Тракийският свят (есета)
Никола Инджов

10. ТРИ ЦАРСТВА - ТРИ ГОСПОДАРСТВА СРЕЩУ ТРИМА БЪЛГАРОГЛАВИ
 

На 27 декември 1951 – прибързаност преди новогодишния празник ли е това или узаконяване със задна дата на извършени действия? - окръжният началник на МВР в Хасково утвърждава постановление за откриване на предварителна агентурна разработка под кодово название “Червей” на обектите Мара Илкова Димитрова (Мара Михайлова, б.а.) и Илко Димитров Стоилов, живущи в с. Гледка, Кърджалийско, по линия на “Турско разузнаване”. Постановлението е подработено от старши разузнавач В. З. Т-ски при отделение “Държавна сигурност”, Кърджали.

Разузнавачът обосновава с различни обстоятелства необходимостта от откриване на агентурната разработка, т. е. организация за следене на всяко действие и всяко придвижване на двамата, приятелските им кръгове, кореспонденцията, склонностите на характерите, миналото и произхода им.

Цитирам дословно пасажи от архивен документ с гриф “Строго секретно!” и правя непосредствени коментари, за да не загуби читателят нишката на тази малка повест за това как милицията на един режим – републиканският, действа като полицията на друг режим – царският, в грандиозната и по същество безсмислена война на властта против ярките личности по всяко историческо време...

Разузнавачът съобщава, че в писмено, непроверено донесение на доброволни сътрудник “Кемал”, е съобщено следното: “През 1931 година в Кърджали се образува турската организация “ТУРАН” от Ахмед Гюлтекин Шевкедов ( който през 1946 година избяга в Турция), в чието ръководство влизах и аз. Някои от членовете на ръководството събираха сведения, които се изпращаха в турското консулство в Пловдив или направо в Турция по нелегален път, откъдето получаваха пари. Между тях познавам Мара Илкова и сегашния й мъж Илко Димитров, Тома Питков и Зафо Зафиров, всички от Кърджали. На едно тайно заседание на ръководството, на което присъствах и аз, бе решено сумата, която се дава на тях, да бъде определена от касиера Садула Чириков (сега починал) и по-късно виждах, че Илко и Зафо често посещаваха Садула Чириков. Пак през 1933 година пътувах до Пловдив, където занесох едно писмо до секретаря на турското посолство, дадено ми от Ахмед Гюлтекин. На гарата в Пловдив слезе и Мара Илкова, която ми каза, че също отивала в турското консулство по работа. Аз влязох при секретаря, а Мара влезе при консула. По-късно Мара редовно ходеше при консула. По това време беше журналистка. Пак през 1933 година се срещнах с Хасан Рамаданов от с. Царевец, Кърджалийско, (сега изселник), който ми каза, че Илко му дал едно писмо до Фуатбей в Одрин, което да занесе нелегално, което Рамаданов занесъл. На връщане Фуатбей му дал три пистолета и няколко цигарета, които да предаде на Илко. Рамаданов ми показа същите”.

Съобщението е непроверено, което обстоятелство би трябвало да предизвика съмнение не в ”обектите” на доноса, а в доносника, но въпреки логиката, сведението се приема като аргумент за въвличане в оперативната разработка на доста сили, както ще видим по-нататък. Освен това наблюденията на “доброволния сътрудник” са от 1933 година, което подсказва, че доносът му или е измъкнат от полицейските архиви на свалената власт, или е написан осемнадесет години по-късно. Ако документът е предишен, каква е гаранцията, че той не е подхвърлен с провокационна цел спрямо Мара Михайлова например, която именно от царската полиция е смятана за комунистка? Подобни “мини със закъснител” има заложени не малко и някои от тях досега избухват... Ако документът е нов, защо не е проверен? Недостоверно изглежда и твърдението, че Фуатбей, наистина добър познат на Илко Димитров от Комитета за свободата на Тракия, му изпраща “три пистолета и няколко цигарета”, които доносникът вижда с очите си – да не би да не му повярват. Оставаше да разкрие какви скрити послания, пароли или пък тънки терористични отрови съдържат цигаретата.

Старши разузнавачът привежда в подкрепа на тезата си и анонимното донесение от м. септември 1950 година на служител по железопътната линия Кърджали – Момчилград, в което между другото пише: “Натъкнах се на една група народни врагове, начело на която стоят адвоката Трингов, Илко Димитров и жена му Мара Илкова, стара агентка. Сведенията се изпращат на един помак от Чорбаджийско, който минава по кози пътеки в Гърция и има връзка с гръцки монархофашисти, на връщане се отбивал в с. Птичар при лицето Хаджи Емин Олу”.

Тук прави впечатление определението за Мара Михайлова – “стара агентка”. Дали анонимният служител се изразява така или разузнавачът? Мирише на фалшификация след като вместо достъпната му информация, доносникът дава не по своя ранг квалификация на обектите, наречени още в началото на доноса “народни врагове”. Впрочем, каква сведения могат да изпращат тези хора, които са не просто извън държавната номенклатура, но са държани настрана и от обществени поприща. Разузнавачът и не мисли върху това, за него е важно да изкаже съмнения и подозрения, може би защото началниците му искат това за пред своите по-горни началници - и така до върха на структурата “Държавна сигурност”, а там, на върха, вече са обявили за народни врагове и Трайчо Костов, и Никола Петков, и католическите пастори, и социалдемократа Петър Дертлиев...

Със стара дата е събрано и следващото сведение:

“От донесения на агент “Васката” – Момчиловград, от април 1950 година е видно, че преди 9.IX. 1944 година първият съпруг на Мара Илкова - Аргир Михайлов, братът на Мара – Бечо Бакърджиев и Хасан Рамаданов от с. Царевец, Кърджалийско, са прекарвали нелегално лица за Турция”.

Какви хора, с каква цел – пак няма предположения, а само голи твърдения. Вярно, Бечо Бакърджиев знае перфектно турски език, вероятно е бил също член на КСТ, освет това е съдържател на кръчма – удобно място за явки и срещи. И все пак именно голите твърдения, приемани за доказателства, довеждат до правния абсурд на времето – самопризнанието също да се счита за доказателство, и то решаващо. Как се изтръгват самопризнания е известно...

Следващия аргумент на разузнавача за откриване на предварителната агентурна разработка “Червей” е направо смехотворен, ако не бе изпълнен с драматични последствия за Мара Михайлова:

“От работата на разузнавача Д. К. е видно, че на 30.IX. 1951 година Мара Илкова среща един войник от поделението на улицата и го е питала дали е трудовак. След това го е питала как се казва трудовата повинност в София, дали “Главна дирекция на трудовата повинност” или “Дирекция трудова повинност”.

Представете си как журналистката, писателката, обществената деятелка Мара Михайлова с потаен шпионски замисъл пита някакво полуграмотно младо турче (трудоваците биваха предимно такива младежи) за названието на държавно учреждение, което е можела да прочете във всеки вестник. Ако такава е била “работата на разузнавача Д. К.”, то тя е още едно доказателство към популярната теза, че системата на държавната сигурност в критичен момент на бездействие или безпомощност започва да подхранва себе си с мними или раздути опасности – за да налага безалтернативно своето собствено съществувание. Ужасното е, че тоя момент в нашия случай настъпва много бързо – само шест години след смяната на полицията с милицията.

Разузнавачът привежда и биографични данни за “обектите”. В предишните две глави на тази хроника аз приведох подобни данни, но сега ги цитирам от секретния документ заради неточностите, показателни както за лековерието, така и за небрежността или некомпетентността на “органите”:

“От данни, които имаме засега по проучването е установено:

МАРА ИЛКОВА ДИМИТРОВА е родена през 1904 година (родена е на 28 ноември 1901 г., б.а.) в с. Чобанкьой, Гюмюрджинско (Дедеагачко, б.а.). Произхожда от богато селско семейство. Има завършено средно образование. Преди 9.IX.1944 г. е била кореспондентка на в. “Тракийска дума”. (Изпуснато е по-важното – че е била редактор-издател на в. “Тракия”, б.а.) Като такава е била в постоянно движение из родопския край и вътрешността на страната. Заемала е също така централно място в ръководството на тракийската организация.

След 9.IX. 1944 г. Мара Илкова си остава вражески настроена спрямо народната власт. През 1948 година тя е правела протестни писма до Ц. К. на тракийската организация в София, с които е настоявала същият да се застъпи за някои въдворени тракийци.

ИЛКО ДИМИТРОВ СТОИЛОВ е роден на 12 юний 1899 година (роден е на 12 февруари, б.а.) в с. Монастир (Манастир, б.а.), Гюмюрджинско, българин, български гражданин, по професия чиновник, жител на с. Гледка, Кърджалийско. Произхожда от средно селско семейство, има завършено четвъртокласно образование. През 1925 година (1920, б.а.) той се изселва от Тракия и се заселва в Кърджали. Тук се включва в тракийската организация , като става един от най-активните нейни членове, а по-късно член на ръководството на същата и лично той е ръководел терористичната група, създадена при тракийската организация. Същата група е вършела убийства и грабежи, заплашвала и изнудвала богаташите и тютюневите търговци, а също така е преминавала границата за Турция и Гърция. От проучванията ми се установи, че преди 9.IX.1944 г. той е бил в услуга на майор Пейчев, заведущ Разузнавателното управление при Десета родопска дивизия, който вербувал и изпращал лица в Турция и Гърция с разузнавателни задачи. През 1932 година Илко Димитров е бил назначен за околийски пристав в гр. Момчиловград, където е стоял около една година, а след това е започнал търговия с тютюн. През време на немската окупация той заминава за гр. Ксанти, където наема едно кино и като съдържател на същото е стоял до 9.IX. 1944 г. След тая дата се завръща в Кърджали, където се укрива известно време, тъй като е бил търсен от народната власт да отговаря за деянията, които е извършил в Беломорието. По-късно става член на БЗНС и като такъв успява да стане един от ръководителите на дружбата в гр. Кърджали, като по-късно става председател на градския народен съвет в гр. Момчиловград и през 1948 година е бил уволнен от тая длъжност поради вражеските позиции, които е заемал в дружбата и е изключен от същата. Същата година се оженва за Мара Аргирова, която има добро материално положение и двамата започват да обработват зеленчуковата градина, която е тяхна собственост и се намира на река Арда срещу гара Кърджали. Същият е забелязан да напуща градината нощно време и да обикаля някои села от Момчиловградска околия.

Селата не са посочени и това твърдение е съмнително именно по тази причина. Агентурното сведение няма стойност, има някаква стойност само подхвърленото подозрение за среднощните срещи на Илко Димитров – къде, с кого, заради какво е все едно, важното е, че “обикаля някои села”.

Ето защо, др. Началник, имайки предвид гореизложеното,

ПОСТАНОВЯВАМ:

Да се открие предварителна агентурна (групова) разработка на обектите Мара Илкова Димитрова и Илко Димитров Стоилов, по която има за цел да се изяснят следните важни моменти:

а/ изясняване и проверка до колко изнесените данни за обектите отговарят на действителността.

б/ установяване развиват ли обектите понастоящем някаква вражеска дейност и каква.

в/ разкриване връзките на обектите и тяхното проучване.

За постигане на горната цел през двумесечието ноември и декември ще бъдат проведени следните агентурнооперативни мероприятия:

1. Ще бъдат основно проучени през двумесечието обектите Мара Илкова Димитрова и Илко Димитров Стоилов за дейността и проявите им преди и след 9-ти септември 1944 година.

Проучването ще се извърши:

а/ чрез ползване на тъмно В. К. и Г. В., първият бивш градинар на същите, а вторият съсед градинар на обектите

б/ като се ползват на тъмно някои от връзките на обектите като дейци в тракийската организация

в/ чрез преглед на материалите, които е писала Мара Илкова като журналистка в издавани вестници в Кърджали преди 9.IX. 1944 г.

г/ като им се иска проучване от ДС Момчиловград за времето, когато са пребивавали там и се изиска досието

д/ като се издирят старите материали в досието на обектите непосредствено след 9.IX.1944 г.

е/ ще се издири и снеме препис от материалите по подвеждането им от народния съд по 9.IX. 1944 г.

ж/ проучване по агентурен път на обектите

2. Ще се насочи и с.с. (вероятно “секретен сътрудник”, б.а.) “Марко” към Илко Димитров, с когото се познават, да беседва за тракийската организация

3. Ще се насочи с.с. “Огнян” към обектите Мара Илкова и Илко Димитров, с които сътрудника има далечно познанство, което да задълбочи и разшири. Ще му се постави задача да изяви желание пред обектите, щото през свободното си време да ходи в градината да им помага в работата, срещу което си вземе зеле, с цел да следи постоянно обектите и при напущането им да ни уведомява.

4. Ще се проучи лицето Н. Д., градинар, който работи в съседство с обектите и ако не се окаже подходящ, се вербува за информация квартален източник и посредством него се следи за посещенията в градината на Мара Илкова, а при напускането на Илко Димитров на градината ни уведомява къде ходи и колко време се бавни.

5. След проверка ще бъде насочен агента “Хикс” към обектите, който се познава и ползува с доверие сред тях. По-конкретните задачи ще му се определят допълнително, засега да следи за проявите, изказванията и връзките на обектите.

6. Ще се проучат лицата Тома Питков и Зафо Зафиров – връзки на Илко Димитров, с цел изясняване на отношенията им.

7. Да се разпитат зашифровано с. с. “Владимир” за обектите Илко Димитров и Бечо Бакърджиев с цел изясняване дейността и проявите им в Беломорието и по време на немската окупация, тъй като с. с. е бил по това време там.

8. Да се проведе разпит на лицето Д. К. от Кърджали, който по-рано е давал сведения за Илко Димитров с цел изясняване на миналото на обекта Илко, участието му в тракийската организация и дейността на терористическата група, в която е участвал и Илко Димитров.

9. Ще се иска разрешение за провеждане на “Панега” на обектите Мара и Илко Димитрови с цел установяване с кои лица си кореспондират и разкриването на нови връзки.

10. Ще се пише писмо до отдел ДС – Хасково да се разпита зашифровано бившия Н-к Р.О. при Десета родопска дивизия, Кърджали, полковник Пейчев, който понастоящем е последствен при Отдел ДС – Пловдив, дали познава обекта Илко Димитров и ползувал ли го е за разузнавателна работа, къде точно и колко време, какви възнаграждения му е давал, тъй като има данни, че Илко е използуван от него.

11. Ще се укрепят още повече връзките на агента “Люба”с Мара Илкова, като се подработи комбинация за укрепване на доверието й.

12. Ще се издири анонимчика от ж. п., който дава материали за обектите и се разпита по-добре.

13. Чрез наличната проверена агентура, която ще се използува по обектите,и чрез кварталния отговорник, който често е канен на гости от Мара Илкова, ще се направи подробна скица на домът на обектите с оглед провеждане в бъдеще на секретен обиск и мероприятието “Места”, ако това се окаже целесъобразно и възможно.

14. Ще се приведе в известност войника, когото обекта е питала как се казва трудовата повинност, дали “Главна дирекция на трудова повинност” или “Дирекция трудова повинност”.

15. Ще се направи проучване как стои въпроса, че тя била натоварена от етнографския музей за събиране на данни за бита, нравите, обичаите и др. на населението от родопския край, за която цел искала да закупи фотографически апарат.”

Документът е подписан от околийския началник на МВР в Хасково и от началниците на три отдела на Държавна сигурност, както и от един главен инспектор.

И тъй, опасните за властта граждани са посочени с пръст - и започва войната на една държава срещу двама нейни поданици. С течение на времето заподозрените в антибългарска дейност от този семеен кръг ще се окажат трима – защото осиновеният от Мара Михайлова неин племенник Тончо Михайлов също ще бъде включен в агентурните разработки на неуморната репресивна машина на властта.

Но всичко по реда си...

Обезбългаряването на Тракия – това е същността на вековното насилие на Турция и Гърция над населението. Съхраняване на българщината в Тракия – това е родовата и личната борба на Мара Михайлов и Илко Димитров. Просто обяснение на исторически и човешки съдби, но колко народни трагедии, колко неизвестни баташки кланета и перущенски саможертви се откриват постепенно в тая стишена от горести и страдания вековечна българска земя – Беломорието!

Че историята на Беломорието е малко позната личи от едни прями думи на забележителния родолюбец, историкът Христо Караманджуков, и те са следните:

“Ние смятаме, че причините за нашите неуспехи и разочарования, преживени през последните тежки войни, които води българският народ за освобождение и обединение,трябва да се потърсят, между другото, и в пренебрежението, с което се отнесоха нашата наука и нашата политика към някои наши родни земи под чуждо робство и живущите в тях българи, които отечествени земи останаха неизследвани и непроучени в тяхната същност и в значението им за бъдещото развитие, и за културното, стопанското и политическото преуспяване на българската държава и българския народ. Жив пример за такова нещо представлява случая с Одринско и по специално със Западна Тракия, за която много важна българска покрайнина до Балканската война не бе издадена нито една каквато и да е била книга.”

За беломорските българи Христо Караманджуков пише, че “са най-нещастната отломка от народа ни. Когато някога българо-славянските маси заливали Балканския полуостров, западнотракийци заседнали в ъгъла между Марица, Бяло море и Места, едно място, наистина, откъснато от снагата на България и най-отдалечено от българските културни и политически центрове на времето, каквито бяха Плиска, Преслав, Търново. Те заели, приютили се и закрепнали по долините, височините и приполията на Родопа на изток и на юг и запазили свето съществуване през времето на историческото преследване на народа ни, дори до последните събития, които предизвикаха тяхното изгнаничество”

Цитатът е от публикуваната през 1934 година твърде интересна книга на Караманджуков под надслов “Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало. С особен поглед към тяхното политико-революционно движение”. В подзаглавие е написано “Книга I” и “Историята им до 1903 г.”

Тезата на родолюбивия историк е изградена върху дълготрайното съществувание на тракийските българи по бреговете на Бяло море. Караманджуков смята, че “западнотракийците са представлявали един вид клин от българския народ” , забит във Византийската, а по-късно в турската империя. Това е сякаш предопределена свише съдба, защото иначе не се обяснява как тия българи са могли да се удържат на това “тъй неудобно място” почти десет столетия непрекъснато и да оцелеят до днешни времена. Караманджуков прави заключения за коравия характер на българите беломорци, “жилаво и търпеливо племе, колко тежки патила са изживели и при все това успели са да запазят и своя език, и носии, и своите обичаи и нрави, и своето народностно съзнание”. Западна Тракия по византийско време е в перманентно състояние на война, границата тук между България и Византия непрекъснато се мени “ту напред, ту назад”. Караманджуков подчертава “непоколебимата твърдост и ловкост на западнотракийци, чрез което единствено останаха спасени и невредими. Освен това в Западна Тракия бе царството на Момчил, който сигурно върху плещите на западнотракийските българи изгради своята слава и своята чест след кръвопролитни боеве с българи и византийци”.

Така е очертано началото на обезбългаряването на Беломорието – от византийците. Следва упоменание на продължението – нашествието на турците. Караманджуков посочва турската инвазия спрямо Тракия в няколко посоки, главните от които са помохамеданчването и физическото изтребление.

Ето какво пише той:

“ Не по-малка трагедия са преживели тия наши сънародници и през време на турското нашествие, когато били обезбългарени с огън и меч земите, дето населяват днес турците по средното и долното течение на р. Арда и в Беломорската равнина, преживели са още и ужасите от помохамеданчването на българите по горното течение на р. Арда и по другите места на Родопа, и пак не са напуснали своята родина Техният живот с една реч е цяла епопея, която увековечава тяхното име и тяхната слава”

Тук проличава наистина “особеният поглед” на автора, загатнат в оглавлението на книгата му, към Родопите и Западна Тракия. Караманджуков пръв може би от немалобройна плеяда хронисти посочва Родопите и Беломорието като едно цялостно българско антропологическо, геополитическо и културно-религиозно пространство, защото според неговите твърдения населението на Родопите и на Беломорието е едно и също по произход. Караманджуков придава историческа глъбинност на тезата, че стопанските връзки между ахъчелебийските, гюмюрджинските и дедеагачките села не са случайни, кръвните – също. Да си спомним, че родът на Келеш Саващо, заченат в Устово, бива продължен в Чобанкьой чрез Мара Михайлова и се слива с Манастир чрез Илко Димитров. Спойката, здравата спойка е всеобщата борба в името на отечествената земя Тракия. Именно в тази борба влагат сила и вяра три държави – Гърция, Турция и България. Да, и България, защото големият грях към тракийците тежи на всички български правителства от Освобождението на турско робство до наши дни. Какъв е този грях?

Тракийските бежанци са хора със стеснителна памет, но вече е дошло време техните унижения и страдания да бъдат провъзгласени не само като изпитни в името на отечеството, а и като резултат от пренебрежението на държавата към свои най-верни и лоялни поданици. Тракийски бежанци има от Кримската война насам (преселници в Бесарабия) и в тяхната душевност е внедрено болезненото съзнание, че исконните им земи не се смятат български, а те самите не се третират като изгнаници от роден край.

Това съзнание не е продукт на определени политически режими, нито може да се вмени на определена идеология. Злокачественото натрупване в масовата тракийска психология е последица от действията на много или на почти всички генерации български управници и партии през двадесети век. Като примерно доказателство могат да се посочат три основни министерства, призвани с предимство пред други държавни структури да отстояват тракийската кауза.

Първо, Министерство на външните работи. Ведомство, което в международен аспект още от първото българско правителство (на Тодор Бурмов, 1879 г.) се занимава едва ли не принудително с проблемите на българите от Източна и Западна Тракия и от Мала Азия. Това министерство до днес не е успяло да реши в полза на тракийската кауза нито един международен спор, проблем, конфликт. На нито едно ниво - експертно, министерско, правителствено, дворцово, президентско.

Второ, Министерство на просветата. Чрез образователните програми, по-специално чрез обучението по история, български език и литература, география, етнография и т.н. ведомството е предназначено да ратува за съхраняване в културното съзнание на нацията доктринерната идея, че Тракия е исконна българска земя, че Тракия е Средиземноморската България, че за Тракия е водена единствената наша отечествена война през столетието - Балканската. Вместо това в редица учебници и пособия понятието "Тракия" целенасочено се шлифова като сбор от топонимни дадености на юг от Стара планина.

И трето, Министерство на правосъдието. Твърде важно ведомство, което е трябвало да изработи правните устои на тракийската кауза, да създаде юридическото самочувствие и да стимулира правното поведение на тракийците, но и до ден днешен няколко бежански вълни не са получавали статут на бежанци, нито пък има закони за обезщетяването им - материално, морално, реституционно и т.н.

/Струва си да излезем от анонимността и да посочим кои всъщност публични личности са олицетворявали споменатите три ведомства. Ето една прелюбопитна справка. До наши дни (2002 година) България е имала 67 министри на външните работи, 77 на образованието, 88 на правосъдието - и между тях Драган Цанков, Константин Стоилов, Васил Друмев, Петко Р. Славейков, Константин Иречек, Иван Вазов, Петко Каравелов, Иван Шишманов, Александър Малинов, Васил Радославов, Александър Стамболийски, Атанас Буров, Никола Генадиев, Йосиф Фаденхехт, Петър Джидров, Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски, Никола Мушанов, Кимон Георгиев, Александър Сталийски, Георги Кьосеиванов, Владимир Моллов, Стоян Костурков, Цанко Церковски, Димитър Гичев, Богдан Филов, Васил Коларов, Владимир Поптомов, Минчо Нейчев, Начо Папазов, Карло Луканов, Иван Башев, Петър Танчев, Светла Даскалова, Петър Младенов, Александър Фол, Виктор Вълков, Стоян Ганев, Георги Пирински, Илчо Димитров, Николай Василев, Светослав Лучников, Младен Червеняков, Васил Гоцев, Веселин Методиев, Надежда Михайлова, Владимир Атанасов, Соломон Паси, Антон Станков ...

Всички тези хора представляват за миналото и настоящето основните тенденции в българския държавен живот, както и главните външни влияния, ориентири, домогвания. Споменатите олицетворяват всякакви стигнали до властта видни фигури в нашето политическщо развитие - либерали, демократи, радикали, радикалдемократи, социалдемократи, християндемократи, земеделци, народняци, комунисти, социалисти; също така блокари, звенари, отечественофронтовци, обединени демократични сили, народен съюз; също така републиканци и монархисти. Всички с нескрити подопечни предпочитания - русофили, англофили, германофили, американофили, напоследък натофили. Към тях трябва да прибавим един княз - Александър Батенберг, двама царе - Фердинанд Кобурготски и Борис III, един председател на Държавен съвет - Тодор Живков, трима президенти - Петър Младенов, Жельо Желев, Петър Стоянов, един бивш цар и настоящ минстър председател – Симеон Сакскобурготски. Всеки от изброените е имал за длъжност и тракийската кауза, всекиму историята отрежда заслуженото и заради отношението му към тракийския проблем. Повечето велможи се сриват неудържимо в забравата, но никога няма да се забрави, че всеки един от българските управници е допринесъл за всеобщия грях на българската държава към тракийците. Нека наречем грях историческата безотговорност, политическото малодушие, просветната недалновидност, дипломатическата некомпетентност - фактори, които действаха и продължават да действат отрицателно спрямо тракийската кауза. Изводът, който се налага, е един - единствен и той е следният: никой от българските политици и управници не е прозрял, че обезбългаряването на Тракия е национална доктрина на османска Турция и на Венизелова Гърция. През 1920 година например в заповед на гръцкото правителство до командващия окупационния корпус генерал Замбракакис се казва: “Действайте систематически срещу всичко, което се нарича българин или българско. Унищожавайте всякаква българска култура, която напомня за България и би помогнала да се поддържа будно съзнанието на българите в поверената ви област...”. През 1939 година гръцкият военен министър Папагос се препоръчват най-строги мерки срещу “българомислещите” в Егейска Македония и Западна Тракия, нарежда да се за издирват “българомислящи” отделни хора, както и за “българомислящите села” да се съобщава незабавно и с тайнопис.

Българомислещите или българоглавите – това са българските обитатели на Тракия, известни с доказаната си склонност към мирно съжителство с народноститена средищната земя; прочути с религиозната си незлобивост ("Не псувай на вяра!" казваха в бежанските махали); познати навсякъде в света между Европа, Азия и Африка с триезичието си (български, гръцки и турски) в упражняването на занаятите и търговията плюс двуезичието в "професионалните говори" като дюлгерския с арнаутски и еврейски думи; уважавани заради развитието на дейности, свързващи цялото население на Тракия, като камиларството (по поречията на Арда, Тунджа и Марица докъм Сливенския балкан, Устово, Кърджали, Тополовград, Елхово, Одрин, Лозенград, Цариград), като приморския риболов (Буругьол и Порто Лагос, делтата на Марица), като строителството на къщи, черкви, джамии, ханове...

Обезбългаряването на Беломорието продължава, за съжаление, и през първата половина на двадесети век.

Турция налага обезбългаряването методично и в продължение на дълги пет столетия, когато народът български е лишен от свои царе и патриарси – това е държавния аспект на робството. Последните дни на империята се изпълнени с невероятни жестокости, на които младият Илко Димитров е личен свидетел. Най-напред той е потресен от опожаряването на родното му село Манастир, участва (четиринадесетгодишен) в отбраната срещу башибозука и редовната турска армия, укрива се в горите към Аврен и още тогава приема четничеството като свой начин на действие в името на България. По същото време и той преживява трагично отвличането на четиридесет и три манастирски жени и девойки, които турци мародери влачат почти три месеца по пътеката Манастир – Мерикос и се гаврят с тях, докато ги подлагат на безмилостно клане в местността “Мъгленик” край крумовградското село Аврен. Илко Димитров е един от хората, които търсят лобното им място и чак до 1927 година намират човешки кости, разхвърляни от вълци в дряновите гъсталаци. Повечето от тези нещастници са негови роднини. Илко Димитров е направил списък на жертвите, като в скоби е отбелязал възрастта им: Злата Вълчева Трушанова (45), Митра Вълчева Трушанова (23), Петра Вълчева Трушанова (18), Мара Жингова Шабанова (40), Иван Жингов Шабанов (7), Злата Георгиева Шабанова (45), Бяна Георгиева Шабанова (20), Митра Георгиева Шабанова (25), Мара Дингова Шабанова (45), Иван Дингов Шабанов (7), Петра Стоянова Врангова (60), Стана Стоянова Врангова (15), Руса Стоянова Врангова (23), Петра Петкова Врангова (22), Мата Кирева Пазвантова (44), Комня Кирева Пазвантова (18), Колю Кирев Пазвантов (12), Вълчо Кирев Пазвантов (.9), Неда Стамова Кисьова (50), Вълчо Стамов Кисьов (10), Митра Стамова Кисьова (.8), Мара Стамова Мурджева (8), Кирчо Стамов Мурджев (6), Райка Стамова Мурджева (2), Злата Стамова Мурджева (45), Ангел Стамов Мурджев (8), Тонка Стамова Мурджева (4), Злата Райчева Жингова (35), Гиню Райчев Жингов (11), Коста Райчев Жингов (10), Никола Райчев Жингов (5), Коста Гинев Жингов (12), Кера Райчева Жингова (3), Вълка Николова Жингова (2), Руса Николова Жингова (26), Райчо Николов Жингов (4), Петра Костова Жингова (60), Вълка Момчилова (60), Велика Петкова (22), Елена Гинева Гъзьова (24), Петра Петкова Драганова (22)...

Мара Михайлова преживява същото унищожение на българските села в Беломорието след Балканската война. На нейното село Чобанкой турците мъстят може би и за ония поборници, участвали в Илинденско-Преображенското въстание Това са Курт Гажиров, Запрян Николов, Никола Тюлиев, Коста Тюлиев, Кирко Кормузиев, Марко Туреников, Вълчо и Стою Ушеви, Апостол Гиджиков, Стоян Килфанов, Димо Пасков, Яню Райчев, Никола Харманджиев, Тодор Анадолиев, Киро Чапкънов, Белю Чапкънов. От същото село немалко беломорци с българска свяст са преминали през малоазийските крепости за заточение и цариградските зандани: поп Стамат и зет му Митрю Гагамов, Курт Гиджиков. В гюмюрджинския затвор са били Вълко Налбантов, Радю и Николай Неделчеви Попови, Милуш Килфанов, Стою Гонков, Бело Чапкънов, Гиню Хаджигинев, Курт Тюлиев, Тойчо Плумов, Матю Гажиров и една жена – Калина Попстаматова.

От Манастир също има участници във великото въстание на тракийските българи за присъединяване на Тракия към България. Това са свещеникът на селото Христо Макрелов, родом от Чокманово (ето пак пример на общата родопско-беломорска съдба), Вълко Лапардозов, Стамо Михалев, Пею Тончев, Вълко Пехливанов, Димитър Киречиев, Коста Манолев, Киро Хаджиев, Стоя Андреев, Иван Черкезов, Васил Карастамов, Стою Карабаджаков, Вълчо Количев, Иван Палазов, Вълко Палазов, Киро Димчев, Киро Пулев и др.

Списъците на поборниците са направени от Мара Михайлова и са публикувани в бр. 15, 1943 година на издавания от нея в Гюмюрджина вестник “Тракия”.

Наистина малко позната е историята на обезбългаряването на Беломорието от страна на Гърция през периода 1919 – 1924 година, на което Мара Михайлова и Илко Димитров също са лични свидетели. Накратко, всички международни съглашения, които през укаозания период третират принадлежността на Западна Тракия към България, са от позицията на силата. Малкоизвестният Севърски договор (10 август 1920 г.) в своя чл. 1 като че ли показва схемата на дипломатическото насилие над нашата страна: "Главните съюзени и сдружени сили декларират, че прехвърлят на Гърция всички права и титри, които имат по чл. 48 от договора за мир с България, подписан в Ньой на Сена на 27 ноември 1919 година, върху териториите на Тракия, които принадлежаха на българската монархия, и които са посочени в цитирания член". Корекция, която отнема на България свободния икономически излаз на Бяло море. Тя е толкова коварна, че заставя българската дипломация на последвалата конференция в Генуа през 1922 година да иска запазването на чл. 48 от безпощадния за нас Ньойски договор. Съсипаният от непосилни дипломатически сражения за отечеството Александър Стамболийски заявява: "Българският излаз през турска или гръцка територия е не само абсолютно невъзможен, но и психологически неприемлив." Като продължение на неговата отчаяна борба се стига до един дипломатически парадокс. Българската делегация подписва териториалните клаузи на Лозанския договор (24 юли 1923 г.) със забележка, че България се надява някой ден да се изпълни чл. 48 на Ньойския договор. Това е трагичен отказ от възрожденския идеал за обединението на българските земи.

Но какво гласи този прословут чл. 48 от Ньойския договор, останал в националната ни памет като израз на върховна несправедливост спрямо съкровени народни въжделения? Според него, Западна Тракия става междусъюзническа държава. Установява се режим на управление под окупацията на френски войски, командувани от генерал Шарпи. Режим се налага и успява да просъществува едва осем непълни месеца - от края на октомври 1919 до края на май 1920. Според френската статистика в този повратен момент населението на Западна Тракия възлиза на 212 622 души. Те се разпределят така: българи - 80 893, турци - 73 220, гърци - 51 705, евреи - 3 000, арменци - 1961, цигани и други - 1834. Като при всяко подобно действие тук е допустима тенденция в полза на приетия статут, което означава, че преброяването е правено не в защита на българската кауза. И все пак то показва едно безспорно историческо състояние - че Западна Тракия винаги е била средищна земя на различни етноси, и че първенствуваща открай време е българската народност. Защото там най - много земеделци, скотовъдци и строители са българи. Именно българи с вродената си предприемчивост първи възприемат и развиват занаятчийството, езерното рибарство и лодкарство (в Буругьол например). Камиларството като транспортно-търговска керванджийска система по класическите пътища на шаяка, тютюна, коприната между Азия, Африка и Европа също е дело на българи. Доказателства за всичко това има в описанията на Западна Тракия и в географските карти на българската държава и разпространението на българската народност, направени от европейски пътешественици през вековете.

Ньойският договор отне от България 8 712 кв км изконна отечествена земя, но предизвика и по-голяма загуба. Тя е, че България бе лишена от историческата си принадлежност към средиземноморската общност.

Тази теза не е популярна заради политическо късогледство и патриотично невежество. Но тя не е трудна за разбиране. Изходното положение е, че България е изцяло балканска страна, а Балканският полуостров се врязва в Средиземно море като Апенинския и като Пиринейския, дали на Италия и Испания характеристиките на средиземноморски територии. Географската ни принадлежност към този световен регион се потвърждава и от течението на водите. В Бяло море, което е част от Средиземноморския басейн, се вливат половината от водите на Пирин, Витоша и Осогово, всички родопски води - чрез Арда и Марица или направо, води от Странджа (през Мраморно море). Средиземноморският басейн е в перспективата на три отдавна създадени магистрални посоки. Първата е Пловдив - Смолян - Ксанти - Порто Лагос; втората е Хасково - Кърджали - Гюмюрджина; третата е Любимец - Ивайловград - Дедеагач. Още при следосвобожденските илюзии, че Западна Тракия ще си остане българска, е прекарана презбалканската железница от Русе до Подкова, спряла само на 50 километра от пристанище Порто Лагос. Днес се възражда - покрай газопровода от Русия - идеята за Дедеагачкото пристанище. То всъщност ни бе обещано от Ньойския договор, защото излазът на България на Бяло море трябваше да става през него. Сега надеждата е, че загубеното от дипломатите ще бъде въстановено от икономистите. В тяхна помощ могат да се приведат и някои стари данни (от 1946 г.), показващи, че в стопанско отношение България е имала определени позиции на средиземноморска страна. За посочения период почти 48 000 кв км от територията на страната са насочени икономически към Бяло море. Настъпилите след това преобразования на стопанската структура променят съотношението, но наследената тенденция съществува. Например със създаването на безвизови и безмитни зони, с възстановяването на номадското скотовъдство (каракачанството). И особено с идеала на беломорските бежанци и техните потомци "Тракия без граници!", лансиран през последните години в обществения живот, но останал настрани от политиката поради липса на национална доктрина.

Красиви, изненадващи и безспорни са етнографските доказателства за принадлежността на Западна Тракия към Средиземноморието. Културният потенциал на българина там се е създавал в пряк контакт с няколко класически цивилизации - римската, византийската, славянската, ориенталската, западната. Едва ли има друг народностен европейски тип, освен може би испанският, в чиято душевност са напластени толкова културни влияния! Българският народ прехвърля двадесети век с неизмерима духовна енергия, натрупана в психологията му. Не заради това ли международните съглашения за такъв народ приличат на международни заговори срещу него? На България се отнемат отечествени земи, една от които - Западна Тракия, е непрежалима, защото бе в някаква степен модел за бъдещето на региона. Тя е незабравимата, тя е бленуваната Средиземноморска България, от лоното на която възникнаха Варна, Бургас, Кърджали, Ямбол, Стара Загора, Поморие, Созопол, Царево, Ахтопол, Тополовград, Елхово, Айтос, Обзор, Бяла - емблематчните градове на бежанците от Западна Тракия.

Аз искам само да подчертая едно обстоятелство - Беломорието временно бе присъединено към България прпез 1941-1944 година, след като преди това бе подложено на жестоко и безпощадно насилствено обезбългаряване през 1919 – 1924 година. В прочистването на територията от български етнически елемент има три етапа. Първият – когато при междусъюзническата окупация българските власти напускат областта; вторият – при последвалата гръцка окупация; третият – след нашествието на гръцки бежанци от Мала Азия и части от разбитата там гръцка армия, които са били настанени в български села и в български къщи.

Българското население на Беломорието през посочения период е интернирано по егейските архипелази, българите са били заточавани на островите Крит, Милос, Китера, Митилин, Хиос, в селата на околиите Волоска, Лариска, Фарсалска и Велестиноска, дори в градеца Каламата, Южен Пелопонес. Става дума за около 25 000 души от селата Домуздере, Дервент, Доганхисар, Еникьой, Кутруджа, Калайджидере, Шапчихане, Кайбикьой, Кушланлий, Каракурджалий, Чадърлий, Кърсарджа, Сачанли, Манастир...

И от Чобанкьой. – родното село на Мара Михайлова.

В историята на нейния род това е вторият сблъсък на гърцизма с българщината – след фанариотството в черковните дела. След борбата на родоначалника Келеш Саващо за съхраняване на българската вяра, на потомците му се пада да продължат да отстояват българското съзнание Такъв е историческият мащаб на мисията на един род срещу срещу един многовековен узурпатор. Епизодите на тази борба са много, аз ще припомня някои от тях.

Мара Михайлова е записала следния разказ на своя брат Бечо Тонев Бакърджиев:

“На 15 март 1921 година сутринта дойде у нас кехаята Тодор Каикът и ми каза, че трябва да се явя на гръцка военна служба в Гюмюрджина на 20 март. От село тръгнахме 40-50 момчета. Комисията заседаваше в старите български казарми в местността “Бадемликът”. Започна прегледа. Мене ме одобриха. Тогава се обърнах към комисията и казах, че съм служил две години български войник и три години съм бил пленник. Замолих ги да бъда освободен. Председателят на комисията ме попита: “Къде си служил?”. “Служих в българската армия, като българин” – отговорих. “Сега ще служиш и на Гърция” – троснато рече той. “Не съм сключвал договор да служа на всички държави!” – ядосан на свой ред му казах. Тогава председателят на комисията, един полковник, ме напсува на майка и натисна силно звънеца. Влезе веднага един гръцки подофицер и той му заповяда: “Хвани го!”. Подофицерът ме дръпна за ръка и ме заведе право в казармите. Разбрах. Работата вървеше на лошо. Научих, че прегледаните мои другари веднага се завеждат на гарата, товарят се в конски вагони и се изпращат за Солун, а оттам с параходи – за Мала Азия да се бият срещу Кемал. В казармите подофицерът ме пазеше с натъкнат нож на пушката. Помолих го: “Пусни ме да отида да затворя дюкяна си, отворен го оставих”. “Не може! Тук ще стоиш! Ти откъде си?” – попита ме той. “От града съм. Оставих и дюкяна , и къщата отворени. Жена ми е заминала за майчиното ми село на гости. Какво ще стане, ако ме пуснеш за един час?” “Не може, хондрокефалис. Тука ще стоим до второ нареждане”. Тогава му дадох сто драхми и той ме пусна, като каза: “Хайде, иди, но бързо се върни, защото скоро ще раздаваме хляба, та да свариш да си вземеш хляб”. Затичах се бързо по улиците на Гюмюрджина и отидох в къщата на моя баджанак Димо Митрев Мингов. Той живееше в града като градинар. Пристигнаха още Павел Базиргянов от нашето село, Каракоста Иванов от Карачкьой, двамата братя Иван и Стоян Кадиеви от Чадърли, Датко Назъров от Еникьой и някои други. Същата вечер тръгнахме да бягаме за България. Водач ни бе един помак.

Съгласихме се... На другия ден по обед стигнахме българската застава. Преспахме там една нощ, защото бяхме много изморени. На сутринта с конски каруци ни изпратиха в Кърджали, където и останахме и се заселихме да живеем като мирни граждани.”

Мара Михайлова е летописец на обезбългаряването на Беломорието. Тя е съхранила спомените на много хора. Тук привеждам разказаното от Стойчо Сапунджиев:

“Рано през пролетта на 1923 година (бях десетгодишен) селото ни пак беше блокирано от гръцка войска и жандармерия. Сутринта камбаната заби тревожно. Дойде заповед всички българи да се съберат на хорището. Взехме каквото можахме, майка ми и баба ми ни хванаха нас децата за ръцете и отидохме на хорището. Щом се събрахме всички българи, в дълга колона ни подкараха към с. Кърка, където има и железопътна гара. Там ни натовариха на товарни вагони и ни свалиха в град Дедеагач. От гарата бяхме закарани на пристанището, където престояхме 24 часа. Дойде параход и започнаха да ни товарят, като ни превозваха до парахода с една гемия. Преди да се качим по дървения мост от брега на гемията, майка за момент се спря, обърна се назад към града и селото ни, изохка и заплака Това нейно спиране е било може би предчувствието, че никога вече няма да види родната земя, скъпата ни Тракия. Гръцкият войник, който ни конвоираше, като вид, че майка ми спря, вдигна пушката и я удари с приклада. Тя политна и едва не падна в морето, където щеше да повлече и нас с братчето ми. Изтичаха други наши хора и я изтеглиха в гемията. Парахода тръгна, нас ни натъпкаха в хамбарите и толкова нагъсто, че по-възрастните бяха принудени да стоят прави, за да има място да седнат старите, болните и децата. Храна не ни даваха никаква, след четири дни да раздадоха по малко развален кашкавал, който още повече усили жаждата ни. Малкото водя, която имахме, ни се раздаваше от родителите глътка по глътка.Гръцките моряци с една невиждана безчовечност и жестокост почнаха да ни продават една чаша вода за 15 драхми. Няколко дни след тръгването ни из морето баба ми умря и я хвърлиха в морето. Спомням си, че и много други хора измряха. Из морето ни разкарваха 20 дена. Малко след смъртта на баба ми се разболя и майка. Ние с братчето ми седяхме до нея и плачехме. Тя ни галеше по косите и само пъшкаше и охкаше, вероятно е предчувствала края си и мъката, че ще ни остави сираци, я е съсипвала. Една вечер тя престана да пъшка. Дойдоха наши хора, взеха я и вече никога не я видяхме. Казаха ни след известно време, че е умряла. Наши близки не позволили да я хвърлят в морето, държали я така, докато ни свалиха на суша, в град Суда на остров Крит, където я погребали. Като ни свалиха на остров Крит, настаниха ни в едни стари казарми. Там от глад измряха много хора, почнахме да пасем трева. Ние децата се промушвахме през оградата и отивахме в града да просим хляб. Рядко имаше хора, които да ни дадат нещо, повечето ни гонеха, а децата им ни замерваха с камъни. Научихме се, че в близката гора имало рошкови. Взехме да ходим там...”

Мара Михайлова е записала и песен за смъртта на двете жени в парахода:
 

Какво е чудо станало
във поробена Тракия!
Сякъде стана, ни стана,
във Чобан стана най-млогу.
най-млогу жалби гулями.
В село уйници дойдаха
и върли гръцки жандаре.
Камбаните се забиха
мъжките да си събират
във църквинини доруве.
Яга във петак утринът
цалуту селу сбераха
и Елена са сберали,
Елена Сапунжиева
с нехните дребни дичинки
и стараха хи майчица.
Га бяха в море дълбоку
двайсет дене ги карали,
никъде ги не приели,
млогу са ут глад умряли.
Еленината майчица
и тя е ут глад умряла,
чи я аф море метнали.
Яга ми беха, Елену,
в Пирея града гуляма,
и Елена се разбуля
и си душица придаде.
Искараха ги, Елену,
на судинските оструве
и Елена са свалили
с нехната дружка Елена.
Тяхните мальки дичинки
ката день, като утрина
тея си при тях пудаха
и ми са жалну плачеха,
плачеха и нарядаха:
- Станими, стани, майчице,
няма кой да не прибере,
прибере,майчице, нахрани.
Пустите гърци пруклети
тея ми мясту ни дават
да си Елена заровят.
цала ги неделе държали
умряли непугребани.
Нъй-сетне се са смилили,
малку им мясту дадаха.
Живи дету устанаха
седяли малку ни млогу,
цели ми осем месеца.
Га са ут Суда върнаха,
елениним първи либойя
тея в Дедеагач чакаха
да си любето посрещнат
любето още дичинки.
И параход са зададе,
всички ми жанум слязаха,
еленинем любетата
тея никуга ни видюват
и си жалну разпитуват:
- Кумшие1, мили кумшие,
къде са наште любета?
Кирю дятенце питаше:
- Сину Тойчо льо, Тойчо льо,
къде е, сину, майка ти,
майка ти още баба ти?
- Баще ли милин, баще ли,
баба ми, баще, метнаха
в синюту море дълбоку,
пък майка, баще, устана
в судинска земе далечна.
Кирю са чудом чудеше
бре щу ли кък ли да прави.
Фати си двяте дичинки
та в Гюмюрджиня утиде.
Кирю е мерак станалу
ут еленините кахъре,
легна са Кирю, разбуля,
и га неделе утринът,
Кирю са с душа раздели.
Замналу два-три денюве
и мушкуту му дятенце,
дятенце мушку Стуянчу,
и той душица придаде.
Устана Тойчо самичък,
биз майка,Тойчу, биз бащу,
та гу срику му изгледа...
 

Вече няма певци, които могат да изпеят тази елегия, но тя не бива да се забравя! Каква жестока орис сполита беломорските тракийци! Родът на Келеш Саващо, макар и далече от Устово и от епохата на борбата против фанариотството, пак е изправен срещу гръцкото насилие. Мара Михайлова е призвана от съдбата да отстоява българщината като своя предшественик. Тя е вече на двадесет години, когато стават изселването на българските села по егейските архипелази. Параходите с интернирани българи се лутат по морето защото номарсите на островите отказват да ги приемат. На едно място няма достатъчно земя, на друго – вода, на трето добра воля. Мара Михайлова е направила и списък на хората от нейното родно село Чобанкьой, измрели по време на изселването им с парахода към остров Крит. Ето го този списък:

Измрели на парахода:

1. Стана Вълчева Тойчеджикова, 50 г.
2. Манол Милушев Мулев, 50 г.
3. Мария Вълчева Чолакова, 2 г.
4. Димо Тодоров Калдърбашев, 70 г.
5. Никола Кирев Бакърджиев, 1 г. (от рода на Келеш Саващо и Мара Михайлова)
6. Никола Вълчев Бакърджиев, 1 г. (от рода на Келеш Саващо и Мара Михайлова)
7. Мата Николова Мангъфова, 50 г.
8. Никола Тюлиев, 50 г.
9. Матю Николов Дроплев, 1 г.
10. Матю Тодоров Дроплев, 50 г.
11. Тодор Георгиев Питропов, 80 г.
12. Елена Кирева Сапунджиева, 25 г.
13. Стана Стоянова Налбантова, майка на Елена, 70 г.
14. Георги Киров Живков, 3 г.
15. Никола Вълчев Къркиланов, 1 г.

Измрели на остров Крит:

1. Злата Петкова Ибишева, 70 г.-
2. Мата Петкова Параскова, 30 г.
3. Цоха Манолова Мулева, 35 г
4. Димо Манолев, дете на Цоха, 1 г.
5. Ирина Тойчева, 35 г.
6. Керана Куриева Уйкужиева, сестра на Ирина, 30 г.
7. Злата Христова Питропова, 3 г.
8. Мата Петкова Параскова, 25 г.
9. Курт Николов Келет, 50 г.
10. Жената на Курт Николов, 45 г.
11. Никола Куртев, детето им, 1 г.
12. Мата Стоянова Мурджева, 50 г.
13. Стоян Петков Мурджев, 80 г.
14. Линдурия Хаджигинев, 60 г.
15. Щиряна Линдуриева, жена му, 50 г.
16. Стана Петкова Сапунджиева, 60 г.
17. Иван, син на Стана, 40 г.
18. Мара Николова Чавдарова, 70 г.
19. Никола Бакърджиев, 80 г.
20. Иман Ибрямдаиев, 70 г.
21. Тодора Тодорова Карачолова, 35 г.
22. Кирю, син на Тодора, 6 г.
23. Руса Тодорова Караянков, 60 г.
24. Кирю Николов Бучкаджиев, 60 г.
25. Стойка Иванова Чиркалева, 70 г.
26. ........ Стоянов Чиркалев, 20 г.
27. Недялчо Ангелов Тюлиев, 1 г.

Към тоя некролог трябва да се прибави и Стою Тюлиев, 80 г., починал във влака от гара Кърка за Дедеагач и хвърлен в морето. Списъкът е непълен. Според Георги Попаянов в градовете Суда и Каня на остров Крит са измрели повече от седемдесет човека от село Чобанкьой.

Никога, в никой период от развитието на селото не е отбелязвана такава висока смъртност. Само за половин година измират толкова хора от всички поколения! Чудно ли е тогава, че през 1923 година се сформира тракийска чета от осемдесет души с воевода Димитър Маджаров, която тръгва за Дедеагач, за да върши диверсии срещу гръцки обекти като влака Дедеагач – Солун, и че в тая чета има доброволци от Чобанкьой?

Подозренията срещу Мара Михайлова и Илко Димитров възникват всъщност след като полицията успява да събере достатъчно информация за нелегалните тракийски организации в региона – ВТРТ (Вътрешна тракийска революционна организация) и КСТ (Комитет за свободата на Тракия). В архивите на Дирекцията на полицията в София с дата 28 ноември 1939 година е заведен проучвателен доклад за нелегалните тракийски организации в страната. Много от твърденията в този документ са недостатъчно аргументирани, има и произволно посочени факти. Нас ни интересуват имена и действия, свързани с настоящата родова хроника. Някои от тях фигурират в полицейското разследване, поради което цитирам въпросния документ почти изцяло с неизбежните коментари по истинността на фактите и анализа:

НЕЛЕГАЛНИ ТРАКИЙСКИ ОРГАНИЗАЦИИ

В.Т.Р.О. – Вътрешна тракийска революционна организация

К.Т.С. – Комитет за свободата на Тракия

Вътрешната Тракийска Революционна Организация води началото си още когато Тракия е била под владичеството на Турция. След 1913 година организацията се е разформировала, обаче слез 1918 година, когато нашите войски трябваше да отстъпят Тракия, същата организация възобновява съществуванието си, като почва да праща чети в Тракия. Три чети от 1919 г. до 1923 г. постоянно са влизали в Гръцка Тракия и са се връщали обратно в България. Гръцката власт, за да се отърве от четите, прогонва всичкото българско население и на негово място заселва бежанци от Азия – гърци, така че една от главните причини за обезлюдяването на Тракия от българския елемент са четите на В.Т.Р.О.

Последното изречение изразява или историческо невежество, или злонамереност. След като се знае, че обезбългаряването на Тракия е програмирано по международни договори и тайни съглашения на гръцкото правителство, не може “като една от главните причини” да бъдат приети трите немногобройни тракийски чети. По-скоро наистина става дума за злонамереност от страна на полицейската власт, която търси обществено значим повод за обяснение на разправата с четниците, измежду които е бил и Илко Димитров.

В началото на 1925 г. гърците засилват охраната на българската граница и станало невъзможно преминаването на чети в Тракия, а ако някоя от групите е успявала да влезе в Гърция, то поради това, че населението е било заменено с гърци, четата не е могла да остане за дълго време там, и е била скоро откривана и унищожавана.Прехвърлянето на чети в Гърция е станало много опасно и всички и всички чети в бездействие остават в България, като цялата им издръжка остава в тяжест на населението. Това население, п оставено при лошо икономическо положение, почва да негодува за издържането на четите, защото помощите, които са получавали от разните тракийски братства са били недостатъчни. За по-лесното им изхранване, четите са били разформировани, като отделни четници, заедно с оръжието с, са били разквартирувани в различни села, където са останали на прехрана.

На 25 юни 1925 г. около височините на с. Айтаджик, Свиленградско, се събират около 100 души тракийци, ръководители на чети и четници. На тоя конгрес за изпълнителен комитет на В.Т.Р.О. биват избрани Пею Поптрендафилов, понастоящем околийски управител в гр. Крумовград, Димитър Маджаров, бивш народен представители, а задграничен представител в България – Коста Георгиев. Освен тоя изпълнителен комитет във всяко село остават по един или двама представители на нелегалната , като тия представители са членове от ръководните тела на тракийските братства или на други тракийски организации.

Съгласно дадения мандат от тоя конгрес, изпълнителният комитет на организацията е налагал и събирал данъци от населението за всеки продаден килограм тютюн по няколко лева. Събираният данък фактически се е изразходвал за заплати на комитетските бирници и за четите.

През в. декемврий 1925 година изпълнителният комитет на В.Т.Р.О. е решил този данък да се събира направо от тютюневите фирми, закупуващи тютюна в Тракия. Представител на комитета е водил преговори с всички фирми, като е искал по 3 лв. на килограм, но фирмите се съгласили да плащат по 1 лв., като някои фирми даже фиксирали от по 50 до 100. 000 лв. Фирмите, които не са се съгласили да платят този данък, са били заплашвани и им е бил нанесен побой.

Населението е било насила заставен да членува в разните тракийски организации и понеже силно били наплашено от тормоза на четниците, по неволя е членувало. Заставяни са били да членуват и да дават доброволни помощи не само тракийци - българи, но и турците; целият стопански живот поради дейността на В.Т.Р.О. бил замрял. Фирмите са се отказали да купуват тютюни, а закупените такива не са изнасяни.

Но как да си обясним тогава, че според запазен в архивите списък в 17 села на Свиленградска околия е имало 130 члена на организацията?

В.Т.Р.О. по онова време не е проявила никаква дейност отвън България, а цялата дейност била насочена за България.

През 1927 г. В.Т.Р.О. поради негодуванието на тракийската емиграция и общественото мнение и поради преследването на членовете й от властта е била разформирована. От тогава обаче като нелегална организация се създава К.С.Т. – Комитет за свободата на Тракия.Новата нелегална тракийска организация си поставя за задача със средствата на терора да се бори против комунистите в легалното движение, да се бори против агентите на турската пропаганда всред помаците и против агентите на ВМРО –Ив. Михайлов. В скоро време обаче К.С.Т. за своите нужди е започнал да събира суми от населението по насилствен начин. Тези суми отчасти се събирали като доброволни пожертвувания по фонда “Тракийско дело”, отчасти по фонда “Тракийска кауза” и др.- благотворителни цели, или от К.С.Т. На всеки бежанец, който е получил облигации, комитетът е налагал данък 1%. Този данък населението не е смеело да не изплаща, понеже и бели силно наплашено от дейността на К.С.Т. Който е отказвал плащането на данъка или друга сума, искана му от комитета, се е наказвал с побой, налаган му обикновено в клуба на тракийската местна организация.

Изнудванията и грабежите от страна на К.С.Т. са предизвиквали силна реакция от страна на населението.

В Тополовград начело на протестиращите е застанал Коста Кратунков. К.С.Т. го е заплашил на няколко пъти, като му е дал срок да се изсели в Бургаски окръг. Кратунков не се подчинил. На 20 април 1930 г. Кратунков и другаря му Янко Тодоров са били убити в клуба на тракийците в Тополовград. Едина от убийците Марин Адамов при извършване на убийството о бил ранен и задържан и впоследствие изпратен в Сливенския затвор. В района на Елховска околия са действували главно Коста Георгиев като организатор и Димитър Тукманов като екзекутор. Уплахата на населението е била толкова голяма, че част от него се е готвела да се изсели в места, които не са били под властта на комитета. След всички тия случаи тогавашният М-р Председател е такъв на вътрешните работи е обърнал внимание на Тракийската организация в лицето на управата й, че ако не спрат издевателствата на К.С.Т., ще се прибегне до най-строги мерки не само спрямо нелегалните, но и спрямо легалните тракийски организации. Привидно К.С.Т. след това е престанал да съществува, като почти всички били уверени, че се е разформирова, обаче неговите действия относно събиране на суми и извършване на изнудвания в скоро време наново започнали.

Числото на членовете на К.С.Т. не е било повече от 100 души. Ръководното тяло се е състояло от пет души. В края на 1933 г. същото е имало следния състав: Георги Василев, пенсионер от Свиленград; Илко Димитров, търговец от Кърджали; Иван Терзиев, търговец от Ивайловград; Георги Хълчев, чиновник от Пловдив; Иван Узунов, търговец от Тополовград.

До 1934 г. К.С.Т. е издавал и свой орган – в. “Страж”, който е имал тираж около 2000 броя.-

Понеже дейността на К.С.Т. е била явно престъпна, през 1933 г. са бил взети енергични мерки от властта, целящи разтурянето на организацията. Това е предизвикало реакция от страна на К.С.Т., в резултат на което същите са извършили няколко убийства.

Поради това обстоятелство, на 3 януари 1934 г. в Дирекцията на полицията били извикани членовете на върховната управа на легалната тракийска организация – Орманджиев и Петканов, които са били предупредени, че ако не спрат нанататък дейността на К.С.Т., ще се прибегне от страна на полицията и вйската с репресалии спрямо членовете на комитета. Орманджиев е прпизнал, че К.С.Т. е под прякото влияние на Тракийската организация. По повод на тоз върховната управа на тракийската легална организация се свиква на заседание и одобрява решението на властта. Същия комитет е изпратил нареждане до своите представители в нелегалната организация, в резултат на което са получили сведения, че К.С.Т. е разформирован.

К.С.Н. от образуването си до 19 май 1934 г. не е предприел нито една акция нито в турска, нито пък в гръцка Тракия.

На 19 май 1934 г. К.С.Т. бе официално разтурен и до днес той няма никакви прояви, като се изключат поддържането на връзките между бившите по-големи функционери на тази организация, един случай през 1936 г. на двама души тракийци за събиране на налози за касата на организацията и проявите на няколко души бивши членове на нелегалната организация, сега в услуга на местното гранично военно разузнаване.

Активът на нелегалната тракийска организация отпреди 20 години, патриотичния девиз “Присъединяването на Тракия към България”, конспиративното съществувание на самата организация , безсилието на властта да запази авторитета си, са били причина преди 19 май някои млади офицери от гарнизоните в Кърджали и Хасково да гледат със симпатии на тая патриотична нелегална организация, като някои офицери са били напълно в нейна услуга. Базирайки се на подкрепата на военните, двама тракийци през м. Юний 1936 г. изпратени от бившия пунктов началник Илко Димитров, отиват в с. Прилепци, Момчиловградска околия, и съзират принудително от населението пари, заявявайки, че били пратени от военните. Тоз случай бил доведен до знанието на военните в гр. Кърджали чрез един подофицер от с. Прилепци, облаче случаят бил потъпкан от военните, като на околийския полицейски началник в гр. Момчиловград, който отишел да да разследва този факт, му било заповядано от военните да не предзприема никакви издирвания.

Военните в гранична тракийска зона имат като свои сътрудници няколко души тракийци, някои от които бивши членове на тракийската нелегална организация, които сътрудници в болшинство са неблагонадеждни контрабандисти и хора компрометирани сред населението. Тези сътрудници са следните: Тодор Киров, живущ в град Хасково, бивш затворник и голям контрабандист; Михаил Дрочев, късо контрабандист, лежал в хасковския затвор за изнудване и измама. В групата на Дрочев влизат и следните лица: Гено Колев от с. Стражнево, Милан Райков от Силенската община, Павел Павлов от д. Бисер и Петър Стоев Калпакчиев от с. Долно черковище, всички Харманлийска околия; Кирил Николов Бидилев, тракиец, живущ в Ивайловград Същият се търси за излежаване на присъда чрез Д.В., поради което се е движил под нелегалното име Бойко. Бидилев в края на 1938 г. е бил убит в гръцка Тракия.

Третата група, използувана от граничните власти в Ивайловград, се състои от Кольо Синдиков от с. Рогозово, в миналото заподозрян в разбойничество, и другарите му Атанас Стайков от с.- Ленско, и Ангел Отузкиров от с. Кобилино, Ивайловградско. Използват се също и лежалите в затвора Димитър Димов Недялков от с. Гугутка, Петко Георгиев Петков от с. Бели градец , и Ахмед Османов, помак от с. Горни юруци. Тези хора вършат кражби в доста голям мащаб, прекарват цели стада с кози и овце, десетки коне и друг едър добитък. Гръцките и турските власти не остават длъжни и те вършат същите кражби и по този начин населението в граничните области не се чувства никак сигурно в своя живот и имот, понеже границата е изгубила своето значение на такава.

От факта, че всички гореспоменати сътрудници на военното разузнаване са хора-контрабандисти, с доказана престъпност и компрометирани сред населението, а освен това те парадират с документите, които са издадени от военните, престижа на властта посред пограничното население е силно понижена, като освен това благодарение на връзките им с военните се създава убеждение, че макар и скрито, нелегалната тракийска организация продължава своя живот.

За подсилване убеждението на тракийското население за съществуване на тракийска нелегална организация допринася също така контакта, който се поддържа между бившите функционери на организацията, особено когато някой от бившите водачи на тая организация заема отговорен пост в администрацията и полицията в този край и продължава своя контакт с бившите си организационни другари.

Такъв е случая с околийския управител в гр. Крумовград Пею Поптрендафилов, бивш член на изпълнителния комитет на В.Т.Р.О.

Същият е в постоянен контакт с Димитър Маджаров, бивш член от комитета на В.Т.Р.О., доскорошен народен представител, Методи Чалбуров, бивш народен представител, Илко Димитров, бивш член от изпълнителния комитет на К.С.Т. и бивш пунктов началник, и др.

Че поменатия околийски управител е в контакт и в услуга на бившите си организационни другари говори и следния факт: през м. Май са били обезоръжени двама акцизни стражари от един тракиец, орган на военното разузнаване, със съдействието на селяни от с. Дупнтца, Ивайловградско.

Старозагорският областен началник, имай в предвид, че ако се предприеме издирване от някой друг полицейски орган, то това ще стане достояние на Пею Поптрендафилов, който чрез поменатите по-горе народни представители и военните ще осуети залавянето на нападателите на стражарите, сам, скрито от Пею Поптрендафилов, предприема издирвания, задържа нападателите и ги предава на прокурора. Това обаче става достояние на Поптрендафилов, той го съобщава на бивши народен представител Чалбуров, който е искал обяснения от областния полицейски началник, като го е заплашил, че щял да прави интерпелация в Камарата по този случай.

Този факт ясно говори за неудобството бивши функционери на тракийската организация да заемат служебни постове и то такива – в администрацията и полицията”.

В друг аналитичен доклад на полицията се прав преглед на дейността на различните партии в Хасковски окръг. За БКП се казва, че “в окръга е проявил много слаба дейност. Все пак се е чувствало, че се е работило, макар и тайно. По-отявлени комунисти са минавали младите учители, за което е било донасяно на съответния окръжен училищен инспектор. Отбелязани прояви няма.”

В същия документ се твърди, че анархистическите и фашистките организации нямат почти никаква дейност. В специален раздел, озаглавен “Партии и организации (патриотични) на реда” се правят следните оценки:

“Демократически сговор – Ал. Цанков е проявил усилена дейност Отбелязани са повече от 4 организационни и 4 публични събрания, на които са говорили Иван Русев, Иван М. Илиев, Даскалов и др.

Демократическата партия е проявила усилена дейност. Отбелязани са повече от 2 организационни и 8 публични събрания, на които са говорили Кр. Попов, П. Иванов и др.

БЗНС – Врабча 1 е проявил обикновен дейност Отбелязани са 1 организационно и повече от 3 публични събрания.

Национал-либерална партия - Г. Петров е проявил Слаба Национал-либерална партия – Върбенов е проявила слаба дейност. Отбелязано е едно публично събрание в гр. Кърджали, на което е говорил Н. Шопов.”

Следва обаче анализът на дейността на “емигрантските и националреволюционните организации” – термин на полицията за цяла група партии извън “партиите на реда”, и на първо място е поставена тракийската организация.

“Тракийската организация е проявила голяма дейност, изразена в публични и организационни събрания, провеждани чрез своите специални организатори – Илко Димитров и др., които често обхождали отделните организации в окръга. Образуван е бил комитет “Свободна Тракия” (К.С.Т.), в който влизали по-първите им хора: Илко Димитров, Георги Стойчев, Ст. Николов (помощник на Илко Димитров), П. Георгиев (пунктов началник, Стойчо Сариев (секретар на младежката организация) и др.

Към легалната тракийска организация съществували и нелегални групи, които с действията си подронвали престижа на власти държава. Хората от нелегалните групи са действали от името на несъществуващата В.Т.Р.О. или пък, според оставените бележки при някои злодеяния, от името на К.С.Т. Тъй като деянията н нелегалните групи са противозаконни са бил взети строги мерки от страна на полицейските власти, поради което лично полицейският инспектор е получил заплашително писмо от началника на една такава група, именуващ се М. Адамов (избягал затворник). Според наблюденията и сведенията,с които разполага инспекцията, нелегалните групи са били в контакт с хората от легалната организация. Отбелязани са важни прояви на нелегалните групи.

На 31 март е бил намерен обесен турчин и оставена бележка с надпис “К.С.Т.” По сведения от хора от легалната организация убийството е било извършено от техния нелегален разбойник К. Георгиев, който действал от името на несъществуващата В.Т.Р.О.

На 1 април бил намерен обесен един турчин при село Сердар, Мастанлийско, с надпис “Нелегална организация”.

На 6 април три непознати лица (тракийци) са отишли в село Килкилер, Кошукавашко, и на четири души турци са казали, че били обложени с по 5.000 лева от организацията, която сума от 20.000 в петдневен срок да броят За случая било донесено в инспекцията и можало да се залови едина от съучастниците.

На 27 април кмета на с. Ала, Кошукавашко, Фейзи Хасанов бил убит. От обстановката и начина, по който е било извършено убийството, се предполага, че било дело пак на нелегалните групи. Съмнителните лица са задържани.

На 20 август е бил бит жестоко общински съветник при Мандренската община Атанас Майков от трима непознати въоръжени лица, като му заявили: “Ние сме изпратени от Тракийската организация, за да те накажем загдето ти като албанец и водител на последните сте бламирали кмета-тракиец”. Същевременно са му дали да подпише декларация, че в петнадесетдневен срок всички пет души албанци да си подадат оставката заедно със секрпетар-бирника. След няколко дни от тази случка е било поискано и от секретар-бирник на Пелевунската община, Ортакьойска околия, да си подаде също оставката. Случката е била разследвана и предотвратено всичко.

На 31 август предвид забраната на едно събрание в гр. Кошукавак на тракийската организация, което е бил във връзка с конгреса им, е бил бламиран кмета на града по незаконен начин и по брутален начин е искано веднага сменяването му – обстоятелство, което е докарало намесата на полицията.

През месец септемврий един тракийствуващ е отишъл при бирника в Мастанлий и със заплашване е искал 1000 лв.Лицето било заловено.

През месец октомврий са били искани 5000 лева на лицето Халил Ибрям Ибрямов от с. Есмерлий, Кърджалийско. Лицето заловено именуващо се Ат. Войнов е даден под съд.

Главното свърталище на нелегалните групи било село Махмуртии, Харманлийско.”

Съдейки по имената на селищата, този документ е писан пред 1934 година, т. е. преди масовото премахване на турската топонимия от Югоизточна България.

Илко Димитров, както е видно, се очертава като един от ръководителите на тракийското движение и специално на Комитета за свободата на Тракия. Ето защо полицията го арестува, той е докаран по етапен ред в София, където е разпитан в Дирекцията на полицията. Запазен е в архивите собственоръчно написаният от него “Протокол за разпит”. Първите редове са с почерка на следователя, те са рутинните в такива документи: “ Именувам се Илко Димитров Стоилов от с. Манастир, Гюмюрджинско, Зап. Тракия, жив. в Кърджали, чиновник, 39 год., българин, изт. православен, грамотен, неженен, неосъждан, показвам:

Напуснах гр. Гюмюрджина, където живеех, през 1920 година и се настаних на местожителство в гр. Кърджали. След няколко месеца от идването ми по инициатива на няколко души от нас образувахме културно-благотворително дружество “Тракия”, на което бях избран за секретар. През 1922 година, когато се водеше войната между Гърция и Турция в Мала Азия, ние, предвиждайки катастрофата на гърците, почнахме да образуваме Революционна организация, като в нея влязоха и няколко души турци, .запасни офицери, дошли специално от Турция. Образуваха се смесени чети и се навлезе в Гърция за повдигане на въстание. Поради закъсняване обаче и поради малкото хора акцията излезе несполучлива и нашата родина остана отново под робство. В.Т.Р.О. продължи да съществува до 1927 година. След конгреса, който стана тогава В.Т.Р.О. се разтури и се образува К.С.Т. (Комитет за свободата на Тракия), който и досега съществува.

Целта на К.С.Т. е да организира всички добри тракийци, да поддържа у тях високо национално съзнание и се бори за освобождаването на нашата родина. Лозунгът на тракийци е присъединяване на Тракия към българската държава, която да стане силна и мощна, за да отстоява националните идеали на българския народ.

К.С.Т. се ръководи от Върховно ръководно тяло, което се избира на всеки 2 години. Избраните лица се знаят само от Председателя на Конгреса, като след избора действат с псевдоними. Във всеки населен пункт, където има тракийци, има образувани местни групи, които се делят на тройки, и членовете на които не се познават.

Тройките имат за задача да следят всяко комунистическо проявление в района им и да вземат своевременно мерки и парират тяхната дейност. Да държат буден национални дух на тракийския българин и му внушават да не забравя своята поробена родина.

Напоследък К.С.Т. и неговите хора са заети твърде много с разкриване каналите и дейността на турската организация в Мастанлийския, Пашмаклийския, Хасковския и Бургаския окръзи, която развива твърде усилена дейност и която застрашава устоите на държавата. Хората на К.С.Т. са безрезервно в съдействие на военните власти, които полагат максимум усилия за разкриването на тая турска организация и нейните подбудители. Напоследък се забелязват много ходжи дошли като емигранти от Турция и Гърция, които непрестанно се движат из турското и помашкото население и го подбуждат да се изселва като вдигне и въстание, с която цел се гони злепоставяното на българската държава, за да не иска правата на своите малцинства в другите държави, а може би и по-далечни цели, като се подигне бунта гръцка и турска войска да навлязат в българска територия от височините не Родопите, за да се закрепят стратегически. Срещу тая опасност К.С.Т. е мобилизирала всички свои сили и без много шум в съдействие на военните властище съумее да парира всички тайни замисли на чуждите агенти.

Лично аз съм натоварен да организирам всички тракийци като едни влязат в благотворителните дружества, а другите, по-смелите , по-решителните да влязат в К.С.Т. и когато стане нужда да ги дадем на разположение на България, на общото ни Отечество, за да изпълнят дълга си като добри българи. К.С.Т. същ има за задача да не допуща разбойничество в по-горе казаните окръзи, като при появяването на такива, хората на К.С.Н. са длъжни да се поставят в услуга на официалните власти. К.С.Т. също има за задача да работи за спечелване на общественото мнение в България за тракийската кауза, защото ние смятаме, че освобождението на нашата родина не ще дойде от четнишки нападения и бомбени атентати, а ще дойде чрез Българската държава, която всички ще трябва да пазим свято.

За издръжка на хората си К.С.Т. събира помощи от състоятелни тракийци, а и от външни хора, които желаят да ни подпомогнат. С насилие при събиране на средства не си служим, тъй като вземаме от там откъдето ни се даде. Друг не зная. Показанията си написах саморъчно”

Арестуването на Илко Димитров и разпита му в полицията са едно от действията на полицията срещу тракийските патриоти. С рапорт от 3 юли 1933 година до Министъра на вътрешните работи се иска да се интернират в Северна България помагачите на Комитета за свободата на Тракия от Родопите а именно: Райчо Хр. Палагачев и Райчо Дончев Палагачев от Пашмакли (Смолян), Атанас Макрелов от Смилян, Георги Касабаджаков от Устово, братята Анастас и Кольо Хвойневи, както и баща им Тодор Хвойнев от Левочево, съпругата на Атанас Кубатев.

Атанас Кубатев , Марин Адамов и Киро Николов са открити от полицията и са идентифицирани като хората, които Комитетът за свободата на Тракия използва при провеждането на свои решения в Родопите, както и в разговори с лицата, които биха оказали материална подкрепа на организацията.

Вероятно тези имена изплуват на повърхността в резултат на донесение от информатор с дата 18 май 1933 година до Началник на отдел “Държавна сигурност” към Министерството на вътрешните работи и народното здраве. Информаторът е неизвестен, за историята остава неговият донос:

“Донасям ви, господин началник, че по сведения в селата Устово, Левочево, Райково и Карлуково е образувана терористическата организация “Комитет за свободата на Тракия”. Организацията се ръководи от лице, познато с псевдоним А. Арденски. За сега комитетът има не повече т 10 члена. Ръководството се намира в Устово.Тук е местният комитет и може би същите лица представляват ЦК. Известни членове на организацията са Георги Попанастасов, учител в прогимназията, Петко Попанастасов, основен учител, Георги Касабаджаков, златар, Кирко Хаджихристов, основен учител, Атанас Бозуков, безработен, Никола Филихпов, пенсионер, Данчо Алексов, земеделец, Христо Михайлов, касапин и др”.

В друго сведение се отбелязва, че в. “Страж” е орган на Комитета за свободата на Тракия от декември 1931 до април 1933 година.Печатал се е в различни градове, имал е тираж вероятно до 3.000 екземпляра. Не е отбелязвано кой го редактира и кои от членовете на комитета влизат в редакционния му състав.

Твърде важна е забележката в друго едно донесение, че К.С.Т. няма никаква връзка с ВМРО, даже той е враждебен на последната”.

Името на Илко Димитров започва да се мярка все по – често и по-често. В Мастанлийското окръжно управление под номер 1395 с дата 10 май 1933 година постъпва следното донесение:

“На 1 април т.г. бе намерен трупа на Насуф Мусов, родом от с. Йордекчилер, Сюрменлерска община, Кърджалийска околия, обесен на една круша по пътя Кърджали – Мастанли... Убийците са поставили надписа “Заловен и наказан като разбойник от К.С.Т. Заподозрени са лицата Иван Кралев, Ангел Попилиев и Димитър Пижев. Преди няколко дни същите лица, водени от окръжния организатор Илко Димитров, са ходили в с. Ада с автомобил...”

Следователно Илко Димитров също е приобщен към заподозрените, дори с намека, че той е подбудител и ръководител на обесването на нещастния турчин. И тук полицията отново се оплита в своите собствени догадки. По едни агентурни сведения Илко Димитров има съмнителни връзки с турското консулство, с турското разузнаване, с отделни турци, напуснали България, обикаля нощем турски села, а по други сведения се изявява като терорист главно по отношение на българските турци, след като се знае, че именно с тях е бил четник в Беломорието...

Има хора, орисани да бъдат неприятни на всяка власт. Илко Димитров е от тях, защото идеалът, които предопределя постъпките му и поведението му в обществото никога не е бил идеал на никоя власт: “Мене Тракия ми е род и родина!” Такъв идеал не пасва нито с българската монархия, подпомогнала с безхаберието си откъсването на територия и народ от България; нито с коварството на гръцките политици като Папандреу например, роден в Тракия, но провъзгласил за отечество пелопонеските градове-държави; нито с Ататюркова Турция, възраждаща империалната си същност с освободения от някои външни атрибути (фереджето и феса) ислям. Направо казано, Илко Димитров е необикновен човек – и както става в бедните и изостанали държави, те се опълчват срещу него. Заради това са безпочвените подозрения, недоказаните обвинения, нечистоплътните подмятания. И трите държави са искали да го смелят, да го унищожат безследно физически, защото морално са усещали неговото превъзходство. На идеята му за Тракия като отечество на българи държавите не могат да противопоставят нищо, освен същата теза – че Тракия е отечество и на гърци и на турци. Да, би казал тогава Илко Димитров, така е! Но точно това е опасното за всяка власт – признанието, че има хора, чиято народностна съдба не зависи от държавата. Рано е, рано за такива хора. По времето на Илко Димитров тях ги наричат безродници, космополити, обаче в наше време те биват сочени като предтечи но новата европейска раса. Сочени с благодарност за историческата им мисия...

И тук е главното пророчество за съдбата на Тракия. Новата европейска раса ще насели Тракия с хора за които тя е и род, и родина без оглед на религиозна принадлежност и държавно поданство. Една Тракия без граници, една Тракия в единната европейска общност ...

Много високо стърчи Илко Димитров над околните коти на живота. Чудно ли е тогава, че дори когато държавата променя коренно структурата си – от монархия става република – полицейските агентурни документи биват прикрепени към нови , вече милиционерски дознания и донесения. Едно от малкото неща, които новата власт възприема от старата е подозрението към Илко Димитров и Мара Михайлова.

Тази хроника е изградена на основата на документи, ето защо ще цитирам още един пространен документ с гриф “Строго секретно”, запазен в архива на МВР – София- Това е “Постановление за преминаване на ГАР – “Червеи” в ОНД, заведена на лицата Илко Димитров Стоилов и Мара Тонева Стоилова по линия на II – ро отделение турско разузнаване при отделение ДС – Кърджали”. Инициалите не ми говорят нищо определено, ще добавя само, че постановлението е подработено от ст. лейтенант М – в, съгласувано е с околийския началник на МВР - Кърджали майор (името не се чете) и е утвърдено от зам. Окръжния началник на МВР – Хасково, подполковник Хр. Дж. с дата .18 януари 1958 година.

Ето пълния текст на постановлението:

“Др. Началник,

ГАР “Червеи ” е открита на обектите Илко и Мара Димитрови на 27 декември 951 година на основание донесението на агент “Кемал”, от което е видно, че обектите са работили в полза на турското разузнаване.

Обекта Илко Димитров Стоилов е роден на 12 юни 1899 година в с. Манастир, Гюмюрджинско, българин, български гражданин, женен без деца, неосъждан, живущ и жител на гр. Кърджали, ул. “Екзарх Йосиф” № 12. Произхожда от средно селско семейство. Има низше образование ( IV отделение). През 1922 година обекта се изселва от Тракия и се заселва на постоянно местожителство в гр. Кърджали с цялото си семейство – баща, братя и сестри. Тук в Кърджали се включва в тракийската организация и работи активно, а по-късно става член на ръководството и лично той ръководи терористичната група от състава на тракийската организация. Същата група е вършела убийства и грабежи. Заплашвала и изнудвала тютюнотърговците, а също така е преминавала границата за Турция и Гърция. От проучването се установи, че преди Девети септември 1944 година той е бил в услуга на подполковник Пейчев – заведущ РО при 10-та Родопска дивизия, като същевременно е вербувал лица за изпращане в Турция и Гърция с разузнавателни задачи. През 1932 годна е бил полицейски пристав в околийско полицейско управление Момчилград и като такъв използуван против комунистите.

От 1942 година по време на окупацията в Беломорието се е установил в гр. Ксанти, където наема киното и като съдържател на същото работи до Девети септември 1944 година, а след тази дата той се завръща в България, но се е скривал о време, защото е бил търсен от гръцките партизани. По-късно става член на БЗНС, като такъв става един от ръководителите на дружбата в Момчилград и е бил назначен за председател на ГНС - Момчилград, а през 1948 година е уволнен поради вражеските му позиции, които е заемал против Партията.

През 1948 годна се е оженил за Мара Тонева Аргирова, след което напущат Момчилград и идват в собствената градина на жена му Мара в с. Гледка, Кърджалийско, която обработваха до отнемането на същата от “Горубсо” за “Хвостохранилище” през 1955 година. Известно време той ходи без работа и от тази година е на работа в Промкомбината в Кърджали, където работи и в настоящия момент.

Обекта Мара Тонева Стоилова е родена на 26.Й.1902 година в с. Чобанкьой, Гюмюрджинско, българка, българска гражданка, женена без деца,живуща на горния адрес. Произхожда от средно селско семейство. Има завършено средн образование. Още като ученичка в Гюмюрджина се е омъжила за Аргир Михайлов, който по това време е бил секретар бирник. През 1919 година се завръщат в България и се установяват на постоянно местожителство в с. Гледка, Кърджалийско. През 1925-26 година заедно с мъжа си отива в София, където мъжа й е работил при някои адвокати, а тя е работила в някоя редакция, където същевременно е завършила и средното си образование и курсове по журналистика. През 1934 година по какъв път не ни е известно е заминала за Франция, гр. Париж, да следва журналистика, където е престояла една година и през Швейцария се завръща в България. След завръщането си е работила като сътрудник на вестниците “Арденска дума”, “Тракийска дума” и “Утре”. През 1942 година отива в Гюмюрджина, където е издавала в. “Тракийска дума” и е сътрудничела на други фашистки вестници. През 1944 година се завръща в България на постоянно местожителство в с. Гледка, Кърджалийско. Понастоящем живее в Кърджали, не работи никъде. Интересува се от живота на тракийската организация и се представя за сътрудник на етнографския музей за събиране на старинни предания.

От разработките на обектите се установи:

По донесение на агент “Васката” на ДС – Момчилград е видно, че лицето Нури Молла Мустафов (сега в Турция) се е изказал, че в миналото обекта Мара Илкова е превеждала лица зад граница и е възнамерявала да отпочне наново същата дейност.

По донесение на агент “Венета” от 31 май 1952 година се вижда, че Илко Димитров е ходил в Беломорието и е вършил обири на българското население, а също така с Мара Аргирова са били сътрудници на полицията и са посещавали турския консул в Пловдив, като са получавали известни суми.

Агент “Родопски” донася, че когато е бил в Гърци при една среща с началник на разузнаването в Гюмюрджина – поручик Таки Папагос е запитал агента с кого може в България да работи и за полза на Гърция. Агента му посочил Илко Димитров, на което Папагос се е съгласил и дал задача на агента, идвайки в България, да вземе от Илко Димитров една снимка с подписа му и я изнесе. Агента, идвайки си в България, се среща с Илко Димитров и му предава думите на Папагос, но обекта Илко отказала категорично да работи за полза на Гърция.

От разпита на подполковник Пейчев – бивш началник на РО в Кърджали се установи, че Илко Димитров е бил в услуга а на РО, използуван по разработване турското население и срещите между него и Пейчев са правени всяка седмица (събота) от 1939 до 1944 година. Също е работила и жена му Мара , но е била на лична връзка с Генералния щаб, където е викана за срещи, но какви задачи й се поставяни на Пейчев не му е известно.

Донесенията, че Мара Илкова е посещавала турското консулство се потвърдиха от полицейските материали, а така също, че е получила сумата 20.000 лева през 1934 година под предлог организиране на трапезарии за турските деца в околиите Момчилград, Крумовград, Ардино и Кърджали.

От донесенията на агентите “Каню” и “Мара” се вижда , че обектите правят вражески изказвания, заради това, че зеленчмуковата градина им се иззела от “Горубсо” за хвостохранилище.

От проведената комбинация с агент “Марек” по обектите е видно, че са се заинтересували от военни сведени и се изказали, че в сравнение с миналото сегашните офицери са били овчари, прости хора, докато бившите офицери са били културни и образовани хора.

От заловеното писмо по мероприятие № 9 е видно, че обекта Илко Димитров сестра му Кера кореспондират с лицето Юсуф Хорчефте от Истанбул, Турция.

От писмо № 1433-3694/7.IV. 54 година на Управление V-то е видно, че при тях има материали за обекта Илко Димитрови, уличаващи го в разузнавателна дейност по границите на Гърция под ръководството на Гавраил Вулев – бивш агент на английското разузнаване.

От показанията на Георги Атанасов Хълчев от Пловдив е видно, че обекта е дал съгласието да образува канал за прехвърляне на хората на Вулев зад граница, ако стане провал и оставането им в България е невъзможно, а самият Вулев да го използува независимо от развиващите се събития.

От писмо № 4812/28.IХ. 32 година на околийския полицейски началник Момчилград е видно, че обекта Илко Димитров като пристав е бил командирован по случай акцията на комунистите през 1932 г. в гр. Сливен от 28.IV. 32 г. до 1.V. 32 г. и в гр. Хасково от 20.VIII.32 г. до 3.VII. 32 г.

От показанията на лицето Георги Петков Янев от с.- Подкова, Момчилградско, е видно, че обекта Илко Димитров е знаел за изпращането на Г. П. Я. и Ст. С. в Гърция със разузнавателни задачи от подполковник Христов, началник Дванайсети граничен участък, с. Чорбаджийско, и отпуснатите пари от 10.000 лева ги е вземал обекта.

По донесение на агент “Рико” от 12. ХI.56 година е видно, че обекта Илко Димитров се е интересувал живо от събитията в Унгария и е симпатизирал на контрареволюционерите, но още в самото начало е казвал, че Съветският съюз взема мерки и не ще се допусне промяна на положението и властта в Унгария. Да не се говорят глупости,у казал той, защото това ще напакости и нищо не ще помогне на онези, които ще хранят празни надежди. Напротив, комунистите ще успеят и ще затегнат още повече положението.

По донесение на агент “Стефан” от 2.XII. 56 г. е видно, че обекта Илко Димитров се е изказал, че околийското ръководство на дружбата трябва по-настойчиво да поставя въпроса за назначаването на земеделци на ръководни места в администрацията Сигурен съм, че другарите от Партията няма да откажат, но изглежда, че с недостатъчна настойчивост са поставени въпросите.

По донесение на агент “Рико” от 23.II. 57 година видно, че зет му на обекта Васил е казал, че той мисли че има опасност от близка война. Обекта възразява, че няма възможност в близко време за война. Американците се изпуснали положението още с допускането на разгрома на германците.

По донесение на агент “Тамара” от 22.IV.57 г. е видно, че обекта Мара Илкова е казала на източника: “Вие с акъла ли сте, на велик петък птиче гняздо не вие, а вие на кино. Вие поне сте вярващи!” На 19.IV. 59 г. отидохме на черква и обекта, като ги е видял, се е зарадвала и казала: “Ето, ти с тук и само тук човек може да почувствува бога и с даде сметка на делата. Религията е това, което крепи човека. И ако днес сме наред, това се дължи на религията. Онзи ден слушах Радио Лондон за издевателствата над селяните в с. Доспат, Самоковско, където един старец е бил разстрелян, защото не искал да влезе в ТКЗС. Виж колко скоро се научават всичко, каквото става в България, те всичко знаят.”

По донесение на агента “Тамара” от 12.I57 година е видно следното споделяне на агента с обекта: “Како Маро, няма да те забравя с немската униформа на гарата, когато заминаваше за Гърция с войниците, каква хубава беше.” Обекта се засмял и казал: “Ех, мойто момиче, тези времена минаха. Най-напред трябва да бъдеш артист в живота, да превиваш гръб, със всичко да се съгласиш, “политикос-тактикос”, както казва поговорката. Да се навираш сама навсякъде и живо да се интересуваш от всичко, а най-важното да създаваш шум, че си с тях и много работиш”.

От проведените мероприятия по разработката не се установи обектите да се занимават с шпионаж, а така също и с активна вражеска дейност.

Предвид на гореизложеното и на решението на бригадата при Окръжно управления на МВР – Хасково, предлагам ГАР - “Червеи” на обектите Илко Димитров Стоилов и Мара Тонева Стоилова да се закрие и премине в ОНД за по-нататъшна разработка”

Нека най-напред от този документ извадим отделно имената на агентите, определени да следят Мара Михайлова и Илко Димитров. Това са “Тамара”, “Стефан”, “Рико”, “Васката”, Г.П.Я., С.С., Г.А.Х., “Марек”, “Каню”, “Мара”, “Венета. Да прибавим към тях и споменатите в други книжа секретни наблюдатели и доброволни сътрудници, ангажирани с двамата българогласни, българкръвни и българоглави герои на тази хроника: “Кемал”, “Огнян”, “Ж. п. служител”, Д.К., В. К., Г. В., “Марко”, Н. Д., “Владимир”, “Люба”,“Хикс”, Д. К-иев, полк. Пейчев, кварталният отговорник, началник отделение В-в, началник отделение К-в, околийски началник А-в, както и самият старши разузнавач В. З. Т-ски. Ни повече, ни по-малко цели двадесет и девет човека с различна степен на отговорност към обществото, някои от тях съседи или дори близки на “обектите”, всички приобщени в случая към една наистина грандиозна безсмислица. Прави впечатление колко много хора се съгласяват да следят и донасят за двама свои съграждани, комшии, може би роднини! Целият град Кърджали нарича Мара Михайлова “Леля Мара”, целият град Кърджали познава напетия и юначен Илко Димитров – и въпреки това подозрението към тях придобива някакъв съзаклятнически смисъл. Трябва с горчивина да признаем, че срещу две ярки личности като в глутница се сдушват и овълчват хора безлични и безименни. Всъщност, те фигурират в документите с имена и презимена, но аз ги отбелязвам само с инициалите им, за да не тревожа нито техния дух, нито всекидневието на техните наследници...

И все пак искам да им кажа, че не са изпълнявали патриотичен дълг, а са способствали за унищожението на патриотичен идеал!

И не са могли да го унищожат у Мара Михайлова и Илко Димитров, но вероятно са го унищожили в себе си... Ако е така, това им е наказанието свише, безродници ще се раждат от тях нататък и дори Тракия няма да им е род и родина...

На битово житейско равнище войната на държавата срещу личността се състои от различни малки и подли битки. Например Илко Димитров нито веднъж в живота си не премина българска граница по легален път, не видя нито една западноевропейска и нито една друга славянска страна. Мара Михайлова трябваше да получи поне раздавания като значка орден за култура и просвета “Кирил и Методий”, но нейното възрожденско дело не бе признавано от окичени със същото отличие полуграмотни чиновници. Изчезна ръкописа на историята на с. Манастир, написана от Илко Димитров. Дълго време - почти четиридесет години – чакаха издание беломорските песни, събрани от Мара Михайлова. Чудовищното отношение към двамата личи по много постъпки на властта спрямо тях, но ето и един пример. През 1953 година Илко Димитров подава молба до кърджалийския началник на милицията със следното съдържание: “ Другарю началник, в притежание съм на временно удостоверение за самоличност от 15 февруари т.г. Понеже съм лоялен гражданин на Социалистическа България и съм с определено социално положение, моля да наредите да ми се издаде постоянен паспорт, понеже считаме, че е станало грешка . Надявам се да се вслушате в справедливата ми молба и получа редовен паспорт”. Молбата е с дата 15 август, което ще рече, че цели шест месеца този човек е поставен извън законите, след като му е отказан редовен документ за самоличност. Той е като затворниците, макар и извън затвора. Кои си бяха присвоили правото да определят кой е лоялен гражданин и кой не? Кои бяха в състояние да оспорват гражданството на един поданик на държавата? На кого бе необходимо безкористната и чиста родолюбива дейност на Мара Михайлова и Илко Димитров да бъде подлагана на най-подли съмнения?

Въпроси, на които никой няма да даде отговор. Така е в нашето общество. Поради което случаят с двамата може да се повтори в психологическото пространство на други поколения, същото може да се случи и с българогласни, българокръвни, българоглави хора от двадесет и първи век, тъй като поуките от двадесети век в това отношение не са направени или са премълчани.

В края на краищата ненужното, глупавото, безсмисленото харчене на обществена енергия и обществени средства за следене на Мара Михайлова и Илко Димитров спира. През 1960 година оперативният работник Маринов изготвя два документа, които ще цитирам изцяло поради важността им.

СПРАВКА ЗАКЛЮЧЕНИЕ

по ОНД на лицето МАРА ТОНЕВА СТОИЛОВА, водена по линия на III – го БФД

Др. Началник,

Обекта Мара Тонева Стоилова е родена на 26 октомври 1902 година в с. Чобанкьой, Гюмюрджинско, българска гражданка, женена, осъждана, живуща в гр. Кърджали, ул. “Сливница” № 2. Произхожда от средно селско семейство, има завършено средно образование.

Преди 9.IX. 1944 г. не се установи да е била член на политическа организация, но е била близка на фашистката власт. След 9. IX. 1944 г. безпартийна

На отчет е взета на 27 .XII. 1951 г. на основание донесение на агент “Кемал”, от което е видно, че обекта е работил в полза на турското разузнаване.

От разработването на обекта не се установи да се е занимавал със шпионаж, а така също и с активна вражеска дейност.

Предвид на гореизложеното

З А К Л Ю Ч А В А М

ОНД на обекта Мара Тонева Стоилова да бъде снето от отчет и материалите бъдат сдадени в архив.

19. IV. 1960

Както се вижда от този най-благосклонен към Мара Михайлова агентурен документ, тя е била осъждана – за деяния, които тук се опровергават. Но цял живот трябва да пише в официалните си бумаги, че е била осъждана, тъй като присъдата й (от Народния съд) официално не е отменена и досега.

СПРАВКА ЗАКЛЮЧЕНИЕ

по ОНД на лицето Илко Димитров Стоилов,

водещ се по линия на отделение III-то “Полицаи”.

Др. Началник,

обекта Илко Димитров Стоилов е роден на 12.VI. 1899 г. в с. Манастир, Гюмюрджинско, българин, български гражданин, женене, неосъждан, живущ и жител на гр. Кърджали, ,л. “Сливница” № 2. Произхожда от средно селско семейство, има четвъртокласно образование.

Пред 9. IX. 1944 г. не се установи да е бил член на политическа организация. Бил е член на Тракийската организация и неин пунктов ръководител. Бил е вярно куче на фашистката власт.

След 9.IX. 1944 г. става член на БЗНС, където продължава да членува и в настоящия момент. Отношението му към народната власт не е добро.

На отчет е взет през 1951 г. на основание донесението на агент “Кемал, от което видно, че обекта е работил в полза на турското разузнаване.

От разработката се установи, че агент “Кемал”не е честен и ни е лъгал. Не се установи обекта да развива каквато и да е дейност против народната власт.

Предвид на гореизложеното и решението на служебното ръководство

З А К Л Ю Ч А В А М

ОНД на обекта ИЛКО ДИМИТРОВ да се снеме от отчет, като материалите му бъдат сдадени в архив.

28 август 1960 г.

Тук отбелязвам две произволни констатации – “Бил е вярно куче на фашистката власт” и “Отношението му към народната власт не е добро”. Заради тях е организирано многогодишното наблюдение над Илко Димитров, а тъкмо тези две обвинения не могат да се документират и докажат. Признанието, че агентът “Кемал” бил нечестен и заблуждавал органите, подсказва пак същата склонност на държавата да си хваща за всяко подозрение, пък може и някой да пострада невинно...

А войната на държавата срещу неординерните личности продължава. Иде ред на осиновения от Мара Михайлова инж. Тончо Михайлов.
 

[Previous] [Next]

[Back to Index]