Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази

Панайот Маджаров

 

10. ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА (1877-1878) И СЪДБАТА НА БЪЛГАРИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ТРАКИЯ

 

 

Потушеното с варварска жестокост Априлско въстание разтърсва хуманисти и демократи в Европа. Отпечатани са над 3000 статии в 200 европейски вестника в полза на българите. За българската драма донасят руски, френски, английски, австро-унгарски и други консули и посланици. Съобщават мисионери, инженери и специалисти от европейските страни на работа в Турция. Европа се убеждава, че там положението е нетърпимо.

 

Движение в защита на България се разгръща в западните страни и в Русия. Изостря се интересът към Източния въпрос с избухването на отдавна подготвяната война между Сърбия, Черна гора и Турция на 30 юни 1876 г. Източната криза се усложнява и от Младотурския преврат на 30 май 1876 г., начело с Мидхат паша, който заменя султан Абдул Азис с Мурад V. Това трябвало да успокои европейското обществено мнение и да покаже на Европа, че в Турция се извършват либерални промени.

 

В тази обстановка българските първенци изпращат делегация в европейските дворове да изложи националните искания. С българската инициатива започва оживена дипломатическа дейност на Изток. Най-дейна е Русия, като търси и съдействието на Австрия. През юни 1876 г. се прави среща между императорите Александър II и Франц Йосиф, където се формулира идеята за създаване на славянски автономни области на Балканския полуостров. Против руския проект се обявява Англия. Под натиска на международната и английската общественост, тя иска от Турция строго наказание за виновниците за погромите, с което да успокои европейската съвест и заглуши неприятните за Англия и Турция народни движения.

 

Предложението на руския представител в Лондон до Англия, Австро-Унгария да завземе Босна и Херцеговина, Русия — България, а съюзен флот да влезе в Босфора, не се приема.

 

Сръбско-турският конфликт е приключен, но обстановката на Балканите не се нормализира. През есента на 1876 г. Русия обявява частична мобилизация. Англия не желае война и приема идеята за конференция, проведена в Цариград в края на 1876 г. и в началото

 

179

 

 

на 1877 г. Русия предлага България да стане автономна провинция без градовете Варна, Одрин и Воден. Англия и Австро-Унгария настояват България да се раздели на две автономни области, като от тях се отделят Беломорска и Одринска Тракия. Руската дипломация приема този проект. На 23 декември 1876 г. представители на шестте велики държави и Турция откриват заседанията на Цариградската конференция. Одобрява се съставеният общ проект за автономия на България: Източен с център Търново и Западен с център София. Търновската автономна област обхваща санджаци-те: Русе, Търново, Добруджа — до устието на Дунав, Варна, Сливен, Пловдив и няколко каази от Одринския вилает. В Софийската област са санджанците: София, Видин, Ниш (Моравската област), Скопие, Битоля, една част от Серския санджак (трите северни каази) от Струмишка, Тиквешка, Велешка и Косторийска кааза. Проектът урежда и бъдещото управление на автономните области. Придвиждало се създаване на международна комисия, която да следи за изпълнението на решенията на конференцията.

 

Турското правителство, осведомено за противоречията между Великите сили по Източния въпрос, в деня на откиване на конференцията обявило, че султанът дарил конституция, която сама по себе си урежда въпросите, с които се занимава конференцията. Високата порта свиква „Велик диван”, който отхвърля колективното искане на Великите сили, въпреки че английският представител Солсбъри и генерал Игнатиев изтъкнали отговорността, която турското правителство поема с отказа си да се вслуша в техните съвети.

 

С провала на Цариградската конференция източната криза клони към война. Руската дипломация се заема да осигури благоприятни международни условия за предстоящата военна акция. През януари 1877 г. тя сключва тайна конвенция с Австрия. В случай на война между Русия и Турция Австрия поема задължението да пази неутралитет, като двете империи ще определят сферите си на влияние на Балканите. През март същата година генерал Игнатиев прави дипломатическа обиколка в Германия, Австро-Унгария, Франция и Англия. Целта е да склони западните държави да разрешат на Русия да наложи със сила европейската воля, т.е. да неутрализира западните сили в предстоящата война срещу Турция.

 

В резултат на руската дипломатическа инициатива през март 1877 г. в Лондон се свиква нова конференция на великите сили. На 31 март с. г. представителите на Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия подписват Лондонски протокол, към който са прибавени три отделни декларации на Русия, Англия и Италия. В протокола се настоява да се въведат реформи, предпи-

 

180

 

 

сани на Високата порта от Цариградската конференция. Но тук отново изпъкват противоречията по Източния въпрос между главните конкуренти — Русия и Англия. Русия преминава към подготовка на военна акция срещу Османската империя. На 22 април 1877 г. княз Горчаков съобщава на руските представители в чужбина, че императорът се вижда принуден да обяви война на Турция, мотивирана с необходимостта да се запази достойнството на Европа и да се защитят християните на изток. С царски манифест на 24 април 1877 г. на формираните две армии — Дунавска, под командването на княз Николаевич от около 185 000 войници, и Кавказка с около 100 000 души е наредено да преминат границата. Във войната на страната на Русия се присъединили Румъния с около 60 000, Черна гора с около 30 000, а във финалния етап на войната — Сърбия с около 56 000 войници.

 

Срещу тези обединени сили Турция противопоставя половинмилионна армия, въоръжена с модерно оръжие, като основната част е съсредоточена на Балканите.

 

След форсиране на р. Дунав Дунавската армия се разделя на 3 отряда. Преден — командван от генерал Гурко, с 12 000 души, се насочва към Търново. Източен отряд с около 70 000 души поема към Русе, западен с около 35 000 души се отправя към Никопол. Предният отряд за три дни стига до Търново, откъдето генералът получава заповед да овладее планинските проходи и да спре проникването на турски войски в Северна България. Той преминал Хаинбоазкия проход, освободил Подбалканската долина, за да удари в гръб укрепените турски позиции на Шипка. Въпреки големите загуби на 19 юли 1877 г. Шипченският отряд минава под контрола на руската армия, след което генерал Гурко се отправя към Стара Загора. На 22 юли градът е в руски ръце. Отрядът овладява важни позиции, но турското командване хвърля срещу него 40-хилядна армия, командвана от Сюлейман паша. Руси и българи изоставят Стара Загора и се окопават на Шипченските височини. Настъплението на Сюлейман паша срещу Шипка започва на 21 август. На 25 август, когато за защитниците на Шипка всичко изглежда загубено, генерал Радецки изпраща подкрепление — отряд от 205 души. Влезли в атака, те отблъскват турските редици. Проходът остава в ръцете на руси и опълченци. Планът на турците да прехвърлят войски в Северна България е осуетен. Източният отряд действа в четириъгълника Русе — Силистра — Варна — Шумен. Достигнал до линията Черна вода — Кюстенджа, гой преминава в позиционна война. На 16 юли западният отряд овладява Никопол, но поради проявено колебание създава възможност на Осман паша с ускорен

 

181

 

 

марш от Видин да се окопае в Плевен и да го превърне в крепост срещу руското настъпление. След няколко атаки и много жертви цялостната блокада на Плевен е осъществена от генерал Тотлебен. На 28 ноември турците се предават и това решава изхода на войната. Руската армия преминава в общо настъпление, въпреки лютата зима. Три големи отряда потеглят на юг към Цариград. На 23 декември София е освободена и отрядът настъпва на юг към Пловдив. Троянският отряд под командването на генерал Карцов прониква в Подбалканските полета, освобождава Карлово и минава в подчинение на генерал Гурко. Обединените сили освобождават Пловдив на 16 януари 1878 г. Армията на Сюлейман паша отстъпва към Гюмюрджина и Дедеагач. На 27—28 декември Трети Шипченски отряд разбива при Шипка — Шейново армията на Вейсел паша. Заедно с отряда на генерал Гурко Шипченският отряд се насочва към Одрин. На 20 януари 1878 г. Одрин пада в руски ръце. Руските войски са пред Цариград. Турция е разгромена [1].

 

Войната, боевете при Шипка и Плевен са отразени в песен от с. Булгаркьой, Кешанско:

 

Скарали ми се скарали,

до две ми паши гулеми,

турчинът и българинът,

голяма кавга сторили,

на тоя Шипка балкана,

там са турците надвили —

българе мърва дойдеа,

там българето паднаа,

тие си абер пратиа:

„Шу прави цар Александрия,

той аскер да ни събере,

че българето паднаме!”

„Ой вие мои солдатье,

страа си не показвайте,

каър немойте берете —

Колкото звезди на небо,

толков солдатье край мене,

ше събера и го проводя!”

Пак са ми кавга сторили,

 

 

1. Срв. История на България. Т. 6. С., 1987,413—446: Генчев, Н. Българско възраждане. С. 1988, 401–419.

 

182

 

 

на тая Плевен касаба,

там са турците паднали,

там българето надвили [2].

 

Навярно Булгаркьой не е пострадало през Освободителната война, въпреки че е било на пътя на отстъпващите турски войски и щурма на русите към Цариград. Неговата жестока съдба е била отложена за последното прогонване на българите от Източна Тракия. На 2 юли 1913 г. настъпващите през демаркационната линия турски войски избиват 350 мъже, отвличат 1030 жени и деца през Галиполи в Чанак кале, Мала Азия, а селото опожаряват, за да заличат следите от престъпленията [3].

 

Освободителните войски се движат по поречието на р. Марица и от Одрин се насочват към Цариград. Проходите на Странджа и пътят за Лозенград през Осман баир остават открити за отстъпващите турски войски и черкезките шайки от Бургаския район. Българите от Източна Тракия остават на произвола на освирепелите войски, черкези и башибозук. Главното ядро на бягащите турци и черкези на брой около 5000 коли, било съсредоточено около Осман баир. В своето бягство и отстъпление те извършват най-големи жестокости, кражби и палежи в българските села, през които минават. Първи изпитват жестокостите им селата на Бургаска и Средецка околии, но най-много пострадали селата на Западна Странджа, по пътя за Лозенград.

 

Вестник „Марица” рисува картини на избити селяни, опожарени села и обрани и запалени църкви, разграбени имоти и покъщнини. Избягалите в горите сред преспи сняг, оставили всичко на произвола. Само бързото напредване на русите принудило турци, черкези и арнаути да напуснат завзетите от тях български села [4]. Разрушенията от разбойническите шайки са възлизали: в Бургаски окръг — домове 916, църкви — 17, убити — 68; в Анхиалско-Месемврийски окръг — домове 118, убити 9 [5]; в Лозен градски окръг — къщи 491, църкви 13, други здания 10; в Бунархисарско окръжие — къщи 105, църкви 4 и още 24 къщи в Сливенско окръжие [6].

 

По-малки части от бягащите турци и черкези минават през Малкотърновско, където извършват грабежи, палежи и убийства.

 

 

2. Срв. Стоин, В. Български народни песни от Източна и Западна Тракия. С., 1939, с. 102.

 

3. Срв. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи. С., 1989, 25—42.

 

4. Марица, № 5, 8, 11 авг. 1878, Пловдив.

 

5. Пак там, № 8, 22 авг. 1878.

 

6. Пак там, № 5.

 

183

 

 

Църквите в Голямо Буково, Индже войвода, Бяла вода, Звездец, Граматиково, Визица, Маглавит и др. били обрани и запалени, много невинни хора били избити. Всичките тия жестокости биха предизвикали отпор от страна на властите под страх от вътрешно въстание. Въпреки това, благодарение на укритото оръжие и духа на местното население е оказан известен отпор и населението било спасено от зверства и жестокости, каквито са понесли българските села в Лозенградско, Визинско, Бунархисарско и на юг [7].

 

От това време са останали народни песни, отразили зверствата на бягащите разбойнически шайки:

 

Чу ле, мале ле, разбра ле,

редума яма станало,

редума Хасекията,

редума по врет селата,

най-млого яма станало.

Гръцкото село голямо,

като турците дойдаха,

турците и черкезьято,

селото батардисаха,

сичката мъка дигнаха,

къщите с огьнь сметаха,

мъжьето под нож туриха,

жените поганосаха,

децата изпоробиха,

саде Тодора не наха,

на Тоне главеницата,

че е Тонето криеше,

на неговите егреци,

на Голеш, на Гърницата,

във енна стара лишница! [8]

 

И в друга песен:

 

Да дойдеш, мале, да дойдеш,

горе ми на Гърницата

до голямото планище,

че там са бате заклали,

турците и черкезьято,

тимьян и свящи да земеш,

 

 

7. п. Аянов, Г. Малко Търново и неговата покрайнина. Бургас, 1939, 341—342.

 

8. Л. а. — песента е съобщена от К. Маджарова.

 

184

 

 

и тенко платно ленено,

та че на Голеш да дойдеш,

бате с колата да дигнем,

. . . . . . . . . . . . [9]

 

Научили за идващата опасност откъм северозапад, малкотърновци още през ноември започват подготовка за защита от евентуални черкезки нападения. Издигнали каменни зидове при селищните входове и използвали каменните огради на харманите н крайните жилищни дворове за позиции. Имало 100-тина души с шишенета, 40—50 с чифтета, с железни вили, брадви, коси, пищови. На всеки 50—100 метра поставили постове. Поддържали денонощно огньове, поради големия студ през зимата. Постовете провгрявали с паролата „Варда!” Първенците раздавали безплатен барут, сачми и куршуми на въоръжените. По-смелите жени снабдявали с продоволствие постовете и окуражавали жените и децата.

 

В началото на януари откъм Граматиково се задали 100-ина конници и керван от натоварени с крадена покъщнина коне. Малкотърновци посрещнали с викове и пушечна стрелба черкезите. Не ги допуснали до градчето и те по околен път се отправили към Кара дере и Едига. Но въоръжени мъже, водени от дядо Желязко и Георги Янчев, по околен път им устроили засада и избили неколцина от черкезите. Подобна засада им направили жителите на Кара дере, Дерекьово, Яна. Така част от черкезите били изтребени. Задала се втора черкезка банда, но била пресрещната край Докузачката река и разпръсната. Третата опасност дошла от юг. Около 60 кавалеристи от Визишкия гарнизон отивали на разузнаване в Бургас. Въоръжената охрана на градчето сключила споразумение да пуснат отряда да пренощува при положение, че нощната охрана се поддържа от войници и местни мъже. В Бургас конният отряд бил принуден да остави конете и да отплава в Цариград поради идващите откъм Айтос руски войски. Неуспелите да избягат с гемиите се върнали обратно към Виза, но били нападнати от въоръжени дерекьовци и обезвредени. Положението на самоотбрана продължило до идването на русите в Малко Търново [10].

 

По примера на малкотърновци са действали и други села със слабо въоръжение, но организирани в чети и с войводи, не допуснали черкезите да влязат в селата им.

 

 

9. Л. а. — песента е съобщена от Тодорка Д. Балева.

 

10. Срв. п. Аянов, Г. Цит. съч., с. 341, 342; Шаренков, С. Кратки бележки. Ръкопис. Исторически музей — Бургас, арх. № 524, 13—19.

 

185

 

 

В село Кара дере организатор на съпротивата е Георги Кателчето, който преди това е бил в четата на Панайот Хитов. Организирал в селото си своя чета. Нападнали и унищожили миналия край селото черкезки отряд и с плененото оръжие се въоръжили.

 

В село Дерекьово чета от 100—150 души организирали Иван Стойчев Аянов и Петко Бадалът. Освен на кавалеристите, четата устроила зесада на нападналите селото им черкези и ги разбили в местността „Момино кладенче”.

 

След новината, че разбитият от Панайот Хитов турски керван при Осман баир се движи по посока на Чеглаик, Кофчаз, Дерекьово, селските чети се групирали за взаимодействие. Дерекьовци имали инициативата, което отразили и в народна песен:

 

Каниле са се, каниле,

дерекьовските авджии:

Гьоргите бре Кателчето,

и Стоян Докулянчето,

и дядо Желязко Узуна,

на юродия да подат,

на кофчазката юрдия,

. . . . . . . . . . . .

 

В местността „Ширинето” между Дерекьово и Кофчаз станало сражение. Георги Кателчето и кофчазкият войвода Георги Чарелов били убити. Селяните се разколебали и отстъпили. За двамата загинали останали песни:

 

Язък е, мале , язък е,

За Гьоргя, за Черелчето,

Мало й голямо плачеше

. . . . . . . . . . . .

 

И в песен от с. Дерекьово за Георги Кателчето:

 

Стани ми, мале, събери,

моята герджик прямена,

че на панагир ше пода,

на Кофчазкият панагир,

не било, мале панагир,

ми било тежка юрдия

юрдия, грозно мурабе.

. . . . . . . . . . . .

 

186

 

 

Командата преминала в ръцете на дерекьовските войводи. Към тях се присъединили младежи от Коево, Кулата, Курията, които също били заплашени от отстъпващите орди. Разбойническият керван бил нападнат и разпръснат в местността „Янкулица” южно от с. Курията. С тая победа духът на четниците бил повдигнат, нападнали и съседното турско село, чиито жители преди войната им откраднали добитък и покъщнина. Събитието е отразено в песен от с. Чеглаик:

 

Хайдете сички да подеме,

Ериклер да бастисаме,

рубата да си земеме,

и добитъкът върнеме,

дет го турците откраха,

турците, ериклерците...

 

Прогонени от района на Малко Търново и другите планински села, турците и черкезите се спуснали на юг към Лозенградско, Бунархисарско, Визенско, където с местното турско население извършили нечувани жестокости, обири, палежи, защото там селата били обезоръжени и беззащитни. Това се научава от жалбите до великия княз Николай Николаевич в Одрин [11]. „Страх и трепет ни обзе, когато миналия месец (декември) черкези и турци от съседните села Аврен и Авджали ни нападнаха. Виковете на жените, клането на децата, гърмежите на пушките, заглушаваха въздуха; 15 души паднаха убити, а други десет хванаха живи, извадиха ги вън от селото, зверски ги мъчиха като им извъртаха очите, режеха им носовете, езиците, членовете на тялото и след три дни ги доубиха, а заловените жени и деца обезчестиха. Останалите живи хора избягахме в горите, но там дечицата ни измряха от студ и глад...” [12] Само в с. Къзълджик, Лозенградско, били избити 220 души. Подобни жестокости били извършени в селата Пинека, Едига, Скопо, Ятрос Куру дере, Бунархисарско, а най-трагична била съдбата на Визинското село Евренли, чието население, за да се спаси от нападналите селото черкези, избягало извън и се скрило в една пещера, където прекарало два-три дни. Когато черкезите научили това, обградили пещерата, запалили голям огън пред входа ѝ, като поставили катран и сяра, и насочили пушека и пламъка да влиза в пещерата. По тоя начин били унищожени 970 мъже, жени и деца. От спасилите се

 

 

11. Срв. п. Аянов, Г. Борби за свобода. — Тракия, № 474, 24 март 1932.

 

12. Срв. Марица, № 5, 8 авг. 1878.

 

187

 

 

30 души евренлийци, които били вън от пещерата, жив останал до днес само дядо Тодор Вълчев на 83 години, сега бежанец в Царево. Когато преди няколко години той ми разказваше тази история, виждаше ми се малко преувеличена, но когато този факт намираме изложен с много по-големи подробности в самата жалба на евренлийци до великия княз, за нас не остава никакво съмнение, че катастрофата на Евренлий по своята жестокост и размери едва ли не надминава баташките кланета [13].

 

Според Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. целият Лозенградски санджак с чисто български околии влиза в освободеното отечество. В Лозенград започва организирането на българско управление. Създадени са управителни съвети и околийски съдилища. За секретар на околийския съд в Лозенград е назначен Никола Беловеждов от Копривщица, бивш член на революционен комитет и участник в Априлското въстание. Председател на административния съвет е Тодор Милков, а негов секретар — Тома Георгиев. И тримата са играли важна роля в революционното движение след войната.

 

Подписването на Санстефанския мирен договор е успех за руската политика. С него Турция признава своето поражение във войната и приема исканията, които били отправени от Русия преди да започне военните действия. Турция подписала договора, но не се помирила със своето поражение. Английското и австро-унгарско-то правителство, без участието на останалите Велики сили и в разрез с техните интереси, се заели да уреждат Източния въпрос. Английското правителство е раздразнено особено от предвидения излаз на България на Бяло море. Против този излаз се обявяват Франция, Италия под предтекст, че Русия иска да утвърди своето присъствие на Средиземно море и по този начин да наруши равновесието на европейските морски сили. Възражения направила Сърбия с големи претенции за включване към територията ѝ на цяла Македония. Управляващите среди в Румъния също посрещнали с несъгласие решаването на териториалните проблеми, засягащи Румъния. Недоволство от Санстефанския договор изразила и Гърция.

 

Отказът на западните държави да признаят Санстефанския договор подтикнало руското правителство да ускори изграждането в освободените земи на българска народна армия. За тази цел през май 1878 г. опълчението било преобразувано в земски войски, чийто състав бил определен на 84 750 души. Това е направено, за да се осигури княжеството с национална военна сила и да се разшири

 

 

13. п. Аянов, Г. Цит. съч., с. 347.

 

188

 

 

подкрепата, която българския народ може да даде на руските войски в случай на война [14].

 

Подемът у младежите за включване в българската армия е повсеместен. За тоя устрем се говори в странджанската народна песен „Еннъш българско да стане”. Песента е за осъществената вековна мечта на българите. Създадена е несъмнено в „пусто Гьоктепе самичко”, за да се подчертае силата на въодушевлението у младите момчета от това село на Хасекията.

 

Горките бяли българе,

тие се току молеха,

еннъш българско да стане,

българска съгьгя да съди,

български ескер да сберат,

молеле и е станало,

българска съгьгя сеннала,

български ескер събрале,

редума Хасекията:

Кайнарджа и Дюлгерин,

Кайрякът и Панчярюво,

Гръцкото село и Конак,

Калово и Стоилово,

Мързово, Граматиково,

Търново и Дерекьово,

Сармашик още Чеглаик,

пусто Гьоктепе самичко,

него най-млого писале,

педесекь и пекь момчета,

и девекь души женени,

най-напреш, мале, писале,

на болен Гьоргя момчето,

и Димитра Настъпичнето.

Капитан дума Стефанум:

— Стига хи, холан, писува,

че ше те кълнат момите,

и ше да плачат жените,

жените и майките хми! [15]

 

 

14. Срв. История на България. Т. 6. С., 1987, 467-474.

 

15. Маджаров, П. Странджански народни песни. С., 1983, с. 248.

 

189

 

 

За масовото записване на момчетата в армията съдим и от спомените на свещеник Пею Димитров Киприлов: „На 18 януари 1878 г. русите пристигнаха в Лозенград. Там бях и аз. Назначиха ме пристав. Стоях на тая служба 6 месеца. През това време отведох в Сливен два пъти доброволци по 100 и 112 души. Втория път сливенския митрополит Серафим ми подари джобен сребърен часовник, който пазя за спомен” [16].

 

Известията за отказа на западните държави да признаят Санстефанския договор и съпротивата на Високата порта да изпълни неговите постановления внесли смут сред българския народ. Засилва се народната решимост да доведе докрай делото на националното освобождение. До руските военни власти в България и до царя в Петербург били изпращани стотици благодарствени писма, скрепени с хиляди подписи. Но наред с благодарствените адреси били изпращани и протести против политиката на непризнаване на Санстефанския мирен договор. Молби били изпращани от всички краища, населявани с българи [17]. Още от първия слух, че Лозенградският санджак остава под турска власт, е изпратено от името на цялото население прошение, подписано и подпечатано с печати и подписи на 80 български села от трите каази: Малкотърновска, Ло-зенградска и Бунархисарска до Негово превъзходителство Сливенския губернатор със специална депутация.

 

Ваше Превъзходителство!

 

От 500 години насам, България горчиво оплакваше съдбата си под непоносимото турско иго, надежда обаче, че великата побор-ница и защитница на славянското племе ще простре покровителствената си ръка към българския народ, облекчаваше нетърпимите тегла и мъки, които България изпитваше под турския хомот. И наистина, когато България се изгубваше от лицето на земята, руските войски, под водителството на Н.И .Височество Николай Александрович като от небето се спуснаха, преминаха Дунава и Балкана, разбиха тежките окови и пренесоха свободата. Ето за това днес в цяла България се произнасят и вечно ще се произнасят молитви за руския цар, освободител на българите.

 

Ваше Превъзходителство!

 

Радостта, която чувствуваме в сърцата си за освобожданието на нашите места, които са населени само с българи, беше неизказана, но от няколко дни насам нашата радост се обърна дълбоко в скръб.

 

 

16. Орманджиев, Ив. П. Приноси ... Кн. 4. С., 1941, с. 7.

 

17. Срв. История на България. Т. 6. С., 1987, с. 475, 476.

 

190

 

 

Известията, че нашите места остават под турците, без никаква гаранция за имота, живота и честта ни докарва в крайно отчаяние. Като не можем да помислим, че подир малко пак ще трябва да подложим вратовете си под същия ятаган, който едва ли не ни довърши, цялото население е обхванато от вълнения и е решило до крайни средства да се помъчи, но да отмени новото изтребление, което го угрозява.

 

За пръв път ние считаме свой дълг да Ви помолим, да явите дето се пада, нашето последно решение, че ние предпочитаме всички до един да измрем, отколкото да се покорим изново на турска власт, тъй ожесточена напоследък. А същевременно с това ние молим Ваше Превъзходителство да помислите за нашите челяди, и да ни окажете едно място в Автономна България, дето да могат да бъдат колкото годе по-безопасни, до когато ние видим тук бъдещето на тия наши три окръзи, които се турят пак под острието на мъчителния турски нож.

 

Уверени, че нашата молба ще намери отзвук в сърцето Ви,

 

Оставаме В. Превъзходителство най-покорни жители от Кръкклесийски, М.Търновски и Бунархисарски окръзи.

 

Кръкклисе

1878 г. Юлий 13

 

следват подписи

и печати [18]

 

Когато депутацията тръгнала за Сливен да поднесе молбата на губернатора, дошла заповед да се изпратят записаните новобранци. Това известие особено много зарадвало населението, когато и самият губернатор лично уверил делегацията, че въпросните окръзи остават под автономна България. Но тая радост не била за дълго. На 6 август се получило нареждане, че се исхат новобранци само от тия села, които остават в Източна Румелия, останалите да се разпуснат. Това известие покрусило новобранците. Като не могли да се помирят с новото положение, на малки групи заминали за Бургас, други останали в Сливен да служат доброволци в редовете на младата българска войска. Те били и първите емигранти, защото никой от тях не се завърнал в Турция.

 

Покруса и възмущение сред българите настъпили след решенията на Берлинския конгрес. От всички краища, оставени под османско владичество се понесъл глас на възмущение. Протестни демонстрации и изложения идвали от цяла Македония. Южна България била залята от протестни демонстрации, а кервани бежанци от

 

 

18. Марица, № 8, авг. 1878, Пловдив.

 

191

 

 

Източна Тракия потеглят през Странджа и Одрин към Бургаско и Пловдивско. В тези тревожни дни спонтанно започнала масова всенародна борба срещу решенията на конгреса за пълно национално освобождение и обединение. Съпротивата на българското население от Тракия и Македония срещу решенията на Берлинския конгрес била приета от българите в Княжеството като общо движение. Откритите протести са ставали под един лозунг „Свобода не само за Мизия, но и за Тракия и Македония” [19]. Тоя факт говори, че народът ни, макар и разпокъсан териториално, остава единен срещу неправдите и е готов при удобен момент да премахне извършената спрямо него жестокост.

 

Изразители на революционното движение в Лозенградския санджак са пак бившите революционери Никола Беловеждов, Тома Георгиев и Тодор Милков. В спомените си Беловеждов казва: „Когато научихме, че Лозенградско, Малкотърновско и Бунархисарско остават в Турция, аз и Томата, стари бунтовници, решихме да разбунтуваме този край. Томата написа едно възвание до братята българи да се явят до един човек на протест в Лозенград и да заявят, че са готови да умрат, ако бъдат оставени под робство. Във възванието се казваше, че апостол на свободата е Н. Беловеждов, който лично ще обходи селата и ще обясни всичко на народа. Възвание то е било издадено от „Централен революционен комитет”, но подпечатано с печата на административния съвет, поради липса на друг. Под предлог, че ще се събират статистически сведения, Беловеждов тръгва по агитация из селата, снабден с особено писмо — пълномощно, което имало следното съдържание:

 

Братя българи!

 

Приносящь настоящето ни, г-н Беловеждов се провожда от наша страна да Ви предизвести, че нашите места остават под турците и за да спасим страната от заклетите ни вечни врагове, българското тукашно общество Ви моли, да дадете внимание на думите на г-н Никола Беловеждов и да свержете (образувате) общество в селото Ви, което да работи за постигане на святата ни цел.

 

Лозен-град

20 ый юІля 1878 г.

 

От българското лозенградско

общество

 

(печат)

 

Това изложение носи най-първо печатът на „Лозенградското българско общество”, под което ще разбираме особения комитет за прокарване на протестната акция. На същата страница, както и

 

 

19. Пак там, № 12, 13, 29, 30 окт. 1878.

 

192

 

 

на гърба му следват печатите на селските български общества (комитети), които Беловеждов успял да образува по време на обиколката си, а именно: Каваклийски, Ениджийски, Коюнгяурски, Раклички, Кадиевски и Алмадерски. По всичко изглежда, че към пълномощното е имало повече страници, с печати и на други села, но са изгубени и затова не може да се разбере, кои други села е обходил, но по появилите се многобройни представители на протестното събрание в Лозенград от всички почти села на тия околии, може да се съди, че той е обиколил и някои села на Малкотърновско и Бунархисарско [20].

 

На определения ден пристигнали много представители от селата, тук били още и новобранци. Състояло се в града голямо протестно събрание, председателствано от Т. Милков. Била изпратена протестна телеграма до конгреса в Берлин, в която се заявявало, че народът е готов да вдигне въстание, ако не се удовлетвори справедливото му желание. Под влияние на патриотичните му речи се създало възбуждение. Новобранците започнали да вършат буйства. По инициатива на Тодор Милков били образувани патриотични дружества, в които младежите се обучавали от един македонски войвода на оръжие, купено от южно българските градове за 800 наполеона. В тая борба Т. Милков е бил подържан от всички първенци [21].

 

Молбите и протестите не дали никакъв резултат, но българите от Лозенградския санджак, без да губят вяра в руския император, продължили да се борят за своята свобода и обединение. Единственото противодействие в тая борба идвало от агентите на гръцката държава и патриаршията, които водели агитация сред гръцкото население на полските села да не подписват протестните акции до Великите сили. Гръцките агенти били против присъединяването на тия каази към България, но гръцкото население еднакво страдало от произволите на турската власт и при турското отстъпление на много места прибягнало до самозащита. Това селско население искрено предпочитало българско управление. Обединили желанието и настроението на цялото християнско население в Странджа, борците за свобода подали до Международната погранична комисия в с. Кайбилар (с. Стралджа, Ямболско) обща молба от българи и гърци, както е казано в прошението от целия санджак:

 

 

20. Срв. п. Аянов, Г. Цит. съч., с. 353, 355; Юбилеен сборник Копривщица. Спомени на Н. Белопитов, 148—150.

 

21. Срв. п. Аянов, Г. Цит. съч., с. 355.

 

193

 

 

ВАШЕ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО!

 

Долуподписаните християни жители българи, гърци, от окръзите Кръкклисийски, М. Търновски, Бунархисарски и Люлебургаски, обзети в тъги и неволи, прихождаме със своите представители, които ще поднесат на В. Превъзходителство и изразят Вам нашите дълбоки печали и отчаяни впечатления, вдъхнати нам не от гол слух, но от самите уже наглед дела на международната комисия и молим да бъдете милостиви, за да послушате нашите жалби.

 

Ваше Превъзходителство!

 

Когато християнската и човеколюбива руска войска завзе нашите места и пресече течението на пороя на невинна кръв на чадата, братята, сестрите и жените ни, които от слабост не успяха да избягат от общия враг — ние тогава, казваме, видяхме се свободни да отдъхнем и при оплакванията на своите изгубени, утешавахме се, че това е вече края на нашите страдания и кланета, защото християнската и човеколюбива Русия сключи С-Стефанския договор, който освобождаваше нашите места от злокобния турчин.

 

Но уви! Излезе Берлинския конгрес и що да видим? Оттам, дето се очакваше да стане случшение на състоянието на другите още християни, ние виждаме, напротив, че Берлинския конгрес, съставен от първите мъже на християнските царе и народи, реши и осъди на ново робство по-голямата част от християните, за да подложат врат на немилостивия враг — участ, която ни елита. Това решение на конгреса, ако и да ни забоде отровна стрела в сърцето, все си мислехме, че най-подир ще се освестят християнските царе и ще да дигнат това убийствено решение. Но пристъпът на международната комисия да определи границата ни увери, че ние сме измамени в надеждите и мислите си.

 

Види се нашата страна не е напоена с достатъчно кръв, че толкова годишното робство се вижда малко, че просветена Европа ни осъжда да бъдем роби. Види се, че осъществяването ни на този божи свят е харам, затова Европа нека ни осъди на смърт и ново робство. Това можем да заключим, В. Превъзходителство от решенията на Берлинския конгрес.

 

Ние не можем да имаме колкото синапово зърно доверие на турците, защото в тях е вкоренена мисълта, че гявуринът е нищо пред мюсюлманина. Защото сме твърдо убедени, че жилищата ни ще бъдат място за смърт, скръб и безчестие. Никакви граници и обещания не могат да ни убедят, че ще имаме живот, когато начело на управлението стои турчин, който освен себе си, не смята никого за човек, създаден от Бога. Миналото е пълно с примери.

 

194

 

 

Молим, В. Превъзходителство да явите на Вашия християнски цар и народ, който представлявате, нашето желание. Може би християнските им сърца да почувствуват за братята християни и да не постоянствуват да ги принуждават да изпият горчивата чаша. Ако нашите жалби и отчаяни гласове не биха трогнали техните сърца, за да почувствуват милост към нас, нека се покажат с постоянството си по-жестоки от врага. То имайте добрината да им обадите и уверите, че ние не сме вече в положение да теглим това, което до сега сме теглили. По-добре е за нас да измрем всички, отколкото кръвопиец-звяр да пие кръвта на живота ни. Отговорността за всичко туй пред Бога, света и историята ще остане върху всички ония деятели, които постоянс-твуват да ни оставят в положение по-лошо, отколкото сме били.

 

Като принасяме отличните си почести, оставаме на В. Превъзходителство покорни слуги.

 

Кръкклесе, 28 ноември 1878 г. [22]

 

Това заявление, което има повече характер на отчаян протест против жестокостта на европейската дипломация, отколкото молба, е било поднесено от особена делегация на председателя на Международната погранична комисия в Кайбилар. За да предаде на тая народна акция характер на въоръжен протест и демонстрация, наредено било на всяко село на поменатите околии да изпрати по възможност повече въоръжени представители. По спомените на дядо Алеко, участник в тия събития, свикан бил в църковния двор на Малко Търново целият еснаф, за да се одобри протеста и след това нарочни куриери били изпратени по селата, за да канят народа на въоръжен протест. Събралото се множество в М. Търново потеглило през Бръшлян, Чеглаик и Кула за Кайбилар. Това било през ноември 1878 г. по Архангелов ден. По пътя за там множеството се увеличавало от присъединените селяни от други села и околии. Общият брой достигнал до 10—12 хиляди души.

 

От всяко село имало по 1—2 първенци, които развивали голяма дейност по организиране на тая протестна акция. От Малко Търново били Ефтим чорбаджи Вълков, Димо Борилков, Тодор Бурилков, х. Васил, Анегности Дяков, Димо и Никола Карагеоргиеви, Алекси Янков, Алеко Стаматов (от когото Аянов е почерпал данните си). От с. Дерекьово организатори са били Стойчо Иванов и Тодор Раджепов, от Звездец — Стоян Чонюолу, от Пирок — Пею Киприлов. Водачи имало от всяко село и околия, които образували делегация, поднесла молбата на пограничната комисия.

 

 

22. Срв. Марица, № 40, 12 дек. 1878.

 

195

 

 

В крайно възбудено състяние делегацията чакала в Кайбилар около 10 дни. Получило се известие, че молбата им не се удовлетворява. Сломени духом и с проклятия, демонстрантите се завърнали по селата [23].

 

На Кайбиларската протестна демонстрация населението гледало като на революционна, защото повечето участници били въоръжени. В странджанските села песен отразила тия събития.

 

Шу глас се чува, по Руменлия,

мома ле пяе, ерген ле свири,

ни мома пяе, ни ерген свири,

ми се събират млади комиткя,

млади комиткя, еснаф българе,

земя да делят, синор да секат,

турците искат синор да секат,

синор да секат Шипка Балкана,

българе искат синор да секат,

синор да секат Еркене ряка,

Еркене ряка, Мидия—Енос,

та са рягале жива България,

та са рягале и са отсякле,

синор туриле на Босна баир [24].

 

Независимо от противоположните интереси на Великите сили, за неуспеха на Кайбиларската акция помогнало и противодействието на одринския гръцки владика Дионисий.

 

Уверен, че при допитване гръцкото население ще предпочете българско управление, той изпраща агенти да събират подписи против присъединяването на Лозенградския санджак към Румелия. За да не разбере населението играта му, той внушава на агентите си да говорят пред народа, че подписите се искат за българско управление. Заявлението е било на френски език. В него се изтъквало, че областта е населена изключително с гърци, които искат турска власт. Без да подозират измамата, селяните подписвали на драго сърце. Даже и някои български села ударили общинските печати. Разбрало подлостта на „божия служител”, измаменото население жестоко го проклинало. А опасението на Дионисий, че при свободно допитване и гърци ще предпочетат българското управление, се оправдало. Много гърци от Тракия след подписването на Берлин-

 

 

23. Срв. п. Аянов, Г. Цит. съч., с. 358.

 

24. Маджаров, П. Цит. съч., с. 248.

 

196

 

 

ския договор се преселили в Румелия, без да бъдат преследвани. Дионисий имал неблагоразумието да заяви пред епархиалния съвет, че християнското население от областта ще се освободи от робство, щом се върне турската власт. Владиката събрал подписи уж за предаване на една църква в Каик (квартал в Одрин — б. а.), а текстът бил благодарствен адрес до турската власт.

 

Деянията на владиката така възмутили гражданството, че една многобройна женска депутация от гъркини и българки, зад която стояла хилядна тълпа жени се явила пред губернаторството в Одрин, за да протестира против измамата на владиката. Тълпата се явила и пред митрополита, грабнали насила владиката и го влачили по улицата бос и гологлав. Намесата на руски офицери го спасила от окончателно опозоряване.

 

Цялото християнско население в Одрин се чувствало измамено от хората на патриаршеския владика. Одобрявало и подкрепяло акцията на одринските гърци и българи, макар че нямало възможност да вземе лично участие в нея.

 

Арестуваните 7 гърци и 5 българи като инициатори на опозоряването на Дионисий били освободени още на следващия ден по настояване на многолюдната демонстрация, която викала пред губернаторството: „Не щем турци, не щем да живеем между тях!”

 

Губернаторът генерал Молостов бил принуден да обещае, че ще помоли главнокомандващия генерал Столипин да изслуша лично жалбата на народа [25].

 

Опитите за свобода и обединение останали безрезултатни. Вярата, че руският цар след толкова жертви няма да позволи да останат в робство български земи изчезнала. Тракийските българи били обхванати от страх пред бъдещето. Но докато руските войски били още тук, имало поне сигурност за живота. С изтеглянето на войската положението става тревожно и безизходно, защото още били живи спомените от преживените ужаси от турци, черкези и арнаути по време на руското настъпление. На турски обещания и султански фермани никой не вярвал. Самите турци казвали иронично: „Стамбулските фермани само в Стамбул се четат”. „По-добре да ни избият до един, отколкото да останем под турците!” — казвали българите. При това трагично положение имало само един изход: „Да се бяга в България!” [26] Заточили се безкрай кервани коли от всички краища на Тракия и Чаталджанско към границата на Източна Ру-

 

 

25. Срв. Марица, № 57, 1879.

 

26. Срв. Гандев, Хр. Н. Преселение на тракийските българи. — Архив, № 1, 1919, 4–9.

 

197

 

 

мелия. Докато българите от западните околии на Одринско бягали по жп линия и долините на Арда, Марица и Тунджа, тия от Малкотърновско, Лозенградско и Бунархисарско се изтегляли през проходите на Странджа. Както нападенията на турски шайки и разпуснати войници били непрестанни, така и бягството на българите било нескончаемо. Сред студ и сняг, голи и боси, те бродили по калните пътища след натоварени с покъщнина коли и пресичали границата на Румелия. Бежанците от полска Тракия се отправяли към Пловдивско, Старозагорско, а странджанци към Бургаско и Варненско. Притокът на бежанци бил така голям, че генерал Столипин бил принуден да иска официално спиране. Нямало възможност да ги настанява и изхранва. Изпратена била от него нарочна комисия в Одрин от народни дейци и духовници да ги увещава да не напускат родните си места. Усилията оставали напразни. Безпомощен бил да ги спре и енергичният нов валия Рауф паша, колкото искрено и добросъвестно да уверявал българите, че той ще запази живота, честта и имота им. След реокупацията на турците към жестокостта на местните шайки и войска се прибавил и страхът от прииждащи мухаджири от България. Не спрял потокът на бежанците и след административните реформи на Рауф паша. Желаното омиротворение не настъпило. Като последно средство против обезбългаряването на Източна Тракия Рауф паша изполвал помощта на духовенството. Българският одрински владика Синесий увещавал българите да не напускат бащината си земя, защото обезбългаряването на Тракия е във вреда на българската кауза. Турската държава нямала интерес от обезлюдяване на Тракия и бягството на българите, защото се лишавала от най-производителните си поданици [27].

 

Срещу усилията на Рауф паша да спре населението се явили тайни агенти на Патриаршията. Те подбуждали българите да се изселват, за да се получи относително гръцко мнозинство, което отговаряло на панелинистичните им стремежи. Ревностни агенти на Патриаршията били влиятелни търговски фирми на добитък в Цариград. Със свои хора, джелепи и касапи подбуждали българите да се изселват, а съветвали гърците да заемат техните села и земи. Изкупвали от бягащите българи добитъка на безценица, като по този начин и те се обогатявали и земите се обезбългарявали. Агентите били заловени от властта и интернирани, когато злото било вече непоправимо. Най-много пострадали скотовъдците от планинските околии.

 

 

27. Срв. Марица, № 74, 1879, Пловдив.

 

198

 

 

Не останало село, на което жителите да не са избягали през границата или временно да не са се крили в гората. Заселвали са се в Бургаска, Средецка, Поморийска околии или са преминавали Балкана и се настанявали във Варненско и Провадийско. Някои минали Дунава и потърсили убежище в Румъния и Бесарабия при близки, избягали в предишните войни.

 

Положението им на новите места не било завидно. Не се полагали грижи за тяхното настаняване, местното население гледало на тях като на „неканени госии”, а властта подела агитация за завръщането им по родните места. Отчаяни от положението си, част от тях „затваряли очи” и поемали обратния път [28]. Мнозинството от бежанците останало в България. Тези хора не забравили родната си земя и робската участ на своите братя и първи подновили борбата за тяхното освобождение.

 

Завърналите се по родните си места намират селата, къщите, нивите, кошарите заети от мухаджири. Връщането им е по вика на кръвта и агитацията на Българската екзархия да не се обезбългаря-ват земите на Източна Тракия. Подпомогнати от емиграцията в България тия българи подготвят и провеждат Илинденско-Преоб-раженското въстание през 1903 г. в Одринско. Участвали и неучаствали във въстанието селища са наново прогонени и разорени. Изклани по времето на погрома. Живите под напора на ятагана преминават границата. Подмамени от амнистията, част от тях на следващата пролет пак се завръщат да възстановят ограбени и изпепелени села, отвлечени стада, необработени полски имоти. Дочакали лъжливите обещания на Хуриета от 1908 г., само за 24 часа са били принудени да напуснат домовете си без покъщнина, без комат хляб в торбата. Застигнати по пътищата, са били доограбвани и избивани [29].

 

Броят на емигрантите и поредните руско-турски войни по време на кърджалийството, масовите изселвания в началото на 60-те години на XIX в., изселниците след заминаващите руски войски през 1878 г., избитите и избягалите в поредните афери в подготовката на въстанието от 1903 г. и неговият погром, окончателното прогонване на източнотракийските българи през есента на 1913 г. не е уточнен. Не са пресметнати и материалните загуби при всяко преселение, при всяко насилствено изгонване.

 

Д. Нешев прави опит за изчисление на приблизителните материални щети на прогонените през 1913 г. българи от Източна Тракия.

 

 

28. Срв. Марица, № 117, 1879.

 

29. Срв. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918.

 

199

 

 

Данните се отнасят за 137 селища (в които не влизат Лозенград и Одрин), където са били групирани 15 372 къщи с приблизително толкова селскостопански семейства. Занижените изчисления се равняват на 745 199 500 златни турски лири.

 

В редакционна бележка е казано, че посочената сума е силно занижена (тя надхвърля 10 милиарда лева) поради това, че в изчисленията не са включени имотите на градското население, имотите на селата в Чорленско и Чаталджанско, на малоазиатските българи, невключените иззети стада от овце, говеда, биволи, коне, впрегатен добитък, винарски инвентар [30].

 

Тоя народ, живял векове под робство с мечтата да види земята си свободна, изтърпял нечувани теглила и изтребления с надеждата, че жертвите му пред олтара на татковината ще бъдат видени, ще бъдат чути и справедливо оценени от „човеколюбиви”, „христолюбиви”, „цивилизовани” Велики европейски сили. Надеждите за помощ „еннъш московът да дойде”, „московъту енгилизинът”, блянът „еннъш българско да стане” остават само в мечтите. Не са подозирали или не са искали да повярват, че „хуманизмът” и „христолюбивите” чувства на империалистическите страни свършват, щом сферите им на влияние бъдат накърнени.

 

Предрешена е съдбата на българите в Одринско с конференции и конгреси на Великите сили, започнали с решаване на Източния въпрос и след приключване на руско-турската война от 1877—1878 г.

 

 

30. Срв. Нешев, Д. Имуществени загуби на източнотракийци. — Тракия, № 516, 9 март 1933.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]