Село Габрово, Ксантийско

д-р Петър Коруев

 

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ДУХОВНА КУЛТУРА, ЕЗИК, ФОЛКЛОР

 

1. Обичаи
2. Говор (Речник). Собствени и фамилни имена. Топоними

 

1. ОБИЧАИ

 

Празници и именни дни

 

В събота или преди празник, щом забиела камбаната, се преустановявала всякаква работа освен домакинската. Почиствали се основно къщата, дворът, дори яхърът и пр. Измивали се всички, а в неделен или друг празничен ден се обличали и с нови дрехи. По-възрастните, а и мнозина по-млади мъже и омъжени жени отивали на църква. След това тръгвали по гости у роднини и приятели.

 

След обед отивали на хорището. Там младите играят хоро, а старите стоят наоколо да гледат. Ако някои от по-възрастните пожелаел да се хване на хорото. младите му сторвали място с уважение. Обикновено свирела гайда, понякога пеели. Рядко се случвало хоро да се играе с две гайди. Васил Вачков свирел с „жура" гайда, Тасо Муржев — с „каба" гайда, а дядо Радю им акомпанирал на „кеменче" (гъдулка). В Габрово се играели три водени хора — право, „посурнату" и „повъарпату", и ръченица, която тук се нарича „чамбас". Играчите се хващали за ръце, а когато са само мъже — през рамо.

 

Хоро ставало всеки празник от деня след Богородица (16. VIII.) до Петровден (29. VI.), с изключение на великденските и коледните пости и на Йордановден, а съшо така, когато времето е много лошо и е невъзможно да се играе. През постите момите пак се събирали на хорището, но само пеели песни или играели на топка и други игри. По велики пости почти всички младежи отивали на работа в Ксанти, а по коледните пости пък е занимавали с пасталиране на тютюн в други селища Тези от тях, които оставали в село, а това са младите под 18—20 години, не посещавали кръчмите и кафенетата, защото по-възрастните не ги допускали. В общесгвото на възрастните младежите встъпвали едва след като заработели самостоятелно, често след годеж,

 

166

 

 

но главно след женитба. Игрите на момите също били според възрастта им.

 

Понякога между младежите възниквали спорове кой да води хорото (кой да вземе „удникат"), но те рядко стигали до сериозни разправии. При хорото се спазвало строго следното правило — най-напред се хващали мъжете, а след тях жените (момите). За последния мъж се хваща мома (рядко, жена), негова роднина. Нарушението на това правило се считало за нарушение на морала и било недопустимо. Хорото се играело умерено бързо. Заводи ли го някой възрастен, то ставало по-бавно, не по угода на младите, но никой не възразявал и всички чакали спокойно той да се пусне. Мнозина габровци и сега си спомнят воденето на хорото от Петър Бачков, който играел почти на едно място и на такова хоро казвали „троп-троп на местото". Свирачите се движели близо до първия в хорото, който ги възнаграждавал с лепене на пари по челото.

 

От Петровден до Богородица, в празнични дни след обед габровци почивали на хладно в местността Голям чучур. Момите седели на седалки от камъни под брястовете, а мъжете — настрана, по тревата, отчасти под черешите. Тук рядко се играело хоро, а редовно се правела люлка на големия бряст, на височина 10— 15 м. Младежи люлеят с въже всеки, който е на люлката, а моми пеят подходяща песен. Когато мома сядала на люлката, нейна другарка завързвала фустана й над ходилата, а след като свършело люлеенето, го развързвала.

 

По природа габровци били жизнерадостни хора. Те обичали да се веселят и това ставало главно есенно и зимно време, когато работата е привършена, а и тези, които работели в тютюневите складове на Ксанти, се завръщали в село. И за други големи празници мнозина си идвали за няколко дни.

 

Тържествено се празнували именните дни, но само на мъжете. Жените рядко посрещали именни дни, а когато това ставало, мъже не ходели на гости. Близките се считали задължени да посетят именника и да му честитят — „да гу пуслагат". Отиването на гости става най-често групово, от 2—6 души, главно преди обед, след пускане от църква. Младежки компании ходели с гайда и пеели песни. Жените правели посещенията

 

167

 

 

си отделно, и то само у свои близки, повечето на следващата неделя след именния ден. Черпенето било предимно с вино и ракия, кафе и локум. Употребата на ракия и вино била умерена, с малки чашки. Пожеланията и благословиите при черпенето били щедри, а отговорът на именника бил „амин". При наздравица най-често мъжете казвали „За млогу гудини", „Нездрави", „Да си жуф и здраф", „Кяр и берекет", а жените: „Да й пъалну и рамну", „Госпуд да наспурава".

 

Нова година или Васильовден в Габрово се нарича „Сурвак", а предният ден — „Сурвакова вичерна". Вечерята преди Нова година е оригинална. Готви се пушено месо с алабаш — „кучен", за да бъдат всички здрави „кат кучене" през идващата година. Прави се и специална баница, наречена „плакенда". В баницата се слагат пара, клончета от дрян, черница, дюля. Броят на клончетата е в зависимост от броя на хората и добитъка. Посвещение се прави и за къщата.

 

Вечерта, в определено време, се изчакват всички да привършат работата си. Приготвя се трапезата. Обстановката е тържествена. Всички стоят прави около трапезата, без да говорят. Домакинята прикажда с тамян („ливан") трапезата и всички около нея. Всички се кръстят, покланят се леко и с дясната ръка поемат дима от кадилницата. Около трапезата сядат всички, най- напред главата на семейството. Вечерята протича весело, говори се главно кому какво ще се падне от баницата. Тя се слага най-после, нарязва се на парчета — „клинове". Домакинята слага на всеки по един „клин" пред него, най-напред на бащата. Най-накрая се отделя за къщата и за добитъка — „жувоту". С нетърпение всеки започва да яде и търси късмета си. Парата означава, че комуто се падне, през следващата година ще спечели много пари; дрянът е символ на здраве; черницата — на коприна и хубави дрехи; дюлята — на красота, но същевременно и предупреждение за опазване от болести. Настроението се повишава, разговорите стават оживени и весели. Трапезата се оставя неприбрана. Главата на семейството я премества малко — „пусурнува е" и слага кесията за берекет. След това децата „сурнят" трапезата — „синята" до салона. Когато децата сурнят трапезата до „ханоят", казват: „Какту тижи суфрата, тъй да тижи и берекетят".

 

168

 

 

През нощта някой от големите донася камък отвън и го слага до трапезата — колкото тежи камъкът, толкова пари да влязат в къщата и за здраве.

 

В деня на Нова година рано след полунощ, към 3 часа преди разсъмване, почва нощното сурвакане. Сурвакарите са ученици и по-големи младежи. Те обхождат цялото село по определен преди много години път.

 

Песните, които се пеят през тази нощ, са отчасти коледни, отчасти новогодишни. От долупоместената коледна песен се пее само първата част, първите четири реда, а новогодишни се пеят: „Сурва, сурва година". От учениците в трето и четвърто отделение се пее специална песен — „С нова година, с нов живот". Посрещането и изпращането на сурвакарите става сърдечно, придружено със смях и закачки, особено по адрес на големите сурвакари, малки ергени. При нощното сурвакане не се дават пари, а само неща за ядене.

 

Сурвакането става с клонки от хвойна, което не съществува в други селища [67]. При нощно сурвакане само първите няколко младежи носят хвойна.

 

Рано сутринта към 3 часа започва църковната служба. Възрастните отиват на църква, а след това се прибират в къщи. Децата вече са станали, облекли са празничните си дрехи и с нетърпение очакват да започне новогодишното сурвакане през деня на Новата година. С клонче от хвойна в ръката те сурвакат най-напред главата на семейството, след това и другите възрастни, като пеят „Сурва, сурва година" и слагат първите парички в джобчетата си или орехи, ябълки, смокини, рочкове и др.

 

На разсъмване децата от предучилищна възраст, пък и тези от първо и второ отделение, посещават домовете на роднини и съседи и сурвакат главата на семейството или негов заместник.

 

Учениците от трето и четвърто отделение отрано се събират в училището и предвождани от учителя, отиват най-напред у първенците на селото. Йзпяват следната песен, чийто автор е известният възрожденец Йоаким Груев [68]:

 

169

 

 

С нова година, с нов живот,

Чест, здраве и добър имот

Да стъпят днес в дом ваши

И с весели, честити дни,

Да дойдат всяки добрини.

Честити тоя добър ден.

Надежди тайни отдадем.

Аз сурва ви нося

За много години нови

И с весели честити дни

Да дойдат всяки добрини.

Това са песни наши, песни наши,

Това са песни наши и народни

За много години!

 

Един ученик от групата със сурвачка в дясната ръка и с касичка в лявата пристъпя напред към стопанина, удря го по рамото и му поднася касичката. Пуска се обикновено едно „меджидие" (пет меджидиета са една турска лира). Домакинята почерпва всички гости с локум. След това ранните гости се сбогуват с любезните домакини.

 

За да могат да посетят почти всички къщи в селото, учениците се разделят на две групи.

 

След като обходят цялото село, двете групи ученици-сурвакари се завръщат в училището. Учителят отваря касичките, преброява събраните пари и ги разпределя на всички участници в сурвакането. По-късно обаче парите, събрани при сурвакането, оставали в полза на училището за покупка на учебни помагала, учебници, книги за библиотеката и за подпомагане на бедни ученици.

 

На Нова година е и Васильовден. Именниците посрещат гости. А след обед, при хубаво време, хорището се изпълва с народ, хорото се вие и веселието продължава до вечерта.

 

Богоявление (Водици, Йордановден) (6 януари) в Габрово се нарича „Дукъаришше", а денят преди него — „Дукъаршна вичерна". След църковна служба и водосвет на дукъаршната вичерна свещеникът ходи по домовете да ръси, „да пъаска" членовете на семейството и къщата, като пее „Во Йордане". Домакинът пуска пари в бакърчето му. Подаряват му се и хранителни продукти, тютюн и др.

 

170

 

 

За вечерта преди Водици слагат на трапезата много и все постни варива, особено бурання (фасул, царевица, жито, някоя черна слива), сарми, ошаф, грозде и главно така нареченото габровско „куфто" — варено жито заедно с водата, счукани орехи, със или без захар. „Прикъаданието с ливанку" в присъствието на всички членове на семейството преди започване на вечернята става както за Сурвак. На „суфрата" се слага чашка вино и прясна питка. Преди вечеря всеки отчупва парченце от питката, потопява го във виното и казва: „Наздрави, ду гудина по-хубаву да прикарами". Същото става и на „колска вичерна",

 

След църковната служба, която започва рано, начело със свещеника, със запалени свещи на ръце, всички отиват в местността Долът, над пътя за Ксанти. Тук е зазидан неголям вир (суха зидария). Извършва се водосвет, след който свещеникът хвърля кръста във вира по църковния обичай. Взелите участие в улавянето на кръста във вира го слагат на поднос с босилек и чемшир, посещават домовете и ръсят с китка сух босилек, натопен в бакърче с вода, като някой от тях пее „Во Йордане". Посетените, кръстейки се, целуват кръста и пускат пари в бакърчето. Със събраните пари влезлите във вира и техните приятели си уреждат угощение — „ерфене".

 

След това до обяд мъжете по двама-трима на групи отиват по домовете на именниците за честитяване. След обед повечето мъже се събират по малки махали на определено място и тръгват заедно също да ръсят по домовете на съмахленците си. Един носи бакърче с вода, друг — китка сух босилек, пеейки „Во Йордане", поръсва стопанина на къщата и той пуска пари в бакърчето. Като посетят всички домове, със събраните пари мъжете от махалата си устройват угощение. Предварително купуват месо и определят двама готвачи, които в някои от домовете приготвят храна и пития за угощението. Хоро на хорището този ден няма. След обед, когато ходят по домовете, никой не смее да отиде в друга махала. Залови ли се такъв, хващат го, закарват го в най-близката чешма и го пръскат с вода от чешмата, понякога даже го окъпват или трябва да даде откуп, който понякога се повишава чрез наддаване от негови „противници". След като заловеният пуща

 

171

 

 

пари в бакърчето, го освобождават. Така къпят главно млади хора, особено годеници и младоженци първата година. Годеникът бива отвеждан при най-близката чешма от махалата на годеницата, поръсват го с вода и го принуждават да даде по-голям откуп (1/2 до 1 меджидие). След това минават покрай къщата на годеницата, където ги почерпват и се прибират в махалата си, за да продължат веселието до късно, понякога до зори.

 

След хвърлянето на кръста в „Долът" селяните вземат иконите от домовете си и ги измиват със светена вода „къарстена ода".

 

На другия ден — Ивановден, след църковната служба, групово се посещават именниците, които са много. Навсякъде из селото се придвижват групи във весело настроение, някои даже с гайди и песни. В този ден или на следващия стават махленски увеселения на момите, които габровци наричат „пийница" или „ерфене". За целта момите от всяка малка махала определят предварително къща с голям салон. Няколко дни по-рано занасят там продукти (масло, яйца, брашно, ориз и др.) и пари за закупване на месо. Сутринта в деня на увеселението по-опитните от тях приготвят супа, готвено чисто месо, баници (плакенди), пилаф и др. В същия ден участничките донасят и вино в хубави гърненца — „алосану гъръанци", „алосани гъръанцита".

 

Събирането става рано след обед. На застлания с халища под в стая или ханоя, върху бели памучни месали — „тавли", се нарежда обща трапеза, слагат се прибори и хляб. Гощаването започва в много весело настроение, като от време на време всяка мома глътва по глътка вино от всички гьрненца. Започват песните, една след друга пеят и отпяват групово. Не закъснява и хорото. Увеселението продължава до залез слънце, когато всички моми си отиват по домовете.

 

Късно вечерта в същата къща, където е било моминското увеселение, идват годениците и любимите на момите. Момчетата, предварително определени и поканени, заключват вратите да не влизат други неканени младежи. Гощавките, песните и хорото са до късно.

 

От Коледа до Васильовден — Сурвак, а според други до Водици, през нощта до петльово време никой не бива да замръква или да излиза навън от къщи, защото

 

172

 

 

може да пострада, да заболее, „да си упати", дори да се побърка — „да чъарптиса". „Упатюваниту" се случвало при среща по пътя с някой стопан (госпудьову) на чучур (чешма), запустяла къща, старо дърво, воденица, крайселскн път. Но ако човек си върви спокойно, гледа само надолу пред себе си и мълчи, тогава може да избегне нещастието. Стопанинът се явява във вид на жена в черно; във вид на младо човече — джудже; кълбо, търкалящ се камък, животно и др.

 

От Коледа до Водици — дурде са ни каърски удата — не се правят помени и кръщенки — „децъа съа ни къарстявъат". По великденски, богородични и коледни пости до Водици не се правят годежи и сватби.

 

Времето от Коледа до Водици — „ут Колда ду Дукъарше" се казва „пугану". Тогава именно бродят нощем страшните духове — „пугани". Който ги срещне, може да пострада — „дъа урадиса". Тогава ходят и „юдите" — духовете на некръстените деца. Разказва се, че те са в бели дрехи, с големи коси. Посещавали хорището, където се въртят и люшкат на всички страни. Когато „пупеят питлите", веднага изчезват. Прогонват се, като се хвърля сол в огъня.

 

Атанасовден се празнува на 18 януари. В този ден, след църковна служба, богомолците отиват за кратка молитва в параклиса „Св. Атанас", който се намира в гробищата. След това се ходи на гости у именниците.

 

На 1 февруари е Трифоновден. Тогава и стари, и млади се отправят към лозята. След църковна служба и водосвет всички стопани пръскат лозите със светена вода и ги подрязват.

 

Сирни заговезни — „Сиропустна „заговявани". След неделята, наречена Месопустна, или месни заговезни до Великден не се яде месо, а от понеделника до следващата неделя е сирни заговезни. Блажната храна е само от млечни произведения и яйца. Яде се риба, халва, някои правят кадаиф или баници. Седмицата между Месопустна и Сиропустна се нарича „Сирна ниделе".

 

Съботата преди заговезни се нарича „халавяна съпта". В този ден се раздава халва по роднини и съседи, сложена върху парче баница — „клин плакенда". В същия ден такава халва се носи от кумците на кумовете с шише ракия. Те целуват ръка с думите: „Прустявай". Отговорът е „Просто да ти ѝ". Този обичай, останал от стари времена, постепенно се изоставя.

 

173

 

 

Интересен обичай е на заговезни вечерта да се палят големи огньове, наричани „бубули", на три места в селото: Чаушево, Хорището и в долния край на Синялската махала. По-големите деца и младежи предварително донасят от местността Мочур големи клони от хвойна, събират сухи тютюневи корени, стъбла и ръжени снопи. Забива се в земята 10—15 метра висок кол с късо отсечени клони и с гвоздеи тук-таме. По него се окачват клони от хвойна. В основата се слагат стъбла от тютюн и слама. Между махалите става надпреварване — чий бубул ще бъде по-голям и по-висок.

 

Рано след обед почти цялото село отива на хорището. Хорото в този ден е особено тържествено. На мръкване всички се отправят към бубулите, около които млади и стари играят хоро и пеят песни. Пеят се следните песни:

 

1. Пуд мисъачинка хору играет,

Чийту е хору най-хубаву.

Момску е хору най-хубаву,

Най-хубаву, най-гиздаву (2)

съас ювнаци заградену.

 

2. Мела ѝ Рада доруве

с босил'кува митлица,

с бусил'кува митлица,

с стратулова вейчица.

Чи засвири млад юфчер,

В честата гора зилена.

Пуснала ѝ Рада митлата,

Митлата и вейката.

И майци си ѝ казала:

— Мале ле, стара мале ле,

Я ше да ида, да ида,

В честата гора зилена, (2)

Та ше да виде кой свири.

Ако е чуздо чузденчи,

Чи ше съас негу да ида.

Лаха съа пуста руднина.

Та са ѝ бъарже въарнала.

 

Мъжете след това посещават домовете на кумове и други по-възрастни от тях роднини, за да се прощават. След опрощението се прибират за вечеря — „да загувяват".

 

174

 

 

Обикновено по няколко семейства (роднини или съседи) се събират в една къща, гощават се, играят хоро и се веселят из цялото село до късно през нощта.

 

Маскиране ставало рядко, то не е общ обичай. Повечето мъже се обличали в женски дрехи или жени — в мъжки, като обикаляли по роднини и съседи.

 

Преди да се приберат всички за вечеря, пък и след вечерята, веселото настроение се поддържало със занимателното за децата „лапкане халва", парченце твърда, бяла халва с ядки — „еткина халва", се връзва на дълъг (1—2 м) конец, другият край на който е вързан за прът или, на тавана. Някой от възрастните люлее канапа към насядалите наоколо деца, които се стремят да хванат халвата с уста. Който улови халвата, той я печели, изяжда я. След уловеното парче се връзва второ, трето и т. н.

 

От следния ден — понеделник, започват постите.

 

Пред Великден е „влицки пуст", който продължава седем седмици. Първите три дни — от понеделник до сряда — се наричат „песъкъат". Тогава мнозина не се хранят — „тримеру". В сряда след църковна служба вземат най-напред светена вода — „айзуму", след това приемат по малко течности и храна.

 

Габровци постели също всяка сряда и петък с изключение на дните, когато не се порти (по календара), когато се блажи — „са яде нарет". Постят също на „дукъаршната вичерна" — 29 август (отсичане главата на св. Йоан Кръстител) и на 14 септември (Кръстовден). През цялата година постните дни са 150—170.

 

На Тодоровден след църковна служба се отивало в параклиса* „Св. Тодор", където се отслужвал молебен.

 

Благовещение — Благувец, „Благушшине" (25 март) е бил голям празник за габровци. Тогава не се работело. Само през този ден от великденските пости се яде риба. Празнували именниците Благой, Благойка.

 

Връбница — „Вайя" е последната неделя преди Великден и в Габрово се тачи много. Почти всички мъже и жени отиват на църква и получават от свещеника вайя. Празнуват именниците Вая, Върбан, Цветана, Цветан, Невен. Други с имена на цветя в Габрово не е имало.

 

Влицка ниделе (страстна седмица) се нарича в Габрово седмицата преди Великден. Тогава и на Великден

 

175

 

 

главно се взема причастие. В четвъртъка — „влик четвъартък", не се работи. Но жените пекат хляб и „чуреци" (малки хлебчета, със запечени в тях 1—3 червени яйца, които стърчат над кората им. Боядисват яйца („баграт ица"), но само червени. Снесените в този ден яйца се варят продължително и се боядисват отделно, слагат се в иконостаса — „на свитицата" и се пазят до следващия Великден. На велики четвъртък много хора правят маслосвет — „ефкелюву" по домовете си, особено когато има тежко болен или е привършен строежът на нова къща.

 

В петък — „влик петъак", също не се работи, всички отиват на църква. В събота става основно почистване на домовете, приготвя се постна храна за деня и блажна за Великден, който се празнува три дни — от неделя до вторник. Църковната великденска тържествена служба става към полунощ и рано след полунощ, посещавана от стари и млади мъже и жени. Песента (тропарът) за Възкресение, а също и евангелията в следобедната църковна служба се четат на три езика: български, турски и гръцки. След службата, през нощта всички си отиват по домовете, където се слага трапеза с блажна храна — „да утгувяват". Най-напред се чукат яйца — и всички хапват парче червено яйце, най- напред такова от предната година, ако не е развалено.

 

На Великден кумците носят на кумата чурек и отделно яйца, баница. Малки чуречета с яйце и отделно червени яйца се раздават на почти всички роднини и съседи.

 

Обичаят да се чукат с червени яйца — „борениету", е много популярен. Стари, млади и деца с радост казват: „ха да пуборим". Това става най-много в семействата, а и у именниците има голямо надпреварване кой повече яйца да счупи. Опитни борци избират здрави яйца, някои си набавят яйца от птица — токачка — „хинтени ица", и счупват десетки червени яйца, с които се приготвя мезе за виното. На втория ден на Великден почти всички мъже отиват на гости у свещеника за честитяване на празника.

 

У много габровци отивали на гости и местни турци, близки на стопанина, за да му честитят празника. На тях, освен почерпката с ракия, коняк, локум и др. обикновено се поднася и по някое червено яйце —

 

176

 

 

„кърмъзъ юмурта", с което се изразява внимание. Турците се радвали много на този, макар и дребен подарък, а на байрям те се реванширали с баклава.

 

Гергьовден — на 23 април, по габровски „йорден" (на турски „Едрелее") също се тачи като голям празник. След църковната служба се посещават именниците, а след обед се прави хоро. Спазва се и обичаят да не се колят агнета до Гергьовден. На самия празник някои правели курбан. Тогава се образуват стадата от дребен рогат добитък и мандрите, които се отварят около 15 дни по-късно. Все тогава става и отлъчването на агнетата и яретата — „сечим".

 

Първи май се празнувал като училищен празник. Училището се украсявало със зеленина още от предния ден. Рано сутринта учениците излизали заедно с учителите вън от селото в местността Камениво. Там всички закусвали по традиция прясно мляко, пеели и играели, докато припече майското слънце.

 

Кирил и Методий — Денят на двамата просветители, се празнувал най-тържествено на 11 май. В него взимат участие не само ученици и учители, но и цялото население. В дните преди празника училището се почиства основно и се украсява с цветя и зеленина, донесени от самите ученици. От местността Мочур се къса здравец. На самия празник, след църква, всички се събират в училището, където един от учителите произнася подходящо слово. Учениците декламират стихотворения и пеят песни. На обед се прави угощение за учениците в салона на някоя по-голяма къща. Веселието продължава вън от училището през целия ден. Никой не работи. Празнуването на деня на нашите просветители повдигал най-много националния и революционен дух на населението.

 

Константин и Елена се празнувал на 21 и 22 май. Първият ден е отреден за Константинов ден, посещават се именници, а след обед се прави хоро. На следния ден става събор. В местността Иленка, близо до параклиса „Св. Константин и Елена", на около час и половина от Габрово, близо до с. Курталан, се готви курбан в гората. Рано сутринта начело със свещеника потеглят заедно в празнично облекло голяма част от жителите на селото, предимно мъже. Отслужва се кратка служба и водосвет. Към обед се слага обща трапеза

 

177

 

 

с курбана, с други храни и питиета. Песните започват още по време на храненето, а след това се играят хора и се стреля с пушки. Турците от Курталан идват на събора, за да продават кисело мляко — „йогурт", в мехове. Рано след обед всички потеглят обратно за село, пак начело със свещеника. Колоната се отклонява към Голям чучур, гдето веселието продължава до вечерта.

 

Еньовден се празнува на 24 юни. Вечерта срещу този празник момите набират цветя и ги слагат в бакърче с вода, около което играят хоро до късна вечер. „Харкумата" с цветята се оставя на открито, под зелено дърво, особено под дюля. Сутринта преди изгрев слънце момите се събират отново. Тогава извикват името на някой ерген и изваждат китка, за да видят коя мома му се пада. Този празник е работен ден, но се помага на нуждаещи се във вид на „миже" преди обед, а след обед се прави хоро.

 

Петровден — „Петруден" (св. Петър и Павел), на 29 юни, също бил голям празник и се празнувал три дни. Мнозина тютюноработници си идвали от Ксанти и в селото настъпвало голямо оживление. Първият ден е самият Петровден. След обед се правело голямо хоро, с което се закривал сезонът на хората. На Павловден след обед габровци масово отивали на Голям чучур, където се откривал сезонът на люлките. Пее се песента: „Петру, Петрулянку, мари" [69]. Третия ден (св. Безсребърници Козма и Дамян) жените отиват по градините да берат зеленчук — „били" („була-баше", „дибело били", „паринки"), и правят „кьорник". Преди обед помагат на някои болни, слаби, недъгави жени за прекопаване на тютюна. След обед отиват на Голям чучур.

 

На Илинден (20 юли) след църковна служба почти всички селяни начело със свещеника отиват в параклиса „Св. Илия". Мъже и жени, често с гости от Еникьой, изпълват обградения и залесен район на параклиса. След кратка служба и водосвет започва увеселението, Прави се курбан от църквата.

 

Преображение по габровски е „Ясотир" — 6 август. Има обичай да се носи грозде в църквата — „да се припее

 

178

 

 

гроздиту", след което се вкусва за пръв път през сезона. След този ден габровци започват да берат от лозята си за ядене.

 

Богородица — „Бугурдица", „Голяма Бугурдица", се предхождала от богородичен пост от 1 до 14 август, най-строго спазван от габровци. За габровци е голям празник и се празнува на 15 август. Денят преди празника се казва у нас „Бугурдична вичерна" и който има дини, раздава на роднини и съседи по парче карпуза" или грозде. Щом удари камбаната за „вичерна", работата се спира и се почиства къщата. Всички се измиват и приготвят за празника, старите отиват на църква. В следобеда на този ден — вичерната или сутринта рано на самия празник се колят много овце, овни и шилета, слагат се на шишове и се пече „чевъарме". Семейства с повече деца и селяни, които смятат да „раздават" на близки, опичат по един овен или едно шиле, а другите се споразумяват и поделят помежду си по половин или четвърт от чевермето чрез хвърляне жребий — „чоп". Който пече чеверметата, получава за труда си врата на шилето. Този ден е патронен празник на габровската църква „Св. Успение Богородично". На гости у именничките по традиция, освен печеното, се яде мед. Оттук и турското наименование на празника — „бал панаир" (меден празник). Исьоренци донасят мед на пити за продан, а еникъойци идват на гости. След обед младите и някои възрастни отиват за последен път през сезона на люлка в Голям чучур. От следващия празничен ден се открива сезонът на хората а Хорището.

 

Рождество Богородично — „Малка Бугурдичка", се празнува на 8 септември.

 

Димитровден — „Димитруден", „Касум" е на 26 октомври. Вечерта често се коли курбан. На този ден собствениците на дребен рогат добитък се събират за проверка на стоката — „оклаим", „оклама". Добитъкът, който дотогава нощува на открито, се преброява, разделя се на малки стада и се прибира за зимуване в кошари (къшли). Уславя се и овчар до Гергьовден или за цялата година. Всеки собственик оглежда своя добитък. Думата „оклаим" е останала от юруците, които през същия ден правят проверка на добитъка си.

 

179

 

 

На 30 ноември — на Андреевден, се вари и се яде за здраве царевица на зърна — „гьолге", подсладена със захар. Денят почва да расте с „просану зъарну".

 

Малките празници Варвара и Сава на 4 и 5 декември се тачат, като не се работи своя работа, а се помага даром на нуждаещите се из селото за набавяне на дърва, за пасталиране, елпезнране и денкиране на тютюн и пр. Имало обичай в първия ден Варвара — Питите'', да се пече пита и, намазана с мед, да се раздава на роднини и съседи за здраве срещу шарка — сипка". Според вярването света Варвара лекувала шарките безплатно.

 

Никулден (6 декември) е църковен празник, отива се на молебен в параклиса „Св. Никола". Посещават се именници, не се работи. На този ден се готви риба.

 

На „Св. Модест" — 18 декември „Модуст", „олувият празник", се миросват говедата — „попат ги миросува" с „длега" пръчка, като се прекарват покрай него.

 

Постите пред Коледа — „Колски пуст" — траят 40 дни (14. XI. 24. XII.).

 

Коледа е бил един от най-големите празници в Габрово и се празнувал три дни (25—27 декември). Денят преди празника — Бъдни вечер — „Колска вичерна"', също е малък празник, в който се работи само домакинска работа — приготвяне на хляб, постна храна за този ден и блажна за празниците.

 

На Бъдни вечер (24 декември), наричана още „суха Коледа", рано сутринта започва нощното коледуване — „кулдовани". В този интересен обичай участвуват по-големите деца — 10—15-годишни момчета и момичета. Рано след полунощ, коледарите от цялото село се събират в Синалската махала, до параклиса „Св. Тодор". След първата камбана за църковна служба, към 3 часа след полунощ, тръгват всички заедно в гьлга редица от около 30—50 души, по определен един и същ за всяка година път, за да излязат всички и да ги посрещнат. С фенерчета в ръка коледарите се отправят към Хорището. Оттам през Кимала се изкачват към Атанаскехайовската плевня и под оградата на Антон Деливълчев — Донювица Жирова, се спират, изчакват да пристигнат всички и пеят:

 

180

 

 

Стани, стани Домновичку,

Чи са дошли коледари,

да х'ми дадеш виен кулак,

Виен кулак, къарстен дукат.

Чи са руди Исус Христос,

Цар на небу, цар на земе.

Хат, хат, кула. (2)

 

След като удари втора камбана, коледарите тръгват право на запад, пресичат „Матковата дере" и слизат към чаршията, покрай училището и до Динчеви. Тук идват майките на децата-коледари да им опразнят торбичките, за да не им тежат по пътя. Над беглика завиват покрай Келеви, Течкови към Калайджиев чучур, а оттук се обръщат на изток към поповата къща. Покрай Камбуровата къща завиват нагоре към Кафалиев чучур и покрай старите Коруеви къщи се изкачват към къщата на Киряк Калайджиев и Патолския чучур Оттук, по една пътека, отиват към Гевречкови, Милка, Иочу Кендьов, Харнтеви и други, покрай П. Караеневи слизат към Мендеви, Димитър Мавров, Александър Манолев, откъдето се разотиват. Всички семейства излизат пред къщите си, посрещат коледарите, даряват ги с колани, смокини, рошкови, орехи, ябълки и др. Сутринта, след църковната служба, малки коледарчета отиват по къщите да коледуват, пеят, посрещани и изпращани като нощните коледари.

 

Бъдни вечер — „суха Колда", е последният ден от коледните пости. Храната за вечерта се състои от 9 вида все постни варива. Тържествеността и обичаите тази вечер са същите, както по-горе е описано за „сурвакова ви черна", с изключение на баницата и „пусурнуваниту" на трапезата. Слага се пита или хляб и чаша вино. Домакинята взема питата в бяла кърпа, с набодена запалена свещ и я поднася на всеки да отчупи от хляба, топи го във виното и благославя.

 

Всички лягат рано. Към 3 часа след полунощ бие камбаната и започва църковната служба. Почти всички възрастни и много млади отиват на църква. Службата привършва преди съмване и хората се прибират по домовете си. До това време децата са станали или стават. „Саделницата" от спалня се превръща в столова и се слага рано сутринта трапеза с блажни храни, което се назовава „утгувявани" На трапезата сяда първи главата на семейството, след него другите. Всички

 

181

 

 

се прекръстват. Обичай е да се слага на трапезата най-напред свинско месо таскебап, шиш.

 

В първия ден се посещават именниците, а след обед се играе хоро. Втория ден — „Св. Йосиф", е денят на екзарх Йосиф. Църковната служба е тържествена. След това мъжете отиват на гости у свещеника — представител на екзарха. На третия ден — Стефановден, се посещават именниците.

 

В Габрово се тачели още няколко големи и много малки празници. Следва само да се отбележи, че по време на черковните борби гръкоманите не тачели „Св. Екатерина" на 24 ноември. На този ден те работели, а жените им предизвикателно излизали да предат на улицата. Едва на следващия ден празнували гръцката „Св. Екатерина".

 

Бременност и раждане. Началото на бременността в Габрово се казва „захожени", нивястата захоже". Бременната жена била на почит, но продължавала да работи. Пазела се само от тежка работа, за да не пометне. Когато настъпи раждането, викат свекървата и някои от близките роднини, но се криело от съседите, защото ако много хора знаят, раждането щяло да бъде мъчно. Бабата (свекървата) кади бременната и къщата с тамян, запалва кандилото и всички се молят на света Богородица. Бременната се слага на топло, дава ѝ се да пие топъл зехтин — „илат", или бадемово масло — „миндалов илат".

 

Когато детето се роди, бабата връзва пъпа с бял копринен конец. Ако в някои семейства имало случаи децата им да умират, наскоро след раждането, новороденото провирали през пиростня — „пюрсте", за здраве и да го не хващат уроки — „урци". За същата цел при новороденото слагат чесън, тамян. На главичката му поставят платнена „чалминка", отгоре шапчица с паричка — „шепчинка съас актъаичи". Два дни след раждането бебето се къпе без сапун, на третия се посолва и така го държат два дни, след това го къпят всеки ден, освен в сряда и петък. Щом се роди, два-три дни детето се захранва от роднина или комшийка-кърмачка (здрава и с живи деца), докато на родилката „са спусни чисту мляку". Семействата на родилката и кърмачката стават близки, роднини.

 

Родилката — „рудилницата", се стяга в кръста и

 

182

 

 

около корема с раздиплен, женски, червен пояс и се оставя да лежи. До кръщаването тя не бивало да се оставя в стаята сама с детето, за да не я урочасат. Вечер, след залез слънце, зад вратата на стаята се слагала жар върху керемида. При влизане на някой гост, жарта се посипвала с тамяш да не би да дойде нещо лошо. На третия дей се правела „малка пита", поканвали се жени, близки и роднини. Опичала се пита от царевично брашно ез квас). Приготвяло се ястие без месо. От питата не се изнасяло навън. Поканените изпращали или донасяли прясно изпечен хляб и готова храна.

 

Посещения на близки жени започват от деня на раждането. Те носят готови постни ястия, на детето остават пара под възглавничката или в чашка, наплюват го леко, да не го хванат уроки. При влизане казват: „Наздравим ти момчиту (мумата, муминката), да ѝ жуву и здраву, да му играим на свадвата" и т. н. До 40 дни след раждането огънят гори непрекъснато и се кади с тамян, за да се пази къщата и детето от болести.

 

Дрешките и пелените на новороденото, ако са прострени вън да съхнат, се прибират за здраве преди залез слънце, докато детето стане една година. Когато детето плаче, бабата взема чаша с прясна вода, с въглен на машата обикаля съда три пъти и гаси въглена във водата. С нея омива лицето на детето, ръси него и околните, а на детето дава да глътне малко. На още некръстеното момче се казва „мушу", а на момиче — „минка".

 

Кръщенето на детето става около една седмица след раждането, в празничен ден. Понякога, особено ако се поболее, той става по-рано и в който и да е ден, но не се оставя да умре некръстено. Името определя кръстникът. След кръщенето на детето се слага кръстче — „къаршчи".

 

 

„Гуляма пита" се прави една-две седмици след раждането. При влизането всички умиват ръцете си. Тези, които не са посетили родилката по-рано, честитяват, благославят и слагат пара на детето. Гощаването става с фасул или нахут със или без месо, според това дали се пости, слага се сирене, маслини я др. Последното ядене е „змигат” — ситно натрошена прясна

 

183

 

 

царевична пита, която се залива със запържено овче масло, ако се блажи, или със запържен зехтин — „илат”. Отгоре се полива с мед и се разбърква добре. Изпичат се една-две фурни хляб и се готви в голямо количество. На отиване всяка жена получава змигат и парче пита.

 

Родилката не излиза от къщи, докато не отиде в църква да ѝ се чете молитва на 40-ия ден след раждането — „да се сарандиса”.

 

 

Обичаи за сватба. Понеже обичаите около женитбата в Габрово са вече изоставени, ще ги опишем по-подробно.

 

Галене — харесване, обич. Опознаването и сближаването на младите започва обикновено преди женитбата. То става на хорото, много често по чешмите за вода, при случайни срещи из улиците, пътищата и др. Родителите и близките на младите също могат да търсят подходяща мома или ерген. Подхвърлят се закачки или се правят сериозни предложения. Когато се пусне слух, че някое момче или мома се „галят”, веднага се отправят закачки към тях. Младите се позасрамват, изчервяват се. Влюбени, но още негодени, се наричат „галеник" и „галеница". Младеж, навършил 18 години, вече се смята за „ергенин", „ювнал”. Момичето обикновено е с няколко години по-младо от него.

 

Годеж. Има два вида годежи — скрит и официален. Поради траур или болест, заминаване на гурбет, непълнолетие или други причини младите се сродяват тайно. Годежът не се разгласява, а става само между родителите, но има силата на официален. Постепенно той става известен в селото. И при него двете страни си разменят подаръци — пари, кърпи, чорапи, пръстени, куфета (бонбони), леблебии, стафиди, портокали и др. Годеницата дълго време не се представя пред близките и роднините на годеника.

 

Официалният годеж — „ешкере годиш", се предшествува от изпращането на един-двама мъже, близки на момъка, в дома на момата, които се казват „мумари". По стар обичай единият от гостите сяда до огнището. С машата разравя жарта, уж че му е студено, даже и когато времето е достатъчно топло. Значението иа този жест е: Дали ще ни огрее", „дали ще постигнем целта", т. е. дали ще вземем момата. Родителите на момата,

 

184

 

 

се сещат, ако вече не са уведомени, за целта на гостите. Към бащата се задава въпросът, дали е съгласен да даде момичето си и да се сроди със семейството на момчето. Ако е съгласен, отговорът е: „Драгу ни ѝ, че сти на пуслагали (т. е. оказали внимание). Га са драговат, га са ишшат, да са срудим ша я дадем". После извикват момата и искат нейното съгласие. Тя казва: „Вие га сти каил и я сам каил". След това се уговаря денят на годежа. Ако страната на момата не е съгласна, отговаря се по следния начин: „Драгу ни ѝ, чи сти ни пуслагали, ама нашата мома ѝ ешше малка, нема прике и за сига немами нает (намерение) да е гудим". Но отказ за годаж била голяма рядкост.

 

В деня на годежа, обикновено събота вечер, близък роднина на момъка, заедно с приятели, понякога с гайда, отиват в дома на момата с пръстен, с пари — една златна лира, а от бащата — едно меджие. Със себе си носят поднос — „диску", „дюкме"; от другите домашни и роднини — по-малки пари; аленочервена шарена кърпа за глава; бонбони, портокали, стафиди, леблебии и др. Всичко това се нарича „годиш" или „нишан'', който не винаги при влизането се поднася на момата. На бащата се поднася вино или ракия за почерпка. Посрещането на гостите е много сърдечно. Разменят се същите фрази, както при посещението на годежниците. Започвват общи, весели приказки, черпене с мезета, придружено с най-разнообразни пожелания: „честита радуст", „да са жуви и здрави", „за млогу гудини". Гощаване обикновено няма. Веселието продължава до късно и завършва с песни и хора. На излизане момата връща подноса с кърпи или пешкири за момъка и родителите му, ябълки, бонбони, стафиди, леблебии, но в по-малко количества — знак за снизходителност. От тази вечер младите сдават „гуденик" и „гуденица".

 

На другия ден след годежа преди обяд годеницата отива у роднините, занася почерпка (ракия, бонбони) и съобщава за годежа. И годеникът отива у свои роднини. А след обед на същия ден, когато сгодените отиват на хорото, разбира се поотделно, на годеника се дава да води хорото, а на годеницата да бъде начело на момите.

 

Сгодените спазват приличие и не могат да се видят другаде освен на вода или на път случайно. В едни

 

185

 

 

случаи, когато годеникът минава край къщата на годеницата си и се заприказват с нея, баща ѝ може веднага да изпъди дъщеря си с годеника, което става причина за преждевременно венчаване. В друг случай годеникът настига годеницата си по пътя за Голям чучур и продължава да върви с нея. Баща ѝ не я изпъдил, но строго я е смъмрил. При случайна среща на пътя годеницата не само не влиза в разговор с годеника си, но се спира, обръща гръб и изчаква той да отмине заедно с придружаващите го. Този обичай се казва „кривни". Подобен обичай е наблюдаван и у мохамеданите. При среща с непознати жената мохамеданка се обръща с гръб. Габровци постепенно се отказват от строгото съблюдаване на изискванията при годеж. Майката на годеника със своите роднини отива на гости у годеницата, която не се показва. Гостите обаче изявяват желание годеницата да ги почерпи. Тогава тя застава пред тях, целува ръка, почерпва ги, влиза в разговор и с това се туря край на „криенито". Гостите слагат подаръци в подноса. Това посещение се казва „извадани" на годеницата.

 

Връзка между годеника и семейството му и годеницата и семейството ѝ се поддържат чрез гостувания и чрез пращане по празници на пари, вино, ракия, топъл хляб, баница, печено месо, чурек и червени яйца за Великден и др. — „прувадани кумат". От момина страна се връща също с подаръци, но в по-малки количества.

 

На първия голям празник след годежа — Великден, Богородица, Коледа — се носи (изпраща) подарък на годеницата в поднос. Този подарък от годеника се казва „цалку" и съдържа дрехи, кърпи (за глава и други), чорапи, обувки, накити, продукти за почерпка. Най-често дрехите са от тъмносиня аба — „кат сине хабени дрипи" и по-рядко дрехи от синя чоха — „кат чуфани дрипи" и „атлазени ръкавнице", а летните дрехи — от атлаз — „атлазан хустан и кръапа сае", златни нанизи — „гирден, ширит" се дава много рядко. Подаръците са по-щедри, когато родителите на годеницата не са състоятелни или семейството им е многочленно, с много момичета и малки деца. А понякога се дават само „кръапа сае" от атлаз или друга материя за летните празници, с „чуфан хустан".

 

186

 

 

Сватба — „свадва". След годезка момъкът грижата да построи къща, а момата — да приготви чеиз — „прике" и „даруве". Така се минават няколко години. В една песен се говори, че годеникът Костадин се връща от Стамбол чак след 12 години, но годеницата му Марийка починала малко преди пристигането му.

 

Сватбите продължават повече от една седмица и стават главно през есента, а по-рядко и през зимата — след Водици ордановден). Когато сгодените са готови, бащата на годеника и други роднини отиват в дома на годеницата да уговорят деня на сватбата и да уточнят кои да бъдат поканени на нея.

 

Работата около сватбата започва в четвъртък. В дома на момата се подрежда и излага чеизът на показ в „удаята" или в салона — „ханоят". Почти всички жени и моми от селото отиват да го видят. В събота още преди обед деверът поканва определени хора. „Девер" е по-малък брат на момъка, негов братовчед или роднинско момче. С бъклица вино — „чотра", украсена с цветя, клончета бръшлян и налепен бледо-жълт „варак", деверът отива „да калесува" набелязаните хора. Той подава бъклицата на канения и казва: „Запувядайти на свадва". Калесаният отпива малко от бъклицата, изказва благодарност за поканата и пожелания за младоженците. Деверът поканва най-напред кума — „калтятата", а след това — „сватувете". Кумът поканва близките си. Роднините на булката ще канят своите близки, които се наричат „погазеи".

 

Вечерта срещу сватбата у годеницата стаза угощение на роднини и съседи. Поканените носят подарък за младоженците — медни съдове, кафени чаши и др., които се прибират заедно с прикята за „въазвратките". Пак в събота, по сестра си или по друга близка роднина, момъкът изпраща къна за булката и „дружките" ѝ, които още вечерта се „къносват" и така нощуват. Този обичай постепенно е изоставен, прилича на турския „къна гиджеси". По време на сватбата или след това мнозина занасят у зетя подаръци главно медни съдове.

 

В неделя преди обед, след църковна служба, пременени, сватовете отиват в дома на младоженеца. Отпред е гайдарят. С викове и песни и с шише ракия в пояса, закарват красив и голям козел, обкичен с цветя,

 

187

 

 

бръшлян, с варак и звънец — „чан", на шията — подарък за сватбата. Зетят и неговите близки ги посрещат с шише ракия и с „дубре душли", на което отговарят с „дубре нашли" и „честита радуст". В двора или салона зетят сяда на стол да го бръснат — „скурфисват", а около него сватовете играят хоро. В това време деверът и гайдарджията отиват да вземат кумовете „калтятата", „калманата" и сватбарите. Кумата носи на гръб в „цадилу" — тава („тепсе"), с пресен хляб и задна четвърт (чейрек) месо, а на ръце — поднос или сито с жито („пшинца"), в което има пари, бонбони, орехи и др. Повечето от жените и момите са с дрехи от тъмносиня чоха — „чуфани дрипи с лилави, атлазени ръакавнице" — най-скъпата и луксозна женска празнична носня в Габрово за през есента, зимата и пролетта, всички са със златни „гирдане" и „ширите", с по 2—3 реда „алтъани". На двора у зетя има набрани клонки от бръшлян. Сватбарите окачват на гърдите или шапките си клонче или листо от бръшлян и на него „варак", което означава, че както той се вплита по другите дървета, така младоженците да се свиват един в друг, да свиват дом, както бръшлянът е зелен зиме и лете, така и младоженците да бъдат винаги здрави и щастливи.

 

На отиване към момата деверът носи знаме от червен плат, привързан на пръчка от тръстика — „калам". На върха ѝ е забодена ябълка или дюля, с пари по нея, цветя и бръшлян с варак. Това знаме се нарича „прапул". Деверът носи и булото. Сестра или братовчедка на момъка, мома „леля" носи обувки за булката и за другите от семейството й, сложени в нова тавла, вързана в торба или в „цадилу" и задяната на гръб. Калманата носи на поднос сито или решето, необходимо за хвърляне по време на венчаването, наричано „присавани". Свекърът и калтятата носят по една бъклица с вино, украсени с бръшлян. Под звуците на гайдите хорото продължава. Когато всичко е готово, бащата на момъка — свекърът, или негов близък, възрастен роднина, водач на сватбарите, дава знак за тръгване към дома на момата. Най-напред върви деверът със знамето и гайдарджията до него, следван от свекъра и кума. Майката на момъка остава в къщи. Зад тях вървят възрастните сватове и младите мъже.

 

188

 

 

Идва младоженецът, последван от поканените жени кумата, лелите, близки на младоженеца моми — „свате", наредени на редица една след друга. Всички жени вървят със скръстени напред ръце. Свирнята, песните и виковете продължават.

 

Когато стигнат до дома на момата, близките й посрещат гостите по същия начин — на двора, с бъклица вино, с шише ракия и с думите „дубре душли", а пристигналите отговарят „дубре нашли", „честита ви радуст". По средата на двора има забито 4—5 м високо гладко, тънко дърво — „куртина", с натъкната на върха дюля или ябълка, с пари по нея и обвита с цветя и бръшлян на развяваща се бяла, везана „кнндисана" кърпичка. Това е моминият „прапул". Още с влизането на гостите около „прапула" се завива голямо, буйно хоро със свирня, песни, викове, черпене и пр. До върха на върлината се качва някой младеж от страната на момъка, за да снеме кърпата. Близките на момата изглаждат понякога дървото много добре, за да затруднят катеренето по него. Ако младежът не успее бързо да се справи със задачата, роднините на момата отправят закачки към сватовете. Веселбата продължава, докато излезе булката.

 

Приготовлението на булката започва още преди идването на сватбарите, с помощта на близки нейни приятелки или жени. Две млади булки плетат косите й бавно и изкусно, по габровски — от челото встрани, над ушите и надолу в две плитки — „плетеници". Някои от присъствуващите пеят:

 

Глава ли тъа були, сину мой,

Треска ли тъа трисе?

— Нит мъа глава були, маму мари,

Нит мъа треска трисе.

Сърцето мъа були, маму мари,

за сношната вечер:

Сношше замнах, майю мари,

Приз момини дворе,

Мома на стол сади, майю мари,

Две йе булки плитъат.

Две йе булки плитъат, майю мари,

за млада нивяста.

 

189

 

 

Булката се покрива с було от бяла, тънка памучна материя, което отпред е червено, за да не се вижда лицето ѝ. Преди това тя е окичена със златни нанизи на шията и гърдите. Тя се прощава с родители и роднини, като прави по три поклона — „митане" и целува ръка. С плач настъпва раздялата. В това време сватбарите пеят: „Прощавай, майко, прощавай!" След това се слага булото на обръч от дребни парички.

 

Деверът бута вратата на три пъти и влиза заедно с „малкуту деверчи" и зълвите, които подкрепят булката из пътя — „придъаржалки". Деверът обува обувките, а булката ги събува до три пъти. Той и малкото момченце я прихващат с по една червена кърпа. Деверът стои на дясната ѝ страна и с дясната ръка носи „прапула", а другият девер само води с дясната ръка. Двамата вървят малко по-напред и встрани от булката, която пристъпва много бавно и от време на време се покланя ниско по пътя от дома й до дома на момъка. При покланянето всички спират и я дочакват да се изправи. Песента „Прощавай, майко, прощавай" продължава.

 

От къщата на момата до църквата всички вървят бавно и в следния ред: гайдарджии (свирачи), зад тях свекърът и кумът, последвани от по-стари сватове, кумови близки — все мъже. Следва младоженецът с един приятел до него и зад него „сватете", наредени една по една. Следват деверите с булката и двете „придъаржалки", а след тях кумата с решетото на ръце и „погазеите" — мъже и жени. Из пътя до църквата свагбарите пеят подходяща песен:

 

Мър хайде ми хайде,

малка муминко льо хубава...

 

Певци като Киряк Устапетков, Тодор Топалов и др. бяха незаменими и бяха канени при всички сватби.

 

На църковната врата свещеникът посреща и повежда булката, придружена от „придъаржалките". В това време женихът минава напред, влиза в църквата и застава на определеното място. Деверите влизат заедно с другите, но близо до булката. Кумът и кумата застават зад младоженците. След тях влизат повечето сватбари, особено жените. Само някои младежи с гайдарджиите остават на двора или на улицата пред църквата

 

190

 

 

и продължават веселбата. Когато булката отиде до младоженеца и започне венчавката, тя получава от свещеника по една запалена свещ, които носи до дома на свекъра си. Към края на венчавката свещеникът повежда младоженците да обикалят в църквата, а кумата върви след тях и хвърля върху и около тях жито с пари, бонбони, орехи, което се казва „присавани" — за здраве и берекет в новия дом. След обреда свещеникът с пеене изпраща младоженците до черковната врата и предава булката на деверите и „придъаржалките", а младоженецът с приятелите си минават напред — при сватете. Редът на процесията е същият. [70]

 

Всички сватбари се отправят към дома на младоженеца бавно, с гайда, с песни и викове. Из пътя се пее цитираната песен, но отчасти с изменен текст, вместо „малка муминко льо" — „млада нивясто льо хубава". Близо до дома младоженецът минава напред и с родителите си посреща невястата по стълбата. Свекървата полива вода с пари в „харкумата" пред снахата, на която пък зълвата дава мъжко дете. Булката прави три поклона — „митане", на свекъра и му целува ръка, след това и на свекървата. Те й казват: „Наздравим ви радусат, да устаравати, да пубелявати." Булката мълчи, не отговаря от свенливост и приличие.

 

От стълбата и салона отвеждат булката в стаята на младоженците, където на едната стена е окачен юрган. Пред него тя застава права, а до нея стон близка нейна роднина докрай на увеселението. През всичкото време булката стои права и не се храни. Още от църквата няколко моми — сестри и други роднини, се връщат в дома на булката, вземат даровете и ги донасят у зетя.

 

Всички сватбари влизат в дома на момъка и остават за гощавката. Ако къщата е малка, част от гостите се настаняват в някоя съседна къща. По пода на

 

191

 

 

стаите и салона са постлани халища. По средата и надлъж по тях се поставят бели месали — „тавли", по краищата на които слагат нарязан хляб, лъжици и вилици. Около тях сядат всички сватбари. „Погазеите" и „калманините" се отделят в други стаи и са на голяма почит. Всички капризи им се задоволяват. Гайдарджиите свирят, следва черпене с ракия за последен път преди ядене. Девери и приятели на момъка стоят прави и поднасят ястията, като започват от кума, след това погазеите и най-сетне сватовете. Започва се с чорба с ориз, която е гъста и се казва „свадвина чорба"; следва готвено чисто месо с подправки — „свадвину месу"; трето ядене е варено месо без сок, поръсено с черен пипер — „суиш". Погазеите се ползуват с предпочитание. Прислужващите наливат червено вино. Подемат се отново песни:

 

Вину пиям, вияу пиям, жанум,

момне ле, жанум и бяла ракие...

 

Почват хорàта. Всички сватбари играят до насита, а когато се изморят, почва даряването. От стаята на младоженците зълвите изнасят даровете и ги предават на девера, който ги разпределя. Най-напред се даряват кумът, кумата и техните гости, а след това — свекърът, свекървата, зълвите, деверите и техните роднини, а най-после — погазеите. Дарът се премята през рамо и този, конто го получи, скача три пъти, като благославя. Така, с преметнатите дарове, напред с кумовете, отново се поема хорото. Булката не играе. Късно вечерта угощението завършва. Кумовете се сбогуват с младоженците и сватбарите и начело с девера и гайдарджията ги изпращат до в къщи, където пак се играе хоро. Погазеите се сбогуват с младоженеца и роднините му, а булката им целува ръка и с плач се разделя с тях. Те отнасят на родителите на булката ракия, вино, храна от сватбарската трапеза, хляб и „чейрек" — печено месо заедно с шиша. Деверът и гайдарджията изпраща и тях до дома на родителите на булката, които ги посрещат, черпят ги и след като изиграят едно хоро, се разотиват. Всички постепенно се разотиват.

 

В понеделник рано сутринта майката на момъка и близки жени се уверяват, че булката е била девствена.

 

192

 

 

След това приготвят шишето с подсладена ракия — „блага ракие". Една жена, сестра или близка на момъка, се изпраща да почерпи родителите на невястата, кума и кумата, а също и всички женени, които са били на сватбата. И родителите на булката изпращат две-три жени, свои роднини, със закуска и баница (пла- кенда) у момъка. Там остават за гощаване. Ако младоженката не е девствена, тя е бивала обричана на презрение, а момъкът имал право да я върне на родителите ѝ, ако сам той не е причината за това преди брака.

 

Въазвратки. В с. Габрово не вземат чеиза — „прикята" в деня на сватбата, заедно с булката, а в четвъртък след венчавката. Този момент се казва „въазвратки". В този ден преди обед младоженците отиват за първи път след брака им на гости у родителите на невястата, заедно с близки на зетя роднини и приятели, главно с прислужващите на сватбата, включително и готвачите — „маерите". Групата се придружава от гайди и песни, а младоженците носят хляб, баница, вино, ракия.

 

Родителите и техните близки посрещат гостите сърдечно и весело. Младоженците целуват ръка на майката и бащата. Гостите се поканват в „удаята". Почерпват ги, гайдарджията засвирва, не закъсняват и песните. Когато наближи обед, се приготвя трапеза, както на сватбата, и започва гощаването и черпенето с вино. Младоженците черпят гостите с парче хляб и баница. Тук гостите, които е довел зетят, са на голяма почит и се прави всичко, за да се задоволят капризите му, които понякога не са лесно изпълними (напр. за шега задигат живи кокошки, дърва и др.). Когато се повиши настроението, с гайда и песни започва хорото. Надвечер прихята е готова, а над нея сяда момченце, което не слиза, докато не се дадат много пари. След „откупуването" прикята се натоварва на мулета и с песни се завръщат в дома на младоженеца. Тук отново се черпят. Изиграва се последното хоро и така приключва сватбата.

 

Погребение. Близките на починалия го измиват с вино и го обличат с нови дрехи. След това го слагат в сандък с дъски, направени от майстор по мярка, взета с лозова пръчка, която също се поставя в гроба —

 

193

 

 

„клават е на гробъат при умретият". Огледалата и портретите на починалия се обръщат наопаки и така остават до 40 дни. Близки и роднини идват да запалят свещи, носят цветя, продукти, главно плодове, които оставят до него. Продуктите се раздават на гробищата. Жените плачат с висок глас и „наръачуват" [71] за свои близки покойници. Когато почине мома или ерген, пред траурната процесия се носи бяло знаме — „прапул", както на сватба. Прапулът се забива до гроба.

 

След погребението се раздава на гробището жито — „колюву", хляб, бонбони, плодове и продукти, оставени в дома от близки като дар на покойния, който да занесе част от продуктите на умрелите преди него. Интересен обичай в Габрово е и раздаването на парите от свещите, а също и на дребни пари, преживе скътани от покойния за тази цел. Този обичай се нарича „искать". След погребението всички отиват в дома на покойния, където се прави водосвет за здраве на близките му. Слага се трапеза за „бог да прости" с постна храна, донесена главно от роднини и съседи.

 

С брашното, в което се палят свещи, се прави пита на третия ден и се раздава на гроба. През трите дни след смъртта близките на починалия не работят, а до 40 дни отиват всеки ден на гроба, палят свещи, кадят тамян и поливат с вода гроба.

 

В дома на починалия не се готви до 40 дни от смъртта му. Дотогава мъжете не се бръснат. Траурът за баща, майка, мъж, брат, сестра, деца и други много близки трае една година. Не се отива на хоро, люлка, сватба и др.

 

Помени се правят на 3-ия, 9-тия, 20-ия и 40-ия ден, на 3-ия, 6-ия и 9-ия месец и в годината от смъртта. Главният помен е на 40-ия ден със служба в църквата. В този ден близките обличат нови дрехи на един връстник на починалия — „применет гу зъа душе". У дома се гощават всички поканени. От този ден „примененият" става като човек от семейството. По-късно всяка година се прави малък помен с жито, хляб, плодове,

 

194

 

 

бонбони и др. Гощаването само на някои най-близки роднини се казва „пъатишше".

 

При смърт на дете за пръв път в семейството обичаят е да не се плаче, или да се плаче съвсем тихо. При погребението родителите не отиват в църквата и на гробищата, а с тих плач и тъга или без плач и скръб изпращат детето като „дар на госпуде" (бога).

 

В Габрово имало и поверия, според които, ако в една къща кучето почне да рови из двора или да вие — „да уй", то някой от домашните ще умре. Ако почине някой, котката се затваря, за да не би да прескочи мъртвеца, защото той ще вампиряса — „ша стани госпудьову".

 

Магии — „мае". Правени били от възрастни жени магьосници — „маешнице", но това ставало в далечното минало.

 

Пеперуда за дъжд — „пуперунга". По време на голяма суша от Великден до Гергьовден едно момиче, кръгъл сирак, и още две момичета, които го придружават, се обличат с по-вехти дрехи. Сирачето обвиват в бъз — „бузаник", за да се не вижда. Подир тях вървят много деца. Групата ходи от къща в къща и пее:

 

Пеперунга, рунга,

Ут вир на вир ходи,

Тъа съа богум моли.

Дъа падни мъаглица

Дъа росни русица;

Дъа стани прусоту,

И бялата пишинца

Дъа вием кулаци

За света ниделе

 

Домакинята полива с малко вода, та да се излее и дъждът върху земята. Подаряват пари, брашно, яйца масло и др.

 

Игрите в с. Габрово, разбира се, били своеволни. Състояли се винаги на открито през есенния, главно зимния и отчасти пролетния сезон, когато работата на полето намалява. Те са доста и разнообразни. Много от тях са смесени за мъже и жени, пет са само за мъже, а три — само за жени. Закаляването става на чист въздух и слънце, но не се използувала водата. Имената на игрите са интересни, но понякога са неразбираеми.

 

195

 

 

Има и имена от чужд произход или са изменени и изопачени на местен диалект.

 

Почти при всички игри най-напред се определя потърпевшият, който ще се използува за пазач (надзорник), за лежане и пр. Посочва се един от играчите да направи избора. Той свива единия си юмрук, а другите играчи — и двата си юмрука и ги държат пред себе си. Водещият изговаря думите от някоя поговорка: „цън-цън тумаинку, портеле, пъаскале, тивратинку, типитинку, орахова щурафлинку", или „велкоч, белкоч, санакоч, дурбакрач, бакрач". При всяка дума слага юмрука си по ред върху един от юмруците на играчите. Върху който юмрук се падне последната дума, той е потърпевш. Избирането може да стане също и чрез хвърляне на жребий, или чрез изтегляне на възел. Един ъгъл на носна кърпа се завързва на възел. След това всички ъгли се скриват в добре затворена ръка, останалата ѝ част стърчи нагоре; играчите теглят по един край, докато някой изтегли възела. Последният или групата му са потърпевшите.

 

Тук ще изброим по-важните игри:

 

1. „Топ лочинки" (умалително от „лочка" — яма). В земята се издълбават ямички с диаметър и дълбочина 5—10 см, наредени в една линия, с разстояние помежду им от една напречна длан. Който изтегли възела, търкаля твърда, здрава топка от парцали, с големина на малка ябълка, която трябва да влезе в някоя „лочинка". Всеки от останалите играчи следи дали топката ще влезе в неговата „лочинка". Този, в чиято ямичка падне топката, я грабва, за да улучи някого с нея. Останалите играчи веднага започват да бягат. Когото ударят, той търкаля топката. Ако никого не улучат, играта се повтаря. Тази игра е повече мъжка.

 

2. „Топ чучалка" (побит камък). Играе се с две групи. Която група изтегли възела и пр., стои при чу- чалката, а другата играе. Играчите й замерват побития камък с топка (или камъни). Когато съборят камъка, групите се сменят. Тази игра също е повече мъжка.

 

3. „Топ луян" („от лоям съа") — пазя се да не ме ударят. Играчите тичат и се пазят да не ги удари с топката този, който изтегли възела. Когато последният успее да удари някого, улученият заема мястото му. Играе се от мъже и жени.

 

196

 

 

4. „Топ пармак" (от тур. „пармак" — пръст). Който изтегли възела, той започва играта. Хвърля топката нагоре, да се удари на стена. Той трябва да улови падащата топка с ръце. Ако я изпусне, идва следващият, по определения ред. Играе се повече от жени.

 

5. „Прискакулка". Играчът, който изтегли възела, пръв се навежда да го прескачат, като опира ръце на коленете си. Всички други, в произволен ред, го прескачат и също се навеждат, за да ги прескачат следващите, като най-после и първият наведен се изправи и прескача останалите.

 

6. „Сложна прискакулка". Който изтегли възела, се навежда да го прескочат. Изреждат се 9 прескачания с назоваване на турски език. Четирите последни прескачания са най-опасни и най-често се греши. Който не прибере краката си, не го удари, не сложи феса си, не вземе фес или събори някой фес, той пада, навежда се да го прескачат. Наведеният внимава добре кой от играещите ще сбърка. Възникват често големи спорове, понеже мъчно се спазват правилата. Двете игри с прескачане се играят само от мъже.

 

7, „Колчиту" (колчето). Забива се колче покрай стена или на друго място. Дълъг пояс на някой от играчите се завързва за колчето. Който изтегли възела, хваща свободния край на пояса, обикаля площадката за игра и пази. Всички останали остават по една дреха (кърпа, пояс, копаран и пр.) до колчето и всекн се мъчи да си вземе оставените вещи, като се пазн да не бъде ритнат от пазача. Удареният става пазач. Ако всички дрехи, оставени до колчето, бъдат измъкнати сполучливо, играта се подновява, без да се сменя пазачът.

 

8. „Вранчуву магари". Играе се от две групи от по 5—6 души и един пазач, определен чрез възел. По жребий се определя едната група за „магарешка". Ней- нипе играчи се хващат за ръце в кръг (затворено хоро), а играчите от другата група ги обикалят щ се стремят да се качат на гърбовете им. Пазачът се стреми да ритне някого от играещата група, преди да се качи. Акб успее да стори това, групата губи и заема мястото на магарешката. В случай че играещата група избегне ритниците на пазача, нейните състезатели стоят възседнали върху гърбовете на партньорите си. Един от тях преброява до десет и тогава слизат.

 

197

 

 

9. „Куркалейка" — въртележка. Едно дълго, доста дебело и валчесто дърво с отвор по средата се слага с отвора на подострен кол, забит в земята. На двата края на дървото се забива по един клин да пази играча от падане. Двама играчи лягат по корем и въртят дървото до изморяване. След това биват заместени от другй. Играта е за мъже.

 

10. „Горани" (топчета). Правят се от глина и се употребяват вместо „жаменки" или „меше". Пръв играе този, който изтегли възела. Той взема пет топчета и сяда на земята или пода. Тогава хвърля едното топче нагоре и се мъчи да го хване, като в същото време се стреми да вземе едно от четирите топчета, които са на земята, и да го постави настрана. Така продължава, докато отиграе всичките топчета. След това започва отново. Но този път трябва да взема по две топчета, третият път — наведнаж три, и след това само едно, накрая — всичките изведнаж. При последния път, ако четирите топчета се разпръснат, играчът най-напред ги събира на едно място постепенно и тогава прави опит да ги овладее всички, което е придружено с „кукане" на топчето, определено за това. При допусната грешка, играта се прекъсва и се дава място на друг състезател, който започва отначало. След това с лявата ръка се прави тунел. Палецът и средният пръст се опират на земята, а показалецът се слага върху средния пръст. Топчетата се хвърлят пред тунела и се взема едно топче за хвърляне нагоре. Тогава един от играчите посочва това топче, което най-много пречи при вкарването на другите. Вкарването на последните три може да става по няколко пъти, а не непременно още с първото бутане, но не бива да се докосне посоченият „горан", с който се играе най-после, и то на един път, с едно бутане в тунела. Самарът се разваля. После чрез хвърляне нагоре се прибират наблизо четирите вкарани в тунела топчета и се вземат на един път.

 

Тогава всички пет „горана" се вземат в шепата — „кръавачат", хвърлят се нагоре и трябва да се уловят с обърната ръка. Когато те падат върху гърба на ръката, играчът се стреми да задържи върху ръката си повече топчета. Които от тях се задържат, пак се хвърлят нагоре и трябва да се уловят с дланта на дясната ръка при движението им от горе на долу. Колкото

 

198

 

 

топчета хване играчът по този начин, толкова самари прави. Ако не сбърка, може да прави до 10—20 самара, според приетата от всички играчи норма.

 

И тази игра е много сложна, изисква ловкост и често възникват спорове. Играта е предимно за момичета.

 

11. „Скриялу" — криеница, миженица. Когато децата се скрият, обаждат се с „куку", след което мижещият ги търси.

 

12. „Цилка" — чилик.

 

13. „Куцку" — куци крак.

 

14. „Угудявани" — гърненца. Играта е за моми.

 

15. „Пъарстен" — пръстен. Моми сядат в дълга редица. Една от тях изтегля възела, взема кърпа и прави възел на единия ѝ край. Отделно взема и един пръстен. На всяка седнала мома слага ръката с пръстена, но го оставя на тази, на която пожелае. След това започва да удря с възела на кърпата всяка една от седналите и пита: „У тебе ли ѝ пъарстенат?". Когато отиде при тази, в скута на която е сложила пръстенчето, взема го, вдига я и сяда на нейното място, а станалата я замества. Играе се само от моми.

 

16. „Кувата вата" — Две момичета застават на разстояние една от друга на една-две крачки. Едната протяга дясната, а другата — лявата си ръка една срещу друга и образуват свод, врата — „порта", през която минават останалите („йоските") и пеят:

 

Кувата, вата,

Кузилка, билка,

Читим ти съа портите,

Дъа минават йоските.

Чие съа тез йоски?

— Тие съа Халил Ягум

Алю Пурталю

Отурай порти

Да заминат йоските,

— Хайде минувайте.

 

Като минат, играещите се разделят на две еднакви групи. Всяка група застава зад момичето от своята порта и почват да го притеглят към себе си. Която група изтегли другата, тя печели.

 

Много от думите на тази песен за игра са неразбираеми. Смята се, че се касае за преминаване през вратата

 

199

 

 

на войските на Халил ага, вероятно управител на някогашна област.

 

Начин на броене. Броенето в с. Габрово става по особен начин и смятаме, че заслужава да се опише. То наподобява френския начин на броене и се казва, е „тъай бруят старите", неходили на училище. И ние смятаме, че този начин на броене е старинен, българки. Това броене стааа по следния начин: от 1 до 10 се брои, както обикновено: идно, две, три, четер, пет, шес, едем, осам, девет, десет; от 11 до 19 се брои по два начина: идинайсте (идина), дванайсте (двана), тринайсте (трина), четирнайсте (четерна), питнайсте (питна), шиснайсте (шисна), сидимнайсте (сидмина), усумнайсте (усумма), дивитнайсте (дивитна), двайсте.

 

От 21 до 29 и от всяка следваща десетица се брои от 1 до 9, както е описано по-горе (от 1 до 9).

 

Десетиците до 100 се броят така: трийсте (30), двашдвайсте (четерийсте — 40), двашдвайсте и десет (50), тришдвайсте (60), тришдвайсете и десет (70), четиришдвайсте (80), четиришдвайсте и десет (90), стутина (100). Почва се отново и се държи сметка колко слутини се изброяват. Този начин се употребявал предимно от жените, когато приготвят преждата за тъкане. Когато преброят 20 нишки — „жички", на някоя връв или кърпа, правят възел. Започват да броят пак от 1 до 20, правят втори възел и т. н. Именно от този начин на броене на нишките произлязло и самото броене — иднош двайсте, дваш двайсте, и т. н. Мъжете в Габрово предпочитали да броят повече на турски. Дори когато говорели на български, казвали така: „он беш давар" (15 глави дребен добитък); „ирми ики коюи" (22 овце); „юз елли ока" (150 оки) и т. н.

 

Овчарите и кехаите броят добитъка по следния начин: когато стигнат до 50, извикват високо на турски елли", отчупват от пръчицата една клечица и я пускат на демята. Броят пак от едно. Накрая събират и преброяват пуснатите клечки.

 

Децата (по-малките) и младежите в някои игри също броели на турски

 

200

 

 

 

2. ГОВОР

 

Поместеният тук материал е сравнително малък, отнася се до говора само на едно селище. Доволен съм, че с поместването му, макар и в съкратен вид, давам малка възможност да се използува от езиковеди, ако той ги задоволи. Освен това давам възможност на родените в селото им габровци да се взрат в своя словесен образ отпреди 50 и повече години, а на неродените там наши наследници — да се запознаят с нашия говор или да обогатят познанията си. При събирането, подбирането и подреждането на този материал ценна помощ и указания съм получил от Т. Стойчев (бивш учител, сега пенсионер), комуто изказвам сърдечна благодарност.

 

Габровският говор е български, славянски в основата си, със свои особености в изговора и със значителни различия в речниковия състав, който го прави непонятен за хората от други диалектни области. Той е близък до смолянския говор, до говора на съседното село Еникьой (Кръстополе), но се различава фонетично и речниково от тях. Изобилствуват думите от турски произход, не малко са и гръцките думи.

 

Фонетиката на габровския говор, главно на гласните звукове, има следните особености:

 

1. Неудареното а в много думи се изговаря, но нееднакво от всички и навсякъде, между а и ъ и сме го означили с ъа и аъ (баърчина, маъри, бъарже). Пред меки срички а преминава в е (шапка — шепки, шепчинка).

 

2. Неударено е най-често се редуцира в и : иди́н, иди́нчъак, идни́чкуш, идношкуш — а в междусловната фонетика, както е например при спомагателния глагол съм, 3 лице, е се се произнася като и — „Времиту й заплакану"' (мрачно, дъждовно); „Сас жена й съас млогу дичинки". При произношението й се слива с предната дума [72].

 

201

 

 

Неударено о обикновено се изговаря като упулден.

 

Тъмната гласна ъ често се произнася между ъ и а и сме я означили с ъабъáгарцку, гъàрцку, пъàстарку — пъàстру вàруву (шарено ястие — зеленчук с ориз).

 

Наследницата на някогашната ятова гласна (ѣ) се произнася като ямля̀ку, хляб.

 

Най-характерната особеност в областта на съгласните звукове е мекостта им. Тук сме я отбелязали със запетая в горния край на предходния знак (апостроф). Примери: йàбъал'чинка, махàл'чинка (ум. от кочан царевица), жел'ничку и пр.

 

В речниковия състав на думите умалителни думи се срещат много: от бѝл'ка — бѝл'чинка; от баърчѝна — баърчѝнка (невисоко възвишение); от рòнка (зърно грозде) — рòн'чинка; от ицè (яйце) — ицèнци, ицѝнки и др.

 

Съчетанието шт (щ) в габровския говор не съществува, а се заменя с двойно ш: къàшше (къща), къàшшинка; лèшше (леща), пèшше (пещ) и др. Тази отличителна своеобразност довела смоленци да прикачват на габровци и еникьойци прозвището „шòнги". Само някои собствени имена се пишат и изговарят с щ вместо ст: Щèфан, Щиля̀н [73].

 

Габровският говор има богат речников състав, различен от книжовния говор и другите диалекти. Например: даканѝк (тояга), бу̀нда (буза), благу̀шка (лятна сладка ябълка), бàкам (целувам), багрѝлу (боя за дрехи), бèйку (по-голям брат), бу̀ле (по-голяма сестра), вастагàрка (дебела голяма тояга), вàцани (черници - плод), гъарчумàник (гръклян), дранкалè (нарцис), згудя̀вани (спогаждане), кьòрник (баница с брашно, спанак или друг зеленчук, без кори), кръапандèл (нисък, дребен човек), ку̀тик (врат), кукàр (кромид), кишкѝл' (медно канче за вода с дръжка), плакèнда (баница, клин), праснѝк (прясно мляко), пунтя̀свам (настивам), разплакендювам са (сядам нашироко, като плакенда, баница), у̀ле (торба от кожа без косми), ушу̀пен (разтропан човек), узнубèну (попарено от слана), халкà

 

202

 

 

(1. Геврек; 2. Гривна или пръстен без украса), чèклас (осил), шчѝпка (вилица), гàбруленин, гàбрулянка, гàбруленчн, гàбрулене (габровец, габровка, габровче, габровци) и др.

 

Различни са и въпросителните и покааателните местоимения: кутрѝ, кутрà, кутрò, кутрѝе (кой, коя, кое, кои); èзи (зи), èсас, èсаскана (сас), èсес (сес) — ей този, ей тази, ей това, ей тези; èнузи (нузи), èнас (нас), èиузи (нузѝ), èнес (нес) — ей онзи, ей онази, ей онова, ей онези; тус, èтус — тук, ей тук. За някои от тях са дадени примери в речника.

 

Минало действително причастие в габровския говор се образува с изпускане на цели срички: дол (дошъл), рел (рекъл), пел (пекъл), пал (пасял), нал (намерил). На тази особеност в говора се е спрял на времето (към края на XIX в.) бившият учител от с. Габрово Димитър В. Мавров (във в. Новини, № 34, 11 ян. 1893).

 

Почти всички от споменатите в текста на книгата ни думи от нашия говор не поместваме в речника, с изключение на тези, които трябва по-подробно да се изяснят.

 

Не смятаме, че поясненията ни за изговора на габровския диалект изчерпват въпроса за фонетичните особености на габровския говор.

 

При изготвяне на речника сме приели следните съкращения:

 

безл. — безличен;

вж. — виж;

Гб. Кс. — Габрово, Ксантийско;

гл. — глагол;

гр. — гръцки;

ед. — единствено;

ж. — същ. женски род;

м. — същ. мъж. род.;

межд. — междуметие;

мест. — местоимение;

мн. — множествено;

н. п. — народна песен;

иарч. — наречие;

неизм. — неизменяем;

повел. — повелително наклонение;

пред. — предимно;

 

203

 

 

предл. — предлог;

прил. — прилагателно;

прич. — причастие;

ср. — същ. среден род;

сз. — съюз;

тур. — турски;

ув. — увеличително;

ум. — умалително;

числ. — числително;

част. — частица.

 

А.

àйзуму с. — светена вода; алòсан прил. — гледжòсан, алосана стомна, алосану гъаръанци (гърненце); аргосан (гр. — прил. — оцапан, опетнен); аргòсвам (гр.) гл. — 1. Опетнявам; 2. Наказвам духовно лице; ахлàтка ж. дива дребна круша.

 

Б.

бабу̀лка ж. — бубулечка, подобна на хлебарка и др.; бабу̀л'чинка ж. ум. — буболечица; бажè (тур.) ж. — коминът на огнището до покрива; бàйам гл. — преча, бàйам са гл. — бавя се; бакрàч (тур.) м. — кобилица; бàпка (тур.) ж. — диво, женско прасе; бàпчинка ж. ум. — бапчинки — мн. ум. 1. Дребни раковинки (черупки от охлювчета), които жените слагат на плитките си и на броеници за украса. „Та ми бруи дребни синце и бапчинки" — н. п. 2. Младо женско диво прасе; бàрайдин, бàрайдина, бàрайдко мест. — никой никоя, никое, бàрайдном мест. — никому; „Барайдном са порта и'утори" (н. п.); бардòкуву (гр.) ср. — маруля; баршу̀м нарч. — с пипане, барайки; башèйку м. — съпруг на по- голямата сестра; башкòсузам, гл. — слагам отделно, отделям; бележèк' (тур.) м. — гривна; бèра (тур.) м. — висок и едър човек, великан; бил'бѝл'ку (тур.) — от бюлбюл ж. — славейче, пиле. „Карамфилку, бил'бил'ку, ти чъарвена ябъалку" (н. п.); бѝли ср. — зеленчук (бѝл'чинка, ж. ум. — билчица); благусèрна ж. — изпражнение от бълха върху бельото; благу̀н' м. — много сладко нещо; благу̀шка ж. — лятна, сладка ябълка; бру̀фкам гл., — блъскам, бруфкат (бруфнаха) ма; бубàткам гл. — поглъщам, лапам лакомо, бугу̀т' м. — тъпак,

 

204

 

 

тъп човек; бузанѝк м. — бъз; бултуму̀е ж. — невкусно ядене; буринка — малко дете, което започва да стои на крака, без да се държи. „Детту зе да съади буринка"; бурчѝ гл. — 1. Тече силно (чешма). 2. Шуми силно, ручи (гайда); бурчѝло м. — 1. Бутало за биене мляко. 2. Ручило на гайда; бутю м. — дебел, мълчалив човек; буф м. — висяща неостригана коса на челото у мъж; бу̀фкам гл. — блъскам с глава; бу̀фчи с. ум. — от буф; бъàзгам гл. — 1. Захвърлям небрежно. „Лю излези ут вратата и бъазна купаранчиту", 2. Бръмчи (пчела, бръмбар); бъазу̀нка (от бъз или бръмчене) — ж. майски бръмбар; бъарбòнка ж. — мехурче; бъарс м. — клончета (дъб, бук) с неразвити пъпки; бъàрскам и бъàрснувам гл. — 1. Бутам. 2. Святкам (при изгрев слънце) — „Слъанциту бъарсна пу баирите"; бъàрци с. — бърдо — „Съарци кату бъарци" — за спокоен човек; бя̀лу прил. — светло, съмнало. — „Излява на бялу".

 

В.

вàйгел м.; — ка, ж. — детегледач-ка; варàк (тур.) м. — тънък лист от лъскав метал (злато, сребро, калай и др.) за украса; вàрга м. — подутина, цицина, от удар; варгулàт прил. — объл, заоблен камък; варгу̀л'ка ж. — валчест камък за хвърляне; ватрàл', м. — 1. Прът с желязо на върха за ровене огъня. 2. Желязо, гребло за оправяне жарта в пещта; вàхси межд. — ох, олеле; вàя ж. — 1. Върба. 2. Празникът Връбница; вей гл. — вали сняг; верàн прил. — 1. Повреден. 2. Болнав човек; вèшка ж. — вежда; вирàн' (гр.) м. — кладенец; вратѝнка ж. ум. — 1. Малка врата. 2. Прозорец; врет, мест. — всички; врѝтчекат мест. — всичкото; всички, „вритчекат да подим гу земи"; въàгар м. — бучка под кожата от подути лимфни възли; въàзнак нарч. — 1. По гръб. „Бол'ният легна на въазнак"; въарт'òнку. 1. Подвижен човек („Стой бре въарт'òнку"). 2. Човек, който не държи на думата си, на обещанието си; въàстрап м. — купчина черги чеиз. „Идин въастрап халше"; въàрх предл. — над, връз („Въарх пъатят, въарх мулту").

 

Г.

газ, гази прил. — презрял, презрели; гàлям гл. — обичам, любя; ганосан прил. — калайдисан (ганòсвам гл. — калайдисвам);

 

205

 

 

гашòглав прил. — гологлав; гьòл'ге ж. — варена царевица; горнул'àнка ж. — жена от Смолянско, горнулèнин м. — човек от Смолянско, горнулèнчи ср. — дете от Смолянско; грамàда ж. — 1. Суха зидария при терасовидни площи. 2. Купище; гугуфтò — гургулица; гъарлàк м. — гръклян, синоним — гъарчуманик; гюл'гè (тур.) ж. — сянка за пладнуване на добитък; гюл'гьòвам гл. — пладнувам на сянка; гюрлю̀к' (тур.) м. едра, буйна трава; гъàча — тъпча, пълня, гъачену били, гъачèн кукар, гьачèни (пълнени) пиперки.

 

Д.

дангу̀л' м. — късичък, дребничък човек, който не расте; дангул'чи ср. — дребничко дете, което не расте бързо; дèтешник м. — който обича да играе, да се занимава, да забавлява деца; ди сз. — че; „Дума са думи пу селу, ди Станка мене ша въарни" (н. п.); дѝма ж. — олтар (вероятно произхожда от дим); дип (тур.) м. — най-долните листа на тютюневия корен; дѝрка ж. — следа, стъпка; бърка дирка — заобикаля; дòдера ж. — скъсване, износване; дьòл' м. — пилило, поколение; дòпкам, дòпнувам, гл. — хапвам, лапвам; дор, м. — двор; дран м. — дрян; дреп м. — дроб; дрòбен м. — парче (сирене, масло); дру̀гуш нарч. — някога, в друго време; дръан м. — парче, бучка; дръàнчи с. ум. — парченце, бучица сирене; ду̀бла ж. — златна монета за накит, която струва около една лира; дукрàшше са гл. — привършва се, довършва се, дукун'дѝсвам (тур.) гл. 1. Обиждам, засягам. 2. Вредя на здравето; дуфàтам гл. — допирам, докосвам; духлѝв прил. — кух (орех, лешник); „Дъа и́ пъàлну и рàмну" — благословия, пожелание за плодородие, „Кяр и берекет' "; дъармàсам гл. — чепкам (вълна, памук); дъàрна са гл. — чеша се силно, дръгна се; дъàшшера ж. — дъщеря; дъàшшерка, ж. ум. — дъщеричка, дюдю̀лка ж. — 1. Свирка. 2. Чучурка на бъкел, стомна, ибрик — за пиене.

 

Е.

ел'пезè (тур.) с. — малка купчинка сух тютюн за нареждане на текерлеци; ел'тѝца ж. — малко парче плат на дреха, вшито под мишницата, колтук (смол);

 

206

 

 

ерèк' м. — кошара за дребен добитък; ерфенè (тур.) ж. — гощавка със събрани пари, или като всеки плаща; увеселение на моми, което става един-два дни след Богоявление; есè (тур.) м. — дял, пай; èсе нарч. — ей сега — „Лю èсе ша са въарни"; есемè (тур.) с. — партида; естè с. — ядене, ястие; естелѝф прил. — който има апетит, който се храни добре; èца нарч. — много, твърде много, „Еца гуляма ѝ станала. Еца млогу ми даваш"; èшше нарч. — още. „Дай ми ешше бирас (малко) масъалци".

 

Ж.

жèжве ж. — джезве; жèлен, прил. — тъжен, печален; жер м. — чер или бял дроб; жèрда ж. — тънка, дълга греда; жèчка ж. — злъчка; жòбе (тур.) — джоб; жубя̀та — джобът; жувам гл. — живея, жувдàн м. — торбичка за огниво, кремък и прахан; жу̀ву с. — добитък; жувòту — добитъка; жу̀вка ж. — люспа на плод (грозде и пр.).

 

З.

зàбела ж. — мазнина в яденето; забру̀кувам са гл. — жабуркам се; зàбулка ж. — було; заврàтам гл. — обръщам; зàлка ж. — залък, зал'чинка ж. ум. — залче; замбу̀ра, ж. — тамбура; замбурѝсам гл. — дрънкам на тамбура; замѝнва гл. — минава, излекува се; заплàкану, прил. — 1. Мрачно, дъждовно. 2. Тъжно; заплѝтам гл.— пелтеча; затрѝвам са гл. — помятам, абортирам; зау̀трешник нарч. — в други ден; захлèпвам гл. — застъпвам фортовете на обувките и ги правя на хлепки; захòждам гл. — съм в първия месец на бременност; захомòтювам са, гл. — увличам се до забрава в работа, приказки, безмислено търсене; захрè (тур.) — тревен фураж; згàдам са гл. — pогаждам се; згудя̀вам са гл. — спогаждам се; зил (тур.) м. — Малък звънец на добитък. 2. Много гладен, звънти му от глад; „Зил'съам гладен"; зимбѝл' (тур.) м. — 1. Плетена чанта; 2. Зюмбюл; зингѝе (тур.) ж. — стреме; зѝпкам гл. — подскачам, зòл'ница м. — муха, която „назòлюва" (снася яйца) месо; зòрну нарч. — мъчно, трудно; зоф прил. — кух, празен; сес лешници са зофи; зувнѝца ж. — ягода (балканска); зувнѝчка, ум. — ягодка; зъ̀нца-вàнца ж. — небесна дъга.

 

207

 

 

И.

извàда ма безл. гл. — имам диария. „Детту гу извада честиш", ѝзгада ж. — оригване; измамалю̀кувам гл. — скланям, увещавам с молба и умилкване; карам да се съгласи; изпоствювам гл. — полагам много грижи за тежко болен до смъртта или оздравяването; икимжѝ (тур.) м. — лекар; икиндѝ (тур.) нарч. — надвечер към 15—16 часа, илàдику (гр.) ср. — замърсена дреха от мазнина; илàт' (гр.) м. — зехтин, маслинено масло. „Сипни ми мъарва илат'чъак"; имам мрас (израз) — настинал съм; испàсен прил. — изяден от молци; испу̀шшам са гл. — изтървам се (по нужда); ѝшшам гл. — 1. Искам. 2. Харесвам за женитба. „Зи момчи и сас мома са ишшат и шъа са земат".

 

К.

каблѝца ж. — ведро, кофа от дърво; кàда ж. — каца; кадѝ гл. — дими, пуши; кàдинка ж. ум. — каченце; кадъàнка (тур.) ум. — 1. Див мак. 2. Пойна птичка като врабче. 3. Туркинче; какàч м. — пушено месо в комина; калапя̀сувам (тур.) гл. — правя пастал (вж. тютюна); каласòнгер м. — вампир (караконджул), кал'мàна ж. — кума и кал'мàнка ж. — калѝнка-малинка; кал'тя̀та (гр.) — кум; калу (гр.) ср. — гребен на птица; кàматен прил. — красив; каматнѝлу ср. — 1. Украса. 2. Хубост, красота; канарà (тур.) ж. — кланица; кандалѝсам гл. — клатушкам, люлея; кандалѝсам са гл. — клатушкам се, не пазя равновесие; капамà (тур.) ж. — задушено (месо, ястие); капѝца ж. — околоплодник на зелен фасул, боб, грах и др.; капѝчка ж. ум. — зелен фасул; кàпчеруга = кàпчурка ж. — капчук. „Цал ден' ходи пу селуту да гу капят капчурките" (н. п.); карабàш (тур.) неизм. — шарено (животно); карагàска ж. — 1. Сврака. 2. Перуника (цвете), карадè (гр.) м. — зеле; карашàпка ж. — вид градинско цвете, кършишапка; каркау̀л' м. — водна жаба; кат (тур.) м. — 1. Костюм. 2. Етаж; кàта (гр.) прил. неизм. — всеки. „Ду ката мома и ерген" (момчи) (н. п.); катгà нарч. — като че ли; кафѝца ж. ум. — кафенце; качамакчѝлу ср. — бъркачка за качамак; качèл'ница ж. — царевични кочани (2—3—4), вързани в едно с ликото — за окачване да съхнат; каш с. — 1. Скат, заслон.

 

208

 

 

2. Необработваема, неравна ивица в края на нивата; кикèшка гл. — ври бавно; киндизмò (гр.) с. — бродерия; киндйсам (гр.) гл. — бродирам; клàвам гл. — слагам, турям, поставям: „Клавам на сраде"; кòнда (гр.) ж. — коноп на влакна; конц м. — конец; кòпан м. — 1. Бухалка за удряне дрехи при пране. 2. Кокал с месо; кòпсувама гл. —грижа ме е; кравàч м. — стиска (на ръка), шепа: „Дай ми идин кравач урисчъак да свара пъастарку"; крàвинка ж. ум. — 1. Кравичка. 2. Цветче на бъза; кратьòвен прил. — където свършва земята — запад, дето залязва слънцето — „Кратьовна земе" (н. п.); крàчка ж. — клон от дърво; крàшше са гл. — привършва се; крисàту прил. — възкисело; кру̀пчинка ж. ум. — бучица, късче: „На чурбицата сипнах идна крупчинка сол' и идна крупчинка масъалци"; кръап-а-у прил. 1. Къс-а-о. 2. Нисък, ниска, ниско. 3. „Зи хустан'чи й еца кръапу"; кувѝе (тур.) ж. — избичка, отчасти под земята, за омекване тютюна преди пасталирането, да не се чупят листата; кузу̀м (тур.) — обръщение — агне мое, сине мой; кукаржè м. — слаб, но пъргав човек; кукаржѝнка м. ум. — слабичко подвижно дете; кукè (гр.) ж. — бакла; куламà (тур.) ж. — листата от трета ръка от върха надолу на тютюневия корен, прескочка, граница; ку̀лаф, прил. — недъгав човек с телесен недостатък; кумат' м. — резен пресен хляб и върху него парче баница или халва, диня и пр.; кумбè (гр.) ж. — копче за долни дрехи; кумбѝнка ж. ум. — малко копче; кунè с. з. — ако не; купàне ж. — голямо корито за месене на хляб; купèн м. — 1. Куп, купчинка. 2. Натрупани изпражнения; куртѝна ж. — дълго (3—6 м) тънко, младо, право, необработено дърво за подпора; куршнѝца (гр.) ж. — 1. Изпражнение от птица. 2. Жена-лепка; куткàрум нарч. — като че ли; ку̀тям, гл. — отглеждам, изхранвам (деца, животни); куфнѝда м. ж. — нисък, дребен човек, но хитър; куфнѝдка ж. м. ум. — дребничко дете, но хитро, умно; кучèн' м. — 1. Алабаш. 2. Глава на човек, добитък; „Лю есе шъа му фитна (отрежа) кучен'ат"; къàл'вам гл. — 1. Сека; „Днеса шъа къал'ва дъарва". 2. Говоря много; кърк (тур.) м. — 1. Четиридесет. 2. Четиридесет дни от смъртта (и от раждането); къармà ж. — кърпа за лице; кюлю̀нк' (тур.) м. — голяма мотика; кюткам гл. — 1. Блъскам,

 

209

 

 

събарям. 2. Засягам, жигосвам; кю̀тюк' (тур.) м. — 1. Пън. 2. Дебела книга, в която са вписани крепостните актове. 3. Мълчалив, неразговорлив човек.

 

Л.

лангѝда (гр.) ж. — мекица, палачинка; лахòвам гл. — говоря; лàхувам са (гр.) гл. — случвам се, намирам се; лèйка ж. — 1. Кратунка. 2. Глава; лèйка са гл. — 3. Клати се (течност в съд). 2. Лее се, пролива се. „Млякуту са лейна на змята"; лел'àн — мъжко собствено име (вж. н. п.); лèлинчи м. ум. — на леля син, братовчед по леля; лелиàна ж. — дървенисто растение, което при цъфтене дава ресни: „Ябъалката цветеше (цъфтеше), лелейаната рисеше, ювнакуму на глава" (н. п.); лèлинки мн. — детски игри с кукли и др.; лемпѝда ж. — плосък камък (плоча) колкото длан; лен' м. — леген; ленчепèрин (тур.) м. — земеделец; лèскавица ж. — плесница; лèска са безгл. гл. — святка се; лѝванку с. — кадилница ръчка от глина; лѝгда (гр.) ж. — 1. Плуваща мазнина. 2. Разглезена девойка; лѝка ж. — 1. Липа (цвят и лико), 2. Прилика: „Какви сми лика прилика" (н. п.); ликàтка ж. — 1. Хурка за предене памук. 2. (прен) Рядко пъргава, подвижна девойка или млада жена. „Гледай как въарви кат ликатка"; лингèр м. — бакъдена чиния, сахан; лѝнкам гл. — 1. Тичам бавно, тръст (за муле). 2. Ходя, тичам бавно и напразно; лѝнче (тур) ср. — подкова на тока (на обувка); литѝ гл.— вали дъжд; лишѝца ж. — 1. Лисица. 2. (прен.) Хитрец; лѝшник м. — листник; льòсувам са гл. — загубвам се, изчезвам; „Да съа льоса зи мерèт'" (проклетия); л'òчав прил. — недопечен (хляб); лòям са гл — 1. Пазя се да не ме ударят при игра с топка. 2. Пазя се от тежка работа; луè ж. — вид; „Имам три луе прелу" (прежда); л'ак м. — лък; лю част. — само „Лю èсе шъа дое"; люл'ченик м. — цадило, кърпа, свита по диагонал.

 

М.

мàер (гр.) м. — готвач; макàм (тур.) м. — мелодия: „Сас пеене има хубав макам"; малè ж. — бъркотия, смесица от вещи; малèшник м. — човек, който се суети; маля̀сан прил. — 1. Забъркан. 2. Малко пиян: „Наш калеку ю милясан"; маля̀сувам са (гр.) гл. — суетя се;

 

210

 

 

мамрàч м. — мърморко; мантàр (тур.) м. — гъба; мàрам гл. — затоплям; мàри са, гл. — топли се (вода, ястие); мàтенцà мн. — яйца на очи; матру̀не ж. — 1. Едра, вкусна круша. 2. Едра мома; „Сас мома й кат матруне"; мàхам гл. — 1. Клатя. 2. Отмествам, вдигам; мàхам са, мàхкам са гл. — отбивам се: „Махни се у нас да пием кафе". 2. Отстранявам се; мàхкам гл. — 1. Отстранявам. 2. Давам знак; мерèт' (тур.) м. — проклетия, противен човек; ми гл. повел. — недей. „Ми думи, ми рука"; мижè, мяжѝя (тур.) ж. — колективно извършване, доброволна безплатна работа на свои и други; мижèри ми са гл. безл. — премрежва ми се пред очите, виждам неясно; мѝндал (гр.) м. — бадем; мѝндалов илàт' (масло); мийòсвам гл. — бродирам, фестонирам (правя фестон); мирàнга ж. — крем, лилия, цвете миранку, прил. — кротичко, мнрничко (дете); мòт'ка ж. — мотика; мрази ми гл. безсл. — студено ми е; му̀ям, му̀я, му̀йам са — мия. „Я са умух, я са муе ката ден"; мунасѝп' (тур.) — прил. неизм. — подходящ; му̀ник м. — умивалник: „Мун къат ѝ на ханойат"; му̀стаф прил. — мръсен, оцапан по лицето; му̀стафку прил. ум. — оцапано дете; мръсен; му̀та ж. — курник; му̀шак прил. — малък; мъàрва нар. — малко; мъàрвичка нар. ум. — мъничко, малко; мъàрсну прил. — блажно; мъàстям, гл. — не говоря някому поради обида; мюкрюфин (тур.) м. — нехранимайко, долен човек; мюрдàту гр. прил. — ароматично.

 

Н.

набизàвам гл. — накърмям; нагàдам гл. — 1. Накарвам, заставям. „Майка ма нагудѝ да налепе (да намаже) садел'ницата, да омуе ханоят и да помта дорат. Га са утросах, седнах да плета журàп' ". 2. Приготвям (зимнина): „Нагудихми си брашну, сазма и сушенице"; нагрòчен прил. — навъсен, мрачен, сърдит; нàгуда ж. — 1. Припаси за зимуване. 2. Движимо имущество; надя̀вам гл. — обличам; надявам са гл. — обличам се. „Надянах си елекьет"; наèкас нарч. — на шега; наèт (тур.) м. — намерение; нажèган прил. — 1. Нагорещен. 2. Болен с температура. „Дèтту (детето) ѝ нажегану"; нажѝгам гл. — нагрявам, нагорещявам; наздрàвим ти — честито, да ти е здраво. „Наздравим ти малкуту дети!";

 

211

 

 

наклàвам гл. — 1. Нареждам едно връз друго. 2. Паля огън; нам (тур.) м. — показ, пример: „Сас мома ѝ станала за нам"; намѝсан прил. — разбъркан; намисè мн. — разбъркани, неподредени неща; намързнувам гл. — настивам; нàплитка ж. — новоплетена част на стар чорап; нàръчник м. — 1. Дълга кърпа, на врата закрепена за плитките и стига до петите. 2. Дух, който предрича бъдещето на дете; насòсвам гл. — 1. Снаждам, удължавам. 2. Прибавям от себе си някоя дума; нàсоска ж. — парче платно, пришито на фустана долу отвътре, да го пази от замърсяване; настивàсувам гл. — 1. Извършвам набързо нещо. 2. Набивам; нèчем гл. — затъмнявам: „Уйса, чи ми ничиш, та ни мога да гледам"; нèшшу ср. — нещо; нихàран прил. — лош. „Нихаран чуляк"; нѝшшу ср. — нищо; но, част. за потвърждение — да, така; ножница ж. — ножици.

 

О.

обигрàвам гл. — 1. Обикалям. 2. Ходя продължително'; обѝдвам гл. — навестявам, спохождам. „Хъа да пом (подим-отидем) да убидим кал'мана"; обру̀свам гл. — обривам: „Зи дети гу убруси нешшо"; 2. Обрулям: „Обрусай орахите"; òглува ж. — оглавник; òда ж. — вода; отбàвем гл. — 1. Умъртвявам. 2. Уморявам. „Удбавил си мул' ту". 3. Развалям, повреждам; отбàвем са гл. — уморявам се; одбàен прил. — уморен, съсипан от умора; одм'àхнувам, одмàхкам гл. — отстранявам. „Одмахнай сас тенжура, зи кориту"; одмахнувам са, одмàхкам са гл. — заминавам, напущам. „Я ша са одмахна, ша пода на касабата (Енидже), Искече (Ксанти); одѝца ж. ум. — водица: „Подай ми да пина бирас студена удица"; одѝрам гл. — 1. Дера заклан добитък, „Одерей егниту". 2. Прен. Приличам много, като че съм взел кожата на някого (баща, майка): „Зи момчи мяса майката", „Удрату та надянату"; ойгèн м. — огън; òл'чи м. ум .— половин ядка от орех; оне ж. — 1. Воня. 2. Прен. Дотеглива, досадна жена; онèшник м. — мрънкащ (дете) дотеглив човек; òпашка ж. — края на гръбнака; òсахат' (тур.) нарч. — нага, на часа: „Осахат' утиди у леле, у калека Кече"; оскрѝпвам гл. — остригвам:,, Оскрипай нашту дети", „оскрипаха ма"; отсàкан-а-у прил. 1. Отсечен. 2. Определен, фиксиран (сватба)

 

212

 

 

„Свадвата й утсакана за фниделе"; òфца ж. — овца; офчѝнка ж. ум. — овчица, малка овца; очèпювам гл. — отчупвам „Очепей ми идно крайчи пресен хляп"; òчкам гл. — викам оч, оч (на муле, магаре).

 

П.

пàвлюву пѝли с. — врабче; пазлàмà ж. — тънка питка; паласпàт' м. — небрежен, палав човек; палдъàм (тур.) м. — ремък, подопашник на товарен и впрегатен добитък; панагòн нар. — отгоре над товáра; пàнта (гр.) ж. — 1. Наперен човек, своеволник. 2. Игра на карти; параскàч м. — повърхностен, лек човек; парàтек прил. — 1. Лош, опасен, зъл. 2. Болен, не с ума си; парàт'кус.— тайна, нередна любовна среща; парѝнка ж. ум. — паричка; партàл' м. 1. Парцал. 2. Дрешка; партàл'ка ж.— кръпка; пархнàт прил. — пръхкав; парху̀л' м. — мехур (от изгаряне); парчежѝ м. — тютюноработник; — парчѝнка ж. — парченце: 1. Хляб. 2. Нива, градина; паршнѝца ж. — редки изпражнения; пàска ж. — 1. Нагръдник. 2. Пазва: „Клади сес ябъалчинки на паската"; пàсму ср. — 1. Връзка от прежда, чиле, 2. Прен., ум. — хрумване; пастàл' (тур.) м. — купчинка тютюневи листа, наредени едно върху друго; пау̀р, пау̀рчи (гр.) м. м. ум. — павурче, малък съд за ракия; пèем гл. — 1. Пея. 2. Чета: „На бял камен седеше (седеше), бяла книга пееше" (и. п.); пел'текѝсам гл. — пелтеча; пèтлам, петлàям гл. прен. — преча, спъвам някого в работата; пèтлам са гл. — занимавам се с дребнава работа; петланѝк м. — който се петлее, спъва работата на другите; пèшше ж. — пещ за хляб; пешшенѝк м. — кръгъл хляб, самун; пѝйница ж. — угощение, устроено със събрани пари и продукти от участвуващите или от пеене на Богоявление; пикàл'ник м. — отходно място; пѝкам гл. — 1. Уринирам. 2. Писукам (птиче, дете): „Пил'чинките пикат", „Детенциту пика кат цингур"; пѝрга м. ж .— пъргав, припрян човек; пѝржинка м. ж. ум. — от пѝрга; пѝта ж. — 1. Царевичен, безквасен хляб. 2. Първа малка пита (угощение на родилка). 3. Втора, голяма пита (на родилка); пишѝнца ж. — пшеница; пѝшкам гл. — бода, убождам; пишшèла ж. — пчела; пишшемàл м. — правоъгълно, вълнено наметало, завивка, 1,5—2/1,0—1,5 м с ресни по двата по-къси края, което

 

213

 

 

служи на овчари, дървари и др. за предпазване от дъжд, вятър, студ; пладнѝна ж. — 1. Обед, пладне. 2. Храна и хранене на обед; плèмне ж. — плевня; плèскам гл .— 1. Замърсявам, папам. 2. Удрям плесник; плисканè ж. — занимаващ се с несъстоятелни работи; плу̀ем гл. — плувам; пля̀на, плени ж. — мн. — пелена, — и; пòдбрадник м. — кърпа за връзване челюстите на новороденото; пòдгърла ж. — връзчица, която минава под шията и крепи фесчето; скуфята; пòдкор, м. — прякор; пòдню нарч. — дене, през деня; пòдпрак м. — колан, който крепи самара и минава под корема на товарния добитък; поѝмам гл. — забирам, подкарвам. „Я ша си пойма мойте кози"; пòйуф м. — повой; понтьàсан прич. — 1. Настинал. 2. Заболял от пневмония; пòнушшу нарч. — през нощта, нощес; пòртеница ж. — 1. Дебела греда за подпиране (залостване) вратата. 2. Прен. груб, невъзпитан глупав човек; пòтака нарч. — по-много, повече. „На мазата ут бъалгари потака нема" (В склада има най-много българи тютюноработници); пòтон, пòтпат м. — обор, обора; пòшшам гл. — поща, премахвам въшки; прай ми са гл. безл. — струва ми се; прàкул' м. — много солено ястие: „Сас чорба и́ пракул' сулена; прàмен м. — малка част от памук, лен, вълна; праскèфал (гр.) м. — възглавница; приварèсува ми гл. без. — накипява ми от яд; прикàчен прич. — обесен; прикè (гр.) ж. — чеиз; прикля̀вам гл. — прегрявам, нагрявам силно (дреха, плат); прикля̀ту прил. — прегрято; прѝстал прил. — добър кротък, свесен човек; прокòпсувам (гр.) гл. — преуспявам, напредвам в работата; прòюма (гр.) ж. — предиобедно ядене; прувàлям, гл. — пробивам; прулàчам гл. — правя на пласи (вълна); пру̀нка ж. — 1. Плод от трънки. 2. Женско собствено име; пудѝн, пуднà-о-йè мест. — някой, някоя, някое, някои; пуднòш нарч. — понякога; пу̀дям гл. — отивам: „Да подим (да пом) на хороту"; пулгòвам гл. — спирам на почивка овце при дълго пътуване; пул'дèн прил. — измръзнал, замръзнал; пулèжам са гл. — 1. Изстивам, настивам. 2. Замръзвам; пулуèн прил. — замръзнал (мазнина, лой); пулуява са — замръзва (мазнината, лойта); пу̀лям са гл. — 1. Блещя се, опулвам се. 2. Взирам се: „Опулей се хубаве, та да видиш"; пуля̀ра ж. — пяна от сапун; пунѝкната мома (израз) — скромна ниско погледнала мома; пусà ж. — утайка (от кафе);

 

214

 

 

пусòсувам гл. — додавам на заем, допълвам, подпомагам, за да се свърши нещо; пуст м. — пост; путрàк м. — упорит, досадлив човек; пучѝлен прил. — 1. Подострен, остър. 2. Прен. злобен, свадлив, заядлив човек; пу̀шшам гл. — стрелям; пушшамèн прил. — тих, мълчалив, притаен; пушшèмем са гл. — притайвам се; пъàл'х м. — плъх; пъарвàк — първороден; пъàска ж. — 1. Семка. 2. Прен. ум. разсъдък; „Малку й, ама му стига пъаската" (пъасчинката); пъàчла ж. — надута и изпъната напред изпъчена мома или жена. „Пъачла изпъа- чена" (н. п.); пюрстè ж. — пиростия.

 

Р.

рагузѝна ж. — рогозка; раду̀да ж. — квадратна, домашна памучна карирана кърпичка, с ресни по краищата, за увиване суха храна; разèн м. — отрязък, мръвка месо; ракузу̀н' (гр.) м. — плетена връзка от вълнена прежда за стягане потурите; учкур; рамнѝшка ж. — равнина, равно място; раф (тур.) м. — полица; рафу̀за ж. — начупени листа, отпадъци при денкиране на тютюна; рахвàн', арафàн м. — походка, бърз ситен ход (на кон, муле); „Зи кон', въарви арафан, зи мули и́ арафанлъ"; рèхнувам гл. — поръсвам малко: „Рèхни му бирас пуперчъак"; рѝпкам гл. — скачам, подскачам; рогу̀ше ж. — овца с рогове; рòжен — лале; рòйну прил. — кипящо, бистро, изобилно (вино); ру̀кам гл. — викам силно: „Како сти са разрукали"; румòни гл. — говори: „Дребни съалзи руни, конюму румони" (н. п.); ру̀ткам гл. — наливам, сипвам изведнъж; ръаченѝк м. — продълговата (100— 150/30/40см) кърпа от жълта коприна, закрепена на главата отзад, слиза по коленете и се обръща нагоре 20—30 см. Носи се само от булки 1—2 седмици.

 

С.

сàгам гл. — откачвам, снемам, стигам и подавам: „Сòгни ми сакуту сахатьат, кубурат" (кобура); сайдажè (тур.) м. — килим (малък); сàко с. — горно мъжко палто; сакò-такò мест. — такова-онакова; саку̀л' (гр.) м. — чувал; сàляк (гр.) м. — охлюв; салмà (тур.) ж. — глезльо (за дете); сал'мѝнка м. ж. ум. — малък глезльо: „Присàл'мèна сал'мѝнка; самòглав прил. — замаян (човек);

 

215

 

 

саплѝна (гр.) ж. — далак; сапòта ж. — замаяна, глупава жена; сарандѝсвам са (гр.) гл. — чета си молитва в църква 40 дни след раждане; cac здрàви нарч. — ״Останете си със здраве"; сафрà (тур.) ж. — повърнато зелено съдържание на стомаха; свàлям са гл. — събличам се; светѝца ж. 1. Икона. 2. Иконостас (в къщи); свèшше ж. — свещ; свèшчинка ж. ум. — свещица. „Запалех две свешчинки (свешшинки)"; сгу̀гръан прил. — свит, превит; сгъàрчан прил. — свит, сбръчкан; синè ж. — бакърен голям поднос, който служи за трапеза; сѝнце мн. — дребни мъниста. „Та ми бруи дребни синце, дребни синце и бапчинки" (н. п.); сѝпнувам гл. — сипвам малко; скал'вàвам гл. — 1. Насичам, нарязвам. „Скал' вах дъарвца". 2. Отсичам дърво; скал'вàту прил. — пресечено („скал'вату мляко"): ״Прасникат са й скал'вал"; скамàйка ж. — приготвен памук за предене, навит на колело; скèмне (тур.) ж. — стол; склàвам гл. — складирам на редици (тютюн); скòкнат прил. — пернат, нервен; скокутѝшкам гл. — гъделичкам. ״Еца ма й скокут'"; скондàпсувам (гр.) гл. — преплитам краката и падам. ״Мул'ту скундапса"; с'корèм прил. неизм. — бременна. ״Сас жена и съас курем"; скòца ж. — брадавица; скрапе (гр.) ж. — скорпион; скрѝпем гл. — 1. Режа с ножица (плат.) 2. Стрижа: ״Ускрипахме детту да му й хладну"; ску̀фе ж. — червена женска шапчица под кърпата, украсена на предния ръб с малки сребърни монети, отпред скрепена с подгърлата (вж. горе); слѝвка, ж. — свивка, гънка на изгладена дреха, на кърпа и др.: ״Сас прéсликa й слѝвка ду слѝвка"; слигòсан прил. — сгънат, свит на гънки и изгладен; слюнчи с. ум. — лигавниче; сля̀по пѝли ср. — прилеп; сос гл. повел. — стига. ״Сос лъага мал'ките моми" (н. п.); сòсува, сòсва гл. — стига, достатъчно е: ״Хлябъат соса и артиса"; спѝнам гл. — 1. Спъвам, връзвам предните крака на добитъка на паша, за да не бяга. 2. Препъвам някого да падне; спѝнам са гл. — спъвам се; спона ж. — козинява връв за връзване краката на добитъка да не бяга, когато е на паша; спулàй ти (гр.) — благодаря; сраду̀лка ж. — сърцевина на дърво, плод (диня); стивàсам гл. — 1. Извършвам някаква работа набързо и повърхностно. 2. Чукам стъбла лен, коноп. 3. Разбивам вълна, памук, парцали; стратѝе (гр.) — вид едро, черно грозде; стрàтулова вèйчица прил. от стратор (цвете);

 

216

 

 

страшнà ж. — чича, стринка; стрѝку м. — чичо; стъ̀кам гл. — наклаждам, паля огън; сугàрну прил. — късно развиващо се: ״Мисират й сугаръан"; супѝца ж. — игла за плетене чорапи; су̀рнем гл. — тегля бавно, влача; су̀рнем са гл. — 1. Движа се бавно. 2. Пързалям се; сурн̀eшка м. ж. — 1. Пързалка. 2. Повлекан, бавен човек. ״Ама си сурнешка, ба бейку!"; суру̀йну (тур.) прил. — охранено огне в стадо, пасло на свобода: ״Суруйну егни некану и ройну вину чъарвену" (н. п.); суфру̀чвам гл. — набръчквам, смачквам на гънки; суфру̀чен прил. — набръчкан; суфѝда ж. — кюп за вода; сушенѝца ж. — нарязано на дълги ивици и опушено месо; съай, нарч. — така: ״Стори гу е съай"; съпру̀к м. — еш, един от чифт добитък, впрегнати заедно; сюндюрмè (тур.) ср. — бял мъж, ушмар.

 

Т.

тàвла ж. — бял, дълъг, платнен, месал за постилане на трапеза при гощавка; такардàк м. — меден, малък, сплеснат хлопатар; такò мест. — такова; тàргам гл. — тегля, подкарвам: ״Яс гу таргам (коня) нах гора зилена" (н. п.); тъàпта гл. — тъпча; татанѝсам са гл. — треперя: ״Татанисам са ут мрас" (студ); татарàшка м. ж. — дрънкало, човек бъбрица, кречетало: ״Думи кат татарашка"; такрулàк м. — геврек; ташкъ̀н (тур.) нар. — криво, неприятно. ״Стана му ташкън"; тèпса (тур.) ж. — тава, тепсия; тиспѝф (тур.) м. — броеница; тèшка прил. — бременна; тѝквеник м. — 1. Баница със или без листа от брашно, с тиква и захар. 2. Прен. глупав, тъп, неразбран човек; тѝкла ж. — плоча от камък; тилидòсан прил. — изгладен с ютия; тимарèпсувам (тур.) гл. — 1. Правя тимар, скътавам, скривам, съхранявам. 2. Наказвам с бой; типàр (гр.) м. — форма, печат разтопена лой или създърма, замразени във формата на съда; тòка (тур.) — наздравица: ״Да сторим тока"; трòшка нарч. — малко; трупенѝк м. — 1. Куп човешки изпражнения 2. Прен. ленив човек; тузѝ мест. — това, този; туну̀к, прил. неиз. — тъп, мълчалив; туранѝк м. — тежкоподвижен човек; тъапта гл. — тъпча; тюмбел'дек' м. — голям, меден, объл хлопатар; тъáкам гл. — бутам, вкарвам.

 

217

 

 

угрѝпка ж. — желязна лопатка с дръжка за гребане тесто, за обръщане на колаци; удаè-одаè (тур.) ж. — гостна стая; удѝвам гл. — отстранявам, махкам: „Уйди харкумата"; удѝвам са гл. — махам са, измествам се: „Уйди са! Уй са!"; удѝнца ж. — воденица; уднѝк м. — 1. Начало на хоро, стадо. 2. Първенство; удлудя̀вам са гл. — избягвам да върша нещо, с хитрост; узу̀вам са гл. — обаждам се, отговарям (при повикване); уй гл. — вие, скимти (куче, вълк и др.); уйгу̀н (тур.) прил. неизм. — удобен, подходящ. „Кундурете ми са уйгун"; умрàту с. — мъртвец; уму̀вам са гл. — умивам се: „Онуй си ногите" (краката); умъàрсувам са гл. — облажвам се, почвам да ям блажно: „Завчерашник са умърсах", уму̀т прил. — умит; умут (тур.) м. — надежда: „Имами умут да гу пуснат": упèран прил. — пъргав, спретнат; упшу̀хна гл. — поизсъхна; упъàдам гл. — изпъждам, изгонвам: „Упъàдей гу"; уртà (тур.) ж. — средните листа на тютюневия корен; у̀рци (гр.) мн. — уроки; у̀сип м. — 1. Обрив, шарка. 2. Начална фаза на луната; усурумтèн прил. — засрамен; утаманèн прил. — подреден; уту̀ка нарч. — затова. „Та утука мерисам" (н. пр); у̀цъафки, мн. — трици; уч (тур.) м. — най-горните листа на тютюневия корен; учаглъàк, м. — комин; учалтъе (тур.) ж. — листата под върха (уч) на тютюневия корен; у̀шасту прил. — 1. С големи уши. 2. Долен човек, магаре човек; ушàтка ж. — 1. Гърне (кана) с дъгообразна дръжка като ухо отгоре, което побира около 1 литър; у̀шник м. — 1. Обица. 2. Подслушвач, любопитен човек.

 

Ф.

фàва ж. — бакла, боб; фарфарà (тур.) м. ж. — дърдорко, бъбрица, несериозен, лекомислен, самохвалко; фасу̀л'вина ж. — тънък прът за увиване, стъблото на фасула, притка; фàтам гл. — 1. Хващам, улавям. 2. Започвам: „Ние фатехми да берем тютюнъат, гроздиту, ми- сират". 3. Запалвам: „Ойгенът са фати"; фàтка ж. — парче от плат за хващане нагорещени съдове; филѝк' (гр.) м. — вид бродерия като малки листенца; фѝрам гл. — гоня; фѝткам гл. — отрязвам, отсичам: „Фитнах му главата" (за животно) „Ша му фитна кученъат" (главата);

 

218

 

 

фру̀чка ж. — бръчка на кожа (у човека) на дреха. „Саята ми стана фручка ду фручка"; фтèсувам (гр.) гл. — 1. Правя пакост. 2. Вземам крадешком нещо (храна и др.), 3. Открадвам; фтъ́кам гл. — вкарвам, мушкам; фуду̀лка (тур.) ж. — хубаво облечена, горда мома; фу̀рца (тур.)—четка за дрехи или обувки; фцàкане с.— хващане, запалване огън; фцàкнувам гл. — запалвам огън, с огниво, кибрит; фце нарч. — винаги всякога; фчàпквам гл. — заклещвам; фчѝкам гл. — 1. Вплитам, натиквам, навлизам дълбоко: „Бол'ката му са й фчикала"; фъàркам гл. — хвърча.

 

X.

халòмер м. — 1. Ръчна мелничка за булгур и др. 2. Мелница (орган) у птици; хàл'ши с. — постелка или покривка от вълиа или козина; ханòй (гр.) м. — салон; харанè (гр.) ж. — голям котел; хàркома (гр.) ж. — котел, меден съд с различна големина; харкомàрин, м. — лаком, ненаситен човек; хизмèт (тур.) м. — прислужване; хизметчѝ, хизметчѝйка. м. ж. — домашен прислужник, прислужница; хлèвем са гл. — плезя се; хлèвене ж. — плезлю; хлèпем гл. — ходя с хлепки и тропам; хлòре (гр.) мн. — обици от дребни златни монети; хòли мн. — сребърни парички, нанизани за женски накит на главата; хòтка (гр.) ж. — ябълка, надяната на пръчица, набодена с пара, над нея смокиня, увита с босилек и увързана с червен конец. На Водици се подарява на близки; хòхли мн. — тънки, сухи, клонки за гориво; храм м. — малко детско, червено, вълнено одеалце с ресни по късите краища; ху̀нда, ху̀ндинка ж. — пискюл (на плитки, броеници, фес, гайда и др.); ху̀хкам, ху̀хнувам гл. — духам в ръцете да мн се стоплят. „Дай ръачинките да ти хухна" (хукна).

 

Ц.

цадѝлу с. — квадратна вълнена бохча, с плетени от вълна връзки на четирите краища за слагане и пренасяне разни вещи, храна и др. Носи се на гръб или на ръка; цѝвка му — иска му се да яде нещо вкусно; цигарѝсам (тур.) гл. — измъчвам; цигарѝсам са гл. — измъчвам се; цигарѝсане с. — измъчване; цѝгурки мн. — пръжки; цѝкам, гл. — пищя, пискам, говоря високо; цѝл'ка

 

219

 

 

ж. — 1. Чилик, 2. Игра чилик; цѝнгур м. — щурец, „Малкуту дети плачи кът цингур"; црѝкам гл. — викам, пискам; црѝкане с. — силно викане, пискане; цу̀ка (гр.) ж. — голямо глинено гърне с малки дръжки горе, тип амфора; цън-цън межд. — дрън-дрън; цъàнкам гл. — 1. Свиря на струнен инструмент, 2. Звъня: „Сахàтъат (часовникът) цъанка"; цъ́тка ж. — пъпка.

 

Ч.

чамбàс (тур.) м. — 1. Дълга коса над челото на мъж. 2. Ръченица: „Зи момчи играй чимбас"; чан (тур.) м. — звънец за добитък. „Кихаята има млогу чануве за суруета"; чангàл (тур.) м. — 1. Дойна овца (коза) без агне (яре). 2. Забито дърво в земята до мандрата над 2,50 м високо, с късо прерязани клони за стъпване, окачване храна, кожи и др.; чарàву с. — черво; чарптѝсвам гл. — 1. Задигам, открадвам. 2. Побърквам; чарптѝсвам са гл. — умопобърквам се; чатàл (тур.) м.— място, гдето се раздвоява разклонено дърво, чатал-чешме; чàткам гл. — удрям внезапно; челѝе (тур.) ж. — храст, трънка,корен и клони; ченгèл' (тур.) м. — кука; чеп м. — сък, чвор, основа на клон от дърво; чèпка ж. — 1. Една част от грозд, 2. Прен. заядлив, креслив човек; чеп-червè (тур.) нарч. — напълно, изцяло: „Нашту селу й загредену чеп-черве"; чèпям гл. — разчупвам, отчупвам, разкъсвам; чèпям са гл. — заяждам се; черепѝна м. ж. — заяждаща се, говореща високо, вряскъща; чест прил. — гъст; чехрè (тур.) ж. — 1. Цвят на лицето, 2. Външен вид; чигарè с. — цигаре; чѝкам гл. — копая повърхностно (тютюн); чикъàм (тур.) м. — определена работа в нива, градина, за определено време; чѝнго, с. — ламарина; чийкам, чѝпнувам гл. — чопля, откъсвам по малко (зърна грозде); чир (тур.) м. — ливада; чист прил. — съвсем. „Устана чиста сама"; „Платноту и́ чисту бялу"; чит' м. — стена, изплетена от пръти и измазана; чол м. — 1. Вълнено одеяло на квадрати черно и бяло, местно производство, за покриване. 2. Козиняв чул; чòчкам гл. — слагам на гръб дете. „Чочни баба (дяда)"; чукàло с. — дърво за чукане в дълбок дървен съд; чуку̀т' м. — 1. Дънер, 2. Неразговорлив, намръщен човек; чулèчи ср. ум. — 1. Малък човек, човече, 2. Зеница на око; чурèк' м. — козунак,

 

220

 

 

кравай с яйце за Великден; чу̀чнувам гл. — мякам, седя клекнал; чъам с. з. — ами; чъарф м. — червей.

 

Ш.

ша. гл. — ща; шакà (тур.) ж. — шета; шапшàк (тур.) м. — меден черпак; шевѝк' (тур.) прил. неиз. — пъргав, подвижен; шейчѝнка ж. ум. — от шейка, гвоздейче; шèл'мен (гр.) м. — черупка на малък охлюв; шемшѝр м. — чимшир и чемшир: Чемшир порти" (н. п.) „С посаден чемшир наоколо"; шен' (тур.) прил. — весел, радостен: „Детту й йеца шен' "; шенлѝк' (тур.) м. — увеселение, веселба; шèпа ж. — 1. Свита длан с пръстите. 2. Количество в една шепа (брашно, ориз); шèръанку прил. — шарено; шèтам (тур.) гл. — търся, диря; шижѝм' (тур.) м. — тънко въже; шинèк' (гр.) м. — крина. „За шинек' бели грошуве и пулувница алтъанн" (н. п.); ширѝт' (тур.) м. — накит от златни монети, наредени на тънка сребърна верижка; шòнга ж. — жител на с. Габрово и Еникьой (Кръстополе). Така се назоваваха от смолянци, понеже изговарят „щ" на „ш"; шу мест. — какво, що: „Шу праиш? Шу зе?" (взе); шурафлѝна, ж. — черупка (от орех, лешник); шурафлѝнка ж. ум. — черупчица; шут-а-у прил. — без рогове, шу̀ту мест. — каквото. „Шуту кажим, тус да си устани"; ш̀уту нарч. — пусто, необикновено. „Бис унучката ми й йеца шуту"; шуфà ж. — възчервен прах за гноящи червясали рани у животни; шуфлѝв прил. — шуплив, „Два ореха шуфливи" (н.п .); шушàр (тур.) м. — малка стомна без цицка за пиене; шу̀шшем гл. — замърсявам с боклук; шу̀шши с. — смет; шушу̀л'куи ж. мн. — нарязани сушени ябълки, круши и др.; шчàрну, шчарàнку. ср. ум — лакомство, избрана храна; шчир м. — цирей.

 

Ю.

юздàш (от тур. йолдаш) м. — спътник, съпътник; юру̀е (тур.) м. — определен район за ползуване: юфчèр м.— овчар; юк (тур.) м. — товар.

 

Я.

яйля̀к (тур.) м. — лятно планинско пасбище; я̀ккехаè (тур.) м, — помощник на кехаята; я̀спус прил. неизм.— прахосан, разпилян. „Га умре ступанинат сичку стана

 

221

 

 

яспус"; яцъ (тур.) м. — 1. Време за спане, 2. Два часа след залез: „Ходжата яцъ викаше"; ястè с. — ядене, храна; ястелѝв-а-о прил. — лаком, който се храни добре.

 

 

Четирите годишни времена се назовават така: прулèти, ля̀ту, пòдзима (есен), зѝма.

 

Наименованията на месеците: януари — „гулемият месиц", февруари — „малкият месиц"; март — „марта"; април — „йоруцкият месиц"; май — „костадинцкият месиц"; юни — „петруцкият месиц"; юли — „маринският месиц"; август — „ягус", септември — „ставер" (от кръст — Кръстовден), октомври — „димитруцкият месиц"; ноември — „архангелският месиц"; декември — „никулцкият месиц" (от Никулден).

 

Мъжки собствени имена. За едно име често има няколко наименования: Александър — Лèчу, Лèчку; Анастас — Тàшу, Тàшку; Ангел — Аню; Атанас — Нàшу, Нàшку; Благой — Гòю; Богдан — Буйдàн; Васил — Васил', Васѝл'ку, Цѝлю, Цѝл'чу; Владимир — Мѝру, Мѝрчу; Гавраил — Гълю, Бѝлю; Георги — Йòргу, Йòржу, Ожу, Йòчку, Гòчу, Гòгу; Димитър — Димѝтри, Димѝтру, Мѝтю, Мѝтру, Мѝт'ку; Еню — Èнчу, Яню; Иван — Янку, Яно; Йордан — Дàню, Дàнчу; Киряк — Киря̀ку, Кèчу, Кѝчу; Константин — Кустадѝн, Кòста, Дѝню, Дѝнчу, Дѝчу, Дѝнару; Лазар — Лàзу, Лàчку; Михаил — Михàл'; Никола — Кòлю; Павел — Пàвлю, Пàлю, Пал'чу; Пантелей — Панделѝ, Панделѝйку; Петър — Пèтру, Пèтку, Петю, Пет'ку; Симеон — Смийòн, Мòню; Стамат — Стамат, Мàтю; Стефан — Щèфан, Щèфу, Щèфку; Стилян — Щиля̀н, Щèрю; Тодор — Тодорѝ, Тòдю, Тòт'ку; Филип — Фѝлю, Фил'ку; Харалампi — Харалàн, Àнчу.

 

Женски собствени имена: Ана — Èне, Èнче, Яна; Анастасѝя — Чѝна, Чѝнка, Ташѝна; Аспасия — Пашѝе, Пашѝйка; Благовеста — Благòйка, Вангел'нѝца, Нѝца, Галѝца; Василка — Васлие, Васлѝйка; Екатерина — Катерѝна, Катèра, Катèрка, Катерѝнка, Кѝна; Елена — Илèна, Илèнка; Йордана — Йурдàнка, Дàнка, Дàна; Мария — Марѝе, Марѝйка, Мѝйче; Параскева — Кѝва; Въведение Богородично — Пипанди Богородица — Папанѝйка, Пèнка; Петрана — Пèтра, плод от трън — Пру̀нка, Пру̀на; Стамата — Мата; Стефана — Щифàна, Щèфка.

 

222

 

 

Фамилни имена в с. Габрово. Споменахме, че в селото ни се срещат доста имена от турски произход. Редки са фамилни имена от гръцки произход като например Мавров (Чернев), при това с турско окончание — Мàвроолу. Такива окончания в турско време имали почти всички габровци. По-интересна е промяната в бащиното и фамилното име на жената, която настъпва след венчавката. Например Екатерина Кирякова Кудева се именува Колювица Попува (без личното име), по името на съпруга ѝ Никола Тодоров Попов (Поптодоров). Има и по-интересни изменения — Мария Николова Папазоглу (по мъж Стаматова Бозукова), като възрастна вдовица назовавали баба Стаматька; Мария Щилянова Лингова не именували Щилянувица Лингова, а Щилянка.

 

Топоними. Продължителното и силно турско езиково влияние оставило трайни следи и в областта на топонимията. На много турски имена на местности не се знаят българските им названия (Караахмат, Саръяр, Узгур и др.). И обратно, има местности с български названия, преведени от турците. А един доста голям район от габровското землище — Байрямското, присвоен от по-късно заселилите се в селото турци, е с български имена. Съотношението на българските към турските и другите чужди имена е приблизително 70 % : 29 % : 1 %.

 

Над селото има една местност, известна на българи и турци под турското име Калабак („остани", „спри" и „гледай"). От нея се открива рядко хубава гледка наоколо. Подобни места има не малко из габровското землище и вероятно поради това сегашните владетели избраха новото название на селището.

 

Аладжà мезàр, по габровски Алажè мезàр — шарено, смесено гробище — погребани мъртъвци от различни вероизповедания; Архангел — от името на някой собственик или наблизо е имало черковище на това място и име; Бàбин орèх; Бабина барчѝнка; Байково, Байку рамнѝшка (на Байко равнина); Байрямското; Балджѝково (Медàрево); Барцѝто (издигната местност, умалително от бърдо); Барчѝнката (умалително от барчина — хълм); Бачишшà, Бачѝщето; Беглèрово (от бей); Бèлюво; Бижѝково (от името на някой род); Блàто; Блѝзни топилà; Бòнзурово (от името на някой

 

223

 

 

род); Брастèто (бряст); Букàт, Булуското; Бунàрат; Бунàрово; Бурунсу̀за; Бу̀чито (по-рано имало бук); Бю̀калан (голяма поляна); Вежѝево (от името на някой род); Вакàцково; Валкàново (от Вълкан); Висòк чучур; Воденѝците; Врàнкув чу̀чур; Въ̀рбинката; Гàброто; Гàжово; Гарбѝната; Гàрваново; Гàргата; Гебèолук (юрушко наименование: заслон, където забременяла някоя жена); Гингово; Говедàрникът; Големият чир; Голя̀м кàмен; Голя̀м чу̀чур; Голя̀мата явлѝя (поляна); Гòрна топилà; Гòрният кус (усойно място); Гòрно гàбро (от габър); Гòрно мòчур; Гòрно Рàево; Гòрно сèлску, Градѝшшиту (кале); Грòбинка-Грòбито; Грòбища Св. Илия";, Грòбшини; Гьолджю́к' (от гьол — вир, блато); Гъркувото, Далбасàново (от някой род); Дàрменово, Джумая̀та Димя̀на (ниви в Димян кедик); Димя̀н кедик (Димянов проход); Димя̀н кузу̀ (усойна местност); Долàт; Дòлна лъка; Дòлна топила; Дòлна усòйка; Долния куз; Дòлно Габро; Дòлно сèлску; Дòлно Рàево; Дòлно Цвя̀тково; Дрàжово; Дрòниково; Дулито; Дурàково; Дя̀дово дересѝ (дядово дере); Дя̀довото; Елàта; Еленка; (местност около параклиса „Св. Константин и Елена"); Ел̀eнка кузу̀; (усойна част от местността Еленка): ,,Ел'кедѝк' (ветровит проход); Èлшово (от ела); Ескѝ мàндра (местност Стара мандра); Жомрѝтско (в старо време купена от жумрийци); Жу̀бра чу̀ка (или Жу̀брово); Имàново блàто (Блàтото); Йòзата (от йоз (ялов добитък); Исту̀раното (стръмна местност след свличането на Златилацката махала през 1866 г.; Ишлѝка (някога имало циганска работилница за земеделски сечива); Кавгалѝята (от кавга — спор; оспорвана местност до „Еленка"); Кавàк тарлà (нива с топола); Кавàците (нива с тополи някога), Кадàрбале (от турското име Кадир); Кайрàкът (камениста, песъчлива местност); Калабàк (от турски „остани и гледай" — висока местност с хубава гледка); Кàлково (с жълта глинеста почва — кал); Кàмениво; Капàна (говедарник, ограден с висока стена); Капѝнито; Карàахмат' (закупено от Караахмед); Карà буру̀н (черен кос); Карà кютю̀к' (черен пън); Карàчково; Карцàлево (може би Карталево — Орлово); Качу̀лево, Кимàла — Кѝрчуската (махала в Габрово); Кирàниково (от някой род); Керемѝдницата; Кѝрова ливàда; Кѝрово; Кѝселицата; Кобу̀рово (от някой прякор или род); Ковàщата;

 

224

 

 

Ковилàша; Коилàта (от трева — коил); Конàчетата (спирка за престой); Костèнят (някога имало кестен); Кòстовица; Кочàнлъкат (някой сеел кочани — алабаш): Кòчината, Кру̀шата; Кру̀шката, Ку̀зат (усойни места); Курèлюво; Куритàта; Курѝята; Куря̀га; Ку̀сово (усойни места); Кутèлат (имало издълбан камък като кутел, хаван); Кюля̀ф тепè (височина като калпак); Къшлà тарлà (нива с кошара); Лèфково; Лѝката (от липа); Линищà (някога тук се сеело лен); Лозàта; Лъ̀ката (пътят лъкатуший); Маврèнково; Мàлкият тумбàр; Мàлкото Рàево; Мàниково (от собствено или фамилно име); Манòлево (също); Марàково (също); Марѝнково (също); Мартинàта (също); Митлѝево (в тази местност растяла метла); Митьòското (от собствено или фамилно име); Михàле, Михàлево (също); Мòста, Мочу̀р (мочурлива местност); Мустафòво (от соб. име); Нѝково блàто (също); Нòвата чèрква (може би е имало църквица, камениста местност, не се засяваше) ; Òдерището (от одирам — някога се е дерял (драл) добитък); Òрешникат; Падалàта (ниска „паднала местност", полянка); Панчериè (имало панджури — дънери); Парàта; Пàстрото грòби (вж. Аладжа мезар); Пàтолската махала; Пèтровото; Планинàта (или Пàстрото грòби; някои топоними имат повече от едно наименование); Плèнево; Полèново; Пòпово; При грòбището; Прòйчево; Равен кàмен; Равнѝшето; Рàево; Рàйчушно Рàлюво, Рамнѝшшата (равна местност) — рядко в с. Габрово; Рамшѝшката (равнинната — самото Цветково); Рòбово; Сардòка (изменено от Срадòка — средищно място); Саръ̀яр; Светà Пèтка; Светѝ Атанас; Сèлище (някога имало махала); Сèлското; Сèлското мòчур; Синàдово (от сено — имало много ливади); Синàрникат (изопачено от свинарник, свърталище на диви свини); Синòполе (от сноп, там сеели ръж); Слѝвите; Сня̀гово; Стамàтов орех; Стаматя̀цково, Стàмово; Стàнково; Стàро село; Стòево; Стòкатанаса (съкратено от светок Атанаса); Стоя̀нова удѝнца; Стоя̀ново; Сутвàшкото; Сухàра (суха камениста местност с ниви за тютюн); Тѝклата; Топилàта (в старо време имало топилна за коноп); Торбà кòтара (торбеста местност); Торишàта; Трапàт; Трапетѝще (голям трап); Трèпище (от трепане — стръмна, опасна местност); Ту̀мбата (изпъкнала, тумбеста местност); Тумбàрат; Уважѝево; Угрѝдата

 

225

 

 

(от угрида — черно, дребно, диво грозде); Удѝнчина дере (Дермèндере); Узгу̀р (изопачено от згуро — на турски); Узу̀н азмак (дълга мочурлива местност); Усойката; Успàт (често имало свличане на почвата); Утлу̀к тарлà (нива за паша — пасище); Фу̀рневото; Хайду̀т тепè (хайдушки хълм — наблюдателница); Хандя̀цката круше (от името на рода Хъндеви); Хвойна (Хòйна, Фòйна); Хвòйнево; Хрàново; Цацарково (от цацарки; в Габрово назовавали така плода на хвойната); Цвятково; Чамбасòолук (вада, корито на името на някого); Чамлѝйската нива, Чау̀шево; Чèплезат (чеплива, ронлива почва, която се кърти на малки части); Червèната ябълка; Чѝрат (от тур. чайр — ливада); Читàково; Чобàн Йолдю (овчар-крадец, убит с камъни); Чобàн олук (овчарска вада); Чук алтъ (под чуката); Чукалѝево; Чу̀ката, Чу̀ките; Чуку̀рат (ниското, тур. чуку̀р — ниско място); Чурѝлище (от чурѝло: 1. Бъркàлница, 2. Ледена висулка от капчук); Чу̀чурите; Шѝшково; Юртят (напуснато, някога изоставено място); Яновото, Яновчир.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

67. Според Хр. Вакарелски навсякъде освен в Габрово сурвакницaта е от дрян. Ср. Тракийски сборник, С., 1935, кн. V, с. 418.

 

68. ЕВТИМИЙ, архимандрит. Юбилеен сборник по миналото на Копривщица, С., 1926—1937, с. 383.

 

69. ТАШЕВ, Г., Цит. съч., с. 231. (Същият е текстът на тази песен, записана и в с. Петково).

 

70. Младоженката Мария Д. Кафалиева поканила и учителката Димитрия Димитрова да присъствува на сватбата ѝ, но последната се съгласила при условие, че тя ще направи и постави булото. Учителката сложила на булката прозрачен модерен ваал, нещо което ставало за пръв път в Габрово.

 

След като излязъл от църква, Киряк П. Митков останал до булката си Мария Д. Янкова, която, по негово желание била покрита също с модерен воал. Така той нарушил стария обичай — от църквата до дома му булката да се води от деверите и да е подкрепяна от „придъаржалките".

 

71. Наръачуваните (оплакването) в Габрово било редовно явление. Повечето жени знаели „да наръачуват", но имало известни, опитни „оплаквачки". За съжаление песни за оплакване не можахме да запишем. След смъртта, особено на млади хора, се съчинявали възпоменателни песни.

 

72. В 1 л. ед. ч. на същия глагол произношението на звука ъ е между ъ и а, но е по-близко до ъ и е означена с ъа (Я съам дукачен, обиден). В 3 л. мн. ч. гласната а се изговаря на места като чисто а и сме го означили само с а. На други места се произнася между ъ и а и е означено с ъа. (Юфчериту съа въанка). При възвратните форми на глаголите възвратното местоимение е са: „Муям са" (мия се). „Умуравам са" (уморявам се).

 

73. Частицата ще за бъдеще време има три варианта в габровския говор: ша („ша пода"), шьа и ше. Последната се среща в някои народни песни („Тунке ше да е пусоса").