Михаил Γерджиков и подвигът
на тракийци 1903 г.
съст. Надежда Недкова, Евдокия Петрова
ІІІ. СТАТИИ НА МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ
1. Защо Преображение, а не Илинден? (1924 г.)
2. Подвигът на тракийци (1936 г.)
3. Моралният профил на Гоце Делчев (1945 г.)
№ 1
Защо Преображение, а не Илинден
(Бегла историческа бележка)
1924 г.
След убийството на Гоце Делчев, който бе противник на прибързано въстание и предпочиташе терористичните акции, партизаните на въстание в Македония станаха по-дръзки и Битолският край попадна под влияние на пребиваващия тогава там Борис Сарафов, който използува неопределеното становище в това отношение на Дамян Груев и повлече Смилевския конгрес в своя авантюризъм.
На тоя конгрес бе решено въстанието да се обяви на 1 юли. Това решение се съобщи на мен от Централния комитет с покана да направя всичко възможно за повдигане на въстанието и в Одринския край. На своя глава не можех и не желаех да взема такава отговорност.
Поканих легални и нелегални другари на конгрес в Малкотърновско, около с. Стоилово, в местността Петрова нива. Там всеки ръководител и организатор изложи положението в своя край, от което се видя, че Одринският край не е още окончателно готов да въстане, защото твърде отскоро още е почнала интензивната революционна агитация и населението е съвсем недостатъчно въоръжено и с твърде лошо оръжие. Ала неотменимото решение на Смилевския конгрес поставяше одринчани пред дилемата: или заедно с македонците да въстанат, или никога да не могат да сторят това, понеже, след като турската власт се разправи с македонските бунтари, лесно ще се справи и с нас, закъснелите, които се намираме пред портите на Цариград и Одрин, дето гъмжи турска войска.
По принцип взе се решение да се въстане, като се помоли Централният комитет да отсрочи деня на въстанието поне с още един месец. А в случай, че тая молба се не удовлетвори, тогава избраното Боево тяло да определи допълнително деня на Одринското въстание.
След конгреса веднага се върнах за няколко дена в България и телеграфически поисках отсрочване датата на въстанието. Отговори ми се, че въстанието може да се отсрочи най-късно за 20 юли, Илинден, но в никакъв случай не и по-късно. Поисках нов срок – категорично ми се отказа.
Завърнах се при другарите ми Лазар Маджаров и Стамат Икономов, на които съобщих резултата на моите постъпки. При нас беше и Христо Силянов в качеството си на секретар на Боевото тяло. Всички ние заедно решихме сами да продължим срока с още 15 дни по две съображения: 1-во, да се подготвим по-добре в боево отношение и 2-ро, да използуваме случая, когато турските войски, които бяха концентрирани към нашия край, ще бъдат изпратени да потушават македонското въстание – тогава с нашата акция ние ще ги раздвоим и отслабим.
Нашето решение не намерихме за нужно да съобщим на Централния комитет в Солун, защото от 10 юли фактически той престана да съществува, тъй като членовете му бяха намерили за по-практично да се оттеглят на завет в България, след като бяха направили всичко, за да ускорят съвсем ненавременно въстанието.
С това се обяснява и прибързаното съобщение на излизащия тогава в София в. „Автономия“, който едва ли не извърши предателство, като съобщи подробности по Одринското въстание, преди то да бъде обявено. Редакторите на тоя лист знаеха, че и Одринско ще въстане заедно с Македония, ала те не знаеха, че одринчани сами бяха си разрешили още 15-дневен срок, та вместо на Илинден,, Одринското въстание избухна на Преображение – точно 15 дена по-късно.
Това обстоятелство не му попречи да бъде еднакво стихийно и по-дълготрайно от въстанието в Македония.
Михаил Ив. Герджиков
Тракия [В. „Тракия“ е орган на Тракийската организация от 1921 г. до 1935 г. Той отразява организационния живот и на страниците си защищава интересите на бежанците от Западна и Източна Тракия, тяхното настаняване и оземляване. Помества и статии за историята, бита и културата на тракийските българи.], № 81, 24 ян. 1924.
№ 2
Подвигът на тракийци
1936 г.
Съвременниците на дадено събитие от политико-обществен характер не могат да бъдат негови историци – още по-малко, когато са били и участници в събитието: те могат да бъдат само негови хроникьори. Това е, за да се избегне елемент на субективизъм, който не може да не влияе върху правилната преценка на станалото.
Това съображение ме е заставяло да не публикувам нищо въобще по революционните борби на Македония и Тракия, в които борби имах щастието да взема едно скромно участие. [** Ползувам се от случая да заявя, че издадената през 1928 г. от Македонския научен институт книга „В Македония и Одринско. Спомени на Михаил Герджиков“ не е написана от мене. Това са нахвърляци на проф. Милетич, които той отбеляза при няколко наши разговора, „за да послужат като канава за написване историята на революционните борби в Македония и Тракия.“ Те са непълни – това признава и сам професорът в предговора на своята книга, дето ме и подканя да ги попълня някой ден. Тая покана г. Милетич можеше да ми отправи преди издаването на „спомените“. Тогава и не биха дали повод никому да вади неправилни заключения такива непрегледани и непопълнени „нахвърляци“ (бележката е на М. Герджиков).]
Поканен обаче от редакцията на сп. „Завет“ да напиша нещо за специалния брой, посветен на въстанието в Тракия през 1903 г., ще се помъча в най-сбит вид да посоча, доколкото мога, на някои обективни условия, при които се подготви въстанието, и обстановката, при която то избухна, за да се види при какви трудни обстоятелства тракиецът организира и прояви своя протест срещу едно петвековно политическо и духовно иго. Защото Преображенското въстание не е и не може да бъде друго освен един протест, присъединен към оня на Илинденското въстание.
***
Едно народно въстание, каквито бяха Преображенското и Илинденското, предполага предварителна упорита работа за насаждане революционния дух в широките обществени маси и тяхното организиране. Без това може да има само спонтанен бунт на едно малцинство от населението, на неговия елит. Организаторите на македонската и тракийската революция бяха разбрали тази истина, затуй и прибягнаха до масовото вмъкване на населението в редовете на революционната организация. В Македония това стана по-рано, още през 1898–1899 г., обаче в Тракия то почна едва през 1902 г. – не повече от около 20 месеца преди въстанието. Дотогава революционната организация в Тракия се ограничаваше в един по-тесен кръг, съставен предимно от по-будните граждани и селяни.
Причините за късното революционизиране и организиране на широките народни маси в Тракия са няколко, между които:
1-во. Българският елемент, който единствен се поддаваше на революционното влияние, представляваше компактна маса главно в планинските обрасти, в полето той бе разреден от турски и гръцки селища. В планините върлуваха разбойнически банди, които тероризираха населението, предизвикваха движение на потери и войска, а това спъваше правилното развитие на организационната работа. И преди да пристъпи към масовото организиране на населението, революционната организация трябваше да очисти територията си от тая напаст, което ѝ отне немалко време и средства, защото близостта на границата улесняваше твърде много набезите и прикритието на разбойниците.
2-ро. В полето и градовете гръцкото малцинство бе враждебно настроено към революционната организация и съвсем не приличаше на куцовласите в Македония, които, както се знае, дадоха Крушево и Пито Гули. Заедно с турците гръцката интелигенция, гръцкото духовенство, гръцките първенци по села и градове образуваха единен фронт срещу революционната организация, която смятаха за агент на българския иредентизъм. Това обстоятелство също пречеше на революционните водачи да дадат по-бърже един масов характер на организацията.
3-то. На много места населението бе под икономическия и морален тормоз на една специфична категория хора, наречени чорбаджии. По твърде понятни причини последните, макар и българи, бяха много зле настроени към революционната организация. „Чапкъни“, „хаймани“ бе прозвището, което те даваха на нейните агитатори и организатори, те не роптаеха против терора на турската власт, защото той не тежеше върху тях, а се упражняваше върху широките народни маси – обект на експлоатация и на власт, и на чорбаджии. Открито те вземаха страната на властта, която ги покровителствуваше, и ругаеха пред населението организацията, докато последната не прояви своята сила по един доста осезателен начин, който издигна нейния престиж, затвърди авторитета ѝ и позволи да се пристъпи към масовото организиране на населението.
Удивително бе увлечението на цялото население да нахлува в редовете на революционната организация, дето намери защита против властническия терор, разбойническата напаст и чорбаджийския тормоз. В едно късо време революционната организация стана действително народна, защото в нея взеха участие и мъже, и жени, и стари, и млади, и бедни, и богати. Опасението, което по-рано съществуваше у някои, че масовият характер на организацията ще предизвика разкрития и предателства пред властите, не се оправда. Напротив, колкото повече масите прииждаха в организационните редове, толкова по-редки ставаха случаите на волни или неволни разкрития, толкова по-лека ставаше работата на агитаторите и организаторите. И това непринудено идване на народните маси, съпроводено с несдържан ентусиазъм и готовност за саможертва, бе не само едно насърчение за пионерите на революционното движение, но и едно неоспоримо доказателство, че те са налучкали правия път.
Голямата крачка бе направена, главната стъпка бе преодоляна. Широките народни маси дойдоха в организацията. Касаеше се да се въоръжат и обучат.
И тук тракиецът извърши подвиг. Защото – нека се подчертае дебело – той не протегна никому ръка за помощ. Предпочете да се опълчи с кримки срещу маузерите, с бомби срещу круповите оръдия на турските пълчища и башибозуци, отколкото да чака подаяния и благоволение на всевъзможни „благотворителни“ и от друго съмнително естество задгранични „дружества“. Всички бойни материали – пушки, патрони, револвери, бомби, динамит, адски машини и пр. – бяха купени с пари, събирани изключително от населението на поробена Тракия. С такива пари бе купено и снаряжението.
Трогателно бе да се наблюдава с каква готовност, дори с нескривано удоволствие, бедният селянин от Странджанските и Родопските усои и полският работник в Одринските степи деляха от оскъдния свой и на децата си залък да си набавят оръжие. Защото те знаеха, че подареното не се цени и че да се въоръжиш сам значи да извършиш първия съзнателен революционен акт и да запазиш своята независимост.
Домогванията на върховизма да обсеби Тракийската организация с подаряване на пари и материали не успяха. Тия „помощи“ бяха отхвърлени с презрение и тракиецът запази своята самостойност: той не стана оръдие на никакви политически авантюристи и остана сам вършител на своите собствени съдбини – за лошо или за добро.
Няколкото манлихерови карабини, с каквито бяха въоръже-ни агитационните чети и кадърът на въстаниците, едни от тях бяха купени с организационни пари, а други откраднати. Стотина манлихери попаднаха в ръцете на организацията по време на въстанието. С тях бе въоръжен един отряд „доброволци“, водени от Шангов, който бе изпратен от чужди на организацията и на тракийската емиграция среди да действува самостоятелно. Боевото тяло не можеше да позволи това. „Доброволците“ бидоха разоръжени и пушките раздадени на населението.
Опитът на Б. Сарафов да обсеби Тракийската революционна организация с отпускане на пари и оръжие за Ахъчелебийско и Мустафапашанско чрез Вълчо Антонов и Александър Кипров не сполучи. Той остави само един печален спомен, защото отне живота на неколцина добри агитационни работници.
Тракиецът се въоръжи сам. Той сам се организира и сам въстана. Защото притежаваше силна воля, възвишен дух и дълбока вяра в идеала, за който се бори. Благодарение на това той запази своята независимост и не се поддаде на революционното фракционерство, което зарази македонците и ги хвърли в едно трагично самоизтребление.
***
Мъчнотиите обаче не спряха дотук. Несгоди за въстанието в Тракия имаше такива, каквито македонецът не познаваше. Преди всичко топографията на революционната област в Източна Тракия. Като изключим Малкотърновския край и една малка част от Лозенградския – Странджанския масив, останалата част бе поле и в най-голяма близост до силни гарнизони като Лозенградския и Одринския. А близостта и на турската столица и лесният десант на войски по бреговете на Черно море правеше още по-страшно положението на въоръжения с кримки тракийски въстаник.
Вън от това от височините на Тъмръш, та до бреговете на Черно море, бе пръсната една верига от погранични военни постове и застави, които застрашаваха тила на въстаниците. Наистина при тия условия трябваше луда смелост, дълбока любов към свободата и фанатична вяра в успеха, за да се хвърли с голи ръце един измъчен от векове народ в борба със своя гнетител... Историята на революционните борби и на народите за свобода и повече хляб не изброява много примери като тоя! [* В Македония революционните райони Петричко, Горноджумайско, Малешевско, Паланечко и др. също бяха погранични, но там масовото въстание не можа да бъде организирано. Там както и на Илинден, тъй и при два-три по-раншни случая, протестните движения са се проявили от нахлули из България чети, около чиято дейност местното население не е вземало никакво участие. Такива бяха случаите през 1895 г. и 1902 г. – т. нар. „върховистки въстания“. Тогава никакво въстание не е имало, а само едно нахлуване отвън на големи чети, без знанието и съгласието на местното население. (Бележката е на М. Герджиков)]
***
Но тракиецът въстана и при едно друго много неблагоприятно обстоятелство: неговата кауза не бе проагитирана и популяризирана вън от пределите на Тракия – по чужбина. Никой не се опита да спечели за тая благородна кауза нито един висок ум, нито една човеколюбива организация, нито един печатан политико-обществен орган в чужбина. Тракийските революционери бяха погълнати от своята къртична работа между народа и нямаха никаква възможност да се занимават с политическата подготовка на въстанието. Тая грижа те бяха оставили на Централния комитет на Македоно-одринската революционна организация. Последният бе съставен изключително от македонци, които, нека си го кажем – гледаха на тракийци с пренебрежение и дори с недоверие. А тракийската емиграция не пожела да жертвува средства и спокойствие за организиране външната подготовка на въстанието: тя бе отчуждена от масите във вътрешността. Затова ние видяхме големи общественици и публицисти, както Виктор Беоар, Пиер Кияр, Пресансе и др., да пишат книги „Pro Macedonia“ или „Pro Armenia“, но никой чужденец не написа нито един ред „Pro Trakia“… И когато избухна Преображенското въстание пред вратите на турската столица и под носа на дипломатическите представители на великите сили, цял свят опули очи от изненада и учудване пред дързостта на „презрения род“ да въстава с голи ръце срещу своя „легитимен господар“… Не бих преувеличил, ако кажа, че тракийското въстание раздруса много по-силно мухлясалите мозъци на цариградските сановници и европейските дипломати, отколкото Битолското, но… след Илинденското въстание има Мюрцщегски реформи за Македония, а какво дадоха на Тракия подир Преображение? Терор, сеч и палеж! И една 50-хилядна бежания… Защото никой не използува страха на европейската дипломация и никой не бе написал по-рано нито йота за Тракия… Българското правителство правеше тогава „дълбока политика“ на благоразумие, тракийската емиграция зяпаше подир събитията, докато въстаналият роб с открити гърди се излагаше на смърт за свобода и повече хляб.
Това е несретничеството на тракиеца. Такова бе то и през 1913 и през 1916 г.: и свои, и чужди търгуваха за негова сметка, когато той отстояваше с цената на своя живот една общонародна кауза.
Спомням си разговора, който имах скоро подир въстанието с един български дипломат. Между другото той ми каза: „Ех, наистина, печален край, но поне подчертахте пред целия свят българския характер на Тракия, защото само българите въстанаха“. Това може да е тъй. Но с какво тоя български дипломат и всички негови колеги в България се отплатиха на тракиеца при толкова многото случаи, които им се представиха подир Преображенското въстание? Не. По отношение на Тракия, както и по отношение на Македония, българските набедени дипломати са водили не национална, а една империалистическа политика.
Преди 33 години тракиецът манифистира своето желание да живее свободно в собственото си огнище. На Преображение 1903 г. той въстана, за да изпълни своя дълг като човек и като българин към себе си и към своя род. Не успя, защото никой не изпълни дълга си към него.
Мих. Ив. Герджиков
Завет, 1936, № 626/627, 4–7.
№ 3
Моралният профил на Гоце Делчев
1945 г.
Да се пише за Гоце Делчев, то е да се изложат перипетиите на борбите в македоно-одринското революционно движение преди Илинденското и Преображенското въстание. Защото този колос в националнореволюционните борби на Балканите е взимал еднакво участие в подготовката на тия въстания и в двата края. Помнят го в Лозенградско, както го знаят и в Битолско, шетал е из Странджа, както е газил през Вардара. Неговото слово еднакво е будило съзнанието на роба из одринските поля и македонските чукари, еднакво е въодушевявало раята и тук, и там към борба за повече хляб и за повече свобода. И затова обаянието на моралния облик на тая революционна фигура еднакво силно е било у всички, които са бивали в непосредствена близост до нея.
За да ръководиш едно революционно движение, не е достатъчно да носиш прозвището водач, а трябва да бъдеш пръв в борбата. Такъв беше Гоце и затуй го обичаха другарите му и му се подчиняваха, а затуй го уважаваха противниците му.
Гоце, както и всичките му другари от неговото поколение, бе изработил своя мироглед под влиянието на предосвободителната ера, на възрожденската епоха, на руското народническо движение, чиято литература бе твърде много разпространена в България, на хуманитарните идеи на времето на ХІХ в., на лозунгите, издигнати от Парижката комуна – от която го деляха някакви 20–30 години, – та дори на 48-та година и прокламираните човешки права от Великата френска революция.
Това беше същото онова влияние, което бе определило мирогледа на българските революционери от времето на Левски и Раковски, което бе въодушевило пиемонтските карбонари и бе вдъхновило унгарското националреволюционно движение.
Защото само тъй може да се обясни членуването на Гарибалди и Мацини в Първия интернационал, връзките на Кошут и Петьофи с комунарите, ония на Ботев и Каравелов с руските революционери и участието на Делчев и Хаджидимов в първомайските манифестации.
Не може да се пише и говори за македоно-одринско националреволюционното движение от времето на Гоце Делчев, без да бъдат засегнати големите социалреволюционни движения в Европа от ХІХ в., които фактически подбудиха и въодушевиха стремежа на национално подтиснатите малки народи към свобода и определиха идеологията на истинските водачи у тия народи.
Когато бъдещият историк на македоно-одринското нацио-налреволюционно движение опише фигурите в него, като тая на Делчев, той не ще може да не релевира обстоятелството, че Гоце е бил изключен от Военното училище в София, защото при обиск са му намерили социалистическа литература; той не ще може да отмине факта, че за да се внесе революционна литература в страната на султаните, Гоце издаде анархистическите брошури „Речта на Емил Анри“, „Словото на Етиван“ и др.; че за да засили революционния кадър в Македония и Тракия, Гоце Делчев се сближи при най-интимно общуване с младежи, които принадлежаха идеологично към тъй наречените крайно либерални среди по отношение на националните и социалните въпроси.
Не е случайно обстоятелството, че още през 1898 г. Гоце привлича тъй наречената Женевска група, прелива я изцяло в редовете на ВМОР организация и въпреки съпротивата на някои консервативни елементи от Централния комитет, успява да даде оня идеологичен облик на самата организация, който вече я характеризира не като оръдие на българския империализъм, а като едно революционно движение, което се бори за интегралното политическо и икономическо освобождение на народите в Евро-пейска Турция независимо от тяхната национална и религиозна принадлежност.
Огромно е влиянието на Гоце Делчев не само по отношение организационната работа в движението, но още и най-вече по отношение запазването на това движение от посегателствата на всевъзможни агенти на българската държава и главно на българския дворец, на Фердинанд. И бъдещият историк на събитията от него време не ще може да отмине мълком борбата, личната борба, която Гоце е водил дори с приятели, като Гьорче Петров и Дамян Груев, или с членове от Централния комитет, като Христо Матов и Христо Татарчев, за запазване чистотата, революционната чистота на движението и за създаването на оная етика, без която всяко революционно движение се превръща в метеж и в средство за реализиране амбициите на политически авантюристи.
Гоце Делчев имаше ясна представа за тогавашната действителност и дълбоко съзнание за онова, което му предстоеше да прави. Затуй без абсолютно никакво колебание той мина наляво и наляво остана до Баница [* С. Баница, лобното място на Гоце Делчев.]. Заставайки на тая здрава почва, той не само не направи на никого концесии, но, напротив, още повече култивира у себе си волята да остане на тая здрава база при разбиранията на политико-обществените отношения, да издигне своята морална личност и с примера си да начертае пътя на тия, които ще дойдат след него. Защото той знаеше много добре, че никакъв прогрес в съществуването на народите не може да бъде създаден – още по-малко в редовете на една революционна организация – иначе, освен по пътя на личното участие, на личното усъвършенствуване. И защото знаеше още, че само човешката личност като първичен елемент на всяко общество дава оня тласък, който предизвиква събитията, които изменят съвършено живота на народите, и тоя тласък е толкова по-енергичен, колкото е по-свободна и съзнателна личността. А още знаеше и друго, че от човека именно се заражда оная градивна воля, която строи и преустройва революционните организации.
Ето защо аз не виждам в историята на македоно-одринското националреволюционно движение една по-завършена морална фигура от тая на Гоце Делчев. [* Статията е публикувана с редакционни изменения (премахнати са думите „одринско“, „одрински“, „Лозенградско“, „Странджа“ и пр., а за Г. Делчев се говори само като за македонски ръководител) под заглавие „Гоце Делчев. Революционен профил“ в „Гоцев лист“, София, 7 май 1945 г. Тук публикуваме ръкописния оригинал.]
Михаил Ив. Герджиков
ЦДА, ф. 1747 К, оп. 2, а.е. 11.