Село Габрово, Ксантийско

д-р Петър Коруев

 

ТРЕТА ЧАСТ

МАТЕРИАЛНА КУЛТУРА

 

1. Устройство на селото

2. Жилища

3. Храна и хранене

4. Носии

5. Животновъдство

6. Земеделие

7. Тютюнопроизводство

8. Други занаяти

 

      1. Устройство на селото

 

Стръмният характер на терена, където било селото ни, изисквал и особени грижи по отношение на устройството, подреждано и поддържането на личните и обществените имоти. по-голямата част от улиците, особено надлъжните и стръмните, бяха постлани с камъни — калдъръм. На много места улиците бяха със здрави подпорни стени, за да се избегне свличане на почвата и срутвания при поройни дъждове.

 

Главните улици са четири надлъжни, почти навсякъде стръмни, и три напречни, отчасти хоризонтални и много други второстепенни с различно направление. Надлъжните стръмни улици бяха с доста голям наклон към средата им, образуващ улей, по който се стичаха чешмените и дъждовните води. За същата цел всред селото имаше две къси дерета улици — източното — Матъкувата дере и западното — Течковата дере.

 

На юг от мостчето на дерето се намира двуетажна постройка на П. Кудев, най-оригиналната в селото.

 

С изключение на хорището, на черковно-училищния двор и площадчето пред беглика в с. Габрово рядко се срещат празни незастроени площи. По две-три и повече къщи били построени една до друга, прилепнали или отделени само с тясна стряха, през която едва може да мине човек.

 

Частните и обществените къщи били по равните места, подкрепяни със зидани каменни стени. Повечето къщи по стръмните места били разположени амфитеатрално. Почти всички са двуетажни, рядко триетажни. Повечето от стените на горните етажи представлявали плетеници от цепени на четири дъбови пръчки — ״чит", измазани и след това белосани с вар. Само къщата на Киряк Г. Кудев — в центъра на селото — била боядисана оранжево. От местността Градището гледката към селото е рядко хубава.

 

112

 

 

В долната махала, наблизо до чаршията, се намирало училището, а навътре от него — църквата ״Св. Богородица". В училищната сграда се помещавала общината, църковното и училищното настоятелство. В долната част на тази махала се намирало и хорището. Недалеч от него, на запад от имота на Карагяурови се издигало общинското двуетажно здание беглика — „бейликят" с малко площадче отпред.

 

На запад от беглика, в горната източна част на Синалската махала, в зданието на дядо Петко Кудоглу през последните пет-шест години от съществуването на селото се помещавала амбулаторията. Жилището на лекаря било на горния етаж, а аптеката— на долния.

 

Повечето от магазините се помещавали в долните, приземни етажи на постройките. Всички шивашки работилници, някои кафенета и др. заемали обаче горните етажи над дюкяните.

 

 

      2. Жилища

 

Най-старите къщи в с. Габрово били двуетажни, подобни на къщите в района на Родопите. След 1860 г. някои по-състоятелни селяни построяват по-големи, триетажни къщи, като горният етаж служел главно за посрещане на гости.

 

Типовата двуетажна къща била изградена с камъни, кал или хоросан по трите страни, а тази към двора и градината (южната) била отчасти или изцяло открита в долния етаж. Майсторите зидари от Ахъчелебийско слагали в зидовете за здравина дървени пояси „кушаци". Южната страна на постройката отчасти или изцяло се градяла в първия етаж с дебели дъбови диреци във вид на колони, върху които се нареждал гредоредът за втория етаж. Това се правело за сушене на тютюна.

 

От пода на втория етаж нагоре южната стена, а в по-раншно време понякога и някои от другите стени били обковани с дъски, а необитаемата част, особено салонът и кьошкът, оставали открити в горната половина. Стените на стаите за живеене се изграждали с плетеница от дъбови пръчки и били добре измазани с кал и слама, отгоре с хоросан (отвътре и отвън) и варосани.

 

113

 

 

По-късно изграждането на някои стени с дъски бяло напълно заменено с плетеница.

 

Повечето от покривите били с четири стрехи, но е имало и покриви с три стрехи. Тези два вида покриви се наричат ״кома". Покриви на къщи с две стрехи са редки. Плевните обикновено се правели с две стрехи за по-евтино. Такива покриви се наричат „дермен чатъсъ" (воденичен покрив). Имало е и къщи с общ покрив на двама братя или съседи, с еднакво вътрешно разпределение и със или без междинна вратичка на общата стена, но с отделни входни врати, дворове и градини.

 

Покриването на къщите ставало с керемиди.

 

Външната врата — портата, била винаги широка и двукрила, под самата постройка или в двора, настрана от нея. Отвътре се затваряла с „мандало" и се залоствала с дебело дърво — „сюрме". Дворът е отчасти или навсякъде постлан с калдъръм

 

Долният етаж на нашите двуетажни къщи бил приземен и необитаем, но бил висок около 4 м в предната си южна половина с цел да се окачва на тавана му тютюн в саръци и сандали. В някои по-стари къщи в единия ъгъл на тази по-висока част са приспособявали ниска кухня, където не само се готвело, но и живеели някои членове на семействата, особено възрастните. През зимата кухнята служела и за саделница — „ниско".

 

Долният етаж има следното разпределение: южна половина, открита към двора, постлана с калдъръм и направо преминава в двора и градината. По габровски се нарича „сачак". В задната част на последния бил дърварникът, в дъното срещу вратата за сачака е стълбището за горния етаж, а към двора — фурната, „пешшата". Двете половини (южната и северната) са преградени с надлъжна стена или чит.

 

В задната, северната половина на долния етаж, подът на който е с 1—2 стъпала по-високо в къщите на стръмен терен, е оборът — „потнат" за едрия добитък, килер за фураж и др. и „кувията" — изкоп, голям, колкото стая с дълбочина 2 метра, с врата-капак. През есента и зимата в нея се слагал сухият вече тютюн да омекне преди пасталирането му.

 

Горният етаж бил изолиран от долния с наклонена врата в горната част на стълбището — „скалата", която се нарича „кепенк", заключен и добре залостен през

 

114

 

 

зорци, разположени на изток и юг. В саделницата най-често на източната стена се намира огнището — ״ужакъат", разположено повечето срещу входната врата с широка ״баже" — частта от огнището до покрива, с висок комин — ״учаглъак". На отсрещната стена е мястото на долапа — ״мусандрата", където се слагат постелки, покривки, възглавници, съдове, продукти, готова храна и пр. Високо на съседните стени е ״рафта" или ״полицата", по който се нареждат книжа, сапун, съдове.

 

В някой ъгъл на салона е умивалникът — ״муник" — ״мункъат", с полица за съдове, бакъри, стомни и пр.

 

Рогозки — ״рагузини" и над тях дебели козиняви халища ״халше", покриват пода на ״саделницата" ״от край до край" (1), за да не влиза студ през зимата, през ״аралъците" и ״процувките" на пода. По края до стените са наредени много възглавници — ״праскефали". Домашните седят на пода, а на гостите често се предлага възглавница или столче — ״скемне". Жените сядат с подвити крака, а мъжете — ״скартосани" с крака по турски. Разположението на саделницата е такова, че да не се вижда от улицата осветление и хора и да не се чува говор. Прозорците са повечето малки с капаци.

 

Гостната стая — ״одаята", е обикновено с повече и по-големи прозорци, с огнище, както и в стаята за живеене. До една-две от стените на някои къщи има миндери с много възглавници. През последните няколко десетилетия по стените без миндери се нареждаха столове. Подът е постлан с козиневи халища.

 

В салона на втория етаж — ״ханоят", в някои по- нови къщи също имало миндери на южната или северната стена, или и на двете стени. Той е без таван, с много прозорци, ако не е открит на южната стена, не е постлан с халища. През лятото често служи и за гостна, а през есента и зимата по гредите му се окачвали ״сандали" със сух тютюн до пасталирането му.

 

До западната стена на същия етаж се изкачва стълбището — ״скалата", а северният ъгъл до стълбата е килер, ״темна стае", ״въатрешна стае", без прозорец — за продукти, вълна, покъщнина, текерлеци с пасталиран тютюн и пр., които се

 

115

 

 

нареждат и на северната част на салона. В някои къщи, където стълбището заема средната част от западната стена, има още една малка стаичка с прозорец на юг, която се използува за съхраняване на халища, облекло, чеиз в сандъци и други домашни потреби. Но и в по-старите къщи това място често се заемаше от кьошка — няколко стъпала по- високо от пода на салона, с постлани миндери. В триетажните къщи разпределението в третия етаж е както това на втория, с редки изключения. На три етажа бяха къщите на Киряк Г. Кудев, Петко Г. Кудев, Тодор и Атанас Коруеви и др. През последните десетилетия от съществуването на с. Габрово били построени и няколко къщи от градски тип. На първо място такава бе къщата на Киряк Г. Кудев.

 

Дървеният материал за строеж се набавял от близките гори, дялан с брадва във вид на греди. Дъски за тавани, долапи и подове били купувани от българи-мохамедани из Смолянско.

 

Отоплението ставало само с дърва, главно дъбови. До към края на XIX в. то ставало само от камината — ״угнишшиту", като дървата се нареждали от лявата страна, наклонени към средата на огнището върху желязна подпора — „магари". Печки, предимно от черна ламарина, се въвели в употреба от някои габровци към края на XIX в., и то в гостните стаи. До към средата на XIX в. домовете се осветявали с борина, с кандило или направо от огнището. по-късно били въведени газеничета и фенери със свещи, а след това и газови лампи с шише. С лампи се осветявали стаите, салоните, кьошка, а другите части на къщата — с газеничета или фенери, които били употребявани и вън от домовете при брането на тютюна, когато се отивало на църква, при коледуване, сурвакане. През есента и зимата стаята за живеене се използувала и за пасталиране и нареждане на „текерлеци" (нареден в кръгове върху подлога от дъски и складиран с отвор по средата пасталиран тютюн, омекнал в кувията). Постила се „чол" — вълнен или козиняв като халище. Пак тук се извършвало „прилачене" на вълна с дарак, предене, плетене на чорапи, приготвяне на чеиз — „прике" и др. Още от рано вечерта „саделницата" се превръща в спалня. След почистване на постланото на пода халище се слагали постелки и покривки от „мусандрата". Възглавниците се нарежда ли на разстояние половин-един метър от огнището и на пода всички лягали един до друг. Съпрузите заемат

 

116

 

 

единия край и до тях най-малките им деца. През студено време всички лягали с дрехите си, а когато било топло, мнозина се събличали. За покриване се употребявали вълнени чулове и халища — едно за няколко души.

 

От 1870—1880 г., главно по-състоятелните, започнали да си набавят дюшеци и юргани, но предимно за гости. Проветряването на стаите за живеене ставало през широкия и висок комин.

 

 

      3. Храна и хранене

 

Когато реколтата била добра, храната на габровци била скромна, но достатъчна. При сушави години габровци отивали в Драма да вземат „челтик", т. е. арпа от ориз за ядене, тъй като добивът бил недостатъчен за изхранването на техните семейства. Както казахме вече, те работели и извън селото, главно като тютюноработници в Ксанти, за да увеличат доходите си [55].

 

Хлябът бил основната храна. В по-раншни времена се приготвял от ръж, а по-късно, от XVI в., главно от царевица, примесена с ръж. Дори състоятелните рядко примесвали царевица с пшеница. Главна съставна част или единствена на хляба била царевицата — „мисират", или мисирчъакат.

 

Брашното, смесено добре, се омесва, подквасва и „раззима" (разпределя) почти винаги на тави — „тепсе" и всяка къща го опича в собствената си пещ — „пешше". Жените често се питат: „Колко тепсе поима вашта пешше?" Когато тестото се опича в хлебове, казват им „пишшеници".

 

От царевично брашно се приготвяли и разни видове яденета, а именно: „радка мисирана каше", „каше на тепса", „качамак", „мисирана пита" (Правела се особено след раждане на дете — „малка пита" и „голяма пита").

 

От топла пита се приготвял „змигат", който традиционно се поднасял накрая при гощаването с голяма пита. Топлата пита се разтрошавала ситно в корито за месене на хляб, поливала се с препържено масло или зехтин

 

119?

 

 

(когато се пости), подслаждала се с мед и се разбърквала добре.

 

От царевица на зърна се приготовлявала ״гъолге", т. е. сварена царевица с доста вода и подсладена със захар или петмез.

 

„Сюндюрме" е царевично брашно, към което се прибавя овче масло и сирене „имасъз", със или без изварата, или пък само с извара. Приготвяло се в мандрите за по-видни гости.

 

Сеело се и малко пшеница — „пишинца". Харманът бил на Яновчир, Керемндницата, Димянкедик. Вместо ориз пшеницата била употребявана във вид на болгур, мляна с ръчна воденица. Пшеничен хляб бил изпращан в селото от ония габровци, които работели в Ксанти. Този хляб бил наричан симит, а гевреците — „халки". Те разнообразявали закуските на децата. Към 1890 г. пшеничен хляб започнал да се прави и в Габрово. Баба Гина Деликичова месела „просурки" за черквата — „литуринки".

 

От пшеничено брашно в селото били приготовлявани: „радка пишинчена каше", която правели както рядката „мисирана каше"; „лангиди" — малко по-гъста каша с или без мая (квас), които се пържели като палачинки, по една лъжица за една лангида. Кашата се разпростира с дървена лъжица като тънка пита. Когато лангидите се зачервят, изваждат се от мазнината. Без квас те имат дебелина 1—2 см, а с квас са бухнати, дватри пъти по-дебели. Поднасят се като второ ядене или закуска, поръсени със или без захар.

 

„Лакумите" са тесто с квас, по-гъсто, подобно на това на „каша на тепса". От тази каша с лъжица се взема една топчица, колкото орех, и се пуща във врящ зехтин. На големина са колкото малко яйце и се поднасят като второ ядене.

 

Кускус са умеели да правят само някои опитни жени, които отивали по къщите на желаещите да приготвят това ястие. Известни жени, майсторки на кускус, били Манолка Караиванова, Еньовица Ишева, Митювица Кафалиева и други.

 

Приготвяли още юфка или „тумач" и кисела тархана.

 

Болгурът се използувал вместо ориз. Правел се от пшеница, мляна с ръчна воденица.

 

„Колюво" или „пишинца" се правело на помени.

 

120

 

 

״Куфтото" е почистено и измито жито, което се слагало да ври дълго време, подобно на фасул или леща. От огъня се вади сгъстено, като гъста супа. Слагат се чукани ядки от орехи, малко брашно и захар и се поднася като десерт на 5 януари вечерта — „дукъаршната вичерна".

 

Фасулът била много често употребявана храна в Габрово, особено през постите, както и нахутът — „нихутят" и картофите — „патате", които били любима храна за габровци.

 

Много често се готвело „пъаструту варуву" или „пъастъаркуту", особено постно: дребно нарязан зеленчук — спанак, кромид, праз, зеле се задушава и когато е почти увряло, се слага малко ориз.

 

Друго ястие е „гъачену били". След запържването на мазнината с малко кромид лук се слага зеленчукът — спанак, лапад, лобуда, радика („гръцку били") и др.

 

Сърмите от зеле или с лозови листа с месо се приготовляват, като месото се накълцвало с голям тежък нож или малка брадвичка.

 

Месото се употребявало като храна и в бедните семейства в селото. Габровци снабдявали с месо голяма част от населението и на околните села. През есента се доставял „суват" — угоен кози добитък от Родопите. През този сезон и отчасти през зимата се колел и добитък, развъждан в селото — овни, ялови овце и повечето кози, еркичи, негодни за работа и угоени говеда.

 

Прясното месо се приготвяло за ядене най-често във вид на яхнии — „манже", на супа — „суиш", или курбан — „свадвину месу", печено в пещ, а през лятото и есента печено чрез въртене на шиш — „чеверме", по габровски „чевъарме".

 

От овче и козе месо редовно се приготвя зимнина: саздърма — „сазма" на „типарчита", която се окачвала със закачалчици от памучна прежда, и се съхранявала в студено помещение. Пушеното месо — „сушенице", се оставяло и се окачвало в комина — „бажата", на около 1 м над огнището, където се оставяло, докато изсъхне и добре се опуши.

 

Свинско месо габровци употребявали само през зимата — по Коледа, Васильовден (Нова година), Ивановден и пр., и то добито изключително от диви свини в околността.

 

121

 

 

Млякото и млечните продукти са също основна храна за габровци. Прясното мляко се наричало "прасник", а киселото — ״мляку".

 

Събраното в продължение на няколко дни, до една седмица излишно мляко се бъркало в ״бурилу" и се получавало прясно масло и бърканица ״айрян", по габровски ״матан", а от бърканицата се правело извара — ״урда".

 

Много важна и почти ежедневна млечна храна на габровци е било сиренето — ״имансъз", което се приготвяло в мандрите. Млякото се подсирва с мая от сирище на бозайничета — ярета и агнета.

 

По-късно габровци се запознават и с масленото сирене — ״лупенир сирни". Това сирене не се произвеждало в село, а се купувало отвън.

 

По време на кърската работа, главно през пости, се консумирало ״оденку" — ״лангюр" (״лангюрчек"). Приготовлявало се бързо и лесно, а и евтино. Към студена вода се прибавяло малко захар, подкиселена с малко оцет. Служи за второ или последно постно ястие във всяка къща през топлия сезон.

 

Габровките приготвяли и вкусни баници. Такава е например ״плекендата", най-вкусното второ или последно ястие в празничните дни. Тя се приготвяла от пшеничено тесто, върху което разстилали плънка от леко обварен ״напарен" ориз, разбъркан с яйца на дебелина около рдин напречен пръст. Отгоре се покривал с още един лист от пшеничено тесто, което се заливало с разтопено масло.

 

״Кьорникът" е пролетна баница. В намазана с мазнина тава направо се слага плънката — каша от ситно нарязан спанак, царевично брашно и яйца. След като тя се изравни, заглажда се с разбито яйце, отгоре се полива с мазнина и се пече в слаба пещ.

 

Тиквеникът се приготовлявал по същия начин, само че в плънката вместо спанак се слагала настъргана тиква, която се подслаждала със захар.

 

Гроздето се употребявало в прясно и консервирано състояние, като вино и хардал. Гроздовете се окачвали по два "кичура", вързани с конец или канап. Така се запазвало до Великден, а ¡дори и до по-късно.

 

От Ксанти в Габрово се доставяли следните хранителни стоки: зехтин — "илат", маслини, риба – солена

 

122

 

 

и понякога прясна; хайвер, захар, ориз, кафе, нахут, стафиди, смокини и др. От Ксанти били купувани през лятото пъпеши״кауши" и дини — „карпузи".

 

Кухненските прибори били бакърени, калайдисани, а традиционната дървена софра се замествала от плитка медна синня „сине", поставена на четириножник, под който се постилал чаршаф. Храненето ставало едновременно и всички се нареждали около „синята", седнали на пода. По края на „синята" са сложени за всички по една дървена или желязна лъжица, по една вилица — „шчипка", и филии хляб. Главата на семейството сяда пръв и започва, като се прекръства. След привършване на храненето пак се прекръства и пръв той става от трапезата.

 

Тържествени били вечерите срещу Васильовден, Водици, Коледа и закуската — „утгувяваниту", която се правела рано сутринта на тъмно след завръщане от църква на Великден и Коледа.

 

Водоснабдяване. Изворите с постоянен дебит по хлътналите места Кимала, Ляската, Калайджиев чучур и др. задоволявали нуждите на населението по тези места със студена и вкусна вода. До самите извори били построени чешми. Водата на Калайджиев чучур например е каптирана съвсем близо над чешмата — на 5—10 м над нея. Обща водопроводна мрежа нямало. Долната махала притежавала изобилие от изворни води, а „Горната" и „Синалската" са по-слабо водоснабдени. В селото имало ¿0 чешми — Диньов чучур, Ляската, чешмите до Т. Диев, Терзиеви и Атанас Кърджалиев и др.

 

Водоснабдяването в Горната махала е ставало чрез каптирана с калени тръби вода от Баладжиево и нивата на Петко Кафалнев в местността Кехайов чучур. Водопроводът бил общ до Патолския чучур, а оттам се отделял водопровод до Кафалъевият чучур. Тези две чешми били главните водоизточници за тази махала, населението на която си набавя вода и от единствения в селото Коруев бунар — до тясната уличка — стряха на Коруеви, между къщата на Павел Ронев и Георги Чучев.

 

В селото имало и две чешми, построени от частни лица за общо ползване: Михалов чучур, построен в памет на Михал Коруев, и Динюв чучур, в памет на безследно изчезналия младеж, който служел в спомагателен

 

123

 

 

корпус на турската армия през време на Освободителната война (1877-1878 г.).

 

На много места извън селото имало изворчета, но в последно време някои намалели, други съвсем пресъхнали. Имало три чешми вън от селото, построени от частни лица за обществено ползуване — от Костадин К. Кнречев — в местността Киселицата, от Христо Г. Келев — в местността Пъастроту гроби и от Кесим кехая, от с. Чокманово — в местноста Караахмат.

 

Синалската махала се снабдявала с вода от три чешми: до Ташко Диев (извора от Райковото), до Терзиеви и Атанас Кърджалиев. Използван бил също Динюв чучур.

 

Чистотата в селото се поддържала добре. Повечето от улиците били с калдъръм и с голям наклон. Кал по тях нямало никога. Жилищата също се поддържали чисти. Всяка събота след обед се правело основно почистване.

 

Габровци носели чисти дрехи и се бръснели редовно в бръснарницата. В училище децата винаги идвали спретнати, умити и вчесани. В Габрово въшката не е позната, а това е признак за добра хигиена.

 

 

      4. Носии

 

С голяма вероятност може да се приеме, че старото облекло на габровци е близко до шопската носия. Останки от това облекло представляват бяла горна дреха без ръкави за жените, наречена копаран или гуне, и бели калцуни за мъжете, които се срещат до към 1880 г. След колонизирането на южните склонове на Средните Родопи и Беломорието с юруци, жителите на Габрово започнали постепенно да се обличат като заселниците и външно да не се различават от тях [56].

 

В най-старата мъжка носия, която се помни, влизат главно шалварите. По кройка те са подобни на потурите, но са по-къси и достигат до няколко напречни пръста под коленете или още по-ниско. Дъното им е по-дълбоко

 

124

 

 

от дъното на потурите. Възможно е шалварите да са пренесени от заселници в Габрово или пък жителите на селото да са ги възприели, когато са работели вън от него. Някои габровци носеха такива шалвари чак до изселването през 1913 г. и по-късно.

 

Употребявани били два вида потури: първият вид са подобни на шалварите, но с по-високи дъна, които през последните няколко десетилетия се носели главно от по-възрастни хора. При този вид предната и задната ширина са еднакви, набира се еднакво отпред и отзад при препасване в кръста и имат предимството, че могат да се обръщат. До преди около 100 години този вид потури са пристягани под колената с плетени от вълнена прежда връзки с пискюли по краищата, наричани ״зунки". Вторият вид потури са със съвсем високо, невисящо надолу дъно, изопнати отзад, с 8—10 реда гайтани по средата, отзад и по джобовете. При препасването се набират малко само отпред и не могат да се обръщат със задницата напред. Тези потури се наричат „карабунар" или „бир гьотлю" (с една задница). Набираните в кръста шалвари и потури се връзват с плетена вълнена връв, с дебелина около среден пръст — „ракузун".

 

Мъжката носия над кръста върху ризата с дълги ръкави и закопчана на шията над ключиците се състои от жилетка с ръкави — „жамадан", или без ръкави — „елек". Те еа с двойна предница и с два реда копчета за закопчаване на две страни от предрамието надолу — „размитешан жамадан". Над него се носи къса до пояса горна дреха с ръкави, отворена отпред и с отдалечени около една педя надлъжни ръбове — „купаран". В по-раншно време някои габровци носели и така наречения „ачикколу купаран" — ръкавите му в задната страна от рамото надолу били отворени.

 

Преди да влезе в употреба гайтанът, краищата на дрехите се обшивали с черни върви, които плетели жените — „ширит". по-късно се въвежда черен и тъмносин гайтан. Вътрешните ръбове не се обшиват или се обшиват с един ред, а краищата — с два-три реда. Дрехите за младежите са украсени още по-богато, с по 5—6 и повече реда гайтан, и то не само по краищата, а и по средните ръбове, особено по ръбовете на потурите „бир гьотлю". А по предницата и лакътната област на купараните,

 

125

 

 

както и около джобовете на потурите се правели разни фигури с копринен гайтан — ״бикме". Тази украса се срещала обикновено в облеклото на турски младежи. Мъжкото облекло се правело от черна или тъмносиня аба.

 

Само някои овчари, кехаи и пъдари носели бозиняви дрехи.

 

Върху закопчания жамадан или елек и завързаните с ракузуня шалвари или потури се опасва дълъг, широк около 30 см пояс от черна, тъмносиня или червена прежда. А върху пояса овчарите, някои пъдари, подобно на турците, опасват винаги своя силяхлък от кожа, в който слагат кобура или друго оръжие, ножа, кесия с рязан тютюн, прахан, чакмак — „угнилу", „шуфа" и др. „Шуфата" (от турски) е тъмен, възчерен прах, с който са били посипвани раните на добитъка, за да не червясат, или ако са червясали вече, да унищожават червеите.

 

Овчарите, пъдарите и мнозина други, особено в дъждовно и студено време, носели вълнено наметало, наричано„пишшемал", което служело и за завивка. То имало размери около 2/1 м. Било с ресни по двата срещуположни къси ръба и е изтъкано от кафява бозинява вълнена прежда.

 

Освен тази горна дреха през зимата габровци носели палто — „сако", от черна или тъмносиня аба. Палтото се носело облечено само в църква, а по другите места — наметнато.

 

Употребявали се аленочервени до тъмночервени фесове със или без пискюл — „хунда". В по-раншно време под феса се слагала плитка .вълнена шапчица, която да поема потта и се наричала „терлък". Фесовете се гладели в специални металически форми. В по-раншно време някои възрастни носели навити около феса черни или сини кърпи „чалми", а някои от по-младите навивали турски черни кърпи — „цембери". След Хуриета през 1908 г. някои габровци заменят фесовете с калпаци — „гугли" от агнешка кожа.

 

Върху потурите мъжете обуват „калцуне" от черна или тъмносиня аба. На височина калцунете достигали малко над средата на подколенницата, но у селяните, които носели шалвари, те достигали до коленете. Във вътрешната страна калцунете са отворени и се закопчавали с жълти телени копчета. Някои по-млади, особено

 

126

 

 

през последните десетилетия, носели вълнени (или памучни) чорапи — ״журапе", плетени от жените или купувани готови.

 

Още през втората половина на XIX в. ония от габровци, които работени в Цариград, сменили селската носия с градска. След завръщането си в село те останали с градските си дрехи. Наследниците на някои от тях, а също така и някои други изоставили селската и преминали към градската носия.

 

Много ученици, които продължавали образованието си вън от с. Габрово, също сменили селското си облекло с градско.

 

Когато отивали на работа из гората, нивите и пр. или на път, мъжете обували цървули от говежда кожа или по- рядко цървули от кожа на диви свине. За в селото старите употребявали емении — „мение", или, особено в празнични дни, ниски обувки във формата на лодка — „кундуре". Цървулите всеки правел сам, емениите се купували готови от Ксанти или от Глигор Еменжият в Габрово, а обувките се поръчвали по мярка в Ксанти. Младежи без кундуре почти нямало, а и някои по-състоятелни възрастни селяни също носели кундуре.

 

Горното облекло на габровските жени било много скромно, предимно черно или тъмносиньо. С белите си кърпи отдалеч те приличали на кадъни. Върху риза с дълги ръкави, която достига до средата на подколената или до глезените, се обличала черна или тъмносиня дреха от аба, без ръкави, която се назовава „хустан". Тези дрехи у жените в Еникьой били по-къси. Ризата има дълбок пазвен разрез. Хустанът е със също такъв разрез, но с извивка от около 10—15 см под яката на ризата. И той се закопчавал отпред, но бил с жълти телени копчета. В областта на раменете лежи прилепнал, но от тях надолу постепенно става по-широк, като в кръста се пристяга с плетена връв — „потпаска", а върху нея се опасвал червен пояс с широчина около 20 см. По ръбовете на яката и в долната част има два-три реда черен или тъмносин гайтан.

 

Над хустана възрастните жени обличали дреха от по-дебела черна аба, по-скромно ушита, с по-малко гайтани по ръбовете, която се нарича „купаран". За младите жени и за момите тази дреха се правела от тъмносиня, по-тънка аба, украсена по средните шевове с един

 

127

 

 

Мъжка носия

 

 

 

128

 

Женска носия

 

 

 

129

 

 

край — с три реда. Тази горна дреха наричала ״длега cae". На дължина достига коленете или малко над тях. ״Купаранът" и ״длегата cae" имат ръкави до китката, по раменете прилепват плътно, но надолу се разширяват малко повече от ״хустана", Отпред са отворени от горе до долу, не се закопчават, а при стягането двете поли се разминават. Върху тях се препасва престилка. В образуваната между тях и по-долните дрехи пазва — ״паска", жените слагат кърпичка — ״бъаршечи", портмоне — ״пунге", дребни неща за децата — ״нешшу".

 

Отвътре на ръкавите се пришиват къси подръкави с дължина 10—25 см, наричани ״ръакавнице", които били от тънка материя — горнището в предната половина най- често е от лилав атлас или черен сатен, а хастарът и задната половина са направени от американ или басма. Атлазените подръкави са украсени като ръкавите на салтамарките в Смолянско, но по-скромно: по три реда тънък, черен, копринен гайтан — ״бикме", а по ръба и навътре от гайтана има жълта или сребриста сърма. Работени са в Габрово, но от шивачи от Смолянско. Подръкавите от черен сатен са често по-къси, 10—12 см, украсата им е по-скромна — с три реда черен гайтан или бикме. Носят се главно от възрастни жени, а също и от по-млади с ежедневно работно облекло.

 

Ръкавите и подръкавите често се запретват — ״завратат съа", особено по време на работа. Предназначението на подръкавите е да красят и пазят ръкавите на горната дреха от замърсяване. Те често се изваждат и изпират. Атлазените се слагат в по-скъпо и ново облекло на големи празници, сватби и др.

 

Понеже още рано напролет до късна есен в Габрово ставало много топло, мъжете се обличали с тънки вълнени шалвари или потури, а нагоре вместо жамадан или елек от аба носят антерии — ״сае" от сатен или басма с хастар от американ. Често ходят по елек, а от раменете надолу само по риза — ״куцуманик".

 

През топлия сезон облеклото на жените е по-разнобразно, а празничното — по-богато, красиво и скъпо Момите и младите жени носят хустан и длега cae от тъмносиня чоха — ״чуфани дрипи". Тогава ״длегата cae" се замества от къса до кръста cae — ״каъпа cae" или

 

130

 

 

„саинка" от сатен или басма, с хастар от американ. Сравнително малко млади жени имали ״цал кат" (костюм) Атлазени ״дрипи" (дрехи). Това е най-луксозното женско празнично облекло в с. Габрово за летния сезон.

 

Фустанът от атлас има украса в долната си част подобно на вълнениците в Смолянско, но е по-скромна — по ръба отдолу има шест реда гайтан (най-долу — два реда червен, следват три реда тъмносин и над него — един ред червен). Над гайтана следват три реда златиста сърма, един ред червен копринен гайтан — ״бикме", и още един ред сърма. Следващата нагоре украса се различава от ахъчелебийската по грижовете. Състои се oт редове сърма и червена ״бикмец и между тях вълнообразни колелца от сърма, а най-горе — една зигзаговидна нишка от червена ״бикме" и нишка от сърма.

 

През горещия сезон в къщи женете често събличали ״кръапата cae" и работели само с ризи и фустан — ״куцуманики". Фустанът е най-често по-вехт, поизтъркан — ״избутият", ״присенен".

 

A6итe за мъжко, женско и детско облекло се ушивали собственоръчно или от шивачи. Шиенето на облеклото ставало в Габрово от ахъчелебийски терзии.

 

В събота след обед жените и момите се измивали, сресвали и оплитали косите си гладко, на път по средата на темето и в две плитки, започващи от челото във вид на тънка плетеница, която постепенно ставала по-дебела. На гърба двете плитки се оплитали с тънка домашна плетеница от копринени конци — ״въарзмо", с копринени пискюли по краищата от различни цветове, наричани ״хунди".

 

По-рано жените забраждали бели ״тестемели" като в Смолякско [57]. Под тестемела старите слагали плитко фесче, а момите — малка прилепнала шапчица от басма — "шепчинка", закрепена за шията с подбрадник — ,,подгъарла", от нанизани мъниста — ״лескави свнце", назад връзки — ״въарвички", които стягат плитките да стоят по средата отзад. Тестемелите се закрепват също с ״подгъарла" на шията, а на главата са заиглени за ״шепчинката" с дълга сребърна игла, накрая често с фигурка — ״кукувичка".

 

По-късно младите вместо такава шапчица, а в последно

 

131

 

 

време и старите вместо фесче носели под кърпата подобна, по-широка шапчица, която се наричала. "скуфе". Правела се от червен тензух — ״зинзиф", и се закрепвала по същия начин. Още на сватбата или преди нея, когато приготвят невястата, слагали за пръв път „скуфета" на главата й. След 1900 г. „шепчинките" и „скуфете" постепенно били изхвърлени от употреба, а преди това и тестемелите били заменени с кърпи — „аглаци".

 

Кърпите са разнообразни по качество, цвят и десен. Те са черни (за дълбок траур и стари жени), тъмновишневи (за жени на средна възраст), морскосини и бели с точки (бели, сини, черни) — на „капчинки" (за лек траур); бели с червени линии на карета — „ингилицки", доста тъмночервени, фестонирани (мийосани), с пискюлчета — „хундинки", по ъглите и с бели цветя близо до ръбовете — (пъастри) към редовното всекидневно облекло; аленочервени с ресни и същата изработка по краищата, с много цветя навсякъде, за празнични дни към ново облекло.

 

След изхвърлянето на тестемелите през лятото се носели „дюлбен" — бяла тънка памучна кърпа за празнични дни — само от моми и млади жени. Това е кърпа с цветя от жълт „русаф" по ъглите. Преди употреба се холосва. На главата се слага и закрепва, както тестемела, отпред с бели мъниста — „синце", а отзад — с нанизи от бели мъниста.

 

През студения сезон кърпите се носели от стари и млади, вързани напред, а през топлия сезон — вързани назад. Тестемелите и дюлбенете се слагат не на ъгъл, а с предните ъгли върху раменете, другите два — върху гърба.

 

При траур до една година след женитбата младоженката не носи черно. На главата слага „ингилицки аглъак или син с черни точки; „гювзата престилка", „въарзмо" от гайтан. След 40 дни от смъртта се носи бял аглъак с черни точки (до VI—IX месец), бяла престилка и „сутмеву (тъмносиньо) въарзмо".

 

При траур за главата на семейството жената носи черна кърпа, черна престилка и черни връхни дрехи, "въарзмо" от черен гайтан. На погребението малките дъщери до 10-годишна възраст са с разплетени коси, а след това носят черни или сини кърпички с черни точки.

 

132

 

 

По-големите моми носят същите кърпи, бели престилки и ״сутмеви въарзма". Мъжете не изменят облеклото си, но поставят черна риза и не се бръснат до 40—ня ден след смъртта на близкия си.

 

Престилките — ״пресликите", са също много видове; ״едрата алена" е на квадрати, подобни на тези из Смолянско.

 

Тези престилки съдържат комбинация изключително от ярки цветове. ״Дребната алена" престилка е с малки квадратчета, с не много ярки цветове, преградена е с черни и бледожълтн линии. ״Гювзата престилка" е на големи червени квадрати, преградени с бели и черни линии. Бялата престилка е на малки бели и черни квадратчета (״препи") от тънка черна вълнена прежда и бяла прежда — вълнена или памучна. ״Маргарската преслика" е подобна на бялата ״преслика", но е направена от черна и тъмночервена вълнена прежда. Носят се от по-възрастни жени.

 

Връзките на ״алените" и ״гювзатите" престилки са от по два реда тъмносин гайтан. Белите и маргарските се връзват с плетеници от черна вълнена прежда — ״въази".

 

Повечето от престилките са домашна изработка от тънка, вълнена и рядко от памучна прежда в различни цветове: светлочервено, по-тъмночервено, кърмъзеночервено, светлозелено, бледожълто, черно, бяло. И те се носят като кърпите в зависимост от възрастта, семейното положение, работата, облеклото и пр.

 

През студения сезон жените и момите обуват дълги вълнени чорапи, а през топлия се носят чорапи до коленете. За възрастните са в тъмен цвят, а за младите са бели. В студено време върху чорапите жените обуват ״лапчине" (главно възрастните) или ״терлице" от черна или синя аба. В къщи върху тях или върху чорапите носят чехли — ״папуце", ״паиучки". Извън дома си старите жени обуват емении — ״мение", подобно на мъжете, а младите жени и момите обуват в празник ״кундуре", направени по поръчка в Ксанти, с лачена горница, украсена с копринени конци.

 

Децата до 5—6-годишна възраст, дори някои до училищна възраст, носели върху ризката еднакви дрехи: ״хустанчи", отгоре ״купаранчи", а по-късно момченцата преминават към мъжки горни дрехи — ״шалварки",

 

133

 

 

״гашшинки", „потурки", „купаранчита", „калцунки" или „журапки".

 

Младите и някои стари мъже имали часовници — „сахат", окачен на дълга, сребърна, преметната през шията верижка — „кюстек", която стигала до пояса. Старите хора носели часовниците си на къса верижка, окачена на елека.

 

Момите и много млади жени в Габрово се разкрасявали с обици — „ушнице", рядко сребърни, най-често златни — „алтъан", „алтъаньчи"; с огърлици от 5—6 реда мъниста — „синце"; гривна или гривни — „бележек", „бележеци". Върху празнично облекло особено по време на сватби се поставяли по 2—3 реда „алтъани": „гирден" и „ширит".

 

Някои „стамболджии", т. е. габровци, които отивали на работа в Цариград, донасяли в селото си овални златни монети с фина украса от злато по ръба във вид на обици — много рядък накит за Габрово и извънредно оригинален за времето си. Носели се и обици от дребни златни монети, наричани „хлоре". Пръстени притежавали предимно жените. Най-често носеният пръстен бил годежният, обикновено сребърен и рядко златен.

 

 

      5. Животновъдство

 

Животновъдството било едно от основните занятия на жителите на с. Габрово. Условията за развъждане на добитък били извънредно благоприятни. Местността е стръмна, гориста, с много извори и пасища, а климатът е мек.

 

Отвеждането на добитъка от полето към планинските пасища ставало обикновено през март, а през сушави години — дори през средата на април. Така добитъкът избягвал да пие застояла вода от мочурливи места, от която се разболявал и умирал.

 

Габровци закарвали стадата си в планината едва след 20 май. По това време овчарите продавали мъжките агнета, вече доста пораснали като ранни, а женските отвеждали със стадата. Наесен в полето се пускали кочовете, и то още към 15—30 септември, за да

 

134

 

 

се родят ранни агнета. В района на Габрово това ставало малко по-късно, а именно към 15—25 октомври.

 

Освен дребен рогат добитък габровци притежавали в значително количество едър рогат добитък. След привършване на оранта и затопляне на времето, рано напролет били изкарвани на паша яловите крави на около 10 км на север от селото в една планинска котловина. За да запазят добитъка от крадци и вълци, габровци ограждали 2—3 декара от поляната с висок каменен зид. Оградената местност била наричана капана. Тук имало и колиба за говедаря. На паша бил изкарван около 300 глави добитък, който нощно време бил прибиран на по-сигурно място.

 

Както е известно, през XVIII в. османската феодална империя била обхваната от процес на разложение. В основата на този процес било развитието на капиталистическите отношения и възникването на чифлиците. Мнозина спахии превръщали части от ленните си владения, както и от общинските и пустеещите земи в своя собственост. Земята ставала предмет на покупко-продажба. Покрай турците и много българи започнали да купуват земя. [58] Така например в Габрово Линго кехая, Янко Кавърджиев и др. успели да си закупят по някой парцел вън от землището на тяхното село. С това горите и пасищата на Габрово се увеличили. Новозакупените места побирали 5—8 хиляди глави дребен добитък. Селото продавало пашата на тези места на външни ке.хаи (на бейове) срещу изгодни условия. Селският едър добитък се прехвърлял тук и пасял навсякъде по цялата планина, без да бъде спиран от наемателите. Това ставало вероятно към двадесет и осмата-тридесетата година от XIX век. По сведения от Вълю Чакъров след прехвърлянето на едрия добитък дребният — от 12—14 хиляди глави — останал в старата селска мера.

 

Габровци ставали кехаи на бейски и аговскн овце. Като остарявали, те се връщали отново в селото си със собствен добитък и продължавали да упражняват занаята си. Стари кехаи били Лингоолу, Каварджи Янко, Палюш и др. Няколко души са "били овчари при ксантииския Емин бей, вероятно юрук. Те се редували и оставали на работа при него дълги години. Тодор

 

135

 

 

Кисов работел у него дълги години, поради което по-късно беят го наричал стар кехая — ״коджакехая", та и фамилното име на рода останало Коджакехайови. Завърнал се в селото с 400—500 овце.

 

Някъде към втората половина на XIX век при Емин бей кехая бил Атанас Кехайолу. И той е работел на бея дълги години и също при завръщането си в Габрово докарал доста голямо стадо. В местността Бурунсуза, в селското землище продължил да се занимава с овцевъдство. При Емин бей бил кехая и Атанас Корметев със сина си Георги. Както другите, и те се сдобили със свое стадо от овце.

 

Към втората половина на XIX век се прибрал и последният габровски кехая Костадин Манолков (Коста кехая), който работел дълги години при Абдула ага от с. Калово — на около 20 км западно от с. Габрово. След идването си в селото се заловил наново с 250— 300 овце, като се сдружил с още няколко селски стопани.

 

Стадата с овчари българи предимно от Смолянско и рядко българи-мохамедани зимували в Беломорското поле, а напролет идвали в габровско землище. Тук били образувани мандри. Предпочитани били по-високите местности: Гебеолук, Саръяр, Ески мандра, Чамбасоолук. Някои габровци давали овцете си на чужди кехаи, предимно на чокманцн.

 

Гористата местност на селото предлагала благоприятни условия за развъждане и на кози. През XIX век козите били около половината от всичкия през това време дребен добитък, който възлизал на 13—14 хиляди глави. И козите стада се образували с добитъка на десетина и повече стопани. Всяко стадо си имало кехая, избран между собствениците.

 

Козите стада зимували в габровското землище, в кошари — „къшли", в по-ниски местности, в някоя котловина на дъбовите гори. Къшлите се строели по-близо до селото. Така по-лесно била доставяна храна за овчарите и кърхма за добитъка от всеки стопанин, по определен ред, в зависимост от броя на добитъка.

 

За предпазване от нападение и кражби собствениците предпочитали да наемат за овчари турци и българи-мохамедани от околните села Катун, Балабан, Mapгape, Хорозлу, Курталан и др. За по-лесното презимуване

 

136

 

 

на сушина стадата през зимата били по-малки, не повече от 350—400 глави, а напролет се обединявали по две и повече стада в едно и образували мандри.

 

В Габрово имало в различни местности около 30 кошари: в Мартината — на Анастас Диев, в Митьоцкото — на Хаджиоолу, в Саръяр — Балджиево, в Говедарника — на Васил Пенчев и др.

 

Откриването на мандрите ставало през третото десетдневие на май от по 5—6 стопани по следния начин: на определен ден и на определено място се събирали онези, които желаели да групират добитъка си. Всеки издоявал своите овци и кози. След това с голяма лъжица (към 50 г) измервали млякото на всеки. Колкото лъжици мляко било надоено, толкова оки мляко следвало да вземе, но във вид на масло, сирене и извара. Преди това ставало отбиването и отделянето на малките агнета и ярета — ״сечим", и отвеждането им при яловите — „йозат".

 

Мандрите се изграждали на 10—15 км далеч от селото, на височина около 1000 м над морското равнище. Те се намирали в местностите Бюкалан, Байрямското, Гебеолук, Калабак, Саръяр, Хвойна, Капана, Бялуту Каменчи. След Костадиновден, на 21 май, се започвала работа. Върху мандраджиите не се упражнявал никакъв контрол, но те се трудели съзнателно през целия сезон. Когато била приготвена стоката на някой от участниците в мандрата, веднага му се съобщавало да отиде да си я получи. Стопаните се редували според количеството надоено мляко. Ако овците продължават да дават мляко, след като се изредят всички, редуването започвало отново. От млякото се приготвяло масло, безмаслено сирене, наречено „имансъз сирни" и извара — „урда", а от козето мляко се приготовлявало масло и извара.

 

След привършване на сезона една седмица млякото се предоставяло като възнаграждение на мандраджиите, които освен това получавали надница от 8 гроша. За храната им се грижели стопаните, чийто ред бил при получаване на полагаемия им се дял. Прочути специалисти мандраджии били Въльо Чакъров, Георги (Иоржу) Джондов, Кичо Карачолев и др.

 

Постепенно добитъкът започнал да намалява. Габровци гледали на горите като на пречка за развитието

 

137

 

 

на земеделието. Изсичането и опожаряването им увеличавали посевните площи за овес, ръж и ечемик. От силните дъждове и пороища обаче пръстта от оголените места започнала да се свлича и се образували ярове и дерета. Така, без да се помогне на зърнопроизводството, се намалили районите за паша. Постепенно габровци усвоили производството и обработването на тютюна, който се превърнал в главен техен поминък, а животновъдството останало на втори план. Докато към началото на XIX век дребният добитък в Габрово достигал около 12 хиляди глави, през 1913 г. неговият брой спада на 4—5 хиляди.

 

Всяка година в ранна пролет настъпвало голямо оживление по пътищата към Родопите и Рила. През Ксанти минавали безброй стада овци. След като презимували в полетата на Гюмюрджина и Енидже, те се отправяли към планинските пасбища, където прекарвали през лятото, а наесен отново се завръщали в Беломорието.

 

 

      6. Земеделие

 

Полевъдство. Производството на селскостопански продукти в с. Габрово било недостатъчно с оглед нуждите на неговите жители. Земята се обработвала с тясна мотика — ״мотка" и с обикновено дървено рало. Почти всяко семейство имало по един вол. Две семейства събирали воловете си, за да обработват нивите си. А тези, които притежавали по два вола, срещу надница орели и на други свои съселяни. Рядко имало семейства без крави, но кравите не се използували за оран, а се отглеждали за мляко и телета. За превозване били използувани мулетата и магаретата. Землището на с. Габрово било сравнително голямо, към 79 200 дка. Но обработваемата част била недостатъчна и част от населението търсело препитание другаде.

 

Габровци сеели ръж, овес, ечемик, малко пшеница — в някои по-ниски места, например Храново, Топилата, Старо село, Ральово, Яновичир и др.; харманът бил на Яновичир, Керемидницата, Димянкедик. Садели още царевица, картофи, кромид лук — „кукар", фасул, рядко — леща и нахут. В градините садели чесън, краставици,

 

138

 

 

магданоз, гьозум, домати, алабаш (״кучен"), тикви, а главно покрай лехите за тютюнев разсад — спанак, марули („бардокви"), лапад, лобуда. по-късно, след изскубването на тютюневия разсад и там, където имало вода, сеели зелен фасул, домати, пиперки и понякога праз.

 

С въвеждането на царевицата към края на XV и началото на XVI в., на фасула — преди около 300 години, и особено на картофите — откъм 1825 г., [59] изхранването на населението се улеснило.

 

Към втората половина на XIX век Делю (Данаил) Лйнгов донесъл от Гърция хубав сорт бял едър фасул, който габровци нарекли „Делюв фасул". Приблизително по същото време Иочку Т. Папазоглу, тютюнотърговец в Цариград, пренесъл доматите. Когато ги отглеждал в градината си, мнозина се чудели на това и в началото наричали доматите „френски патлажене".

 

Към края на XVIII век спахиите и бейовете започнали да предлагат земята си на изполица — „арие". Често собствениците на земята не устоявали на задълженията си — придобитото да се дели наполовина с работниците, а задържали по-голямата част за себс си.

 

Някои габровци образували групи и отивали да работят по чифлиците. По предания е известно, че една група (чета) от 5—6 души се предвождала от някой си Димитър, който бил „чета башия". През време на работата Димитър заболял и починал. За него е създадена и песен:

 

Мите гу, жанум, писаха

Уртакчи на рамну поле.

Тютюн, Митю, да сеите,

Мисир, Митю, да прашите.

Митю, ювдашнм, викаше:

— Бъарзайте, ювдашим, путбъарзвайте,

Тютюнят да пусеиме,

Мисират да упрашиме,

Че иде личен панаир,

Личен панаир Петруден,

Та шим нагоре да с'подим

На гулямуту Габрово.

Куга Петруден наближи,

139

 

Митю са болен разбуле.

Митю овдашим викаше:

Куга потте, ювдашлар.

На гулямуту Градище,

Пу дваш заиднош пушшейте.

Да чуй мойта стара майка,

Да чуят долните моми.

Да чуй мойта гудеюща.

Тие шъа рекат, ювдашлар:

Идат си уртакчииту,

Идат си ут рамну поле;

Иди си моят гуденик,

Теничек Митю, та висок!

 

(По Т. Г. Деликичев)

 

 

Овощарство. В Габрово виреели много овощни дървета, засаждането на които ставало само по края на нивите, градините, лозята, ливадите и рядко в двора. Овощни градини почти не е имало. Едно от изключенията била градината на Георги Кирков в местността ״Топилата", до чифлика на Петко Кудев. Тук била направена колиба, в която Г. Кирков живял около десет години сам. Семейството му останало в селото, а жена му Петра отивала от време на време при него да му готви, пере и чисти. Доходът бил незначителен, защото нямало кому да се продават плодовете. Този габровец раздавал плодове на всички минувачи и не полагал никакви грижи за многочленното си семейство — жена, шест деца и стара майка, които били принудени да търсят работа по чужди къщи. В колибата му понякога се спирала четата на ВМОРО за храна и нощуване, а на следния ден рано сутринта се придвижвала към балкана.

 

Овощните градини в Габрово не носели доход. Овощни дървета се отглеждали само за консумация. Разказва се и такъв случай. Хаджи Тодор Карагяуров една есен набрал много ябълки — около пет-шест товара, част от които закарал в Еникьой, но не можал да ги продаде.

 

В Габрово виреели череши, вишни, ябълки, сливи, орехи, лешници, а също и круши, зарзали — ״жержеле", праскови — ״праскви", дюли — ״дуле", рядко бадеми — ״миндали", смокини — ״смокви", ״зурви". Отглеждани

 

140

 

 

били разни видове ябълки — ранни, летни сладки, които узряват по Петровден и габровци ги наричат ״благушки". Есенно-зимни има разни видове. Има също и кисели ябълки — „киселици", диви, планински.

 

Разнообразни били и сортовете на крушите: ранни, пролетни, летни; един вид от ранните много сладки. На едната си страна са розовочервени, габровци ги наричат „мустафелъки". Зимните сортове са „матруне" — едри, твърди круши, които узряват късно през зимата. Другите са диви планински круши — „ахлатки".

 

„Зурви" („оскруши") имало рядко. Дървото не е много високо и листата са по-дребни от тези на мушмулата. В Габрово такива дръвчета виреели предимно в местността Усойката. Плодът на оскрушата е по-малък от плода на мушмулата — твърд, стипчив, на вкус като мушмулата. След като се обере от дървото и престои в „уле" (кожена чанта) или торба, той омеква постепенно, става по-сладък и добър за ядене. Падналият от дървото плод също омеква и след време може да се яде.

 

Плодовете се сушели за зимата.

 

С облагородяването на овощните дървета се занимавали Ташо Маджаров, Павлю Деливълчев и др.

 

Лозарство. Лозята в с. Габрово са разположени в близка хълмиста местност под селото, отчасти равна, повечето терасовидна, с повече влага в сравнение с други местности, с изворчета по пътя за Капинито и Дрониково, при гробищата, на Чират, Бунарът и пр., с много добро изложение главно на юг, а отчасти — на изток и запад. Едва ли е имало семейства без лозе, макар и малко. Главните местности, в които се намирали лозята, са Барцито, Дрониково, Капинито, Големия чир, Бунарът, Дарменово, Байково, Цвятково, Камениво, Стоево и др.

 

Обработването на лозята започвало от Трифонов ден, когато възрастни опитни мъже ги подрязват. В същото време се събират млади и стари да се веселят, да кършат дрянов цвят и да стрелят. Лозите били на колове и се копаели два пъти: „копаене" и „прашене", а пръскане не е имало.

 

Наближи ли време за зреене на гроздето, лозята се пазели от назначени за това полски пазачи — „куружии". Влизането в лозята било забранено освен в дни,

 

141

 

 

определени за бране на грозде. Пазачите обикалят ден и нощ и от време на време се провикват - виждат или се правят, че виждат да влиза някой в лозята. Така сплашват онези, които имат намерение да опитат чуждото грозде, Особено известен бил с провикванията си старшият пазач Георги (Иочку) Атаиаскехайов, когото мнозина и сега си спомнят - спретнат, пъргав, с ״ачиколлу копаран и салтанатлъ кюстеци" — голям нож дръжка от бяла кост.

 

Лозята се пазели а по искане на юшуржиите, които купуват десятък „юшура", и нямали сметка гроздето да се бере преди облагането. Дните за бране се спазвали строго. Това било сряда и събота след обед. На връщане всеки минавал през Динюв чучур, където юшуржията ще провери и впише колко грозде се носи.

 

В другите села, дори и в с. Еникьой, нямало изобщо лозя. Това пораждало завист, особено у околното турско население В Габрово се отглеждали следните сортове грозде: ранозреещи — ״мирдушка" — бяло, дребно, ароматично; галамар — бяло, едро, сладко с тънка кора, подобно :на чауша. по-късно зреят ״ахрул" — бяло, сладко; ароматично грозде, подобно на сорта ״болгар", но малко по-дребно; ״стратие" — черно, с едри зърна, мефнишка лоза; ״черна резикия" сладко ароматично; ״пъарчуву грозди־' — едро, черно, сладко, с дебела люспа, най-трайното грозде. Гроздовете се връзвали н окачвали или се слагали в сладко пресечено вино с харжал и траели до пролетта. Късно узрявали винените ортове: бял димят, ״чъарну радку грозди" — памид: чъарнак" подобен на мавруда; .,угрида" — диво. рйо, дребно грозде, вирее в гората по дърветата. От тези черни видове правели прочутото габровско варено вино,

 

И гроздето, както и другите овощия не се продавали, а служели за местна консумация То се прибавяло към другата храна или се използувало за закуска на децата. От винените сортове се правело домашно вино, а от джибрето се варяла ракия в казаните на Костадин Данчев, Костадин Коруев, свещеник Тодор.

 

По време на гроздобер — към 14. IX. (Кръстовден), който трае два-три дни, в Габрово настъпвало голямо оживление като в пазарен ден. Беритбата се придружавала с весели песни. През тези дни идвали еникьойци

 

142

 

 

на гости при свои роднини и приятели. От околните села идвали също много турци. По време на гроздобера касапите печели чевермета з изобилие както за своите селяни, така и за дошлите гости.

 

 

      7. Тютюнопроизводство

 

Времето, когато тютюневата култура била пренесена в България и на Балканския полуостров, не може точно да се определи. Но от историята знаем, че разделянето на труда в Османската империя се задълбочило, когато от средата на XVIII в нататък се оформили специализирани производителни райони, например Пловдивско, Пазарджишко и Серско — с ориз; Одринско. Ямболско, Врачанско и Търновско — с копринени пашкули; Енидже-Вардарско и Ксактийско и пр. [60]

 

Ст Н. Шишков пише: ..В тая половина на Беломорската равнина (с центрове Енидже, Скече (Ксанти), Кавала — б. а.) и приполските села от планините е първият зачатък на тютюневата култура; тук е най-голямото тютюнево производство и най-доброто му качество, поради което и днес носи името ״Енидже тютюн", който е създал гр. Енидже като пръв тьрговски тютюнев център." [61]

 

Габровци и еникьойци били опитни тютюнопроизводители. Трудолюбиво и търпеливо те полагали много грижи за отглеждане на едни от най-качествените тютюни. Особено старание проявявали при торенето. Добре наторените ниви дават качествен тютюн, и то в голямо количество. Ето защо били докарвани стада от околните села, които нощували по нивите, за да ги наторят.

 

През 1883 г. в Османската империя била въведена тютюневата режия (тютюнев монопол). Това става под натиска на великите държави и предимно на Франция. Управляващите турски среди постигнали споразумение с френското правителство, респективно с френски акционерни

 

143

 

 

дружества, на които отстъпили събирането на приходите от тютюна срещу определена вноска.

 

До началото на XIX в. обработването не тютюневата култура било ограничено и се намирало в ръцете на едрите земевладелци. За да усвоят начина на отглеждане на тютюна, габровци работели на изполица в чифлиците. През втората половина на XIX в. била образувана група от 5—6 души, която се пазарила да работи в чифлика на Емин бей до с. Киречилер [62] като съдружници — ״уртаци". Габровци трябвало да извършат цялата изработка на тютюна — от „ашията" (аш ламите — разсада) до денкирането му за продажба. На бея оставала грижата да продава готовия тютюн, след което трябвало да си поделят получената сума. Селяните чакали напразно да бъдат извикани да си уредят сметките, докато най-после решили сами да отидат при бея, който им предложил само по една заплата на ратай от 30—40 меджидиета. Габровци се обърнали към съда, но загубили и ратайската заплата.

 

След като усвоили начина на отглеждане на тютюна, габровци започнали сами да го произвеждат. За целта те увеличили площите за засяването му и дори наемали и чужда земя. Някои от тях се сдобили дори и със собствени чифлици, като напр. Петър (Петко) Г. Кудоглу — в местността Топилата; Атанас Хаджигеоргиев Хаджоолу — в местността Митьоцкото, и др. и приемали на работа малоимотни свои съселяни при сравнително изгодни условия.

 

В с. Габрово земеделската работа се извършвала предимно от жените и децата. Мъжете помагали само при сеенето на тютюневия разсад и при брането на тютюна. Те също така насичали и складирали шума за храна на добитъка през зимата, набавяли дърва за огрев, помагали в пасталирането на тютюна — нареждали го на кръгове върху подлога от дъски — „текерлеци", а по-късно от тях правели денкове — „истифе", за продан.

 

Тютютнопроизводството постепенно станало главният поминък на габровци. Жителите на Габрово придобили

 

144

 

 

голям опит в тази област и много закупчици им давали редовно капаро още рано преди засяването на тютюна — когато семето било още ״на лейката" — в кратуната, както обичал да се изразява габровецът Атанас (Нашо) Караянев.

 

Засяването на тютюневото семе започвало от началото на март в продължение на около 10 дни. Приготвяли се дълги лехи — „ужаци" — „угнишша" с размери 5—8 м дължина и 1—1,5 м ширина. При такава широчина става лесно поливането, почистването на тревата и брането на разсада. Семето се хвърляло смесено с пепел (1:10), за да се ограничава добре засятото и да се избегне сгъстяването на посева. Семето и пепелта, поставени върху малко тор, се натискали с крака — „тъапте са", за да прилепват добре в пръстта. Отгоре се насипвал ферментирал овчи или кози тор — „гюбре". Лехите се правели главно в градините до къщите или в градините под селото, в местностите Габрото, Чират, Михале, където напояването било лесно и обилно. Тук обикновено по края на лехите за тютюнев разсад се отглеждали зеленчуци. Избягвали се само места с овощни дървета, за да не засенчват разсада.

 

Площите за тютюн се намирали главно над селото и на изток от него, но имало ниви — на запад и рядко — южно от селото. Добър тютюн се произвеждал в Чеплеза, Раево, Старо село и Топилата, а също — в Блатото, Тамбарат, Янов чир и др.

 

Тютюневите площи в с. Габрово били разположени повече терасовидно в наклонени места, а не като в други селища, където нивите за тютюн се намират в равнинни места. След изораването всяка нива се набраздява и разпределя на лехи — „дъски", а помежду им се прокарват дълбоки бразди — „вади", които вървят под наклон.

 

Към 20 май, непосредствено преди засяването на тютюневия разсад, се правело прясно, ръчно, плитко, хоризонтално набраздяване, след което садачите засяват разсада с чивия на 18—20 см разстояние. След тях върви поливач, който сипва вода на всеки засаден стрък.

 

Около 10—15 дни след засаждането се преминава към първа копан на тютюна, която се нарича „чикане".

 

145

 

 

След още 10—15 дни се извършва втора копан — „прашене". Ако се появи трева, налага се и трета копан — „трета мотка".

 

Към края на юни или началото на юли започва брането на първия засаден тютюн, още в тъмно — от 2—4 часа след полунощ, на хладно през нощта, с фенери. Производителите обхождат нивите 1—2 дни преди брането, за да определят листата, които трябва да се късат. Обикновено тютюнът се бере 7 пъти — на 7 „ръки", а именно: „дип" или първа ръка; „І-а орта", „ІІ-а орта", ІІІ-орта", „ковалама" или „колама", „учалте", „уч" І-а средна, ІІ-а средна, ІІІ-а средна, „прескочка", „подвръхна" (връх). Когато някои тютюни израстват високи, брането се увеличава с някоя ръка повече напрнмер „ІV-а орта", ״V-а орта" и т. н.). [63]

 

Наклонените бразди, които разделят нивите на лехи, се използували за пътеки, по които се движели работещите при копанта и особено при брането. Набраните листа се оставят във вид на ръкойки — ״пастали", между редовете — на ״арата". Когато се развидели, оттам минава събирач, прибира пасталите и ги изнася на браздите — по-широко, празно място за складиране листата на ״бреми", в ״цадилу". Овързаните бремета се изнасяли в края на нивата и се товарели на добитъка или пък се поемали на гръб — ״задяваха съа". Брането на тютюна става обикновено рано, на хладно, за да не увяхва и да не се слепват листата. Така те по-лесно се нижат. А когато падне утринна роса, хората отбягвали беритбата, защото при сушенето се повреждали листата, които се спуквали при пасталирането — ״ичи патлак". Децата над 10—12 години също помагали при брането. Те често откарвали тютюна с добитъка.

 

Цветът се откъсва, като се оставят само отбрани едри цветове за семенници. След откъсването на цветовете необраните листа стават по-плътни и по-качествени. Този тютюн е обикновено най-ценен. А когато узреят добре, оставените за семе цветове също се откъсват, връзват се по пет-десет в едно и се оставят да изсъхнат. След това се чукат, за да излезе семето, което се пресява и слага в кратунка — ״лейка", на сухо

 

146

 

 

място. Така семето може да се съхранява няколко години.

 

Низането на тютюна става в къщи, в салона — ״ханоят". Всички членове на семейството вземат участие, дори и децата над 5—6 години. Работи се без прекъсване, докато набраният тютюн бъде изцяло нанизан. Само в редки случаи се оставя тютюнът да се ниже на другия ден — обикновено това става в навечерието на някой празник. Удари ли камбаната за вечерня, работата се преустановява, Ненанизаният тютюн се прави ״бастърък"; листата се изправят, притиснати плътно едно до друго и се нижат веднага на другия ден.

 

Низането на пресния тютюн ставало с дълги, около 50 см сплеснати игли, с остър връх и отвор в задния край за вкарване на канап. Иглите с нанизани тютюневи листа се предават на някои от по-възрастните, който го изнизва на връв от канап с дължина от 4 м, завързва го на двата края на също толкова дълъг прът, а на няколко места по средата обхваща низата за пръта с лико — ״лика". В това състояние тютюнът се изнася на слънце за сушене.

 

Брането и сушенето също имат значение за качеството на тютюна. Ако е бран зелен, след нанизването му тютюнът се оставя няколко дни в яхъра над добитъка, обтегнат на саръци, за да пожълтее, да добие вид — ״тавламак)־, да се ״тавладиса". След едно-две денонощия се изкарва на слънце.

 

Сушенето на тютюна става в двора и в градината, като се окачва на специални сушилки — ״скели", високи около 1—2 м, на които има наковани железни куки — ״кие". При дъждовно време тютюнът бързо се прибира, защото ако се намокри, потъмнява.

 

Изсушените низи се снемат от прътите, сгъват се на четири и по 8—10 низи, окачени на един прът (който се нарича ״сандал"), се окачват на сухо по тавана на салона до есента.

 

Тютюнът ״Басма" достига в Габрово средна височина към 50 см, а на по-влажна почва е по-висок, докато на слаба, недостатъчно наторена почва и при голяма суша стига едва 10—15 см. Листата имат различна дължина (3—20 см). Те са с нежни жилки и когато са сухи, горят добре, като излъчват приятен аромат. След беритбата корените на тютюна се изрязват или отскубват,

 

147

 

 

но се оставят на нивата и при оран се смесват с почвата, та при гниенето я обогатяват с фосфорни съединения.

 

Към края на октомври или началото на ноември започва пасталирането. При сухо и ветровито време предния ден тютюнът се снема и се слага да омекне в ״кувията", за да не се чупи. Един от най-опитните в семейството прави пасталите на малки части „елпезета" и върху кръгла дъска с диаметър 40—50 см ги нарежда в кръгове, с отвор по средата за проветряване. Кръговете стигат на височина около 80—100 см — „текерлеци". Така тютюнът престоява 1—2 месеца в салона или в някоя стая, след което се складира на селски денкове — „истифе". В този вид се продава на търговците, в чиито тютюневи складове се обработва и приготвя за износ.

 

Когато Турция водела война с някоя държава (Русия, Италия, Австро-Унгария, Египет, някои малоазийски държави и др.), цената на тютюна се повишавала, а след прекратяването — намалявала. Имало години, когато тютюнът се купувал по един грош оката и жителите на Габрово не можели да се изхранят. В такива времена те сеели и зърнени храни. По време на война цената на тютюна се повишавала до 20 гроша и габровци се замогвали. Но тогава пък настъпвала инфлация и се боравело с „чурук пари".

 

Жителите на Габрово пренесли своя опит при отглеждане на тютюна и в други райони на Беломорската област, а по-късно и в България.

 

 

Манипулация и търговия с тютюни:

 

Жителите на Габрово и Еникьой се занимавали и с обработването на сухия тютюн, и с приготвянето му за износ. Те си спечелили славата на първи работници в това производство.

 

Габровци отивали да работят първоначално в Измир (Смирна), на остров Самос, в района на залива Кушада, в Бужи (Африка). Някои от тях се оженили и останали да живеят там.

 

В Измир и островите на Бяло море тютюнът по-рано се засявал, изсушавал и прибирал и манипулацията започвала също по-рано. От това се възползували някои от габровци да се завърнат в селото, където престоявали

 

148

 

 

известно време, а в началото на декември отново тръгвали на гурбет. Всички потегляли заедно. Към 1875—1885 г. в Кавала още съществували столове — ״имарет”, където всяка сутрин се раздавала топла храна. Габровци, като работели там, ползували тези столове.

 

Първи започнали да отиват в Мала Азия и островите Харалан Тютьолчев, Петър Ат. Коруев (сина на баба Атанасовица — баба Дучка), Георги П. Кафалиев. по-късно са ходили Димитър П. Чакалов, Димитър Ст. Кутров, Димитър Я. Пачов и др.

 

В Кавала работели Стамат М. Панев, Яну Корметев, Георги К. Деликичев, Тодор К. Деликичев и др.

 

След пожара в Енидже управлението (администрацията) се премества в Ксанти (1870 г.) и тук възникват много тютюневи складове. Първоначално работниците се набирали от Габрово и Еникьой, но постепенно, с разширяване на търговията с тютюн броят на заетите в складовете се увеличавал с лица от целия район и от всички народности и религиозни групи. [64]

 

От година на година габровци добивали все по-голям опит и из тяхната среда се издигнали мнозина, които заемали ръководни места при обработването на тютюна за износ — майстори, експерти, резачи (каяджии), комисионери и др. Един от първите експерти по тютюните бил Фотьо Чиков. по-късно придобили известност и други габровци — Димитър В. Кърджалиев, Мавро Митров Кафалиев и др.

 

Тютюневите складове (маази) в Ксанти започвали работа в началото на март. Манипулацията привършвала обикновено от средата до края на август. Женените тютюноработници-габровци си идвали по-често в селото, а неженените — за Великден, Петровден и Богородица. При приключване на манипулацията през август окончателно се уреждали сметките на работниците с търговците. Тогава много габровци получавали аванс по няколко лири, за да ги ангажират за бъдещата манипулация.

 

Тютюнева манипулация се извършвала и в Габрово. В нея участвували селяни, които по една или друга причина не могли да отидат в Ксанти.

 

149

 

 

Закупчици на тютюни от селото ни и района били освен гореспоменатите и следните лица: Георги Насков — за фирмата ״Илия Хаджигеоргиев", Васил Дим. Киречев — за фирмата ״В. Мерадоглу", Петър Караянев — за фирмата ״Меландрос" (Менандрея); Тодор Атанаскехайов (Матуш) към 1900 г. — за фирмата ״Майер" (преди Я. Коруев). През последните години работел с тютюн за фирмата ״Майер" и Янко Т. Коруев.

 

Според Анастас Д. Киречев, Янко Т. Коруев — експерт, закупчик на фирмата ״Майер", отпосле станал неин представител и открил манипулационен склад в селото ни, гдето работили 25—30 души тютюноработници, с майстори-устабашии Георги К. Бозов и Петър Савов.

 

В сравнение с България манипулацията на тютюна, която се практикувала в Ксанти, Драма, Кавала и Др била по-разнообразна, по-бавна и отнемала много повече работно време. Следователно давала повече надници на работниците и продължавала периода на тяхната ангажираност. Обработването на тютюна тук сe извършвало по няколко начина в зависимост от качеството му и особено от желанието на купувача.

 

Първокачествен тютюн се изработвал по една ока на ден от опитни тютюноработници. Листата трябвало да бъдат еднакви по цвят и приблизително еднакви по големина — един ״алай", наредени корен до корен (״сърт алай") или връх до връх (״куйрук алай"). Така изработеният тютюн се наричал ״гьобек" или ״парче", ушит в платно с черна връв от козина — ״казил", а не в чулове. Оттук произхожда и наименованието на работ ниците — ״парчежии". Едно такова парче (״гьобек") имало тегло 8—10 оки, изготвени предимно с тютюн уч, учалтъ и кулама от селата Киречилер, Джелепли, Мурсал, Чакърлъ, Салтаклъ, Ксантийско н др. от тъй наречената първа ксантийска яка. Гьобекът има три качества — първо, второ, трето.

 

По-слабите тютюни се изработвали на денкове oт 10 — 15 оки, рядко повече. Работата била по-проста и за един ден работникът постигал изработка от 2 до 4 окя. Работниците на денкове се наричали „денкчии" Изработените денкове се обвързвали в конопени чулове.

 

Други слаби тютюни се изработвали също в денкове,

 

150

 

 

но набързо и един работник имал възможност да свърже от 5—6 до 35 оки на ден. Тази изработка се наричала „ярма басма” и един денк имал тегло 15— 20 оки.

 

Карантията или „рафуза” (начупени листа) — отпадъци при денкирането в тютюневите складове (маази) — се пълни в сандъци и се затиска с тежести, като се образуват калъпи, подобни на сегашната „тонга”. Те са добре пречистени от прах и други отпадъци. Теглото им е 20—25 оки.

 

.Кеневнри” се изработват от слаби, предимно светли, постни тютюни главно в селата Габрово, Мустафчево, Отманери, Маргаре, Курталан и др. Кеневирът има тегло 6—7 оки и един работник изработва по 4—5 оки дневно. Ушива се в редки чулове („кеневири”) с казил като гьобека.

 

Още от началото на XIX век някои габровци започнали да купуват тютюните на свои съселяни и да манипулират с тях в родното си село, а след това да ги продават в Енидже и другаде из Беломорието. Постепенно разширили търсенето на стока и от околните села, където се извършвала обикновено манипулацията или това ставало в Габрово. Една част от закупения тютюн — необработен или обработен, бил предаван на тютюневи фирми на комисионни начала, а с другата част се разпореждали търговците. Сдружения на габровци за покупка и продажба на тютюни възникнали през 1855—1880 г. главно в родното им село или в Цариград. Всички съдружници предоставяли своите тютюни, но внасяли и капитали за закупуване на тютюни от селото и от съседните села. Други техни съдружници отивали в Цариград и други градове, където се грижели за продажбата на стоката.

 

Габровци извършвали интензивен обмен и с рязан „сдробен” тютюн за пушене. Рязането ставало ръчно от „хаванжии” или „кяжии”, с примитивни резачки — „хавани”. Преди да се извърши рязането, се приготовлявали смеси — „хармани” от разни видове тютюн, за да се получат разни качества — „серт” (остър, силен) и „яваш” (мек, умерен).

 

Габровският тютюн е лек, гори лесно, листата му са тънки, нечуплив е, при пушене е мек, умерен — „яваш”. Той се употребява за подправка на тежките

 

151

 

 

тютюни поради своите качества. Продажба на рязан тютюн ставала първоначално в района на Ксанти. До въвеждането на тютюневия монопол в Турция (1883 г.) тази търговия била напълно свободна и много габровци намерили в нея добър източник за препитание и забогатяване.

 

Едни от първите жители на Габрово, които станали тютюнотърговци, били Георги (Иоржу) Кудев, Никола Т. Папазоглу, Павел Григоров (чорбаджи Павлю), Хаджоолу, вероятно Киракоз Патологлу и др.

 

Много габровци се проявили като добри и предприемчиви търговци не само в родното си село, но и в Цариград, Одеса, Букурещ и другаде, където отивали за дълго време. В продължение на около 40 години в турската столица имало на работа жители на селото, повечето от които били тютюнотърговци. Габровци закарвали там рязан или на листа тютюн. За рязания тютюн били наемани магазини (дюкяни) и така бил продаван. Онези, които оставали за дълго в града, получавали от свои съселяни всяка година нови пратки, които били пренасяни по море с гемии, товарени в пристанищата на Портолагос или на Марони. Почти всички, които се занимавали с такава търговия, забогатявали. При дългия им престой в Цариград те сменявали облеклото си с гражданско и в село ги наричали ״стамболджии".

 

Киряк Атанасов Паталоглу, роден към 1793 г. в с Габрово, е първият от с. Габрово, който към 1840 г. отишъл в Цариград и се занимавал с търговия на тютюни. Наскоро извикал и сина си Атанас да работи при него. Към тях се присъединили и образували съдружие Атанас и Костадин П. Корооглу и хаджи Атанас Кирякоглу. Към 1861 г. съдружието се разтурило поради смъртта на двамата Паталовци (баща и син) и другите се завърнали в село.

 

Други габровци, които се занимавали с търговия на тютюна в Цариград, са Никола Тодоров Папазоглу, роден към 1815 г,; Янко Пешелъоглу (Пашелиев), роден към 1832 г.; Тодор Атанасов Кирпичоглу, Киряк Георгиев Кудоглу, Васил Наскооглу и много други.

 

Фотю Каварджооглу (Калинин) е роден към 1841 г в Цариград. Той отишъл към 1866 г и отворил магазин за рязан тютюн. Бил един от най-заможните габровци

 

152

 

 

в Цариград, с капитал от 1000 лири. Бил член на Българското централно читалище в Цариград и развил широка обществена дейност. Недълго след завръщането си в селото към 1882 г. починал.

 

Васил Николов Киречооглу — Сокуч, е роден към 1842 г. Отишъл в Цариград към 1866 г. и търгувал с рязан и на листа тютюн.

 

Иочко Пайооглу (Георги Падйов) е роден към 1843 г. Заминал за Цариград към 1867 г. и там отворил магазин за рязан тютюн. Членувал в Българското централно читалище в Цариград.

 

Георги Янков Панайоглу с прозвище Патрикат е роден към 1844 г. Заминал за Цариград към 1867 г. и се занимавал с търговия на рязан тютюн. Членувал в Българското централно читалище в Цариград.

 

Тодор Николов Папазоглу е роден към 1846 г., работил в Цариград заедно с баща си Никола Папазоглу до 1869 г. Когато се завърнал в село, се занимавал със земеделие и бакалия. През 1880 г. бил ръкоположен за свещеник.

 

Атанас Турдоглу е роден към 1845 г. Заминал за Цариград към 1868 г. и открил собствен магазин за рязан тютюн. Доставчик е на тогавашния велик везир Али паша. Членувал също в Българското централно читалище.

 

Атанас Георгиев Кудоглу е роден в 1848 г. Отишъл в Цариград към 1871 г. и работил при брат сн Киряк като хаванджия. по-късно престоял около 5 години в Гърция като инструктор по тютюневата култура.

 

Георги (Гочо) Киряков Деликичоглу е роден към 1848 г. Отишъл в Цариград към 1871 г., работил като хаванджия при Фотю Каварджиоглу — Калинин, повече от шест години. Там научил гръцки език.

 

Йочко (Георги) Т. Николов Папазоглу е роден към 1813 г. в с. Габрово. Той е по-голям брат на Никола Т. Папазоглу. Бил е също търговец на рязан тютюн в Цариград.

 

Георги Борозанов и Еню Борозанов — двама братя, търгували също с рязан тютюн в Цариград.

 

Тодор К. Деликичоглу отишъл в Цариград след брат си Георги като продавач при Т. Кирпичоглу.

 

През 1883 г. в Турция бил въведен тютюнев монопол и търговията на частни лица и дружества била

 

153

 

 

забранена. Срещу откуп монополът върху търговията с тютюн бил предоставен на компанията на "Режи ко интересе де табак де л`ампир отоман". Всички търговци, които се занимавали с тютюнджийство в Цариград, се завърнали в село и се заели със земеделие, бакалия, тютюнопроизводство и др. Монопол върху търговията с тютюн бил въведен наскоро и в Русия и Румъния.

 

В Одеса също се установили следните тютюнотърговци от Габрово:

 

Данаил Кирчев Лингоолу, напуснал Цариград слея . въвеждане на тютюневия монопол, но претърпял неуспех в търговията с руски тютюн. После работил като специалист по тютюните и тютюнопроизводството. На старини към 1892 г. се прибрал в Габрово при сина си Димитър и починал към 1899 г.

 

Васил Николов Киречоглу — Сокуч изнасял манипулиран тютюн на листа за Одеса.

 

Киряк Дачев (Киро) бил резач на тютюн в Одеса, а по-късно заминал за Румъния. Според някои габровци той имал собствен хаван за рязане на тютюн.

 

В Букурещ имал дюкян за рязане на тютюн Павел Григоров — ״чорбаджи Павлю" (към 1830—1840 г. и по-късно). Хаванджия при него бил в началото един албанец, а по-късно — Петко Митков. Габровски тютюни получавал с параходи от Цариград. Твърденията, че превозът минавал по суша с мулета, са неприемливи.

 

На панаира в Узунджово — Хасковско, отивал с рязан тютюн Мавро М. Кахалиев. Оттам той закупвал дървени изделия (гаванки — ״заструци" и др.),"гвоздеи — "гозди", за подковаване на едрия добитък и др.

 

Русе (Русчук) също бил посещаван от габровци, занимаващи се с търговия на тютюни, но не разполагаме със сведения. Знаем само, че тук Никола Тодоров Папазоглу имал дюкян.

 

След преместване на административния център от Енидже в Ксанти през 1870 г. тук се пренесли всички тютюневи фирми и складове. Централното управление на режията разрешило търговията на тютюн на листа под неин пряк контрол. Усилена дейност развил Киряк Г. Кудоглу. който се издигнал като крупен тютюнотърговец. Той трябвало да преодолява съпротивата на другите тютюневи фирми.

 

154

 

 

Такава търговия предприема и неговият племенник Димитър Петров (Петков) Кудоглу, който също се утвърдил като голям тютюнотърговец. Продавал големи количества тютюн в Германия и други държави. Неговото седалище било в гр. Дрезден. Подробни сведения за него даваме в раздела за обществените дейци.

 

Димитър Янков Мавров търгувал с тютюни в Ксанти в съдружие с братя Михалоглу. Атанас Д. Киречев бил най-младият за времето си габровец-търговец на тютюн в Ксанти.

 

 

      8. Други занаяти

 

Единадесет близки наоколо села: пет турски — Курталан, Кюрюстен, Дурмушлу, Маргаре, Хорозлу, и шест българо-мохамедански — Исьорен, Инуздере, Катун, Балабан, Топалското и Хамидиекьой, търгували главно с Габрово, и то предимно на обменни начала. Само в най-голямото българо-мохамеданско село Исьорен, с около 500 къщи, имало всичко три дюкяна, а в останалите десет — нито един. Но къщите в с. Исьорен били разпръснати в доста обширна площ и голяма част от неговите жители предпочитали да търсят пазар за стоките си (масло, сирене, мляко, добитък, сено и др.) в Габрово и да се снабдяват с необходимото. Турците и българо-мохамеданите не обичали да се отдалечават от селищата си. Те идвали в Габрово рано на пазар, свършвали работата си и след обед или най-късно привечер се връщали обратно по домовете си. За пазаруване в Еникьой или Ксанти са им били необходими най-малко два дни. Ако не успявали да продадат стоките, които носели, оставяли ги за продан у някой близък в Габрово. При следващите идвания на пазара уреждали вземанията си. Документи не били необходими, защото доверието било пълно.

 

Дюкяните или магазините в с. Габрово били от типа на тези в другите села. Собствениците се стремели да доставят от всичко, което се търси: бакалски стоки, манифактура, спиртни питиета, железария, конопени, кожени, грънчарски изделия и др. Първият дюкян бил открит от Георги (Йоржу) Кудев към 1840 г. в дома на обственнка. Към 1870 г. дюкяни имали Тодор Кандев,

 

155

 

 

Никола Т. Папазоглу, дюкенжи Тодю Масуров, Вълю Динчев и др.

 

Към 1885—1890 г. дюкяните имали вид на смеси: магазин, който бил и кръчма и кафене, бръснарницг и др. Навсякъде, дори и в бръснарницата, се продавали спиртни напитки. Главно през неработния сезон, в празнични дни или привечер след работа мъжете се съби рали за покупки и на разговор — на кафе, на почерпка и да се бръснат. Участие във веселбите вземали и майсторите гайдарджии Бачко, Taco и др.

 

Такива смесени магазини притежавали: Павел Т. Делчев и по-късно брат му Васил Т. Делчев (работил дълго време в Ксанти, където усвоил умението да вари ракия); Киряк Калайджиев, Георги П. Кафалиев, Васил Г. Патолов и брат му Киряк Патолов и др.

 

Прочути кафеджии били Георги (Йорго) П. Кафалиев и Киряк Калайджиев. Първият правел чисто каймаклия кафе с кафе опечено същия ден и смляно с рьчната воденичка в момента на поръчването.

 

След като намалял местният добитък, постепенно се разширило закупването на добитък отвън. Група габровци отивали в съседните села и вземали обикновено ״соват" (угоен кози добитък — кози и еркичи) и охранявали стадата денем и нощем от разбойнически нападения.

 

През последните години всяка есен Бачо Пачов и Киряк Мутафов отивали в Неврокопския или Търлиския панаир, откъдето докарвали 300—400 еркичи и кози. Разпродавали ги на селяните на живо и ги колели в канарата. Закупуването често ставало на кредит и чак след разпродажбата търговците се издължавали на собствениците.

 

Клане и продажба на месо в с. Габрово ставало главно през трите месеца — от Богородица (15. VIII. до Коледни заговезни — 13. XI.). Тогава се завръщали много от гурбетчиите, особено тютюноработниците, и си набавяли зимнина (саздърма, сушено месо). Тогава ставали и повечето сватби и годежи и най-после тогава в селото идвали занаятчии отвън и пазарът бил най- оживен. Идвали и хора от околните села, за да се снабдят с прясно, угоено и по-евтино месо (в Габрово — по 2 гроша, а в Еникьой и Ксанти — по 4—5 гроша оката). С касаплък се занимавали изключително местни хора,

 

156

 

 

повечето в съдружие от двама-трима : Яно Пачов и синове (по-късно). Дели Кендю в съдружие с Димитър Киречев; Димитър Кърджалиев; Янко Мавров в съдружие с братя Димитър и Петър (Бачо) Пачови, а по-късно последните двама самостоятелно др.

 

Продавачи на месо и дивеч били някои ловци ״авджии" като например Георги (Йоргу) Д. Камбуров сина му Анастас. През зимата, непосредствено преди Коледа, те докарвали убити диви свине и продавали свинско месо на съселяните си да се „облажат" на Коледа.

 

Продажбата на добитък и месо в повечето случаи ставала на кредит — вересия Този начин на търгуване бил често явление. Издължаването ставало след продажбата на тютюните от декември до края на февруари и март.

 

Домашното изработване на аби („хаби") от собствена вълна и за свои нужди се извършвало от габровските жени от далечни времена. С шиенето на мъжкото и женското облекло по-късно се занимавали някои местни или някои дошли отвън терзии. Абаджийството се засилило и подобрило към началото и около средата на XIX век. Тогава се търсели много аби и шаяци за турската войска след въвеждането на редовната военна служба и се правели големи поръчки [65]. Засилило се и се подобрило шиенето на абени дрехи терзийството. В Габрово идвали терзии отвън, почти изключително от Ахъчелебийско, които шиели дрехи предимно със свои материали, но приемали поръчки и с материали на клиента. Едни от първите терзии. дошли в Габрово, са Ташо Каишев от с. Чокманово, който работел над дюкяна и в къшата на Димитър Янков Мавров.

 

Гавраил Патолов бил най-старият местен шивач. Други шивачи били Харалан Бечев от Устово, или КАКто му казвали габровци Ламбю терзият, Филю Лазаров — също от Устово Христо и Васил Йовкови от с. Левочево.

 

Ахъчелебийските терзии идвали към края на латото или наесен и престоявали до късно през лятото. Всички те били скромни, почтени и пестеливи хора. Всеки

 

157

 

 

габровец, който поръчвал да му се шие облекло, снабдявал с храна помощниците му и майстора до ушиването на дрехите.

 

Зидари (дюлгери) за строеж на къщи, подпорни стени и други идвали отвън — от Ахъчелебийско. предимно от с. Левочево и работели сезонно — от есента го към Петровден или Илинден. Сред тях известен бил някой си Стайко, прадядо на Атанас П. Аврамов, дошъл от Ахъчелебийско преди 100—120 години. Оженил се в селото и станал негов жител.

 

Раяю Дедьовски от с. Левочево дошъл приблизително по същото време, но съвсем млад. Проявил се като опитен майстор-зидар ие само на жилища, но и на подпорни стени за улици, дворове и др. Освен този занаят, той бил и музикант, свирел на гъдулка (кеменче), а имал познания и по народна медицина — лекувал счупени крайници и кожни болести. В Габрово престоял дълго време. Оженил се тук и станал местен жител. От неговото собствено име произхожда името на рода им — Радеви, което е останало и досега.

 

Петър Делев (Уста Петко) от Райково дошъл в Габрово към 1830 г. Той бил строител и дърводелец резбар. Той също се оженил в селото и взел активно участие в обществения му живот. От него води началото си рода Устапеткови, но внуците му изхвърлили прозвището ״уста" (майстор) и се именуват Петкови.

 

Тодор Дупчев от с. Левочево дошъл в Габрово към 1850 г. Той бил зидар (дюлгерин), но произвеждал и керемиди. Димо Кабасан от с. Левочево като предприемач !(устабашия) работил в Габрово към 1860—1870 г.

 

Приблизително по онова време в с. Габрово упражнявали занаята си Манол Пеев — Пендата и „малък" Димо от Левочево, а и братята Стоян и Гего Папратилови от Райково. Пендата бил същевременно гайдар, а по-късно и керемидчия.

 

Към 1895—1900 г. дошли в Габрово майстори дюлгери от с. Райково и голяма група майстори от с. Левочево и чираци зидари — дядо Гочо Мурджев със синовете си Стою и Илия, а по-късно и сина на Стою — Георги; Taco Кабасанов наемал постройки на къщи. Бил весел и почтен, затова всички в селото го уважавали.

 

Още в старото село Самола керемиди се произвеждали

 

158

 

 

в местността Керемидннцата. Намерени са останки от керемиди при разкопаване на нивите в Старо село. Употребата им се увеличила, когато селото се преместило от Самола в Габрово. В периода от 1890 г. Христо Дупчев от с. Левочезо започнал да произвежда керемиди в местността Блатото, на нивата, закупена от Васил Бурдев. Заедно с него, а по-късно, до разрушаването на селото, самостоятелно работел и синът му Колю Хр. Дупчев, който правел тухли. С изработването на керемиди се занимавал и мансторът-зидар Манол Пеев — Пендата, чиято керемидчинница се намирала също в местността Блатото.

 

Пак в Блатото, наблизо до керемидчийницата на Христо Дупчев, построили своя керемидчийница зидарите от с. Левочево дядо Гочо Мурджев и синовете му Стою и Илия. Те закупили общинско място, построили си къща, произвеждали керемиди до 1903 г. и същевременно работели като дюлгери. След Илинденско-Преображенското въстание имотът им бил отчужден от общината за нуждите на войската.

 

Варджийници имало в Маниково и Кирово, където Тодор (Тьодю) Мурджев — Муржу от с. Левочево правел вар, която продавал в Габрово и околните села. по-късно Муржу имал варджнйница в Бунарово. Впоследствие си купил къща на Блатото. Бил известен ятак на комитите през 1903—1908 г.

 

След него (1890—1900 г.) дошли пак от с. Левочево братята Колю и Гего Киряковн Койчевски (Радикови), които продължили да произвеждат вар в същите местности, а и в местностите Полекьово, Чалжазат, Митьовото (Мятьоцкото).

 

Медникари (бакърджни) - калайджии идвали в с. Габрово само от медникарския център в Ахъчелебийско — Устово. Местни хора с този занаят не сме имали. Насо Кабасанов престоявал през есента и зимата. Впоследствие той работел заедно със зет си Костадин (Диню Каладжият). който го наследил. От Устово идвал нередовно и някой си Стою. Устовци донасяли готови медни съдове и калайдисвали стари съдове на селото.

 

Самарджийски работилници в Габрово имало и в по-раншни времена. Без да са запомнени всички занаятчнии. Знае се само. че първата работилница била открита

 

159

 

 

към 1875—1880 г. от Вълко самарджията от Ахъчелебийско. Той се оженил в селото и бил наследен от сина си Янко Вълков. Своя работилница имал и Митю самарджията от Устово, който работел със сина си Колю.

 

Обущарството в с. Габрово било слабо развито и се състояло в ръчна изработка на емении. За пръв път емениджийница била открита към 1865 г. от Григор Карацолос, грък от Ксанти. Той не работел постоянно. От време на време, особено през лятото, когато габровци били заети с работа на къра, той се прибирал в Ксанти, където приготвял стока в дома си. Габровци го наричали Глигор емениджият. Негов чирак и по-късно собственик на работилница бе местният емениджия Георги Янев Жочков.

 

Обувки — ״кундуре", за мъже и жени габровци си поръчвали при обущари в Ксанти. Тук си открил работилница габровецът Киряк X. Василев, който изучил обущарския занаят.

 

Фурна за пшеничен хляб открил Михо Пападопуло, влах от с. Добра, Янинско. Той отседнал в Габрово и рядко отивал в родния си край. Негов съдружник бил брат му Епаминонда, който по-хъсно се отделил и работел самостоятелно. Построил си къща с дюкян (магазин), хан и фурна. Говорело се, че двамата братя били и доносници на турските власти. В селото имало и друга хлебарница, която принадлежала на Атанас Ангелов, местен жител, собственик още на дюкян и месопродавница.

 

В с. Габрово имало три воденици, все на местни жители — една с тепавица — на Петър Тилов Курутодев, а останалите — на Д. Костов и К. Стоянов. Водениците се намирали на запад от селото, в дерето „Удинчината дере", което прибира водите от Саръяр.

 

Киряк (Кирчо) Кирков бил техник — „чилингир", и имал работилница. Той построил дюкян на собствено място по пътя за Чилингирови, над къщата на Илия Стаматов Алекшов, близо до дерето Кимала. Кирковият син Георги (Йоржу) работел с баща си, усвоил занаята и го заместил. Откъм 1860—1870 г; до към 1885 г. Георги Кирков Чилингиров работел самостоятелно в същата работилница, постепенно снабдена с необходимите инструменти. В работилницата се извършвала

 

160

 

 

поправка на ножове, ръчни воденици за кафе, кантари, брави и др., а освен това се поправяло и оръжие. Неговият син Иван помагал на баща си, но нямал влечение към този занаят. Братовият син на Георги — Димитър Хараланов Чилингиров, повече помагал на чичо си, усвоил занаята и по-късно го заместил, като същевременно бил и служещ в общината. Той имал и хаван за рязане на тютюн.

 

Албанецът Сюлейман бил халваджия и приготвял няколко вида халва (тахан халва, халва с ядки, канжик халва). Продавал и други захарни произведения: куфета (бонбони), небетшекер и пр. Идвал наесен и към края на пролетта или лятото заминавал за родния си край.

 

Към 1895 г. братята Яню и Атанас Кърджалиеви доставили бронзови калъпи с похлупаци за фесове в различни размери, с формата на пресечен конус. Монтирали ги върху широка готварска печка. В определен ден, обикновено събота след обед, запалвали печката, калъпите се нагорещявали. Измачканият и обезформен фес се поставял върху калъпа според размера му, изпъвал се добре и се покривал с похлупака, който се натиска и върти. За няколко минути фесът е готов — ״удрит на калъап". След няколко години братята Кърджалиеви закрили работилницата и продали калъпите на Георги К Карабаджаков. Последният продължил гладенето до окончателното премахване на фесовете в навечерието на Балканската война.

 

Към 1865—1870 г. в Габрово дошъл ковачът-циганин Карафеиз. В Райковото дере, до нивата на Никола Папазоглу, в общинско място и общинска къща ковачът обзавел работилница за селото. Той извършвал поправки на земеделски инвентар с материали на собствениците, като му се заплащало в натура. След него продължили работата синът му Секип и внукът му Мурат.

 

До края на XIX век и началото на XX век подковаването на добитъка ставало в Ксанти. по-късно под Беглика под един навес се помещавала подковачница (налбантиица) за тукашен и чуждоселски добитък. Налбантин бил Сал их от Алмалъ. Близо до ковачницата на Карафеиз в Райковото дере в отделно място и колиба имало още една подковачница с местен налбантин Халил.

 

161

 

 

Златарска работилница или куюмджийница в с. Габрово била открита към 1890 г. от Георги Куюмджият, грък от Ксанти. Работилницата била отворена сезонно — през есента по време на годежи и сватби. по- късно той се установил в Ксанти, но габровци продължавали да правят поръчките си при него. Връзките се запазили и с двамата му синове.

 

Превозът на стоки от Ксанти и други селища в с. Габрово ставал от външни или местни хора срещу възнаграждение — ״кирия". Стоки се превозвали предимно от Ксанти, рядко от с. Еникьой и гара Исеинкьой. От тази гара, най-близка до Еникьой и Габрово, се превозвали стоки, поръчани или закупени главно от Солун, Сяр (Серес), Драма, а също в малък размер и от самата гара. Кираджиите превозвали стоките си със собствени или чужди мулета. Известен между тях бил кираджи Али от Курталан. За онези времена турчинът като кираджия се предпочитал, защото непрекъснато съществувала заплаха от разбойнически нападения. Независимо обаче от опасностите, редица жители на Габрово също се занимавали с пренасяне на стоки. Такива били Мавро Чиков, Христо Христосков (Христоско), Г. Карагяуров, Панайот Кисов, синът му Димитър Панайотов, Георги Чучев и др. Кираджиите превозвали стоки за търговците дюкянджии и за цялото население на Габрово. Те пренасяли и пощата между жителите на селото и техните сродници, които работели в Ксанти. Освен това получавали и чужди мулета, които след това връщали на собствениците. За труда си вземали по 2—2,50 гроша (един бешлик) на муле. Гурбетчиите от Левочево, които били на работа в Габрово, поддържали връзка със семействата си също чрез кираджии, между които известен бил Тодор Г. Бочукат, който превозвал с две мулета. Ако нямало сняг към Олу Ейле и Меча ряка, левочевци натоварвали своите мулета с храни и армагани и ги изпращали за родното си село.

 

Стамат, бащата на Атанас Матев, бил на времето занаятчия кацар. Изработвал бъкели, варели и др.

 

Щилян Лингов правел и поправял чешми.

 

Преждите и абите жените от Габрово сами си боядисвали — „убагрювали", и то в черно, с „тетра" и черна боя. Другите цветове можели да получат само шивачите от Смолянско. Тодор Тилов Курутодев бил на

 

162

 

 

младини в Устово и там усвоил боядисването на аби, прежди и др. Когато се завърнал в Габрово, направил дюкян между бащината си къща и къщата на Атанас Турдоглу, в бащино място с лице към улицата.

 

В Габрово имало доста ловци-авджии. Още от юношеска възраст мнозина се обучавали и се състезавали на стрелба. Имало отлични стрелци, като напр. Иван Г. Чилингиров, който бил тютюноработник в Ксанти. Главният експерт на фирмата, гъркът Викси, не вярвал и се обзаложил с него. Чилингиров трябвало да стреля с пушката на експерта и на определено разстояние да улучи цигарена книжка. При случай на успех получавал пушката. Габровецът спечелил облога. Други известни ловци били Георги (йоргу) Камбуров и синът му Анастас (Ташо), Петър (Петру) Курутодев и др.

 

Всички актове за владеене на гори и пасбища са пропаднали при изселването през 1913 г. Жителите на Габрово закупували земи от околните турски села. За горите имаме следните сведения: Хвойна, с площ от 2500 дка, била закупена от Янко Каварджиев; Линго кехая купил Караахмат, с площ от 6000 дка; Саръяр от 1300 дка станал притежание на Хаджи Георги; от чокманския Кесим кехая група габровци закупили Узгур; друга група габровци закупили от турчин Гьолджюк — 8400 дка; трета група габровци взела гората Синопуле — 8000 дка [66]. Изкупуването ставало на части я в различни времена.

 

Горите общо били 44 200 дка. От техните ливади и пасбища се прехранвали около 10—12 хиляди глави дребен и около 200—400 глави едър рогат добитък. Пашата в горите и пасбищата се давала под наем на различни

 

163

 

 

чужди кехаи, които образували мандри в местностите Хвойна, Караахмат, Гьолджюк, Синопуле, Са-ръяр и др. А габровци се обединявали по 5—10 души заедно и образували мандри в други местности — Гебеолук, Капана, Чамбасоолук, Бюкалан и др. Горепосочените имоти били оценени от смесената българо-гръцка комисия на над четиридесет милиона лева.

 

Габровци закупили и други по-малки участъци гори и пасбища от околните турски и българо-мохамедански села: Храново и Жуброво по-рано принадлежали на с. Исьорен; Митьоцкото, Караборун и Челжаза — на с. Кюрюстен, Ралево — на с. Маргаре; голяма част от Чеплезат била на с. Еникьой и пр. Закупуването на тези местности ставало от отделни лица.

 

Закупените с помощта на черковното настоятелство общи земи граничели едни с други. Така се образувала обширна местност. Възложено било на черковното настоятелство да отдава пашата на външни кехаи, бейове и др. и то получавало от това доста солидни приходи. По време на турското робство населението на с. Габрово било облагано с държавни данъци, наречени ״вергия". Имало е и общински налози.

 

Държавните данъии са емляк — данък върху недвижим имот; бинде — данък сгради; йол парасъ — пътен данък; беглик (бейлик) — данък върху дребния рогат добитък и пчелните кошери; ондалък йошур — данък върху земеделското производство или десятък (на 10 оки една ока, но в пари) — с този данък се вършела най-голяма и най-жестока експлоатация на населението. Бирниците са се наричали ״кабзумали",

 

Бедел е пак държавен, но военен данък. Бил въведен първоначално през 1856 г. на мястото на поголовния данък джизие. По време на Хуриета (1908 г.) желаещите немохамедани да платят този данък служели в армията три месеца и заплащали 51 турски лири Зачислявани към запаса, те били мобилизирани отново по време на война. Данъкът авариз бил извънреден, мензил — за отсядане на длъжностни лица — също.

 

Общински налози. Разходите за заплати на кмета (״мухтара"), учителите, пъдарите, за идващи държавни лица и др. се разпределяли върху глава на семейство във вид на данък, наричан в Габрово сърапа (вероятно от турската дума "сираред", който се плаща

 

164

 

 

наред от всички). Всъщност всички не плащали еднакво, ставало разпределение на категории: на по-състоятелните налагали по-голям данък, на по-бедните — по-малък, а вдовици и някои други със съвсем лошо материално положение — плащали съвсем малко.

 

При повреда на пътища в района на с. Габрово общинската управа определила трудови дни. Тези, които отсъствували или нямали възможност да работят, плащали в пари или анали по няколко низи тютюн. При повреда на чешма всяка махала поотделно събирала по една низа тютюн. По същия начин се посрещали разходите при каптирането на води и при построяването на нови чешми.

 

Всички тези облагания, самооблагания и трудова тегоба се уреждали от ръководните лица на общината, подпомогнати при нужда и от други опитни, решителни, тактични селяни, които добре знаели турски и други езици. По-състоятелни габровци помагали с пари, когато се налагало. 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

55. КАФАЛИЕВ, Н. М., цит. съч., с. 4.

 

56. Хр. Вакарелски съпоставя като интересна успоредица сукманите, носени в Габрово и Еникьой, с тези на Батак. — Родопи, 1971, № 9-10, с. 49.

 

57. ТАШЕВ, Д-р Г. Село Петково, С., 1966, 91-92.

 

58. История на България. Т. 1. С., 1954, с. 297.

 

59. Сп. Родопи, 1966 г., № 10, с. 15.

 

60. СТОЯНОВ, Н. Българският тютюн, С. 1940, с. 9; История на България, Т. I, с. 302.

 

61. ШИШКОВ, Ст. Н. Из Беломорската равнина, с. 48.

 

62. Емин бей притежавал в Ксантийския район пет чифлика. Из тези чифлици мнозина габровци намирали работа в продължение на много години, макар и при тежки условия. Мнозина тук заболявали, а някои дори намирали смъртта си.

 

63. ДАНЧЕВ, Б., Българският тютюн. Пловдив, 1943, с. 39.

 

64. КАФАЛИЕВ, Н. М., цит. съч., с. 5.

 

65. КАРАПЕТКОВ, П. Славейно, Минало. Пловдив, 1948 г., с. 164; ТАШЕВ, Г. Село Петково. С. 1966, 34-35.

 

66. Произходът и наименованията на горите е следният: Хвойна произлиза от многото хвойнови храсти в тази местност. По-рано имало големи хвойнови дървета и в местността Узгур. Дървото на хвойната е смолисто, не гние, не се свива при изсъхване. От него се правят бъкели, ведра, колове и др.; Съръяр — тур. жълт рид (стръмен бряг, пропаст). На две места в тази местност има жълта глинеста почва като ронлив камък; Узгур — била притежание в миналото на някой си Згуро кехая, от чието име произхожда и наименованието. Гюлджюк най-често Гьолджюк значи малък вир. Действително в местността е имало такъв вир, но в по-стари времена; Синопуле — не е ясен произходът на наименованието. Караахмат — Линго кехая я купил от някой си Караахмед.