12. ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНА ПЕСЕН
На 30 май 1901 г. от с. Ясна поляна (Аланкайряк) потегля за Турция Първата агитационна чета на войводата Георги Кондолов — девет четника, с войводата — десет. Водел ги куриерът Петко Багрю от село Мързово. През нощта четникът Недялко Георгиев се изгубил. На следващия ден, вече от девет души, четата тръгнала за с. Велика. Посрещнал ги Васил Попов. В местността св. Петка се установили на лагер. Там са ги посещавали покръстени и новопосветени революционери от Велика и Паспалово. Случила се нежелана среща с пътуващи винари от с. Скопо за Малък Самоков. Станал непредвиден инцидент с куриера, изпратен да установи връзка с дейци от село Пенека. Натрупали се много причини, за да бъде открито присъствието им в района на с. Велика. От с. Инджекьой дошла войска и държала в обсада селото няколко дена. Поради случката с куриера в с. Пенека били арестувани, изпратени на съд и оттам на каторга трима посветени от с. Велика: Димитър Заеков, свещеник Георги Казаков и Димитър Попов [1].
За да скрие следите си, четата се придвижвала в горите на селата Паспалово и Маглаикьово, но войската била все по петите им. Преминали навътре в планината към Малък Самоков и Мидия. Но там следите им били открити, та се върнали в района на Малко Търново. В местността Могилата направили среща с ръководителя на околийския комитет Димо Янков. Кондолов представил пълномощията си, подписани от Гоце Делчев и Централния революционен комитет. Било решено четата да се води от куриер по предварително определен маршрут. Отправили се за Бръшлян (Сармашик), а после трябвало да се придвижат към с. Заберново. Близо седмица престояли в околностите на Бръшлян. Оттам, вместо към Заберново, куриерът ги отвел за Стоилово. Както в Бръшлян, така и в Стоилово присъствието на четата било открито и станали още две афери (провали) — Сармашичка и Стоиловска. Арестувани,
1. Срв. Орманджиев, Ив. П. Приноси ... Кн. I. Бургас, 1927, 28—31.
227
държани в затвор и съдени били шест души от Бръшлян и трима от с. Стоилово.
Случилото се е отразено от Иван П. Орманджиев в книгата „Георги Кондолов и дейността му в Странджанското въстание”.
Сармашичката афера произлязла от обстоятелството, че Кондолов не спазил уговореното с ръководителя на околийския комитет, а на своя глава отишъл от Сармашик в Стоилово.
Димо Янков посветил Васил Петков от Сармашик. В Малко Търново му казал един ден да се приготви и посрещне четата в околността на родното си село.
И наистина един юлски ден Петков посрещнал четата, представил ѝ братята, баща си и няколко свои съселяни, подир което я повел към Стоилово, въпреки че тя получила съобщение от Д. Янков да иде в Заберново.
По пътя за Стоилово четата случайно срещнала някой си овчар Янаки, когото заклела. Щом наближили селото, четниците спрели на параклиса „Св. Константин”, а Петков влязъл в Стоилово да извика мухтарина Тодор Кабалийов, свещеника Сава Георгиев Шаренков и дядо Стоян Кабалията на среща с четата. Първите двама се явили, а свещеникът се отправил [*] за Малко Търново. Подозрели, че ще има предателство, затова Петков отвел четата към с. Калово, оставил я в околността на Заберново и се върнал в селото си, отдето успял да избяга в България.
От това предателство попаднали в затвора Т. Кабалийов и дядо Стоян Кабалията, както и няколко души от Сармашик: бащата и братята на Петков, които наскоро освободили, като задържали само Никола Петков, Стойчо Пеев (Вълчев), Балю Тодоров, Купен Димитров Палеников и Градю Атанасов Кобарелов. Последният бил арестуван на Илинден. Същия ден четата пътувала без четирима души към Велика [2].
Събитието в село Стоилово е било ознаменувано и с песен. Два са публикуваните песенни варианта. Първият, записан през 30-те години, почти съвпада с публикуваното от Орманджиев:
— Попе ле, папа Славе ле,
пяха ли, попе, петлите,
скоро ли, попе, ше съмне?
Веке ми додя да сядя.
Ха да се, попе, разходим,
*. Тук и в следващите страници — К. М.
2. Пак там, с. 33.
228
по краят, по гувеньнята!
Станали, та са тръгнали.
Попът на Василь думаше:
— Надолу, Василь, ше земем,
надолу, къдя ряката!
Василь на попът думаше:
— Нагоре, попе, ше земем,
нагоре, към курийките!
Я нося книга писана,
писана и нагорена,
от четерите краюве,
от войводата Кондолов,
и осеммина дружина,
за тебе и за Тодора,
Тодора Кабалията,
Тодора — мухтаринът ни,
пре него да ве заведам!
Я пък попът му думаше:
— Махни се, Василь, отука,
че бела ше ми навиеш,
на мене и на селото!
Попът в Търново отиде,
та на турците обади.
Та са Тодора фатили,
Тодора мухтаринът хми,
Стояна бакалинът хми,
и хи нагоре забрали,
нагоре къдя Едрене,
към Дренополски зандане.
(СбНУ, 57, № 422)
Вторият вариант (№ 423) е записан през 1963 г. Информаторът е учител. Навярно с чувство към народната песен, но повлиян от „революционния патос” на времето. Променен е персонажът в песента. Вместо революционния куриер Васил Петков е включен войводата Г. Кондолов. Той се явява при поп Шаренков дегизиран. Извежда го от селото и тогава му се открива. Молбите за прошка от попа не са чути от комитата, защото „войвода прошка ня дава”. Така според тоя песенен вариант „предателят” е отмъстен. Интерпретацията е „принос” към фолклора, но следва да се отбележи, че саморазправа със свещеника не е правил нито Васил Петков, нито
229
Георги Кондолов. Отмъщението и злопаметството са били чужди в характера на странджанския войвода.
В една от книгите си Дико Фучеджиев също е отделил внимание на тая песен: „...За да се измъкнат от селото въстаниците облекли женски дрехи и тръгнали с бакъри за вода по крайселските чешми. Все ми се струва, че Кондолов отмъщава на попа повече за унижението, на което са били подложени въстаниците...” [3]
Навярно Д. Фучеджиев е слушал песента, в която Кондолов отмъщава на попа. В художественото пресъздаване авторът смесва събитието от 1901 г. с друго, случило се през 1903 г., не в Бръшлян и Стоилово, а в с. Мързово — и не с четата на Г. Кондолов, а с нелегалните агитатори — четниците Пеньо Шиваров, Киро Узунов, и Георги Костадиев. Четата на Георги Кондолов през 1901 г. не е влизала в селата Велика, Бръшлян и Стоилово. Не се е измъквала от обкръжение облечена в женски дрехи. Но събитието е довело до обвинение в предателство не към истинския извършител. Станало убийство на невинен. Случилото се е обезсмъртено с песента „Горките граматичене” [4].
През 1989 г. събирах народни умотворения в селата Бръшлян и Звездец, Бургаска област. Записах песни и приказки от две етърви, прекрасни певици и разказвайки — Ирина Михалева Куртова и Къдра Желязкова Куртова. И двете родени в с. Калово в семейства на бежанци от Източна Тракия. Омъжени в с. Звездец. Изпяха ми и песента „Гьорги на попът думааше”. Това бяха певици, които умеят да подбират най-хубавото от народното творчество. Съвместното им дългогодишно „сгаданьня” е стигнало до съвършенство, макар че годините вече казваха своето. И двете бяха преполовили осмото си десетилетие. Порази ме удивителната мелодия и силното съдържание на стиховете. Песента, която чух от тях, е несъмнено заимствана от прастара странджанска песен текстово и мелодично. Преработена и усъвършенствана от редица певци, осъществявала връзката между десетки поколения, населявали древната българска планина. Това е едно чудно творение. Ако се изпълнява от добър странждански певец, тя би съперничала на световноизвестни български песни. Струва ми се, че този древен текст не подхожда за събитието от 1901 г. Навярно старата песен е за някакво необикновено преживяване, за страшна човешка драма:
3. Фучеджиев, Д. Гневно пътуване. С., 1965, с. 123.
4. Срв. Орманджиев, Ив. П. Приноси ... Кн. III. С., 1933, 115-117, 351, 352, 353; Маджаров, П. Преображенското въстание в няколко Странджански народни песни. — Български фолклор, № 3, 1983.
230
Гьорги на попът думаше:
— Попе ле, папа Славе ле,
може ли, попе, бива ли,
на живокь псалтир да четеш,
па живокь, на жув чувяка?
Ку може, попе, ку бива,
псалтирет да ми прочетеш,
и ми свещица запалиш,
я пък попът му думаше:
— Ня мога, Гьорги, ня бива,
че ми канонет ня дава,
ня дава, ня разрешава!
— Хайде, поп Сава, да подем,
нагоре към харманьнята,
къдя новивте курийки,
там ше те дума пòпитъм,
да ми поп Сава презнаеш,
ти ли четата предаде!..
(Л. а.)
Помолих да продължат диктуването на текста. „Нататък пяснята не я хубава и ня е вярна. Ние го помним поп Сава. Той си умря òтбуга. Никой не го е колил”. Те бяха прави.
Свещеник Сава Шаренков е роден през 1869 г. в Малко Търново. Починал е през 1954 г. След завършване на прогимназия е станал учител. Учил е дюлгерство, решетарство, шивашки занаят. На 22 години е станал свещеник. Отгледал е седем свои и едно осиновено дете. Шест от децата били момчета. За да изхрани и даде образование на голямата си челяд, наред със свещеничеството Шаренков е отглеждал пчели, като сам е изработвал кошерите. Шиел е свещенически дрехи, правил е поставки за кандила, резби за рамки на икони. Бил строител и майстор на харманджийски решета. Първородният му син Георги е един от първите български летци на хидроплан. Загивал е трагично по време на полет през юли 1920 г. във Варна.
Умението на Сава Шаренков в практикуваните занаяти му създало известност още в юношеските години. В една от малкотърновските песни се говори за неговото трудолюбие:
...Калица връща Ивана,
да земе Сава Шаренков,
че има добър занаякь,
прави решата дърмоне,
и хубавите кандила...
231
Както авторът на песента (№ 422 от СбНУ, 57), така и Орманджиев в първата си книга не са се съмнявали в извършеното „предателство”. И двамата са черпили сведения от трета ръка. Затова са неточни и броят, и имената на арестуваните в Сармашик и Стоилово. Но той се е върнал към темата и в книга III на „Приноси...” С., 1933 — е събрал данни от участници и засегнати от събитието преображенци.
В цялото историческо наследство на Орманджиев личи старанието му да изяснява допуснати неточности в предишни публикации. Негов стил е да не коментира, а да натрупва сведения, от които читателят да прави изводи.
След излизане на книгата за Кондолов през 1927 г., Орманджиев получил писмо от свещеник Шаренков. Пощенската картичка е съхранена в НБКМ (ф. 641, а. е. 6, л. 30)
Подател: прот. Савва Шаренков
М. Търново, Бургаско
До господина
Ив. Пандалеев Орманджиев
(ул. „Лермонтова” № 39) в гр. Бургас
Уважаеми Господин Пандалеев,
Моля Ви, ако сте събрали материала за издаване на книгата за въстанието в М.Търновско, и ако разбира се не сте я дали за напечатване, бих желал да дам някои обяснения по моя въпрос, които обяснения можете да проследите, и ако те почиват на истината да ги приемете, защото и аз съм чисто българин и в моите жили тече чисто българска кръв и тази именно чиста кръв не искам да остане на поколението ми опетнена или направо казано осквернена с епитета „предател”, който ми приписвате. Прочее, ако вашия свещен труд не се оскверни от моето желание за справка и осветление, пишете ми. Аз бих желал лично да се срещна с Вас, но нямам възможност.
Протоирей Савва Шаренков
Встрани на свободното поле Орманджиев е отбелязал, че е отговорил на Савва Шаренков на 20 юни 1927 г.
Това писмо е предизвикало събиране на нови данни от живите и преки участници в събитията от 1901 г. В тях няма обвинения и улики против Савва Шаренков. „Аферите” от 1901 г. и следващите години са резултат на рутината на турската полиция. Тя зорко е следила недоволните от потисничеството и умело прикривала пред поданиците си и външния свят съществуващото недоволство в империята.
232
Спомените в „Приноси...” кн. 3. С., 1933., са събирани: от с. Стоилово — Георги Андреев — 30 август 1928 г., Тодор Георгиев Кабалиев — 31 май 1929 г., свещ. Савва Георгиев Шаренков — 7 юли 1927 г. и 15 септември 1928 г.
От село Сармашик (Бръшлян) — Никола Петков Василев — 12 септември 1929 г., Стойчо Пеев (Вълчев) — септември 1930 г.
Спомените на участниците дават светлина за похода на четата и дейността на покръстените революционери, за изживените трагедии от разкриването на нелегалните и за „предателствата” по време на аферите.
За случилото се в село Сармашик:
Стойчо Пеев Вълчев: Още като чирак в Бургас ме посвети капитан Петко Киряков и ме изпрати с едно възвание до Георги Мяшков от Малко Търново, след което да заседна и заработя в своето село Сармашик.
Никола Петков Василев — и аз знаех за делото още две-три години преди да дойде първата чета на Кондолов. Кореспондирах дори със свещеник П[ею] Киприлов [от] с. Пирок и Стоян Козаров, родом от същото село и учител в Лозенград, което знаеше и баща ми [Петко Василев] и брат ми Васил. Обаче истинското посвещение в делото считам 1901 г. Тогава Димо Янков посвети брат ми Васил, а след това и мене. Кондоловата чета объркала пътя за селото ни. Случайно срещнала съселянина ни Желязко Иванчев, който я завел при брат ми Васил. Тоя ден аз бях в Малко Търново. Димо Янков ми каза за нея, че е около Сармашик. Иванчев казал на някои други хора за случилото се.
С. Пеев: Четата дойде около селото ни на 4 юли 1901 г. Кондолов ме потърси сам като лично познат. Отидох с 5—6 души още, между които бе и Никола Василев, и настаних четата в местността „Барака”. Храна ѝ носеха новопокръстените. Тя седя 5—6 дни като се местеше и чакаше да получи съобщение от Д. Янков, къде да замине. Кондолов изпрати мене в М.Търново. Д. Янков даде писмо, но и устно каза: „Четата да замине с куриер Васил Петков към Заберново, откъдето пък Георги и Мелахрона ще я заведат в Граматиково и предадат на учителя, там ще иде и Димо Янков и ще решат какво ще прави по-нататък. Никола Василев, обаче, каза на брат си Васил да я заведе в Стоилово, където нямаше още посветени хора.
Н. Василев: На 8 юлий беше около селото ни. Пратиха ме на панаира в Гьоктепе (Звездец) да съобщя на Атанас Кобарелов да се върне, че четата иска да го види. Обеща да дойде, но се забави, върна са чак на третия ден, но с турци — офицери, горски и пр. През
233
време на отсъствието ми се разнесло из село, че има разбойници. Вълчо чорбаджи Петков научил и съобщил всичко на джандармерийския офицер, който бе на служба в Сармашик.
По пътя за М. Търново свещеник Шаренков, Т. Георгиев и дядо Стоян се уговорили да не споменават нищо за брат ми, че е сиромах човек, та да не пострада. Това бе петъчен ден. През нощта бате Васил се върна от Заберново, където оставил четата от Стоилово. В събота сутринта ми се обади и замина на нивата. Същия ден пристигнаха няколко войници с един онбашия и го потърсиха.
С. Пеев — Като мухтарин те искаха от мене да им доведа Васил Петков. Подозирайки, че има предателство, с един човек тайно му съобщих да се укрие, а след това пратих други да го повикат от нивата. Войниците пазеха къщата му като смятаха, че се крие.
Н. Василев — След като си заминаха войниците, джандармерийският офицер, който бе на служба в селото ни от 15 дни дойде в дюкяна ми и ме запита дали имам брат Васил, след което добави: „Каквото и да е направил, нека дойде при мене, аз ще го отърва”. — и си отиде. Не знаех какво да правя. Тръгнах да се съветвам с баща си. Него и Градю Кобарелов ги срещнах до чешмата. В това време тъкмо наскоро посветения Атанас Желязков отваряше дюкяна си и заприказвахме за бате. Съобщих им какво ми каза офицерът. А Желязков добави, че бил същия ден в М. Търново и видял докарани хора от Стоилово пребити от бой. По-добре ще е следователно, брат ми да избяга. На мръкване жена му се върна сама. Джандарите я питаха где е мъжът ѝ. Понеже отговори, че останал да събира снопове, един джандарин и Иван Костадинов отидоха на нивата, ала не го намериха. Сутринта арестуваха баща ми, мене и братята ми Вълчо и Стоян. Освободиха ни още същия ден надвечер, понеже при обиска нищо не намериха.
Васил се явил на коняра Георги Стаматов, който дойде в село и му взе хляб. Обадил се също и на Димитър Попов, син на поп Ангел, че заминава за България. Димитър Попов съобщил това на офицера, а попът на мене. Уверен, че е минал вече всякаква опасност, отидох да уведомя офицера за заминаването на бате. Той беше у чорбаджи Вълчо Петков, заедно с попа и бащата на мухтарина Стойчо Пейов Вълчев, където пиеха. Щом му съобщих за брат ми, отговори че знае и каза да си ида. През нощта джандармите ме арестуваха и на другия ден ме откараха в М.Търново. Там признах, че съм носил храна на четата.
С. Пеев — Придружих го и аз. По пътя го помолих, каквото и да става с него, да не издава никого, в случай пък, че не може да устои мъките, да ни предупреди да избягаме при четата.
234
Въпреки обещанието, макар и да не е бил подложен на мъки, по негово посочване срещу Илинден, посред нощ дойдоха и арестуваха мене, Градю Атанасов Кобарелов, Атанас Анегностов, Бальо Тодоров и Желязко Иванчев. Веднага ни подложиха на разпит. Всички отговорихме едногласно, че нищо не знаем. На другия ден ни отведоха в М. Търново. Още през нощта ме изпратиха пред комисаря, който ме питаше за четата: ходил ли съм при нея, укривал ли съм я и носил ли съм ѝ храна. Нищо не казах. Върнаха ме и десет души ме биха до безсъзнание, като ми счупиха едно ребро. След това ме вдигнаха на крака и втори път ме подложиха на разпит. Като видяха, че от мене нищо няма да изтръгнат, върнаха ме в затвора. Другите арестувани с мене съселяни, за да избегнат побоя, си признали всичко...
На втората нощ пак ме повикаха на разпит, за да си призная и аз. Юзбашията бе възхитен от твърдостта ми и гласно изказа удивлението си. Подложиха ме отново на побой, но пак мълчах. Тогава доведоха Никола Василев и му казаха да ми напомни, че заедно сме носили храна на комитите. Поставен в невъзможност да крия повече, обърнах се към него с думите: „За така ли беше работата?” — след това се обърнах към турците и им казах, че случайно налетях на четата като отивах на една от нивите ни и че не зная кои бяха в тая чета. Всички бяхме осъдени по на 6 години затвор в Синап, откъдето ни амнистираха на 14 септември 1904 г.
Н. Василев: В М. Търново ме държаха 10 дни. Всички ни отведоха в Лозенград и после на 3 август 1901 г. в Одрин, където стояхме пет месеца. Там освободиха само Желязко Иванчев, който тайно бе уведомил селските чорбаджии, че отвел при брат ми въоръжени хора, което Вълчо Чорбаджи обади на властта... [5]
Село Стоилово
Свещеник Тодор Георгиев Кабалиев: Аз бях през 1901 г. мухтарин, а Сава Шаренков — свещеник. Със съселянина ми Жеко Праматаров отидох на Гьоктепенския панаир, който ставаше на манастирчето свети Прокоп на 8 юлий. Тая година прекарах там 8, 9 и 10 юлий и се върнахме в селото на 11 юлий сутринта. У нас не намерих никого: жените вече бяха отишли на нивата. Купих един бут месо и отидох при тях. Привечер дойде кехаята и ме повика да се върна в село, че от града дошел стражар, който носи някакъв плик. Гласувах за посоченото лице за член на ихтият меджилис и го изпратих. Подир един час при мене дойде дядо Стоян Кабалията и
5. Орманджиев, Ив. П. Приноси ... Кн. III. С., 1933, 288-291.
235
ми каза, че тая вечер ще имаме гости. Мръкваше се вече. Питах го какви гости. „От България” — ми отговори той и описа облеклото и оръжието им, след което ми каза, че аз и попът трябва да идем при тях. Намерих попа и му съобщих. Отговори ми, че го е страх да дойде, понеже са го залавяли разбойници. Повиках го втори път с кехаята, но той пак не дойде. Чудех се какво да правя. Дядо Стоян пак дойде да вика мене и него. Попът обаче не беше вече в къщата си — от страх със семейството си отишъл да спи другаде.
Свещеник Сава Георгиев Шаренков: През лятото на 1901 г. една сутрин намерих Васил Петков (от Сармашик) в кафенето на дядо Иван Балев. Каза ми, че дошъл в Стоилово да търси да купи волове. Покани ме да се разходим из селото. Преди още да завършим разговора, сред хорището, пред къщата на Т.Г. Кабалиев ни срещна Манол Зорнаджиев ( воденичар от М. Търново), който ме помоли да му дам малко хинин, че го втресло. Отидох у дома да му услужа. Излязох привечер само на служба, но не видях вече Васила.
На мръкване мухтаринът ме намери в моята градина и ми съобщи, че в гората дошли разбойници, които ме викали. Отговорих му, че шест пъти вече съм срещал такива хора, наплашен съм, та не мога да дойда. Двамата заедно тръгнахме към селото. От страх да не би през нощта да ме потърсят и мъчат за пари, взех си семейството и го отведох за нощуване у Георги Андреев.
Георги Андреев: Като се върнах от нивата, намерих в къщата си попа и семейството му. Запитах го, по какъв случай е дошъл у мене. Отговори ми, че мухтаринът му съобщил, че го търсят разбойници и понеже отказал да иде при тях, дошъл у мене да се укрие. Успокоих го. Вечерта семейството му спа в къщата ми, а ние с него — в градината ни. На другия ден сутринта, пак след изгрев слънце излязохме с него заедно към дукяна да научим, какво е станало през нощта. Там намерихме Тодор Г. Кабалиев и дядо Стоян Кабалията.
Свещеник Т. Георгиев: Понеже попът не дойде, отидох при четата само с дядо Стоян. Тя бе скрита в харманята. Васил Петков не беше при нея. Като видял стражата през деня се изгубил.
Кондолов запита: „Къдя е попа?” — Не дойде — отговорих аз, понеже го е страх да не сте разбойници. — „Като не дойде, ще се срещнем втори път” — отговори той и повече нищо не каза.
Освен него в четата познах Георги Чернев. Те ме запознаха с целите на организацията и казаха да обадя на попа като минат втори път да дойде и той.
Аз бях взел хляб и риба. Понеже бяхме на високо място Кондолов каза да се оттеглим на по-ниско. Преди да си идем дадохме клетва. Чернев запали свещ, а Кондолов прочете клетвата, като ние
236
повтаряхме думите, след което четата замина, а ние с дядо Стоян се върнахме в селото ни. На сутринта чух мълвата, че попът ходил в М. Търново, което не бе вярно. Понеже се приказваше много, чудехме се какво да правим. От страх решихме да идем в М. Търново преди да ни подири властта. Когато стигнахме, турците вече дочули, че в селото има въоръжени хора.
Свещеник С. Шаренков: По пътя за града, седнахме да отпочинем на Калоянов въртоп. Там се уговорихме, какво да кажем на властта. Мухтаринът и дядо Стоян се съгласиха да кажем, че сноща, като се връщали от работа, срещнали край селото разбойници, които ги заловили, изпратили Т. Георгиев да вика мене, но аз отказах да ида, а тях държали до сутринта и като ги пуснали, идат да съобщят; аз пък уговорихме да кажа само, че ме повикаха, но не отидох, нито пък видях кои са и какви са.
Щом стигнахме в управлението, разделиха ни по отделно, да не знаем с кого какво става. На разпита казах уговореното. След обяд дойде един полицай и ми каза: Бундан, сонра, сарп истиндаа гидиджексиниз”. След малко ме отведоха в стаята на комисаря, където пак ме изследваха. Казах същото. Понеже не съм ходил при въоръжените, надвечер ме пуснаха, като ми казаха да замина веднага за Стоилово. Другите двама останаха в затвора. Мехмед ефенди ми поиска 100 л.т., загдето ме освободил, ако не дам, комисарят щял да ме изпрати в Одрин. Отървах се с 10 л. т., след молби и плач, което знае Тодор Дяков (Шишков), понеже от него търсих пари.
Свещеник Т. Георгиев: В Малко Търново отидохме на 12 юлий (ст. ст.). Поп Шаренков освободиха още същия ден, а мене и дядо Стоян задържаха. На 13 юлий вечерта ме изпратиха на разпит пред прокурора, който бе кеке (заекваше). Разследваха ме от заход до изгрев слънце. Съсипаха ме от бой. През същата нощ докараха от Сармашик Никола Петков, когото поставиха на долния етаж, точно под стаята, в която ме изтезаваха. Сутринта извикаха и него горе, в другата стая и му казали да каже истината, за да не го изтезават като мене. Той признал, че четата е дошла и че се явили хора при нея. Същия ден замина войска и докара от Сармашик няколко души, а от нашето село само Янаки Костадинов, овчар, когото четата срещнала случайно по пътя и го покръстила.
Свещеник Шаренков: След освобождението на Т. Георгиев и дядо Стоян от затвора, като разговарях веднъж с първия ми каза: „Аз държах уговореното , старикът обаче, подмамен от турците с кафе и цигара, разправил им самата истина, понеже аз криех, биха ме и най-сетне ме изправиха лице с лице с дядо Стояна, който ми каза: „Защо криеш, аз казах всичко!”
237
Свещеник Т. Георгиев: Няколко дни след разпита една привечер ни съобщиха да се приготвим за път. Валеше дъжд. Щом се стъмни, изкараха ни вън от затвора, вързаха ни ръцете с вериги и въжета по двама и ни откараха за Лозенград. По пътя починахме на Каймакамската чешма. Въжето се намокри, стегна ме много, та стражарите ме пооблекчиха. На съмване стигнахме в Дерекьово. Тук ни застигна и прокурорът. Той поздрави Юсеин чауша, че до тук благополучно ни е докарал, и потегли за Лозенград преди нас. И ние стигнахме в тоя град рано. През чаршията минахме подредени и обкръжени от пехотна и конна стража. Вкараха ни право в затвора. След повече от двадесет дни привечер стражар ни повика да идем в салона, където ни чакаха няколко офицера. Те ни съобщиха, че на другия ден ще ни отведат в Одрин, та ако имаме пари, да условим каруци, за да не отиваме пеш. Закараха ни с файтон, като платихме и за стражарите.
В Одринския затвор седяхме около месец без да ни пита някой нещо. След това ни съди Диван харб. Най-първо повикаха мене, дядо Стоян и Янаки Костадинов. Както в Малко Търново, така и тук отказах всичко. Старият паша каза, че напразно са ме докарали. Показанията в същност бяха малко компрометиращи в края, но един арменец каза, че което казвам е право. Ето защо, когато съдеха сармашичени, нас тримата стоиловци и Желю Иванов ни освободиха една привечер, като ни откараха в един турски хотел, с поръка на другия ден да се явим в участъка на проверка. Подир два дни стражари ни върнаха обратно в Малко Търново през Лозенград. Щом влязохме в града, Анегности Дяков дойде да ни стане гарант и веднага ни пуснаха на свобода. На Петровден 1902 г. бях ръкоположен в Цариград за свещеник на родното ми село Стоилово [6].
Свещеник С. Шаренков: В началото на 1903 г. Димо Янков ме повика да ида у тях, в бащината му къща, където беше войводата Кондолов със Стоян Камилски. Освен двамата нелегални, в стаята беше и Димо Янков. Най-първо войводата ме запита за случилото се в Стоилово през лятото на 1901 г. във връзка с което се създаде мълва, че аз издадох четата на властта. Отговорих му, че никой не беше ме посвещавал, не знаех, че има организация, нито пък, че действува чета, от друга страна ми казаха, че разбойници ме викали, поради което като напатен не се реших да ида. Тогава Кондолов се обърна към Д. Янков, който стоеше прав и му рече: „Видиш ли? Отецът не е бил посветен в делото и следователно не е бил ви-
6. Пак там, 267–272.
238
ловен.” От тези негови думи разбрах, че до войводата е имало лъжливо донесение за мене и той сега открива истината.
След тоя разговор в стаята влезе Иван Димов Бурилков. Войводата ни покръсти и двамата. На излизане ми каза да дам десет-двадесет л. т. за организацията, но не като глоба за случката от 1901 г., а за поддръжка на организацията, каквато определяше и на други заможни граждани. Обстоятелството, че сумата не ми се потърси, нито пък аз сам я занесох, доказва, че въпроса за глоба като наказание не е ставало.
До покръстването ми живеех все в подозрение и страх, защото чувствувах, че криво донесение има за мене. След убийството на Анегности, дойде една сутрин в църквата Райко Петров и ми каза: „Тебе като че ли много те е страх?” — „Да” — му отговорих аз — „Не се страхувай, за тебе няма нищо”. Не посмях да го запитам, защо ми говори това и откъде какво знае. Сега наскоро му припомних случката и той ми каза: „Мисля, че вашия въпрос го бяхме отнесли във Върховния комитет, който Ви намери за невинен. Ако съм ви казал да не се боите сигурно въз основа на това ще да е било.”
След покръстването помня, че веднъж се случи нещо неочаквано. Четниците се нуждаеха от долни дрехи. Имаше една тента, платняна, с която покриваха целия училищен двор във време на акт. Съветвах се с отец Стойчо Аянов и един ден в църквата я разкроих на донове и ризи, които църковната слугиня Рада Гаврува разнасяше по шивачките за ушиване. Тъкмо привършвах кроежа, похлопа се на църковната врата. Веднага събрах всичко, скрих го в сандъците на олтара и излязох пред вратата. Слугинята бе вече я отворила и ми съобщи, че е полицаят Мехмед ефенди, който живееше близо до църквата. Понеже Рада беше дигнала прах с метлата, турчинът не влезе вътре, а остана в двора да суши жито за воденицата.
През 1903 г. учителят ни Георги п. Аянов като секретар на околийския комитет, ме прати в Стоилово да приема от четата събрана сума. Пано Ангелов беше войводата ѝ. Той ми даде доколкото си спомням седемдесет т. л. и ми поиска разписка. Казах му, че писмо има от Г.п. Аянов, ма и шифъра не знам, та да мине без разписка. Пано обаче настоя като ми каза да пиша в нея, че сумата ще предам на Г. п. Аянов. В Малко Търново се върнах през нощта. На сутринта още като четях правилника в църквата, там дойде два пъти Димо Янков и искаше като касиер на Околийския комитет нему да предам сумата. Аз обаче отказах. Който ме прати и за когото разписах, нему я дадох след като свърших утрешната си служба. Не мина дори седмица, ето че стана аферата в Сармашик. Пано и
239
Никола Равашола паднаха убити. С Г. п. Аянов се разтревожихме много за разписката. Криехме се докато научихме, че Георги Мънин (Мутафов, вж. глава 16) взел чантата му.
В Стоилово Киро Димитров ми поръча за чифт цървули. Приготвих му от кюселе и му ги пратих с една жена. Като се явила тя при него и почнала да бърка в пазвата си, Киро се учудил какво ли му носи, така укрито в пазвата си. Останал приятно изненадан от поръчаните цървули.
Погребението на двамата убити в Сармашик стана в Малко Търново много тържествено. Тогава сякаш не знаехме що е страх. Целият народ се стече в църквата да даде последна почит на загиналите, които бяха изпълнили Христовите думи: „Да положиш душата си за народа”. На опелото им всички свещеници участваха. Отец Стойчо Аянов като стар остана в града, а мъртъвците трябваше да се отнесат в гробищата. Другите свещеници се страхуваха, та аз съпровождах покойниците до „Света Петка”. По пътя чувствах, как жлъчен гняв се очертаваше по лицата на турците, заради честта, която отдавахме на убитите. Това не беше погребение, а демонстрация против властта от страна на поробените” [7].
И из записаните спомени на участника в четата Киро Димитров Узунов: ,,По това време в Странджа четничеството не бе известно. Населението гледаше на четите като на разбойници.
Във Велика организацията се представляваше от Васил Попов като ръководител и Вълчо Николов — куриер. Край бивака минаха гърци от Малък Самоков с катъри, натоварени с вино за Скопо. За да ги заблудим, обадихме им се на турски, ала това не помогна. Войска обгради Велика и арестува няколко души, между които и зетя на В. Попов — Димитър Заека и селския свещеник Иван Казаков. За да избегнем опасността, ние отидохме към Малък Самоков, в чифлика на Георги Манането. Кондолов се представи тук в евзон-ски дрехи, говореше на гръцки, ала нищо не помогна — не повярваха на гръцкия ни произход. Всички пътища бяха заети от потери. За да ни изгубят дирите, върнахме се към Калово и Заберново. В последното село имаше две посветени лица, ала те не можеха да дойдат при нас, защото селото им, след като откриха дирите ни в село Стоилово, бе заградено с войска. Три дни седяхме в гората сами. Щом се дигна войската, двете посветени лица, заедно с едно трето, дойдоха и ни донесоха два килограма хляб и лук. Ние бяхме вече шест души само, заедно с Васил Попов, който постъпи в четата, за да не бъде арестуван.
7. Пак там, 264–267.
240
В гората няколко четници се разбунтуваха и искаха да се върнат България. Кондолов им каза: „За 20 дни работа не става. Дошли сме на кръщаване. Като стане зима, ще си идем.” Бунтовниците му отговориха:” Гладни не можем да седим тука”. — „Като не можете да седите, им отвърна войводата, ще ви изпратят в България още сега с куриер. Ще оставите оръжието у Стамо Грудов и ще идете да си гледате работата!”...С куриер си заминаха: Душо Желев, Делчо Коцев, Георги Чернев и Атанас Димитров. Към останалите пет души — Дико Джелебов, Желю Хулев, Пейчо Маринов, Васил Попов и мене — Кондолов се обърна със сърдит тон: „Ето тези си отиват. Вие искате ли да си идете? Ако искате, и вас ще изпратя, а за мене не мислете!”.. Всички му отговорихме: „Не, бай Георги! Ние ще останем. Ако мрем, заедно да мрем”... [8]
Трябва ли все още да се твърди за преднамерено донесение на полицията, за съществуване на агитационна нелегална чета в планината и околностите на селата Бръшлян и Стоилово след като:
Движението на четата в турска територия е станало известно още, когато тя е била в село Велика, а е възможно да се е знаело за нея преди да премине границата. Селото е било блокирано. Арестувани са трима посветени — кметът, свещеникът и мюдюринът. Съдени са и изпратени на заточение за съдействие на четата. Четниците са принудени да навлязат в горите на Паспалово, Маглаикьово, Малък Самоков и до Минидя. Потерите ги преследвали и те се върнали в района на Малкотърновско.
Докато са били в землището на село Сармашик (Бръшлян) официално са знаели 15—20 души, а на практика цялото село включително и полицейският началник. „Предал ли ги е някой” или полицията е участвувала в общоселската тайна! В района на Велика, М. Самоков, Мидия са вдигнати на крак полиция и войска, а тия от Малко Търново и селата до границата „са били в неведение”. Чакали са някой предател случайно да им каже, че в горите на планината се движат комити.
Полицейският началник, дошъл отскоро в селото, е знаел за присъствието на четата в Бръшлянската гора. Знаел е и за придвижването ѝ към село Стоилово. Затова са търсили куриера Васил Петков. Арестите на хората от Стоилово и Бръшлян са станали почти едновременно.
По предписание на околийския комитет четата е трябвало да отиде в Заберново, а не в Стоилово. При положение, че полиция и
8. Пак там, с. 111, 112.
241
войска са знаели за движението на нелегалните в планината, едва ли присъствието им в Заберново е щяло да остане тайна.
Овчарят Янаки Костадинов е бил сам в гората, когато са го покръстили. Кой е разбрал за неговата среща с комитите, ако те не са били следени или ако не се е похвалил.
От извиканите в гората трима стоиловски първенци се явили при четата само двама. Поп Сава не отишъл, защото е бил убеден, че го викат разбойници.
На сутринта след срещата цяло Стоилово е знаело за присъствието на четата. Предния ден за нея са знаели „официално” не само тримата старей. Знаел е селският кехая, знаел е и овчарят Янаки Костадинов, а на заранта цялото село. От тая разгласа се уплашили мухтаринът, попът и дядо Стоян и сами отишли при полицията в Малко Търново. Но там вече са знаели за движението на комитите в гората на Стоилово.
Договорката на тримата за съгласувани показания пред поли цията била нарушена от дядо Стоян.
Свещеник Шаренков е бил освободен срещу откуп, защото е нямал досег с „разбойниците”. Наказанието на останалите трима стоиловци е било в сравнение с това на арестуваните и съдени от Бръшлян и Велика по-малко, защото стоиловци не са укривали и носили храна на нелегалните.
Още преди да бъдат арестувани всички заподозрени (и във Велика), потерите са били плъзнали из планината. Блокирани били пътища и селища в близост до границата. Само неподвижното стоене в м. Дренаците на с. Заберново е спасило четата от залавяне.
Обвинението, че поп Шаренков е ходил сам в Малко Търново, отпада. Това потвърждават двама от Стоилово и един от Бръшлян. Щом свещеникът не е ходил през нощта в Малко Търново, несъстоятелно е твърдението за неговото предателство, защото всички, имали пряк досег с комитите, са направили признания
Тримата от Стоилово не обвиняват поп Сава Шаренков в предателство и не го чувстват виновен за тяхното арестуване.
След като Сава Шаренков е бил посветен в делото, дейността му на съзаклятник не е била по-слаба от тая на всички други млади революционери.
По това време в Странджа са върлували разбойнически шайки. За никоя от тях полицията не е вдигала на крак жандарми и войска да ги преследва от Мидия до Калово. А четата на Кондолов е била следена, докато не са сметнали, че се е оттеглила в България.
През целия период за подготовка на Илинденско-Преображенското въстание като по традиция всеки провал, всяка афера е била
242
смятана за резултат от предателство (от свои), а не поради зоркостта и умението на имперската полиция.
Цялото население е участвало в подготовката на въстанието. Тайната е била „обща”. За първи път, докоснали се до революционна тайна, селяните са бързали да демонстрират осведоменост.
Във всяко селище е имало по-малка или по-голяма група от полиция и войска. Задачата е била да следят за реда и назряващото непокорство на българите. В малките селища всичко е било известно. Общата „тайна” лесно е достигала до тях. Не са били редки случаите, когато полицаи и офицери са предупреждавали селяните да се пазят.
Властта не е давала гласност за наличие на революционни комитети в Македония и Одринско, за движение на легални и нелегални организатори. Но всяка дейност, всяка тяхна стъпка е била следена. Турската полиция е имала свои шпиони и в пределите на свободна България. Знаело се е кога минават нелегалните през границата.
Романтично настроените странджанци не са осъзнавали прикритата „заспалост” на полицейската система. Българите не са се досещали за силата, рутината и умението на полицейските власти.
Всяка нетактичност от страна на посветени и нелегални се заплащала с цената на кръв, на заточения, прогонване от родните места. Провалите до въстанието са били много по-големи от мащабите на Велишката, Сармашичката и Стоиловската, през 1900 г. — Керемедчиогловата афера, повела десетки мъже към каторга и стотици към изгнание, Коювската афера прогонила 12 хиляди българи от селищата им, втората Сармашичка афера с 2 убити и 12 заточени. Всичко това е ставало от недооценяване подготовката и ловкостта на полиция и войска.
Посветени и съмишленици на делото, след като не спазвали революционната тайна, лесно са прилепвали качеството „предател” на други, защото наказанието на „предателя” е било по-малко от неговото.
Подобен е случаят с Н. Петков от с. Сармашик, получил по-тежка присъда от друг арестуван. Обявява за предател Желязко Иванчев, който случайно срещнал четата и споделил със селяни. За тая случайна среща Иванчев е заплатил с арест и съд. Повече от два месеца е престоял в затвора. Съдът го е освободил, защото е нямало причина да бъде заточен. Той не е бил посветен и не е носил храна на комитите в гората. А ако е бил предател, щял е да бъде възнаграден, а той е бил държан в затвора до установяване на невинността му.
243
Н. Петков обвинява в предателство и „чорбаджи Вълчо” от родното си село. Тоя чорбаджия не е бил покръстен. Не е знаел разликата между комити и разбойници. Той не е имал връзка с четниците и ако е споделил с някого, това е било само повтаряне на плъзналия слух. Нямало е какво да докладва на жандармерийския офицер, защото това, което е знаел чорбаджи Вълчо, отдавна е било известно на полиция и войска от Мидия до българската граница. Поради тая причина са изпратили жандармерийски началник в такова малко село.
По логиката на Петков и той самият следва да бъде подозиран. Той е разговарял за връзката на брат му с комитите, преди да бъде арестуван. Когато го отвели пред следствените власти в Малко Търново, е направил самопризнания без насилия. Тия негови самопризнания са послужили за доживотна вражда със Стойчо Пеев, излежали заедно присъдите си в Одрин и Синап кале.
Макар и с три провала, със съдени от три села и изпратени на каторга селяни от две села, Първата агитационна чета на Кондолов е един успех за четническото движение в Одринско. Дотогава са влизали две чети в Странджа. Първата — през 1895 г. с капитаните Гаруфалов, Луков, Бозуков и поручик Пожарлиев се върнали без успех. Втората — през 1897 г., водена от Минчо Томов и Стоян Топузов, е прекосила планината, преследвана от потери близо месец. Трима от четниците били заловени и отведени в затвора. Останалите се върнали в България, където били обезоръжени и интернирани. Четата от 1901 г., въпреки провалите, е успяла да научи населението в Странджа да прави разлика между разбойници и революционери.
Сега, почти сто години след това паметно за българите от Одринско и Македония освободително движение, ние, потомците, нямаме право да бъдем съдници и да търсим сметка за грешките на предшествениците си. Нямаме право да заклеймяваме невинни. А го правим. И като каляме миналото си, не ставаме по-чисти.
В борбата за тая неосъществена свобода са взели участие толкова известни и неизвестни мъже, жени, деца и старци. Хиляди са изкланите, стотици хиляди прогонените от родните огнища, десетки са опожарените и разорени селища. И пред паметта на толкова мъки и жертви е кощунство да ставаме глашатаи на измислени и неизвършени предателства.
Шумна разгласа на предателствата през 1901 г. обикновено се прави на тържества, организирани за годишнини на въстанието през 1903 г. Предполага се, че организаторите познават историята на Тракийското движение. Те не трябва да допускат кощунство с освободителното дело на българите в Одринско.