Август 1903 - Илинденско-Преображенското въстание! Страница от Българската история, написана с кръвта на хиляди избити, с мъченията и смъртта на затворниците, със сълзите и страданията на изгнаниците! Тази страница все още не е разчетена.
водели са ги обречените, вдигнали и са повели народа към свобода или смърт. И както във всеки бунт за свобода, начело пак са младите - момчета не по-възрастни от двадесет и пет години. Някои от водачите са родени във вече свободна България. Учили са в средни и висши училища. Стояли са пред учениците като учители. Но заменили учебниците с пушки, те повели бащите и по-големите им братя към един петвековен блян. Тръгнал след тях целият народ, вдигнал се да събаря с кримки, бердани и дрянови сопи империя с огромна армия, въоръжена с най-модерно оръжие. И народът - смазан, избит, изтръгнат от корена си, - не е зародил капка гняв към почти безумната идея на своите водачи!
въстанието за политическо и икономическо освобождение на българите от Македония и Одринско, както и всички предшествуващи го, е било обречено. Знаели са го водачите му, защото са предугаждали позицията на силите в Европа. Смътно се е досещал и народът, виждайки примитивното си оръжие в сравнение с въоръжеността на империята, срещу която са се надигнали. Цялата подготовка с нейните непрестанни провали („афери”) са едно системно обезкръвяване и ликвидиране на най-бунтовната част от населението. След всеки провал затворите се пълнят с българи, изпращат се кервани от заточеници по каторгите в Мала Азия -„Синоп кале”, „Паяс кале”, „Диарбекир”, „Сен Жан Дарк”. Редят се „аферите” една след друга, като всяка следваща е по-опустошителна - „По отвличане на Нури бей”, „велишка”, „Стоиловска”, „Първа Сърмашичка”, „Керемедчиоглувата”, „втора Сърмашичка”, „Коювската”. Революционната дейност се разяжда и от
7
разногласията и разединението на силите между вътрешната организация (ВМРО) и върховния комитет (ВМОК). Въстанието е обявено, не като венец на подготовката му, а защото е наложено отгоре. Защото за народа, изтормозен и наплашен, е нямало друг избор.
времето на въстанието в Одринско е траело от 6-ти до към 28 август. В тоя кратък период, с изключение на битките при превземане на Маджура Цикнихор, Василико, Паспалово, Звездец, Хаджи Талашман и поста „Босна”, няма успешни сражения. Всяка среща на бунтовническите отряди с войската е едно доказателство за немощта на въстаническата подготовка и оръжие. И въпреки всичко, повече от двадесет дни войската не напада, - стъписва се. Турската власт се оглежда, подготвя съкрушителен удар. В това време народът ликува с илюзията, че дългоочакваната свобода е настъпила. Можем да кажем, че въстанието е имало мъчителна подготовка с много провали и кръв, кратко опиянение и детска екзалтация от временното оттегляне на турците от района на разбунтувалите се роби и ПОГРОМ.
Родното ми село Звездец е от малкото български села на Странджа, върнати след 1913 година в пределите на България. Полуобезлюдено е от някогашните си жители, защото както се пее в една от странджанските народни песни „...три пъте са го горили,/ три пъте яма станвало...” в периода от 1878 до 1913 година. В него са се приютили част от изгнанниците на останалите зад демаркационната линия села Паспалово, Дерекьово, Кара дере, Куру дере, Едига, Мегалово, Каракоч, М. Самоков. Бежанците се бяха заселили на рид открит на юг, от където се виждат хребетите на планината, по която се движи границата. Там зад височините бяха останали родните им огнища. Всяка работа, всяко радостно или скръбно събитие в живота на изгнанниците се сравняваше с извършваното „там у нас, в нашето село”. До края на живота си те не се почувствуваха жители на новото си място. Живееха ТУК, а мислите им бяха винаги ТАМ. И тяхната раздвоеност остави белег и у нас, техните потомци.
След години се докоснах до следи, в които се напомнят имената на хората сред които съм живял, между които съм расъл. Разбрах, че всички тия „дядовци”, с които в летните ваканции от ранното ми детство съм пасал намесените стада, са били комити, лежали са по турските затвори. Не си спомням някой от тях да се е кичил с подвизите от младостта си, да се е оплаквал от страданията на преживения погром. Спомените ми за тия вече не млади пастири се е слял в един образ - побелели мустаци и брада, които бръснеха
8
два пъти в месеца, чисти бозови потури и антерии през всеки сезон на годината, калпаци от необработени агнешки кожи, бели навуща, преплетени с черни сукари. И една доброта. В късите летни нощи ме будеха в зори, когато все още е тъма, но росата вече бе навлажнила овчите руна. Всички те по един и същ начин дояха с гальовни думи овцете, които в полудрямка им подкарвах. Когато изцеждаха вимето на последната овца, под вече избелялото от идващия изгрев небе, винаги имаше една сподавена въздишка: „Там по няколко пъти изпразвах ведрото преди да свърша доенето, а сега виждаш ли, едвам половин ведро надоихме!”
Вече поотрасъл, присъствувах на събора на „Петрова нива”. Не бяха минали и петдесет години от въстанието. Наблюдавах и слушах оределия брой на някогашните комити, с какво богоговение произнасят имената на своите войводи. Тогава все още не осъзнавах, защо в деня на Преображение, моите дядовци си подсигуряваха смяна при стадата. Пеш или с послушните си магарета потегляха за легендарната местност, за да се върнат през годините и се срещнат с младостта си. Колеха курбани на големия празник с тайната надежда да се сбъдне неосъщественото. Това бяха учителите ми по овчарство - Желязко Тодоров Мяшков, Вълчо Желязков Капинов, Георхи Михов Хънев, лежал в Одринския затвор, всички от село Паспалово, Стоян Петков Кукоринков от село Мегалово и родените в Звездец Георги Вълчев Джимертов и Христо Костадинов Караторов. Участници във въстанието са били и други звездечани, едни от които съм познавал, на други съм чувал само имената: братята учители Иван и Никола Делибозови (първият подвойвода на Звездецката чета, убит през Балканската война), братята Тодор и Вълчо Деликирязови, Пройко Пеев, Стойчо Панайотов Пеев, Костадин Лостов, Тодор Георгиев Трандев, Иван Станков Ламбов, Димитър Бакрачов, Киро Терзиев, Никола Кермидчиев, Цвятко Димов Бояджиев, Костадин Белчев (убит през 1913 година от турската войска), селският свещеник Ефтим Костадинов Попов и Вълчо Петков Васильов. Но това не са всичките имена на въстанниците от Звездец. във водените две сражения с турския аскер по време на въстанието са участвували в едното около осемдесет комити, в другото - четиридесет (макар и не всички да са били звездечани). Голяма част от тях не са се върнали в селото след въстанието и реокупацията през 1913 година. Имената им не са споменати и в записаните от Иван П. Орманджиев кратки спомени на няколко от участниците в тоя революционен участък. А завърналите се след погрома в изпепеленото село ще плачат повече за възстановените след 1878
9
година училище и църква, отколкото за собствените си домове.
Всички те си отидоха в забвение. И комитите във въстанието от 1903,
и по-младите от тях прокудени от бащината си земя, участвували в поредните
три войни, в юнските и септемврийските събития на 1923, измряха неразпитани
и неизслушани. Отнесоха със себе си незарастващите рани по родната стряха.
Но истинската смърт на тия самоотречени мъже с болезнено чувство към родината
настъпи не с погрома на въстанието, не с тяхната смърт във войните и в
безрадостния им живот на изгнанници, а в забравата.
П. М.
София, октомври 1986