Свято съзаклятие
Панайот Маджаров
 
5. ВЪЛШЕБНАТА ЦИГУЛКА
    (Лефтер Русинов Мечев – род. на 22 декември 1877 г. в гр. Малко Търново, починал на 8 август 1959 г. в Бургас, революционер, четник, заточеник)

Лефтер Русенов Мечев

В свидетелството му за „свето кръщение” пишеше, че е роден на 22 декември 1877 година в Малко Търново от родители Русин Мечев и съпругата му Мара Мечева. Но Русин и Мара за него бяха нещо смътно и неясно. Русин е умрял, когато синът му все още не е бил способен да помни. Майката Мара бе спомен мъгляв и неясен. Лежеше тя на дървения одър, цялата покрита с цветя и лице сякаш направено от восък. Ръцете й скръстени, държаха запалена свещ, а стаята изпълнена с плачещи жени, с мирис на тамян и потопен във вода босилек. Някаква жена го отведе в дом при деца непознати, а когато се върна в къщи, бе само баба му, заета с несвършващата й работа.

Откакто се помнеше, той нямаше никого другиго освен баба си Мария. Мъничка и жилава, с необикновено едри винаги заети с работа ръце. Баба Мария имаше една постоянна мисъл - Лефтер да порастне и да стъпи на краката си. Бързаше да го види голям и често му повтаряше: „Печелникът на баба, ти си мъжът в къщата ми!” Страхуваше се баба му да не замине и да го остави самичък. Докато бе малък, все му се искаше да е край нея. Изпълняваше постоянните й заръки и на седем години се почувствува порасъл. Копаеше наравно с баба си в градината, носеше с нея на гръб дърва от гората, сутрин изпращаше, вечер посрещаше двете кози от селския козар и сам ги доеше. Вечер, през есенните и зимни нощи, баба му предеше чужда вълна пред накладения огън, а Лефтер й разказваше наученото в школото.

От всички училищни предмети най-много харесваше „Закон божи”. Странни приказки, заплетени, неясни със змии които говорят, с потопи и небесни дъги, с грабежи и убийства. Брат убива брата, баща иска да заколи единствения си син. И все господ се намесва. И господ не бе милостив, убиваше и той. Хората преминаваха морето без да си намокрят и петите. Всичко бе мъгляво и объркано, но много интересно. Веднъж не се стърпя и

60

попита учителя, как всичко е ставало толкова вълшебно, но той му отговори строга: „Това са божи работи! Не можем да ги разбираме ние! Грехота е!” „Грехота!” - често чуваше тази страшна дума и изтръпваше. Друга една дума предизвикваше неясен страх у него- „Авраам”. Тези две „а-а” отекваха в душата, сякаш идваха от дълбока бездна. А когато им разказаха, че Авраам почнал да коли сина си, обхвана го ужас. Учителят им каза, че онзи който следва божиите заповеди, ще отиде в лоното на Авраам. Лефтер се закле да се спаси от това лоно, даже ако е нужно да престъпи десетте божи заповеди, които учителят искаше да повтарят наизуст. Баба му се стапяше от умиление, когато той й „пееше” заповедите господни, а на Лефтер се струваха, като неясна песен. И след много години, бог слязъл от небето и спасил хората от грях. От кой грях не разбра, но му стана ясно, че Христос имал дванадесет ученика и единият от тях го предал.

Беше в първи прогимназиален клас, когато се обиди на учителят си от екзархийското училище. В градчето бе дошъл търговец на говеда. Имал нужда от пазач на закупените крави и учителят изпрати Лефтер. Сираче е, търговецът ще му даде няколко гроша. Лефтер не изпълни учителската заръка, а учителят го изгони от училище. Още същата вечер намери баба му: „внукът ти е недисциплиниран! Няма да свърши добре това момче! Потегни му юздите!” Баба Мария всигна рамене: „Само ако излъже, ако открадне или се остави да го бият ми е било грижа, пък другото, мъж е, да прави каквото си ще!” Така бабата отговори на учителя пред Лефтер. На другия ден „мъжът” сам се прехвърли в униатското училище. Там не деляха децата на сирашки и чорбаджийски. Беше се събрала цялата сиромашия на Малко Търново. Тука наред с уроците, с многото часове за Христовото учение, Лефтер се докосна до словото на музиката. Един от отците „въскресенци” - поляк, го запозна с речта на нотите. Научи го да свири на цигулка, с която нямаше да се раздели до края на живота си.

Четиринадесетгодишен, със свидетелство за завършен трети прогимназиален клас, Лефтер напусна Малко Търново. Подобно на много други младежи, зовеше го България. Премина границата нелегално и се зае да учи шивашки занаят в Бургас. А заедно със занаята, усвои и кълнеещите по това време сред младите работници социалистически идеи. Беше винаги в средата на млади емигранти с патриотични настроения защото на всички прокудени от Източна Тракия, мечтата бе да видят родния си край свободен.

61

По това време, по примера на Македонското освободително движение, братята малкотърновци Никола и Петко Драгулеви, бяха създали във Варна дружество „Странджа”. Дружеството печаташе свой вестник „Странджа” и имаше голямата цел - освобождение на Одринско.

През 1896 година Никола Драгулев и Петко Киряков - капитан Петко войвода, създават клон на патриотичното дружество в Бургас. На учредително събрание Мечев не присъствува, но за решенията му научи от приятеля си, лозенградчанинът Тодор Костадинов Търновски. Нетърпелив бе, бързаше да го приемат в дружеството.

Годината 1897 бе преломна в революционното изграждане на бъдещия апостол, вече бе член на дружеството в Бургас бяха пристигнали съгражданите му Стамо Мяшков, Йовко Тънков и Вълкан Стойчев. И тримата млади мъже бяха участвували в Македонското въстание през 1895 година. Били са четници при загиналите във въстанието поручици Петър Начев и Мутафов. Вълкан е бил и заточеник в Диарбекир.

Прочетеното за Левски и Ботев, за храбрите мъже от Априлското въстание, вече бе възпламенило в сърцето му революционния заряд. Сега и той ще тръгне към далечината, по лъкатушните стръмни пътеки. Довериха му се, но го чувствуваха твърде млад в дружеството, за да го включат в сформираната втора агитационна чета, тръгнала през пролетта на 1897 година за Странджа. Но Лефтер преживяваше вълненията по подготовката и похода на четата. Осъзна грешката от убеждението, че „щом се появят комити и се създаде дух у народа, въстанието е готово”. Включи се в новия курс за революционизиране на населението в Одринско. Заедно с приятелят си Петко Жребечков, замина за Малко Търново на легална агитационна работа. Беше преминал границата дете - сега се връщаше мъж с буйни коси. През октомври на 1897 година пристигнаха двамата младежи, а в началото на следващата година в градчето вече съществуваше тайно просветно дружество. Лефтер бе отворил шивашка работилница, станала сборише за младите малкотърновски патриоти. В един празничен ден през март, в местността „Керанковата ограда” дружеството прие свой устав с основни цели: просвета и събуждане патриотичния дух на населението, защита правата на поробените. На това първо събрание, освен Мечев и Жребечков, присъствуваха Тодор и Жеко Джелебови, Тодор Попов, Димитър Райчев, Стоян Диков, Иван Грудов.

62

Опитът да спасят от помехамеданчване отвлечената в Лозенград Нана, изплаши част от членовете. Дружеството се саморазтури. Жребечков се върна в Бургас. Мечев потърси връзка със затворения в лозенградския затвор Стоян Петров Топузов. „Бъдещето ще оправи всичко! Добри сетнини!” - окуражи го Петров.

Събрали се наново, Мечев и Жребечков потърсиха привърженици сред съгражданите си ученици в Одринската гимназия: Михаил Маринов, Йордан Георгиев, Димитър Дяков. През ваканциите учениците им носеха революционна литература от Одрин, купувана от книжарницата на Атанас Илиев. В помощ на агитаторите дойде и съгражданинът им Янко Стоянов. Почти момче, Янко бе вече оформен революционер, ученик и приятел на главния учител в Лозенград, Лазар Маджаров. Янко бе учител в село Каракоч, но често идваше в Малко Търново. Той бе връзката с лозенградския революционен комитет. Втората му майка, баба Стана Комитката, бе бъдещия постоянен ятак на нелегалните. Янко бе донесъл изпратения от Лазар Маджаров устав на Македоно-Одринската революционна организация. По Маджарово настояване, за главен учител в Малко Търново бе назначен Стефан Добрев, а в съседното село Паспалово - Стоян Димитров. И доскорошното просветно дружество прерастна в революционен комитет с членове Лефтер Мечев, Петко Жребечков, Тодор Джелебов, Жеко Джелебов. Връзката с Бургас не бе прекратена, но сега цялостното ръководство идваше от Лозенград.

През декември 1899 година Мечев отиде в Бургас на среща с излезлия в нелегалност Маджаров. Около него, емигрантите от Одринско бяха създали своя комуна, отделна от дружество „Странджа”. Комунарите говореха на малкотърновски странджански говор. Готвеха се агитационни чети да навлязат в планината през идващата пролет. Обикнал странджанските песни, Лазар Маджаров - „старият кехая”, както го наричаха емигрантите, често подканяше Мечев да пее. И той не чака втора покана. С плътния си топъл глас подема любимата на Маджаров песен:

Ойне, Дойне, ги’здава девойко,
шу горъта на ро’сенъ мери’са,
пък тревьта на цървен тренда’филь,
дале се е ро’сенет разлистил,
63
дале мома бо’са заминала,
дале мома, дале главеница?
. . . . . . . . . . . .
снощ мина.ха трима еничери,
та караха три синжирья робья,
първи синжир все малки мо’мчета,
втори синжир все малки девойки,
трети синжир, се клети дувици.
. . . . . . . . . . . .


И тясната опушена колиба изчезна. Песента ги бе пренесла в безкрая на странджанската гора, омаляла от мириса на разцъфнал росен, настръхнала от вдовишката жалба. „Ивъх, ивъх, веке от сираство...” Сърцераздирателният вдовишки плач е зов за младите революционери. Те вече се виждаха грабнали пушки и поели пътя на освобождението.

През март 1900 година малкотърновските революционери бяха в трескава възбуда. От Лозенград им искаха човек за среща с Гоце Делчев, Лазар Маджаров и Стоян Лазов. И комитета изпрати Мечев. В квартирата на лозенградския учител Илия Тошев, дома на баба Полихрония, Лефтер пристъпи с трепет. Членовете на лозенградския комитет Тошев и Димитър Груев му бяха подсказали, че апостолите ще дойдат и в Малко Търново. С малък престой в село Дерекьово, тримата бунтовници пристигнаха. За първи път малкотърновци посрещаха подобни гости, та сред революционерите се създаде паника и оправдан страх. Настаниха ги в дома на Мария Петкова, бабата на Лефтер. Баба Мария бе предупредена, че няколко вечери в дома й ще преспят трима селяни, които чакат човек да ги преведе в България. И тримата нелегални бяха облечени в странджанска носия. Три дни престояха в градчето, а спомените за Гоце Делчев и неговото слово Мечев ще помни до края на живота си. На нощните срещи слушаха притаили дъх Стефан Добрев, Петко Жребечков, Тодор Джелебов, Ефтим Казаков. „Гоце Делчев ни говори за положението на раята, за Македонската организация и за нуждата да се работи смело и планомерно, та се въодушевихме заедно с него всички. След два-три дни гостите си заминаха, като дадоха последни инструкции, как да се премахне робството.” И организацията в Малко Търново започна да расте вече с дни. През пролетните нощи над градчето се носеха по ридовете революционни песни. Комитетът бе вече околийски. В него бяха влезли нови агитатори - Георги Костадиев, Георги Димов Мънин, дейността се бе разрастнала и в околните

64

села Велика, Паспалово, Куру дере, Камила, Цикнихор, Керациново, Кладара. Връзката със селските дружества извършваха младите търговци Димо Янков и Райко Петров. Шифрованите писма, литература и вестници се изнасяха и внасяха в дюкяните им заедно със стоката.

През юни, няколко дни преди „Керемедчиоглувата афера”, Мечев бе в Лозенград. Отишъл бе на събора в местността „Света фотида” заедно с лозенградските учители Илия Тошев, Яни Читаков, Иван Каиков, Никола Долапчиев, Бойко Чавдаров, учител в село Раклица и Янко Стоянов. Злополучно се оказа за организацията отвличането на богатия лекар. Изловени бяха и изпратени на заточение всички лозенградски учители и Янко Стоянов. Турската полиция знаеше, че и Мечев е бил с тях на събора и вече го търсеше. Принуден бе да бяга в България. В Бургас, преследваните от турската полиция момчета получиха подслон и храна от покровителите на революционерите братята Георги и Тодор Минкови. Настаниха Мечев, Димитър Ташев, Яни Попов, братята Иван и Георги Коткови на работа като кантонери по шосетата. В следващата пролет, част от емигрантите отидоха с четата на Георги Кондолов. Иван Котков намери смъртта си в четата на Слави Мерджанов, а Лефтер се върна в Малко Търново като легален агитатор. И понеже най-добри помощници са учителите, Мечев бе изпратен за учител в село Българи. Но нестинарите гледаха с недоверие на писмените. Малък и слабоват им се бе видял Мечев за учител. Със съдействието на Атанас Калфов, главен учител в Малко Търново, Лефтер бе приет от старейте на село Камила.

И квартира добра му дадоха камилчани и със заплатата не се поскъпиха, но младото даскалче не се задържаше дълго в школото при децата. Той знаеше, че главното сега е да обединява бащите и обикаляше колибите „Съботиново”, „Папракьовица”, „Бялковци” и селата Керациново, Цикнихор и Кладара. За хората в Камила, Лефтер бе сигурен. Там още преди две години бяха минали Лазар Маджаров и Тодор Шишманов. В местния комитет влизаха изпитани вече революционери: свещеникът Тодор Илиев, Атанас Вълчанов, Петко Кирязов, Дука Тодоров. С хазяина си Петко Кирязов, направиха „дясната ръка” на комитета селския мухтарин дядо Стоян Пампората. Пилееше се по ден-два от седмицата из околните села даскал Лефтер, но камилчани не му придиряха, защото събраните пари на селяните с негова помощ, бързо се превръщаха в пушки. Пренасяха ги нощем на гръб от Ясна Поляна в близките колиби и села.

65

След години, когато от висотата на възрастта, ще разглежда времето на прибързаните решения през незрялата си младост, Мечев с благодарност ще си спомня мъдростта и опита на войводата Кондолов. Спасен бе от смърт „шпионинът” Апостол Бекера от село Камила и Кондолов го направи помощник на организацията. Назряло бе решението у Лефтер и на селския комитет да ликвидират дядо Стоян воденичаря за „предателство”. Научил дядо Стоян за кроеното въстание и почнал да споделя тайната с всеки дошъл на воденицата му мливар. Бъбривостта особено се развихряла, когато старецът си пийвал. Шишето с ракия винаги било край него, та старецът всеки ден „събарял турската държава и със захабения си нож колел поробителите”. „Докарайте го при мене!” - изкомандвал дошлият в селото Кондолов. Злословеца довели разтреперан. Изгубил дума пред могъщия войвода, но възторзите си за края на Империята не премълчал. „А ти за въстанието ли си?” - стреснал ги с гласището си Кондолов. „За въстанието съм!” - признал си чистосърдечно дядо Стоян Саватев. Накарали го да коленичи пред малка софра, където сложили кръст и евангелие. Смирено свил колене и се прекръстил старият воденичар. Но когато войводата измъкнал хайдушката си сабя, дядо Стоян прибелил поглед и привел глава за заколение. Усмихнал се щом разбрал, че няма да го колят, а само ще го заклеват пред светите предмети. Повтарял дядото неведомите думи на тая свята клетва и воля дал на старческите си сълзи. „От днес нито дума, пред никого за въстанието! А сега право на воденицата!” - върнали го на земята смекченият глас и ласкав поглед на войводата. Видяли го след минути да прескача „направо”, без път, през плетища и градини към своята караджейка. Заливаха се в смях на воденичарската простота комитите, а на Лефтер му се стори, че отново са го покръстили. Неук и слаб в теорията бе Кондолов, а с дело му показа, как се работи с народа. „Предателят” смирено бе привел пред сабята глава, готов курбан да стане за утрешната свобода.

Бе минала средата на октомври през 1902 година, когато в местността „Устрака” се събраха нелегални и легални дейци от цялата околия. Дошъл бе областният ръководител Михаил Герджиков с Пано Ангелов и Димитър Общински. Просторна бе колибата на Дражо Киров, но се оказа тясна за толкова народ. Тук бе и Кондолов с цялата си чета, целият малкотърновски комитет и камилският учител. С пламенните си думи, с внушителната външност и облекло на гарибалдеец, Герджиков плени събралите се бунтовници. Мечев за първи път слушаше за

66

италианските революционери Гарибалди и Мацини, които Герджиков сочеше за образец в борбата против тираните. Тука, на „Устрака”, за него се разкриха противоречията между вътрешната и върховистката организации, вражда вредна и опасна за общото дело.

На Димитровден, Герджиков бе в Малко Търново и там в дома на баба Стана Комитката бе решено, убийството на малкотърновския чорбаджия Анегности Дяков. Мечев бе вече в Камила, когато на 28 октомври по цяло Одринско се разнесе вестта за Дяковото убийство. И дейноста на делото в околията се отприщи, колебливите и страхливите до сега, сами потърсиха организацията. В района на Мечев, селяните даваха скътаните в девет възли спестявания, за да ги превърнат в пушкала и патрони.

В началото на 1903 година в Странджа дойдоха нови нелегални агитатори. Мечев бе запленен от новите си познати. Обикнаха се и сприятелиха с Пано Ангелов. За дребният Лефтер, Пано изглеждаше исполин, такъв той ще си го спомня и след години: „Пано бе много висок и кестеняв. Той бе родом от село Баш-Клисе, Суфлийско. Свършил бе Казанлъшкото педагогическо училище, но вместо учителство, отдаде се на делото.” За Лефтер бе радост да ходи по селата с Пано, с тоя влюбен в свободата младеж, който вместо храна, в раницата си носеше книги и с кроткия си поглед и силни думи увличаше селяните в замисленото дело.

Замръкнаха веднъж в колибите „Карието”, кладарско землище. Посрещна ги зарадвана баба Злата Пардалка. Разшета се, оставила недопреденото вретено, за да нахрани желаните гости. Отхлупи заровеното в горещата пепел гърне и мириса на бобената чорба приятно изпълни пометената колиба. На паралия разчупи безквасна, в жерава опечена пита и се отдръпна, загледана умилено, как момчетата излапаха постната й гостба. Проплака - до преди година в колибата й имало и сирене и масло, но сега всичко се опропастило от простата глава на нейния старец. Откакто децата им се изпоженили и останали сами, двамата с дядо Манол отглеждали стадо крави. Нямали пари за данъци, та Манол се договорил с чорбаджията Анегности Дяков да му плаща дълговете към държавата. Когато продадат кравите, ще му се разплатят. Така се обещали пред откупчика на данъците. За пет години кравите им надминали тридесет, а сметката им в тефтера на чорбаджията растяла. Откарал дядо Манол стадото в Малко Търново. Чорбаджията прекупвал и добитък. Но кравите не стигнали да се разплатят борчовете, та с магарето се дотамънили. Останали без крави и без пукнат грош, заради простата глава на

67

дядо Манол. Разсърдила се баба Злата, прогонила недомовития си старец, а сега кукувала сама без мъж и без добитък. Кълнеше с люти клетви своя дядо, а в думите й се прокрадваше жалост. Горчивите думи редеше с дрезгав глас, защото изворът на сълзите й бе пресъхнал. Прозряла след думите на Пано бедняшката си неволя баба Злата. Проклела убития чорбаджия и в гроба, и калпавите му тефтери и обещала още утре да търси дядо Манол и прошка да му моли. „Боже, при поп да бях отишла, нямаше да разбера за нашето тегло сюрмашко!” - и Пано не разбра, кога баба Злата се наведе ръка да му целува.

На 21 март 1903 година, Лефтер научи вестта, че приятелят му Пано Ангелов бе загинал в борба с турски аскер в село Бръшлян. Много бяха подозренията на полицията към Камилския даскал. Принуден бе да мине в нелегалност в четата на войводата Кръстю Балгарията. Заедно с Георги Тодоров, войводата ги изпрати да организират селата Блаца, Маджура, Пиргополу, Резово. Писнало бе на населението в тоя район от местния феодал, защото Ариф ага владееше и горите и въглищарниците. Караше селяните да му работят ангария, но смяташе и жените им за свои. Разбраха един ден Лефтер и Георги, че агата идва от Енияда за Ахтопол. С помощта на смъртниците от Блаца, му устроиха засада. Бяха решили жив да го уловят или поне убият. Видяха го да идва на алестия си ат, придружен от телохранителя си коруджия. Кримките на трима от четниците засякоха. Успяха да убият само вардянина. Подплашен от гърмежите и от улучилият го куршум, конят на агата се изправи. Ездачът го обърна назад. Раненото животно в галоп успя да доведе до Енияда тежкия си стопанин и издъхна.

Кръстю Българията стана районен войвода, та го замести дошлият от Бургас подофицер Петър Ангелов. Мечев бе определен за секретар на новата чета. Първата им задача бе да ликвидират развилнялата се в планината разбойническа банда на Петър Странджата. Хайдутите не само грабеха, но и разколебаваха населението в бъдещото въстание. Трима от разбойниците бяха „спастрени” от смъртниците на село Блаца, а другите трима намериха заслужената си участ край село Велика.

В местността „Устрака”, четата получи съобщение за предстоящия конгрес на „Петрова нива”. На конгреса, Мечев бе определен за агитатор на Камилския революционен участък, но се разсърди на войводата и премина в Граматичкия участък при войводата Пеньо Шиваров. Участвува в нападението и разгро-мяването на граматичкия гарнизон като командир на отделение.

68

Разположената вън от селото казарма бе обградена от четири страни. Първото отделение водено от Шиваров зае гробището и Маврова нива; второто, командувано от Тома Томов, пазеше пътя от към река Велека. Южната част бе заета от двете отделения на Мечев и Ефтим Костадинов Попов. Нападението извършиха в нощта срещу 6 август. До зазоряване водиха престрелка със скрилите се в окопите войници. Двама от аскера убиха, останалите прогониха. Един от четниците падна ранен. Времето на краткотрайната република Мечев прекара в Кладърския участък при войводата Димитър Халачев. След настъпването на турската войска се оттегли заедно с жителите на село Кладара. Остана на работа в Бургас. В края на 1904 и началото на 1905 година, след дадената амнистия, голяма част от прокудените българи се върна по родните изпепелени огнища. С една от групите потегли за Странджа и Лефтер. Село Индже войвода, приютило през време на погрома много бежанци, сега бе изходен пункт за минаване на границата. Тука на една меджия, Лефтер срещна бъдещата си съпруга, Станка Шивачева от Малко Търново.

В родното си градче намери дома си разнебитен и разграбен. Изпълнили се бяха страховете от детството му. Баба Мария „си бе отишла” и старата спретната къща се бе превърнала в руина.

Шивашкият занаят му служеше за прехрана и прикритие на нелегалната дейност. Новото ръководство на комитета, избрано във Варна през февруари на 1904 година му възложи да оглавява нелегалната дейност в Малко Търново. Въстанието бе потушено, но борбата за освобождение не прекъсна. Единствената вещ, запазена в родната му къща бе раклата на баба Мария. В нея Лефтер съхраняваше получените писма, устави и вестници, преди да ги препрати до оцелелите комитети в околните села.

Сгодиха се със Станка Шивачева. Насрочената сватба бе за идващият неделен ден. Майка й го покани да живее в една от празните стаи на дома им. Лефтер се пренесе с ореховата ракла, но два дни преди сватбата разбра, че полицията ще му прави обиск в новия дом. Успя да предупреди годеницата и майка й да изгорят книжата. Двете жени изпълниха заръката докато полицията пристигне. Разбиха заключената ракла заптиите, оскъдната му покъщнина разпиляха, но търсеното не откриха. Пепелта от книжата бе погасена и грижливо заровена в сметището. При ареста Лефтер бе спокоен, забравил, че в джоба на сакото му седи разписка за получени революционни устави. След месец и половина разпити и изтезания, го поведоха през Лозенград и Хафса за Одрин. На 12 април 1905 година го изправиха пред военен съд.

69

Когато съдията започна да чете присъдата му, навън засвири военна музика. Изпълняваха „Египетски марш” от Щраус. Забрави, че е арестуван и се намира пред съд. Музиката го върна в детството. Видя се със закърпените от баба Мария панталонки, зяпнал пред вълшебната цигулка на отец Йосиф. Пропусна думите на съдията. Не разбра, каква присъда са му дали. Съдията го запита, чул ли е срока на наказанието, което трябва да изтърпи. Помоли да му го повторят. Осъдъли го бяха на пет години строг тъмничен затвор.

Държаха ги по 120-150 затворници в кауш, сред професионални убийци, крадци и насилници. Всяка килия имаше своя „вътрешна управа”, която издевателствуваше над новодошлите. Броят на политическите затворници след въстанието бе голям. Организираха протест и успяха. На българите дадоха отделна килия. Сред затворниците все още не бе забравен спомена за обесения през 1901 година Слави Мерджанов и неговите другари. По техен пример, Лефтер реши да бяга. Заедно с другарите си Димитър Арнаудов, Яни Читаков, Спас Добрев успяха да се свържат с Лазар Маджаров. Лазар помоли Петър Васков, председател на Одринския революционен комитет, да им изпрати пила за желязо. Изпилиха железните решетки, но бяха издадени от един криминален. Опитаха се през покрива да избягат, но пак ги заловиха. Успяха да внесат в затвора плат. Върху ушитите бунтовнически калпаци блесна извезаната с коприна емблема „Свобода или смърт”.

Честите писма и пратки от годеницата подхранваха мечтите му за свободен живот. Останала без баща, най-голяма в многодетното семейство, Станка работеше по поддръжката на шосето Лозенград - Малко Търново. По цели месеци, под слънце и дъжд, трошеше с железен чук чакъл, за да изпраща писма и пари на заточения си годеник. Вестите от Станка събуждаха тъга по любимото момиче и радост, че не е сам в света, че там в родното селище го очакват. В идните дни ще има жена и свой дом пълен с детски глъч. Отприщваше се затворената му душа и околните кауши притихваха, за да слушат блъскащата се в дебелите стени песен:

...сноща дойдох от сефе’рет,
от сефе’рет, от еске’рет,
още конче ня разседлал,
още сабья ня разпасал,
тежка пушка ня отметнал
70
първо любе ня прегърнал,
първо любе, мъжка рожба,
от ца’рето хабе’р дойде,
хабе’р дойде, пак да вървя...


На 11 юли 1908 година затворът бе огласен от звуци на военна музика. На власт бе дошла Младотурската партия. Политическите затворници получиха амнистия.

Времето до 1912 година Лефтер бе учител по селата в Малкотърновския район - Българи, Паспалово, Блаца, Бръшлян. През 1910 година в Малко Търново бе основана федеративна партия. Мечев бе избран и изпратен делегат в Солун на конгреса на федератитистите. Завърнал се от конгреса бе глобен за само-отлъчка от училище и изпратен да работи в друго село.

След Балканската война Малко Търново остана в пределите на България. Родният град бе свободен, но откъснат от естествените си източници за препитание. От земите на Източна Тракия българското население бе прокудено. Попариха се надеждите му за освобождение на Одринско. В освободения град Мечев бе назначен за секретар-бирник в общината. През 1914 година в града се създаде първата група на БРСДП (т.с). Сред учредителите бе и деецът на вътрешната Македоно-Одринска революционна организация и Илинденско-Преображенското въстание - 1903 година, Лефтер Русинов Мечев. В 1921 година бе уволнен от общината, заради принадлежността си към Комунистическата партия. Седемчленното му семейство остана без препитание. Съмишленици и приятели изпратиха протестна телеграма до министъра на финансите, до парламентарната група на Българската комунистическа партия (т.с), до „Работнически вестник”, но Мечев не бе върнат на заеманата в кметството длъжност. Изпратиха го в град Василико, където работи разделен от семейството си. През 1931 година бе принуден да излезе в пенсия. Но пенсията бе оскъдна, за да изхранва и праща на училище из-растналите деца. Потърси работа в Странджанските горски кооперации. Вече зрелият революционер, все още не бе загубил младежките си надежди и стремления. Надяваше се, че с кооперативното движение, ще се подобри мизерното положение на странджанските селяни. Но и тука трябваше да претърпи разочарованието на всички поборници за свобода и справедливост. Разбра, че и кооперацията служи на класата, която управлява.

Годините, житейските грижи, не го откъснаха от другарите му преображенци. На 5 септември 1925 година, заедно с ветераните

71

от въстанието Георги Чепов, Георги Ганчев, Тодор Петков и Димитър Арнаудов преминаха границата нелегално и от Паспаловската кория извадиха костите на загиналия по време на въстанието в село Паспалово Георги Кондолов. Останките от обичания от всички странджанци войвода и пръст от родната поробена земя съхраниха в паметника на преображенци на Петрова нива.


[Previous] [Next]
[Back to Index]