Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази

Панайот Маджаров

 

14. ПРОЗАИЧНИ ФОЛКЛОРНИ ТВОРБИ 

  1. Свинарят и змеят

  2. Тончо и Тодорка

  3. Пепеляш Мара

  4. Човякът и змията

  5. Приказка за двамата братя

  6. Дядото, бабата и прасенцето

  7. Вълчо и Калька

  8. Кузичката

  9. Мравката и човекът

  10. Кромидът и лукът

  11. Циганин и овчар

  12. Терзия и овчар

  13. Косът и баба Марта

  14. Бабата и кашата

  15. Циганинът и брашното

  16. Брат брата не храни, тежко му, който го нема

  17. Болна за варени говна

  18. За работата на мъжа и жената

  19. По нас голотия, по вас гладория

  20. Малкият и големият камень

  21. Сичката мъка на мене

  22. Сякой день синко все така

  23. Бащата и неговите синове

  24. Християнин и мохамеданин

  25. Пашата и неговият слон

  26. Гостенинът

  27. Приказка за цифрите

  28. Приказка за бързото кафе

  29. Циганин и циганка

  30. Царският син и овчарският син

  31. Марта жена и я жена

  32. Болна ле съм, болна ле ше стана

  33. Пилето кане

  34. Кукувицата и чухалът

  35. Уде е дошъл тутунет

  36. Децата на Адам и Ева

  37. Пшеницата и Ръжта

  38. Приказка за Трифон Зарезан

  39. Света Варвара и света Сава

  40. Легенда за „Марина шума” и за извора „Парцал”

  41. Откога е съграден параклисът „Света Богородица” в село Звездец

  42. Вампирясалият поп

  43. Велека винаги самари не носи

  44. Двама са подпалвачите

 

Късно събираните прозаични фолклорни творби от някогашните странджанци повлия на ограничения им брой. Част от записаните разказни жанрове са ползвани за онагледяване на писани и публикувани студии, към които сега няма да се връщаме отново. Основен информатор на поместените в настоящото съобщение приказки е Кера Панайотова Маджарова (К. М.) Към тях са прибавени една приказка от Ирина Михалева Куртова и една от Къдра Желязкова Куртова. Двете са родени в с. Калово, жителки на с. Звездец.

 

При записите на магнетофонна лента и на хартия, вниманието бе насочено върху езика, диалектните особености на странджанския говор в селата отсам и оттатък границата. Времето на записването, седемдесетте години за Кера Маджарова и края на осемдесетте години за Ирина Куртова, Къдра Куртова, Злата Катеркова, бе оказало ерозивното си въздействие върху някогашния странджански диалект. При записите с Кера Маджарова сме се връщали към изговора на характерните думи, както тя ги е слушала в детството и юношеството си в началото на XX в. Тя си припомняше говора в семейната среда, говора на селищните общности в Бръшлян, Евренозово, Звездец. Изненада ме запазеният странджански говор на Ирина Куртова и Къдра Куртова, от които записах по една приказка и над 60 песни. В речта им срещнах архаични думи, като „нехрамати”, „викьосан”, „вкьохан”, „покуто”, които сега почти не се срещат в говора на странджанци.

 

Прозаичните фолклорни творби, предложени в настоящото съобщение, се разпределят жанрово, както следва: 3 приказки за животни, 6 вълшебни приказки, 25 битови приказки и басни, 10 легенди за произход — общо 44 прозаични произведения. Основната част от тях са варианти на известни сюжетни типове. Фабулата е разказана пълно, спазена е последователността на действието, ясно изпъква структурата на отделните жанрове. В някои от приказките информаторката К. М. използва интересни начални и крайни форми. Намерила е отражение естествената българска традиция за разказване със склонност към контаминации. Това е особено характер-

 

254

 

 

но за приказката „Вълчо и калька”, където са вплетени няколко сюжетни типа. Приказката „Дядото, бабата и прасенцето” е със смесени сюжети, с верижна връзка на действията, където звучи музиката на старинния странджански говор.

 

Навярно в пътя си през годините тая приказка е попаднала на разказвач с вродени поетични и артистични качества, за да достигне до нас с такава музикалност на речта и картинност на съдържанието.

 

Във всяка приказка широко са застъпени елементи от бита на народа. Вълкът и лисицата стъкват огън на комина, носят менци с вода, отиват на попрелка, където момци прескачат буен огън, а девойките обработват лен и коноп. Завареното момиче „Пепеляш Мара” подробно описва на караконджура обработката на лена от изораването и засяването на нивата до ушиването на ризите.

 

Застъпени са легендите за произхода на кукувицата и чухала, на пилето кане, на тютюна, легендата за Адам и Ева и техните деца, която обяснява социалното разслоение на бедни и богати. Редица от приказките завършват с етиологичен мотив: „От тогава хората викат на месестата част на ногата „прасенцето”, „Затва думат на св. Трифон чипонос”, „Затва на божите празници се мяси ляб и лютурия от пченичено брашно”, „Оттам е останала поговорката: „Брат брата не храни, ма тежко му който го нема”, и т.н.

 

Завършекът на вълшебните приказки у Кера Маджарова е еднакъв. Навярно той е дошъл от майка ѝ, но тя го е пренесла в условията на предпоследното си местожителство — с. Звездец. Край, приказен и невъзможен като приказката. „Сдрах си царулките, та си дойдах по калцунки. Баба Мара Лявовица си имаше дяте. Като минах оде тях, ми сипаха в чеперката трахана. Кучето хми като ми рече „баф” и я като го пернах, та баре не си близнах.” Баба Мара и дядо Вълчо Лявови от Бежанската Махала на Звездец са били най-възрастното семейство в селото. Имали са внуци и правнуци. Със завършека на приказката се подсказва на малките слушатели, че както е невъзможно раждането на бебе у възрастното семейство, така са невъзможни случките в приказката. Но тона е далеч от съзнанието на децата. В края на разказа, събудени от чудния сън в един глас молят: „Пак, пак разкажи!”

 

Приказките привличат вниманието на деца и възрастни, когато са слушани от разказвач с вродени артистични качества. За запаметяването им е нужна среща между слушател и добър изпълнител с качества, вродени и системно изграждани.

 

Основната част от поместените приказки са варианти на разпространените в страната, но с характерното странджанско звуче-

 

255

 

 

не. Между тях има и несрещани в публикуваните, като: „Децата на Адам и Ева”, „Топи, та мълчи!” и побългарените арабски приказки.

 

Децата на село растат в естествена среда. От малки са сред полето, гората, окръжени от домашни животни и птици. В гората срещат диви животни, влечуги, насекоми. Всеки момент са изложени на опасност и това ги прави самостоятелни и със самозащитни качества. От малки привикват на труд, за да заслужат хляба, който ядат: да пазят изработеното с труд от семейството и от цялото село, да пестят хляба и всичко за ядене, защото всяко житно зърно се добива с пот на чело. Разпиляването и на трошица е „грехота”. Опасно е настъпването на хляб и трохи: „Ше те фати за очите, ше ослепееш!”

 

Който пикае във вода за пиене, „ше умре майка му!” На това ги учи ежедневният труд, на това ги учат и приказките.

 

Наред с пренасяне в света на вълшебствата, приказките отрано приучават малките да разпознават добро от зло, мързел от трудолюбие, красиво от грозно, да живеят отрано с трудностите, които носи ежедневието и как да ги преодоляват. Широко са застъпени елементи от някогашния бит на народа: носене на вода от далечни извори, кладене на огън на комин и на открито, оран, копан, сеитба, вършитба, обработка на лен, коноп, вълна по примитивен начин и пословична бедност, към която сега ни завръщат.

 

Всяка приказка носи в себе си поука, бичува недостатъците, изнася на преден план добродетелите. Съдържа правила за живот, казани така, че слушателят да осъзнае собствените си недостатъци и да се стреми да ги изкорени: несговорчивите брат и сестра предизвикват клетвата на майка си и се превръщат в птици, мързеливото момче се превръща в птица, която вечно писука жадно, след като не изпълнило молбата на уморената си жадна майка.

 

С приказката „Откъде е дошъл тютюнът” се внушава отвращение от тютюнопушенето. Неприязън към тия, които са го пренесли в земята ни. Дъвчат го и го пушат само тия, които не знаят, че тая отрова е дошла от изпражненията на султана.

 

Забраните „грешно е, грехота е”, „срамно, срамота е” не са обвързани с християнската религия. Вярата в християнския бог е била някаква външна обвивка. Грешно е, ако не пазиш собствената и чуждата нива, собствените и чужди снопи, собствения и чуждия добитък. Това не е страх от невидимия бог, а заплаха от бъдещ глад, страх от мизерията. „Срамота” е страх от презрението, неуважението, отлъчване от общността заради непристойни деяния.

 

Грешното и срамното се внушават с всяка приказка. Бог и неговите приближени — светците — са олицетворение на справедливото и

 

256

 

 

доброто. Злите сили — дяволи, караконджори, змейове, самодиви, болести са в приказките като лош човешки образ. Злите сили могат да бъдат победени с доброта, с ум и със сила. Победител може да бъде добрият, умният, смелият. А да насажда тия качества у подрастващите може умелият разказвач, внушил на децата, че той притежава качествата на добрите герои от приказките. Приказката кара малките да заживеят и се доближат до героите. Изпитват удовлетворение от заслуженото наказание на лакомницата „Калька”, но и страх, ако към тях се приложи същата мярка, когато са извършили подобна постъпка. „Фърлите я в ряката!” Страхът от студената и дълбока река, чувството, че сами участват в жестокото и справедливо наказание и надеждата, че ще дойде спасение за „хитрушата”. „Носила я ряката, носила я, донела я до един пъкь! Измъкнала се Калька и легнала да се суши на слънце...” минутно успокоение, за да започне нова пакост и нови премеждия...Вълнуващото страшно и същевременно смешно на дошлия в късна нощ караконджур да плаши работливата и разсъдлива Мара: „Дрън, дрън, Маро, отори да те изям!” и укротителният глас на Мара” „По-о-о-чекай, кака, канкоржурче, по-о-о-чекай да ти разправя за ленената мъка!” Дългият разказ на девойката притъпява свирепост-та на кръвожадния караконджор. Спасението идва с гласа на първия пропял петел...

 

Битовите приказки разкриват подробности от семейните отношения: съпруг—съпруга, родители — деца, снаха — свекърва. Образите са построени по пътя на контрастите: леност — трудолюбие, доброта — лошотия, като двете крайности понякога се вплитат в едно лице, в различни периоди от развитието на образа.

 

В широко застъпената тема мъж — жена (семейни отношения) ярко е изразена тезата, че с женитбата идва краят на любовта. Настъпва свършек на идеализираните копнежи. В живота идват само грижи, труд, тегло. Наред с тежестите на затвореното, примитивно стопанство, често се стоварват грижи от личен характер, когато задомилият се попадне на човек несговорчив, мързелив, злобен, отмъстителен. От слушането или прочита на приказката „Болна за варени говна”, човек остава поразен, отвратен не от натурализма, а от цялата атмосфера, създадена в семейството на мързеливата жлъчна стопанка. Омъжила се с цел да трови живота на мъжа си, довел я в своя дом. С доброта, граничеща с наивност, той е готов на всичко, само да види „болната” си съпруга здрава и доволна. От събраните различни характери, непригодни един към друг, лъха мраз, безизходност, има нещо много потресно.

 

257

 

 

С приказката „Децата на Адам и Ева” се внушава за предопределеното „отбуга” класово разслоение. Бог е наредил да има на земята богати и бедни, облечени и голи, сити и гладни. А щом ТОЙ така е наредил, всеки ропот срещу неговата наредба е безрезултатен.

 

Приказката „Бащата и синовете” учи, че с доброта и търпение могат да се укротят и най-лошите страсти у хората, че за да възпитаваш е необходимо сам да притежаваш нужните човешки добродетели.

 

Многократните повторения на думи и изречения в приказките имат педагогическо значение. Малките слушатели заустяват приказката, придобиват навик сами да разказват, да боравят свободно с речта, да разширяват познанията си за света. Създават надежди у възрастните, че подготвят бъдещи разказвачи и носители на фолклор.

 

 

Свинарят и змеят

 

Имало енно вряме енно мòмче свинар. Вечер вкарвал свиньняте в кочината и утрин като хи пущал, гледа на енна свиньня гърбът все мокър и лайната хи саде прòсо. Чудел се уде е тва прòсо. Енна вечер тръгнал подире хи. Кя го завела в Долна земя. Вървял, вървял, стигнал до енно село. Гледа един врис пък не тече ода. Енно момья-че иде къдя врисет и плаче. Попитал го свинарят защо не тече врисет. Момьячето казало, че стопанин на врисет е змей и за да пусне ода, сякой день изява по енна мома. Днеска пратили нея да я изяде змеят.

 

Скрил се свинарят под престилката на момьячето и почакал. Задал се триглав змей и се насочил към момьячето да го изяде. Рипнал свинарят с жопът, смачкал трите змейски глави. Като го дочукал от врисет брукнала одъта. Момьячето наляло стовната и си отишло в къщи. Татко хи започнал да я бие, че не я отишла при змея да я изяде. Разправила тя, че един бакю очукал змеят и одъта протекла.

 

Събрало се цялото село да си наляе ода и да благодари на свинарят. Питали го како добро да му направят. Момчето нищо не щяло. Искало само да се върне на Горна земя пре сурията си. Не могли хората да му помогнат. Свинарят си зел жопът и тръгнал по Долна земя. Вървял, вървял, стигнал до енна гòра. Легнал под енно дърво да си почине. Задрямал и се събудил от пѝсок. Погленнал нагоре, гледа — гняздо. В гняздото писукат малки пилета, а над тях — змия с оторена уста да хи налапа. Рипнало момчето, грамнал жопът и с един замах очукал змията. В тва вряме долятяла майката на пилцяте. Попитала момчето какво добро да му направи. Момчето

 

258

 

 

рекло, че иска да се върне на Горна земя пре сурията си. Пильката му казала да се качи на крилата хи да го отнесе на Горна земя. Качил се свинарят и пильката фръкнала. Фъркала, фъркала три деня и три вечера. На краят се уморила и огланняла. Немало како да яде. Момчето извадило ножът от поясът си и отрягъл парче месо от ногъта си. Дал го на пилето да го изяде. Глътнало пилето месото и пак фръкнало. Като изляли на Горна земя, пилето повърнало парчето месо и го залепило на мястото му. От тугава хората викат на месестата част на ногъта „прасенцето”.

 

Сдрах си царулките, та си дойдах по калцунки. Баба Мара Лявовица си имала дяте. Като минах оде тях, туриха ми в чеперката трахана. Кучето хми като ми рече „баф” и я като го пернах, та баре ня си близнах.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

Вариант: СбНУ, 57, 1983, с. 733.

 

 

Тончо и Тодорка

 

Енно вряме един поп като си орял, изровил два гълъба. Занел хи вечерта на попогьгята да хи свари. Ма докато хи чистела, котката грамнала единьнят гълъб и го изяла. „Ми ся!” — уплашила се попогьгята. Къкто държала ножът, отрягала си енната гърда и я пуснала в тенжурата да ври. Сеннали да ядат попът рекъл: „Защо на единьнят гълъб месото е по-благо!” Попогьгята рекла да скрие, ма като видяла страшните очи на попът му разправила каква е работата. Тие си имали двя дяца храненичета, момченце и момичка. Рекли да хи охранят и хи изядат. Най-напреш момичката, сетне момченцето. Момченцето като гледало кък хъта день дават на Тодорка смокови и стафиди, орехи и ляшники, хи се помолило: „Тодорко, дай ми, бакю и на мене стафиди и ше ти кажа защо майка и татко те охранват!” Тодорка му дала стафиди и Тончо хи казал, че ше я заколят. Сдумали се като земе попът да цяпи дърва, пък попогьгята да пали пещта и да къпе Тодорка, Тончо ше излезе отвънка и ше земе да вика: „Госке ни идат, госке ни идат!” Тодорка ше помоли майка си да я пусне да види госкето, ма да земе със себе си четката и гребенет.

 

 Енна утрин попът зел да цяпи сухи дърва. Попогьгята напалила пещта. Изкъпала Тодорка и хи сплела плитката. В тва вряме Тончо викнал отвънка: „Госке ни идат, госке ни идат!” Тодорка рекла: „Мале, нека и я да видя госкето!” Пуснала е попогьгята. Грамнала Тодорка четката и гребенет и изляла вънка. Точно я фатил за ръката и двамата хукнали да бягат. Попът хи видял, че бягат и търтил подире хми. Тамань да хи стигне, децата пуснали гребенет. Израс-

 

259

 

 

ла гъста гора и преградила пътет на попът. Попът пребродил горъта и ха да хи стигне, децата фърлили четката. Отпреш попът изникнали тръньня и капини. Минал попът тръньнето и калините и ха да хи стигне, Тончо рягнал плитката на Тодорка и я фърлил отпреш попът. От плитката станали змии и смоци. Зели да съскат срещу попът, той се уплашил и се върнал. Децата избягали и не могли повече да хи стигнат. Бягали, бягали, по енно вряме се уморили и спряли. На Тончо млого му се препило ода. Нашли енна диря от копитце на сръндраче, пълна с ода. Тончо се навел да пие, пък Тодорка му рекла: „Ми пи, бакю от тъва ода, че ше станеш рогачле!” Млого бил жаден Тончо и ня послушал Тодорка. Пил от одъта и станал рогачле. Ми ся како да правят! Като вървяли низ горъта, стигнали до енно врисле. До врислето имало голямо дърво. Качила се Тодорка на гърбът на рогачлето и се покатерила на дървото. Рогачлето хи носело планице и капини да яде. Един день на врислето дошъл царският син да си пои конет. Тодорка си седяла и на дървото и си предяла. Тамань да се наведе конет да пие Тодорка стори с вретеното „врън, врън” и конет се уплаши и нище да пие ода. Гледа царският син и не може да разбере от како се плаши конет. Като погленнал нагоре, видял че енна хубава мома преде. Казал хи царският син да ня му плаши конет, ма кя не слуша. Преде и ня го погленнува. Рекъл хи да слязе, кя пак ня слуша. Тогава царският син казал на ергаткето да отсекат дървото. Сякли цял день, сякли ергаткето, ма дървото било дебело и ня могли да го отсекат. Оставили го за другия день. Вечерта рогачлето залепило трехчици-те и пак станало цяло. Така продължило цяла недяля. Царският син се видял в чудо. Разгласил в царството, че който се наеме да свали момата, ще го награди богато.

 

На другият день рано, рано под дървото дошла енна баба с наръч дърва, пироскя и казань. Наклала огънет, напълнила казанет с ода и турла пироскята с ногите нагоре. Тодорка я гледала от дървото и хи викала да тури пироскята с ногите надоло, ма бабата се преправяла, че ня се сята кък да я направи и се молела на Тодорка да слязе да хи покаже.

 

Слягнала Тодорка от дървото, направила пироскята, турила отгоре казанят с одъта и помолила бабата да хи помогне да се качи на дървото. Бабата хи казала да полегне на чержицата, докато опере дрехите, и сетне ше хи помогне да се качи на дървото. Полегнала Тодорка на чержицата и заспала. Бабата тва чакала. Нарамила Тодорка на гръб и я занела на царския син. Зарадвал се царският син и се оженил за Тодорка. На годината от сватбата царицата добила син. Един день царет го немало. Бил в горъта на лов. Царица-

 

260

 

 

та си ляжала сама в постелята с дятенцето. Отвънка влягнала енна циганка и хи рекла: „Мари, стани да ме дикисаш!” „Ня ле глеш, че съм ляхуса и ня мога да стана!” — рекла царицата. „Стани, мари, стани да ме дикисаш баре енна лахана да сторе манжа на циганчетата!”. Видела се царицата в чудо. Станала и отишла във вътрешната къща да извади от кацата енна лахана. Като се навела над кацата циганката я бутнала вътре и я удавила. Фърлила циганката циганските гаще, надянала енна риза на царицата и легнала пре дяте-то. Вечерта като се върнал царят от горъта още от вратата рекъл: „Ъ-ъ-ъ, тука мериса на циганско!” „Неска дойде енна мереше, циганка да я дикисам, та вмериса къщата. И кацата с лаханата мериса на циганско, та да земеш да я изфърлиш!”

 

Няколко дене подред циганката все тва повтаряла: „Да изфърлиш лаханата!” „Бре, бре, бре! Како се я викьосала тава жена!” — рекъл царят. Ма зел и изфърлил лаханата от кацата.

 

На мястото, дето изфърлил лаханата, поникнала енна ябълка. Каго израсла, зела да дава голями цървени ябълки. Доходали царят и дятето под ябълката. Дървото се навидало, миловало с листата и вяйките дятето и царят и хми давало да си берат ябълки. Като се зададяла циганката ня хи давало да препари къдя ябълките. Циганката я фатило яд и казала на царят да отсече дървото. Немало отнимало, не се излизало нàглава с омразната циганка и царят отсякъл ябълката. Цялото село дошло да си земе по енна пръчка и си насади от хубавото дърво. Останала саде енна пръчица. Колкото и да се мъчели да я земат, пръчицата се забивала в згмята и ня можели да я извадят. Най-подир дошла бабата за пръчица. „Кратиха се!” — рекъл царят. „Ко можеш извади най тъва пръчица, дето се е забила в земята!”

 

Навела се бабата. Дръпнала пръчицата и я извадила. Занела я в къщи и я турила зад вратата. На другият день станала утринта рано и отишла да наляе ода. Като се върнала како да види! Цялата къща разтрябяна и на огънет турено гърне с вариво да ври. „Брей каква е тъва работа!” — помислила си бабата. На другата утрин пак така. На третата утрина бабата изляла от къщи, ма ня отишла за ода ми се скрила зад вратата. По енно вряме от пръчицата изляла енна хубава мома и почнала да мете. Бабата щемешката ге приближила и фатила момата. От то день двяте си заживяли венно.

 

Единь день царет викнал сичките мòми от царството на межа. Бабата отишла пре царят и му рекла: „Ти оти ня повика и мойта мома на межъта?” „Ми я ня знам, че имаш мома! Нека и кя дойде на межъта!”

 

Отишла бабината мома на межъта. Като я видело царското

 

261

 

 

дяте, зело да я прегръща и да я милова: „Тъва е мойта мила майчица, пък тъва е църна и грозна циганка!” — ритало и плюело циганката.

 

Момата зела да плаче и да прегръща дятето. Царят я попитал защо плаче и кя му разправила сичко от репа до репчок. Царят като разбрал каква е работата, млого му се наядило. Заповядал да фатят циганката, да я вързът на четери магарета и да я разцепят. Пребрал си царят пак Тодорка и заживяли мирно и щастливо.

 

И приказката се крати. Сдрах си царулките, та си дойдах по кал-цунки. Като минах оде баба Мара Лявовица, ми казаха, че си имала малко дяте. Туриха ми в чеперката трахана за здравья на дятето. Кучето хми като ми рече „баф” и я като го пернах, та баре ня си близнах.

 

 

Разказала К. М, приказката научила от майка си М. К.

 

 

Пепеляш Мара

 

Царят повикал сичките моми на межа. Качил хи на гредата и хми рекъл: „Отваряйте си очите хубаво, на която мома хи панне прешленет от вретеното, майка хи ше стане биволица!”

 

Прели мòмите, прели, по енно вряме на енна мома, викали хи Мара, паннал прешленет от вретеното. Като се върнала от межъта, слуша на вратата, че вътре дрънка клопокь, реве биволица и троши паниците от полицата. Мара викала, плакала, ма никой не хи оторил. Нашла ключет, оторила вратата и завела биволицата в дамът.

 

Минало вряме и Марин татко си довел друга жена. Кя си имала щерка и нея викали Мара. Като влизала мащехата да тури на доби-тъкък слама, биволицата все гледала да я закачи с рогът си и да я убоде. Мащехата се наплашила и зела да вика на мъжът си: „Да заколим тъва мереща биволица, че някой ден ше ме изкаловрети!”

 

Заклали биволицата. Сичките яли от месото, саде Мара не яла, ми събрала кокальято и хи заровила в енна ропа.

 

Мащехата давала на Мара да преде калчища. За да не се пълни къщата с дреп, я карала да седи все край огнището до пепелът. Затва я прекръстили Пепеляш Мара. От день на день мащехата намразвала Пепеляш Мара и ня можела да я трае в къщи. Къта день се карала с татко хи и му думала: „Не мога да я трая веке Мара в къщата си, ели нея изпъди, ели я ше се махна оттука!”

 

Видел се таткото в чудо и един день казал на мащехата да стане рано да опече пита. Той се готвел да поде в горъта за дърва, та щял да забере и Мара. Там щял да я остави да я изядат мечките.

 

Утринта рано мащехата опекла пита и я турила в торбъта на мъжът си. Таткото събудил Мара и хи рекъл: „Станвай, Маро, да идем в горъта за дърва!”

 

262

 

 

Отишли в горъта. Набрали дърва и натварили колата. Татко хи рекъл на Мара: „Поди, Маро да наляеш ода!” „Ня знам врисет!”— рекла Мара. „Ше търколем питата, дето спре, там е одъта!”

 

Търколил таткото питата по бърчината. Мара хукнала да я стигне. Татко хи впрегнал колата и тръгнал за село. Върнала се Мара с питата и одъта. Викала, търсила татко си, ма ня го нашла. Тръгнала низ горъта. Вървяла, вървяла и вечерта стигнала до енна оденица. Влягнала вътре. Немало никой. Мара заторила вратата и както била изморена, легнала и заспала. Млого ли, мало ли спала, по енно вряме се събудила. Някой тропал на вратата. Тва била караконжурьято. Нъшкя доходели и си правели панагире в оденицата. Дрънкали с клопоткя, драскали с дараци. Искали да влягат в оденицата и да изедат Мара. „Дрън, дрън, Маро, отори да те изедем!” Мара се уплашила и зела да хми се моли: „Почекайте, кака, караконжурчета, почекай да ви разправям за ленената мъка!” Млъкнали караконжурьято и Мара зела да хми разправя: „Най-напреш ше ходим на нивата да я изорем. Сетне с чапите ше разкъртим дробеньнято, да хи направим ситни, ситни, да не остане ни енно дробенче, та да запира одъта , га земе да го вадим. Сетне ше утрябим сямето и ше го насяем. Ше го завлечем с влекът да го зарием с пръс. Ше му направим вадички га до вряме да го вадим. Подир някое вряме ленът ше поникне. Ше израсте и ше цъфне. Сетне ше вързе и ше втаса. Ше подем да го оберем. Стръкче по стръкче ше го мъкнем от земята. Ше го вързем на гръшници. Ше го пренесем в село и ше го оставим да исъхне. Като исъхне ху-у-у-баво, ше му очукаме сямето. Ше го вързем на малки гръшници и ше го занесем на ряката, ше го турим в някой вир и ше го претиснем с каменьня да не го отнесе селят. Цяла неделя ше го държим в одъта. Като се накисне ху-у-убаво, ше го извадим на брегът. Ше го струпаме на брегът, да престои енна нъш. Утринта ше станем рано и ше го разпрострем да исъхне на слънце. Вечерта ше го завием в енна трепеча и ше го държим дорде се отдели повясмото отпъздерет. Тогава ше го менем на меницата. Ше го вчешем на втиньньото. Ше го чешем с четка хубаво да омекне и тогава ше го опредем. Сетне ше го варим с пепел да омекне и се избяли. Ше го исушим и ше го каламисаме. Ше го сновем и ше го ткаем. Ше го кроим на ризи и като хи съшием, чак тогава ше ги носим”.

 

Дорде Мара разправяла за ленената мъка, пропяли петлите. Като хи чули, караконжурьято се разбягали. Ма дорде слушали приказката на Мара, оставили преш вратата нова прямена и един сив конь. Съвнало, не съвнало Мара изляла отаънЕа и како да види! Нова прямена и сив конь чакат пред вратата. Пременила се Мара,

 

263

 

 

качила се на конет и той я завел в село. В тва вряме мащехата станала и оторила вратата да храни кокошките. Петелят се качил на един кол и изкукуригал: „Кукуригу-у-у, наша Мара сив конь язди!” „Кшу, да те изяде лешицата, Мара нали я изядаха мечките!” Петелет фръкнал на друг кол и пак закукуригал: „Кукуригу-у-у, наша Мара сив конь язди!” Обърнала се мащехата и погленнала како да види! Мара си идела пременена, яхнала на сив конь.

 

Млого хи се наядило на мащехата. Накара мъжът си да заведе и нехината Мара в горъта да си доведе конь и нови дрехи. Утринта станала рано, опекла пита и пратила мъжът си и нехината Мара в горъта за дърва. Отишли на същото място. Търколил таткото питата. Хукнала другата Мара да я стигне. Отишъл си таткото. Останала Мара сама в горъта. Ходила, търсила оденицата, ма ня я нашла. Вечерта я изяли мечките... И приказката се крати. Сдрах си царулките и си дойдах по калцунки. Като се връщах, минах оде баба Мара Лявовица. Баба Мара си имала дяте. Туриха ми в чеперката трахана да е здраво дятето. Кучето хми като ми рече „баф” и я като го пернах, та баре не си близнах!”

 

 

Разказала К. М., приказката научила от майка си М. К.

Варианти С6НУ, 57, 1983, с. 756; БНТ, 9, 1963, с. 264.

 

 

Човякът и змията

 

Имало енно вряме един овчар. Къта година събирал пряз лятото сяно за овцяте, да има с како да хи храни пряз зимата. Напролет енна от купите му останала няизядена и той я запалил. Като пламнало сяното, от огънят се показала енна змия и с чувяшки глас казала на овчарят: „Подай си гегата да ме извадиш от огънет!” Подал си овчарят гегата. Змията се навила и той я извадил. Тогава змията рекла: „Дай да ти плюна на езитет и от ся насетне ше се сяташ на приказките на животните и птиците!” „А-а, ня давам!” — уплашил се овчарят да не го утрови. „Тогава подай си кавалят да плюна в него и пак ше се научиш да разбираш езитет на птиците и животните!” Подал овчарет кавалят и змията плюнала.

 

Подир няколко дене жената му рекла да подат на манастирет да запалят свящи. Качили се на конето и тръгнали. Мъжът бил кàчен на конет, пък жената на кобилата. Като вървяли, вървяли, кобилата казала на конет: „И-и-и, ся чорбажията да се сяти да се смени с жената си. Кя да се качи на тебе, пък той да се качи на мене, че ми е млого тежко. Жената е в положение, я съм жребна и нося трима пък ти носиш саде един!” Чул овчарят како си хоратоват конето и рекъл на жената си да се сменят. „И-и-и, я си ми е уйгунь на кобилата!” — рекла жената. „Слязи да се сменим!” — пак хи заповторил

 

264

 

 

мъжът. Сляла жената. Качила се на конет и пак тръгнали. На средя пътет се спряли на един врис под енно дърво да отпочинат конето и пият ода. Кобилата пак рекла на конет: „Ся да знае чорбажията како има в корубата на ай тва дърво, ше го земе и веднага ше се върнеме в село! Нема да се трепеме до то делечен манастир!”

 

Погленнал мъжът в корубата на дървото. Бръкнал вътре и извадил енно гърне с пари. Жената му в тва вряме дрямала под сянката и не видяла како той извадил от дървото. Турил парите в дисагите и събудил жената. „Хайде да се връщаме!” „Ма оти жанъм, нали сме тръгнали за манастирет!” — расърдила се жената, ма мъжът държал на неговото. Качил я на конет и се върнали в село.

 

С толкова пари мъжът започнал да купова добитък, къщи, ниви. Замогнал се. Жената къта день го питала оде са му тява пари, та купова толкова иманьня. Мъжът мълчи и нищо ня казва, защото змията го предупредила, ако продума пред някого, че знае езитет на пилцяте и бравьето ше умре.

 

Казал той на жената си да не разпитва, ма кя нали била вкьохана, все тва си знае: „Кажи, та кажи!” „Ми ме разпитва, че ку ти кажа, ше умра!” „И-и-и, ше умреш, мер нема да умреш!” Кажи уде си зел парите!” Видел се мъжът в чудо и ха да продума да каже, чул енна от патките, дето пасат пред къщи, че рекла на другите: „Да знае чорбажията, да земе енна тояга и да набруса тъва проклета жена енно хубаво, та да я научи с нехиното: „Кажи де, кажи, уде си зел тява пари!”

 

Чул мъжът патката. Зел дряновата гега, та по-горе, та по-долу, наложил хубаво жената си. Оттогава жената млъкнала и повече ня се интересовала уде мъжът хи зел парите.

 

 

Разказала Къдра Куртова от с. Звездец. Приказката научила от баща си Желязко Жигиржиюв

Варианти: БНТ, 9, 1963, с. 264.

 

 

Приказка за двамата братя

 

Енно вряме живяли двама браткя, ма хич ня сборовали. Големият все се карал на по-малкия, че е мързелив и нищо ня храмати. Потресло му на по-малкият брат да се кара с брата си. Един день отишъл в горъта да събира дърва и да си отпочине от крамоли. Сякал и събирал, сякал и събирал, по енно вряме разбрал, че замръкнал. Да се върне в село не може, защото станало тевно и ше обърка пътет. Немал огниво да запали огънь и се пази от вълци и мечки, та се покачил на един голям дрян. Сторил си място между щълбите и къкто бил уморен, заспал. По средя нъш се събудил от силни разправии. Под дрянът се насъбрали гявольля. Сякой бързал да раз-

 

265

 

 

прави пред тарторът на гявольлято каква бела е направил на хората пряз денят. Единьнят рекъл: „Я накарах двама браткя да се скарат и повече никога да ня си продумват!” Друг гявол рекъл: „Я накарах двя царства да се скарат и се избият помежду си!” Колкото били цяла сурия, синките казвали кава бела са сторили на хората. Най-подире останало ред и за най-малкото гяволче. Той пък рекло, че научило хората да варят ракия и ката день са пияни и ня пофатат работа. Изслушал старият гявол сичщите гявульля и най-подире хми рекъл: „Сега, дорде ня са пропяли петлите да подем в махарата да проверим седи ли си там иманьнято!”

 

Тръгнали синките гявольля подир дъртят гявул. Жавала мава-ла, жавала, мавала, хоратоват си и се катерят по скалите къдя махарата. Човякът слягнал от дрянът и тръгнал подире хми. Стигнали до енна голяма заторена махара. Дъртият гявол застанал отпреш и рекъл: „Ач капаим!” — Оторила се пещерата и отвътре гряинали купища злато и сребро и безценни каменьня. „Тука си е, сичкото си седи на мястото!” — казал тарторът и синките се отдръпнали навънка. „Капа, капаим!” — казал гявулът и махаръта се заторила. Разцирикали се пак гявульлято, сякой искал да наддума другите и в тва вряме от селото пропяли първи петли. Гявольлято къкто били на куп се пръснали. Останал чувякът самичек. Почудил се како да прави. Отишъл до махарата и рекъл: „Ач капаим!” Оторила се вратата и отвътре гряйнало златото. Къкто била празна торбата му , човякът влягъл вътре и я напълнил. Излягъл вънка и рекъл: „Капа капаим!” Заторила се махарата. В тва вряме съмнало хубаво. Чувякът натварил колата с дърва и се върнал в селото. Разтварил дървата. Отишъл на дугенет. Накупил яденьня и пиеньня, дрешки на жената и на децата. Пременили се. Наредила жената голяма трапеза и сеннали на софрата. Преди да се прекръсти, човякът казал на енно от децата: „Поди у стрикове си и го викни да дойде на нашга суфра да го гостим!” Дошъл по-голямият брат и како да види! Къщата наредена. Братовите му дяца пременени. Софрата наредена с хубави манжи. Сеннали да ядат, ма братът не се стърпял и зел да разпитва оде е дошло тва иманьня.

 

Разправил му по-малкият брат кък отишъл в гората, кък сякал дърва, кък замръкнал, кък се качил на дрянът, кък дошли гяловьлято, како си хоратовали, кък оторили пещерата и кък се разпръснали като пропяли първи петли, кък сетне той самичек оторил пещерата и си напълнил торбата със злато. „И я ше пода!” — оставил се по-голямият брат от лябът и отишъл да впряга колата да върви в горъта. Зел ня енна торба, ми десетина чувальля. Отишъл в гората. Сякал ли, ли не сякал дърва, ма като се стевнило се качил на дре-

 

266

 

 

нът. Дошли гявольлято. Зели да се напреварват кой пръв да каже белъта дет я направил пряз денят. Като свършили дъртет гявол пак ги повел към махарата да проверят како е станало с иманьнято. Тръгнал подире хми и по-голямият брат.

 

„Ач капаим!” — казал дъртят гявол. Оторила се махарата и синките в един глас рекли: „Тука е флизал някой и е зимал от иманьнято!” Разцирикали се и тръгнали низ горъта да търсят крадецът. Човякът бил скриен зад енна канара. Покрай него минало малкото гяволче, подушил го и викнал: „Мериса ми на чувяк! Мериса ми на чувяк!” Дошли сичките гявульля, оградили канарата и фатили голямьят брат. Къкто си бил с чувальлята, дет се гласял да пълни със злато, го разкънали на парчета.

 

 

Разказала Ирина Куртова. Приказката научила от баща си Михал Томов.

Вариант СбНУ, 57, 1983, с. 766.

 

 

Дядото, бабата и прасенцето

 

Имало енно вряме енна баба и един дядо. Хранели си енно прасенце. Бабата къта день думала на дядото: „Дядо, ха да заколим прасенцето!” „Почекай, като се охрани и му потече масчицата през гъзлето, ше го заколим!” — думал дядото. Ма бабата ня хи се чакало. Енна утрина плюнала под опашката на прàсенцето и викнала на дядото: „Търчи, дядо, да заколим прàсенцето, че ше му изтече мъсчицата!” Заклал дядото прàсенцето. Бабата зела чревцата и отишла на врисет да хи умие. Тамънь се навела над одъта, дофърчал един каргуй и хи грамнал енно чревце. Уплашила се бабата и почнала да му се моли: „Ой те тебе, каргуй, дай ти мене чревце, да не ме бие довечера дядото!” „Поди ми донеси от квачка пиле! — хи рекъл каргуят. Отишла бабата пре квачката и рекла: „Ой те тебе, квачко, дай ти мене пиле, я пиле каргуй, каргуй мене чревце, да не ме бие довечера дядото!” „Поди ми донеси от гувенце прохце!” — пратила я квачката. Отишла бабата пре гувенцето и му рекла: „Ой те тебе, гувенце, дай ти мене прохце, я прохце квачка, квачка мене пиле, я пиле каргуй, каргуй мене чревце, да не ме бие довечера дядото!” „Поди ми донеси от полянка метлица!” — рекло хи гувенцето. Отишла бабата пре полянката и хи рекла: „Ой те тебе, полянко, дай ти мене метлица, я метлица гувенце, гувенце мене прохце, я прохце квачка, квачка мене пиле, я пиле каргуй, каргуй мене чревце, да не ме бие довечера дядото!” „Поди ми донеси от бога росица!” — хи рекла полянката. Отишла бабата пре господе и му рекла: „Ой те тебе, боже, дай ти мене росица, я росица полянка, полянка мене метлица, я метлица гувенце, гувенце мене прохце, я прохце квачка, квачка мене пиле, я пиле каргуй, каргуй мене чревце, да не ме бие

 

267

 

 

довечера дядото!” „Поди ми донеси от праматар тимьян!” — я пратил дядо госпокь. Отишла бабата пре праматарят и му рекла: „Ой те тебе, праматарю, дай ти мене тимьян, я тимян богу, госпокь мене росица, я росица полянка, полянка мене метлица, я метлица гувенце, гувенце мене прохце, я прохце квачка, квачка мене пиле, я пиле каргуй, каргуй мене чревце, да не ме бие довечера дядото!” „Поди ми донеси от мома китка!” — опратил я праматарят. Отишла бабата пре момата и хи рекла: „Ой те тебе, моме, дай ти мене китка, я китка прематар, прематар мене тимьян, я тимьян богу, госпокь мене росица, я росица полянка, полянка мене метлица, я метлица гувенце, гувенце мене прохце, я прохце квачка, квачка мене пиле, я пиле каргуй, каргуй мене чревце, да не ме бие довечера дядото!” Момата хи дала китка, бабата я занела на праматарят, праматарят хи дал тимьян, бабата го занела на господе, госпокь хи дал росица, бабата я занела на полянката, полянката хи дала метлица, бабата я занела на гувенцето, гувенцето хи дало прохце, бабата го занела на квачката, квачката хи дала пиленце, бабата го занела на каргуят, каргуят хи дал чревцето. Бабата го измила на врисет и го занела вкъщи.

 

Докато бабата я немало, дядото рягьл от прасенцето и пекъл на огънет. Рягьл и пекал и го изял. „Ми ся!” — упляшил се дядото „като се върне бабата ше ме изпъди!” „Помамил кученцето Бялка, заклал го и турил месото му в кацата. Като се върнала бабата, дядото хи рягнал от кучешкото месце и кя да се облажи с пряснина. Къснала бабата како къснала и рипнала от софрата: „Чакай да фърля енно кокалче и на кученцето! Къти, къти, Бялка!” „Бялка яде, Бялка мами!” — ухилил се дядото под мустак.

 

Здрах си царулките, та си дойдах по калцунки. Баба Мара Лявовица си имаше дяте. Като минах покрай тях, туриха ми в чеперката трахана за здравья на дятето. Кучето хми като ми рече „баф” и я като го пернах, та баре не си близнах.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

Варианти: БНТ, 10, 1965, с. 114.

 

 

Вълчо и Калька

 

Енно зайченце като си ляжало под енна ляска в ухото му паннало ляшниче. Уплашило се зайченцето и хукнало да бяга. Бягало, бягало, срешнало Калька. „Къдя ходиш, Калько?” — хи рекло зайченцето. „За кокошка!” „Бягай, Калько, да бягаме, че удолу идат турци, каталанци, железни молдованци! Когото срещнат, кръв се ляе, говна тече, мозък пищи!” Бягали, бягали, срещнали Вълча. „Къдя хо-

 

268

 

 

диш, Вълчо?” „За ягненце!” „Бягай, Вълчо, да бягаме, че удолу идат турци, каталанци, железни молдованци! Когото срещнат кръв се ляе, говна тече, мозък пищи!” Бягали, бягали, срещнали Тодорка. „Къдя ходиш, Жоре?” „За брашанце!” „Бягай Жоре, да бягаме, че удолу идат турци, каталанци, железни молдованци! Когото срещнат, кръв се ляе, говна тече, мозък пищи!” Бягали, бягали, срещнали Тонча. „Къдя ходиш Тончо?” „За крушки!” „Бягай, Тончо, да бягаме, че удолу идат турци, каталанци, железни молдованци! Когото срещнат кръв се ляе, говна тече, мозък пищи!” „Бягали, бягали, стигнали до енна полянка. Стъкнали огънь, опекли пита, турили да се вари манжица в тенжурата и отишли да играят. „Диндири, хрип, диндири, хрип!” По енно вряме Калька рекла: „Мълчите, кумицата ме вика да кръсте!” Отишла Калька, изяла половината манжица и се върнала. „Кък кръсти, Калько?” — попитали другите „Начиняй!” Пак почнали да играят. „Диндири, хрип, диндири, хрип!” По енно вряме на Калька пак хи дошло наум за манжицата. „Мълчите, кумицата ме вика да кръсте!” — утишла и дояла сичката манжа. „Кък кръсти, Калько?” „Оближай!” Пак играли, играли, по енно вряме се уморили и огланняли. Рекли да подат да ядат. Като отишли пре огънят, како да видят! Манжицата изядена, тенжурката навратена. Ми ся, кой изяде манжицата! Зели да се чудят и да се питат: „Ти ли, зайче, изяде манжицата?” „Ня!” „Ти ли, Вълчо изяде манжицата?” „Ня!” „Ти ли, Калько изяде манжицата!” „Ня!” „Ти ли Тончо изяде манжицата?” „Ня!” „Ти ли Тодорку изяде манжицата?” „Ня!” „Ти ли, Тончо изяде манжицата?” „Ня!” „Хъ те да подем на мостът да серем! Чието гунце е най-мазно, той е изял манжицата!” — рекла Тодорка.

 

Утишли на мостът. По енно вряме зайчето зело да пищи: „Оле-ле, бате Вълчо, Калька зима мойто гунце и гу туре под нехиното гъзле, пък нехиното гунце туре под мойто гъзле!” Като погленнали како да видят! Калькиното гунце най-мазно. „Бутните я в ряката, бутните я в ряката. Кя е изяла манжицата!” —развикали се сичките Бутнали я в ряката. Носила я ряката, носила я ряката, занела я на един брод. Изляла Калька от ряката и легнала на пътет да се суши на слънце. Утам минал един ганузлия с два коша риба на мулето. Като видел Калька, че лежи, изпасал я с тоягата. Кя се преправила на умряла. Изпасал я още един пъкь, кя пак не мръднала. Фатил я ганузлията и я метнал в един от кошвето и потеглил мулето. Калька тва чакала. Срала в кошвето и фърлела рибите, срала в кошвето и фърляла рибите, дорде изфърлила сичката риба. Рипнала от кошет, събрала рибата и хукнала къде къщи.

 

269

 

 

Като стигнал ганузлията в селото зел да вика: „Хайде риба, паламида! Хайде риба, паламида!” Юрнали се жените да куповат риба. Ма още първата жена като стигнала до кошвето я фатила трагата на лесичият мурдарлък и се фатила за носът: „И-и-их, Ганю, млого ти мериса рибата!” „Мериса ти, булко, гъзът!” — разсърдил се ганузлията. Ма нящо се шупеделисал. Надникнал в кошвето и како да види? Лешицата е нема никаква, пък кошвето пълни с мурдърлък.

 

В тва вряме Калька стигнала в къщи. Окачила рибата на коми-нет да се суши, стъкнала огънет, зела харкомите и тръгнала да на-ляе ода от врисет. Вълчо видел, че куминет на Калька дими и отишъл да види како прави кумицата. Срещнал я на пътет с харкомите и я попитал: „Дойдах да ми дадеш огънец, че моят е изгаснал!” „Флязи, Вълчо, флязи та си земи огънь ма да не погленнеш пряз куминет, че ше ти паннат тръньня в очите!” Флягнал Вълчо, ма ня се стърпял и погленнал пряс куминет и како да види — цяльлят ку-минь накичен с риба! Почакал Калька да се върне и я попитал: „Оде зе, Калько, тъва риба?” —„Ми като ме бутнахте в ряката си я налових!” „И я искам да си налувям!” — се полакомил Вълчо. „Ми да си наловиш! Ше ти вързем енна каца за опашката, ше те пуснем в ряката и кацата ше се напълни с риба!” — рекла Калька.

 

Вързали кацата за опашката на Вълча и го бутнали в ряката. Кацата се напълнила с ода и зела да го дърпа къде дълбокото. Вълчо го заболяло, зел да се дави и се разцирикал: „Олеле, кумице Калю, скъна ми се опашката!” „Тегли, кумчо Вълчо, тегли, се са риби паламиди!” Млого го заболяла опашката и Вълчо зел да реве по-силно: „Олеле, кумице Калю, посрах се!” Тегли кумчо Вълчо, тегли, кя кумицата Каля е млада, ше те опере!” Теглил Вълчо и викал, дорде му се скънала опашката. Излял от ряката мокър и без опашка. Ми ся! Довечера има попрелка, кък ше поде Вълчо на по-прелката без опашка! Ше му се смяят момите! „Ше ти вързем енно конопено повясмо за опашка, и ти пак ше си най-хубавото момче на попрелката!” — рекла му Калька. Вързали конопеното повясмо за опашката, пременила се Калька и отишли на попрелката. Наклали голям огънь. Събрали се от цялото село моми и момчета. Прели и пяли, прели и пяли, по енно вряме момчетата станали да надрип-кват огънет. Опитал се и Вълчо да надрипква, ма като му се запалило повясмото! Цялата попрелка се натъркаляла от смях. Посраме-ни Вълчо и Калька търтили да бягат. Юрнали се врът подире хми да се кискат и да викат: „Кундур Вълчо, кокалчо, длега Каля-вът-раля! Кундур Вълчо кокалчо, длега Каля-вътраля!”

 

270

 

 

И приказката се крати. Сдрах си царулките, та си дойдах по калцунки. Минах оде баба Мара Лявовица, пък кя си имала дяте. Туриха ми в чеперката трахана за здравья на дятето. Кучето хми като ми рече „баф” и я като го пернах, та баре ня си близнах.

 

 

Разказала К. М, приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

Варианти: СбНУ, 57, 1983, с. 73; БНТ, 9, 1963, с. 85.

 

 

Кузичката

 

Енна кузичка си имала яренце. Утрин като тръгнувала да пасе , затваряла врата и му заръчвала да не отваря на никого. Вечер като се връщала отделеко, викала: „Яренце, бяренце, отори на мама, че мама ти носи зелена тревица и студена одица!” Вълкът чул кък вика кузъта и един день утишъл на вратата и зел и той да вика: „Яренце, бяренце, отори на мама, че мама ти носи зелена тревица и студена одица!” Яренцето го познало и му рекло: „Тва не е мойта майка. Тва е голямото вълчище, с голямата глава, голямите ноги и дебелото гласище!” Вълкът отишъл пре циганинът и му рекъл: „Мангу, потени ми гласът, ли довечера ше ти изям магарето!” Циганинът зел чукът и „чуфтин, чуфтин”, потенел на вълкът гласът. Върнал се вълкът с преправен глас и пак зел да вика на яренцето: „Яренце, бяренце, отори на мама, че мама ти носи зелена тревица и студена одица!” „Тва не е мойта майка, тва е голямото вълчище с голямата глава и дебелите ноги!” — пак го познало яренцето и пак не му оторило. Вълкът пак се върнал пре циганина и му рекъл: „Манго, ше ми потениш главата и ногите, ли ше ти изям довечера магарето!” Циганинът зел чукът и пак „чуфтин, чуфтин”, потенил главата и ногите на вълкът. Върнал се вълкът и пак завикал на яренцето: „Яренце, бяренце, отори на мама, че мама ти носи зелена тревица и студена одица!” Оторило яренцето и вълкът го изял. Събрал кокалчета в енна торба, закачил я на куката и си отишъл. Върнала се кузичката от горъта и зела да вика: „Яренце, бяренце, отори на мама, че мама ти носи зелена тревица и бистра одица!” — чукала, викала, ма никой ня хи се обадил. Като бутнала вратата нашла съде торбата с кокалчетата закачена на куката.

 

И приказката се крати. Сдрах си царулките, та си дойдах по калцунки. Баба Мара Лявовица си имала дяте. Като минах оде тях ми туриха в чеперката трахана. Кучето хми като ми рече „баф” и я като го пернах, та баре не си близнах.

 

 

Разказала К. М, приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

Варианти: СбНУ, 57, 1983, с. 733.

 

271

 

 

Мравката и човекът

 

Енно време попитали мравката колко време може да преживее с енно житено зърно. Мравката казала, че при пестеливо хранене зърното ще ѝ стигне за енна година. Един от тези, които питали за опит, хванал мравката и я затворил в кутия със зърно от пшеница. Кутията скрил в сандъка си. Когато изминала годината, човекът отворил кутията и видял, че мравката е жива и здрава, а от житеното зърно половината е непокътнато. Запитал човекът мравката, защо го е излъгала, че може да преживее със зърното само една година, когато е ясно, че може да живее цели две години. Мравката отговорила: „Човече, откъде да знам, че ти нема да забравиш кутията и мене в сандъка. Правих големи икономии, та дано до втората година се сетиш за мене и за кутията”.

 

 

Разказала К. М, научила приказката от Желязко Маджаров.

 

 

Кромидът и лукът

 

Имало енно вряме двама братя. Сиромаси били. Изкарвали си лябът по чужда работа. По-големият брат се пазарил овчар пре чорбажия в делечно село. „Нема да ти давам хак. Ше те хране саде с ляб и кромикь. Като свърши годината, колкото овце префърлиш пряз плетът, той са!” — рекъл чорбажията. Стрексало се момчето. Ячко било и си помислило, че до енна година ше си има негови овце. Пасло и настоявало добитъкът като негов. Минала годината. Изкарало момчето саде на ляб и кромикь. Дошъл чорбажията на егрекът и му казал: „Затори кошарата, колкото брава префърлиш пряз плетът, той са!” Опитало се момчето, ма не могло да префърли нито един брав. Отишло си момчето без пукнат грош в жебата. Стигнал в неговото село и разправил на по-малькят брат кък са го излъгали. „Хубаво! Сега я ше пода да се пъзаря пре същия чорбажия!” — рекъл по-малкият брат. Отишло момчето и чорбажията му казал да храни и него с ляб и кромикь. „Къкто речеш, ма намясто кромикь, ше ми даваш лук!” — рекло момчето. „С лук, с лук!” — стрексал чорбажията.

 

Свършила годината и чорбажията пак чакал да опрати новият си чирак с празна торба. Вкарали овцяте в егрекът. Момчето запретнало ръкаве и почнало да премята овцяте енна подир друга през плетът. Префърлило цялото стадо. Зело си хабата и гегата и подбрало сурията. Чорбажията останал с пръст в уста.

 

Та така знам я. Чувякът най-млого кувекь набира от лукът.

 

 

Разказала К.М., научила приказката от Георги Джиметров.

 

272

 

 

Циганин и овчар

 

Един циганин се пазарил пре един овчар да му пасе овцяте. Като се събудили утринта, овчарят казал: „Стани, манго, да подем за дърва!” „Да спим, да спим, чорбажи!” — отвърнал циганинът и се завил пряз глава. Донел овчарят дърва и пак казал на циганинът: „Стани, манго, да донесем ода!” „Да спим, да спим, чорбажи!” — рекъл циганинът и се обърнал на другата кълка. Донел овчарят ода, умясил пита, упекъл я и пак рекъл на циганина: „Станвай, манго, че питата се опече, да ядем!” „Да ядем, да ядем, чорбажи, нале за тва съм ти чирак, да те слушам!” — рипнал циганинът и се отурдисал на питата.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от баща си Панайот Клъвков.

Варианти: СбНУ, 57, 1983, с. 870.

 

 

Терзия и овчар

 

Един овчар отишъл пре един терзия да му шие хаба. Врямето било млого студено. Терзията седял на топло в худаята, шиел си и си пяел. Овчарят му заблазисал, че е на топло, пък той мръзне по цял день подир овцяте и му рекъл: „Хъ да си сменим занаякькето!” „Да хи сменим!” — стрексал терзията. На ти аршинът, ножицето, на-пръсникът и иглата. Ше си седиш на топло, пък ше ми дадеш на мене овцяте!” Трампили си стоката. Отишъл терзията пре овцяте, пък овчарят зел аршинът, ножицето и иглата и тръгнал низ село да търси мющерии и да шие. Викнала го енна жена да съшие на мъжът хи хаба. Дала му балото и овчарят зел да крои. Кроил и рягъл, кроил и рягъл и рекъл на жената: „За длега хаба нема да стане, ма за кундара ше излязе!” Кроил и рягъл, кроил и рягъл и пак рекъл: „Тява димия за хаба нема да стигнат, ма ше зашия енни калцуне!” Пак кроил и рягъл, кроил и рягъл и накраят рекъл: „Кя се виде, че и за калцуне димието нема да стигнат, ми баре да зашия един овчарски сулник!” Жената като видела наряганите димия, зела аршинът и го строшила от главата на овчарят. Със строшена глава тръгнал овчарят да си търси овцяте и да върне ножицето и иглата, ма терзията не му върнал овцяте.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от Марина Клъвкова.

 

 

Косът и баба Марта

 

Минал Малък Сячко. Дошла баба Марта. Седяла день, седяла два, гряйнало слънцето. Стоплило се врямето. Зела баба Марта патерицата и тръгнала да се разходи. Чула, че косът свири и отишла пре него. Гледа косът гради гняздо. Рекла му: „Како правиш, косо?” „Ой, Марто, Марто, посери парто, гняздо си правя! Вчера бакю се ожени, утре я ше се женя!” — пресмял се косът на баба Марта. Тръг-

 

273

 

 

нала си баба Марта ядна и сърдита. Дорде си стигне в къщи носът хи зел да свири. Задухал студен вятер, зафърчал сняг на парцале и сичко се поледило. Поледил се и косът в гняздото.

 

Станала пак баба Марта, зела патерицата и пак тръгнала низ горъта. Минала оде косът. Гледа го, че трепера от мраз и мълчи. „Како правиш, Косо?” — рекла му баба Марта. „Остави се, хажи Марто, вчера умря бакю, неска я ше умра!”

 

 

Разказала К. М., приказката научила от Лаша Куртова.

 

 

Бабата и кашата

 

Каша вряше, баба дяца кълняше: „Да умрат децата, да се наяде баба с каша!” Дорде каша „клок”, бабин душа изкок. Останали децата, та се наяли каша.

 

 

Разказала К. М, научила я от Лаша Куртова.

 

 

Циганинът и брашното

 

Един циганин се тресял от глакь и студ и си думал: „Ся да има един кош брашно, ше си го изям сичкото!” Чул го един селянин и му рекъл: „Ше ти дам цял кош с брашно, ма ше преспиш нъща заровен в брашното!” Той знаел, че брашното зимно вряме е по-студено от ледът. „Ше приспа! Ти само дай брашното!” —му рекъл циганинът. Заровили циганина в брашното и той зел да вика: „Съвни, ми, съвни, съвнинко, да зема кошът с брашното, да стори циганката топла пита, да се наям като хората!” — ма ня дочакъл питата. Утринта го намерили в брашното озъбен.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от Марина Клъвкова.

Варианти: СбНУ, 57, 1983, с. 870.

 

 

Брат брата не храни, тежко му, който го нема

 

Живяли енно вряме двама браткя. Малкият бил веселяк и гуляйжия, големият бил тих и работлив. Умряли родителите им. Поделили си наследството. Малкият брат не обичал големия си брат. Зел си паят от наследството и заживял далече от брат си. Имал си приятели, с тях прекарвал свободното си вряме. С тях пропилявал припечеленото. Не се сещал за брат си. Никога не го потърсил за нищо. Минали години. Той даже забравил, че някога е имал брат. Веднъж на един гуляй се спречкал с приятелите си. След това се сдобрили и те в един глас започнали да му се кълнат във вярност и преданост. Отишли си приятелите. Размислил се малкият брат върху думите и клетвите на приятелите си. Решил да провери тяхната искреност.

 

274

 

 

На следващата вечер отишъл при един от приятелите си и му казал, че в дома му дошъл някакъв човек. Скарали се и в яростта си заклал неканения гостенин. Сега е дошъл да помоли приятеля си да му помогне да погребат убития и скрият следите от престъплението. „С нищо не мога да ти помогна! Сърбай каквото си дробил!” — му казал „верният” приятел и затворил вратата пред носа му. Изредил брата всичките си приятели, но навсякъде му залоствали вратата. Тогава се сетил за по-големия си брат. Потропал на вратата му и брата зарадван го поканил да влезе. Не искал по-малкият брат да гостува. Побързал да сподели „грижата” с по-големия брат. Изслушал го брат му и веднага тръгнал с него да му помогне. Завел го брат му в мазето на дома си. Вместо труп на заклан човек, намерили заклан овен, готов за пекане. Заповядал на слугите да подготвят богата вечеря в чест на по-големия брат. Разбрал, че в трудни моменти може да се разчита само на много близък човек. Оттам е останала и поговорката: „Брат брата не храни, но тежко му, който го няма”.

 

 

Разказала К.М., научила приказката от съпруга си Желязко Маджаров.

Варианти: БНТ, 10, 1963, с. 89.

 

 

Болна за варени говна

 

Двя жени комшийки постоянно се фалели енна на друга, коя како лошаво и какъв инакь е сторила на мъжът си. Един день енната казала на другата: „Я моят съде дето не съм го накарала да яде мур-дърлък!” „И-и-и-и ти пък чак до мурдърлък, мари!” — ня повярвала комшийката. „Ше видиш, че ше гу накарам! Ше се преправям на болна, пък ти ела гледай кък ше хи яде!”

 

Върнал се мъжът от горъта. Кя като чула, че стропала колата, легнала в постелята и зела да пъшка и охка: „Болна съм, ше умра!” Разкъхърил се мъжът, чуди се како да стори, да хи помогне.

 

Още съвнало, несъвнало, комшийката дошла да гледа сирьян. Болната зела да вика на мъжът си: „Млого ми е нефелито! Свари ми в гърнето мурдърлък да ям!” Стъписал се мъжът, ма кя енно си знае: „Свари ми мурдърлък, та дано ми помине!” Мъжът се видел в чудо. Отишъл в стоборът, зел енно говно и го пуснал в гърнето да ври. Турил му соль, пупер, гьозъм. По енно вряме кя зела да вика, че млого хи е лошаво, та да хи тури от манжата, дална хи помине. Мъжът хи сипал в енна паница. Кя пак зела да цирика: „Така ли ше ми я даваш! Ми земи лъжицата, та опитай дали се е сварила, де!” Немало како да стори човякът, зел лъжицата и опитал манжата. „Виде ли, мари, че и говна го накарах да яде!”— рипнала мискинката от постелята.

 

275

 

 

Оттогава е останала приказката, кога някоя жена се преправя на болна: „Болна за варени говна!”

 

 

Разказала К.М., научила приказката от майка си Марина Клъвкова.

 

 

За работата на мъжа и жената

 

Слягъл дядо госпокь на земята да види како правят хората. Минал покрай енна нива. Човяк орял на нивата. „Помага бог, човече!” — рекъл му дядо госпокь. „Помага бог!” — отвърнал човякът. Спрял впрегът, отишъл до крушата. Свалил дисагите и поканил гостенинът на „какото дал госпокь”. Яли какото имало в дисагите. Мъжът станал да оре, гостокь си тръгнал по пътет. За сбогум казал на орачът: „День да ореш, година да ядеш!”

 

Тръгнал си той по пътет и стигнал до селото. Чул, че в първата къща нящо трака и се отбил да види како е. Надникнал в дамчето, гледа жена трака на стенът и гамотисва, защото жичките хи се къ-нели. „Помага бог, булка!” —стреснал я гласът на дядо госпокь. „Помага, ня помага, в мойта работа ми се бърка!” — сопнала му се жената. „Година да ткаеш, под мишница да го носиш” — благословил я госпокь и си тръгнал по пътет.

 

 

Разказала К.М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

 

 

По нас голотия, по вас гладория

 

На един мъж жената му била млого калпава. Хем калпава, хем устата. Нищо не пофатала, нищо не храматяла. На мясец опридала по енно вретено и карала мъжът си да я оди пре майка хи в другото село да го намотава. Потресло се на мъжът да я оди по пъкьвето и един день хи рекъл: „Ше ти отсекъм мотовилка, та стига сме били пътет от енното село до другото!” Станал утринта рано, зел балтията и отишъл в горъта. Уплашила се калпавата жена, че трябва да мотае и ткае, и хукнала подире му. Тамънь човякът избрал енна вяйка за мотовилка и дигнал балтията да я сече, чул един глас да вика: „Мотовила вила, който сече вила, жената му умира!” „Стреснал се мъжът да не му умре жената и отишъл навътре в горъта. Тамънь избрал нова вяйка, пак чул гласът да вика: „Мотовила вила, който сече вила, жената му умира!” Ходил цял день по горъта, ма гласът все вървял подире му. Върнал се вечерта без мотовилка. Жената тва чакала. Утринта като изгряло слънцето и се наяла, сен-нала вънка на дръвника и се препекла на слънце.

 

Един день мъжът хи отишъл на пазарет с кола дърва. Продал дървата. Купил олио, сол и енна гъска. Като се връщал, на пътет срещнал калтятата. Поканил го на госте. Наближили селото. Децата ги видели отделеко и зели да викат: „Татко носи гъска, татко носи гъска!” Же-

 

276

 

 

ната чула децата да викат, помислила, че мъжът ѝ е купил риза, и рекла: „Нека да е къска, ама да я новка!” — смъкнала сдраната риза от гърбът си и я буфнала в огънет.

 

Изляла вънка да посрещне мъжът си и како да види! Мъжът хи носи в колата гъска и води калтятата на госке. Ми ся! Отишла до купенът със сяното. Измъкнала няколко елпезета и хи овила по снагата си да скрие срамотиите. Посрещнала калтятата овиена в сяно. Повела конет му къдя дамът. Конет померисал сяното и измъкнал енно елпезе. Жената останала гола и калтятата зел да се киска. Ма кя калпазанката нали си немала срама се обърнала и рекла: „Ба, калтята, ми той така е, по нас голокькя, пък по вас глакькя!”

 

 

Разказала К. М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

Варианти: БНТ, 10, 1963, с. 100.

 

 

Малкият и големият камень

 

На един колник имало два каменья — единьнят голям, другьгят — малък. Задал се колар с пълна кола снопья. Голямьят камень рекъл: „Гледай кък ше му обърна колата!” Малькят камень се засмял. Човякът видел големьят камень и го забиколил, ма се надянала колата на малькят камень и се навратила.

 

Затва хората казват: „Малькят камень обръща колата!”

 

 

Разказала К. М., приказката научила от баща си Панайот Клъвков.

 

 

Сичката мъка на мене

 

Енна снаха не можела да трае болната си свекърва. Не хи давала да яде, не хи давала и ода да пие. Бабата сигурно си имала дене и не умирала. Снахата още повече я фатал ядът и един день рекла да я довърши. Била я с вътралет, блъскала я в стената, душила я и нак-раят, за да не може да цирика и хоратова хи надупчила езитет с губерка. Бабата зела да бере душа. Снахата тва чакала. Рипнала низ махалата да вика комшийки и ронини: „Търчите, че баба умира!”

 

Дошли щерките на бабата и почнали да я питат како хи е. Бабата не можела да хоратова с надупчения езикь и почнала да ръкомаха. Сочела стените, надебелелия си език и посинялата си шия. Гледали щерките и нищо не разбирали. „Како иска да каже майка!” попитали снахата.

 

„Болна е, не може да продума, ма гледайте како показва! Иска да ви каже, че булката ме гледаше хубаво и къта день ме хранеше, облицаше ме, къпеше ме. На нея да останат и писаните черги, и бакърените съдове, и рубата в долапето, и златната нижница, дето съм окрила в раклата!” Сичката мъка на булката да остане, че кя за мене и душъта си дава!”

 

 

Разказала К.М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

 

277

 

 

Сякой день синко все така

 

Имало енно вряме енна баба и енна снаха. Утрин синът тръгнувал на работа в горъта и хи оставял самички. Бабата била болнава. Не я бивало за работа. Снахата я мразела и не можела да я търпи в къщи. Преди да хи даде да яде, хи туряла казань на главата и я карала с него да играе, та дано по-скоро да умре.

 

От день на день бабата станвала все по-нефелна. Питал е синът вечер като се върнел от работа како хи е, ма кя все викала: „Нищо ми нема, сине, нищо ми нема, майка!” Ма без бели повече не можело да се трае и енна вечер като я попитал синът, кя му казала: „Остани енна утрина вкъщи, да видиш како ме дармели снахата!”

 

Станал утринта синът, зел си торбата с лябът, че уж тръгнова за горъта, ма се заднячил зад дуварът и спрял. Снахата помислила, че мъжът хи веке е тръгнал. Зела казанет и го похлупила на главата на бабата и почнала да я чука с вътралят и да я кара да играе низ къщи. Бабата подрипновала и викнала: „Сякой день, сине, все така!”

 

Излягнал синът от скришното място. Грамнал вътралят от ръките на жената си, че като я емнал, та здраво място не хи оставил.

 

 

Разказала К.М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

Варианти: БНТ, 10, 1963, с. 89.

 

 

Бащата и неговите синове

 

Един баща имал петима синове. Един от друг по-пакостливи и по-немирни. Каквито и бели да направят, таткото никога не хми се карал. Един пъкь по средя лято женели на нивата. Таткото хи помолил кой ше поде за ода, ма никой не рачил. Сякой викал нека другия да поде. Зел таткото бъкълът и отишъл на врисет за ода. Като се заднячил в гората, момчетата рекли: „Пак не можахме да го ядосаме! Хайде да запалим огънь, та като се върне да видим како ше рече!”

 

Върнал се таткото от врисет. Дал на синовете да се напият със студена ода, пък той отишъл пре огънет. Прострял си ръките и като ги търкал енна в друга рекъл: „Е, дяца, огънет и по Петровдень е благ!”

 

 

Разказала К. М., приказката научила от Йовко Маджаров.

 

 

Християнин и мохамеданин

 

Християнин и мохамеданин спорели коя религия има повече светци. Всеки настоявал за неговата религия. Хванали се на бас за всеки светец да скубят по един косъм от брадата на противниковата страна.

 

278

 

 

Почнал мохамеданинът: „Мохамед, алейкум селям: Ахмед, алейкум селям, Али, алейкум селям” — и така нататък като скубел по един косъм от брадата на християнина. Дошъл ред на християнина. Зел той каледарът в ръка. Изредил единичните светци и минал на двойните: Костадин и Елена, Кирил и Методи, Петър и Павел, Сава и Варвара и скубел по два косъма от мохамеданина. За трите светии отскубнал три косъма, за светите седмочисленици седем и започнал да брои четиридесет косъма за 40-те мъченици. Мохамеданинът се признал победен от страх, че ще остане без брада. Християнинът му казал: „Чакай де, още къде сме! Когато стигнем до всях светители, тогава ще оскубя останалата ти брада!”

 

 

Разказала К. М., приказката научила от Желязко Маджаров.

 

 

Пашата и неговият слон

 

Едно време като вилнеели башибозуци и еничари и страшно тормозели раята в Одринския вилает, и когато неправдите към него повече не могли да се търпят, турското правителство назначило за валия на Одрин своя силен човек Кабразли Мехмед паша. Дали му неограничени права, за да въведе ред във вилаета, да премахне неправдите, да си отдъхнат от тежкото положение християните. За малко нарушение пашата биел и убивал провинените. Но строгостта на пашата била голяма. Всички се плашели като от чума.

 

Някъде от Египет пашата получил подарък един слон. Той заповядал да закарат слона в землището на едно село недалеч от Одрин. Поръчал животното да бъде свободно и селяните добре да го гледат. Подчинили се хората. Слонът свободно си ходел из мирията. Никой не го закачал. Пасял из нивите, тъпчел лозята, правел пакости на цялото село. Търпели, търпели селяните и накрая решили да направят нещо, да се отърват от това зло. Избрали една голяма депутация да иде при пашата и се оплаче, че слонът прави голям зьян на селото и да го помолят да прати слона в друго село или да го озъпти.

 

Тръгнала депутацията за Одрин. Един през друг се надпреварвали да дават акъл какво трябва да кажат на пашата. По пътя срещнали другоселец. „На добър път, аги! Къде така сте тръгнали!” — „Отиваме при Кабразлията!” — отговорили му в един глас и подробно разправили защо са тръгнали. „Абе, вие имате ли ум в главите си! Че той всички ви ще избеси, бе!” —казал им другоселецът и продължил пътя си. Потеглили и селяните, но всеки започнал да мисли за съдбата си и да се разколебава. „Вие отивайте, я й тука зад тая трънка ше си развържа пояса и ще ви настигна!” — казал един.

 

279

 

 

Останал зад трънката и повече не ги настигнал. По-нататък друг последвал примера на първия. Останалите все не губели кураж и продължавали пътя си. Срещнал ги друг селянин. Като му казали накъде са се запътили, той им рекъл: „Абе, вас кукувица ли ви е изпила акъла, та отивате при Кабразлията! Ама не знаете ли, че за това той може да ви избеси всички! „Уплахата у делегацията се засилила. Продължили пътя си, но започнали един по един да се отбиват от пътя и когато стигнали пред пазача на конака били само трима. Обадил се пазачът, че е пристигнала делегация при пашата. Разрешили му да ги пусне. Но до пашата проявил кураж да влезе само един. „Какво искаш, синко!” — запитал го кротко пашата. „Паша, ефендим! Вие бяхте тъй милостив към нашето село и ни ощастливихте със слон. Той е толкова хубаво, мило и умно животно, че прослави селото ни из целия вилает. Отвсякъде се стичат хора да го видят, алъшверишът ни порасте, хората се замогнаха. А пък слонът е разсъдлив като човек, ходи само по синорите и пътеките. В нивите дори не стъпва. Пази имота ни като свой и повече от нас. Ама горкото животно е много тъжно и само му е мъчно. Нашите селяни ме избраха за делегат. Пратиха ме да ви помоля за милостта ви да намерите един еш на на горкото животно, та да го изпратите в нашето село!”

 

Обещал пашата в скоро време да изпълни мобата на селяните. Като се върнал в селото си, старейшините и другите членове на делегацията поискали да научат за резултата от ходенето му при пашата. Той ги изгледал сърдито: „Вие да не мислите, че само аз съм си изгубил акъла! Поисках му един еш за животното!”

 

 

Разказала К. М., приказката научила от съпруга си Желязко Маджаров.

 

 

Гостенинът

 

В една къща пристигнал гостенин, непознат човек. Посрещнали го стопаните, нахранили го, настанили го като мил гост. Никой не го запитал колко време ще гостува. Сутринта стопаните тръгнали на работа, оставили му храна, сбогували се като мислили, че той през деня ще си замине. Но вечерта пак го заварили в дома си. Пак били любезни с него, както предния ден. Другата сутрин стопаните пак се сбогували с гостенина и тръгнали за поллго на работа. Вечерта пак го заварили в дома си. Така продължило цяла седмица. Гостенинът не си ходи, стопаните им е неудобно да го изгонят. Почнали да мислят как да се отърват от него. Решили да не му говорят, да престанат да са любезни с него. И това не помогнало. Гостенинът не си тръгвал. Решили да не готвят и да се хранят с хляб и сол, та дано си отиде. Той продължавал да седи и въобще не загатвал, че

 

280

 

 

ще си отива. Накрая решили да му приберат постелките. Гостенинът отишъл в плевнята, донесъл диканята и я сложил в стаята за легло. Вечерта, когато стопаните се върнали от нивата, видели, че гостенинът лежи върху диканята и плаче. Съжалили го. Запитали го защо плаче. Той им отговорил: „Когато ожънете и пренесете снопите на хармана, диканята ще ви потрябва. Няма да има къде да легна. Затова плача!”

 

 

Разказала К.М., приказката научила от съпруга си Желязко Маджаров.

 

 

Приказка за цифрите

 

Повел веднъж султанът малкия принц на разходка в планината. Заиграло се детето. Загледал се султанът в красотите на природата. Спуснал се един орел и вкопчил детето в ноктите си. Тамън да литне от храстите, се изправила една гега и се стоварила върху главата на орела. Птицата изпуснала детето и паднала. Спуснал се султанът. Детето било здраво. Отишъл до храстите. Гледа един старец да седи под сянка. Благодарил му за голямото добро и му предложил пари, богатства и имот. Старецът отказал. Не искал нищо да вземе. „Нали имам здраве и живот, друго нищо не ми трябва!” — „На колко години си!” — попитал султанът. „На деветдесет!” — отговорил дядото. „Щом не искаш нищо да вземеш, тогава те каня всяка година да идваш на гости в деня на рождението на принца!” И на тая покана дядото отказал, но след настойчивостта на султана се съгласил. Идвал всяка година в уговорения ден и уважавал с присъствието си държавния повелител и неговия наследник. Но никота не хапвал от царските гозби. Носил в бохчица храна от къщи и от нея си хапвал по време на угощението и веселбата.

 

Принцът пораснал. Станал на двадесет години и решили да го женят. Насрочили царската сватба. Поканили и дядото, неговия спасител. Дошъл дядото, седнал на трапезата, но не се хранел от царските гозби, а развързал донесената от него бохча и си хапвал от завързаната в нея храна. „Защо не уважаваш царската богата трапеза?” —направил му бележка великият везир.

 

Вместо да отговори на въпроса му, дядото го помолил: „Заповядайте на един от слугите да събере от всички гозби и напитки, наредени на трапезата в едно гърне само по лъжица. Толкова колкото може да изяде един човек на такава богата трапеза!” Изпълнили молбата му. „Сега затворете гърнето и го сложете на слънце!”

 

Запечатали гърнето и го оставили на слънце. След няколко часа гърнето се пръснало и шупналата храна се разпиляла.

 

„Виждате ли! Така става и с човека, когато яде по много и от различни храни!” — казал дядото.

 

281

 

 

Запитали го: „Ти на колко си години!” „На сто и осем!” — отговорил дядото. „Кажи ни сега как си живял, за да достигнеш до такава възраст!” „Спазвал съм винаги числата 1, 3, 5, 7!” —отговорил дядото. „Какво значат твоите числа?” — запитали го отново.

 

„Цифрите означават: първо, да се храня само с едно ядене, второ: хлябът да е от три дена, трето: виното да бъде петгодишно, четвърто: събирането с бабата да става само веднъж през седмицата.

 

 

Разказала К. М., научила приказката от Желязко Маджаров.

 

 

Приказка за бързото кафе

 

Отишъл турският везир на посещение у английския посланик. Говорили, що говорили, свършили важните приказки. Везирът станал да си ходи.

 

— Почекай, да те почерпя едно кафе! — казал англичанинът.

 

— Бързам, ще ме забавиш! — отговорил везирът.

 

— Нема да те забавя — пак го поканил англичанинът. — Ето, ще викна прислужника! — позвънил със звънчето. Дошъл прислужникът и му заповядал:

 

— Иди да купиш две кафета!

 

Прислужникът се поклонил и затворил вратата.

 

Англичанинът си извадил часовника и започнал да обяснява:

 

— Ще видиш колко бързо ще донесе кафето! Сега си обува галошите. Сега тръгва. Сега бърза по улицата. Сега пристига в кафенето. Сега поръчва кафетата. Сега ги взема и тръгва обратно по улицата. Сега пристига в консулството. Сега си събува галошите. Вече е пред вратата и почуква! — прислужникът почукал на вратата и внесъл кафетата.

 

Минало време. Отишъл англичанинът при везира. Свършили важните разговори и англичанинът станал да си ходи.

 

— Почекай да пием по едно кафе! — казал везирът.

 

— Бързам, ще закъснея! — казал гостенинът.

 

— Всичко ще стане за пет минути! Докато си кажем още по няколко думи и ще бъде готово! — плеснал с ръце везирът.

 

Влязъл гавазинът и той му поръчал да донесе две кафета.

 

— Ще видиш колко бързо ще стане. Сега си обува калеврите.

 

Сега тръгва. Сега бърза по улицата. Сега пристига в кафенето и поръчва кафетата. Кафетата са готови и гавазинът тръгва по улицата да ги донесе. Сега влиза в сарая. Сега си събува калеврите. И ето сега ще почука на вратата.

 

На вратата се почукало. Показал се гавазинът и казал:

 

— Ефенди везир, не съм си намерил калеврите!

 

 

Разказала К.М., приказката научила от съпруга си Желязко Маджаров.

 

282

 

 

Циганин и циганка

 

Един циганин правел един копач и думал на циганката:

 

— Чукай по-силно, да стане копачът хубав! Ше го продадем, ше вземем пари, ше си купим овца. Ше се уягни овцата и ягнето ше се уягни. Ше станат млого овце, ше си надуим мляко и ше се наядем!

 

Циганката рекла:

 

— Я ше доя, ти ше караш!

 

— Я ше доя, ти ше караш! — оперил хи се циганинът.

 

— Ти ше доиш, я ше карам, ама и на майка ше нося мляко! — стрексала циганката.

 

На циганинът му се наядило, дигнал копачът и пернал циганката по главата:

 

— На ти и на тебе, на ти и на майка ти мляко, да се напукате!

 

 

Разказала К. М., приказката научила от баща си Панайот Клъвков.

Варианти: СбНУ, 57, 1983, с. 872.

 

 

Царският син и овчарският син

 

Енно вряме царят и овчарят били комшии. Жените и на двамата добили по енно мъжко дяте. Дятето на овчарят било млого хубавоо, пък тва на царят било грозничко. Един день си показали децата един на друг да се пофалят. Като видял царят хубавото дяте на овчарят му завидял и му рекъл:

 

— Ше ти дам кесия със злато, ма да си разменим децата!

 

Немало къдя да поде овчарят и стрексал. Дал неговото хубаво дяте на царят, пък зел грозното дяте от него.

 

Минали години. Децата поотрасли и почнали венно да играят. Като си играели в царската градина, царят постоял да ги посирьянова. Хубаво било царското дяте и пременено, ма си правело овчарски егреци. Овчарското дяте било грозничко, ма саде градяло царски дворци и кули.

 

Размислил се царят и викнал на овчарят:

 

— Било, какото било. Дай пак да си разменим децата! Земи си тойто дяте, пък остави на мене мойто си дяте!

 

 

Разказала К. М., приказката научила от Анастас Койчев.

 

 

Марта жена и я жена

 

Имало енно вряме енна овчарка. Овцяте хи били малко, та хи пасла самичка покрай село. Стане сабахлен рано, тури си ляб в торбата, намуши хурката на пояса и хи поведе покрай синорьято на ниви и градини. Зимно вряме си хи хранела в къщи, но появи ли се топъл день, хи изкарвала навънка. Дошла Марта. Голямият сняг се стопил, ма било още студено. Префърлело още сняг и вятерът бръс-

 

283

 

 

нел, бръснел. Немала како да даде на овцяте овчарката и хи изкарала навънка. Слънцето се показало и кя рекла, че зимата веке си е отишла.

 

Видели я комшийките и хи рекли, че рано е запролетила. Може баба Марта да се разсърди и да я затрупа със сняг по къра.

 

— Марта жена и я жена! — рекла хми овчарката и помамила стадото нагоре в планината. Стигнала в енна закътана в горъта полянка. Пръснали се овцяте да пасат ланшна изсъхнала трева. Овчарката сеннала на припек да преде. Прела како прела, овцяте се закротнали низ поляната. На утринта баба Марта я чула како рекла на комшийките си. Видела я, че сега се препица на слънце и преде. Разсърдила се. Зафучала, затрещяла. Не могла овчарката да си събере стадото. Студът сковал и нея и овцяте коя дето пасла. Така останали заледени и вкаменени. Там в мирията на нашто село Едига има енна поляна в гората. „Овчаркина поляна” се казва, с вкаменени овце и енна овчарка.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от Стоян Свинаров.

 

 

Болна ле съм, болна ле ше стана

 

Жената на един селянин била млого калпава. Ня пофатала ни къшна, ни кърска работа. Мъжът хи орял, копал, женел, вършал, в къщи носел ода, перял, готвял. Кя все лежала болна и нищо не пофатала. Гледа мъжът болната си жена накладена, зацървена ня мьяса на болна. Енна утрина хи казал, че ше ходи на нивата да жене.

 

— Колко ми се иска и я да дойда на жетва, ма нале съм болна!

 

Мъжът уж тръгнал на нивата, ма се повърнал и се качил на таванът. Нашъл енна дупка и оттам гледа како ше прави жената. Кя турила на огънет тиганет с мас, чукнала в мазнината осем яца и слягнала в мазето с бардучето за вино. Мъжът скочил в тва вряме от таванът и чукнал в тиганет още осем яца. Дошла жената с виното, свалила тиганет от огънет и сеннала на софрата. Яла, яла и пила вино от бърдучето, ма по енно вряме гледа, че пържените яца не свършват и си рекла самичка:

 

— Боже, боже, болна ле съм, болна ле ше стана! Ката день изявам по осем пържени яца, днеска ми станаха млого!

 

Мъжът рипнал от таванът, зел енна неокастрена вършина, че като я почнал! Ту горе, ту долу, ту горе, ту долу, та здраво място не хи оставил. Набрусал я хубаво и я пратил сама на нивата да жене.

 

Оттогава е останала приказката „Болна ле съм, болна ле ше станвам”.

 

 

Разказала К. М, приказката научила от Деспина Маджарова.

Варианти: СбНУ, 57, 1983, с. 843; БНТ, 10, 1963, с. 116.

 

284

 

 

Пилето кане

 

Енно вряме един мъж и енна жена си имали саде енно момче. Мло-го го галели и прошаляли, та станало мързеливо. През лятото като женели на нивата, майка му го пратила за ода. Момчето зело стовната, легнало в краишето на нивата и заспало. Като се наспало се сятило, че са го пратили за ода. Ма пак го мързяло. Пикало в ставната и я занело на майка си. Кя дигнала да пие и като разбрала како е сторило дятето хи го прокълнала:

 

— Да станеш пиле, да гледаш, че текат четери ряки, ма да ти се прави, че текат кръв. Само га летне дъж и се набере ода по каменьнята, тугъва да находаш ода да пиеш!

 

Оттогава момчето станало на пиле-кане. Затва, гъто е сушаво лятно вряме, кането писка и се моли на господе по-скоро да летне.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

 

 

Кукувицата и чухалът

 

Имала енна жена двя дяца, момче и момиче. Никак не сборовали, никак не се сгадали. Все се карали, все се биели. Додяло на майка хми да хи слуша и да хи гледа ката день да се карат и да се бият. Прокълнала хи:

 

— Да стори госпокь така, че да се чувате, пък да не се вигьвате!

 

Чул я госпокь. И оттогава братът и сестрата станали пилце.

 

Братът станал чухал, пък сестрата — кукувица. Кукувицата кука деньня, пък чухълът вика „чух”, чух” нъшкя. Съде се чуват, пък никога не се вигьват.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

Варианти: БНТ, 11, 1963, с. 293.

 

 

Уде е дошъл тутунет

 

Енно вряме хората били млого гряшни и три години госпокь ня пуснал дъж. Кратило се сичко за яденьня. Уплашили се хората, молили се, кланели, покайвали се и госпокь се смилил. Повикал св. Илия и го пратил да пусне дъж на земята. Впрегнал свети Илия ко-нето в каруцата и препуснал по небото. Дорде стигне до земята, мръкнало и конето се уморили. Спрял светецът в един хан да пренъщова. Ханжията бил Мохамед, труцки пророк и светия. Пили си кафето, похоратовали си и от дума на дума се скарали чия вяра е по-хубава. Свети Илия казва, че християнската вяра е по-хубава. Мохамед казва, че труцката вяра е по-права и по-хубава. Ядосал се свети Илия, рипнал пред къщата, впрегнал конето в каруцата и препуснал по небото над земьята. Загърмял, затрещял. Потърсила се цялата земя. В тва вряме труцкет султан си седял, дрямал на прес-

 

285

 

 

толът. Като святнало и тряснало той се уплашил. Паннал от престолът и да прощавате се посрал. На лайното му поникнало енно цвете. Събрале се везирьято и турили цветето в енно гърне да расте. Гърнето с цветето занели в меджилисът и турили войници да го пазят. Един день хми дошли госке от Америка. Видели американците цветето и зели да разпитват како е тва цвете и отде са го зели. Разбрали турците, че нема отнимало от толкова млого питаньня и разпитваньня, и рекли да харисат цветето на госкето. Тръгнали си американците и занели цветето в тяхната Америка. Там се прочуло навсякъде, че са донели от Турция енно млого миризливо цвете. Синките зели да го мерисат, да го дъфчат и да го пушат, защото не знаели откъде е дошло.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от баща си Панайот Клъвков.

Варианти: СбНУ, 57, 1983, с. 882.

 

 

Децата на Адам и Ева

 

Енно вряме Адам и Ева живяли в раят пре дядо госпокь, ма като ня го послушали и му обрали ябълката, дядо госпокь се разсърдил и хи изпъдил от раят. Пратил хи на земята. Минали двайсе години. Дядо госпокь един день си рекъл:

 

— Брей, я хи изпъдих тява хора. Мина толкова вряме ня съм хи потърсил да видя како правят, кък живяят. Трябва да пода на земята да хи видя.

 

По тва вряме Адам и Ева си направили колиба покрай енна поляна. Народили трийсе дяца. Като видели отделеко, че дядо госпокь иде, половината от децата хукнали да се крият в шумата. Другите с майка си и татка си останали да го посрещнат.

 

Дошъл дядо госпокь изморен от пътет, сеннал на един кетук да си отпочине и да хи разпита как са, що са.

 

— Защо половината от децата избягаха и се скриха в гората като ме видеха отделеко, че ида? —попитал хи дядо госпокь.

 

— Ми работихме, работихме, облякахме саде половината от децата. Другите останаха голи и като те видяха хукнаха, та се скриха от срам в шумата. Кък да се покажат голи отпреш ти!

 

— Брей, ма бела да! — рекъл дядо госпокь. Почудил се, почудил се, пък отсякъл:

 

— Отся нататък голите ше работят да облицат обляканите!

 

— Ми голите? — рекла Ева.

 

— Голите така ше си свикнат, на тях не хми трябва облицаньня.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от свекърва си Деспина Маджарова.

 

286

 

 

Пшеницата и Ръжта

 

Енно вряме Пченицата и Ръжта били комшийки. Госпокь пратил хабер да подат в цръквата да си избере коя от двете по ше бива за лютурия (нафора).

 

— Хайде да вървим, че госпокь е дошъл и ше ни чака! — рекла Пченицата на Ръжта.

 

— Като си пингюк, върви! Я съм видна и оттука. Ку му трябвам на господе, нека ме избира! — закискала се Ръжта.

 

Отишла Пченицата на цръква пре господе. Той кея избрал за лютурия. Затва сега дойде ли ред да се носи ляб на цръква било за помен, било за лютурия, било за кръщеньня или за светец, саде от пшенично брашно се мяси.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

 

 

Приказка за Трифон Зарезан

 

Свети Трифон и Богородица били брат и сестра. Един день свети Трифон си рягъл лозьято. Край него минали сестра му света Богородица с дятето в ръки. Кя тръгнала да ходи на цръква да се сарандисва — да хи пяе попът четерийсето подир Коледа. Като я видел свети Трифон хи рекъл:

 

— Наша копелдачка тръгнала да се сарандисва!

 

Света Богородица се разсърдила и като се върнала в къщи минала уде трифоновата къща и казала на жената му:

 

— Булко-о-о, земи кърпа и мехлем и поди на лозьято, че Трифон си отрягьл носът!

 

Зела Трифоница кърпи и мехлем и отишла на лозьято. Трифон си рягъл лозьято. Трифоница му рекла:

 

— Сестра ти ме прати да ти превързам носът, че си го отрягьл!

 

— Ми кък ше го огрягъм? Със ножът ли? — и замахнал с острия нож пред лицето си и си отрягьл носът.

 

Затва на свети Трифон му думат чипонос.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

 

 

Света Варвара и света Сава

 

Света Сава и света Варвара били сестри. Еннъш като си хоратовали, Варвара рекла:

 

— Я искам на моят день хората да ми раздават, пък нека си работят!

 

— Я пък искам на моят день да празноват, пък нека и да не ми раздават — рекла Сава.

 

287

 

 

Затва на света Варвара жените мясят топли пити и намазани с мед хи раздават, ама си работят. Пък на света Сава празноват, ма не раздават нищо.

 

 

Разказала К. М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.

 

 

Легенда за „Марина шума” и за извора „Парцал”

 

На североизток от с. Звездец има гъста дъбова гора — „Марина шума”. Между „Марина шума” и селото има дълбок дол. В дола има извор — „Парцалят („Парцаль Мара”). Докъм трийсетте години на XX в. бликал направо от земята некаптиран. Естественият подземен напор е карал струйките да подскачат и се разпръскват на дребни капки. По-късно изворът е бил каптиран и построена чешма. Старите звездечани са разказвали, че в далечни години селото е било пръснато на отделни махали. Една от тия махали — „светок Тодор” е била на север от извора „Марина шума”. В махалата е имало само параклис. За черкуване хората от махалата ходели в днешното село, където и сега се намира църквата „Св. Атанас”. Тая църква е била три пъти горена от турците и пак възстановявана.

 

В махалата „светок Тодор” живеело само момиче Мара. Родители, братя и сестри починали по време на „чумавото”.

 

В навечерието на един Великден всички жени и девойки от махалата се наговорили да станат преди петли и заедно да идат на черква в селото. Легнала Мара и заспала. Но сънят ѝ бил неспокоен. Страхувала се да не се успи и дружките ѝ да тръгнат без нея. Събудила се от пръв сън. Вънка греела месечина. Цялата махала мълчала. Немало жинь-жан. Мара взела приготвените яйца и свещи и хукнала по пътеката. Помислила, че всички са тръгнали без нея. Бягала по пътеката през гората с надежда да ги настигне. Когато стигнала врисет, видяла, че край него има хора. Помислила, че е настигнала дружките си. Но като наближила, разбрала, че това са манавья. Горе на равното били опенати чадърите им. Уплашила се Мара и хукнала през шумата. Манавьято търтили подир нея и я фатили...

 

Утринта, когато се съвнало и хората дошли на врисет за ода, нашли саде парцалчета от съдраната Марина риза и дрехи. Манавьято били събрали чадърьято и си отишли по пътет. От тогава гъстата гора над врисет се казва „Марина шума”, пък врисет го прекръстили „Парцалет”, „Парцаль Мара”.

 

Когато бяхме малки и не пратиха за ода, ходехме на „Парцале”, защото одъта там е най-хубава. Сядахме покрай врисет и чакахме одъта да почне да подскача. Забавеше ли се подскачането на водните струйки, почвахме да се молим: „Поплачи, Мандо! Поплачи

 

288

 

 

Мандо!” И одъта почваше да изрига от земята и да ни пръска с Марини сълзици.”

 

 

Легендата К. М. е научила от Тодора Сурчова.

 

 

Откога е съграден параклисът „Света Богородица” в село Звездец

 

„Било още преди освобождението на България от турците. В селото имало енна жена — вдовица. Хрусупия се казвала. Майка на баба Елка. Хрусупия имала син Киро. Един день тръгнал за Цариград на занаят или по търговия, не знам. Опратила го майка му по пътет до Крайнет врис. Върнала се и сеннала на височкото, там дето сега е параклисът и заплакала. Като се наплакала, станала и видела в нотите си един елтънь „Костадинак”. Уплашила се и не го зела. Отишла си. Вечерта съновала света Богородица. Светицата хи казала да поде да земе ялтънет и да хи направи манастирче на тва място. Утринта Хрусупия отишла и зела елтънет. Тва вряме била вдовица, мъжът хи бил заклан от хайдуткето, ма дала и нехини пари и построила манастирчето. Елтънет не похарчила. Дала го на баба Елка, когато се оженила. Баба Елка имаше син Киро, кръстен на брат хи. На Киро дала елтънет. Сега елтънет е у един от Кировите синове.”

 

 

Разказала З. К., преданието научила от майка си Елена Куртова.

 

 

Вампирясалият поп

 

В селото ни имало един поп. Умрял и го оставили, та вампирьясал. Нъшкья ходел низ село, ма повече се въртял около параклиса „Света Богородица” и слизал до Крайнет врис. Хората се пазели да ходят вечер около манастирчето и врисет.

 

Един овчар, Стоян се казвал, си дошъл енна вечер в село. Преспал како преспал, и рипнал да се връща на овцяте. Като стигнал до манастирчето „Света Богородица” го посрещнал попът с кадилница. Уплашил се Стоян. Попът му рекъл:

 

— Сега ти прощавам, ма друг пъкь да знаеш! Дорде не пяят петлите, от къщи да не излизаш.

 

 

Разказала З. К., научила преданието от майка си Елена Куртова.

 

 

Велека винаги самари не носи

 

По време на турското робство керван от катъри носел събраните данъци в злато и сребро. Когато миновали по мостът на Велека, изведнъж дошъл сель. Отнесъл и стражата и катърьято с парите. Като се отлила одъта след селет, в лъките на Кости и Бродилово тамошните хора нашли самарето с парите.

 

289

 

 

Оттогава предойде ли ряка Велека, костници и бродиловци все ходят в лъките да търсят самаре със злато, ма Велека всеки път самар е не носи.

 

 

Разказала К. М., преданието научила от баща си Панайот Клъвков.

 

 

Двама са подпалвачите

 

В едно село започнали да горят плевните през нощ, през два от различните краища. Не могли да разберат кой е и да хванат подпалвача. Един от селяните се досетил и следващата нощ пламнал плевникът на подпалвача. Дошли на пожара мъжете да гасят. Истинският подпалвач казал пред всички: „Видяхте ли, че подпалвачите са двама, а вие всички в един глас: „Подпалвачът в селото е един!” Преданието разказала К. М., научила го от баща си Панайот Клъвков.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]