

... башът е в селото,

башът граматикът,

и кога го чуя,

че в цръквата пцала,

мене ми налита,

пре него да пода ...

   (СНП, № 106, с. 98)

 

В друга песен книжките на учителя са хубави и пъстри като моминска премяна, подреденото изписване на буквите наподобява моминска везба.

 

... моите са грижки, като тойте книжки,

мойто е везмо, като тойто писмо ...

   (СНП, № 158, с. 131)

 

От тоя период е и родилата се в с. Дерекьово, Лозенградско, песен. На селския събор в с. Стоилово са пристигнали много момци другоселци. Но погледите на момите са насочени към „Хрискюте от Дерекьово”. Неговата ученост е известна в целия район. Знае да чете „ и гръцко, и труцко, най-млого бяло българско”.

 

... Хрискюте от Дерекьово,

че знае млого да чете,

 

39

 

 

да чете и да писува,

и гръцко, Хрискю, и труцко,

най-млого бяло българско ...

   (СНП, № 70, с. 69)

 

Определението „бяло българско” е ползвано в народни песни, изтъкващи националните качества на българите. В песните за българската писменост то е постоянно и там е намерило най-точното си приложение.

 

Бежанците от с. Пирок, Лозенградско, са донесли песен за учителя, свещеника и революционера Пею Димитров Киприлов. Основната фигура в песента, естествено е „Пеюте учителчето, сармашичкото даскалче”. Но авторът на песента я е „преситил” с интелигенция. Споменат е и българският владика, и Наню писарчето, и католишкият учител от Малко Търново.

 

Наню отгоре свървеше,

със българският владика,

с католичкият учител,

с Анести праматаринът ...

   (СНП, № 73, с. 73)

 

Песента е и едно предзнаменование, че възпитаникът на известния в Странджанско педагог Тодор Милков, Пею Киприлов, учител, бъдещ свещеник, ще стане един от ревностните радетели за „българското” в Лозенградско; сподвижник на Левски, Продан Сербезов, Георги Свирачов и в края на XIX в. участник в освободителното движение в Одринско.

 

Учеността и грамотността не са били привилегия само за мъжете. Случвало се жени да не отстъпват по грамотност и познания на мъжете:

 

... отам мина бяла Рада,

бяла Рада попадѝцка,

попадѝцка, чорбажицка,

бяла Рада гръцко дума,

гръцко дума, труцко пяе,

ерменлицко отговаря ...

   (СНП, № 152, с. 127)

 

Стремежът към „ука” и грамотност е отразен и в песен, донесена от бежанците на село Каваклия, Лозенградско.Тя е възхвала на

 

40

 

 

труда и човешките занаяти на овчари, орачи, занаятчии, като се подчертава и трудът на учения и грамотния.

 

... най-малък братец Костадин

той на майка си думаше:

— Мене е мило, мале ле,

на школо да ме проодиш,

на писмо да се науча,

на бяла книга да писвам ...

   (Л. а.)

 

Особен разцвет на просветното дело в Одринска Тракия и Македония настъпва след 1894 г., когато Българската екзархия успява да придобие султанско ираде с почти еднакви права с тези на Цариградската патриаршия. На Българската екзархия е поверено ръководството на църковно-училищното дело на българския народ в Турция. „Благодарение на това — пише Екзарх Йосиф в доклада си от юли 1901 г., посветен на училищното дело и революционните комитети — българщината във вилаетите почти закрепна, националният ѝ дух се издигна и се повдига и трите четвърти от българския народ постепенно призна ведомството на народната църква. Там, където преди 15 години българинът киснеше в дълбоко невежество, притиснат духовно от Гръцката патриаршия, от нейните органи и от гръцкия силагос (пропагандно гръцко дружество), гдето за българският език беше запазен само домът, а църквата и училището бяха завладели гръцкият език и култура — днес повечето е спечелено за българския език, дух и култура. Но все пак задачата на Екзархията е още далеч от пълното разширение; около триста хиляди българи още не са припознали родната си църква, нито пък българската култура си е пробила път между тях.” [13]

 

Така до навечерието на Илинденско-Преображенското въстание, по-точно през учебната 1899—1900 г., Българската екзархия чрез своя Учебен отдел и подведомствените си органи във вилаетите ръководи дейността на 920 български училища с 1482 учители и 48 183 ученици. От тях в Одринска Тракия 159 (9 класни и 150 основни) с 235 учители и 7993 ученици без средните училища в Одрин.

 

Заможните родители са пращали в Одрин „на ука” момчета и момичета. Материално подпомагане от Екзархията са получавали даровити деца на бедни родители. Оттам те са се връщали като учители и революционери за бъдещото Илинденско-Преображен-

 

 

13. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1632, Цариград, 8 юли 1901 г., л. 14—15.

 

41

 

 

ско въстание. В народните песни от тоя период не са отминати и одринските училища. За ученолюбивите българи на село Дерекьово, Лазенградско, е било естествено да пращат децата си в одринските училища.

 

... Сгадали са се, сгадали,

Михаил и Маноль двамата,

и Иван Хажиатанасов,

в Одрин на ука да подат,

във българското училище ...

   (Запис от К. М., песента научила от Плума Владева)

 

Младежкият стремеж към образование и просвета е имал и своя реакция — противопоставяне или пасивно отричане. Привържениците на Цариградската патриаршия са били против българското просвещение. Когато българската „ука” надделяла, по-консервативните са се опълчили срещу грамотността и учението на жените. Една от първите възпитанички на малкотърновската прогимназия — Злата Чорбаджитомова, учителка в с. Бръшлян, разказвала, как между първите ученици в класното училище били само 3—4 момичета. Един ден се връщали вкупом от училище. Срещнала ги местната чорбаджийка Каля Берберовцим. Подхвърлила на момичетата със смях: „Кафпейките се връщат от училище!” Минало време. Растели щерките на Каля. Завършили прогимназията и ги изпратили да учат в Касъровата гимназия в Одрин. Върнали се всички ученици във Великденска ваканция. Дошли и дъщерите на Каля. В празничния ден, след пладнешка черква, повела Каля Берберовцим пораслите си щерки из чаршията да ги покаже пред всички в новото им облекло на колежанки и голямата им ученост. Срещнала ги Злата на улицата и се възпламенила стаената ѝ от детството обида. Викнала високо да я чуят по цялата чаршия: „Булко Калько, почекайте да ве видя! Хайде, честити ти кафпейки!” (Разказано от К. М.)

 

Носителите на „ука” са носители на родолюбив и всеотдайност към родината. Помислите и деянията на идеалистите с време отстъпват място на практичността и стремежа към материално благополучие. Стремеж, заложен във всяка нова идея и начинание, получил отражение в малкотърновската хумористична песен от началото на XX в.

 

... ше пода, мале, ше пода,

на Деспинкемем межата,

та барем да се нагледам,

 

42

 

 

тенки високи даскальля,

църноки оки писарья,

. . . . . . . . . . . .

— Ми гледа, щеро, даскальля,

даскальля, щеро, писарья,

голяма хми е тафрата,

ма хми е празна кесята...

   (Л. а.)

 

Далечната мечта за „бяло български писмо и четмо” се осъществила по цяло Одринско и в малките затънтени селца. Поколенията оставяли песни и спомени за първите учители, внесли светлина в селището им. С песните се насажда любов към „уката”, родината и свободата. И тая любов се изпепелила неосъществена през едно кърваво въстание.

 

Големият свят на тракийците, възпетите с обич гори, ниви, лозя, неизброими стада, буйните реки, богатите селища бяха им отнети само за 24 часа през 1913 г. Народът, пуснал дълбоки корени в тази земя, превърнал обраслите площи в плодородните ниви, камъни и дървета в просторни жилища, в бели църкви и училища, бе изскубнат от своя край. Отнета им бе най-законната радост на човека, да се труди над бащината земя и да вижда как трудът му носи плодове. Стопаните бяха прокудени, разпиляни. Споменът за своя рай те отнесоха със себе си, който понякога ще възкръсва и припламва у потомците в песните.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]