(Васил Петков Васильов – род. в с. Бръшлян 1868 г., поч. в Бургас 1902 г., четник, революционен куриер)
Полученият в зестра от жена му Рада малак, бе едър с красиви рога, белочел и очи с цвят на метличина. От малко го гледа Рада. Щом се отели, татко й, Тодор Кошничаров, и го подаде в ръце с думите: „Да ти е халал! Това ще ти е меразът, когато дойде време да се ожениш!” Знаеше баща й, че шестнадесетгодишната му щерка е обленена от русите къдри и погледа на Васильовцим Васил. Следващата есен ги сгодиха. На пролет по Гергьовден направиха сватбата. Двайсет и двегодишният Васил и осемнадесетгодишната Рада влязоха в собствен дом. И двамата първи деца на все още младите си родители. Ниската землена къща на отдавна починалия Васил Хайдутина, измазана отвътре и отвън с хума и червена глина, светна. Новите Радини черги внесоха слънце в дома им.
Месец преди сватбата Васил и баща му ходиха на пролетен пазар за добитък в Лозенград. Доведоха друг белочел бивол. Осем златни лири струваше добичето на Василовия баща. Но в тая пролет по-хубав чифт биволи в селото нямаше. Изтъка им Рада кози нови чулове. Капристрите им обкичи с пупули от бяла и червена вълна. Белите чела боядиса с червена боя.
На есен Васил заора бащините си ниви. На изполица взе от наторените ниви на Киро кехая. А преди Димитровден натовари бъчва от двеста оки и две малки бурета кирия да кара - бояма и ракия за дюкяна на Кобареловци. Изпрати го Рада чак до Диманина поляна и се върна да отнесе в къщи пълните менци оставени на Бурилото.
До Лозенград Васил не се качи на колата. Водеше биволите и на всеки извор ги разпрягаше да пият вода. Даваше им осолени хапки. С чесало почистваше лъскавите им гърбове. Атанас Кобарелов го настигна оттатък село Дерекъово на аленото си конче. Заръча му в Лозенград да кара пред магазията на Додооглу. Преспаха в хана. Рано сутринта напълниха бъчвата с буяма и буретата с ракия. Обиколи Васил чаршията за армаган на Рада. Когато слънцето се
253
дигна, подкара колата по обратния път. Качен на кончето, Атанас вървя известно време с колата и го шибна напред. „По заход те чакам да си дойдеш!” - заръча на кираджията.
Излязъл от лозята, пътят потъна в млъкналата есенна гора. Не бе заглъхнало още чаткането на копитата от Атанасовия кон, когато от шумата излязоха трима въоръжени турци. Васил ги позна. Вчера и тая заран обикаляха около колата му и очите им все в биволите бяха. Идваха и тримата насреща с ръце върху втъкнатите в поясите им револвери. Млади потурнаци, заселили се в Тракия след Берлинските решения и заели селата и мерата на прокудените българи. Яки с гайтанлии потури, кожени силяхлъци и шарени гъжви. Докато Васил разбере, двамата му завързаха ръцете. Третият свали жеглите и поведе биволите по сокаците на безкрайните лозя. Опитът на Васил да вика секна. Единият го перна с опакото на ятагана в корема, по главата, зад врата. Васил падна и крадците го замъкнаха в храстите край пътя. Укротиха го с ритници. С въже свалено от колата го завързаха за едно дърво. Биволите били техни, Васил им ги откраднал през лятото по време на паша. Да си затваря геурската уста, да не се оплаква, защото ще го намерят в селото му, и ще му изсипят червата на селския мегдан. В неговото село гаджалите се страхуваха да дойдат, но и той неможеше да търси биволите си от повилнелите башибозуци на мухараджийските села. Прибраха му олекналата кесия и армагана за Рада от дисагите. По един патрон изпразниха в бъчвата и буретата и се попиляха по нанадолнището.
Случаен пътник го разбърза. Попилите се под колата вино и ракия бяха омирисали ормана на кръчма. В село си дойде с празни ръце. С бащините си волове прибра колата. Придружи го един от братята, но сега нямаше нужда от дружина - биволите и стоката на Атанас пропаднаха. Очакваше Васил, че ще срещне милост от Атанас. Ще му помогне да си купи нов чифт и ще чака докато му се наплати. Вместо съчувствие, Атанас поиска да му се плати веднага и повредените съдове за вино и ракия, иначе ще го прати в затвора. Отчаян Васил скочи да се кара. Наскочиха и Атанасовите гости турци от касабата. Двама стояха срещу Васил с насочени пищови. Васил изскочи от къщата на Кобареловци и мина границата. След два дена на Атанас донесоха хабера, че са му изгорели плевниците със сено и слама и хамбарите с храна в чифлика на Мусакьово.
Запиля се Васил в България. Рада остана ни вдовица, ни жена с мъж. По Ивановден се роди първото им дете, но Васил го нямаше да се радва. На майка му кръстиха новороденото бебе Кера. По
254
заговезни на Рада донесоха писмо от Беломорието. Там Васил в склад за тютюн се бе пазарил на работа. Страх го беше да се върне. Кобареловци се бяха оплакали в полицията и тука в Турция и оттатък границата в България.
Три години навърши малката му щерка, поела към четвъртата без баща й да я види. Един ден селският говедар дойде при Рада и и каза, че Васил я чака в Звъничев пазлак. Не изчака Васил да дойде нощта и сам да влезе в селото. Говедарят извести Рада, но за по-сигурно мина и край участъка на заптиите.
Чакаше Васил с разтуптяно сърце срещата с Рада. Колко време бе мечтал за тая среща!... По десет часа пластеше тютюн, пренасяше денкове в склада на богатия тютюнджия. Нощем спеше в колиба от саз, измазана с волски лайна примесени с глина. Комарите налитаха отвън, а от покрива се изсипваха свирепи дървеници. В кошмарните нощи сънуваше Рада. Идваше тя в неспокойните му сънища, шепнеше му с тихия си глас, покриваше го с разпилените си къдри и го питаше през сълзи: „Защо, защо ни остави!” Не можеше да си представи как изглежда малката им дъщеря... Сега ги видя да идат и двете. Идваха при него най-свидните му същества на земята. Изкачваше височината Рада с дете в дясната ръка и бохча провесена на лявата. Не изчака да дойде и хукна да ги посреща. Рада носеше детето, неговото дете. Гледаше го с ококорени очички. Сини Васильовским очи, с ореол руси къдри и две детски плитчици. Подаде му пакетче смокови, но детето не ги пое. Скри главица в Радината престилка... Васил смени непраните си дрехи. Даде на Рада кесия с печалбата му от гурбетчилъка. Не успя той да се нахрани, да разменят думи с Рада и да подържи щерката си в скути. Чуха се гласове по пътищата, от селото идваха предупредените от говедаря заптии.
Рада дръпна детето и го притисна до гърдите си. „Бягай! Бягай Василе!” - това се изтръгна от пресъхналото й гърло. Не успя Васил да целуне ни жена си, ни малката си щерка. Изгуби се в шубраците... Заптиите я оградиха. Че Васил е бил тука показваха неприбраните в бохчата непрани дрехи, недоядената храна и уплашената Рада. Бяха трима заптии, с говедарят - четирима. Изпразниха заптиите по няколко патрона от пушките си в млъкналата гора и подкараха Рада към селото. Момиченцето се бе вкопчило в шията на майка си. Малкото му телце трепереше. Залепнало на гърдите й, Рада чувствуваше ускореното му дишане. Сърчицето не можеше да се побере в детските гърди, задъхваше се. Рада тичаше пред заптиите...
Лошите новини се разпространяваха бърже. Накрай селото ги
255
пресрещнаха Василовата майка и вуйната на Рада, Марина Клъвковица. „Детето!” - проплака Рада. Грабна Марина детенцето и усетила близкия му край хукна към дома си, след нея притичваше Петковица. Положиха детето на постеля и го съблякоха, от устните му изтичаше розова пяна. „Отива си детенцето! Отиде си хубавото детенце!” повтаряше на себе си Марина. Изпод смъкнатото сукманче на детето падна завързана кесия - платата на Васил за дългото му отсъствие, за Радиното страдание и за живота на първата им рожба..
Рада отведоха в Малко Търново. Държаха я двайсет дена затворена. Разпитваха я за Васил и за неща, които тя никога не бе чула. Спаси я Милка Кобарелка. Тя склони мъжа си Атанас да отиде в каймаканСтвото и се откаже от обвинението си срещу Васил за изтеклите вино и ракия, за изгорелите плевници и хамбари на Мусакьово. Върна се Рада още по източена и бледа. На гробчето на първата й рожба покарваха кълнове трева. Струполи се върху купчината рохка пръст и зарида...
Кубарелов Атанас донесе книга от каймаканството, с която Васил се освобождаваше от преследване на полицията. Васил се бе заловил за работа в мините на село Росен в България. Идваше си по големите празници и обещаваше на Рада, че щом събере пари за волове, ще се върне да оре обраслите и измити от дъждовете ниви.
За великден на 1894 година Васил се прибра в село с два не млади, но все пак волове, с които му предстоеше да оре свои и чужди ниви. Овцете, получени в зестра от Рада, в стадото на баща му бяха стигнали двайсет. Имаше вълна за дрехи, имаше мляко за новороденото през юни второ дете. Васил се видя окръжен от любовта на Рада, от вниманието на родителите си, от близостта на тримата си братя. След толкова години, за първи път ги видяха с Рада на събора свети Пантелей да играят на хорото.
При едно поредно ходене в Малко Търново, Васил бе повикан от познатите си Димо Янков и Райко Петров на таен разговор. Не се нуждаеше Васил от много думи, за да разбере, че в Одринско, както и в Македония, се заражда освободително движение. Прие предложението да оказва съдействие на създадения Околийски революционен комитет. Той знаеше за създаденото във Варна и Бургас дружество „Странджа”. Бе чел и издавания от емигрантите вестник „Странджа”, в който се разказваше за подвизите на четата, водена от Минчо Томов и Стоян Петров през пролетта на 1897 година.
Рада се почувствува след непрекъснатите теглила съпруга, майка и домакиня. През пролет раждаше нови деца на зажъднелия
256
за детски смях Васил и закопнелите за внуци Кера и Петко Васильови.
Тоя ден Васил беше в гората със стадото на баща си. Очакваше го Рада да си дойде. Искаше в къщата и всичко да е в ред, да приготви за Васил варено пиле и баница. На водника във вълнена цедилка се изцеждаше голяма буца прясно сирене, донесена от Марина Клъвковица. Откога Васил не се е гощавал с ишмер. Харкомите й бяха празни и Рада се зарадва на посетилия дома им най-малък брат на Васил - Стоян. Остави го да пази детето, докато се върне от чешмата. Пълзяла Керанка по изтупания и изпран козяк, а Стоян, видял окачената доилка прясно сирене. Не устоял на изкушението и седнал на прага да яде направо от цедилото. Детето пропълзяло до огъня. Помамилото се от яркия цвят на главните и стиснало с дясната си ръчичка огромен червен въглен. Писнало с все сила от болка, но не се сещало да освободи пръстчетата си от опасната играчка. Чула Рада писъка и оставила менците на улицата. Миришело на изгоряло месо, примрялото от болка дете още стискало въглена. Отнесла детето при вуйна си Марина за спасение. С благ мехлем наложила изгореното Клъвковица и гальовни думи през сълзи повтаряла на осакатеното детенце, а успокоителни думи за Рада не намерила. Плакала изплотумената майка и повтаряла греховни думи: „Господ и Богородица заради изгореното жито на Кобаре-ловци ни наказват!” „Какво е виновно детето ми! Какво е виновно слънчицето ми!”... Още три роди Рада, но оцеляха само Керанка и последното родено през 1900 година - Тонка.
При поредно отиване в Малко Търново Васил получи предложение да стане платен куриер на Околийския революционен комитет. Пращаха го при нужда в Бургас, ходеше по-често в Лозенград. Там пътуванията му се струваха по-лесни. Нямаше граница и гранични постове на две държави. Заобикаляше селата. В Лозенград посещаваше само посочените хора и къщи. Връщаше се с пратките в Малко Търново и бързаше да се прибере при работата си, при Рада и децата.
В началото на май 1901 г., Димо Янков го предупреди, че ще му предстои по-сериозна и по-опасна работа от носенето на писма. Да си гледа Васил стопанството и да чака нови заповеди. Но преди още Димо да му обясни предстоящите задачи, до Васил дойде слуха, че от към визица е навлязла чета от България. Четата на Кондолов стигнала в околностите на родното му село Велика. Там на избраното за бивак място „случайно” ги открили пътуващи винари от Скопо за Малък Самоков. „Случайно” бил заловен и изпратеният куриер до хората в селото Пенека. Още „по-случайно” дошла войска
257
от Инджекьово във Велика. Блокира ли селото и отвели на съд кмета, свещеника и мюдюрина. Видели се оградени, четниците, прекратили срещите с посветените от Велика, Мегалово, Паспалово и Маглаикьово. Отправили се на юг, в гъстите гори на планината. Стегнали чак до Мидийските гори, но навсякъде чувствували присъствието на преследващите ги потери. И войска и жандармерия не влизали в престрелка с четата. Подсещалия да разбере, че знаят за нейното присъствие в Турция и да търсят възможност да се връщат от където са дошли...
Поведе ги Кондолов на север, към лесовете на Малко Търново. На уредената среща с Димо Янков в Устрака решиха, четата да се движи само с придружител-куриер, определен от Околийския революционен комитет. Замина четата за Бръшлянското землище. Там в местността Барака си устроиха бивак и куриерът Васил им водеше малки групи от мъжете на селото. Идваха бръшлянци с вълнения, носеха в дисагите топли пити и сирене за бъдещите освободители. Доведе Васил тримата си братя и баща си, който носеше опечено от Петковица агне сугаре.
Посетилият Малко Търново Никола Васильов бе приел поръчението на Димо Янков: от Бръшлян четата да замине за Заберново. Никола не изпълни поръчката. Каза на Васил да води Кондолов в Стоилово. В Бръшлян организацията бе създадена. Васил поведе четата за Стоилово. И същият ден полицията арестува Петко и синовете му Никола, Вълчо и Стоян. В това време Васил остави четата край параклиса св. Костадин и св. Елена, влезе в Стоилово да вика кмета попа и селския първенец Стоян. Попът се уплаши и се скри със семейството си в чужда къща. Заранта цяло Стоилово знаеше, че кмета и чичо му са се срещали с разбойници в гората. Не чакаха да идва полиция, заедно с попа тръгнаха към Малко Търново да кажат, че в селото са дошли разбойници. Васил се върна в Бръшлян. Полицията вече бе освободила баща му и братята му, но поръча да доведат в участъка Васил. „На нивата е, жъне!” - обясни на инспектора Никола. Повярва му полицаят, но изпрати да доведат закъснелия жетвар. Не го намериха на Голям Пазалак, защото Васил кладеше снопи на нивата си в Гръцко гробья. Предопреди го Стоян да бяга през границата и останаха с Рада да струпат кръстците. Куриерът не хванаха, та полицейският инспектор нареди да се арестуват всички, за които било известно, че са носили храна на комитите. Арестуваха Никола Васильов, Стойчо Пеев, Бальо Тодоров, Атанас Анегностов, Градьо Кобарелов, Желязко Иванчев. От Малко Търново ги препратиха в Лозенград, оттам - в Одрин. След два месеца освободиха само
258
Желязко Иванчев, защото нямаха доказателства да е давал храна на комитите и срещата им в гората е била случайна. Останалите препратиха на заточение в Паяс кале. От арестуваните в Стоилово един освободиха още в Малко Търново, а другите освободиха в Одрин. Докато траяха арестите, четата се укри в местността Дренака, заберско землище. Гладни седяха няколко дни, но затова пък заблудиха аскера. Турците сметнаха, че „разбойниците” са се прехвърлили през границата и вдигнаха блокадата. Макар и в намален състав, дружината потегли наново из планината, за да създава по наплашените села нови комитети.
В Бургас Васил завари новосформирана чета, която се готвеше да мине границата. Нямаше доверие в тия случайно събрани четници, които предварително правеха сметка каква плата ще получат от дружество „Странджа”, щом се върнат от Турция. Смутиха го и разправиите в дружеството в Бургас. Но тръгна с надеждата да се види с Димо Янков и скришом да се срещне с Рада и родителите си. През ден получаваше пристъпи от проклетата малария. В стомаха му се бе загнездила остра болка, сутрин и вечер повръщаше приетата сухоежбина. Чувствуваше се изтощен и обезверен. С Димо Янков се видяха на определеното място в Устрака. Димо бе донесъл големи хлябове и пити кашкавал. Нареди им да се връщат в България. През цялото време Васил бе на пост. Кратък бе разговорът между двамата. Поразен бе Димо от физическото изтощение на някога силния Васил, обхванало го бе обезверение. Разделиха се двамата приятели с чувството, че повече няма да се видят. Успя ли Васил на връщане да се срещне с Рада и родителите си, Димо не разбра. Бяха го уведомили, че в Бургас Васил е бил настанен в болница. Преди настъпването на пролетта, на 14 март 1902 година, Димо научи, че Васил е починал, изтощен от малария, от пристъпите на упоритата кашлица загнездила се в дробовете и от сърдечната недостатъчност. „Дамла” - казал другарят му, който в последните дни бил в болницата край него. Хаберът за смъртта му дойде до Рада и родителите му седмица след като го бяха погребали. Изпратили го всички емигранти и четници, които се намирали през тия дни в Бургас.
Петко и Кера не успяха да успокоят Рада. Те разбираха, че снаха им се стопяваше. Два месеца след Васил погребаха и Рада. Останаха им две невръстни сирачета - осакатената осемгодишна Керанка и ненавършилата две години Тонка. Вълчо и жена му отнесоха Тонка през границата. В село Крушевец й намериха нови родители. Керанка прибра Мара, втората им снаха, жената на заточения в Паяс кале Никола.
259
Върнали се от гробището, без време остарелите Петко и Кера седяха в празната худая, сами в оглушалата къща. Мълчаха. Всеки с общата им болка и собствените мисли:
Петко: „Дванадесет деца ми роди Кера. Шест отгледахме. В жилите ми уж тече кръвта на Васил Хайдутина, известния по цялата Хасекия ортак на Нане Кофчазкия жалатин, на Сланинката от Урумкьово, на Мехмед и Клинката от Евренезово, а в душата си нося само любов към децата и неутолим ищах за работа. На синове не кандисах. Четирима отгледахме, десет да бяха, пак нямаше да се наситя. Васил ни бе първият. Най-кротък и най-добър от всички, а първи стана курбан. Страхувам се от буйната кръв на Стоян, от мързела и големството на Никола, от пресметливостта и лукавството на Вълчо. Различни са а ги събра общото дело на освобождението. Клеха се пред кръст, кама и евангелие и тръгнаха по един път. Единият умря, вторият е на заточение и кога ще се върне? Каква съдба очаква другите! Те всички се обрекоха на свободата, а ние с майка им сме наказани от бога да бдим над тях и децата им. Не опазихме Васил, не опазихме Рада и мъничката им щерка Тонка откъснахме от сърцето си, харизахме я...”
Кера: Дванадесет родих, шест отгледахме до женитба: четирима синове и две дъщери. А очите на Петко за синове не се наситиха. Васил ми бе първият. Дочаках и смъртта му. Майките не делят децата си. Не съм ги делила никога и по нищо, но спомените за първото дете са най-трайни. Спомням си как съм го заченала, как е мърдало в утробата ми, първите му болести, първите зъб-чета, първите думички и първите създадени ядове. За следващите всичко върви по навик. А за последното, когато другите са отрасли и са ти в помощ, отделяш най-голямо внимание. Разбираш, че повече няма да ставаш трудна и родилка, че истинската ти женска радост е свършена. Най-много грижи и нежност отделих за Стоян. Той порастна най-безразсъден. Страховете ми за него са най-много. Четири снахи доведоха. Рада Кошничарова ми бе повече от щерка. По-хубава снаха и господ не може да ти намери. Отиде си милата ми снахица! Мара Николовата е своенравна, а тя без молби прибра осиротялото и сакато дете на Васил. Без да съм я молила, без да съм и подсказвала, макар че Никола го няма и незнам кога ще се върне. В деня на Радиното погребение рече и отсече: „Керанка аз ще я отгледам!”... Вълчовата Керанка не ми е по сърце. С татковите си пари мъж си купи. Но не я виня, щом синът ми се продаде за празен дюкян и двайсет златни турски лири. Стоян насила взе Киркьова Стана. Откак я заведохме под венчило не съм я чула да запее, не съм я видяла да се усмихне. С годините всички ми
260
стават еднакви, защото бог ги е отредил да бъдат мои. Майчице, какво още ме чака, какво душицата ми има още да преживее!”
Сега все още те нищо не знаеха. Последните си спастрени пари Петко даде за душата на Васил и за пушка на Стоян. Сирене и шилета даваше за храна на плъзналите по планината четници, защото бе приел вярата на синовете си и обещанията на комитите, че по Странджа ще дойде българското. Вярваше, че синове и внуци ще живеят без робия... Петнадесет дена преди Преображение, на Илинден, Стоян ще падне пронизан от куршумите на турски аскер в местността Мелахреново. Трупът му ще прекарат през селото заедно с убитите му другари натоварени на катъри. Кера ще плаче без глас, отдалече, и няма да смее да се доближи до убитото си чедо. По време на погрома бременната му булка ще роди и умре, заедно с детето на границата, когато бежанците ще са се спасили от бяса на башибозука. Никола ще се върне от заточение след две години, за да погребват с Мара през година болните си деца. Керана, дъщеря им, без време ще овдовее с четири деца. Ще умре от уплаха,когато ги срещнат турски войници, при завръщането след последното бягство в България през 1913 година. Стана, най-малката им щерка ще овдовее през Европейската война с три деца. Ще ги погребе в един ден, покосила ги испанската болест. Снаха им, Керанка ще се задуши от дамла и остави на Вълчо четири сирака... А те двамата, Петко и Кера ще кретат и изпращат деца и внуци. След всяка смърт в душите им ще зейва нова рана и избледнелите им погледи ще гледат само в земята. Струваше им се, че са вечни, защото си отиваха тия които обичат, а те оставаха.
В ранните пролетни дни южнякът напираше със сила по дъбовата врата, раздвижваше наплъстената тишина и събуждаше спомени... Идваха празнично облечени Васил и Рада, следвани от децата. Точеха се подред синове, снахи и внуци понесли баници и гозби. Нареждаха празнична трапеза за великденски заговезни, на които се даваше и получаваше прошка... В дългите зимни нощи свиреше севернякът в комина. Вратата се блъскаше и пак прииждаха с тропот, за да отърсят снега, синове снахи и внуци за празника Нова година Петко седнал край разгорелия огън разтваряше старата кесия да раздава по пара на всяко внуче, а Рада с другите снахи редяха голямата Васильовденска трапеза... Отрезнели от миражните видения, криеха очи по навлажнелите си клепачи. Неспособни да се справят с вината си, че са живи, молеха за покоя под старите дъбове край село, където почиваха предци, деца и внуци.