(Войно Димов Роянов – род. през 1877 г. в гр. Малко Търново, починал на 8 септември 1944 г., революционен куриер, заточеник)
Такъв панаир, какъвто стана през 1900 година в Църногорово, отдавна не бе имало. Лятото се случи сухо и горещо, вършитбата бе свършила и бяха паднали двудневни предбогородични дъждове. Времето се смееше празнично. Натоварили коли с дини и пъпеши, мулета - с кошове ранозрейно грозде, коне и магарета - с дребни стоки, цели кервани пътуващи търговци заприиждаха от Лозенград и Ганус. Пременени ло-зенградци от далечни села на увата, та чак от Едрене, вървяха още от предния ден и заеха сенките на дърветата край голямата Църногоровска лъка. Околовръст поляната се изпъстри с разноцветни сергии на пътуващи праматари. И пехливаните от цялата Лозенградска кааза се бяха събрали за гюреша на панаира. Сипнало се бе мало и голямо и от околните села и колиби. Чучурите на чешмата пред параклиса „Света Богородица” брухкаха студени струи и на бистрия поток се изстудяваха едри дини, плоски бъклици с ракия, билници с лозенградска буяма. Зад параклиса в казани вряха курбани от тлъсти шилета. Горяха буйни огньове и на ченгели по дърветата се изцеждаха заклани агнета сугарета, за да бъдат изпечени на шишове. Свиреха десетина гайди, думкаха толкова тъпани и хорото се разстилаше на няколко ката по поляната. Не пееха двама и четирима, пееше цялото хоро, та песента ехтеше и заливаше планината:
... на день на Царногорово,
Станка гу’ната надяна,
оде Гъоргюве ше мине’,
оде Гьоргюво дуге’не.
Ня можа’ Гьорги да трае,
по близо Станка да дойде,
още от деле’к повика:
- Защо ме, Станко, лъжеше
цяли четери години,
лъжеше, та че ня ме зе?...
86
Отпуснало се бе сърцето на Мария, младата войнова невяста. Цяло лято бе копала, женала, вършала и чакала да се върне Войно за панаира. Тия два дена няма да се пусне от хорото. Ще се държи за ръката на Войно и няма да престане да пее. Един бе нейният Войно. Висок, силен, пъргав бе като рис. Неуморен в работата и на хорото. Къдравият му кафян перчем се бе разпилял над челото. Месеци наред бе строил къщи в България и слънцето бе сторило лицето му бакърено. Цели два дена, мислеше си Мария и гласът й кънтеше над общата песен, трептеше над разлюлялото се хоро. Мария пееше, радваше се Войно и краката му едвам докосваха стъпканата ливада.
- Райко и Димо те викат! - дръпна го един от другарите му. Войно се отскубна от хорото и хукна да ги догони. Песента на Мария секна, пусна се от хорото. Проследи с поглед бягащия Войно. На края на поляната го чакаха братовчед му Райко Петров и Димо Янков. „И на панаира ли не го оставят!” - разсърди се Мария. И когато след час Войно се върна възбуден и неочаквано развеселен, Мария не се стърпя да го посрещне с укор: „Ако още ти се е ергенувало, да не си се женил! Цяло лято съм мислила за тоя ден! Ожени се и хукна по печалба. Връщаш се на неделята за вечер и рано пак запрашваш по чужди строежи. Хората не са ме видели с мъж на хорото!” Войно я прониза с поглед и Марииният гняв се стопи. Знаеше, че всичко, каквото Войно захване е важно. А срещите му с Райко и Димо не бяха тайна и за нея.
Повече от година Войно бе посветен в комитетските работи. Но едва днес председателят и секретарят на организацията му предложиха дело важно и опасно - куриер. Обащаха му револвер и комитска кама. Ще пренася нелегална поща и оръжие, ще прекарва нелегални чети по тайни пътеки. Закле се пред комитета да пази в пълна тайна пътищата, които минава, хората които ще води, пратките, които ще пренася... Хвана Мария за ръка. Хукнаха, да не изпуснат ни едно от хората.
След седмица Войно получи обещания револвер „Лебел” и комитска кама с изписани букви: „Свобода или смърт юнашка”.
Пътеките през границата Войно знаеше „със стиском очи”. От пограничния склад за оръжие в село Ясна поляна минаваше край Заберново и граничния пост „Уграш”. Когато трябваше да пренася пощата от Бургас, получавана в хана на братя Минкови, пътеката му минаваше край Бръшлян, Звездец, Бяла вода и, минал турския пост, се озоваваше при българските граничари на Босна. Със старшията на поста Терзиев, Войно се бе сприятелил преди година. Строяха нова къща в село Индже войвода. Стопанинът Тодор,
87
страстен ловец, бе убил предния ден диво прасе. Печеното годиначе димеше пред насядалите зидари и помагачи. Ядоха, пиха и пяха. В разгара на веселието пристигна Терзиев с двама войника от наряда. Поканиха ги на трапезата. Тодор се славеше със силата си на борец и най-добър певец в Хасекията. Дойде ред на ръченицата. В пот бяха и Тодор и старшията на поста Терзиев, а Войно продължаваше да скача и накара всички да „изпокапят”. Оттогава, минеше ли границата, Войно се отбиваше на българския пост.
След Църногоровския панаир, Войно преминаваше границата винаги с пълна раница. Това не можеше да не събуди подозрение у граничарите. И Войно се откри пред Терзиев. В лицето на своя връстник намери съмишленик и верен помощник. Наближаваше зима, трудно ще бъде за Войно да пропътува разстоянието Бургас -Малко Търново. Имаше дни, в които планината ставаше непроходима и за смелчаци като Войно. Граничарите от поста седмично по веднъж ходеха в Бургас с катъри за провизии. Заедно с товара за Босна и близките постове, защо да не носят пратките и на революционерите от Малко Търново!
Докладва Войно пред комитета за предложената услуга от граничарите. Заедно със секретаря Райко Петров заминаха да уговорят и приемат помощта на Терзиев. Войно отнесе и подарък за големия си приятел. От малък бе забелязъл, че и злите кучета не само не го лаят, но бързо се привързват към него. Гончето на един от ефендитата на градската управа от известно време непрекъснато го следеше. Откъснеше ли се от господаря си, кучето клекваше пред дома на Войно и се умилкваше в краката му. В утрото на тръгването за Босна, копоят пак тръгна след Войно. И тогава той реши да го подари на Терзиев. Там на българската граница щяха да го посрещат винаги двама добри приятели. А градското ефенди, нека си намери нова хрътка. Договорката за пренасяне на комитетската поща бе направена. За голямата ловджийска изненада, Терзиев се отблагодари на Войно с безгласна пушка и сто патрона.
Райко Петров замина „на лечение” в Бургаските бани. Така бе издействувал пред турските власти отиването си в България. Предстоеше му среща с Георги Минков в Бургас.
До март месец, както всички зидари, Войно остана в Малко Търново. Бе в постоянно разположение на комитета. Пренасяше поща и оръжие, водеше нелегални по селищата. В един февруарски мрачен ден се бе запътил за Ясна поляна. В мъглата той налетя на турски войници. Внезапната среща ги стресна взаимно. Гледаха се от няколко крачки объркани. Само до преди седмица поляната бе
88
празна. Сега турските гранични власти бяха натрупали камъни и греди. Готвеха се да строят нов пост. Преди войниците да се окопитят, Войно хукна в обратна посоока. Погнаха го с викове, щракане на пушки и гърмежи. Лъкатушейки, Войно бягаше към гората, голите зимни дървета не можеха да го укрият. Помогна му мъглата и изпречилата се на пътя му канара. Скрил се зад скалата, Войно стреля няколко пъти по посока на гласовете на преследващите го турци. „Накървавих пистолета!”- помисли си. Преследвачите спряха да стрелят и да го гонят. Разбраха войниците, че нарушителят на границата е въоръжен и го оставиха.
Завръщането от Ясна поляна, Войно направи през Босна, за да пренесе и пощата. Терзиев, както винаги го прие радушно. Седмичният наряд току-що се бе завърнал от Бургас с товар провизии и пресни хлябове. На гощавката Войно разказа с подробности срещата си с турските граничари.
Втората година след приемане на куриерството, Войно бе принуден да се задържа изключително в района. Невъзможно бе да работи в далечни села, защото трябваше да бъде в постоянна услуга на комитета. Намираха му дюлгерска работа в градчето, за да може по-често да ходи из района. Обикаляше селата Граматиково, Кладара, Цикнихор, Мегалово, Маглавит, Паспалово, Мокрушово, Стоилово, Бръшлян, Заберново, Калово, Бяла вода, Звездец. Ходеше често до Бургас и Лозенград. Водеше войводи и четници по целия район. Знаеха го и го очакваха навсякъде. Сигурни бяха в пътеките, и ятаците.
Веднъж се връщаше от Бургас. Бързаше. Обещал беше на Мария в неделния ден да я води на сватба. В раницата, над нелегалните писма и вестници, лежеше пакетът с кадифе за блуза на Мария. Предстоеше женитбата на Димо Янков, председателят на революционния комитет в градчето. „На комитска сватба ще бъдем! Искам да бъдеш по-хубава от булката! Кадифе ще ти донеса за нова роба от Бургас!”
Залезът го завари още по Звездецките ридове. Звънците на далечни стада се сливаха в песен, която ту се губеше и ту изникваше отново, понякога я заглушаваше монотонният ек на Велека. Не усети кога бе преминал жердите на разпенената Велека, на Катун и Аидере. Бе поел височината и вече се чувствуваше в къщи. И тогава бързането му излезе „солено”. Стъпи накриво, подхлъзна се, не успя да се задържи и се катурна по стръмнината. Усети остра болка в гръбнака. Опипом потърси пушката и раницата - всичко бе край него. Когато се развидели, видя, че е попаднал в пещера дълбока два човешки боя. В раницата носеше парче хляб, с което
89
залъга малко глада. И в просъница му се стори, че чува овчар, който мами стадо. Тогава се развика. Над пещерата се надвеси лице брадясало и озадачено. Изгубената от предния ден овца, спаси пропадналия Войно. Овчарят хукна да вика от близките колиби „Бабина нива” комитетския човек Вълчо Койчето. С въже и конопена черга пристигна Вълчо, извадиха го. Първата войнова грижа бе пушката и пощата. Вълчо отнесе и скри раницата и пушката и с още двама души повдигнаха на черга Войно. Прясната още топла агнешка кожа обви посиняващия гръбнак на Войно. Нахраниха го, поставиха го неподвижен на дървен одър. Следващия ден на волска кола го отведоха в Малко Търново - необходима бе и лекарска помощ. Но още преди да го пренесат при военния лекар, цялото селище бе разбрало, че Войно Роянов с „лудата си глава” се е катерил по високо дърво да вади от гнездо кълвачи. Паднал и много зле си наранил гръбнака.
Пресните агнешки кожи, грижите на добрия военен лекар и силите на двадесет и четиригодишния Войно му помогнаха бързо да се опраби и поеме зидарството и опасните нощни странджански пътеки. във времето на тримесечното му лечение го заместваха майка му Ерина Роянова и брат му Стоян. Четите кръстосваха планината, посещаваха села и колиби, но и полицията не спеше. Властта следеше и налучкваше пътищата на нелегалните. Комитетът имаше свои съгледвачи в градчето и във всяко села, за да следят придвижването на наказателните отряди. Появеше ли се опасност, куриерът тичаше да предупреждава. По време на войновото боледуване една от четите бе спряла за няколко дни на колибите „Шеренковци”. Властта побърза да изпрати група колджии. Но преди да тръгнат, конят на един от жандармите се оказал без седло. Поискали седло от чорбаджията Георги Мяшков. Готов бил да услужи на пазителите на реда Георги, но седлото му се оказало „повредено”. „Скъсани” били ремъците, та молил да го почакат, докато сарачът го поправи. Заел се „припряният” сарач, а през това време Стоян, брата на Войно, препускал с неоседлан кон през габраците към „Шеренковци”. Когато колджиите заградили и претърсили колибите, от преспалите две нощи четници нямало и следа.
Още три месеца лежа Войно в къщи. Мария бе забравила за пропуснатата сватба, за необлечената нова кадифяна роба. Баща му се стараеше да се връща по-често от стадото. Заети с полска и домакинска работа, майка му и Мария се грижеха само за неговото оздравяване. Струваше му се, че Мария се отнася с по-голяма грижовност, към него отколкото към малкия им син. И куриерската
90
работа не изостана. Стоян и майка му се стараеха така, че Войно да няма угризения пред организацията.
Четата на Кондолов се нуждаеше от пет ката турски войнишки униформи. Отсрамиха се малкотърновските шивачи с бързата поръчка, и Войно, почувствувал се здрав, се зае с пренасянето на дрехите в село Велика. Подреди ги в два чувала, натовари магарето и посред бял ден го поведе. На улицата го пресрещна познат полицай и му подхвърли присмехулно:
„Не измъчвай с чувалите брат си, ловецо на кълвачи, а сам ги понеси на гърба си!”
„И това ще стане, чауш ефенди, щом оздравее гърбината ми. Нека сега магарето откара ярмата до стадото!” - шибна Войно животното, за да не окъснее.
Предаде той дрехите на учителя Георги Тодоров във Велика, мина през село Маглавит и се върна в къщи. Срещнаха го с лоша вест - Райко Петров за втори път е арестуван. В следващия ден, когато Войно не е бил в къщи, дошъл да го дири раздавачът. Искал да му предаде писмо от България. „На бахчеванджия, краставици ще продава! Нося писмата на цялата околия през граница, „Дедето” писмо от България ще ми дава!” Скри пистолета и камата и тръгна да се обади на председателя, че е готов да води следващия ден войводата Георги Кондолов за село Мокрошово. В чаршията го пресрещна полицейският комисар Али ефенди. Войно си помисли, че срещата ще мине само с обикновен поздрав, но Али го помоли да го последва. Поканата на комисаря не бе приятелска. На ъгъла до католишкото училище се показаха шестима стражари и Али им нареди да го арестуват. В дома му вече бе пристигнал кметът с още двама полицаи.
Със служебна любезност комисарят се обърна към войно: „Предай си оръжието доброволно, за да не стане по-лошо! Знаем, че имаш кама и револвер!” „Кама и револвер?” - отговори с въпрос Войно. Комисарят нареди на полицаите да претърсят.
Още от убийството на Анегности Дяков, цяластната архива и печата на организацията съхраняваше Войно. Печатът бе скрит под керемидите на къщата. За архивата имаше скривалище под яслата на магарето в обора. Една дъска, върху която слагаха слама на животното, скриваше комитетските книжа. Войно се безпокоеше за оставените за пране дрехи на войводата Георги Кондолов. Но майка му още щом видя приближаването на двамата жандарми, грабна вързопа с изпраните дрехи и ги скри под огромната си пола. Седнала, взе бозовата вълна и вретено и запреде без да обръща внимание на полицейското претърсване.
91
Предателството арйде от „неразумното” магаре. Изяло сложената слама и отметнало дъската - фалшивото дъно на яслата. Измъкнало част от неразнесените по селата революционни книги и вестници. Влезли в обора, полицаите и се заловили с книжата. След първите извадени камъни от зида се изсипаха запасните патрони на револвера. Шамарите, изплющели по лицето му, не помогнаха Войно да говори. Комисарят заповяда да изхвърлят покъщнината и да започнат събаряне на къщата. Войно нямаше изход, щяха да намерят целия комитетски архив, квитанциите за събран членски внос от революционерите в града и всички села в околията. Щяха да открият и трите бомби „одринки”. Предаде револрера и камата. Грабнал от ръцете му оръжието, комисарят нареди да отведат душманина в полицейското управление. Въведоха го в стаята, където преди два дни е бил разпитван Райко Петров. Али ефенди забрави за нанесените на Войно шамари, възвърна заучената си любезност. Въпросите: му преднамерено подкупващи не стигаха до арестанта. Школуваният полицай още не бе преценил какво се крие зад привидната нехайност на тоя зидар.
„Кои са твоите приятели?” - погледите им се сдавиха.
„Приятели са ми всички младежи в града, даже и вашите полицаи!” - зеленият погледна Войно бе станал насмешлив и дързък.
„Откъде си взел камата и револвера с патроните?”
„Намерих ги.”
„Защо имаш в къщата си все комитски книги и нито една за християнската вяра и бога?”
„Та ти още не си прочел намерените книги, в тях пише и за България и за вярата в бога.”
„Къде си се учил да четеш такива книги?”
„Даваха ми ги приятели, когато ходех да работя дюлгерлик в България.”
„Обадиш ли хората, които са те довели до това дередже, ще те направя полицай и ще те изпратя в Лозенград, за да не те убият малкотърновските комити.”
„Не познавам комити в Малко Търново.”
„Аз пък ги познавам. Вчера арестувахме Райко Петров, негови приятели са Димо Янков, Жребечкрв, Лефтер Мечев. Защо ли да напрягам, мозъка си да ти ги изреждам! Ти ги знаеш всички до един. Кажи имената им! Ето, тия 80 златни турски лири ще бъдат твои.”
„Не зная, че изброените от вас хора са комити, но даже и да знаех, мислите ли, господин комисар, че приятелите ми струват само 80 лири?”
92
Али ефенди все още беше спокоен, но Войно усещаше, как отговорите му започват да го вбесяват. В намерените книжа имаше и броеве на вестник „Дело” от преди десетина дни. Комисарят го подаде и запита:
„Кога си ходил в България?”
„В България?” - повтори въпроса му Войно - „Повече от година не съм бил в България.”
„Но вестникът е донесен от там само преди седмица!”
„В моите книжа такъв вестник нямаше!”
„А, аферим, ние сме ти поставили вестника в книжата!”
Двамата стражари не чакаха. Заедно с комисаря се нахвърлиха върху Войно. Ритаха го, блъскаха го в стената и окървавен го свалиха в приземието. До вечерта три пъти го мъкнаха на горния етаж, три пъти го разпитваха и биха. Войно престана да отговаря на въпросите. В съседната килия бяха арестуваните младежи Стоян Стамболиев и Жеко Вълчев Джелебов. За тяхното арестуване нямаха веществени доказателства, но и те бяха в центъра на организацията. Не им разрешаваха да разговарят, но те се разбраха с песни. За никого от другарите му нямаше улики. Него можеха да съдят, но организацията в града оставаше.
И пак го отведоха при инспектора.
„Ти твърдиш, че ние сме сложили вестника в книжата ти? в България си ходил преди година! А в това писмо пише, че си бил в Бургас преди седмица. Ходил си в хана на братя Минкови и си разговарял с Тодор Минков за пушки!”
„Лъжа е!” - възрази Войно.
„Грамотен си! Толкова книги намерихме в дома ти, колкото не се намират и в къщите на даскалите! Чети! Тука пише, че преди десет дена си бил в Бургас!”
Сети се. Писмото е писано от гърчето-шпионин. Известно време то седя в Малко Търново и преди година „избяга” в България. Изпратили са го в Бургас да следи емигрантите. Войно го бе виждал да слухти в хана на Минкови и на места, където се намират революционери. Той мълчеше, а полицаите подхванаха своето. Не гледаха къде удрят, пък и Войно не се съпротивяваше, ръцете му бяха здраво завързани. От главата му шуртеше кръв.
„Ще пукне, но няма да продума!” - уморили се бяха полицаите и по заповед на Али ефенди пак го замъкнаха в мазето.
В мръсното помещение имаше кофа вода. Не успя да си изплакне лицето и подпре изморения си гръб на стената. Изведоха го наново. Сега го накараха да се съблече. Претършуваха джобовете и откриха шифрована бележка, Войно бе я забравил в сакото. С нея Райко
93
Петров му съобщаваше сумата, която има да получава от организацията. Но комисарят не можеше да разчете писмото. Не можеха да му помогнат и другите полицаи от управлението, а той знаеше, че от Войно отговор не може да получи. Следите от безсилната им ярост Войно носи по лицето и тялото си до края на живота си. Когато стигна в Одринския затвор, извадиха три от строшените му зъби.
Повече Али ефенди не го вика при себе си. Девет дни след задържането го изведоха от кауша. Не бяха се поскъпили, с ново въже го завързаха. Заключиха ръцете му в белекчета и го поведоха към Лозенград. Конвоираха го шест пеши и двама конни стражари. Единият от конниците го теглеше за въжето като добиче. Не му казаха за къде го водят. Не разбра и семейството му, че са го извели от града. Войно знаеше, че те няма да се вайкат и плачат пред чужди очи. Ще го заместват в комитешските работи докато дойде въстанието и прогонят омразните турци. Знаеше, че където и да изпратят брат му Стоян, всичко ще бъде изпълнено все едно, че е Войно. Куриерската работа за близките села ще върши майка му Ерина. Запретнала горния сукман, ще подреди в гънките вестници и писма, кърпи и сапун, пакети тютюн, навуща и цървули и ще вземе дрянова тояга в ръка да кръстосва планината и намира нелегалните. А срещнат ли я по пътя турци ще поздрави чинно. Но опитат ли се да я спрат, ще ги нахока и отмине, като ги проклина. Пък Мария ще гледа къщата и децата. Роденото и още нероденото. Ще пее да не разберат хората мъката й ще чака даже и да знае, че Войно никога няма да се върне.
Спряха да почиват в село Дерекьово. Един от дерекьовските стражари, стар войнов познат му каза със съжаление: „Язък е за тебе! Жена ти е млада, ще си намери друг мъж!” „Жена, която веднъж се е свързала с Войно, никога няма да помисли за друг мъж!” - успокои го Войно.
В Лозенградския затвор бе и Райко Петров, но не им разрешаваха да разговарят. Десет дена го държаха без храна и не го пуснаха на двора. Отделяха му от яденето си арестувани лозенградчани. Успя да се добере до директора на затвора, за да протестира, че не му дават храна Писарят докладва на директора, че Войно е баш комита и милозливият турчин нареди да го държат още пет дена гладен.
Под конвой с други затворници ги поведоха за Одрин.
Военнополевият съд бе в огромна светла зала, високи прозорци, плюшени завеси. На дълга маса наредени военни съдии в сърмени облекла с фесове и калпаци. Пред един от съдиите Войно позна своите кама и револвер.
94
„Ти комитин ли си?” - проследил погледа му го запита председателят.
„Никога не съм бил комита!” - повтори заучения си отговор Войно. Един от офицерите стана и му удари шамар, за да говори истината пред съда.
Изведоха ги навън, без да им кажат присъдите. След месец в попадналият им в затвора вестник „Одрин” прочетоха, че Райко Петров и Войно Роянов от Малко Търново са осъдени на по петнадесет години каторга в крепостта Акия калеси, защото в домовете им са открили комитски книжа, динамит, ками и револвери.
Преди да ги отведат за Цариград, пристигнаха на свиждане родителите на Райко Петров. Докато бащата разговаря с Райко, Войно успява да съобщи на майка му къде са скрити архивата и печата на комитета. Войновите родители ще ги намерят и предадат на последния легален ръководител на Малкотърновския революционен комитет Георги Чепов.
В Цариград ги затвориха в зандана „Булгаркауш”. Тука държаха революционерите от Македония и Одринско преди да са ги препратили в занданите на Мала Азия. По незнайни причини Войно и Райко са върнати в Лозенградския затвор. Тук ги завари въстанието и пак ги върнаха в Цариград. Освободиха ги през амнистията на 1904 година и по етапен ред откараха в Одрин. Там им правиха полицейски снимки и ги задължиха да положат клетва, че никога няма да се борят против турската царщина.
Върнаха ги в Малко Търново под конвой. Не ги пуснаха на свобода, докато не се застъпи за тях „кефил” и не внесат парична гаранция. Там само амнистията не бе достатъчна, за да бъдеш свободен. За Войно се застъпи свещеникът Стойчо Аянов.
Бурята на въстанието бе преминала, а следите от нанесените рани още кървяха. Градчето бе разсипано и опразнено от хора. Половината се бяха пропиляли в България и само малка част се завръщаха. Избитите и избесените нямаше никога да се върнат.
Надеждите за освобождение се подновиха през Балканската война. Войно без покана се включи в Доброволческата дружина на Михаил Герджиков. Но тая война донесе освобождение на дребен отрязък от Странджа. Границата мина на километър до Малко Търново. Педя земя, лишена от източници за препитание и стопански връзки с Източна Тракия. Малкотърновци са свободни, но техните ниви, кошари и пасища останаха оттатък границата.
Войни и гурбетчилък се редуваха в живота на Войно. Мъченията при арестуването, мизерията в затворите и на войните бяха
95
преломили някогашното му силно тяло. На шейсет години бе грохнал и продължително прикован на легло. Нямаше имоти и добитък. Нивити му бяха останали оттатък границата. Нямаше и пенсия. Правителствата имат други грижи, а не да удостояват с пенсия изпадналите в нужда някогашните самоотвержени младежи от революционното движение в Одринско. На 8 септември 1944 година умира в мизерия „...буйният, решителен и предан до фанатизъм на делото, Войно Димов Роянов от Малко Търново”.