II. ЕХО ОТ РОДОВАТА ПАМЕТ

 

1. 3а град Кешан

2. Божана за баба Божа  (Божана П. Богданова, София)

3. Село Ейлягюню/Еникешефли — Малгарска околия  (Анка Атанасова)

4. Село Търново/Байрамли - Одринско  (Из спомените на Димитър Камбосев от книгата „ Село Търново - Одринско” от Димитър Туджаров)

5. Преживяно  (Анка П. Личева, с. Павел, обл. В. Търново)

6. Внучка съм на бежанци от Одринска Тракия  (Мария Ив. Лазарова, гр. Сливен)

7. За село Ерменикьой  (Димитър Николов)

8. За заселниците - тракийци в Казанлъшкия край  (Костадинка Димитрова, Казанлък)

9. За Знамето на Казанлъшката Тракийска Организация

 

1. За град КЕШАН

 

 

Едно древно селище, известно още през средните векове с името Русион и е разположено в подножието на Калето - крепостта, която го е бранела от нашествия. Предполага се, че Русион е бил разрушен през първата половина на ХУ1-ти век, когато част от населението му потърсила спасение в съседния манастир. Така се е създала и Манастирската махала, около която се е възродил и съвременния град, който град турците започнали да наричат Рускьой.

 

Според преданията Кешан има още по-древна история. През ХIII в. Цар Калоян завладял областта и пленниците от похода си, заселил край Дунав. По този начин може да се търси връзка между имената на днешния град Русе и успешния поход на Калоян до град Русион - просто преселените пленници, възродили името на родното си селище.

 

Друго предание свързва Кешан с името на византийския император Константин Тих, който през втората половина на същия век се отправил на поход към областта, за да освободи задържания там иконийски султан. Навярно затова през XIV в. Западна Тракия била опустошена и обезлюдена, а голяма част от населението ѝ и била откарана в Мала Азия и продадена в робство, а друга избягала в Цариград. Трети пък намерили спасение в планините на север - Родопа, или Странджа и Сакар.

 

През 1910-13 г. в Кешан имало осемкласно училище, от което няколко ученика продължили образованието си в Одринската гимназия „Д-р Петър Берон”. След тригодишно обучение там, те ставали учители по родните си места и допринасяли за пробуждането и запазването на българщината. Дълбоки следи в паметта на тогавашните тракийци оставили учителите Марин Николов от Пловдив, Ламбо Мърдев и Тамбуковите от Булгаркьой.

 

106

 

 

 

2. Божана за баба Божа

 

Помня ги и двамата - баба ми Божана и дядо ми Димитър от Булгаркьой, на майка ми родителите.

 

Баба в черно облечена и с дълбоки сини очи, тъжни, сякаш събрали цялата болка на света.

 

Дядо - мълчалив, замислен, леко приведен почти вече незрящ, сякаш се връщаше там в родния край, за да дири изоставеното си в гората на четиридесет дена бебе Никола или красивото малко момиченце Милка - тяхното по- голямото дете, което не успяло да издържи на този ад, преживян от булгаркьойци, по-късно в Шехенлар, Дедеагачко и уви, отишло си завинаги от този свят.

 

И другите, всичките седем деца, загубили ги безвъзвратно във времето между Булгаркьой, гората, Кешан, Ипсала, Варна, Шехенлар, Сливен.

 

Дълъг и кървав поход, станал възможен единствено на едната надежда, че някога отново ще се върнат в родното село, в Булгаркьой.

 

При баба идваха хора да им разказва за там, да им диктува текстовете на песните, пети по седенки и в делничен или в празничен ден. Откъде намираше сили да започне. За Булгаркьой. Живеели заедно и стари и млади. Децата по десет петнадесет. Имали големи баджи, в тях огън горял. На софрата първо сяда свекъра, после свекървата, тогава най- големия син или дъщеря. Снахата последна. Правели си седянки в делничен ден за ронене на мисир, за предене, чепкане. В празничен ден вили са се хора - търчаното, главенишкото, веселяли се и чепали. Там са се срещали бъдещите годеници. А дядо Тодор, баща ѝ, един от първите гайдаджии, все текстове за празниците съчинявал и по хорото свирел. Записала съм нейните думи:

 

„Ние си живеехме в Булгаркьой от както сме се родили, нашите бащи, майки, дядовци, баби, прадядовци, прабаби,

 

107

 

 

нашите деца. Никой не ни закачаше. Плащахме си данъка редовно на турците. Работехме си земята, много плодородна, даваше по две реколти, овощните градини, лозята, гледахме си животните - кози, овце, волове, коне, прасета, кокошки, пуйки, патици, гъски. Правихме си растително масло от сусам, а от кюспето тахан. Правихме и хубава боза. В голям съд се слагаше мляно просо във вид на ярма. Бърка се на огън да не загори. Като се свари се изсипва в дървено корито. Слага му се хлебна мая, престоява един ден и една нощ, да втаса. Бърка се с ръце и се прибавя вода и захар, прецежда се през платнени цедилки и се пие. Хлебната мая всеки сам си я приготвяше. От шепа нахут, глава лук и стиска хмел. Заливат се с вода и сместа се слага на огъня да заври. Като се свари добре нахута, прецежда се и с водата се залива едно кило царевично /месирено/ брашно, стои един ден и една нощ, да втаса. Вземат се от това втасало тесто малки парчета, овалват се на питки в пшеничено брашно и се оставят на проветриво място на сянка да се сушат. Сухи се съхраняват с месеци, а тънките и добре изсушени с години. Когато ще се меси хляб, от вечерта се накисва маята. На другия ден се меси хляба, обикновено по три хляба по три килограма.

 

На Великден всяка къща боядисва във Велики четвъртък по 100-150 яйца. По бедните по 20 за адет. Боядисват се с отвара от кори, насечени на трески. Тези трески се продавали на снопчета, с тесла ги чукахме да поомекнат, варят се около час да пуснат боята си и там се варяха и боядисваха едновременно яйцата. С разтопена овча лой се рисуваха яйцата, писани яйца правени само от годениците. На празника раздават едно червено яйце от момъка и едно рисувано от годеницата. На самия Великден, главениците /годениците/ правят главенишко хоро. Отиват при всички роднини, целуват ръка и дават по едно червено и едно рисувано яйце. За това роднините им дават по алтън.

 

Момите носеха черни гунки, младите невести бели гунки с червена гувесия /подплата/, с къси ръкави, обърнати и пак

 

108

 

 

подплатени. Най-отдолу всички носят бели ризи, колосани, задължително с една педя везмо. Ризата се крои с ръкави, ушива се и се бродира с червено, синьо, зелено, жълто с памучни или копринени конци. Над ризата се носи терлик силно изрязан до под гърдите, червен и маслено зелен, с дълъг ръкав долу разцепен, подплатен с памучен плат, без яка дълъг до бродерията на ризата. Над терлика се носи гришката. Къса дреха с ръкави и копчета. Те са от домашен шаек, с обърнат ревер подплатен с червена чоха от кадифе, обшита с черни гайтани.

 

Носеха се чорапи зимно време или калцуни от домашен плат отстрани с телени копчета, обшити с разноцветен гайтан.

 

Жените носеха на главите си бяла забрадка, над нея чучол /усукан плат като диадема/, върху него втора цветна забрадка. На нея се набождаха три златни копци. На копците са закачени корматите, пискюлите рязани от черна коприна. На забрадката се захваща подбърника, направен от сребърни и златни пари нанизани на ширит, вързан отгоре на главата. Жените са имаха много накити. Дезията /герданът/ се е състоял в средата от дубла /пет лири/, след нея от двете страни махмудиите, накрая малките махмудии, от всяка страна по осем общо седемнадесет броя всичко от злато. Обиците са рубени от малки рубета или сребърни пари. Долната част където висят рубетата има запоен синджир от сребро дълъг два метра и се прехвърля отгоре върху мандилата. На кръста са носели ковани метални колани с широки токи. На ръцете широки гривни, сребърни, отгоре гравирани и украсени с камъни - червени и зелени. Гривните са се съединявали отдолу на шарнир, на ос. На жените още като момичета се прави точка на челото, между веждите с убождания от игла до кръв, налага се с барут и когато се струпи, коричката пада, а точката остава.

 

Мъжете носеха потури за зимата от вълнен плат и памучни за лятото, черни и демии малко по-тесни от

 

109

 

 

потурите, тъмно сини без гайтани. Отгоре мъжете носят риза, елек с гайтани и сърма и джамадан за зимата с по два- три пръста гайтани отпред.”

 

Разказваше с умиление, очите ѝ светваха, а сълзите пареха красивото ѝ лице. За нея и сега казват: „достолепна жена беше, „нашата баба Илийца”.

 

Все при нея са идвали и идваха на гости роднини и от Тополовград и от Атолово и от Казанлък и от къде ли не. На всеки готова да помогне, на всеки урок да даде. Отиде си от този свят с отворени очи.

 

Разказа и записа:

 

Божана Петрова Богданова, внучка на Божана Тодорова Гаджолова, по мъж Кечеджиева и Димитър Николов Кечеджиев и двамата от с. Булгаркьой

София, ул. Кешан

 

110

 

 

 

3. с. Ейлягюню - Малгарска околия

сега с. Еникешефли

 

Селото се намира до планината Корудаг, на юг от село Булгаркьой и близко до селата Теслим и Лезгар. Имало двеста къщи, а населението било чисто българско - наричани Малгарци. Земята била много плодородна. Хората сами си я създавали, като години наред прочиствали гората от храсти. Така се сдобили с ливади ниви лозя и овощни градини. Земята се отплащала щедро на трудолюбивите хора. Дворовете им били големи, три - седем декара, а децата от шест до десет. От малки се включвали в селскостопанския труд. Освен всички житни култури, гинювци отглеждали слънчоглед, памук, сусам, коноп, просо за канарчета (кашоту). Последното се изкупувало много скъпо от търговците.

 

Силно било развито и животновъдството. Отглеждали най- вече овце и кози (петстотин - шестстотин) и едър добитък - коне, биволи и крави. Пашата се осигурявала от близката планина Корудаг. Трудолюбието на хората се възнаграждавало в златни пари. Много от тях забогатели, купили си вършачки, веялки мелници с по четири водни камъка. Димо Михов вложил златото си в мелница, донесена от Америка, която работила с дърва, юомюр, газ и накрая с нафта. Друг чорбаджия построил маслобойна за преработка на сусама и слънчогледа. Няколко мандри преработвали млякото и продавали най- хубавият кашкавал и сирене из Одрин и Цариград.

 

В селото имало голямо училище и две църкви - православна и католическа. Жителите били вярващи но малко от тях изпращали децата си на училище.

 

През периода 1912 - 1913 година, започва големият геноцид над местното население. За нищо на света не са искали да напуснат домовете и имотите си. Затова са търпели честите набези на черкези, башибозуци и редовен турски аскер. Бягали и се криели из лозята и горите, а когато

 

111

 

 

отминела опасността се завръщали в ограбените си домове. Когато дошла вестта за клането в Булгаркьой, те напуснали селото и поели на плещите си жестоката бежанска съдба. Всичките си пари (в злато) хората държали в казани, тенекии и гърнета, които заравяли в избите и земята в двора. А когато се крили за последен път в лозята, жените си заровили дезиите (златни нанизи) там и поели пътя на бягството. Така от богати и щастливи, гинювци стават най-бедни и нежелани от местното население, което ги наричало маджури (преселници).

 

Анка Атанасова

 

112

 

 

 

4. За село Байрамлъ

Из спомените на Димитър Камбосев в книгата село Търново от Д. Туджаров

 

Село Търново - Одринско

 

Село Търново, се намира в Одринска Тракия на петнадесет километра североизточно от град Узункюпрю и около петдесет километра югоизточно от град Одрин. Към 1912-13 год. селото е имало 600 къщи с три хиляди жители, само българи. То било разположено на левия бряг на река Ергене, а землището му обхващало сто хиляди декара и се простирало върху двата бряга на реката. Равнинната, а на места и леко хълмиста повърхнина била известна със своите пасбища и житни поля. В долното течение реката се разливала и там богатата почва давала две реколти на година.

 

В село Търново имало осем махали: Дервенската, Киселаковата, Гърчовата, Клинчовата, Паспальовата, Гроздановата, Бадаяновата и Белчовата. Имало три църкви, двадесет дюкяна, майстори железари и две прамататници.

 

За създаването на село Търново има няколко предположения, едно от които е на Петко Дервенски. В спомените си той твърди, че основаването на селото е свързано с падането на Второто Българско царство и столицата Търновград. Тогава много жители напуснали Балкана и се спуснали на юг за да търсят по-богата земя и спокойствие.

 

Друго предание за образуване на селото е, че едри търговци на добитък от Търновско и техните овчари - ратаи, прекарвали много добитък за Цариград. Близо до Узункюпрю, край река Ерчене оставали на богатата паша за угояване на добитъка. Те построили кошари и колиби. Там постепенно се заселили овчарите и станали първите основатели на селото.

 

Населението на разрасналото се село Търново, получило някои облекчения от султанската власт, срещу пазенето на

 

113

 

 

проходите и мостовете на река Ерчене. Султанът издал ферман, според който в селото освен българи други не могат да живеят. Затова населението се наричало „вардаре”.

 

През трагичната 1913 година, когато османлиите предприемат пълното обезбългаряване на Тракия, търновци сякаш притеглени от кръвта и родовия корен се насочват към старопрестолния В. Търновград и околностите му. Там възниква и село Павел, съхранило традициите и паметта на дедите си и до днес. А в родното Търново, в имотите им, се настанили много турски мухаджирски семейства, които били оземлявани безплатно с техните земи.

 

Поминъкът на българското население бил замеделие и скотовъдство. Всяко семейство притежавало биволица или крава, но най-вече овце ( по 50 до 150 ). Притежавали от 50, 100 до триста декара земя. Сеели ечемик, пшеница, царевица, просо, грах, нахут, леща, сусам, памук, лоза и др. Славили се с гъсти хубави вина.

 

Къщите си сторели направо на земята от кирпичи, без каменни зидове. Сградите варосвали или измазвали с белилка, подовете мажели с жълта пръст. Във всяка махала имало дюкян и кръчма - в центъра на селото общински хамбар. Търновци пазели от чуждо влияние старите обичаи и обреди. Браковете ставали само между хората от селото. Едни от най-хубавите празници били Гергьовден и Великден, където в махалите се правили специални люлки. Веселието продължавало три дни, под звуците на гайди и кавали.

 

Училището имало две класни стаи за по 60 ученика. Учители в селото били Христо Дянков, Димо поп Димов, Войнов, Хр. Нейков и учителката Златка от Одрин.

 

Понеже черквата била стара, учителят Хр. Дянков с училищни и черковни настоятели решили да направят нова, хубава черква. Това станало през 1908 година. Селото участвало активно в църковните и просветни борби. Отхвърлило господството на патриаршията и признало

 

114

 

 

Българската екзархия в Цариград. Така не се е допуснало да се открие гръцка черква и гръцко училище в селото. Днес потомци на село Търново Одринско има пръснати из Ямбол, Сливен, Карнобат, село Пъдарево, село Зимница, село Михайлово Старозагорско, село Морава Свищовско, село Павел и др.

 

И до днес потомците на село Търново (сега с. Байрамла), мечтаят да посещават родното място на дедите си и отнесат със себе си шепа пръст от тази свещена земя.

 

115

 

 

 

5. Преживяно

 

„Бягали са след погроми и пепелища — на върволици, пеша и с каруци - майки, деца и грохнали старци. Бягали са от ятагана на нашественика. Било по Петровден - 12.07.1913 година.”

Из кратък исторически очерк

„ Село Търново - Одринско” от Димитър Туджаров

  

5 май 2009 година

 

В село Павел, област Велико Търново около 05,00 ч. рано сутринта настъпи оживление. Хора със сакове, пременени, и развълнувано говореха помежду си. Започнаха да се събират на 5-6 места в очакване на автобус. Подготвяха се да пътуват до родното място на предците си - село Търново, Одринско. Автобусът пристигна от град Русе, хората се качиха и потеглиха в очакване и трепет от предстоящото. След няколко часа преход, пътниците преминаха границата между България и Турция. Още с влизането на чуждата територия, с широко отворени очи, наблюдавахме тази земя, заради която е проливана кръв, изстрадана мъка в сърцата на прогонените българи и всеки се връщаше в спомените, които е слушало от близките си за преживяното пред 96 години.

 

Минаваме по път, пресичащ плодородни земи, реки и си мислим, от тук са бягали нашите, по този път са тръгнали. Току зад хълма сгърчат минарета на двете джамии в днешното село Байрамли/Търново/. Ето го най-после селото, ето я най-после земята, пръстта, която са работили и хранила нашите хора. От тази вода са пили. Макар и на свечеряване намираха чешмата, където са поили конете, стадата овце, изморените жътвари са мокрили устните си. Чешмата помни ония времена.

 

В центъра на селото ни посреща порутена, изоставена, все още бяла, с напукани стени църквата „Свети Георги”. В тази църква са кръщавали, венчавали и опявали християните от поп Митрю.

 

Заставаме пред нея с умиление, сълзите напират в очите

 

116

 

 

ни, но всеки от нас взема шепа пръст от останките, за да донесем тук, на гробовете на близките си в България, за да се слеят със земята, която ги е родила и кърмила.

 

Неусетно времето напредва, започва да се мръква и ясен месец изгрява над тракийското поле. Всички с болка, със сълзи запяхме химна но тракийците и като че ли наистина не бяхме виждали по-ясна месечина. Само земята, къщите хората даже и църквата не бяха наши, български. Още по-развълнувани се качихме на автобуса и потеглихме към Узункюпрю, градът, където наши хора са ходили на пазар. Преминахме през моста на река Ергене и удовлетворени, че видяхме земята, която е била българска, където са се раждали българи, където са умирали, но не видяхме и не можахме да посетим нито един гроб, защото такъв не съществуваше.

 

След всичко това преживяно не можем да отречем гостоприемството на турските домакини, които цял ден в лицето на кмета на с. Байрамли, ни очакваха и посрещаха и нагостиха. Срещата наистина беше дружелюбна. Не можем да забравим въпроса, който кмета ни отправи: - Вие за какво дойдохте, за земите си ли?

 

Толкова емоции събрахме по време на това пътуване, толкова спомени изплуваха, то бяха коментари за типични бежански обичаи, употребявани думи, върнахме се щастливи, че успяхме да видим земята на предците ни, макар и вече не българска.

 

Селото е носило името Търново до 1930 година и след това преименувано на Барамли, което означава Празник.

 

Всичко това стана благодарение на тракиеца Веселин Чамурков, който заплати пътуването, а нашата землячка, секретар на Тракийското дружество Геновева Божкова ни беше незаменим екскурзовод.

 

 

23.02.2010 г.

Анка Пенчева Личева - с. Павел, обл. В. Търново

 

117

 

 

 

6. Внучка съм на бежанци от Одринска Тракия

 

Прабаба ми Цветана и прадядо ми Груди са от с. Чопкьой, околия Узункьопри. Семейството е имало 5 дъщери и 1 син: Неделя, София, Султана, Керачка, Георги, Марийка.

 

Аз съм внучка на Марийка и баба разказваше:

 

В Чопкьой живеели спокойно, населението било чисто българско. Турците идвали веднъж в годината да събират данъци - в натура и пари, наричали ги „баба хак”. Земята била плодородна, житото, което раждала едро. Климата бил мек, ако през нощта завали сняг, полъха на Белчо /вятъра от Бяло море/ бързо го стопявал. Всички през деня работели по нивите, а вечер и в неделя момичетата бродирали цветни български шевици - на бяло платно за ризите, на вълнен плат за сукманите.

 

Когато баба ми Мария била на около 10 години в Чопкьой пристигнала учителка от България. Събирала момчета и момичета за обучение, но се заплащало. Прабаба ми Цветана, вече вдовица нямала тази възможност и дъщеря ѝ не можала да ходи на училище.

 

Неделя се омъжила и заживяла в богатия род Андонови. Омъжила се и Султана. София израсла красавица - висока, стройна като фиданка, с дълги руси коси сплетени на две дебели плитки и сини очи. Умеела да върши както мъжката работа, така и женската, бродирала срещу заплащане на по-богатите. Влюбил се в нея Ангел - от най-богатия и уважаван род Бъчварови в Чопкьой. Но годежьт не можел да стане, докато не се омъжи по- голямата му сестра. Традиция било бъдещият годеник, да донесе подаръци от Узункьопри за всички от семейството на момичето.

 

Един летен ден турците влезли в селото, имало редовна войска и башибозук. Прабаба ми Цветана на стан тъчала губери, оставили всичко и избягали. Баба ми Мария успяла да вземе само чехличките подарък от калеко Ангел. Когато преминавали

 

118

 

 

река Ергене, чехличките заминали. Били гладни, голи, изплашени.

 

Братът Георги избягал по-рано с група овчари в България, от него нямали никаква вест. На границата ги посрещнали български войници и влакова композиция с товарни вагони, отпътували за вътрешността на България.

 

По време на пътуването сестра ѝ Султана започнала да ражда. Войниците преградили с одеала част от вагона, помогнали кой с каквото може на родилката и бебето. На първата гара на която влака спрял войниците викали: „Помогнете имаме бебе”.

 

Пристигнали в Сливен. По-късно Султана и момченцето ѝ починали. Община Сливен ги настанила в изоставена от собствениците голяма къща /наричали я Таласъмското здание/ сега библиотека „Сава Доброплодни” на бул. „X. Димитър”. Застлали пода с рогозки от папур и там нощували, а през деня работели - засаждали борова гора до параклисчето „Свети Георги” на Хаман баир. В съботните дни ходели на гробището, там местното население подавало храна в помен на мъртвите.

 

Неделя и съпругът ѝ се заселили в Пловдив. Родът Андонови успял пак да се замогне - построил голяма къща и фурна.

 

Прабаба ми Цветана, София и семейството ѝ, Керачка и Мария заживели в Сливен.

 

След години открили брат си Георги в с. Тополица Бургаско. Оженил се за момиче от селото. Майка му Цветана отишла да живее при него /такава била традицията/ и там починала.

 

Прабаба ми Мария и прадядо ми Димитър Камбосев са от с. Търново околия Узункьопри. Децата на семейството умирали, затова когато се родил поредния син го кръстили Христо - на „Исус Христос”. Аз съм внучка на Христо.

 

Дядо разказваше, че Търново е било голямо село на р. Ергене. Реката била пълноводна, ловели бяла риба, която била много вкусна. Земята била много плодородна, от житото което произвеждали правели брашно и булгур.

 

119

 

 

Майка му готвела традиционното ядене пиле с булгур. Освен земята са имали голяма къща, притежавали са и доста глави едър рогат добитък.

 

Когато дошли в България се родил и вторият син Петър.

 

До смъртта си прабаба ми Мария е пазела ключовете на къщата, живеела с вярата, че ще се върнат в дома си.

 

Баба ми Иванка и дядо ми Кръстю Иванов Ливорчев са от с. Булгаркьой околия Кешан. Бащата на баба Иванка е имал кошари извън селото, отглеждал животни. Майка ѝ починала когато тя била много малка и баща ѝ я отгледал сам, на кошарите. В село се върнала „мома за женене”.

 

Омъжила се за Кръстю Ливорчев. Той имал сестра Станка, която се омъжила за Димитър Полицейски, малко преди турците да нападнат Булгаркьой. През август турците навлезли в селото, вземали млади момичета и жени, потурчвали ги. Бащата на Станка - Иван Ливорчев, натрупал върху нея черги, одеала, парцали и седнал отгоре им. Така спасил младата булка или както баба казваше „невястата”.

 

Докато бягали много жени били принудени да изоставят децата си, издавали ги с плача си. Една от тях е била Гергева, приятелка на баба ми. Минало време, дочули че турците се оттеглили, върнали се в Булгаркьой и отново ги прогонили.

 

В този период от време - 1917 г. в село Шехенлар /Дедеагачко/ се родил синът им Иван /моя баща/. По-късно България изпратила кораби, превозили ги до Варна, а там разпределили по градовете.

 

Втория син на семейството Костадин се родил в околностите на Сливен.

 

След 1920 г. дядо ми Кръстю Ливорчев построил къща в кв. „Даме Груев”. Починал на 22.06.1924 г. в Сливен. През октомври 1925 г. баба ми Иванка се омъжила за Лазар Костадинов също от с. Булгаркьой.

 

Преризказала:

Мария Иванова Лазарова от гр. Сливен

 

120

 

 

 

7. За село ЕРМЕНИКЬОЙ

 

Според преданието, селото е основано от трима панагюрски овчари, които преди да се заселят по тези места, всяка година идвали тук с други овчари само да презимуват с многобройните си стада. После решили да купят чифлика на някакъв бей, който бил арменец и на мястото на имението основали селото, а в чест на арменеца го нарекли Ерменикьой.

 

До Руско-Турската Освободителна война, селото е наброявало 185 къщи с 843 жители. После войната, голяма част хората се заселват във варненското село Аксаково. По-късно някои от тях се връщат в родното си село, но около стотина семейства остават край Варна. Тогава населението в Ерменикьой останало 450-500 души в по-малко от 100-на къщи.

 

Поради близостта си до Цариград в селото не е съществувала никаква пряка революциоинна дейност. Знае се само, че населението му е получило поръчение да изтъче шаяк, необходим за дрехи и навуща за четата на Капитан Петко Войвода.

 

След злополучната Балканска война бежанците от Ерменикьой се разпръснали по различни краища на България и се заселват в с. Гайдахор, днес Славеево, гр.Ортакьой - днес Ивайловград, в Аксаково и с. Фракга, днешно с. Каменар - и двете във Варненско. Около 5 семейства се заселват в с. Телла- кьой, днешното Кликак и около 7-8 семейства в с. Бездарам Сеймен или днешното Сегмен край Карнобат.

 

В Казанлък тогава остават около 10 семейства, но в края на 20-те години на миналия век ерменикьойците от с. Гайда- хар се изселват също в Казанлък. Първоначално семействата от Гайдахор, днешното ивайловградско село Славеево, заедно със заварените в Казанлък свои съселяни, образували в източната част на Казанлък квартал, наречен „Бенковски”, а по-късно закупили и свои имоти северно от него, където основават цял квартал на града.

 

По спомени и проучвания на Димитър Николов

 

121

 

 

 

8. За заселниците-тракийци в КАЗАНЛЪШКИЯ КРАЙ

 

Известно е, че след Руско-Турската освободителна война през 1878 г. десетки хиляди българи са принудени да напуснат своите родни огнища в Тракия и да потърсят в свободна България спасение от озверелите турски банди.

 

Изселвания на българи от Тракия в миналото са ставали много пъти и по време на самото турско робство. Още със завладяването на Одринска Тракия, поробителят правел всичко възможно, за да колонизира със силен турски елемент преддверието на Цариград и проливите и да заздрави тила на Одрин и столицата. Затова зачестили безчинствата, грабежите и убийствата. И когато положението станало нетърпимо, голяма част от населението на Странджа търси спасение в Русия - в Одеска и Херсонска области, Бесарабия и др. И днес на Кримския полуостров живеят тракийци от Граматиково, Стоилово, Мързево, пренесли със себе си и имената на своите родни села от Малко Търновско.

 

И след Освобождението големи групи бежанци тръгват ио света, тъй като според Берлинския конгрес Тракия отново е върната в пределите на Турската империя.

 

Изселванията продължават и след Съединението на България през 1885 г., след Илинденско-Преображенскотс въстание, но най-масови стават те след Балканската и Междусъюзническата войни през 1912-13 г.. когато Турция нарушава Лондонския договор и реокупира Тракия като подлага на клане и изтребление местното българско население.

 

Друго масово изселване на българи от Беломорска Тракия става през 20-те години на миналия век. Този поток от бежанци се заселва в пограничните райони с Гърция — Кърджали. Хасково и Пловдив с надеждата за връщане по родните места. Най-масово е изселването през 1923 г. по силата на спогодбата ,.Моллов-Кафандарис”. Така през следващите 1924 -25 г. се изселват почти всички българи от

 

122

 

 

Беломорска Тракия, включително и тези, които през 1913 г. са се заселили там като бежанци от Одринска Тракия и от Мала Азия. Броят на тази внушителна група изселници е около 49 хил. души или 11 хиляди семейства, които се заселват в различни краища на България.

 

Големи групи бежанци идват в България и след 09.09. 1944 г. от Гърция, където са се върнали по родните си места.

 

Такава е историческата орис на тракийци - вечно движение, нищета, несигурност и борба само за насъщния. Те са обречени от капризите и кръговрата на Историята да бъдат хора без корен или по-точно - хора с изтръгнат корен.

 

В Казанлъшко основния поток бежанци идва през есента на 1913 г. от Одринска Тракия - Узункюпри, Лозенград, Одрин, Търново, Ерменикьой, Еникьой, Чопкьой и др. Изселените от Източна Тракия са общо 19 851 семейства, които наброяват 89 хиляди души. Само от Узункюприйско са изселени 10 селища с 1643 семейства. Те тръгнали към Старозагорския край; в Стара Загора остават 336 семейства, в Казанлък се заселват 60, останалите се настаняват в Скобелево, Гурково, Гълъбово, Шипка, Горно Паничерево, Салтъково и др.

 

Първите сведения за тракийци, които открих в казанлъшките архиви, са поместени в Общински вестник. В Протокол 74 от 28.09.1913 г. е написано: „Разрешава се да се отпущат всякога помощи на бежанците, съобразно кредита по бюджета.” (бр. 336) На 26.05.1914 г. същият вестник съобщава, че: „Благородната госпожа Нобъл дарява 100 лева за казанлъшките сираци-бежанци на вечеринка, проведена в София от д-во „Розова долина” Казанлък. Парите били предадени на тракийското дружество, което ги предоставя на вдовицага М. Тачева и сираците й”.

 

Ето тук за първи става дума за организацията на бежанците в Казанлък и започва летоброенето ѝ.

 

Живи свидетели твърдят, че през 1917 г. някаква надежда за връщане по родните места е накарала бежанците да се върнат

 

123

 

 

отново на юг и те се заселват в граничното село Гайдахор, днес Славеево, Ивайловградско, където започват да чакат сбъдването на мечата си. В Казанлък остават само 10-12 семейства, които през 1925-26 г. посрещат отново своите съселяни в града.

 

Пред Тракийската организация тогава се появяват за решаване много социални проблеми на завърналите се - настаняване в жилища, намиране на работа, оземляване, необходимост от собствени жилища. „Арсенал” приема на работа голяма част от мъжете, други стават ратаи, строители, общи работници, а жените изкарвали насъщния си с хурката или с мотика на чуждите ниви.

 

Започва ежедневна активна организационна дейност в Тракийското дружество. Под ръководството на председателя Петър Биволашев - Ферелията и Георги Шивачев, тракийци правят молба до общинските власти за дворни места, за оземляване и за признаването им за бежанци. След упорито настояване, Общината излиза с решение от 21.01.1926 г. за отдаване на 61 парцела по половин декар в местността Казъмера, зад Циганската махала. Споменати са точно лицата, условията и сроковете - 2 години да се застрои жилище, наема от 5 стотинки на квадратен метър, както и срока на изплащане от 7 години, а на собственост - 99 години. На ерменикьойци са дадени 38 парцела, на еникьойци -5, на търновци - 4, на лозенградци, одринци, узункюприйци, македонци и др . - общо 14 парцела.

 

Запретнали се новите стопани да правят кирпичи, да копаят основи, но бликнала вода от това най-мочурливо място в града, където преди това и циганите огказзали да живеят. Унижени и обидени, ръководителите на Тракийското дружество отново настояват пред общинарите за по- подходящи дворни места. Те събират подписи не само от бежанците, но и от много кореняци-казанлъчанк, които ги подкрепят. Тогава Управата на града отменя първоначалното си решение и отдава при същите условия празното

 

124

 

 

пространство между кв. „Бездомнически” (Съралан) и Циганската махала за строителство на всичките 61 семейства. С Протокол 5 от 21.05.1926 г. всички бежанци са обявени за обезземени и имат право за оземляване с по 30 дка работна земя. На 11.02.1927 г. с Протокол 26, комисия в състав Димитър Скордев, Еню Буршуков и Дечко Христов, разглежда молбите на бежанците и оземлява всички, които отговарят на Правилника. Тогава парцели получават:

 

1. Данчо Демирев

2. Иван Ламбов

3. Васил Ламбов

4. Коста В. Щерев

5. Петър Георгиев

6. С. Ламбов

7. К. Иванов

8. Н. Димитров

9. Георги Ил. Иванов

10. Коста Биволашев

11. Димитър Николов

12. Иван Ангелов

13. Стоян Христов

14. Димитър Н. Чиликов

15. Георги Пантелеев

16. Димитър Илиев

17. Никола Иванов

18. Ламби Ангелов

19. Иван Димитров

20. Трендафил Христов

21. Мария Зюмбюлева

22. Рада Николова

23. Симеон Иванов

24. Никола Генчев

25. Васил Велчев

26. Димитър Стойков и др.

 

За всичко това е докладвал инженерът на Общината на заседание на 21.01.1926 г. и то е отразено в Протокол 61.

 

125

 

 

Тракийската организация обединява всички свои членове и ги призовава за бързото изграждане на квартала и то не с какви да е къщурки, а с кокетни къщи, някои и двуетажни, с оградени дворове, с чисти и озеленени улици с много цветя. Всичко това става с общи усилия, на „миджия”. По този начин са построени къщите на вдовиците, на бедните и на сираците.

 

В махалата, само за две години, израства новият квартал „Бежански”, в който улиците, по искане на ръководството на Тракийската организация, носят имена на местности и събития, свързани с Тракия. Още през 1927 г. са построени 8 двуетажни къщи, 2 бакалници на Илия Узунов и Иван Ламбов, 3 фурни на Коста Фотев и Таню Минчев - македонците и на Никола Зюмбюлев. А на кръстовището на улиците „Марица” и „Петрова нива” всяка неделя се вият кръшни тракийски хора.

 

Тракийската организация по това време се занимава и с богата културно-просветна и благотворителна дейност чрез създаването на своето Младежко дружество с председател Никола Питиша. Драматичният състав играе в читалище „Искра” пиесите „Кървава сватба”, „Потурчила се”, „Пристанала”, „Кървава песен” и др. Разучават се много песни, обичаи и се възстановяват традициите на тракийци. В бр. 270 на в. „Казанлъшка Искра” се съобщава, че Тракийската организация е представила пиесата „Блудният син” със сюжет от войната и успеха ѝ е задоволителен.

 

Когато се отбелязва 10-та годишнина от Ньойския договор в Общински вестник пише: „Три аероплана прелитат над площада с траурни знамена и лозунги: „Нека траур и протест изпълват душите ни в този ден!”; „Долу Ньойския договор”. А падането на Одрин се чествало от Тракийската организация в продължение на два дни съвместно с Дружеството на запасните офицери и Военния клуб. За едно такова честване Общински вестник пише: „На площада е шумно и многолюдно. Речи произнесли министърът на войната ген. Бакърджиев и

 

126

 

 

председателят на Върховния изпълнителен комитет на Тракийската организация Коста Георгиев. Точно в 12 часа биели черковните камбани, свирели сирените на фабриките и автомобилните клаксони, хвърчат аероплани със знамена. След това тържеството се пренася в казармата, където на следващия ден се прави клетва или войнишко шествие.”

 

През 1944 г. се завръщат от Беломорска Тракия 11 семейства бежанци и се установяват в Казанлък. Красивият град, богатата природа и развитата промишленост привличат и други бежанци, които по групи или индивидуално пристигат в града. А през 1955 г. и последните жители на с.Славеево, Ивайловградско, идват при своите близки тук и слагат началото на още един квартал, северно от шосето, който днес носи името на Капитан Петко войвода.

 

През 1990 г. ръководството на дружество „Тракия” прави предложение пред общинските власти името на квартал „Бежански” да се замени с „Тракия”, та дано се забравят най- после бежанските неволи и в паметта на поколенията да остане само паметта за родната Тракия.

 

Днес потомци на тракийските бежанци има и в Скобелево (от Беломорска Тракия), в Бузовград (от Търново и Одринска Тракия), в Черганово, Розово, Овощник, Гурково и др.

 

През последните години ръководството промени курса на обществено-патриотичната си дейност като излезе от клубовете и залите и насочи вниманието си към всички граждани, независимо, че нямат тракийски корен и разнообрази своето публично присъствие. Навярно затова вече нашите проблеми намират място и във в. Искра, и в местната телевизия. А много от празниците си и честванията провеждаме в музей „Искра”, на които вече присъстват не само тракийци, а и много граждани на Казанлък, които симпатизират на тракийската кауза и са ѝ съпричастни.

 

Ежегодно се посещава детския мемориал на Илиева нива, както и тържествата край с. Аврен и гр. Маджарово. А над

 

127

 

 

стотици казанлъчани, вече по традиция, всяка година отбелязват Деня на Тракия в гр.Одрин.

 

По идея на казанлъшката тракийска организация и с активната методическа помощ на директора на ИМ „Искра” Косьо Зарев, беше направена и паметна плоча на загиналите от 23-ти Шипченски полк воини през войните 1912-1913 г, която бе осветена в Шипченския храм и след като тракийско шествие я проводи през Шейново и двора на казармения полк, тя бе предадена на българската черква в Одрин с поклона на 250 казанлъчани.

 

Днес, членове на Дружеството редовно участват в крае- ведческите четения на местния музей, когато се разглеждат теми, свързани с тракийската орисия. Някои от докладваните теми дори са включени и в издадените сборници на музея.

 

За да стане достояние тракийската кауза и история на по- младите хора, зачестиха и екскурзиите до родните места на изселниците в Турция, Гърция и Македония. Така например, в Македония намерихме гроба на Никола Танев - наш земляк от с. Крън, който е бил помощник-войвода в чета по време на Илинденско-Преображенското въстание. Дотогава никой от близките му не знаеше, че гроба му се намира в с. Троянци, Прилепско. А използвайки документите от музеите в Прилеп и Битоля, заедно с писмото на Димитър Танев до неговия племенник, открихме и общия гроб на 7-те четника, запалени живи в пещера край селото.

 

Всички дела на казанлъшката Тракийска организация днес са белязани от ехото, което кънти във всеки потомък на изселниците: „Тракийци! - хора с опърлени криле и души. Но живи. Живи!!! Защото са хора със здрав дух и жилав корен и помнят Тракия - една изстрадала земя: горена, мъчена и клана, но българска останала докрай Докрай...”

 

Костадинка ДИМИТРОВА

Председател на Дружество „Тракия” - Казанлък

 

128

 

 

 

9. За Знамето на Казанлъшката Тракийска Организация

 

Ето какво е събрала в студията си по тази тема Пепа Пенчева, която е уредник в отдел „Нова история” на музей „Искра”в Казанлък.

 

Знамето е изработено през 1928 г и за пръв път е развяно на протестния митинг, организиран в деня на подписването на Ньойския договор, който доведе България до втора национална катастрофа.

 

В продължение на 50 години тракийци от Казанлък се прекланят пред подвига на героите, участвали в Илинденско- Преображенското въстание през 1903 г. в местността Петрова нива. Знамето придружава казанлъшките тракийци и в пътуването им до гр. Маджарово, където край Тунджа намират смъртта си повече от 2 хиляди жени, деца и мъже през 1912-1913 г. То е преминало и през Пелевун и Доган Хисар (днешното Есеми), за да засвидетелства голямата почит на живеещите в Казанлък тракийци към подвизите на легендарния Капитан Петко войвода.

 

Знамето е изработено от червен копринен плат, обшит с жълти ресни. От едната страна, в средата, с кремава боя на оранжев фон са нарисувани две, сплетени за поздрав, ръце, които по един абсолютно безспорен начин свидетелстват за откритата добронамереност на тракийските преселници в Казанлък. От двете страни на сплетените за поздрав ръце, с бяла боя, изтрита вече от времето, са изписани две дати. Отляво е годината 1914, която е и началото на Първата Световна война. Отдясно е изписана датата 19.VIII.1903 - денят на избухването на Илинденско-Преображенското въстание. В горната част на знамето, с оранжева боя е изписан текст: „Тракийска организация”, а в долната част се чете: „Казанлъшко култ. благотворително д-во”, изписано с бели букви, а със златист кант и оранжева боя - „Тракия”. От другата страна на знамето може да се проследи конюнктурата

 

129

 

 

на времето, в което тракийци са живели. Първо там е нарисувана личност, която по-късно е отречена. На нейно място художникът изобразява после изгрев над Бяло море, към който е отправило взор младо тракийско семейство. Времето обаче заличава и тази рисунка и на нейно място е нарисувана на хартия млада и стройна странджанка, качила се на висок хълм, от който гледа към паметника на Петрова нива. За съжаление хартията е захабена и на места скъсана. Под рисунката е изписан текст с оранжева боя, който очевидно отговаря на съдържанието на втората картина: „Към Бялото море за благоденствието на България!” И от двете страни рисунките и текстовете са оградени с красиво изработени винетки с жълта боя, също и със златист кант.

 

Знамето на Казанлъшкото Тракийско Дружество беше предадено на Музей „Искра” на 29 октомври 2004 г., по време на краеведческите четения във връзка с Деня на будителя, от Костадинка Димитрова, която, като председател на Дружеството и от името на стотиците тракийски заселници в Казанлък, пожела тази светиня да се съхрани и за следващите поколения.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]