11. БЕЖАНЦИТЕ В НЯКОЛКО СЕЛА НА МАЛКОТЪРНОВСКО
Прогонването на българите от Източна Тракия е една системна политика на Османската империя. Обръчът от български селища пред имперската столица е съставен от най-работливата част от населението. То снабдява Цариград с месо, вълна, зърнени храни, дървен строителен материал, дърва и дървени въглища. Но то е една постоянна заплаха за империята, която се проявява особено по време на руско-турските войни, когато българите „вдигали глава”. Това ярко се изразило по време на руско-турската война през 1828—1829 г. „Създават се условия за избухване на стихийни бунтове в Странджанския край — Южното Черноморие и навътре в планината. Въстанали районите на Созопол, Василико, Малко Търново, Малък Самоков, Лозенград, Бабаески. Това налагало на командването на Руския черноморски флот от Созопол вече при свършен факт да помогне на въстаниците с оръжие и боеприпаси. То предоставя 650 пушки и голямо количество боеприпаси на въстаниците в Малко Търново, Гьоктепе (Звездец), Зидарово, Югтепе” [1]. От това време са останали народни песни за създадени временни български управи в освободените от въстаниците райони, но и за големи преселения на българите в Русия след свършване на войната.
Преселения в Русия е имало и в предишните руско-турски войни и по време на кърджалийските набези. Нова емиграция от Одринско има след Кримската война. „Най-значително било изселничеството през 1860—1861 г. Хиляди български семейства, прокудени от националния гнет се преселили в Русия. Тази преселническа вълна била стимулирана както от Високата порта, така и от царското правителство, които постигнали за това споразумение помежду си. Руското правителство съзнателно поощрявало изселническите движения, целейки да привлече в рядко населените области трудолюбиво българско население. В замяна на това то разрешило
1. Боев, Р. Българите в Руско-турската война 1828—1829 г. — Национален военно-исторически музей. Известия, т. 4, 1966, 62—72.
201
на местните татари и черкези да напуснат царска Русия и се установят в европейските владения на Османската империя, главно български земи. Заселването на враждебни за Русия и християните мюсюлмани сред българите било изгодно за Турция и тя го насърчавала. Руските власти създавали различни облекчения за българските преселници — осигурявали пътуване по Дунава до Крим и Южна Русия, давали им земи, къщи, средства за настаняване, гарантирали им временни данъчни привилегии” [2].
Поддали се на агитацията за привлекателен живот в Русия, тракийци масово напускат родината, за да се преселят в далечни, непознати земи. Раздвоението между мечтата за свободен живот без турци потисници и мъчителната раздяла с бащината земя и близки, българите от Източна Тракия са отразили в предания и песни:
Стоян Калинки думаше:
— Калинко, тенка терзийко,
пяха ле, любе петлите,
стани, огънет разрови
и кандилото запали,
сбирай, Калинко, рубата,
сбирай я, чувальлясвай я,
утрина рано ше вървим,
в пуста Русия ше подем,
в Русия на лесниньното,
в Русия бъла ня плащат,
бъла, Калинко, и харач.
Калинка му се молеше:
— Любе Стояне, Стояне,
хайде, Стояне да минем,
уде майчинем чифлитет,
със майка да се простиме,
със майка, още със татка
и с кака удовицата!
— Хайде, Калинко да вървим,
че кат те види майка ти,
майка ти ше се разплаче,
та ше не хора угадят,
на турци ше не обадят!
Той впрегна Стоян волове,
2. История на България. Т. 6. С., 1987, 78–80.
202
качи Калинка на кола,
вървяле, шу повървяле,
като Дунавът стигнале,
Калинка дума Стояну:
— Почекай, любе Стояне,
я ше се на бор покачам,
да гледам, любе Стояне,
дано се с майка видиме.
Стоян Калинки думаше:
— Слизай, Калинко от борът,
че духат силни вятрове,
вятрове, северницето,
та се борове превиват,
и ти ше от бор да паннеш!
Калинка на бор стояше,
та че се чудом чудеше,
дале от борът да слязе,
ле да се фърли в Дунавът.
И Стоян пак заповтори:
— Слизай, Калинко, от борът!
Ня сля Калинка от борът,
ми се в Дунавът фърлила.
Стоян се богу молеше
и дремни сълзи роняше:
— Боже ле, милни господи,
ся како, боже, да правя,
ми дале назъкь, ле напреш!
(СНП, № 285)
И едно предание от времето на изселничеството на с. Мегалово, Лозенградско: „Роден съм в с. Мегалово, Лозенградско. Дядо ми по майчина линия се казвал Никола Бакалов. Били единадесет братя и две сестри. Един от по-големите братя се скарал с потурнак от с. Сазара. Сбили се и братът на дядо го намушкал с ножа си. За него немало повече живот в родното му село и в родния край. Избягал през граница и се озовал в Бесарабия. Там се установил. Успял да се замогне. Писал на браткято си и хми пратил пари да му отидат на гости, ако им хареса да се заселят при него. Отишли братята и там се заселили. Основали ново село Бакаловка. Оставал в Мегалово само дядо ми Никола. Негови станали ниви, ливади, къщи, останали от баща им. Много били по това време изселниците от Тракия и България. За Бакаловите синове е останала песен.
203
Пеяли са я в Мегалово. Пееше я и майка, която почина през 1928 г. в с. Кости. През 1975 г. беше дошъл един потомък на Бакаловци и се запознахме.
Сгадили са се сгадили,
браткето десетината,
Бакаловите синове,
в пуста Русия да подат,
в Русия лесно да търсят.
В Русия турци немало,
нито пък грозни хайдутке,
немало баль и харач...”
(Т. К.)
Основната част от преселниците остават в новите поселения, но някои от тях не могат да навикнат с промяната и се завръщат по родните места. В песни от Малко Търново се говори за завърнали се от Русия цели семейства. „Копнежът за връщане по родните места е изразен в следната песен:
Ташка таткум си думаше:
— Тате ле, Иван чорбаджи,
язък ни, тате, язък ни,
на нашет голям ихтибар,
дето двя каази държаше,
двя каази, до двя касаби,
че ни тъдява доведе,
във тъва пуста Русия,
да не мо вънка излязе,
слънцето да не огряе,
вятерът да не раздуха!
— Ташко ле, щеро най-малка,
най-малка ма най-хитричка,
млого сте, щеро чакали,
и още малко чакайте,
ше съмне лято, пролято,
тогава ше ве заведа,
на нашто Малко Търново... [3]
В легенда от с. Българи се говори за завърнали се нестинари от Кримския полуостров, защото там, на новото им място в Русия
3. п. Аянов, Г. Малко Търново и неговата покрайнина. Бургас, 1939, с. 96, 97.
204
нямало „цръква и кунизми на светок Костадина. Нестинарката Микро Марула на застлан върху вълните ръченик се върнала на българския бряг и оттам в с. Вургари за празника „Свети Костадин и света Елена” да играе в огъня. Последвали я всички преселници вургарци” [4].
Но не всички завърнали се са имали щастието да се настанят в родните си селища. Някои от тях са намерили селата и къщите си заети от мюсюлманско население и били разселени по бейските чифлици, където условията на живот станали много по-тежки отпреди преселението. „Българите от Еникьой бяха от Старозагорско. След Руско-турската война отишли в Русия и оттам дошли в това село. Те работеха чифлика на една вдовица-кадъна като изполичари. Къщата бе много примитивна: само една стая около 3 метра с покрив от саз, в средата огън, а горе на покрива кошерина (пчелен кошер) с дупка, за да излиза дима” [5].
На масови ограбвания, кланета, заробване и палежи са подложени българите от Източна Тракия по време на руско-турската война от 1877–1878 г.
Голямо обезбългаряване на Източна Тракия става след Берлинските решения от юли 1878 г. През това време започва и усиленото настаняване на ислямизирано население в изоставените селища и земи. Подклажданата агресивност на новите заселници е една от причините за нови бягства на българите в пределите на свободна България. Масови изселвания стават по време на подготовката на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. и така наречените „афери” — провали на революционното движение: Керемедчиоглувата афера от 1900 г., когато най-будната част от младежта на Бунархисарско и Лозенградско е изловена и изпратена в каторга. Спасилите се от арест младежи бягат през граница. Особено опустошителна е Коювската афера от април 1903 г. Дванадесет хиляди българи напускат селищата си и търсят спасение в България. Върнали се, намират селата ограбени и разнебитени [6].
Погромът на въстанието през същата година извършва пълно обезлюдяване на въстаналите и невъстаналите селища. Избити са 2565 души мирно население, отчасти или изцяло са унищожени 66 села, 2610 къщи са опожарени, десетки хиляди са избягали в България [7].
4. Срв. Ангелова-Георгиева, Р. Игра по огън, нестинарство. С., 1955, с. 126.
5. Орманджиев, Ив. П. Приноси... Кн. III. С., 1933, с. 130.
6. Срв. Орманджиев, Ив. П. Приноси... Кн. IV. С., 1941, с. 12, 13, 102, 105, 155.
7. Срв. Спиров, Н. Преображенското въстание. С., 1983, с. 234.
205
Над 120-хилядна войска и башибозук оплячкосват селищата, опожаряват ги, а неуспелите да избягат и преминат границата подлагат под нож. Отвличат деца и юноши. Село Курията, на разстояние 20 км северно от Лозенград, не е участвало във въстанието, поради близостта на Лозенградския гарнизон. През 1877 г. селото е имало 250 къщи (домакинства) с над 1500 жители. В навечерието на въстанието къщите са били 90 с над 500 жители. След погрома в селото остава само една къща, оцеляла от пожарищата, избити са цели семейства. Успелите да се спасят се заселили в селата Любен Каравелово, Бързица и Изворово, Варненско, и с. Бъта, Бургаско [8].
Спасилите се от погрома тракийци остават през зимата на 1903 г. в България. Селищата им в Тракия са изпепелени, нивите незасяти, лозята — неокопани. Няма стада за снабдяване на столицата с месо и млечни продукти. Новозаселените мохамедани все още не могат да заменят работливото християнско население. „Ощетени” са и жителите на ислямизираните от по-рано села, защото са навикнали периодично да ограбват християнските селища и да се снабдяват с облекло, покъщнина, добитък. Те нямат нагласата на древното българско население да стопанисват плодородните земи, гори, пасища.
През пролетта на 1904 г. започва завръщането на бежанците, подмамени от дадената амнистия. Но не всички преодоляват страха от връщането и част от тях остават в България. Дошлите започват всичко отначало и при много по-тежки условия, защото някои от селата и нивите им са заети от мухаджири. С нечовешки усилия възстановяват разрушеното, за да преживеят празните обещания на Хуриета през 1908 г. и да дочакат окончателното изгонване през 1913 г.
За това последно прогонване на коренното българско население от Източна Тракия Турция е готова повече от всякога. Земите и селищата се раздават на подмамените мохамедани от Родопа и Пирина. Те не са така интелигентни както досегашните кореняци, но носят в себе си българското трудолюбие. Тия нови заселници пак българизират Лозенград и Лозенградско, така че през 1925 г. кметът на града със заповед забранява българския говор.
По време на честването на 90-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание известна историчка, при това потомка на бежанци, от висотата на научната си степен изрази „аргументирано” становище по БНТ, че Източна Тракия през 1913 г. не била напълно обезбългарена. Базира се на гласуван турски закон през
8. Срв. Орманджиев, Ив. П. Приноси..., кн. IV, 261—263. 206
206
1928 г. С тоя закон турската държава забранява българския говор и българските училища в пределите на Турция.
Да се твърдят нелепости за предшествениците, изпитали толкова страдания, е повече от предателство. Не всекиму е съдено да направи в живота си героизъм, но никой няма право да върши срещу народа си подлост.
Малкото български семейства в Цариград, Одрин, Лозенград до 1928 г. и началните им училища в тия градове не могат да се представят като необезбългарена Източна Тракия. Няколкото десетки български семейства с по едно първоначално училище от по десетина деца в Цариград, Одрин и Лозенград не са претекст за забрана на българския език и българските училища в цяла Турция. Причините за създаване на подобно законодателство са много по-дълбоки и трябва навреме и със замах да се изкоренят. До септември 1913 г. по ниви, ливади, хармани и сборове на цяла Източна Тракия е ехтяла странджанската песен „Станко ле, конак сайбийко”, песен вече прогонена от Тракия, но на нейно място е дошла друга, не по малко силна и устойчива родопска песен — „Руфинка болна легнала”. Трудно изкоренима, дошла от Родопите в Странджа, тя плаши турската държава и управници, та след 15-годишно настаняване в древните български земи предизвиква антибългарски закон. И тая жестока мярка, започнала отпреди 6 века, в края на 2000-ата година в Източна Тракия е осъществена.
Със закона от 1928 г. Турция прокуди малкото семейства, останали в Лозенград, Одрин и Цариград. Но езика на огромната маса българи—мохамедани не можа да изтръгне изведнъж.
Според свидетелството на Тодорка Димитрова Чурелова от с. Бръшлян, родена през 1914 г., допреди започване на Втората световна война „турците” от съседното зад границата село Чеглаик поддържали приятелски връзки с населението в Бръшлян. На събора св. Пантеляй идвали по 30—40 души. Чеглаикските борци делили мегдан с бръшлянските. Всички чеглаикски „турци” говорели на български език, съвсем еднакъв с говора на бръшлянци. Идвали със свои агнета — курбани на параклиса „Св. Илия”. (Л. а., запис през януари 1996 г. в София.)
Новото население на Източна Тракия в основната си част пак е българско. То не знае да говори турски език, макар да е минало под валяка на ислямизирането. Тия „турци” носят в кръвта си българското начало, което се проявява в езика, песните, обичаите, макар и пречупени през исляма. От техния български език се страхува турската държава, та създава закони за изкореняването му. Тая вековна последователност в националната политика на Турция успя да
207
потурчи и новите заселници на Източна Тракия. Сега не само потомците на българите мохамедани, дошли от вътрешността на България, но и децата на единиците българи християни, останали в Цариград и Одрин да пазят българските църковни имоти, не знаят езика на дедите си.
Основното прогонване на българите от Източна Тракия става през септември 1913 г. В срок от 24 часа тракийците е трябвало да напуснат родните си места с право да пренесат багаж само на гръб. Срещнатите и настигнати коли и коне, натоварени с покъщнина или храна са били конфискувани. Бежанците са били претърсвани и намерените у тях пари ограбвани.
„Бях седемгодишна. През лятото бе. Казаха, че турците идат и цялото село се събра да бяга. Натоварени кой с каквото може тръгнахме към България. Татко го немаше, беше турски войник. Бяхме три деца. Я най-голямата, сестричка — четиригодишна и братче пеленаче. Кръсникувци ни бяха съседи. Впрегнаха волска кола. Туриха нас децата върху рубата. Я държах дятето, пък майка вървяше зад колата, задяната и в ръки с ушатка мед за дятето. В средя гората първите от керванът писнаха: „Турци!” Видяхме се оградени от сички страни. Кръсникувците имаха щерка, голяма мома. Много беше хубава. Накачулиха я с черга и я оставиха да седи до колата. Турците я видяха и разкачулиха. Задърпаха я къдя гората. Скочиха мъжье и жени да я отнимат. Спасиха я. През тва вряме другите турци изкрадаха рубата. Претърсваха всички за пари и ги крадяха. Майка сложила парите си във вързопче в пелените на бебето. И него развиха и пребраха парите. Окраденото натовариха на кольлята и конето, а нас препратиха пеша към границата. Стигнахме в Малко Търново без храна, без дрехи и без пари. Там ни найде татко. Избягал от турската армия. Сетне почна Междусъюзническата война, след нея Европейската. Татко все беше на фронта. Майка работеше на чуздо, пък я гледах децата. И къщата беше чузда.” [9]
И за съдбата на Дерекьово, Малкотърновско, останало в пределите на Турция. Според думите на Тодор Милев Самуров, роден през 1872 г., участвал във въстанието през 1903 г., преселен в Бургас: до Освободителната война 1877—1878 г. селото е наброявало 440 къщи, само български с над 2500 жители. До въстанието селото е останало с 260 къщи. През погрома на въстанието селото е полуизгорено, оплячкосано, населението избито и прокудено [10].
9. Разказ на Мата Янева Стойчева.
10. Срв. Орманджиев, Ив. П. Приноси ... Кн. I. С., 1941, с 297.
208
Колко от останалите живи са се върнали след амнистията в 1904 г. не е известно, но при изгонването им през 1913 г. селото е имало 150 семейства (къщи) с над 1000 жители. На тяхно място са настанени българи мохамедани от Неврокопско. За изгонването на дерекьовци разказва Христо Георгиев Тотев: „Врет бяхме земеделци и скотовъдци. Имахме 700 крави, от които само 100 прекарахме в България. От овцете половината спасихме, 4000, а още толкова турците взеха... Турците в началото ги беше страх да влязат в нашто село, а дойде само един турчин. Ние сторихме да бягаме и се дигнахме. Ами като блякна но добитък, како да го правиш! Сторихме си сърце, върнахме се в селото. Дойдаха 3—4 турци, обикаляха. Най-сетне влязаха до 400 конника, то беше... бабата умря на светок Илия, та се мина още десетина дене. Разделихме ги по къщите, по ханищата. Отначало си бяха вънка по кашлите, под чадъри и на казармите. Веднага поискаха оръжие. Имахме четири склада турско иманьня — жито, сирене и како ни щеш и ечемик. Турците си задигнаха това. Поискаха ечемика врет от къщите; от хамбарето го събраха до зърно. Сетне сяно; сената ги зеха за храна на конете. Сламите свършиха — зеха ги за конето и за Лозенград... Цар Фердинанд млого я хареса корията ни. Тамань беше се превзел Дедеагач и беше дошла телеграма. Ние му отделихме една част и я нарекахме „царска кория”. На едно дърво удариха нишан за спомен, дето се претне Дедеагач. Имаше надпис. Това дърво е много старо, 200—300-годишен дъб, троица едва могат да го обиколят. Та турците разбраха, че тъва част на гората е царската кория, и заповядаха да я изсекат. И ние ангария сякахме и носехме. От дървьето кюприи правеха и други работи. На гората носиха, на ериклерско джеде носихме за кюприи, в касаба разтварвахме. В корията все е мешилик, има и бук. Ние бяхме нарекли „царска кория” саде енно кюше, а корията има половин час да я обиколиш. Църковна беше. Другата част от корията не я халаха. И в царската кория не можеха дебелата гора да изсекат, и дървото с нишана остана.
Като носехме дръвьето, носехме, носехме, зехме да вършеме. Един хамбар жито бех изкарал, беше неделя. Мислях да садим пак харманат кат за понеделник да вършем. Казаха ни , миралаят ни каза, че ше се дигаме във вторник. В неделята повика нас мухтарето, азите, първенците, 4—5 души, та ни даде сенет за воловете, които бяха зели, 67 най-хубавите чуфтове. За тях даде сенет за 33 хиляди гроша (лира=100). Туриха за ючумень и сяно 29 хиляди гроша , сичко 101 хиляди гроша. Саде сяното ни правеше толкова; 800 кола сяно по 100 гроша! В хамбарето имаше 10 хиляди кила жито!
209
Като ни дадаха сенетет, миралаят викаше: „Юзбаши ефенди, гел, да сенда яз!, демек да подпише и той; повика още двама-трима, подписаха и ни дадаха сенет. Щяла да ни плати държавата. Вятер!
Ние не искахме да си ходим. Къдя да идем?! — „Ше ви сме покорни!” —молехме се. Той отговори: „Утре, ако някой остане, ше стане друго нящо!” Даде ни осем души войници със 105 коли. Дадохме по енна бяла меджидия на кола, та ни докара до Гьоктепе (Звездец). Наши си бяха колята, взеха ни ги. Миралаят като го моляхме да ни остави в селата ни, казваше: „Вашият миллет емза вермиш и ви иска да си поте (идете) оттук, той не се кабули да остане тука.” Турска работа.
Нашите хора са сега пръснати: 30 къщи в с. Евренезово, има в с. Батаджик, Айтоска околия, в Бургас и по други места. Тъва зима саде две кила брашно съм получил. Едни хора, горките се завиваха в сламата, така и поминаваха. Млого зле. И сега, ако не се намери помощ, ако ни оставят така... Не поораха, чуфтове нема, семе нема. И така лежи орталъкът сплут... В нашите села в Турско сега живеят мухаджири, и то повече от Неврокопско, българе помаци — български говорят. Онзи ден един беше избягал в Малко Търново. Оплакваше се, че им обещали да им помогнат с пари и друго, но сега не се грижели за тях, та искали да се върнат назад, но България не позволявала” [11].
„Когато турците ни изпъдиха, бях на 18 години. Бяхме 6 деца, я най-голямата. Татко, Русин Димитров, мухтарин на селото бе умрял преди 40 дене от синя пъпка. Имахме голяма къща. Дюкян, тепавица и воденица, ниви и голямо стадо овце и кози, крави, коне и пчели. Турците ни наредиха да се пренесем за 24 часа. Нашето село Цикнихор е на южния бряг на река Резовска. Пренесахме каквото можехме на гръб, защото не разрешеваха да товарим кольля и коне. Когато минахме ряката бе още рано. Върнахме се за още руба. Пренесах на гръб шевна машина „Сингер”, татко ми я бе купил от Лозенград. Малко багаж пренесахме. Како може да се пренесе на гръб. Сичкият добитък задържаха в Турци. Ма бяхме живи. Страшното бе през въстанието, когато турците колеха, когото срещнат и стигнат. Намерихме празна къща в село Кости. Там чак в края на двайсет и осма година ни оземлиха. Оттам се разпиляха браткето ми по България [12].
„Когато започна Балканската война бях на 16 години. Всичките ми 6 сестри бяха омъжени. Сами живеехме с майка. Татко лятно
11. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1989, с. 76, 77.
12. Разказ на Плума Русинова Абаджиева.
210
време рядко се прибираше от стадото. През селото мина опълчение от български войници. Настаниха ги по къщите за преспиване. У нас дойдаха да спят трима войници. Когато се хранеха, един от войниците кихна с отворена уста. Другият войник му се скара по руски. Майка веднага се оживи и попита руснак ли е. Третата ми сестра живееше в Севастопол с мъжа си. Майка сметна, че щом са руснаци ще познават сестра ми и зет ми. Войникът, който говореше по руски разказа, че е от Плевенско. Когато бил на 15 години се скарал с едно турче. Намушкал го с нож. Турчето умряло. Българчето избягало през граница. Озовало се в Одеса, където работел по-големият му брат. Щом разбрал, че се обявява война на Турция, веднага се върнал в България.
В началото на 1913 г. в селото дойде един подофицер и събра момчета новобранци, които после изпратиха на Междусъюзническата война.
През лятото на 1913 г. беше по празника свети Прокоп, момичета от нашето село се бяха върнали от събора в с. Звездец. Имаше пълнолуние. Стояхме на улицата пред къщи и се смеехме. Дойде при нас селският кехая и ни се скара, че нехаеме, а турците идат. Влезе в къщи да иска от майка хляб и сирене за дошлите в селото трима български войници. Те идвали от град Узункюпру. От тях кехаята научил, че турската войска настъпва.
Рано сутринта цялото село, натоварени с покъщнина, пак тръгна към старата граница на Босна. Бягаха хората към България от всички околни села. Лятото бе сушаво и много горещо. Реките намаляха, много извори пресъхнаха.
Нашето село се разположи на бивак близо до границата в землището на село Индже войвода. Не си спомням колко дни сме стояли под открито небе край границата, но не бе дълго. Случи се нещастие с момче от нашето село. Това накара хората да се върнат. Момчето се казваше Атанас Тодоров Мръчков. Беше само на 18 години. Съвсем отскоро женен. Границата минал със стадото си. Отвел го на Зелениковската река на водопой. Реката намаляла. Овчар от с. Крушевец го убил с брадва, защото овцете на Атанас размътили водата за стадото на крушевчанина.
Тъстът на Атанас отишъл да го търси. Намерил стадото разпиляно, а момчето заклано. Нямаше лопати и кирки, та мъжете изкопаха гроб с теслите от колята си. Останахме още една вечер на границата и по настояване на дядо Иван Буболов потеглихме обратно за село. Дядо Иван каза, че предпочита да го заколят турците, но там, в родното му село, и да го погребат при дедите му. Керванът не бе пристигнал в Бръшлян, когато на пътя ни пресрещна турска
211
войска. Офицерът слязъл от коня и се отправил към жената, която вървеше начело на кервана с волска кола. Жената се уплашила и на място умряла. Казваше се Керана Васильовцим, вдовица. Остави четири кръгли сирака. Ние бяхме в края на колоната. Докато стигнем, бяха я сложили на колата умряла.
Нивите седяха неприбрани. Хората се заеха да дожънат, да пренасят снопи и вършеят. По тава вряме започнаха да се завръщат избягалите юруци от Моряне. Татко имаше познат от Моряне. Оплакал му се как ги отвели в Анадола и колко тежко прекарали преселението. В Анадола ги оставили на открито под чергила. Нямало вода. Децата плачели от глад. Искали да се върнат. Сутрин се събуждали с плач за мляко. Щом няма мляко, защо не им дадат сирене, масло, извара... Но не всички юруци и потурнаци бяха миролюбиви като татковия познат. Бяха разбрали, че границата ще се мести на юг от нашето село и започнаха да нападат и крадат стадата на българите и ги откарват на юг. На групи по 10—15 души плъзнаха по българските села да търсят „техен” добитък. Един неделен ден докараха в селото чардата говеда. Заедно с кравите влязоха и турците от с. Моряне. Започнаха да ловят и завързват крави, каквито им харесат. Имахме две крави с малки телета и едно даначе. Един от турците завърза даначето и го поведе. Татко и майка се спуснаха да го спасят. Намесиха се и съседи. Крадецът пусна даначето и завърза една от кравите. Знаеха, че за българите няма защита и бързаха да отвлекат каквото могат.
В следващите дни дойде турски офицер с войници и цивилни чиновници. Заповядаха всички стада да се докарат край селото. Прекараха ги през стърга и на всеки десет заделяха по две от най-хубавите. Голямото откраднато стадо препратиха към Лозенград.
Селото се задръсти от бежанци. Идваха от южните села на Тракия, натоварени на гръб с деца и дрехи. С това, което са могли да пренесат на ръце от далечните си селища. Имаше бежанци от Едига, Чонгара, Скопо. Турската власт ги предупредила да напуснат къщите си за 24 часа, като им откраднали зимнина и покъщнина. В някои от селата имало и убийства. Хората пристигаха с неизживения си ужас. У нас се настаниха две жени с по 3—4 деца. С едната жена имаше и старец. Баща или свекър, не помня. Те чакаха да дойдат да ги вземат. На едната жена мъжът дойде и я прибра. За другата с дядото никой не идваше. И те заминаха за Бургас. След време получихме писмо. С мъжа си се намерили в Бургас. Дядото и две от децата умрели. Тогава четох в един вестник, че през зимата в заблатения квартал на Бургас, Комлука умрели 4018 души бежанци. Прочетеното така ме е разтърсило, че и до ден-днешен помня цифрата.
212
Близките до нашето български села останаха наново в Турско. Хората от Чеглаик, Пирок, Дерекьово, Кулата и други села се заселиха в изоставените от потурнаци села Моряне, Евренезово, Младежко, Близнак. От село Паспалово бежанците се заселили в село Бакаджик, а после дойдоха в Звездец, където им построиха шеронови къщи. Бежанци имаше във всички села: Звездец, Бяла вода, Калово, Стоилово, Малко Търново, Визица, Велика и по всички селища край морето. Но големите групи от прокудените българи се разпиляха из Бургас, Варна и селата около тия градове.
Омъжих се през 1919 г. в село Евренезово. Семейството на мъжа ми, Желязко Костадинов Маджаров бе от бежанците на село Дерекьово, Лозенградско.
При обявяването на Балканската война мъжът ми е бил турски войник. Войната го заварила в Цариград във военна болница. Заедно с други момчета българи от турската войска избягали с руски кораб в Одеса. Помогнала им Българската екзархия, за да се свържат с руското посолство. Когато се завърнал в България, Балканската война била приключена. Отишъл доброволец в Междусъюзническата война. Там бил ранен от граната на дванадесет места. Половината от шрапнелите извадили във военно-полева болница. Другата половина останала в тялото му и с тях прекарал цялата Европейска война на Македонския фронт. Три от шрапнелите сами излязоха от тялото. Два извадиха във Военна болница през 1948 г. в София. Последният остана в тялото и причини смъртта му през 1952 г.
След Междусъюзническата война съпругът ми намерил семейството си в с. Евренезово (майка и по-малки от него три сестри и брат). Баща му бил починал месец преди изгонването им. Подслонили се в изоставен плевник. Измазали го с глина и го разделили на две помещения. В едно от тях се родиха първите ми две деца.
Когато за първи път отидох в Евренозово се стъписах. Не приличаше на другите странджански села. Не бяха къщи, а плевници, налепени с пръст и покрити с ръженина. Работливите тракийци ги бяха измазали с бяла и червена глина и превърнали в спретнати къщички. Нямаха прозорци с рамки, а стъкла, закрепени в глината. Други бяха и хората. Общите страдания ги бяха сплотили или бяха дошли с голямата си човечност. Евренозовските бежанци в основната си част бяха от лозенградските села Кадиево, Едига, Чеглаик, Пирок, Каракоч, Дерекьово, Раклица, Кулата. Създали си отделни махали, както пристигнали от родните си места. Живееха с надеждата, че границата ще се отвори и наново ще се върнат в селата си. Умираха с отворени очи за Тракия.
213
Беше след войната. Оцелелите фронтоваци — мъже и синове се бяха завърнали. Всички започнаха да строят къщи. Изграждаха ги на меджии. На меджии сечаха греди в гората, вадеха камъни от пазлаците и ги пренасяха в селото. Жените и децата бъркаха кал със слама и домовете никнеха за кратко време. Подновиха селската чешма. Там в каменен пезул имаше новокалаисано канче на верига за дошлия да пие вода.
Не бях срещала толкова услужливи хора. Дойде есента, а ние нямахме семена за посев. Един съсед ни даде крина ръж, друг — крина жито, трети — ечемик. По жетва с мъжа ми сами отидахме да помагаме на съседите, защото нашата жетва) бе малко. И в родното ми село хората бяха отзивчиви, но това, което даваха правеха с убеждението, че „ще им се повиди на оня сйят”. Помощта на евре-нозовци бе борба с нищетата, собствената и на съседите. Имахме съседка, баба Стана, вдовица. Сама бе отгледала пет момчета и взела шесто, чуждо, осиротяло от въстанието момиченце. Веднъж, усетила погледа ми в изкривените си от работа ръце, тя ги скри под престилката. „Булка, не гледай, че сега треперат. С тях ей така, с пълни шепи съм делила маслото на Богородица в Пирок”. И баба Стана и всички в селото не можеха да се помирят, че бедността им ще трае вечно. Делник се пребиваха от работа, а в празник всички се събираха на хорището. Красивите им носии прикриваха сегашната сиромашия. Свиреха няколко гайди и цялото село играеше...
В събитията през юни и септември 1923 г. взеха участие всички млади мъже. Фронтоваците си бяха донесли пушки от войната. През юни войската дойде в селото и разпръсна четата. Десетина мъже се подлъгаха от обещанията, че ще ги помилват и се предадоха. Арестуваха ги. Биха ги и ги отведоха. По пътя за Малко Търново ги избили. Само двама успели да се спасят. Другите от четата бяха в гората. Върнаха се на 22 септември. Нападнали един пост на границата и взели още пушки и патрони. През септември сражението с войската стана в съседното село Звездец. Там дошлата от Бургас и Малко Търново войска ги разпръсна. Мъжете от четата дойдоха в село и прибраха с тях жените и децата. Избягаха в Турция и оттам в Съветска Русия. Войската дойде на другия ден в селото. Повечето от тях бяха врангелисти. Изкараха жени, деца и старци на гробището и подпалиха селото. Набързо и насила ни бяха извадили от домовете и не успяхме да вземем храна и дрешки за децата. Колко от къщите изгоряха, не помня. Имаше един дядо Мильо. Изгориха къщите на четири от дъщерите му и един от синовете му. Всички бяха новопостроени на една улица. В Кадиювската махала изгоряха къщите на Тодор Дражев и Георги Палата. И двамата
214
имаха по пет-шест деца. Жените им пискаха и си скубеха косите. Децата около тях плачеха с по една ризка. Всичко им изгориха, защото войниците не ни пускаха да спасяваме запаленото. А идваше зима. Георги Палата не издържа и за няколко дена умря. Тогава белогвардейците пак убиха няколко старци и деца и един младеж — Продан Бикчиев се казваше. Беше куц. Не успял да избяга и го разстреляха. Войската замина за съседните села Близнак и Граничар, а на нас офицерът каза, че когато се върнат ще запалят и останалите колиби. Нашата колиба бе далеч от другите, сама в дерето и не изгоря. Хукнахме да спасяваме оцелялото и цяла седмица се крихме в гората в местността „Синята язма”. Войската не се върна. Оцелелите се разпръснаха по селата в Средецко, Айтоско и Бургаско. Там, където имаха роднини и съселяни бежанци, за да прекарат зимата. Някои от тях после пак се върнаха в Евренозово. Ние се преселихме в с. Звездец. Там по чужди къщи се раждаха децата ни. Само последното, шестото се роди в собствен дом. Броят на убитите, на изгорените къщи и на прокудените семейства сега не мога да изброя. Беше убит мъжът на една от сестрите ми. На другата ми сестра мъжът бе жестоко бит и от побоищата след няколко години умря. И двамата оставиха по шест сирака.” [13]
„Турската реокупация на Одринско, без съмнение намислена още преди да започне Меджусъюзническата война, се извърши в началото на юли месец 1913 г. с една хитра и твърде умело изпълнена маневра, тъй че докато нашите нехайни административни власти се сетят, турското нашествие бе извършено. Отначало турците, неуверени напълно каква съпротива ще срещнат от българска страна и дали не ще се предизвика и някаква външна европейска намеса в полза на България, решили да изпълнят плана си по възможност безшумно и внезапно. С това те постигнаха и една друга, за тях важна цел като успяха да изпреварят неминуемото масово бягство на изплашеното население: те можаха да осъществят реокупацията, без да са били подготвени за това, главно от средствата за прехрана на войската си, защото първата грижа на турските военачалници при завземането на българските села е била да съберат добитъка и колкото е имало запазени храни, а след това да накарат населението да извърши и полските работи докрай, да ожъне, да овършее и прибере храните. Щом това бе извършено, тогава българското население биде изгонено през близката българска граница — голо, босо, без покъщнина, без добитъка, а всичката му покъщнина се предаде на озвереното за плячка турско население, по-
13. Разказ на Кера П. Маджарова.
215
вече от което при започването на войната през 1912 г. бе избягало от Тракия и се бе завърнало, следейки турските реокупационни войски. Всичко туй се изпълни планомерно по еднаква, обща инструкция от военните власти. За да се завърши планът успешно и да се избегне всяка въоръжена съпротива от страна на населението, първата грижа на турските военачалници е била да съберат от населението всичкото оръжие, до последната ръждива касатура. Като знаем турската небрежност и ориенталщина, дори не е чудно като виждаме от приведените по-долу данни как точно и систематично всъду еднакво се е приложил реченият план. Освен пълното ограбване на българското население, разбира се турците не са могли да не извършат обичайните си жестокости над беззащитното българско население. Ала в това отношение различно са постъпвали реокупационните турски отряди в зависимост от състава на войските и от по-голямата или по-малка човещина на военачалниците. Най-свиреп се оказал отрядът, който е настъпвал през Кешан към Одрин. Той е извършил страшни жестокости, редки и в кървавата турска история. Сравнително по-човечно се отнесли войските, които са вървели от Чорлу и от Визенско по посока на Лозенград и Малко Търново. Едно е несъмнено, че в плана на реокупацията е било установено съвършено да се изчисти новозаетата тракийска област от българско население, види се , за да няма България в бъдеще повод да претендира върху нея въз основа на националния принцип. Със същия умисъл и гърците така постъпиха с българското население в заетите през Съюзническата война области в Източна Македония. При сключване на Цариградския мир турското правителство по прикрит начин се е старало да узакони масовото изгонване на всичко българско, свързана с безвъвмездното заграбване на недвижимите му имоти.” [14]
Сравнени с другите райони, малкотърновските селища, за разлика от времето на въстанието, сега са били само имуществено ощетени, с малко човешки жертви, и препратени през границата без храна, без дрехи и без грош. В някои от близките до границата села са успели с риск на живота да прекарат част от добитъка и пренесат нищожно имущество. Но и в България в по-късните години не са се спасили от пожари, разселвания и убийства.
„Татко, Станко Челебиев бе кмет на селото през 1912 г. Него избираха редовно, защото бе завършил Лозенградското българско училище и знаеше да чете и пише и на турски. Беше по св. Прокопа, по време на возитба. Турците от съседното село Евренозово се бяха
14. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918, с. 11, 12.
216
върнали и прибираха багажа си. Идваха при татко и го караха да мобилизира селяните с кольлята, да им пренасят имуществото. Хората знаеха, че откараните на юг добитък, кольля, пък и хора не се връщаха. Татко се скри и турците непрекъснато го търсяха. Тогава убиха двама души от селото, защото не дадаха на турците колите и чифтовете — кехая Костадин Белчев и сина на чорбаджи Петко Костадинов, Никола. Разбрали, че идва турска войска, селото пак избяга оттатък старата граница. Спряхме в село Индже войвода. Когато се върнахме, намерихме селото пак изгорено. От къщата ни бе останал само каменен зид.” [15]
„Шестгодишна бях, когато убиха турците бате Никола в гората. Отишли с чиракът ни Георги да пренасят снопи с две колья. Срещнали ги карамлъчки турци. Накарали да разтоварят снопите и да им дадат празните кольля и чифтовете. Бате и чиракът не се съгласили. Турците скочили с ножове. Гьорги успял да избяга. Бате го фатили и заклали. Не се върна цяла недяле. Тръгнали да го търсят низ гората. Открили го по лошавата трага. Намерили го наряган на парчета и разхвърлен из шубраците. От това време е останала и песен за брат ми Никола:
Никола впряга кольлята,
с Гьоргя, със чиракът хми,
да ходят снопья да озят
от коначката мирия,
тварили и се връщали,
на пъкь хи турци срещнали,
карамлъчките яручья,
тие Николум думаха:
— Разтвари бързо снопьято,
че ни кольлята трябуват,
кольлята със чуфтовето!
Пък Никола хми думаше:
— Я си главата залагам,
ма си кольлята ня давам!
Клети го турци фатиха,
фатиха и го заклаха,
на парчета го рягаха... [16]
15. Разказ на Тонка Станкова Хаджигочева.
16. Разказ на Станка Петкова Пеева.
217
При издирване на спомени на прогонените от Тракия българи се запознах с феномен, типичен за „демократични” и „човеколюбиви” порядки на „благородното османско присъствие” по българските земи. В непубликувани спомени на подполковника от запаса Георги Антонов Георгиев, род. през 1892 г., поч. през 1972 г. в София, се разказва за жителите на родното му село Каракасъм. Селото е на 27 км югоизточно от Одрин. През 1913 г. наброявало 1000 жители, всички българи, източноправославни екзархисти и патриаршисти и униати източен обряд, но всички тюркоезични. Георги учил в униатско българско училище в Одрин, след това в юнкерски училища в Одрин и Цариград. Там го сварва Балканската война. Заедно с трима българи от училището и още седем българчета от турската армия успяват да избягат в Одеса. Помогнал им бъдещият български екзарх Стефан. Върнал се през България, Георги идва в родното си село, където квартирува гвардейският полк с командир полковник Мархолев. По негова препоръка Георги става преводач в Единадесета българска армия.
През септември 1913 г. заедно с българската администрация на Одрин се оттегля в България. Завършва военно училище и упражнява офицерска професия до 1941 г. В 1913 г. било прогонено цялото село Каракъсъм в България. Там останали само няколко патриаршески семейства. Всички каракъсъмци са говорели турски език въпреки българското самосъзнание и християнска вяра. Новозаселените „турци”, дошли от Родопите, не знаели дума от турския език. Българите трябвало да служат за преводачи между местната администрация и новодошлите „турци”. До 1920 г. били прогонени от Каракъсъм и последните тюркоезични българи. Всичкото им имущество било раздадено на „новите турци” [17].
След като ожънали, овършали и прибрали реколтата, на българите от Източна Тракия било заповядано в срок от 24 часа да напуснат домовете си и да преминат границата. Бежанци задръстили пограничните села на Малкотърновско, останали в пределите на България.Част от бежанците се настанили в българските, а други в изоставените бордеи и плевници в селата Моряне, Евренозово, Близнак, Младежко, Бакаджик.
Това са били стари български селища, за което говорят документи от времето на османското владичество, археологически разкопки между селата Евренозово и Младежко, разкази на новите ев-ренозовци, че при разработване на лозята открили основи на черк-
17. Спомените на запасния подполковник Г. А. Георгиев се съхраняват от дъщеря му Димитрина Г. Момчилова, София, ул. „Розова долина” № 8.
218
ви, както и проучвания на руски офицери от поредните руско-турски войни.
Турцизирането на тия села е станало в края на XVIII и началото на XIX век. Българите там или са били прогонени, или ислямизирани като се вземе под внимание, че те са били част от владенията на феодала Юмер Драза и средища на кърджалийските орди на Кара фейзи и Индже.
В турски данъчен регистър от 20 ноември 1624 г. е споменато село Евренозово (под името Иврикос) с 52 ханета (семейства) българи, облагани с данъци [18].
В песни и предания от по-ново време тези села се наричат „яручки”, а жителите им „яручья”. Държали са в страх и подчинение околните български села.
...Дингизуските яручья,
когото срещнат, заколват,
я колят, я го потурчат.
. . . . . . . . . . . .
Кога Ивана турчеха,
девекь даульля думкаха,
и девекь зурни пискаха.
Иван си жално плачеше:
— Боже ле, вишни господи,
ня ле е язък за мене,
за мене, за мойта младос,
за мойта вяра христянска...
И друга песен:
...И го Никола убиле
между Беляврен Караврен,
между двя села яручки...”
В проучванията си Георги п. Аянов стига до заключението, че първите мюсюлмански заселници в района на Хасекията са юруци, дошли някъде от македонски или родопски оджаци. „Не малко зло са причинили на тукашните българи и няколко юрушки села като Караеврен, Евренозово, Карабалиево, Дингизово и Каръмлък със своите постоянни нападения. От историята знаем, че юруците са били първите мирни колонисти след завоеванието. Кога и откъде са дошлите в Малкотърновско, не може да се каже с положител-
18. Петров, П. По следите на насилието. Кн. 2. С., 1988, с. 312.
19. Запис от Рада П. Тодорова.
219
ност, но като се има предвид малкият им брой, ще трябва да се допусне, че са били семселе (род), откъснато по-после от някои македонски или южнородопски оджаци. А обстоятелството, че някои от юрушките села, като Евренозово и Караеврен, са били по-рано български, а последното и до 1878 г. е било със смесено население, говори в полза на това наше предположение. В една песен се казва:
Юруци дошли, та кондисали,
пре дяда Стама, пре чучурьято...
Тия мирни някога пастири — коняри, в по-ново време, настройвани враждебно от правителството, започнали често да нападат и грабят съседните български села” [20].
Вестник „Право” от 1872 г. ни описва едно от тия ежегодни нападения на с. Гьоктепе (Звездец) и други хасекийски села.
„...тая година около 200 юручья дойдоха на св. Прокопий и не стига дето ядоха и пиха колкото и каквото искаха, но една група низами , след като се напиха добре, тръгнаха из селото с пушки и голи ножове и без повод извършиха много безчинства, които възмутиха и принудиха гьоктепци да се решат насила да изгонят неканените гости. Захвана се жесток бой със сопи и брадви, пукнаха се много глави на юруци и българи и ранените се изпратиха на лечение в Бургас” [21].
Случаят, описан във вестника, е увековечен и в песен, отразила трагедията на една от изтъкнатите фамилии на селото, братята Пеювци — Едрю, Тодор, Пею и Никола. Според разказа на К. М., научила го от покойната Тодора Иванова Сурчова, стълкновението с неканените гости започнало след традиционните борби на събора св. Прокопий. Победител излязъл българин. Това повдигнало самочувствието на българите и дало воля на въоръжените юруци и потурнаци от съседните села Моряне и Евренозово. Юруците „имали” право на всеки събор да бъдат хранени и поени от годениковците и младоженците на селото. Едрю от братята Пеювци отказал „да гости и служи” юруците. Когато му потърсили сметка защо не изпълнил „задължението” си, Едрю им отговорил дръзко: „Ще ми ядете и пиете от ...” Това послужило за сигнал на ръкопашната борба. Водачът на българите бил едрювият брат Никола, който
20. п. Аянов, Г. Цит. съч., с. 318, 319.
21. Право, № 20, 24 авг. 1872.
220
след суматохата напуска селото и се озовава в Румъния. Няколко месеца по-късно Едрю бил убит на нивата си в местността Величово.
За забегналия брат е останала песента:
...Имаме братец погубен,
сега четери години,
кък пя го бяхме разбрале,
сега ни книга прооди,
от Галац, книга в Бургас,
от Бургас във Урумкьово,
от Урумкьово в Гьоктепе,
и във книгата писува...
(Съкратен запис от К. М.)
И в песента за убития Едрю:
...Едрю на нива тръгнова,
той на Марийка думаше:
— Изведи Станка отвънка,
нашето малко дятенце,
да се и с Станка простиме,
че ме е млого мързяло,
га видя дяте със майка,
със майка, та че без татко.
. . . . . . . . . . . .
Едрю на нива оряше,
на юртет, на Величово.
Турците отзъкь дойдаха,
Евренезовски яручья,
та го в бразната заклаха...
(Съкратен запис от К. М.)
„Същата тая тълпа обходила след това Стоилово, Граматиково, Мързово, Вургари, Визица и др., където извършила подобни безчинства. Това тежко робско положение най-добре се вижда отразено в народните песни на този край, в които се говори как турци са пращали силом млад Стоян „тежка кирия да кара, / кирия, тежко желязо...”; в други песни се говори за открадната „хубава Прода от Сърмашик” от Алито Кафеджийчето от Дингизово; за отвличане на млада вдовица през високите Махияди в Цариград; за откраднатата „бяла Тодорка” от турчето; за залавянето и убийството на Тодор Кръстюдимович и Киро Сагмалджията; за жестокото убийство на Никола Бакарджиолу от Гьоктепе; за обесването на Едрю кехая и
221
Костадин Праматарина при Ковач и безброй други, всяка от които говори за един факт, за едно станало събитие... [22]
Каква е била съдбата на тия българи от турцизираните в XVIII и XIX в. юрушки села липсват предания. Това е обяснимо, защото коренното българско население на околните християнски села е масово преселвано по време на руско-турските войни от кърджалийството. На тяхно място са дошли бежанците от 1913 г., които са нямали спомени от миналото на новите си местожителства.
Заварените от бежанците жилища в юрушките села от плетеница (ляскови пръти, измазани с глина) говорят или за ниската материална култура на тия мюсюлмани, или за поредни разорения на тия села, или за осъзната несигурност на българска земя. По-вярно е първото, защото жилищата във всички села са били от плетеница със сламени покриви. За битовата култура на тия селища говорят все още запазените в гората, по един и същ начин каптирани с дъбови талпи извори. Такива все още съществуват в м. Гердените на с. Евренозово, в м. Бакаджик.
Проучванията на Аянов се потвърждават и от книгата на Стоян Райчевски „Източна Тракия”, в която са поместени статистически данни, извършвани в началото на 1830 г. от руския генерал-майор Берг. Генералът се е грижил за настаняването на състава на Втора руска армия в квартири в района на Черноморието.
22. п. Аянов, Г. Малко Търново и неговата покрайнина. Бургас, 1939, с. 319.
23. Райчевски, С. Източна Тракия. С., 1994, с. 139, 140.
222
Само след 70 години тия, някога български, а в началото на XIX в. смесени села са станали в края на XIX в. чисто мюсюлмански.
След поставяне на новата граница през 1913 г. тия 4 села остават в българска територия. Изоставените плевници и бордеи послужват за подслон на идващите от юг българи — бежанци.
В село Евренозово се настаняват 95 семейства, дошли от: Дерекьово — 20, Кадиево — 12, Каракоч — 22, Коюндере — 1, Раклица — 3, Пирок — 21, Кишерлик — 2, Кофчаз — 1, Мокрушово — 1, Скопо — 1, Терзидере — 8, Чеглаик — 3 [25].
В село Близнак 102 семейства дошли от: Алмаджик — 11, Ахмаджик — 2, Ереклер — 19, Кадиево — 9, Каракоч — 1, Карахамза — 2, Кишерлик — 4, Кулата — 36, Кофчаз — 6, Кьопекли — 1, Пирок — 9, Пол ос — 1, Скопо — 1, Татарле — 1, Теменлъг — 1, Чеглаик — 7 [26].
В село Моряне били настанени 40 семейства, дошли от съседното село Чеглаик [27].
В село Младежко са настанени 43 семейства, дошли от: Кофчаз —36, Маглаикьово — 6, Паспалово — 2 [28].
Колко са били жителите на тия новозаселени с бежанци села Евренозово, Близнак, Моряне и Младежко през 1913 г. не се знае. Но като се има предвид, че средният брой на тогавашните семейства не е бил по-малък от 7—8 души, може да се изчисли приблизителният брой на жителите им. Първото преброяване след идването им в България е станало през 1920 г. Може да се предполага каква е била смъртността в тия села, предизвикана от мизерията, двете последователни войни и голямата грипна епидемия през 1918—1919 г.
Според статистическия годишник за движение на населението от 1920 г. жителите на тия села са били: Евренозово — 122, Близнак — 125, Моряне — 81, Младежко — 39.
24. Пак там, с. 172.
25. Пак там, с. 257.
26. Пак там, с. 248, 249.
27. Пак там, с. 268.
28. Пак там.
223
В коригирани годишници от по-късни години населението в тия селища е било, както следва:
Забележки:
а) данните за 1981 г. са почерпани от Енциклопедия България. Т. 4, 1984, с. 40 и 309; всички останали — от статистически годишници;
б) с. Моряне е заличено от картата на населените места през 1956 г.;
в) с. Бакаджик е заличено от картата на населените места през 1922 г.;
г) с. Велика до 1913 г. също е било мюсюлманско. В опразненото селище се настанили бежанците от с. Велика, Лозенградско;
д) Видимият ръст на с. Звездец е от външен приток. Местните и бежанците от 1913 г. също са на изчезване;
е) Увеличението на жителите в изброените села в последната година на преброяване се дължи на завърнали се пенсионери от градовете.
Върналите се през 1918 г. фронтоваци, заедно с намалелите си семейства, с непосилен труд се стремят да се измъкнат от мизерията. Коренят обраслите поляни и създават ниви, размножават стада, а незаетите в постоянна работа мъже преминават границата за дефицитни стоки в страната: олио, гас, сол, маслини, цигарена хартия и на разстояние от 200 км. На гръб ги пренасят от Лозенград до Бургас. С общи усилия на меджии строят нови домове.
Тежките икономически условия събуждат вроденото свободолюбив на българите от Източна Тракия. Добра почва за насаждане на революционните идеи от фронтоваците, провеждано от агитатори на БЗНС и БРП. С донесените от фронта пушки всички млади мъже, годни да носят оръжие, вземат участие в събитията от юни и септември 1923 г. Разногласията между водачите в политическите течения по върховете за бежанците в Евренозово, Моряне, Близнак
224
и Младежко не са валидни. И през юни и през септември те всички дружно вземат участие в бунтовете. Затова разстрелите, палежите и прогонването от селищата са поголовни.
В тоя така малък район на въстанието в Странджа, където не всички селища са взели участие, са убити 37 души, ранени 42, арестувани и изтезавани 200, принудени да емигрират в чужбина — 73, интернирани около 20 семейства с над 80 човека. И всичките тия постарадали са от селищата, участвали във въстанието от 1903 г. и прокудени през 1913 г.
В купищата списания, отразили революционната дейност на БРП в периода 1917—1925 г., са преповтаряни имената на всички „едри” водачи и функционери. Страданията на народа там са анонимни. Важни са големите качества на великите водачи. Особено за „най-големите”, избягали след първата пушка през границата („За да не им се откъне дамазлъкът”, както казват странджанци). Оттам, набрали кураж, „направляват” погибелта на подведените за „щастлив живот” бедняци.
Част от разселените по Бургаска, Айтоска и Средецка околия през 1923 г. бежанци се завръщат по селищата си. Законното им оземляванее станало в края на 20-те години. С Шарановия бежански заем са построени еднотипни къщи през 1931—1933 г. Може би затова има известен стабилитет в броя на населението през 30-те години, но в края на периода започва отлив към Бургас.
Пълното разселване на бежанците започва в началото на 50-те години с колективизацията на селското стопанство и индустриализацията на страната. Жителите на Евренозово, Близнак, Моряне, Младежко напускат селата си, за да запълнят нуждата от работници в заводите в Бургас и рудниците в Малко Търново. За разселването спомага и обстоятелството, че тия села са близо до границата. Нивите, лозята и пасищата са прорязани от гранични заграждения и укрепителни съоръжения. Село Моряне е заличено от картата на населените места през 1959 г. В другите 3 села остават възрастни „на доизживяване”. Получават се куриози. Скотовъдците от Евренозово са „изчезнали” и за новопостроените ферми довеждат гледачи за добитък от селата Индже войвода и Крушевец.
До началото на 50-те години (40 години след изгонването им от Тракия) бежанците, въпреки пословичното им трудолюбие и пестеливост, не успяват да постигнат материалното равнище, което са имали в родните си места. Причините: поредните войни, събитията от 1923 г., бедната почва на планината, липсата на собствена земя, късното оземляване.
225
И въпреки мизерията, най-човешкото качество — отглеждане на поколение, у тракийците е запазено. Беглият поглед в разпокъсаните и изпогубени регистри за населението в изброените села, показва, че няма семейство в годините от 1930 до 1950 г. с по-малко от 3 деца или броят на семейства с по 2 деца е минимален. В тия села приток на хора отвън не е имало. Младите семейства са създавани от родените в Тракия и родените тука в новите родни места.
Тия устойчиви българи вече ги няма в Странджа. Техните потомци са разпилени по цялата страна, като много от тях не знаят откъде идва коренът им. За прекъсване на естествения прираст силно влияят в последните години разрушителните „демократични” процеси.
Разорението на източнотракийските българи не започва и не свършва с изгонването им от бащините земи. Физическото, духовното и имущественото унищожение на предците ни не се приключи през 1913 г. Прокудени са били българите християни и на тяхно място заселили българи мохамедани, чиито потомци вече се смятат за „чистокръвни турци”.
Но не бива да прехвърляме цялата вина на „османското присъствие”. За доунищожаване на бежанците и турцизиране на малкото българи мохамедани, останали по родните си места, спомага последователната национална политика на българските правителства отпреди 100 години. Потомците на тракийските българи, освен материално бяха разорени и духовно. В документите на деди и родители нямаше роден в село ...Лозенградско, Визенско, Бунархисарско, Чаталджанско, Чорленско и т.н. Те всички бяха „родени в Турция”. Потомците от първо поколение не знаят къде са родени родителите им, а внуците им не знаят, че са потомци на прокудени от Източна Тракия българи.
Предшествениците ни са давали най-скъпото — младия си живот, за да запазят род, език, бащина земя. Вече 120 години след освобождението от турско робство българските управници не са се научили, че основната задача е да пазят и обединяват народа си.
Всяка нова власт и правителство идват със „своя собствена” политика по националния въпрос, за да повторят и засилят грешките на предшествениците си.
Но живецът на мачканите през вековете и сега българи е здрав. Не са го изкоренили поробителите и асимилаторите, защото паметта и родолюбието на народа не може да бъдат изтръгнати от никого. Ще мъждука и ще припламва, докато има на света БЪЛГАРСКО БЯЛО ВИДЕЛО.
София, януари 1996 г.