1. Въведение 13
1. ВЪВЕДЕНИЕ
Продължителна по време, печална и поучителна по съдържание е историята на Източнотракийския имуществен проблем. За решаването на същия са ангажирани правителствата на България и Турция. В подписаните между тях документи, включително и Протокола от 1925 г. (Приложение 1) са договаряни конкретните задължения. Но турската страна не изпълнява своите ангажименти към българските поданици, чиито имоти са в Турция: имотите да им бъдат върнати и пропуснатите ползи изплатени (чл. Г, алинея 1 и 3 от Приложение 1). Турската страна не изпълнява всички свои задължения в нарушение не само на международните българо-турски договорености, но и на Международното право. Проблемът стои изцяло нерешен. Истината му е изопачавана и забулвана от разнообразни неистини; съпътствана е и от недопустими отстъпления все във вреда единствено на българските интереси.
Необходимостта от утвърждаване на истината за източнотракийския имуществен проблем, успоредно с всеобхватна и действена съпротива срещу минали, настоящи и бъдещи неистини, а и отстъпления е вън от съмнение. Тази необходимост ме мотивира да предложа с настоящия сборник свои проучвания, анализи и доказателства, изводи и предложения. Посредством тях търсих и откривах, доказвах и отстоявах истината за проблема. Работих предимно с автентични документи (договори, спогодби, конвенции, протоколи и др.) обнародвани в Държавен вестник. Ползвах и други печатни издания, както и личен семеен архив. Всеки от поместените в сборника материали е създаван по конкретен повод и съобразно с повелята на времето. Това предопределя самостоятелния им характер, но са налице и неизбежни повторения. Всъщност изначалната причина, която ги е породила, е обстоятелството, че неистините са повтаряни безброй пъти цели 80 години — от 1926 г. и досега (Приложение 2.1, 2.2, 2.3, 2.4, 2.5, 2.6, 2.7, 2.8).
13
Повтаряни са и отстъпленията, свеждащи претенциите ни към Турция само до иск за парично обезщетение. Това отстъпление стана публично известно в началото на 2001 г., когато министър председателят на България Иван Костов обяви, от трибуната на Народното събрание, че в българския проект на позиция за насрещните имуществени и финансови претенции между България и Турция се предлага претенциите ни към Турция да бъдат уредени под формата на глобално парично обезщетение и то само за периода след 1908 година (Приложение 3). Последваха публикации с нов вид неистини, гласящи, че съгласно Ангорските спогодби, турската страна се задължавала да изплати имотите на българите (а не да ги върне). (Приложение 4.1, 4.2, 4.3, 4.4, 4.5).
Отделните статии, доклади, изказвания... в сборника са подредени в хронологичния ред на създаването им. Допълнително са класифицирани в „Диаграма на истината".
За пръв път се публикуват отбелязаните с номера 4, 5, 6, 7, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 18, 19, 20, 21, 27, 29, 32, 33, 34, 35, 37, 42, 43, 46, 47, 48, 50, 51, 52 материали.
С източнотракийския имуществен проблем съм ангажирана отговорно от 1996 г. по силата на Решение на Министерския съвет № 416 от 12 октомври 1992 г. Това решение задължава Съюза на тракийските дружества в България (СТДБ) и Тракийския научен институт (ТНИ) да участват със свои представители при подготовката на българската позиция за предстоящите преговори относно взаимните имуществени и финансови претенции между Република България и Република Турция (Приложение 5, 6 и 7).
С Източна Тракия съм и съдбовно обвързана. Тя е родният ми край, от който съм прокудена броени дни след раждането ми. Там остана моя роден дом, който не мога да виждам дори в съня си, тъй като за него нямам нито личен спомен, нито лично изграден образ, защото освен прокудена, бях недопускана
14
дори да го навестявам. Злочеста бежанска участ на едно обрулено от студените есенни ветрове и дъждове на 1922-та година по чудо оцеляло пеленаче, което споделяло бежанските неволи на хилядите българи, изгонени от родните им огнища.
На заседание на комисията при Лозенградската и Одринската секции на Софийското тракийско дружество от 13 февруари 1995 г., ми бе възложено да изготвя информация за имотите в Източна Тракия, които турската страна заграби насилствено в периода между 5/18 октомври 1912 г. и 18 октомври 1925 г. (2/3 от всичките отнети български имоти). Поставих си задача: да докажа, че правото ни за собственост е запазено и за тези имоти по силата и на Международното право и на Ангорските спогодби от 1925 г. В началото на изследванията си разполагах само с Ангорските спогодби. Изолираното им разглеждане насочваше мислите ми не към истината на техния чл. В (виж Приложение 1), а към разпространеното некоректно негово тълкуване, гласящо, че имотите на бежанците (а не на изселилите се) между 1912-1925 г. оставали собственост на турската държава. От личното дело на моя дядо (за оземляването му със средствата отпуснати под гаранцията на Обществото на народите (ОН), разбрах за съществуването на „Протокол на Обществото на народите" и на „Закон за селскостопанското настаняване на бежанците чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на Обществото на народите" обнародвани в Държавен вестник от 1926 г. — съответно в бр. 160 и в бр. 213; т.е. непосредствено след обнародването на Ангорските спогодби в бр. 110 на същата 1926 година.
Проучвах съвместно трите документа продължително време с убеденост, че съдържат достатъчно факти за доказване на запазеното ни право на собственост. Но съпоставянето на фактите само от изброените по-горе документи се оказа недостатъчно. Допълнителна помощ ми оказа учителския ми опит от преди двадесет и три години. Тогава с много усилия, успях да изградя съдържанието на математическото недефинируемо първично понятие „принадлежи", разграничаващо
15
членовете на едно множество, които му принадлежат от членовете на друго множество, които не му принадлежат (Приложение 8). С този си учителски спомен от 1971—1972 учебна година направих последната решаваща стъпка за вярното твърдение: имотите ни, отнети между 1912 и 1925 г. не остават собственост на турската държава не само по силата на международното право, но и съгласно разпоредбите на междудържавните българо-турски Ангорски спогодби от 1925 г.; тези имоти са със запазено право на собственост за българските им собственици. Защото тези български собственици са насилствено изгонени, избягали бежанци, които не принадлежат на визираните в чл. „В" на Ангорските спогодби от 1925 г. българи, които са се изселили.
Доказателства за верността на горното твърдение обосновах с факти, които открих в редица неопровержими документи, отнасящи се за същите българи: определени са като „бежанци" — лица, които са забягнали и „ще забягнат" (Приложение 9.1); бежанците са разграничени от изселилите се (Приложение 9.2); изисква се „Декларация за поданство" само от българин, който е „бежанец" (Приложение 9.3); издавано им е „Удостоверение" потвърждаващо „качеството на бежанец" (Приложение 9.4); особено внимание за бежанците — българи е отделено и в Протокола на ОН от 8 септември 1926 г. (Приложение 9.5).
Впоследствие разбрах, че разграничаването на статута на бежанец от статута на изселил се е отдавна утвърдено в международното право. Разбрах също така, че юристи и дипломати, работили по проблема през 1932 г. и 1966 г. са коментирали различието. Но те не са го възприели като аргумент за претенции на прокудените през периода 1912-1925 г. българи.
Заслужава внимание факта, че за разлика от експертите — бежанците са знаели, че те са истинските и законните собственици. Убедени са били, че е незаконно имотите им да останат собственост на турската държава (Приложение 10). Убедеността им да предявят претенции и за тези свои имоти е била непоколебима. Затова са подавали сведения и декларации и за тези имоти винаги — през 1919, 1921,1928, 1966,1993 г.
16
Декларациите са ценни и с това, че съдържат количествени характеристики за отнетото ни имущество.
Доказателствата си за запазеното право на собственост върху имотите ни в Турция, отнети между 1912 г. и 1925 г. докладвах за първи път на 27 февруари 1995 г. на заседание на комисията на Софийските, Лозенградска и Одринска секции. На 6 март същата 1995 г. ги докладвах и пред членовете на Софийското тракийско дружество. Своевременно предоставих доклада си в Министерството на външните работи и в Народното събрание.
Последваха потвърждения на запазеното право на собственост и за имотите на бежанците от периода 1912 г. — 1925 г.:
в отчетния доклад изнесен пред XX конгрес на СТДБ, проведен на 13-14 май 1995 г. (Приложение 11.1);
в изявлението на Председателя на парламентарната комисия по външна политика Николай Камов, направено пред Министъра на външните работи на Турция — Ердал Иньоню на 29 юни 1995 г. (Приложение 11.2);
в писмо на Костадин Карамитрев до МВнР (Приложение 11.3);
в официалната позиция на СТДБ, изработена от Председателя му Костадин Карамитрев през февруари 1998 г. и своевременно предоставена в Министерството на външните раЪоти. В нея са включени претенции и за имотите ни, отнети между 1912 г. и 1925 г. (Приложение 11.4);
на масата на българо-турските преговори през есента на 1998 г. и в българския проект на спогодба за претенциите ни към Турция, изработен през 1999 г. от Министерството на външните работи на България, са предявени претенции и за имотите ни отнети между 1912 г. и 1925 г. (Приложение 11.5);
за факта, че българите от Източна Тракия са бежанци и за произтичащите от този факт техни права е показателно и написаното от проф. Борислав Йотов (Приложение 11.6);
в „Примерна схема" и „Словесна таблица" разграничаващи „бежанци" от „изселници" (Приложение 11.7);
17
в оценката за статията ми „Ангорските протоколи и бежанците. Юбилейна проверка", публикувана в книга 6 на „Известия на Тракийския научен институт" (Приложение 11.8);
че българите, дошли от Източна Тракия в България са бежанци, а не изселници беше категорично подчертано от министър председателя на България Сергей Станишев в отговор на въпроса на народния представител Тодор Батилов. В своя отговор С. Станишев изтъква факта, че българите са бежанци, като факт, който е от съществено значение за юридическата възможност да се предявят претенции за техните отнети имоти (Приложение 11.9).
Целта на сборника е да съдейства за неотлагателното решаване на разглеждания проблем съобразно със законите и безпристрастната истина.
В процеса на работата си срещах съпротива, както открита, така и подмолна. Но в много по-голяма степен се радвах на искрена съпричастност. Носителите и на съпричастността и на съпротивата имат дял, за да работя с непримиримост. Първите ме окуражаваха и подпомагаха, а вторите ме амбицираха; те заедно допринасяха за сътворяването на настоящия сборник. И на едните и на другите изказвам благодарност, загдето не бяха безразлични. Защото:
„Да се мълчи за историческите права на бежанците от страх да не разсърдим някого е недостойно национално поведение. Няма да ни простят мъртвите. Няма да ни простят и живите. Днешните и утрешните".
Тези думи на големия наш общественик, журналист, писател — един от най-добросъвестните изследователи на живота ни — Коста Андреев са не само констатация. Те са ръководни указания за непримирими действия.
София, 25 октомври 2006 г.
Авторът
18
2. ДИАГРАМА НА ИСТИНАТА
Заб. Числата в кръгчетата съответстват на номерата на отделните заглавия