Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази

Панайот Маджаров

 

 

1. ВЯРАТА В ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО, ПОЛИЧБИТЕ И ПРЕДСКАЗАНИЯТА

 

 

Отколешна е народната вяра в предопределението, предварително начертаната от орисниците съдба на човека. Това е тема, широко разпространена в песенния и словесния фолклор на тракийци. Намерила е място и в обредите, извършвани при раждане на детето. Многовековното християнство не е успяло да заличи вярата в орисниците, но е прокарало друго успоредно вярване — „писано òтбуга”.

 

Според Димитър Маринов българинът вярва, че всичко се върши и става както е определено от бога и орисниците. Явленията в природата, събитията в живота на народите, войните, болестите — всичко иде от бога. Животът на човека е определен от орисниците. Те са женски невидими същества, които се явяват на третата вечер от раждането на човека. Тяхното предопределение никой не може да избегне. Орисниците живеят близо до слънцето, в зелена долина, със сенчести дървета. Животът им е подобен на човешкия, само няма вярване, че се женят [1].

 

Във вярванията на странджанци [2] и в народните им песни орисниците са „юди”, които „юргисват” (предричат) бъдещата съдба на новороденото. Това предричане, обсъждане между трите юди, е обрисувано като злокобно съвещание. Приема се най-лошото предложение, смъртта на новия човек трябва да настъпи в момент, когато ще причини скръб и болка на най-много хора:

 

Седи Марийка в килийка,

на злат се ръжен подпира,

златени пляни да пере,

златени и копринени.

Удолу идат три юди,

 

 

1. Маринов, Д. Избрани произведения. Т. 2. С., 1984, с. 58, 59, 69.

 

2. Използваните съкращения на имената на информаторите, от които са събрани све денията и необнародваните песни са дадени в „Данни за осведомителите”.

 

7

 

 

три юди [*], три самовили.

Първата юда думаше:

— Хайде да земем майката,

да плаче дяте без майка!

Втората юда юргиса:

— Хайде да земем дятето,

да плаче майка без дяте!

Пък третата се обади:

— Да хи оставим двамата,

да го майка му отгледа,

да го майка му углави,

и да за сватба заготви,

тогава ше го земеме,

да плаче булка под було

и стара майка за сина.

   (СНП, № 17)

 

Предреченото от орисниците не може да се измени. Бъдещият живот на новороденото е в техни ръце. Тоя живот зависи от „мехелет” (настроението), в който го е заварило раждането на новия човек. Лош ли е тоя „мехель”, предричането ще „пофрачи” (помрачи) живота на бебето и на най-голям кръг от неговите близки. Затова орисниците се окачествяват като „зли”, а тяхното предричане — „зла орисия”.

 

В периода на предричане близките на бебето не са чакали със „скръстени ръце”. Извършвали са обреди, поднасяли са дарове за орисниците: правели са обредни хлябове и „пригудни манджи”, черпели са с вино, палели свещи, кадели с тамян, бдели над майката и бебето, не допускали в дома на родилката външни мъже и момченца. (Който влезе в къщата, ше му турят пирускя на шията.) Прибягвали са и до хитрости. Опитвали се да измамят орисниците. Вярвало се, че предреченото за момче не може да се случи на момиче. До седмица след раждането са криели пола на бебето. Роди ли се момче, казвали, че е момиче. Некръстените деца в Странджа са наричали „Цунчо” и „Цунка”. На въпроса „Какво е детето?” са отговаряли „Цунка”, ако новороденото е момче.

 

В цитираната по-горе песен орисниците са дадени с понятието „юди”. В непубликувания вариант на Плума Абаджиева срещаме

 

 

*. Във вариант на същата песен, записан от В. Стоин от бежанка на с. Пенека, Визенско, орисниците са „маежници” (три жени, три маежници). Срв. Стоин, В. Български народни песни от Източна и Западна Тракия. С., 1939, с. 1, № 1.

 

8

 

 

„двя юди, двя хуреснице”. А в приказката на Янчо Челебиев има нещо по-различно. Няма три „юди” и три „хуресници”, а само един „нàречник”, и то мъж — белобрад старец. Янчо Челебиев не е сигурен дали „нàречникът” е отделна митическа личност, или е „дядо госпокь”. „Мъ щом сичко на то свят е писано òтбуга, може тва да е бил и госпокь”.

 

„Имало енно вряме един мъж и енна жена. Дяцата хми били саде женски. Мъжът хи казал: „Ако и седмото го родиш женско, ше те заколя венно с дятето!” Дошло време жената да ражда. Страх е било да роди вкъщи и отишла в горъта. Жената мислила ко е момиче да го фърли в одъта и да ня го носи вкъщи. Родило се мòмченце. Изкъпала го майката в ряката. Измила се. Накърмила дятето и заспала. В тва вряме се стевнило. Момичето сеннало покрай майка си да я пази. Гледа на отсрещният бряг на ряката някой запалил огънь. „Майка е заспала, пък тука в гората накрай ряката нъшкя станва студено. Ше земе да се простуди! — помислило си момичето. — Нема да е лошаво да хи запалям огънь!” Станало, минало ряката и тръгнало къдя светлината. Гледа край огънет седи дядо с бяла брада и се гряе. Престрашило се момичето и се приближило до дядото. Помолило го да земе енна главня да запали огънь за майка си. Разправило му, че хми се родило мòмченце. „Земи енна главня! — рекъл дядото. — Ма да знаеш, когато дятето порасте и стане двайсе и двя години, голямо момче за жененьня, ще умре. Ше гу углавите, ше гу заведете в църквата да се вянчува. Когато попът земе да мени венчилата, от полюляет ше се спусне змия и ше гу ухапе!”

 

Зело момичето главнята и тръгнало пряз ряката пре майка си. Вървяло и мислело: „Нема да кажа на майка тва дето ми рече дядото. Нека дятето порасте и да стане голямо момче. Дойде ли вряме да го одим на цръквата и да се вянчава, ше държа над главъта му енно решето. Като се спусне змията от полюляет, ше я фатя в решетото и нема да го ухапе!”

 

Събрала шума и клечки. Запалила огънь. Утринта се върнали в село. И татко хи и другите дяца били радостни, че си имат мòмченце.

 

Минало вряме. Мòмченцето станало на двайсе и двя години. Углавили го. Енна неделя тръгнали за цръквата да го вянчават. Сестра му зела решетото и пазела над главата му да не панне змията. Като обикаляли около маналет, попът хи рекъл да се отмясти. В тва вряме от полюляет се спуснала змията. Клъвнала момчето и то умряло на място. Та какото му е писано на чувяка, какото му е наречено от нàречникът, никой не може да гу убягне”.

 

Във вариант на същата приказка, разказан от Ирина Манолова Куртова от с. Звездец, орисниците са „три жени хуресници”. След

 

9

 

 

като те взели решение момчето да умре в деня на сватбата си от ухапване на змия, една от хуресниците казала: „Ако някой пази момчето и булката с решето над главите, когато се венчават, ше хи спаси от смърт!” Сестричето, като чуло думите на хуресниците, дало обет да не се омъжи до венчавката на братчето си и да го пази. Пораснали сичките дяца в къщата. Изженили се, ма най-голямото момиченце нище да се жени. Доходали слюбнице, искали я момчета, кя все хи връщала. Пораснало братчето хи. Станало на двайсе и двя години. Оглавили го и дошъл денет за сватбата. Тръгнали за цръквата. Другите носят дарове, пък кака му зела енно голямо решето. Като почнали попът и младоженците да обикалят маналят, сестра му турила решетото над главите на младоженците. Рекъл хи попът да се отмясти, ма кя вървяла с решетото, дигнато над главата на братчето хи. Паннала змията в решетото, сестрата я похлупила на земята и сватбарято я очукали. Тогава момичето разправило на близките си и на цялото село защо не се оженила досега и дошла с решетото на цръквата. Още там в цръквата я поискало енно момче. Венчали и тях. Станали двя сватби в еннъш”.

 

В този вариант е прокарана идеята, че нареченото от „орисниците” и писаното „òтбуга” може да се преодолее, ако с воля и упоритост човек се бори със злото.

 

Народната вяра утвърждава, че даденият от бога живот протича съгласно „написаното”. Даже и чумата, най-страшният бич за човешкия живот, се е ръководела от предварително предопределеното. Народът е вярвал, че чумата покосява само „записаните в тефтера ѝ”.

 

... Чумата дума на Станка:

. . . . . . . . . . . . .

Ти не си, Станко, писана,

ями са, Станко, писани,

двяте попските дъщери...

   (СНП, № 1, със съкращение)

 

Преди да се сбъдне „нареченото”, много често пострадалият или неговите близки получават „лишане” — поличби за предстоящото нещастие. И сега сред народа е разпространено поверието, че е „лош лишань”, когато в двора на някого влезе диво животно, дива птица или влечуго. Мяукането на кукумявка на покрива или комина, виенето и граченето на гарван над дома, изравянето на къртичина пред прага на жилището, появата на змия в двора на къщата, закукуване на кукувица върху покрива или в близост до къщата са „лишане” — лоши предсказания.

 

10

 

 

„Лишань”, прокоба е и когато домашни животни или птици извършват необичайни действия: виене на куче, кукуригане на кокошка, риене на вол с рогата, пресрещане на бясно куче или куче с разкървавена уста.

 

„В Звездец имахме съседка, Калуда Дикова се казваше. Бяха преселници от с. Паспалово — Източна Тракия. Разказваше Калуда, че когато била бебе, хайдути убили баща ѝ. Било през 1895 година. Баща ѝ бил мухтарин (кмет) на селото. При него били на пазене пари на общината и на църквата. Хайдути разбрали и една нощ го нападнали. Убили го и взели парите. Калуда разказваше, че преди нападението на баща ѝ се появил „лишань”. Пред дукяна му на едно дърво кацнала и закуковала кукувица”. (К. М.)

 

За случката по ограбването и убийството на Дико, бащата на Калуда, е останала песен. В Звездец песента е била донесена от бежанците на село Паспалово.

 

... Дико на попът думаше:

— Оче ле, папà Никола,

оче ле, ня найде ле се,

толкова гòра зелена,

толкова буки високи,

та кукувица кацнала,

кацнала, закукòвала,

на мойто ново дугене.

Дале е за зло, за добро,

дале е за пусто тегло.

— За зло е, Дико, за зло е,

за зло е, не е за добро!

Попът навънка излязе

и хайдуткето дойдаха,

дойдаха, Дико фатиха,

назъкь му ръки вързаха,

и го за пари питаха,

поясът му се разпàса,

до три са кèси паннали,

и трите кèси с елтъне,

първата кèся Дикова,

втората кèся църковна,

третата кèся на село...

   (Запис от Марула Челебиева)

 

„В годината, когато щеше да умре мъжът ми Атанас Пеев, на външната врата се появи къртичина. Пред прага имаше циментова

 

11

 

 

плоча. Най-напреш къртичините се появиха около плочата. Сетне къртицата е минала под нея и купчинките се появиха в дамът. Имахме старо муле. Мислехме с мъжът ми, че мулето ше умре. Не мина много вряме и Атанас умря. Къртичините са били „лишань” за мъжът ми.

 

През 1927 г. брат ми Васил щя да се жени за Руска Мильова. В съботата пред сватбата на църницата кацнаха двя кукувици и закуковаха. Надвечер седяхме с майка в стаята. Чухме, че нящо изтрака. Отидахме да видим како е. Бяхме купили десетлитрова дамажана с ракия за сватбата. Сама се пръснала и разляла. Майка зе да плаче и да дума, че кукувиците утринта и дамжаната вечерта са „лишане”. Тъва сватба нема да свърши с хубаво. До годината след сватбата Руска роди и умря.

 

Майка разправяше, че през 1913 година, когато турците убили бате Никола, пак хи се появил „лишань”. Ткаела в дамът. От таванът се спуснал смок и паннал в нитите хи. Уплашила се майка и излязла навънка. Децата, дето си играели пред къщи, зели да викат, че смокът е на покрива на къщата. Опашката и главата му били скриени в керемидите, пък тялото му висяло на стряхъта. Татко имал пистолет. Гръмнал и го убил. Тва било началото на юли. В края на мясеца, по време на возитба, бакьо отишъл за снопья в Коначката мирия. На връщане евренезовските яручья го пресрещнали и искали да му земат колата и воловето. Бакю не хми ги дал. Турците го заклали, нарягали на парчета. Намерили го три дене след убийството, разфърлен на парчета в един дол. По трагата го открили. Майка казваше, че смокът бил „лишань” за неговата смърт.

 

Енна година се връщах от градината с чапа на рамо. Измих се на чешмата отпреш Щильляновица и гледам, змия пълзи къдя къщата хми. Утрепах я с чапата. Децата я пребраха и заровиха. На другия ден пак отивам към чешмата и гледам друга змия. Пак пълзи към къщата на Щильляновица. Излязе баба Жека и зе да вика: „Тва ше да е вчерашната змия, ти ня си е убила както трябва!” Убих и новата змия. Децата разровиха напрешната и заровиха и двяте змии на енно място. Баба Жека зе да плаче, че тва не е за хубаво. На умиралка било. Разболя се и шес месеца лежа в болница. Тогава оздравя, ма подир няколко години на къщата хми замяука кукумявка и умря.

 

От няколко години в село на училището се появи кукумявка. Сяка вечер мяука. Сетне зе да каца и да мяука по коминето и покривите на околните къщи. В махалата забелязахме, че на чиято къща кацне и мяука кукумявката, изнисът мъртвец. Умря дядо Дачо, сет-

 

12

 

 

не умря Иван Бабинянин, сетне Милка, жената му, сетне Стойна Тапанарка, сетне дядо Щильляно, баба Жека Щильляновица, умря и кумицата Калинка. Ма не беше саде кукумявката. Наближи ли вряме да умре някой, над къщата му се виеха два гарвана. Кръжът над къщата, грачат и се кълват. Скоро кумецът Иван каза, че гарваните се появили в махалата. Ня мина много време и погребаха Панайот Градев.” (С. П.)

 

„Беше през 1936 година. Съседката ни Мара Барантиева се бе разболяла от коремен тиф. Спасиха я в болницата в Бургас. После свекърва ѝ, баба Митра Барантиева, разправяше, че преди да се разболее Мара, една кокошка три дене заставала пред вратата им и кукуригала.” (К. М.)

 

В разказа на Мара Карчева наред с обичайния „лишань” срещаме и преживяно предчувствие. Много често в разказите се среща как пострадалият или негови близки са „угадили” наближаващото нещастие.

 

„Имахме съседка, Руса Ивановица. Дъщеря ѝ живее в Бургас. Имаше две деца. По-малкото, Ванко се казваше. Гледаше го тука в село баба му. Удари го камион и дятето умря. Руса сетне ми разправеше, че три дене преди нещастието, кучето им виело срещу прозореца. В деня на случката, дятето се събудило рано. Почнало да хленчи и да иска от баба си пари за бонбони. „Рано е още, баба, като отворят павильона, ше ти дам пари за бонбони!” — успокоила го Руса. Почнало дятето да си играе с енна мукавяна кутия и хи дума: „Бабо, виж тая кутия колко е хубава за паметник!” Руса му се скарала: „И-и-и, да не съм те чула да хоратоваш такива приказки! Откъдя хи измисли!” Разплакало се дятето. Руса му дала стотинки да си купи бонбони и застанала на прозореца да гледа къдя ше поде да играе. Купило си дятето бонбони и тръгнало към насрещната къща. Там имаха малки дяца. Отишло да си играят. На портата пред къщата стояла някаква гостенка. Руса я видяла, че жената разперила ръце пред дятето. Не искала да го пусне в двор. Дятето се върнало назад. В тва вряме по улицата профучал камион и ударил дятето.

 

Руса сетне, като плачеше, постоянно повтаряше, че смъртта на дятето е била подсказана от виенето на кучето. Дятето само е угадило, че ще умре, затова рано е искало да излязе от къщи. Предчувствало е смъртта и е казало, че кутията е хубава за паметник.” (М. К.)

 

„Като почна Втората световна война, зеха да събират младите мъжья запас. В денят, гъто тръгваше една от групите, бях викала межа. Дойдоха жèни и мòми. Надойдоха и момчета. Дошли бяха двамина млади мъжья от Бръшлян. Наговорили се с мъжьето от

 

13

 

 

нашто село да пътоват заедно. Викаха ги в Грудово. Беше дошла и леля Мара Бахчуванка. Като свърши межата, леля забра момчетата от Бръшлян да спат у тях. Утринта, като хи упратила, двамата си забравили янтериите. Леля каза, че тва ня било на хубав „лишань”. Минаха няколко мясяца и научихме, че дошло съобщение — и двамата били убити в Македония. Единият се казваше Петко Дачов, а другият Панайот Стоянов Куртов.” (М. К.)

 

В песни и предания всяка злополука е предсказана. Понякога нещастието идва в най-щастлив миг от живота, в период на материално благополучие. Убийството от турците на звездецкия скеледжия Тодор чорбаджи е станало в деня, когато той се е почувствал най-щастлив, когато се е радвал на забогатяването си и на обкръжението от щастливото си семейство. И тая негова радост е била прекършена. „Лишанет” показал, че щастието му ще бъде краткотрайно:

 

... Тодор в дугенет отиде,

на пъкь го куче пресрешна,

с кървава уста насреща.

Тодор му драго не дойде,

драго, Тодоре, весело,

той си дугенет отори,

с гръцка го метла премете,

че поела ругозината,

и юбзе булгарията,

засвири Тодор и запя,

Сюлейма влезе отвънка...

   (СНП, № 246)

 

В народните вярвания сънищата са предсказания, „лишанья”, подсказващи скорошното сбъдване на „писаното òтбуга” — тема, широко разпространена в песни и предания. Впечатленията от съновиденията са така силни, че в песни и предания винаги се употребява „убедителният аргумент” — „я сноща легнах, та заспах, нàсъня видях лошав сънь, нàсъне като наяве”. Вярата в истинността на съновидението е безусловна. Но за да се намали силата на внезапното трагично прозрение, в песните срещаме постоянното успокоение: „сънищата са лъжовни, а пък думите греховни”. Тия традиционни думи е следвало да „залъжат”, да притъпят страха от предстоящето страшно събитие. Защото и песни, и предания са „доказателство” за сбъдване на подсказаното от сънищата.

 

14

 

 

... — Гьонка ле, браточеде ле,

я сноща легнах, та заспах,

нàсъне видях лошав сънь,

нàсъне като нàяве,

люта ме змия ухапа

нàръка, на мало пръсле,

ухапа и кръв потече.

Единьнят ше погинеме,

единьнят, по-хубавият.

А пък Гьорги му думаше:

Танасе, браточеде ле,

сънищата са лъжовни,

а пък думите греховни!

Съвнало и ня съвнало,

френците огьнь откриле,

с топове и картечнице,

и най-напреш са убиле,

хубав Атанас Куточов...

   (СНП, № 340)

*

Стоян овцяте запланни,

че легна Стоян, та заспа,

нàсъне му се пресъни,

нàсъне, като нàяве,

че дойде чувяк пре него,

че дойде, та че му рече:

— Стояне, скоро ше умреш! ...

   (Запис от К. М.)

 

„Познавах една жена от Малко Търново — Желка Кокошкова. Тя ми разказа такава случка. Било в края на миналия век. В Малко Търново имало едно момче — Щерю се казвал, фурнаджия. Щерю сънувал, че паднал гръм и му изгорил косата. След няколко деня сънят се сбъднал. Отишъл Щерю до местността „Кирмигьгьото”. Там излязла лятна буря с гръмотевици. Една от светкавиците паднала върху Щерю и го убила. Хората били поразени от точното сбъдване на съня. За нещастното събитие е останала и хороводната песен „Щерю ле, фурнаджию ле”. (К. М.)

 

...Щèрью фурната запали,

та че на разход отиде,

надолу към Кирмигьгьото

шиленцето си да пасе.

 

15

 

 

. . . . . . . . . . . .

Тевен се облак зададе,

оде морето, полето,

кирмикчиите станаха,

керемидите да сбират

и Щерью и той сбираше,

силно загърмя, затрещя,

òтбуга огънь паннало,

Щерьюм главата изгори,

главата с русата коса ...

   (Запис от К. М.)

 

„Преди години умря съседът ни Киро Костадинов Карахристов. Качил се на един висок цер да бруси желъд. Стъпил накриво, паднал и се утрепал. На четирийсетте дене от погребението му жената му Прода сънувала, че Киро си дошъл. Попитала го: „Киро, нема ли място и я да дойда пре тебе?” — „Нема за тебе място пре мене, нема!” — махнал Киро с ръка. „Сега най-напреш ше дойде калтята Тодор. Подир него ше дойде булка Юрдана!” Като отидахме утринта на лябът с кумица Калинка, Прода ни разправи сънят си и ни вика да мълчим. Да ня казваме на никой. На трите мясяца от смъртта на Киро умря Тодор Костов. Като се връщахме от Тодоровото погребение, Прода вика: „Видяхте ли како каза моят сънь! Ся да видим како ше стане със стричина Юрдана!” До деветият мясец от Кировото погребение умря Юрдана Вълканица.” (С. П.)

 

В много сучаи подсказаното в сънищата е с алегория, което в бъдеще става правило за тълкуване. Сънуваш ли кръв или предмет, боядисан в червено, събитието ще те споходи скоро. Видиш ли насъне циганка, мечка, бивол — очаквай болест.

 

Тодор сънувал, че го срещнала циганка вретенарка. Циганката му казала, че не е вретенарка, а калайджийка. Дошла в селото да калаисва, но най-напред ще калаиса „на попът харанията, Тодорум трите сахане...”. Дошла в селото „сипката, сипаницата” и най-напред уморила попадията и на Тодор трите малки момченца. (СбНУ, 57, № 141)

 

Стоян сънува, че му изгорял ямурлукът, а на жена му Петкана изгоряло „булното” — булченската забрадка. Когато отишъл на кошарата, намерил я отворена, стадото откраднато, а овчарят заклан в колибата. (СНП, № 192)

 

Случват се сънища, предсказващи обикновени житейски преживявания. Подобни съновидения се припомнят, преразказват, за да поддържат и подсилват вярата в предсказанията.

 

16

 

 

„Една година пряз февруари панна голям сняг. Вечерта съновам, че брат ми Иван отива да обърне корубата, дето ярмяхме овцете. Дигнал я и одолу нашъл заледени яца. Утринта станахме в тевно. Майка почна да прави закуска, пък я да мяся хляб. Разправих на майка како съм съновала и как Иван е нашъл яцата. „Тва ня е за хубаво, — рече майка — заледените яца показват сняг и студ. Ше фати лошава зима и ше измори добитъкът!”

 

Ядахме. Съвна. Татко зе да прави ярма за овцята. Прати Иван да почисти коритата и корубата. Сетне да забере козите и да хи заведе под село. Там е габрак и зимно вряме бръстеха козите. Отиде Иван да чисти коритата и се върна с пълен каскет заледени яца. В тва вряме дойде енна комшийка, Комня се казваше. Затропа по скалата и завика: „Како Пагоно (майка се казваше Пагона), дална да ви се находа енно яце? Наша Кера пак се разболя, та да хи намажа гърлото!” Кя все ляковаше гърлото на децата си с яце. Майка хи даде от яцата и хи разправи сънят дето съм съновала вечерта: „Ако Тона още в тевно не ми бе казала, че е съновала яцата, немаше да повярвам!” (Т. П.)

 

„Когато живеехме в село Евренозово, сънувах, че в лозето на съседа ни Киро има заровен стар манастир. Мъжът ми каза на съседа. Киро разкопал по-дълбоко лозето и разкрил зидове на стара черква. Той беше евангелист. Отишъл в Бургас да се съветва с евангелистите. Казали да не копае повече и да не разкрива зидовете. „Сега ня му било врямето!” — каза Киро. Същата година станаха Юнското и Септемврийското въстания. Убиха много хора. Половината от къщите изгоряха. Хората се разпиляхме по други селища.” (К. М.)

 

Макар че съдбата на човека е „писана”, хората винаги са се стремели да надникнат в бъдното. Да разберат кога какво ще им се случи. Да предотвратят или отложат за известно време начертана пагубна случка. Виждането на бъдното е „дадено” (способност) само на определени хора. Тая способност са придобили по рождение по време на необичайно преживяване или по наследство. В Странджанския говор гадателството е известно като „врачованьня”или „гледаньня”. Жените гадателки наричат „врачки”, а мъжете „гледачи”.

 

Според Д. Маринов гледачката гледа на длан, на очите, на езика, на челото; тя лее куршум, тя пука валци (тестени топчета); тя гледа на боб, на карти и по още много начини отгатва миналото, предсказва бъдещето и обяснява някои явления на сегашното. Гледачът е мъж: той гледа на дланта на човека, на челото, на очите, на

 

17

 

 

езика — и по гънките познава характера на човека, неговото минало и бъдещето [3].

 

Обикновено врачките и гледачите са от по-далечно място. По-голяма е вярата в предсказанието, когато гадателят е непознат, не знае миналото и настоящето на дошлия да му гледат. Подсказал миналото, гледачът предразполага към безусловно приемане на предсказанията за бъдещето.

 

Особено популярен в странджанските села е бил през двайсетте, трийсетте и началото на четирийсетте години гледачът Георги от Сливен. И сега от по-старото поколение странджанци разказват кога и как са „ходили на Гьорги в Сливен”.

 

„Има една местност на юг от нашето село. Казва се Церово. Там имаше преди години параклис „Свети Илия”. Енна година на празникът Свети Илия на манастирчето дошъл Георги, гледачът от Сливен. Разбрали хората от околните села и тръгнали да хми гледа. Отишъл и татко, Георги Иванов Нанкин се казваше. Имал си и той кедер на сърцето. Преди татко пре гледачът била енна жена от село Бяла вода. Гьорги я попитал: „Ти защо си дошла, заради нямото дяте ли?” — „Заради дятето!” — рекла жената. „Няли знаеш защо ти се роди нямо дятето?” — „Ня знам!” — „Я пък знам и ше ти кажа! Повниш ли кога бе със същото дяте в положение (бременна — б. а., П. М.), че тогава мъжът ти откраде чуздо яре? Отряга му езитет и го тури в хамбарят да не врещи! Знаеш ли какъв грях е да отряжеш езитет на живо животно? Сетне, като го закла мъжът ти, ти яде ли от тва месо на ярето? Яде! На затва дятето ти се роди нямо!” Сетне след години разправяха, че нямото момиче пораснало. Станало голяма мома. Един ден, като клепела камбаната, момичето рекло на майка си: „Чуй!” Майката се обърнала стресната: „Како рече?” — „Ех, мале, мале!” — казало момичето и тва били сичките думи, дето продумало. Искала е да каже, че грехът на родителите ѝ я е направил няма за цял животь.

 

Дошъл ред на татко. „Ти за какво си дошъл?” — попитал Гьорги и него. „Ми дойдах, защото имам кедер нà сърце!” — „Ти тринайсе години не се ходил на цръква да се изповядаш и да се пречистиш!” — „Лесно ли е да убиеш чувяка и сетне да ходиш да се пречистваш?” — рекъл татко. „Ако ти ня го бе убил, той щеше да те предаде и да убият ня само тебе, но и много други хора покрай тебе. Затва ти казвам да подеш в цръква, да се изповядаш и да се пречистиш!” Татко бе родом от село Бяла вода. Преди въстанието

 

 

3. Маринов, Д. Избрани произведения. Т. I. С., 1981, с. 343.

 

18

 

 

1903 година в тяхното село събрали пари за пушки. Пратили татка и други млади хора в България да купят пушките. Донесли ги и половината татко скрил в техния хамбар. Покрил ги с жито. Селският заптие разбрал за пушките и отишъл у таткове да прави обиск. Ровил, търси, ма нищо ня нашъл. Казал на татко, че знае за внесените в селото пушки. Ако сега не хи даде, вечерта да хи остави в дворът на църквата. Ня ли хи даде, заптието утре ше поде в Звездец, ше доведе войници да найдат пушките. Тогава татко ели ше бъде убит, ели ше го пратят на заточение. Татко не дал пушките. Утринта заптията тръгнал за Звездец. Татко и един негов другар зели по енна пушка. Тръгнали по правата пътека да настигнат заптието. Прясякли му пътет и го съборили от конет. Почакали го да умре и се върнали в село. Татко избягал в България. Работил няколко вряме на мина „Росен”. Сетне станал комита с нелегалните четници. През въстанието участвувал при превземането на казармите в село Звездец.

 

Преди татко да си тръгне, Гьорги му рекъл: „Ти защо блажиш в петък?” Татко много не спазвал постите и му рекъл: „Ми вие дет сте по-учени от нас, блажите в петък и сряда, та ние ли?” — „Да-а, ма учените хора немат добитък да хми умира. На тебе петъкът ти е весията. Трябва да го спазваш! От пазарят за добитък в Карнобат купи ли ол? Докара го в село. Впрегна го в колата и извози само енна кола сяно. Сетне добичето умря.” Така било. Като докаръл олът от Карнобат, татко преозил само енна кола сяно и пуснал чуфтът с говедарят. Отишли да женат на енна нива на Босна. Дошъл на другият день оловарят и му казал, че олът жабьясъл и умрял. Татко можеше да лекува жабьясал добитък, ма нали го немало, олът си отишъл. Оттогава татко никога не блажеше в петък. Като ходеше с овцяте, може да яде само ляб, ку нема поена манжа, ма петъкът го спазваше.

 

Разправяха, че тогава дошъл пре Гьорги и един човяк от нашето село. Борис се казваше. Бил позаходено момче. Гьорги друго ня му казал, само му рекъл, че ше се ожени за вдовица. Борис ня повярвал и си отишъл. Който и да идел от нашто село в Сливен, Гьорги все наричал да кажат на Борис, че га да е, за вдовица ше се ожени. Имаше едно младо семейство. Мъжът се качил без разрешение на един камион. Шофьорът не знаел, че в каросерията има качен човек. Когато наближили мястото за спиране, човекът от каросерията скочил в движение. Паднал и се убил. Сетне Борис се ожени за неговата вдовица. Гьорги пак му прати хабер. Да кажат на Бориса: „Видя ли, Борисе, че за вдовица се ожени!”

 

През 1943 година брат ми Иван беше войник в Сливен. Съновах сънь, че Иван лежи в коритото дето кърмим овцяте с ярма, покри-

 

19

 

 

ен с китки. Бях наплашена от такива сънища. Нали така бях съновала кака Нанка, когато умря. Казах на наште да ида до Сливен, хем да видя Ивана, хем да питам Гьоргя како показва сънят ми. Гьорги нищо ня можа да ми познае. Само ми каза, че Иван ше иде на война и ше се върне жив и здрав. Като почна Отечествената война, Ивана го пратиха на фронтът. Върна се жив и здрав. Я много ня хми вярвам на гледането!” (Т. П.)

 

От разказите на разпитаните осведомители можем да съдим, че все още е жива вярата на народа в предсказанията на врачки и гледачи.

 

„Преди няколко години бе болен най-големият ми внук. Син на починалата ми дъщеря. Ходих при една гледачка от Бургас. Казва се Пена. Предварително ме предупреди, че каквото е писано на картите, всичко казва. За внукът ми каза, че в момента е при „белите престилки” (което значи,че е в болницата) и ще оздравее.

 

Пена е около петдесетгодишна жена. Сънувала, че при нея са дошли непознати хора. Взели я със себе си и я отвели в далечни гори през морета. Казали ѝ: „Сега ше те хвърлим в огън! Ако не изгориш, ще започнеш да гледаш на хората на карти!” Турили я в огънет. Тя не изгоряла. Тогава пак ѝ казали: „Сега ше гледаш, ше познаваш и ше помагаш на хората! Ма нема да зимаш пари! Иначе нищо нема да можеш да познаеш!

 

През 1981 година ходих на врачка в село Равадиново. Тя е дъщеря на нестинарката Керка от Ново Паничарево, която е играла в огънят и предричала в началото на 30-те години. В Равадиново ме изпрати Стана Стоянова Джимертова от село Звездец. Гледачката си направила малък параклис в двора. Вътре е наредила кандила и икони. Насъбрали се бяхме много народ. Чакахме си редът. В параклиса никого ня пуска. Седеше пред вратата с отворена книга. Подадох ѝ една свещ. Гледачката държеше запалената свещ и книгата и ми каза: „Ти си дошла за С-С-Стана ли се казва? Ще тегли много.” Разказах ѝ какво ми поръча Стана, че вечер, щом заспи, при нея идват хора и почват да я сурнат. Особено често в сънищата ѝ идвал мъжът ѝ Кузман. Кузман я сурнел да върви с него. Гледачката ми каза, че нощните мъчения на Стана ще минат, ако направи светена вода. С водата да напръска леглото си и се измие. Но болестта ѝ нема да мине и дълго ще тегли. Така и се случи — до 1981 година бе лежала пет години на легло. Почина в началото на 1988 година. Седем години след като ѝ гледа врачката в Равадиново.

 

Дадах и друга свящ на гледачката. Пак я запали и започна да гледа в книгата, докато изгори. Започна да срича: „Д-Д-Д-Дачо ли се казва умрелият ти мъж? Лежи под едно дърво без палто, по риза.

 

20

 

 

Умрял е с големи болки в корема!” Това, което каза за починалият ми мъж Дачо Кирязов, е вярно. Той умря от рак в стомаха.” (Д. К.) „Най-голямата ми сестра се казваше Стойна. Когато била малка, на ръката ѝ излязла рана, подобна на цирей. Лекувала го майка, но нищо не помагало. Пораснала Стойна, но раната продължавала да работи. На майка ѝ казали , че в село Ениджия (Източна Тракия, сега в Турция) (б. а. — П. М.), имало врачка. Пеша стигнала майка до Ениджия. Още от вратата жената я посрещнала с думи, подобни на народна песен:

 

Дошла при мене Стойнина майка,

ляк да потърси,

ляк да потърси Стойнина майка,

за Стойна мома.

Нека се върне Стойнина майка,

одет е дошла,

одето мине Стойнина майка,

билки да сбира,

колкото билки на път намери,

да хи набере,

като се върне Стойнина майка,

билки да свари,

колко години Стойна боляла,

рани носила,

толкова пъте Стойнина майка,

рани да мие,

тогава Стойна индякь ше види,

ше одравее.

 

Върнала се майка от Ениджия. Било през пролетта. Набрала всички билки, каквито видяла край пътя. Варила и промивала ръката на сестра ми. За кратко време раната на момичето оздравяла. Тогава все още не съм била родена. Когато поотраснах, помня, че на ръката си кака Стойна имаше белег от раната.” (К. М.)

 

В странджанските песни с тема за „врачованьня” ясновидците са предимно жени. „Написаното” не зависи от врачката. Тя само го предсказва, а понякога препоръчва с какви действия трагичното събитие може да се отложи, болестта с какви средства да се отстрани. В песните и вярванията е подсказана идеята, че предначертаното „òтбуга” не трябва да се предизвиква и скандализира. Изхитряването, пазаренето („правенето на джамбазлък”) с предначертаното водят само до пагубни последствия. Предизвикването на съдбата ускорява събитията, сгъстява трагичните последствия.

 

21

 

 

Чула се врачка в Странджа,

сичките ходят на врачка,

и Добрю и той ше пòде,

Добрю на врачка думаше:

— Врачко ле, да ми врачоваш,

и да ми, врачко, познаеш,

любят ме, врачко, две мòми,

коя от двяте да зема?

— Добрю ле, жамбàзино ле,

с мене жамбазлък ми прави!

Докат си тръгнал на врачка,

двя са ти дяца умряли,

дорде се върнеш от врачка,

и булчето ти ше умре,

че кат се върнеш от врачка,

и ти, Добрю ле, ше умреш!

Като се върна от врачка,

двяте му дяца гробяха,

и булката му гробяха.

Добрю на òвце отиде,

извади медно кавальля,

засвири жално, та милно,

в кавалят змия имяло,

змията Добря ухапа.

   (СНП, № 24)

 

В една от песните е прокарана идеята за съществуване на „кризисен период” през годината на всеки човек. Знае ли се това време, този кризисен период, съблюдават ли се препоръките на врачката, човек може да се предпази от грозящото го нещастие.

 

... Туко се събират, пък ня тръгнуват,

тие чакаха, Авжи Димитра,

Авжи Димитра, сèймен Димитра,

уйко му Едрю, три пъте ходи,

три пъте ходи в Караеврена,

той на Димитра тихом говори:

— Я хайде, хайде, Авджи Димитре,

Авджи Димитре, сèймен Димитре,

със нас да дойдеш, и да ни станеш,

и да ни станеш, млада уйода!

А пък Димитър отговаряше:

 

22

 

 

— Я нема, холан, нема да дойда,

че съм си ходил вчера на врачка,

та ми врачòва и ми угади,

в Елинскет мясяц и Костадинскет,

в гора да ня флизам, пушка да не нося,

че ми се гледа, много лошаво,

до три казане, църна маврѝка!

Уйко му Едрю пак заповтори:

— Станвай, Димитре, станвай, тръгнувай!

Та са тръгнале и са стигнале

село Караврен, та запалиле

високи кули, труцки жамии,

пълни със дяца ѝ бяли ханъми,

тие познале сеймен Димитра,

познале са го и му се молят:

„Ми донесите нови кюлуме,

та да се фърлят бяли къдъни,

бяли къдъни и дремни дяца!”

Та са донесли, нови кюлуме,

и се фърлели бяли къдъни,

бяли къдъни с жълти нанизи,

с жълти нанизи и дремни дяца,

пушка пукнала и си удари,

Авжи Димитра, сеймен Димитра.

   (СНП, № 318)

 

Наред с отразените поверия на народа песента ни носи сведения за историческо събитие — разгрома на твърдината на Караевренския спахия Юмер Драза; характерната жестокост на кърджалийските орди, предвожани от Индже Стоян и Кара Феиз и месецът на събитието — май месец (Елинскет и Костадинскет мясец).

 

Понякога дребни и незначителни неща са достатъчни да затвърдят наслоената в съзнанието на народа вяра в предсказанията — най-често факти, които човек сам е подсказал на „познаващата” врачка.

 

„През 1964 година се нагласих да хода в София пре щерката. Като отидох в Бургас, се видях с баба Плума Петровица. Рече ми да ходим на гледачка. Атанас, мъжът ми, тогава беше болен, Отидахме. Гледачката се казваше баба Еленка. Каза, че ше ми гледа, ма на сяко фърленьня на картите зима по педесет стотинки. Дадох хи парите да ми гледа. Уж щяше да гледа за мене и за Атанаса, пък кя зе да разправя за децата: „Щерката ти е женена на далеко за гулям човяк. Като подеш пре нея, ше те посрещне със сълзи. Ма сетне ше

 

23

 

 

има радости!” Като стигнах в София, на гарата ме посрещна Радка със сълзи и плач. Мъжът хи беше в болница. Подир десетина дене оздравя и си дойде вкъщи. Синът ми дойде и каза, че ше се жени. Та тва, дет ми го каза баба Еленка, се случи. Най-напреш сълзи, сетне радост!” (С. П.)

 

Стремежът на хората да надникнат в бъдещето си, да се спасят от сполетяла ги беда и да получат изцеление от болест нерядко се използва от измамници. Наивни и лековерни жени и мъже понякога попадат в ръцете на лъжци и биват мамени и ограбвани.

 

„Пролетно време в Странджа идваха мечкари. Жените им продаваха корита и вретена, лъжици. Пристигаха някъде от Северна България. Разиграваха мечките си пред всеки дом „за здравья”. Мечките прескачаха болните пак за здраве, отскубваха им меча козина против уплаха. Обикновено мечкарите и копанарките пристигаха през месец май, когато ставаше стрижбата на стадата. Тогава стопаните биваха най-щедри. От всеки дом хвърляха на мечкаря по руно вълна. Копанарките обикаляха със стоката си къщите по двойки.

 

Беше в началото на трийсетте години. Две копанарки влезли в дома на наша близка в село Бръшлян. Намерили я сама вкъщи. Предложили ѝ „услугите си” да ѝ гледат. Едната ѝ покрила главата с престилката си да ѝ гадае. Другата влязла в килера и си напълнила торбите с продукти. Отворила раклата и ѝ откраднала златния булчински наниз. Същото направили и в няколко други домове. Докато ограбените разберат, гледачките се прехвърлили в друга околия. Откриха ги и се води дело срещу крадците.” (К. М.)

 

„В село Звездец имаше един мъж кацар, Иван Лостов се казваше. Имаше Иван дефект в говора. Това, изглежда, го е измъчвало и той ходеше по баячки и знахари да търси изцеление. Разказваше такава история. Било през 1921 или 1922 година — след военните години, казваха им „земеделско вряме”. Създадоха банки и фирми, които прибираха по измамнически начин хорските спестявания и после обявяваха банкрут. Довеждаха до просешка тояга и без това обеднелия народ. По това време се пуснал слух, че в село Мугрес (Горно Езерово), Бургаско, се явил свети Иван — свети Иван Мугрески. Край селото имало параклис. Там на параклиса св. Иван приемал болни, недъгави, неми и ги излекувал. Юрнали се хората от околните села, от Южна България. През границата от Източна Тракия идвали турци да търсят изцеление при светеца. Отишъл и Иван в Мугрес. Местото около параклиса било превърнато в лагер. Хората си правели палатки — да чакат със седмици. До светеца не можело да се стигне. Пазели го полицаи и вардяни със сопи. Казва-

 

24

 

 

ли, че светецът се измарял лесно, та при него пускали само по десетина човека на ден — сакати, слепи, френгави, глухи. Връщали се читави, прогледнали, прослушали, оздравели.

 

Трупали се нови болни и поклонници. Немало място около параклиса. Тогава започнал да излиза приближен на светеца. Казвал на дошлите да оставят пари и подаръци и да се връщат по домовете си. С парите, като оставят името и адреса на болния, изцелението ще го настигне по пътя или в дома му. Хората, изтощени от дългото чакане, оставяли подаръците си в пари, платове и жива стока — агнета, овни, телета и се връщали по родните места.

 

След месец се оказало, че светецът бил покровителствуван от полицията, „болните”, едни и същи хора, всеки ден с различно облекло отивали „хроми” към аязмото и се връщали „изцелени”. (К. М.)

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]