Тракийският свят (есета)
Никола Инджов

 

8. ИЛКО ДИМИТРОВ ИЛИ “МЕНЕ ТРАКИЯ МИ Е РОД И РОДИНА!”
 


Илко Димитров е един от беззаветните борци за присъединяването на Беломорска Тракия към България. Той живя осемдесет и девет години, от които почти тридесет прекара в пряки стълкновения с редовна турска войска, башибозушки потери и гръцки жандармерийски отряди. При завършека на Балканската война през 1913 година с мъжете и юношите той защитава родното си село Манастир, Гюмюрджинско, от изгаряне и разорение, а до 1920 година е в състава на тайната манастирска чета, която охранява далечните подстъпи към селото и пресреща разбойнически шайки, преминали по десния бряг на Марица да грабят останалото без държавна закрила българско население. През периода 1922 – 1942 година е ръководител на бойни групи към Комитета за свободата на Тракия.

Илко Димитров бе превърнал в същност на живота си порива за освобождението на исконното наше тракийско отечество, след като България през 1878 година бе освободена на територия, значително по-малка от територията, която обхващаха през вековете българската държава, българската народност или българската православна църква.

Една немного известна и необикновена революционна идея – за автономията на Беломорска Тракия, изповядва в младостта си Илко Димитров. По силата на Ньойския договор през 1920 година в региона е установено управление на Съглашението, заменено след 28 май същата година с властта на Гърция. Идеята е необикновена, защото за пръв път в историята обединява българи и турци, които в борбата си против новите узурпатори стигат дори до образуването на българо-турско правителство в областта. Вместо армия, каквато няма възможност нито да организира, нито да узакони, това правителство поддържа четническо движение.

Както е известно, Гърция окупира Беломорска Тракия през 1920 година и налага държавна власт над население, което е предимно българско (80 893) и турско (73 220) при 51 706 гърци по данни на съюзническата администрация на френския генерал Шарпи. Пет години по-рано българското население е наброявало 172 000 души. Този период е известен като период на обезбългаряването на Беломорска Тракия. Цели български села са натоварени на параходи и интернирани по безводните и каменисти егейски архипелази. От село Манастир има заточеници чак на остров Крит. Тракийците помнят и досега зловещата заповед на военния управител генерал Замбракакис да бъдат подложени на гонения “българокръвните, българогласните и българоглавите селища”.

От гръцката власт е засегнато и населението на беломорските турски села. Тогава по призив на Тракийския български комитет се сформира българо-турско опълчение с командир турският офицер Фуад бей, а предводители на тридесетте дружини са прочутите с предишните си антитурски подвизи български войводи Таню Николов, Димитър Николов, Коста Ненчев, Пейо Поптрендафилов, Димитър Маджаров, Димо Янков, Тодор Стоенчев, Никола Царев, Иван Дамянов, Руси Каракачанов, Никола Самарджиев, Манол Аркомарев, Стойко Запъртов и много други.. Това е временна формация, която през 1922 година бива реорганизирана в българо-турска Вътрешно тракийска революционна организация (ВТРО). В нея от турска страна се включват още турски военни - Исмаил Хамза, Хикмет Емин бей и Юсюф Фаик бей. Но те не са кемалисти, поради което когато през късната есен на същата година в Турция парламентарно бива отхвърлен султанатът като форма на държавно управление, бившите султански велможи остават без обществена подкрепа. Постепенно ВТРО се изчиства от чуждокръвни елементи и става изцяло българска организация. В Кърджали, Хасково, Момчилград, Свиленград, Харманли, Ивайловград се създават околийски комитети, по границата се изграждат проходни пунктове. От с. Пънчево, Ивайловградско, тръгва отлично уреден таен канал за преминаване на хора и пренасяне на оръжие в Беломорието. В края на същата година вече има двадесетина чети с около 600 четници.

Между тях е Илко Димитров.

С четата на Димитър Маджаров Илко Димитров участва в атаката срещу гръцки войнишки лагер в Дедеагач, във взривяването на железопътния мост между Фере и Бадома. Навлязла в Беломорска Тракия на 11 януари 1923 година, четата се завръща след две седмици в с. Корен, но без Илко Димитров, който се присъединява към четата на Руси Каракачанов, останала по заповед на главния войвода Таню Николов да продължава диверсионните си акции по железопътната линия Ксанти – Гюмюрджина – Дедегач – Одрин.

По време на Лозанската конференция (пролетта на 1923 година) четите засилват дейността си с цел да обърнат внимание на европейската дипломация върху съпротивата на българския народ срещу новото решение – по клаузите на Севърския договор - Тракия да бъде поделена между Гърция и Турция. Но през лятото правителството на Александър Стамболийски е заставено да прекрати дейността на ВТРО в изпълнение на приетите от него документи на Лозанската конференция. Вярно е, че Стамболийски от мъка и безсилен гняв чупи писалката, с която се подписва под Ньойския договор, но тази ефектна сцена е последвана от пречупването на българските четнически саби.

И на българския четнически дух у много хора, но не и у Илко Димитров!

Илко Димитров е четник, както и неговият връстник и братовчед от същото село Манастир Иван Инджов – моят баща. Когато Беломорска Тракия е отделена окончателно от България, смесените диверсионни групи от българи и турци по принуда се формират на територията на окастрената българска държава, главно в Хасковско и Кърджалийско. Те проникват в Беломорието и с акции срещу гърците подкрепят националноосвободителните борби на турците в Анадола. След разгрома на гръцката армия в Мала Азия през 1922 година се образува Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация, в която Илко Димитров участва заради върховното си убеждение, което изразяваше с металния си глас така: “Мене Тракия ми е род и родина!”

След като възниква необходимостта окончателно да бъде закрита ВТРО, в средите на тракийските бежанци се поражда идеята за създаване на нова организация, която да им бъде защитник на техните права в многобройните спорове за имоти, закрилник от бандитски нападения, особено в Източните Родопи, и гарант срещу корупцията на местната и централната власт при настаняването на бежанците на постоянно местожителство. По идея на неколцина бежанци, между които и Илко Димитров, се учредява Комитет за свободата на Тракия (КСТ). Символично е, че тази нова формация се провъзгласява в същия ден, когато публично е преустановена ВТРО – 12 октомври 1927 година.

Впрочем, ето как Илко Димитров описва всичко това в протокол за разпит с дата 31 октомври 1933 година в Дирекцията на полицията, София, където е задържан за дейността си като поборник на тракийската кауза:
 

“Именувам се Илко Димитров Стоилов от с. Манастир, Гюмюрджинско, Зап. Тракия, жив. в Кърджали, чиновник, 33 год., българин, изт. православен, грамотен, неженен, неосъждан, показвам:

Напуснах гр. Гюмюрджина, където живеех, през 1920 година и се настаних на местожителство в гр. Кърджали. След няколко месеца от идването ми по инициатива на няколко души от нас образувахме културно-благотворително дружество “Тракия”, на което бях избран за секретар. През 1922 година, когато се водеше войната между Гърция и Турция в Мала Азия, ние, предвиждайки катастрофата на гърците, почнахме да образуваме Революционна организация, като в нея влязоха и няколко души турци, запасни офицери, дошли специално от Турция. Образуваха се смесени чети и се навлезе в Гърция за повдигане на въстание. Поради закъсняване обаче и поради малкото хора акцията излезе несполучлива и нашата родина остана отново под робство. В.Т.Р.О. продължи да съществува до 1927 година. След конгреса, който стана тогава, В.Т.Р.О. се разтури и се образува К.С.Т. (Комитет за свободата на Тракия), който и досега съществува.

Целта на К.С.Т. е да организира всички добри тракийци, да поддържа у тях високо национално съзнание и се бори за освобождаването на нашата родина. Лозунгът на тракийци е присъединяване на Тракия към българската държава, която да стане силна и мощна, за да отстоява националните идеали на българския народ.

К.С.Т. се ръководи от Върховно ръководно тяло, което се избира на всеки 2 години. Избраните лица се знаят само от Председателя на Конгреса, като след избора действат с псевдоними. Във всеки населен пункт, където има тракийци, има образувани местни групи, които се делят на тройки, и членовете на които не се познават.

Тройките имат за задача да държат буден националния дух на тракийския българин и му внушават да не забравя своята поробена родина.

Напоследък К.С.Т. и неговите хора са заети твърде много с разкриване каналите и дейността на турската организация в Мастанлийския, Пашмаклийския, Хасковския и Бургаския окръзи, която развива твърде усилена дейност и която застрашава устоите на държавата. Хората на К.С.Т. са безрезервно в съдействие на военните власти, които полагат максимум усилия за разкриването на тая турска организация и нейните подбудители.Напоследък се забелязват много ходжи дошли като емигранти от Турция и Гърция, които непрестанно се движат из турското и помашкото население и го подбуждат да се изселва като вдигне и въстание, с която цел се гони злепоставяното на българската държава, за да не иска правата на своите малцинства в другите държави, а може би и по-далечни цели, като се подигне бунта гръцка и турска войска да навлязат в българска територия от височините не Родопите, за да се закрепят стратегически. Срещу тая опасност К.С.Т. е мобилизирала всички свои сили и без много шум в съдействие на военните власти ще съумее да парира всички тайни замисли на чуждите агенти.

Лично аз съм натоварен да организирам всички тракийци, като едни влязат в благотворителните дружества, а другите, по-смелите , по-решителните да влязат в К.С.Т. и когато стане нужда да ги дадем на разположение на България, на общото ни Отечество, за да изпълнят дълга си като добри българи. К.С.Т. същ има за задача да не допуща разбойничество в по-горе казаните окръзи, като при появяването на такива, хората на К.С.Н. са длъжни да се поставят в услуга на официалните власти. К.С.Т. също има за задача да работи за спечелване на общественото мнение в България за тракийската кауза, защото ние смятаме, че освобождението на нашата родина не ще дойде от четнишки нападения и бомбени атентати, а ще дойде чрез Българската държава, която всички ще трябва да пазим свято.

За издръжка на хората си К.С.Т. събира помощи от състоятелни тракийци, а и от външни хора, които желаят да ни подпомогнат. С насилие при събиране на средства не си служим, тъй като вземаме от там откъдето ни се даде. Друг не зная. Показанията си написах саморъчно”

 

В архивите на МВР е запазен финансовия отчет на КСТ за първите две години на съществуванието му. Един бегъл поглед върху този документ дава достатъчно ясна представа за целите и възможностите на КСТ.

Отчетени са приходи на стойност 771 318 лева, събрани по пет кочана и наследена наличност от ВТРО. Разходите са предназначени за организационни нужди, за оръжие, за издръжка на куриери, за стари дългове на ВТРО, за поддръжка на проходните пунктове и някои канцеларски нужди. Разходите са изравнени с приходите.

Ръководното тяло на КСТ в началото не включва Илко Димитров, навярно защото е известен буйния му четнически нрав. Но той е избран за пунктов началник на най-гъсто населения с бежанци район – Кърджалийския, което му дава реален превес на влияние много по-голям, отколкото на някои ръководители. И тъй като всички, за да запазят секретност, са с псевдоними ( Д. Маджаров – Маришки, К. Георгиев – Гурко, Ив. Пандалеев – Горски, Д. Токмаков – Беломорев, Ж. Каунджиев – Еркенски, Д. Янков – Одрински), Илко Димитров също си избира псевдоним - Инджето.

“Взех прозвището на дядо ни Вълко Инджов – казваше ми той – юначен човек беше!”

Временният устав на КСТ е в известна степен трогателен по своята емоционалност документ, което най-добре личи в параграфа “Цел”, точка първа и единствена: “Борба до край за освобождението на поробена Тракия и присъединяването й към България”.

Ето някои особености на устава, които му придават своеобразна автентичност.

Уставът гласи, че ръководното тяло на КСТ се състои от членове, избирани измежду българите-тракийци от поробената до 1913 година Тракия. Датата не е произволна. Това означава, че новата структура още от началото се стреми да се опази от внедряване в нея на хора с нетипичен тракийски произход. Сигурно за това има основания от миналото на ВТРО. Организацията не се определя като масова, а с ограничен брой – записано е изрично. Представители на организацията във всяко селище са пунктовите началници, назначавани отгоре, които пък си създават “революционни тройки”. Подчертано е, че не е нужно тройките да се познават помежду си. Установено е и съдържанието на клетвения лист, който всеки член на организацията попълва собственоръчно и подписва. Ето клетвеният лист на Илко Димитров: “Подписаният Илко Димитров от с. Манастир, Гюмюрджинско (не от Кърджали, където живее . б.а.) по занятие ... (непопълнено – б.а.) заклевам се в името на народността си, честта и вярата си, че ще служа безкористно и честно на каузата на Комитета за свободата на Тракия, чиито цели и задачи са ми известни. В случай на измяна, доброволно ще приема да понеса наказателни санкции, наложени ми от ръководното тяло”.

Илко Димитров е най-видният може би деятел на Комитета за свободата на Тракия, той е държал архивите на съзаклятието и в продължение на десетилетия е запазил местонахождението на тази изключителна документация в тайна. Предусещайки края си, завещава на съпругата си Мара Михайлова след неговата смърт да съобщи на мене къде са скрити тези архиви. Избрал ме е като единствен от рода, който по професия и обществено положение би могъл да ги приложи към специализирани проучвания. Поради дългите ми отсъствия в чужбина Мара Михайлова не можа да ми предаде навреме неговото устно завещание. И когато най-после на 19 август 1989 година отидох в Кърджали, на вратата на апартамента на семейството в блок “Център” видях още един некролог – нейният. Бе починала предния ден и бе погребана няколко часа преди моето тъй закъсняло посещение...

Мара Михайлова бе емблематична личност в българската етнология. Под нейно влияние очевидно Илко Димитров от човек на революционната борба за Тракия се превръща в хранител на паметта за Тракия. Той също започва да се занимава със събирането на народни песни и предания. Успя да напише краеведския труд "Село Манастир, Гюмюрджинско", публикува някои бележки от историко-етнографски характер. Ще добавя, че много песни на беломорските тракийци, които Мара Михайлова записа за своите забележителни сборници, са изпети от Илко Димитров и от майка му Комня Димитрова Стоилова. А на една снимка от тридесетте години се вижда как Илко Димитров води “слядно хоро” насред Кърджали – това е инсценировка по негова идея на характерния тракийски танц, за да бъде съхранен чрез фотографията.

Ето какво ми е разказвал за Илко Димитров Анастас Примовски (Тасо Примо).

Някъде през 1938-39 година Примовски е назначен като млад адвокат в Кърджали. На петия примерно месец от пребиваването му в града една вечер в кантората му, без да почука на вратата, влиза “напет и серт човек" и казва: "Стой мирно и слушай, не се плаши, вече няма защо. Аз съм от Комитета за свободата на Тракия. Тебе нашите хора те мислеха за шпионин на правителството и ми наредиха да те следя и да те убия. Следях те, но разбрах, че не си такъв, за какъвто те смятат. Живей спокойно под моята закрила!" И си излиза.

Илко Димитров практически е първи разпространител на хипотезата гробът на Патриарх Евтимий да се търси към село Манастир, Гюмюрджинско.

За доказателства той ползва топонимията на селото, като размишлява върху произхода на названията на местностите “Владикув гроб” и “Търновските лозя”; споменава, че денят на Света Петка Българска манастирци са отбелязвали по рождената й дата, посочена от Патриарх Евтимий в написаното от него житие на светицата; разказва за намерените край селото останки от манастирски строеж; голяма част от хипотезата си той посвещава на оборването на разпространеното невярно твърдение, че Патриархът бил заточен в Бачковския манастир и специално в тази посока логиката му е безупречна.

С една дума, Илко Димитров се опира на народната памет за великия българин, недостатъчно проучена и до днес. Навремето твърденията му предизвикваха високомерно отношение, дори присмех. Но кабинетните нашенски историци и археолози не откриха нищо и оставиха България без некрополни светилища – ни един гроб на български цар, ни гроба на Левски, ни гроба на Ботев съумяха да намерят тия зубрачи на чужди открития и отличници по политическо поведение. И досега никой от тях не се е заел да проучи последните десет години от живота на Патриарх Евтимий, преминали в заточение.

Илко Димитров посочваше като място на това заточение своето родно село.

Това е една изключителна по своето отечествено значение хипотеза. Ще се опитам да я споделя така, както Илко Димитров я споделяше с мене, като прибавям и моите по-късни познания и прозрения, придобити не толкова от науката, колкото покрай науката.

Нито един от владетелите на Първото и Второто българско царство няма гроб. Нямат гроб и властелините на народния дух Васил Левски и Христо Ботев. Навярно известната смраченост в националния характер е заради недостига на тленни следи от велики хора. Толкова по - важно е да не се пренебрегват онези любителски сведения за исторически личности и събития, които все още се съхраняват в народната памет. По стечение на различни обстоятелства тракийските българи-бежанци от Западна Тракия, са носители на информация за последните години от живота на Патриарх Евтимий, за местоположението на неговия гроб.

Не мога да отмина в тези бележки огласените сравнително неотдавна археологически разкопки край Кърджали и крилатата новинарска илюзия, че бил открит гробът на Патриарх Евтимий. Преди четвърт век друг един монашески гроб - в Бачковския манастир, породи подобна самоизмама. Напразно! Гробът на Патриарх Евтимий изглежда трябва да се търси другаде - в землището на изгореното през 1913 година и изоставено от българите след 1924 година село Манастир, Гюмюрджинска околия, днес в държавните граници на Гърция.

Защо там?

Защото именно оттам идва народна памет за Патриарх Евтимий. Тя е записана в историкоетнографските тетрадки на Илко Димитров. Аз познавам споменатите трудове, тъй като той ме е допускал до книжата си. Приживе твърденията му за Патриарх Евтимий бяха посрещани с пренебрежение от учени, не направили усилие да проникнат в устойчивите на забрава и отрицание сведения от Манастир. Те са съхранени дори на чужда земя и през седем - осем поколения. При едно посещение в български села край Одеса попаднах на хора с манастирски корен. Чрез тях сверих топонимията на старото село и намерих потвърждение за съществуването на две необичайно назовани местности - "Владикув гроб" и "Търновските лозя". В днешна България бежанците манастирци са избрали за местожителство три селища - Крумовград, Созопол и Голям Манастир. Крумовград е предпочетен заради близостта и живата още вяра, че някой ден ще се завърнат при родното пепелище, както стана през 1941 - 1944 година. Изборът на Созопол е своеобразно доказателство, че Беломорска Тракия - това бе всъщност Средиземноморска България, отнета ни с Ньойския договор; че средиземноморският тип живот се е бил уталожил в душевността на манастирци, та Созопол е бил приет за убежище и по такава една трудно обяснима причина.

Особено внимание заслужава като ново заселище село Голям манастир. То е разположено в източните поли на Манастирските възвишения западно от Тунджа и южно от средновековния отбранителен ров Еркесията, недалече от Тополовград. По предания в околностите му е имало пет църкви! На върха "Градището" историкът проф. Васил Златарски търси средновековната крепост "Милеона", бранила пътя Ямбол - Одрин. Същият учен допуска, че един от хълмовете, наричан от живелите тук до 1924 година гърци "Черни хълм", е свързан със самопровъзгласилия се за император Алексий Врана. По - интересното е, че скалните монашески обители се притурят към животописа на прочутия отшелник, мистик и исихаст Григорий Синаит, който при второто си идване от Атон основава Синаитския манастир. В него е пребивавал Теодосий Търновски - духовният наставник на младия Патриарх Евтимий. Не е ли това загадъчното монашеско средище Паория? Дали в Странджа планина се е намирала Паория или пък в подстъпите към Беломорието?

Има някаква неуловима нишка между обстоятелството, че село Голям манастир е било средоточие на отшелници и просветители - и съхранената в народната памет информация, че в старото село Манастир е оставил следи самият Патриарх Евтимий. Заселването на манастирци в Голям манастир става по силата на българогръцка изселническа спогодба в същото време, когато старопланински гръцкоезични каракачани получават за зимна паша на стадата си землището на напуснатото старо село. Случайно съвпадение ли е, че и към двете места се насочва християнско простолюдие?

Сведенията за старото село Манастир в повечето случаи идват от странници, посетили го по едно или друго време. Те са цитирани от Илко Димитров. Не предизвикват съмнение данните на училищния инспектор Калфов, подготвил "Рапорт за състоянието на учебното дело в Гюмюрджинския църковно - училищен район за първото полугодие на учебната 1909 - 1910 година". Цифри за стопанското състояние на селото се съдържат и в документ, изпратен до българския екзарх Йосиф през 1911 година.

Според Илко Димитров (необнародваният ръкопис “Село Манастир, Гюмюрджинско”) в края на деветнадесети век село Манастир има 500 къщи и е с чисто българско население. Разположено е на 50 км североизточно от Гюмюрджина и на 40 км от брега на Бяло море. По основаването му съществува предание, че то е заселено от българи овчари от Радомирско, които идвали със стадата си да зимуват. В сватбарски песни, които се пеели в Манастир, се споменавали реките Струма и Искър. Също и старите женски и мъжки носии били сходни със шопските. Турците заварват селото обединено в християнска община със старейшина начело. Родовете са представлявали и стопански задруги. Известни са мандраджийски и зидарски родове. В местността "Селището" личали основите на древен храм, от който произлиза единственото име на селото, записано в турските държавни регистри като "Монастир колибелери" т.е. Манастирски колиби. Околните села биват потурчени изцяло и придобиват турски имена - Чалъбъ, Химитли, Казъл, Думанлъ, Ешек дере.

Според мнението пък на архимандрит Кирил, ксантийски архиерейски наместник от началото на века, землището било притежание на Бачковския манастир и селото било негов метох. В селото са били въздигнати две църкви - "Света Богородица" и "Свети Георги", а в околностите четири параклиса - на Свети Димитър в местността "Селището", на Свети Илия в местността "Бърчината", на Свети Пантелей в местността "Курбанище", на Свети Георги в местността "Черквище”. Необикновеното средоточие на черкви и параклиси подсказва, че село Манастир е било религиозно поклонническо средище. До параклиса на Свети Димитър се намирал стар гроб, неизвестно на кого. Именно това място се нарича "Владикув гроб". На него най - напред са ходили да палят свещи жените при всяка задушница или срещу голям празник, а чак след това на своите умрели роднини. Илко Димитров е записал израза "Върьте да палим свещ на владиката!". На свой ред и архимандрит Кирил навежда на мисълта, че Патриарх Евтимий е бил заточен в Манастир. Около основите на древния храм, дал името на селото, са правени разкопки, но кой и кога ги е правил, какво е търсил, каква научна подготовка е имал - не се споменава никъде...

Гробовете на манастирци са разпилени по свят, много по-широк от света на селото. В Мала Азия докъм 1940 година са срещани кадъни, които са доверявали, че са манастирки. Знае се за насилственото заселване на манастирци на егейския остров Китeра след 1920 година (Автономното управление на Беломорска Тракия). В местността "Мъгленик" край крумовградското село Аврен през 1927 година бяха открити костите на четиридесет и шест манастирски жени и деца, отвлечени от башибозука, изнасилвани и зверски изклани през 1913 година (Балканската война). От училищните книги на село Манастир Илко Димитров е преписал следните родови имена: Абрашеви, Ализотови, Апчеджикови, Врангови, Жингови, Инджови, Карабаджакови, Карастамови, Кемерови Кисьови, Киречиеви, Кръпови, Кулджиеви, Куцови, Лапардозови, Лишанови, Момчилови, Мурджеви, Пазвантови, Палазови, Пехливанови, Питоневи, Пулеви, Сабрутеви, Сакалбашеви, Трошанови, Царуланови, Чанчерови, Чачеви, Чекичеви, Черкезови, Чолови, Шабанови, Шогови...Това са имена, характерни за региона, където столетия наред са съжителствали българи, гърци, турци, евреи, арменци, пришълци от Каталония и Египет - още едно свидетелство за средиземноморския ареал на България. Потомците на тези родове са носители на народната памет за Патриарх Евтимий.

Защо все пак в морето от потурчени селища Манастир остава чисто българско село? По каква причина ислямското насилие го подминава? Сред родовете, изброени по - горе, само за една фамилия се предполага наследствена привилегированост - Пазвантови. Баба Пазвантка, живяла сто и девет години, е споделяла, че техните мъже са давали стража на пътя Гюмюрджина - Одрин. Но ето още една загадка. Защо в средата на миналия век гюмюрджинският турски съд наново очертава със специално решение землището на село Манастир? Едва ли заради опитите на съседни помохамеданчени села да си присвоят някоя крива полупланинска нива. Имало е по - дълбоки подбуди за неприкосновеността на селото. Не са ли свързани те с нрава на турците да запазват покорени и пленени светини като знак на своето собствено величие?

Аз съм склонен като стария ксантийски архимандрит Кирил и Илко Димитров да свържа основаването на село Манастир, воден и от името му, със съдбата на Патриарх Евтимий Търновски. Знайно е, че след като е бил отведен от столицата на рухналото Второ българско царство, е имал още десетина години живот. Къде ги е прекарал той?

Както нашепва легендата, ръката на палача се вкаменява, когато се вдига да посече Патриарха. Ето какво пише Григорий Цамблак: "Подир това чудо варваринът намисли да пресели людете на Изток...а божия човек да изпрати на заточение в Македония. (Така именуват Тракия през епохата, б.а.) И той излезе сред людете като втори Йеремия. Гледката предизвикваше сълзи дори у самите камъни на града...защото не се отвеждаха всички заедно...а едни, които се отличаваха по род, по богатство или по красота, се заточаваха, а други се оставяха...Що стана по-нататък? Когато стигна мястото, където го водеха, и пустиннолюбивата му душа видя планината и забеляза, че мястото отговаря на желанието му, той се просълзи...рече "Ето покоището, където ще премина краткия си живот"...

Мнозина споменават Бачковският манастир като последно негово "покоище", но това са голословни твърдения. Там просто не е открито нито едно веществено доказателство за пребиваването му. Възможно ли е в Бачковския манастир, духовен и книжовен център, защитен от поробителите заради покровителството на руската и грузинската църква, възможно ли е в такова непомръкващо огнище на православието да пребивава десет години най - просветения човек на българското средновековие - и да няма писмена следа от него? Нито една народна песен, нито едно предание! А и нищо от околната топонимия не е свързано с патриарха.

Но с патриарха е свързана топонимията на село Манастир. Местността "Владикув гроб" поражда директни асоциации. Местността"Търновските лозя" напомня, че знатните турски заточеници разполагат с атрибути от своя бит, между които- защо не - и лозови пръчки, взети за засаждане в неизвестното място на заточението.

Има и друго, което при добра воля може да бъде сложено на везните. Моите родители ми разказваха, че най - големият празник на селото е бил 14 октомври - денят на Света Петка Българска, тракийка, родена сравнително недалече от Манастир в градчето Епиват на Мраморно море. Службата за нея е написана от Патриарх Евтимий и защо това да не навежда на мисълта, че той е пожелал да привърши жизнения си път в родните краища на единствената светица, назована Българска?

За Патриарх Евтимий има тракийска народна памет и ако свържем отделните сведения в една идея, макар и трудно доказуема извън средствата на съвременната наука, можем да стигнем до следното заключение:

Село Манастир е основано преди потурчването от хора, които са донесли на южните родопски склонове песни за Искър и Струма. Това са били овчари от Радомирско, докарвали стадата си да зимуват по южния родопски склон. Те са идвали около Димитровден и са се завръщали около Великден кой знае колко столетия наред. Може би те са били съгледвачите на цар Калоян, в чиито нозе са търкулнали главата на Бонифаций Монфератски, сразен в един от близките проходи. По - нататък съдбата на овчарите просветва в сиянието на Патриарх Евтимий. Турците са го карали на юг, на заточение, но не в диарбекирските зандани, не в сирийската пустиня, не в кипърските крепости. Те са уважили със специфичен турски табихет неговия сан и са въдворили живия български светец сред хора с негова вяра и кръв. Разбирали са, че около него трябва да има български народ, но малко по-друг. Не този, който вече е бил потурчен, а народ, който не бил помирисвал още собствената си кръв по острието на ятагана. Такъв народ за тях са представлявали тракийските българи от стабилната християнска община в село Манастир. Народ, който да съхрани в паметта си единствените свидетелства за Патриарх Евтимий Търновски след отвеждането му от столицата в една благословена българска покрайнина като Беломорска Тракия.

Опитах се през периода 1996 – 2001 да обнародвам нещо по въпроса и усилията ми срещнаха странен, твърде странен отглас. Един газетарски историк самоуверено ми заяви, че знае къде се намира гробът на Патриарх Евтимий, но когато му връчих моята статия за вестника, където той бе консултант, тя потъна в обещанията да бъде публикувана. Под формата на интервю за друг вестник успях да лансирам разсъжденията на Илко Димитров, но и тогава никой на откликна. Вмъкнах почти същия текст в една студия за романа на Антон Дончев “Време разделно”, която публикувах в сп. “Понеделник” – и пак мълчание. Направих още няколко опита – същото. Обществото се занимаваше с политика и политиканство, на първите страници на вестниците излизаха съобщения за престъпления и престъпници. Но това бе на повърхността на всекидневието. Причините за равнодушието или невниманието са много по-дълбоки, те не са случайни. Тъй като не става дума за археология, става дума за идеология!

Ще започна с най-близкия до мене пример – говорът на моите деди и прадеди от село Манастир, Гюмюрджинско.

До нахлуването на османските турци в Триречието – земята, през която минават Арда, Тунджа и Марица –манастирският говор клокочи с долноарденска, беломорска и хасковска струя. Тук ще приведа един малък пасаж от моя роман “Възречени от Манастър”, сюжетно свързан със същото село:

“Те не смятаха за чуждица думата, огласила насрещни брегове. Възприемаха я като белег на неизбежна съдба. В Триречието българи, гърци и турци разпознаваха и себе си, и бога си с думи, разбъркани под калпаци, гугли и фесове като в една вавилонска – или манастърска – глава. Евреите мърмореха уж на шпаньолски – каруца, порта, вино. С ръмжащ тигър в гърлото арменците произнасяха ямурлук, яр, разбой. Дюлгерският език бе придошъл от арнаути на турска служба, камиларският – от кюрдски и персийски пътешественици. Родените и природените в Триречието говореха с техните си нашенски думи . Техни – и нашенски! Между Светулка и Мъгленик навсякъде бялата женска забрадка с алени краища е дюлбен, гласовитият хлопатар – тунч, бавното мъжко хоро – джанипипер, костенурката – желва, пристанището – лиман, разветият мъжки перчем – чумбас. Понятия за природата и човека, взети сякаш на заем от дервиши и таксидиоти, от европейски археолози и ботаници, от еничарски главатари със сини ясновелможни полски очи. И Господ би се объркал, ако чуе как българите се оправят помежду си с турска и гръцка реч, турците – с българска и гръцка, гърците – с българска и турска. Стихия от три реки е Триречието – и от три речи! Всяка една вселенска, всяка една божествена, всяка една човешка!”

Тракия е отечество на всеки десети българин. В историческа перспектива тракиецът определено се очертава като европейски етнически тип от рода на валонците или каталонците, за когото майчиният език е признак на народността му, а многоезичието – белег на отечеството му. Защото тракийци са не само българите, има тракийци гърци, турци, арменци, евреи...

Илко Димитров бе може би първият манастирец, в чиято .лична съдба така драматично и конкретно се открои оня исторически механизъм, по силата на който отечество и държава бяха окончателно разделени и от последователното насилие на две власти – турска и гръцка, и от няколко международни договора – Санстефанският, Берлинският, Ньойският, наложени от т.н. Велики сили.

Род и родина му бе Тракия, държава му бе България, а нямаше като че ли допирни точки между двете пространства на бежанеца в собствената му страна. Защото наистина тракийците бяха бежанци, както се пееше в една песен на времето – “От Черно море до Охрид, от Дунав до Бялото море...”

Все в България, все в исторически собствената си страна...

Илко Димитров интуитивно може би схващаше тази особеност на нашия тракийски произход и нашата етническа принадлежност, той ми е говорил за всичко това в аспекта на насилието, което османските турци прилагат спрямо Тракия. Той знаеше, че не само мечът и не само огънят - истинското насилие изпреварва във времето физическото унищожение на българското население и българските поселища в Беломорието, истинското насилие има друг облик, на пръв поглед не толкова страшен. Той често ми повтаряше, че петвековното робство наистина не трябва да се нарича “турско” , то е робство под властта на империя, която отрича да се състои от турци и от каквито и да е други народности, а приема за своя народностна база единствено мюсюлманите. Т.е. религията е в основата на нацията и още тогава войната на мюсюлманите за отечеството се нарича “Джихад” – “Война за вярата”.

За да си представим същността на истинското насилие на една империя, каквато е Турция, над по-малобройните от нея етноси, нека погледнем в историята през погледа на някои не особено популярни изследователи, например руския академик Лев Гумильов. Синът на двама гениални поети – Анна Ахматова и Николай Гумильов, прави историческите си проучвания сякаш с наследствено вдъхновение и сякаш озарява строгата наука с разискрените очи на месия. За историята изглежда също трябва поетически дар...

В случая Лев Гумильов осмисля по своему сравнително известна фактология, която и аз ще посоча тук. През ХIII век туркменският водител Ертогрул, прогонен от нашественици монголци, довел в Мала Азия около 500 конника със семействата им. Иконийският султан заселил придошлите азиатци в неспокойните райони към Никея - в Бурса, за да ги ползва в погранични, а по същество религиозни, войни с “неверниците” гърци. През епохата при първите султани в Бурса се стичали доброволци - “газите” от целия Близък изток, и получавали участъци за заселване. Постепенно газите се превърнали в “спахиите” и съставили султанската конница. Завладяването на България през ХIV век позволило на турските властници да организират пехота от християнски юноши, които откъсвали от семействата им, преобръщали ги в ислямска вяра, обучавали ги на военно дело, и ги равнопоставяли на гвардейски части. Това са еничарите или “новата армия”, в която има силен прилив на българска кръв. През XV век бил създаден флот, комплектован с авантюристи мореплаватели от всички крайбрежия на Средиземноморието. През XVI век към разгърналата се имперска войска била добавена леката кавалерия – “акънджиите” от вече подвластните на османлиите Диарбекир, Ирак и Кюрдистан. За османски дипломати били назначавани французи родоотстъпници, за финансисти и икономисти – гърци, арменци, евреи. Жени подобни хора си купували на пазарите за роби, където се намирали голям брой полякини, украинки, германки, италианки, грузинки, гъркини, берберки, негърки и т.н. Именно тези жени през XVII – XVIII век са били майките и бабите на турските войници. В етническата амалгама турците са олицетворявали етноса, макар че, слушал военните команди на турски, младият войник е разговарял с майка си на полски, с баба си – на италиански, по тържищата се е пазарил на гръцки, четял е стихове на персийски, а молитви – на арабски. Но той е бил османлия, защото се е държал както подобава на един османлия – храбър и верен на исляма воин!

Тази етническа цялост била срината през XIX век от многобройните европейски родоотстъпници и изучилите се в Париж младотурци. Османската империя окончателно рухва през ХХ век, а новата Турция била въздигната от селджукски турци, придошли от глъбините на Мала Азия. Последните османлии доживели своя упадък из цариградските сокаци. Това означава, заключава Лев Гумильов, че в продължение на шестстотин години османлиите били обединени не в езикова, а в религиозна общност...

В такава имперска обстановка се развива и известният ми исторически живот на гюмюрджинското село Манастир от заселването в него на Патриарх Евтимий до опожаряването и разорението му след Балканската война.

Илко Димитров не познаваше трудовете на руския учен за етногенезиса и биосферата на света, но неговият собствен народностен опит го приближаваше до схващането, че не езикът разделя хората. Той говореше турски и гръцки, а по начало беломорските тракийци бяха триезични. Аз самият като дете в Гюмюрджина се разбирах с другите деца в махалата и на техните родни говори – гръцки, турски, еврейски, арменски. Разбира се, става дума за битови разговори, при това детински.

Съзнанието, че една класическа империя като Турция иска да приобщи към себе си Тракия чрез исляма, никога не е напускало хората от моята черга. Опита за потурчването на Родопите – тракийската планина, както и на цяла Тракия, Илко Димитров схващаше в единствения му смисъл, а именно превръщането на новите правоверни в народностна база на империята. От беломорските тракийски села има отведени мъжки деца за еничари, има похитени девойки за робските пазари, има заточеници в Диарбекир, да не говорим за унищожението и разорението на българските поселища след Балканската война, за кадъните манастирки, срещани по свидетелства на странници из Анадола чак до към 1939 година. Но няма нито един беломорски тракиец, приобщен към османската империя в ранга на сановник подобно на Стефан Богориди например, на Хаджи Иванчо Пенчович, на д-р Христо Стамболски в края на краищата. В по-късни времена привлечените от Кемал Ататюрк български архитекти, строителни инженери и други технически специалисти, сред които и двама манастирци, не са били подлагани на верска асимилация.

Воден от природната си проницателност, Илко Димитров смяташе, че опитът за приобщаване на велик беломорски българин към империята е бил направен най-напред с Патриарх Евтимий. Заради тази цел той е бил заточен в Тракия, в село – метох на неподвластния на турците Бачковски манастир, но опитът е пропаднал вероятно поради личностната съпротива на Патриарха. Не са пропаднали обаче опитите да бъдат приобщени чрез исляма към империята други личности на времето. Между тях са неколцина българи от Софийско, достигнали до висши турски длъжности - двама велик везири, един началник на еничарските войски, четирима капдан дерии, т.е. командващи султанския флот, управители на области в Мала Азия и в Близкия изток. Някои от тях се отличават с реформаторските си амбиции като прочутия Митхад паша, русенец по рождение и вероятно българин по майчин корен. Има и един случай от Родопите, става дума за роденият в Широка лъка архитект и строител Коджа Синан. Той най-напред бил отведен за еничар, но после се посветил на дарбата си и построил повече от 400 джамии, медресета, болници, гробници и др. Той е всъщност възпетия в български песенен епос майстор Манол, а джамията, от която поискал да полети с дървените си криле – “Султан Селим” в Одрин. Тази сграда, впрочем, се счита за един от неговите архитектурни шедьоври.

Разсъжденията на Илко Димитров за отказа на Патриарх Евтимий да приеме исляма по време на десетгодишното си заточение в село Манастир поставят в друга, по-истинска светлина прословутото уважение на турците към сана на пленените от тях християни. Уважението е било прикритие на насилието, което постепенно създава от хората с различни религии едноверци в исляма.

У Илко Димитров всичко това се бе насложило като наследствена родова памет. Цялото минало на неговото родно село бе изградило от тоя човек един самоотвержен патриот, прозрял в Тракия своето единствено отечество, откъснато силом от България. За присъединяването на Тракия към България се бореше той през целия си живот – и срещу него стояха наемните стражи на три царства – три господарства. Защото той бе преследван от турците в гористите бърда около село Манастир, Гюмюрджинско; бе дирен от гърците сред каракачаните и юруците по родопските пасища; бе подложен на специално секретно наблюдение от българската полиция и милиция в Кърджали.

Ето и няколко щриха от биографията на Илко Димитров.

Роден е – според намереното от мене в Кърджалийския държавен архив “Свид‡телство за свето кръщение” - на 12 февруари 1899 година в с. Манастир, Гюмюрджинско, от православни родители Димитър Стоилов Апчежиков и законната му съпруга Комня Димитрова, кръстена по източноправославен обред в църквата “Света Богородица” от свещеника Христо Макрелов при възприемничеството на Димитър Николов.

Свидетелството е издадено от архиерейския наместник Найденов на 10 април 1929 година в Хасково.

Този документ, без който той спокойно е преживял почти тридесет години, очевидно му е притрябвал най-после за нещо. За какво? Отговорът е елементарен – за гражданска българска лична карта! До тогава Илко Димитров е държавен поданик без документ за самоличност. Цяло десетилетие той уж има покрив над главата си в Кърджали, но истинският му живот се осъществява в Беломорска Тракия. Той се връща неколкократно по родните си места с ония тракийски чети, които слизат чак до делтата на Марица с цел да освободят отечеството, но съумяват да извършат едва няколко диверсионни акции. В българските чети, както вече стана дума, в началото участват и турци тракийци, прокудени от своите беломорски села. Но не просто гръцките власти, а всички световни фактори, подготвили международните договори за обезбългаряването на Тракия, се възправят срещу тези необичайни формации, съставени от доскорошни гяури и доскорошни аги. (Какво своеобразно доказателство за Тракия като общо отечество на хора от различни националности!) Освен с четите, Илко Димитров е преминавал и сам границата и като вълк единак се е навъртал около опожареното село Манастир, където зимно време се задържал при стануващи каракачани, а лете се подслонявал в изоставените егреци. Въобще през тези години без лична карта той е живял като четник – и запази през целия си живот характер на четник.

Интересно е, че след Девети септември 1944 година Илко Димитров също е оставен без документ за самоличност. В един архив намерих следната негова молба до началника на милицията в Кърджали:

“Другарю началник, в притежание съм на временно удостоверение за самоличност. Понеже съм лоялен гражданин на социалистическа България и съм с определено социално положение, моля да наредите да ми се издаде постоянен паспорт, понеже считам, че е станала грешка Надявам се да се вслушате в справедливата ми молба ...”

Това заявление е с дата 11 август 1953 година.

Той смята, че е станала грешка при отказа да му се издаде граждански паспорт. Наистина ли не е знаел, че по това време общо двадесет и девет секретни агенти и доносници го следят, понеже е заподозрян в дейност против народната власт. Заради какво? |Заради миналото си като деец на Комитета за свободата на Тракия.

Каква логика има в преследванията, на които е подложен Илко Димитров, аз още не мога да разбера. Така или иначе, преди да му откажат паспорт, той е избран за отечественофронтовски кмет на Момчилград. За тази длъжност той няма нито образователен, нито обществен ценз. Завършил е само четвърто отделение в манастирското училище, не е взел никакво участие в комунистическото движение, което гарантираше навремето служебен напредък. Формално членува в БЗНС, известен е като “Николапетковист”. Много пъти съм се питал кои са причините Илко Димитров да бъде приет от властите за кмет? Будният му ум несъмнено е правел впечатление на околните, но едва ли това е било достатъчно. Моето предположение за оказаното му доверие в ония подозрителни времена, изострени с мними и реални класови и политически противоречия, е свързано с близкото приятелство на Илко Димитров с прославения тракийски воевода Димитър Маджаров.

Димитър Маджаров е спасител на десетки хиляди тракийци, прокудени от родните си места след края на Балканската война. Населението на българските села тогава се събира, довело дори и стадата си, в пристанищния град Дедеагач (днес Александруполис), където има консулства на големите европейски държави. Именно консулите на Англия, Франция, Германия, Италия и Австро- Унгария обещават да организират превоз на подгонените българи с параходи към Бургас и Варна. Но поради тайни съглашения на техните правителства, консулите се отказват от дадените обещания. През есента на 1913 година огромен бежански керван поема от Дедеагач покрай Фере и Армаганската долина за България. През цялото време башибозуци и мародери с военни турски униформи нападат беззащитните и съсипани от мъка хора, грабят имущество, отвличат деца и моми, изнасилват жени, откарват добитък. Тогава тридесетгодишният Димитър Маджаров от с. Мерхамли, заедно с връстника си новозагорецът Руси Славов, организират хвърковата тракийска чета, която снове напред-назад по протежението на кервана и пресреща башибозука. Успяват да спасят хиляди хора. Най-после керванът достига завоя на река Арда при село Ятаджик – там е границата с България и на високите скали е граничната застава. Четата на Маджаров и Руси Славов се връща назад да прибере изостанали в последния участък на пътя болни и стари хора, а в същото време нова башибозушка вълна удря кервана. Около 2000 тракийски бежанци биват избити там пред погледа на шепата български граничари, които имат заповед да не се намесват на чужда територия...

Димитър Маджаров се очертава като тракийски лидер още тогава. Той е член на българската официална делегация на мирните преговори в Париж през 1946 година, изпратен на летището от министър-председателя Георги Димитров След смъртта му през 1948 година село Ятаджик е кръстено на негово име – това е днешният град Маджарово в триъгълника Харманли – Хасково – Крумовград. Именно този човек, помирисал на своята сабя турска кръв, видял с очите си зверствата на башибозуците, изказва мисъл, която се превърна в словесна емблема на тракийската нравственост – “Не забравяйте, но не отмъщавайте!” Казано в жестоки времена, но съхранено и до днес послание към потомците на всички, чийто корен ятаганът е сякъл безпощадно.

Илко Димитров споделяше мисълта - идея на Димитър Маджаров. Той бе човек, който не мразеше турците заради това, че са турци. Той правеше разлика между мирния и работлив чалмалия и оня негови сънародници, които се изявяваха като османлии. В Момчилград преобладаващото население е турско. Ето защо един кмет с такава философска максима – “Не забравяйте, но не отмъщавайте!” е твърде подходящ за новата власт, въздигнала принципите на интернационализма като основополагащи гражданския мир.

Запазена е в архивите една реч на Илко Димитров като кмет на Момчилград по случай новата 1947 година. Ето какво казва в нея той, след като отчита завършването на електрификацията и водоснабдяването на тракийско-родопския град:

“Не можем да не хвърлим поглед, за да видим какво става и по-далече от нас. Ние следяхме заседанието на двете мирни конференции в Париж и Ню Йорк. Чакахме оттам да получим осъществяването на нашия идеал, но в същия момент, когато имахме бляскавата защита на великия руски представител господин Молотов, когато получихме горещата защита на всички славянски представители, върху нас се нахвърлиха алчните наши неприятели... Там, в двете конференции, не се осъществи нашата обща кауза за свобода на Тракия, за присъединяване на тракийските земи към България, но това не значи, че сме престанали да се борим за правата си, че ще се откажем от земите, където сме родени. Затова всички трябва да бъдем на стража за Тракия! Големи и малки, стари и млади, будни бъдете и на стража за Тракия! С това пожелания честитя новата година и чакам да видя грейнала надеждата ви във вашите очи. Никакво униние, никакво колебание да няма, че тракийци и родопци ведно с целия български народ се борят и чакат да видят земята на дедите и бащите си свободна! Тракия е наша, тя е била и пак ще бъде наша! На стража за Тракия! Честита да бъде новата година, честита с крепък и здрав дух, честита с нови сили за подем и творчество, честита за по-спокоен и по-добър живот, честита за възхода на братството и славянството! Честита и за тези, които доведоха изгрева на славянското единство и на славянското могъщество, които вдигнаха славянското знаме да се развее над всички поробени наши братя и сестри!”

Да говориш през 1947 година в такъв контекст за поробени братя и сестри означава само едно – че не си съвсем притъпен от официалната идеология и пропаганда. Нашите “поробени братя и сестри” по онова време са китайски кули, френски докери, интербригадисти от целия свят, а не еднокръвните ни тракийци, останали в исконното отечество въпреки жестокото обезбългаряване. Благородният сам по себе си тогавашен интернационализъм бе култивиран в масовата психология и като някаква димна завеса пред реалните национални проблеми на България. А те бяха такива, каквито са били преди и каквито са днес - от родината ни е отнета твърде голяма за земята ни територия (Тракия, Македония, Добруджа, Западните покрайнини), отнет ни е многоброен спрямо общата ни численост народ (тракийци, македонци, добруджанци, граовци, шопи). Ще добавя, че Беломорска Тракия – това е всъщност Средиземноморска България и именно в такава перспектива съвременникът трябва да осмисля истинският размер на несбъднатото Освобождение на България. Защото Беломорието бе отечеството, което възлизаше към азиатските и африканските брегове и отиваше към световния океан по свои води!

Юначен и умен човек, Илко Димитров бе съпруг-съратник на Мара Михайлова – за разлика от съпруга-татко Аргир Михайлов, починал през 1947 година.

Eто с каква личност сподели втората половина на живота си Мара Михайлова.

Той бе добросърдечен, но строг човек, което личи и от кореспонденцията му с Мара Михайлова

“На заседанието на научния институт ще се държиш достойно, – пише той в едно писмо, свързано очевидно с разглеждането на нейни етнографски материали – там всички те познават, а освен това знаят, че си жена на Илко Димитров и поради това ти трябва с държането си да ги респектираш. Не прави никакви компромиси, не мисли, че всички там са всезнаещи и непременно тяхното мнение е меродавно. Ти им кажи накрая така: Написах всичко това, защото смятам, че е много важно...Това са ценни материали за Тракия, които ако не сега, по-късно ще бъдат заслужено оценени и съхранени ако не в Тракийския научен институт, то в Българската академия на науките. В миналото може би такива материали са били пренебрегвани, но сега ги търсят... Гордо и смело ще защитаваш труда си и няма да отстъпваш за неща, които според теб си написала правилно. Може и да има нещо, което е повторено или пресилено, което наистина трябва да се изхвърли, с това ще се съгласиш, но не значи... че трябва да се обезцени труд ти и да се обезсмисли... Да не съм чул, че си се държала малодушно!”

В друго писмо й пише: “Пишеш, че ти отпуснали машина да работиш, не мога да разбере що за лекуване е това, щом по цял ден тракаш на машината... Относно звънците ето обяснения: 1) “зил” е ударничето, езичето, което се удря по стените на звънеца...2) “тунч” е звънец във форма на камбана и направен от същия материал, който издава ясни звукове; овчарите казват, че е правен от пиринч, т.е. бронз или мед, и той по форма е като камбана; 3) “тъкърдак” е най-малкото звънче, почти бло, направено от бакър или ламарина, звука му тенекиен; “тюмбелек” е по-голям от тъкърдака, той е колкото малка тиква, окачва се на по-здравите овце и овни... Тия сведения събрах за тебе от старите овчари Петко Узунов и Петко Атанасов (Ходжата)... Тук нищо особено, през деня хода на ливадата и чистя горната голяма нива от камъни, в неделя ще чистя пак. Люцерна едва ли ще можем да посеем...”

Илко Димитров е помагал на Мара Михайлова в нейните етнографски проучвания, но и самият той е проявявал гражданска активност в това отношение. Ето откъс от писмото му до Директора на Радио Стара Загора с копие до централното ръководство на тракийската организация:

“Др. Директор, през м. Февруари дойдоха в Кърджали ваши хора, които между другото снеха на магнтифонна лента и няколко западно-тракийски песни. Обещаха ни, че след като минат през комисията, която ги преглежда, ще се пуснат за изпълнение по Радио Стара Загора.

Ние не знаем дали комисията ги е одобрила или не, но не можахме обаче да чуем тия песни по радиото, освен една-две от тях... Др. Директор, в Южна България живеят повече от двеста хиляди тракийски бежанци, те слушат редовно предаванията за народна музика и песни, обаче нито веднъж не чуха да се предават техни народни тракийски песни, които да им напомнят за родината, която остана под чуждо робство. А милеят те за тази родина и ако не друго, те молят поне песните й да слушат... Може изпълнителите да не са много добри певци... но те пеят и изпълняват песните точно така, както там са се пели и както сме свикнали да ги слушаме. Аз смятам, че не само снетите песни трябва много често да се предават, но и още много, много да бъдат снети на магнитофон. Певци ще се намерят, стига да наредите ваши хора да дойдат в Кърджали, Хасково, Тополовград, Крумовград и др...”

В онова градинарско чифличе Илко Димитров започва да пише своята история на с. Манастир, Гюмюрджинско. В родното си село той е живял до двадесетгодишна възраст и помни както опожаряването му през есента на 1913 година, както отвличането на четиридесет и две манастирски жени и девойки от башибозука, така и опитите на гръцката администрация след 1919 година да обезбългари селото чрез интерниране на населението по архипелазите и чрез заселване на гръцки бежанци от Мала Азия. Останалите сведения – за древността на Манастир, за заточението в селото на Патриарх Евтимий, за митовете и легендите той получава от майка си Комня, от роднини и съселяни. Помня, че дойде и при моите родители в Хасково да пита и разпитва.

Това е един мой детски спомен. Както си припомняха с баща ми случки от съвместния им четнически живот, чичо Илко изведнъж се обърна към мене ей с тия думи: “Да не си забравил, каматен Коле, червения нар?”

Не бях забравил червения нар. Този плод поставиха на първолаческата ми фуражка в Гюмюрджина – там, под големия чинар, където през лятото на 1942 година посрещнахме легендарния Таню войвода. Той бе дошъл с четническото си облекло, с перо на зеления си калпак – и със славата на най-добрия стрелец в Беломорието. Та тогава в едно подобие на сцена с Вилхелм Тел сложиха червен нар на моята ученическа шапка и Таньо войвода уцели плода от петдесетина метра. Е, вярно, шапката не бе оставена на главата ми, а бе преместена в последния момент от майка ми на някакъв храст, от който след изстрела се разхвърчаха жълточервени пеперуди. Чичо Илко повтори изстрела на Таньо войвода – той също бе изкусен стрелец. Но чичо Илко, макар че не можа поради известни причини да повтори живота на Таню войвода, живя под силното влияние на този човек – непризнатият апостол на българската свобода в Македония, Родопите и Тракия.

Тук, озарен и от спомена за червения нар, привеждам кратката автобиография, която Таню Николов пише през 1944 година:

“Родом от град Хасково, на възраст 71 година, живущ в град Асеновград, мелница “Тане войвода”.

През 1902 г. Заминаваме за Одринско, покръщаваме и организираме населението за борба против турците, за свободата на Македония и Тракия в Гюмюрджински окръг.

12.VII. 1904 г. Извършвам атентат със съдействието на двама другари, на който последиците са: моста е хвърлен във въздуха заедно с девет вагона и локомотива.

Съдбоносния ден 26.XII. 1904 г. В с. Мерхамлий, Ференско, предателската ръка на четника Янко Иванов от четата поставя бомба в огъня с цел да изтреби цялата ми чета, но благодарение на съдбата тя избухна като рани само мене в ръката.

На 6. I. 1905 г. Вследствие на предателство съм принуден с четата си да се бия против целя турски аскер на Сали ефенди в местността “Крушата” до с. Манастир.

12.V. 1907 г. Сражение над с. Никодин, Прилепско, със сръбските чети на Григор и Иван Бабунски.

20.V. 1907 г. сражение с турския аскер, предаден от сръбското население, в Никодинския балкан.

28.V. 1907 г. сражение над с. Кръстец, Прилепско, със сръбските чети, където падна убит сръбския войвода Келеш и др. четници.

22. VI. 1907 г. сражение със сръбските чети над с. Никодин, Прилепско, с войводите Григор и Иван Бабунски.

На 11. VII. 1907 г. сражение със сръбските чети над с. Никодин, Прилепско.

На 16. VII. 1907 г. предадени сме от Георги даскала от с. Никодин на Енвер бей, който беше изпратен от Хилми паша, за да унищожи сборните чети на Иван Наумов Алябака, Христо Цветков, Михаил Чаков, Петър Ацев, Мирче Найденов, Гьоре Спиров Ленишки и моята чета.

19. VII. 1907 г. сражение с гърците в Мориово.

16. XVIII. 1907 г. сражение с гръцките чети в местността “Кравица”, Мориовско.

13. ХI. 1907 г. сражение в с. Топлица и над самото село с турския аскер.

След тези следват още много престрелки с гръцките, сръбските чети и турския башибозук.

В 1908 г. заедно с Апостол войвода и Георги Занков поемаме управлението на В. М. О. Организация, като изпращаме чети в Серския окръг, напр. Георги Занков, Динката и Чавдар войвода.

15. IV. 1909 г. заедно с Апостол войвода и аз заминаваме с четите за Солунско, да подготвяме народа за нова борба против младотурския режим.

През 1910 г. след срещата ни с братя Бъкстон, Баучер и Стаматов, които наблегнаха пред българското правителство и пожелаха нашето арестуване, правителството интернира Апостол войвода и мене в гр. Варна.

През 1910 г. уреждаме конгрес в гр. Варна, на който присъства Апостол войвода, Чернопеев, Занков, Ляпов, аз и др. делегати. Същата година избягвам преоблечен като свещеник, срещаме се с другите войводи в София в къщата на Михаил Чаков и решаваме всички да заминем за Македония.

На 20.IV. 1910 г. сборните чети на Апостол войвода, Чернопеев, Чаков, Занков,Чавдар войвода, Джемов и Тане Николов заминаваме за Македония. След като се научава българското правителство за намерението ни, тръгват министър Такев, инспектора на полицията Белев, като вдигат милиция да ни заловят и върнат обратно. В туй време ний минаваме границата и биваме нападнати от турците при село Ораново, Джумайско, където се почва първото ни сражение.

В същата 1910 г. прочутият Енвер бей, след като благополучно потушава въстанието в Албания и като научава, че Тане Николови Апостол войвода се движат в Ениджевардарско с четите си, той предприема една обсада на няколко села в Ениджевардарско, Гюменджанско и част от Гевгелийско с намерението да ликвидира завинаги с двамата войводи Апостол и Тане. Благодарение на нашия похват и опитност ние успяваме да се измъкнем от обръча на турската войска.

1911 г. заминавам с четата си за Македония. Сражение над с. Влахи с турския аскер и башибозук.

През същата година става сражение с турците и със санданските чети при Рибното езеро в местността на Ел тепе, Пирин планина.

Сражение с турците при с. Сърбиново, Джумайско.

Сражение в Пирин планина в местността при с. Влахи, Джумайско.

Заграждането ни над с. Палат, Джумайско – сражение с турците. Сражение в Беласица планина, предадени от сандинистите, над град Петрич.

Залавянето ми в Рилския манастир като болен и предаването ми на българската власт от игумена на манастира (сандинист).

1912 г. заминаването ми за Битолски окръг с четата ми, организирана от габровските граждани.Балканската война ме заварва с четата ми в Македония. Прекъсвам телефонните и телеграфните съобщения в Джумайско. Сражения при Крупник, Кресна, Мичкюл и Сърбиново, Джумайска околия. Явяването ми в тил на турските войски в Рупелското дефиле и залавянето на прочутия Абдала чауш, началник на партизанския отряд на турския башибозук и унищожаването на цялата му чета.

1913 г. покръщавам помаците в Гюмюрджинския окръг. Заедно с отряда на полковник Данаилов се сражавам от 9 юли до 8 септември 1913 г. с гръцките войски при гара Бук, като се явявам във фланг и тил, което обърна гръцките войски в бягство. Със Скеченския отряд заемаме височините на Чангър дере и Елдже, позиции против гърците. Против турските републиканци заемам височините Голям Палас с дружината на полк. Долапчиев от 21-й пехотен полк, като едно отделение от четата ми зае прикритието на батареята.

През 1917 и 1918 г. бяха изпратен в Сърбия да преследвам сръбските чети и Коста Пекянеца. През това време имах няколко сражения и престрелки, и най-тактически съумях да обезоръжа повечето от сръбските четници в района ми, Куршумлийско и Прокупленско. В района ми влизаха старата Сръбско-албанска граница, Великия и Ястребец, Гайтан планина и част от Нишка околия.

През 1922 и 1923 г. бях избран за главен войвода на българските и турските чети за да действуваме против гърците в Гюмюрджинския окръг за свободата на Беломорието.

След преврата и падането на земеделското правителство по молба на Военно министерство заминах за границата и обезоръжих турските и българските чети, като предадох всичките муниции и оръжие на военните власти, а именно две оръдия, три картечници, всичките пушки, бомби, гранати, мулета, коне и други военни пособия.

На 2 март 1924 г. свиках конгрес на тракийската организация, на който направих изложение на положението и дадох отчет по всички разходени суми и на който конгрес пак бях преизбран отново за главен войвода и освободен от отговорност. След това поради напреднала възраст се прибрах в Асеновград дето съм и днес като мирен гражданин- мелничар.

С почитание: Тане Николов – войводата”.

Това е човекът, чийто следовник е Илко Димитров.

...Но да се върнем към 1956 година. Събрал безписмената дотогава история на село Манастир в многобройните свои тетрадки, Илко Димитров очевидно я изпраща на Тракийския научен институт в София. Изглежда има някаква неразбория около работата му, тъй като прибягва до намесата на известния тракийски просветител д-р Илия Славков, член на управата на Института. Съдя за това по едно писмо на последния до Илко Димитров от 31 декември 1956 година, в което между другото му пише:

“Сега на твоя въпрос. Трябва да ти съобщя, че Научният институт има решение да не се изпращат никакви трудове на авторите за нанасяне на поправки съобразно дадените препоръки на рецензентите. В института трябва да има документация. Така се практикува във всички институти в цял свят. Вие ще нанесете поправките в екземпляра, който се намира у вас, и ще го изпратите в института, за да се съобрази с първия екземпляр дали са нанесени някои поправки, за които говори рецензента. Онези препоръки, които автора не е съгласен да вземе под внимание, трябва да обоснове пред рецензента и секретариата на института. Значи за това не ти се изпраща екземпляра, който се намира в института...”

Ако наистина става дума за написаната от Илко Димитров история на село Манастир, Гюмюрджинско, ръкопис в два подвързани тома по около 200 страници всеки един, то перипетиите на това историко-етнографско изследване са безкрайни. През 1978 година аз държах известно време двата тома в моята библиотека, след като ги бях взел да ги прегледам от намиращите се в Националния съвет на Отечествения фронт архив и документация на тракийската организация. Върнах ги на същия човек, който ми ги предостави – и ръкописът изчезна! Изчезна според същия този човек в архивното хранилище на БАН, където трябваше да бъде приет по опис и съхранен за изследователите. Но дали изчезна просто така, в безредицата и равнодушието на бюрокрацията, дали в акциите за хартиени вторични суровини - или бе присвоен от някого?

В същото писмо д-р Славков пише следното:

“Аз искам накрая да подигна пред тебе и един друг въпрос, за който ти обеща да ми пишеш още по-рано, но и досега мълчиш. Ти вече се сещаш за какво се касае. Знай, че ние държим на твоите спомени като най-автентични по въпроса за историята на нашата революционна организация от 1920 година до разтурянето й, в която ти си взел най-активно участие И като така ти си морално задължен да дадеш тези спомени. Нали знаеш, аз смятам, че у теб има и ценни документи, които също трябва да прегледаш или да ни направиш препис... Очаквам с интерес твоето писмо от Кърджали, което ще ми пратиш през Новата 1957 година...”

Не дочаква д-р Славков това писмо, защото Илко Димитров не му го праща. Отношението на Тракийския научен институт към Илко Димитров е предопределено в голяма степен от милиционерските подозрения спрямо него. Уви, новата власт продължава подобно на старата да го държи като обект под секретно наблюдение. Той не е угоден никому.

За документите, за които подмята докторът, Илко Димитров не говореше с никого, дори и с Мара Михайлова. В откъслечни разговори с мене, но все със заобикалки, той ми даваше да разбера за какво става дума, но аз бях твърде млад и неук в тракийските дела и не схващах значимостта на думите му. Понякога, като ми напомняше за червения нар, уж случайно споменаваше дървото на обесения турчин... Сега след толкова години си мисля, че този израз е бил направо насочен към мене като парола-указание. За какво? Да не би за мястото, където вероятно бе укрил документите, за които пише в писмото си д.р Славков?

Всичко това е свързано с върховното състояние на живота на Илко Димитров - борба за присъединяване на Тракия към България.

Въодушевеният от Илко Димитров Комитет за свободата на Тракия има много прояви. Реално КСТ стои зад създадения на 17 ноември 1929 година Фонд “Тракийско дело”, който според член първи на Устава си “Основава се за вечни времена”...със седалище в гр. Пловдив за пропаганда, благотворителност и култура”. Както пише изследователят на Фонда Тодор Браянов, средствата по принцип се събират кат доброволни дарения от българите бежанци от Тракия, които са получили облигации срещу оставените имоти по родните места. Поначало всеки дава колкото желае, но за улеснение се определя процент - едно на сто (1 %) от получените облигации.

Самото определяне на този процент е елемент от практиката да се събира ежегодно налог от членовете на организацията, което в тютюнопроизводителните райони, където бяха заселени бежанците, се изразяваше в стойността на един килограм на сто килограма произведен тютюн. Членовете на организацията, за каквито се считаха всички бежанци, действително правеха доброволно своите дарения на фонд “Тракийско дело” извън ежегодния налог за издръжка на организацията. Има дарения дори и от лица, които не са бежанци, нещо, което е израз на патриотизъм и добра воля”.

Задача на живота на Тодор Браянов бе издаването на книга на дарителите за фонда. Много подмятания е имало, че събраните пари отиват за войводите, за някои ръководители, между които и Илко Димитров. Той е бил споменаван заради изказването му, че върху по-заможните, които отказват да подкрепят фонда, трябва да се оказва не само морален, но и физически натиск... Тодор Браянов успя на върха на своята осемдесет и пет годишнина /през 2000 г./ да публикува изследването си, което съдържа пълен списък на дарителите, номера на документа, по който са получени всички дарения от първото до последното, списък на хората по села и околии, внесли своята лепта в общото дело. Така той запуши устата на клеветата и представи онова далечно начинание в истинската му родолюбива светлина.

Годишните лихви върху парите от Фонд “Тракийско дело” се насочват към Върховния изпълнителен комитет на тракийската организация – 70 % , “за пропагандиране каузата на Тракия чрез печатни издания, слово, представяне, но не и за заплати” (чл. 7 от Устава). С тези средства ВИК покрива разходите за издателската дейност – библиотека “Тракия” и “Тракийски сборник”, за устна пропаганда и политически акции за каузата на Тракия, самостоятелни или в сътрудничество с други патриотични организации, които в отделни случаи и субсидира. Например, на организация “Отец Паисий” се опуска определена сума за провеждане на акция против Ньойския договор и отнемането на Западна Тракия. На Тракийския младежки съюз се отпускат 5 % от лихвите, а за подпомагане на крайно нуждаещи се тракийци – 20 %. В устава е предвидено да се отделя и 5 % от чистия доход за капитализиране – увеличаване на основните средства на Фонда.

Много са благотворителните резултати от Фонда, един от тях е видим и до днес – това са двата етажа от жилищната кооперация на ул. “Стефан Караджа” 7 – А в София, където понастоящем се намира седалището на Съюза на тракийските дружества в България, Тракийския научен институт и редакцията на в. “Тракия”.

КСТ събира средства и за себе си. Загадъчната фраза в графа “Приходи” на финансовия отчет, която гласи “Приходи по пет кочана” лесно се разтълкува при наличието на два документа, които открих в архивите на МВР и цитирам по-долу.

С лого “Комитет за свободата на Тракия”, представляващо две стиснати ръце, под номер 248 и с дата юлий, 1933 година, е съхранено писмо адресиран до Евтим А. Каравълчев от с. Арда, Пашмаклийска (Смоленска) околия, което гласи:

“Освен културно-просветните дружества “Тракия” в България съществува и революционен комитет за свободата на Тракия, който води непрестанна борба за освобождението на поробената ни родина и присъединяването й към България.

За водене тази непрестанна борба КСТ в последното си заседание Ви обложи с 10 000 (десет хиляди) лева, които следва да внесете веднага срещу редовна квитанция.

След прочит подпишете и повърнете настоящето.”

Съществуват и няколко списъка на обложените от КСТ хора. Любопитно е, че в единия фигурират имена на ръководители на КСТ като Димитър Маджаров. “Добавено е следното: “Настоящият списък е съставен от видни членове на дружество “Тракия”. Самите разходи са разхвърлени според материалното им положение. 19.IV. 1929 година”. Освен войводата Маджаров, в списъка са имената на Коста Тодоров, Кирю Тодоров, Стамо Недялков, Стайко Недялков, Петър Спасов, Иван Ангелов, Стамо Чавдаров, Марко Кирков, Яни Снезалиев, Киряк Пеев, Стоян, Андон и Иван Чавдарови – всички от селата Мерхамлий и Балъкьой.

Известно е, че КСТ е искал големи парични суми от крупни индустриалци и собственици на тютюневи складове и цигарени фабрики като Георги Чалбуров – 20 000 лева, Дяко Стайков – 5 000 лева, Илия Бочев – 8 000 лева.

...Животът на Илко Димитров привърши през пролетта на 1988 година. Делото му остана почти неизвестно и написаното тук е първи плах опит да бъде възстановен в обществената памет един необикновен човек. Необикновен, защото се посвети докрай на свободата на Тракия и се опитваше да проникне в нейната история без да знае, че миналото може най-сигурно да бъде открито не в руините от крепости и манастири, не в останките от величие и знатност, не в знаците от победи и поражения, а в личността на историка. Да, той не знаеше това, но добре е другите да знаят, че именно в личността на Илко Димитров съществуваха източници за откриване на тайната около гроба на Патриарх Евтимий, както и обяснения за драматичната съдба на тракийските българи между Отечеството и Държавата след несбъднатото Освобождение на целокупна България.

200г.
 

[Previous] [Next]

[Back to Index]