Родопските помаци. Народописно-исторически преглед

 

Михаил Арнаудов

 

Издателство „Български писател“, София 2010

 (Неиздавана студия от началото на 50-те години на XX век.)

 

 [[ липсват стр. 18-19, 22-23 ]] 

Сканове любезно предоставени от Георги Илиев

Книгата се издава със съдействието на Съюза на тракийските дружества, и спомоществователството на Хубен Стефанов

Специални благодарности на Искра Арнаудова за предоставения ръкопис

    Предговор. Истината — изключително от научно гледище  (Тодор Коруев)  5

    Рецензия  (Цветана Вранска, 31.Х.1956)  15

 

Родопските помаци. Народописно-исторически преглед

  1. Древните траки. Романизация  19

  2. Славяни и българи на Балканския полуостров  24

  3. Заселване на турци и потурчване  29

  4. Приемане на исляма от XVI до XVIII век 33

  5. Съдбата на Чепино. Летописът на Методи Драгинов  38

  6. Помаците в Родопско  44

  7. Названията „помаци“ и „ахряни“  49

  8. Статистически данни  55

  9. Помаците са рупци. Облекло и поминък  59

10. Народен характер. Причини за изселване  67

11. Езикови особености  71

12. Верски старини  75

13. Народно творчество  79

14. Примери от лириката  83

 

Заключение  87

 

Две приписки (Тодор Коруев)  91

 

Book Annotation  100

 


 

 

 

Помаците в пределите на България или отвъд южните ѝ граници в Западна Тракия са по народностна принадлежност чисти българи и спадат към племенната група рупци, която населява по-голяма част от Южна България.

 

В действителност гърци-помаци в родопските предели историята не е знаела никога. Помохамеданчвани са били само българите, бидейки еднички опасни за турското Владичество в страната. Гърците в Беломорието като малочислен елемент не са будели подозрения у завоевателя.

 

Фактът, че нравствените, социалните и икономически интереси на родопските и на всички тракийски помаци са будели най-силно съчувствие тъкмо сред българското общество и в българската държава, които са се притичвали винаги на помощ, както и другият факт, че научното проучване на тези българи-мохамедани във всяко отношение е предприемано в голям обсег и сериозно от българските етнографи, фолклористи, лингвисти, историци и стопановеди, показват недвусмислено къде, в коя национална среда това население има своите дълбоки корени, своята естествена расова, културна и историческа връзка.

 

Акад. Михаил Арнаудов

 

 


 

 

ИСТИНАТА — ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОТ НАУЧНО ГЛЕДИЩЕ

Размисли за ръкописа на акад. Михаил Арнаудов „Родопските помаци“

 

 

Вестник „Словото днес“ в брой 32 от 26 ноември 2009 г. публикува откъс от неиздаден ръкопис на акад. Михаил Арнаудов. Изключителна находка, граничеща със сензация. Да, но откритието във вестника на Съюза на българските писатели не предизвика широк отзвук в обществото. Тъкмо обратното би станало, ако живеехме в нормална държава, в която културата и науката не са набутани под миндера. Но този мой неприятен извод не може да хвърли сянка върху направеното от Искра Арнаудова, снаха и пазителка на архива на академика. Именно тя откри този „ръкопис от чекмедже“ и го предостави заедно с непубликувани снимки на вестник „Словото днес“ и СБИ, който чрез своето издателство го изважда на бял свят.

 

Студията носи заглавие „Родопските помаци“ и е писана в началото на 50-те години на XX век. Тя съдържа 44 страници на пишеща машина, работен план на ръкописа и рецензия от д-р Цветана Вранска, датирана на 31.Х.1956 г. Още е първите редове големият учен определя задачата си — да изследва „потеклото, националната принадлежност и историческата съдба на т.нар. помаци в областта на Родопите (Тракия)“. Студията има подзаглавие „Народописно-исторически преглед“, което от една страна подсказва, че авторът се разграничава от многото издирвания и обсъждания на „помашкия въпрос“, свързани с политическите отношения на Балканите, а стъпва на здравата почва на историческите

 

5

 

 

източници, на резултатите от езиковедски, етнографски, фолклористични и народопсихологически изследвания. Този подход и предумишленото разграничаване от всякакви политически конюнктурщини гарантират дълбочината и всеобхватността на изследването. Акад. Михаил Арнаудов, обяснявайки целта на своя труд, пише:

 

„Тук искаме да се занимаем с този проблем изключително от научно гледище, търсейки самата истина, тъй старателно занемарявана от публицисти, които са догонвали чисто практически цели, в услуга на едни или други — най-често съвсем неоправдани — държавно-национални домогвания“.

 

Така че бележитият учен се поставя над политиката и не слугува на които и да е управляващи, чиито възгледи по този въпрос са непоследователни и менливи, дотолкова, че понякога се изменят според това откъде какъв вятър вее и зависят от котерийни и партийни интереси и дори от прищявките на властниците.

 

Още веднъж обръщам вниманието на читателя към израза „изключително от научно гледище", защото това не са празни слова. И по-важното е, че като затворите последната страница на студията, ще се убедите, че академикът е удържал на думата си и убедително с безброй документи доказва българската национална принадлежност на помаците. Без да изневери на науката, без да спекулира с нея, както са правили и правят много други, топили перото си в тази тема. Може би за някого е изненада фактът, че ученият се е захванал с изследването на „помашкия въпрос“ и той като че ли е встрани от неговите научни интереси. Акад. Михаил Арнаудов е европейски учен с крупни национални приноси и е от плеядата Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев, Стефан Младенов,

 

6

 

 

Иван Шишманов, Боян Пенев, Любомир Милетич, Тодор Боров и др. В храма на българската наука той остави не само забележителни трудове в областта на народното творчество, на българския и световния фолклор, на литературната наука (книги, не само за български, но и за западноевропейски и руски писатели), на литературната теория и психологията на литературното творчество, но и изследвания на Българското възраждане, етноложки проучвания, исторически и народоучни съчинения. Тази всеобхватност в неговите научни интереси, високата му ерудираност, познанията му в различни области на човешкото знание обясняват интереса му към темата за историческото потекло и съдбата на потомците на помохамеданчените българи в Родопите и Тракия. Но към това трябва да се добави още нещо, което може и да е решаващо — отношението на академика към националния въпрос. Той живее със съдбата на родната му Македония (роден е в Русе, баща му е преселник от Тетово), за която казвал: „най-красивата територия на българската география и най-тъжната част от българската история“. За него сродна с ориста на Македония е и съдбата на Беломорска Тракия и Родопите и на живеещите там българи християни и българи мохамедани, кръвни братя, разделяни изкуствено за зла врага от вярата. Михаил Арнаудов не се примири с опита да се наложи отвън идеята за небългарския характер на населението, езика и културата на Македония. През 1944 г. бе осъден от Народния съд на доживотен затвор, на 68 годишна възраст бе помилван. Но униженията и страданията не сломяват духа му, той продължава да пише своите трудове, всичките на ползу роду, някои от които излизат след смъртта му, която изпревари

 

7

 

 

с няколко месеца стогодишния му юбилей. Според проф. Кирил Топалов „животът на Михаил Арнаудов беше безрезервно отдаден на два негови кумира — науката и България", „науката, разбирана в духа на една хедоническа философия, т.е. като умствена и емоционална наслада, може да се смята наред е музиката и поезията — най-благородното занимание.“ Самият факт, че учен от такъв мащаб и с доказана вярност към науката и истината, се е захванал с тази щекотлива, по важна българска тема, сам по себе си придава голяма стойност на изследването.

 

Студията „Родопските помаци“ е четиво особено актуално днес. Макар че е писана през 50-те години, когато в отношението си към помаците новата отечественофронтовска власт нямаше последователна политика. Движението за културно възраждане на помаците „Родина“ бе заклеймено като фашистко, разтурено, а неговите активисти бяха съдени и преследвани като най-долни престъпници. В това време да се захванеш с помашкия въпрос е истински подвиг. И акад. Михаил Арнаудов има тази дързост. Не зная защо рецензията на д-р Цветана Вранска, която общо взето оценява като „стойностна“ и „правилна“ студията на академика и препоръчва да се издаде, е написана доста равнодушно. Дали това просто е особеност на стила на авторката или такива са били изискванията на рецензентската практика, или пък рецензентката се е пазила да не си опари ръцете. Защото в края на краищата въпреки нейната препоръка написаното не стига до издателство и печатница.

 

Акад. Михаил Арнаудов в своя макар и малък по обем труд е обхванал основните източници и голяма част от известната до тогава книжнина, като

 

8

 

 

ги е обогатил със свои фолклорни и етнографски проучвания. Минаха десетилетия оттогава и науката обогати познанието си за траките, за славяните и прабългарите, за потурчванията и помохамеданчванията по време на турския гнет, натрупаха се нови факти за историческото потекло и съдбата на помаците.

 

От Освобождението насам политиците си играят с това бедно и изстрадало планинско население. И всичко заради тесни партийни интереси в предизборните борби, заради някакви идеологически калъпи, заради временни външнополитически ползи. Класически пример: за да спечели изборите през 1914 г. Васил Радославов върна към исляма покръстените мюсюлмани от Западна Тракия. И сделката с турските имена докара погромаджиите на власт. Николай Хайтов нарече „разкръстването“ на Радославов най-голямата политическа грешка в българската история след подялбата на Българското царство между Иван Шишман и Иван Срацимир. Историкът Стайко Трифонов писа: „Поставено е началото на една опасна спирала. Периодично се сменят турско-арабските имена на българите мохамедани с български. След това отново се връщат турските имена и така — до наши дни.“ През 1974-1976 г. бе извършено масово побългаряване на помашките имена, но живковият възродителен процес от 1984 г. сред турскоезичното население отново обърна колата, за да се говори днес, че ако има още нещо общо между помаците и щурците то е вярата, но и „възродителният процес". От притискане до стената и разправа със сила до кокетиране и притворна ласка — в такава широка амплитуда се движеше отношението на българските управници към помаците през десетилетията. А има

 

9

 

 

и друго — понякога с късогледството си, с безтактността си и дори с безпросветността си сме бъркали грубо в душите на своите събратя, с които сме сукали от една и съща майчина гръд, говорим един език, пеем едни песни.

 

И поразиите от това люлеене на махалото от едната до другата крайност са белези, които и с вълшебен грим не се изличават. Но това, което надроби демокрацията за нула време, та до днес, не е за сърбане. От Родопа планина направи разграден двор, в който шетат емисари — чалмалии, войни на исляма — фундаменталисти, те носят в поясите си не само корани, те са въоръжени и с „научна“ книжнина, която трябва да набие в главите ни, че народността не струва пукнат грош, „правата вяра“ е която омесва в едно тесто всички човеци, вярващи в Аллаха от Турция и Босна та чак до Китай. Някога това се наричаше идеологическа диверсия, а сега свободно общуване между народите. В това общуване се на плодиха и у нас теориите за „родопските турци“, както наричат помаците, и още по-вероломните идеи за „куманските турци“, които внушават, че българите-мохамедани били древно тюркско племе, загубило майчиния си език, тъй като било асимилирано от българите. Има хора у нас, които искат да намерят ислям на Балканите преди нашествието на османците и всичко това не безпокои никого. Вече се тиражират теории, че „помаците“ са изповядали исляма и преди падането на България под османско владичество. Ако си спомняте преди петдесетина години псевдоучени искаха с пускане на кръвчица и ДНК-маркери да отмерват кой колко е българин. А един краевед от Кърджали се опита да шашардиса научния свят с „откритието“ си, че в кръвта

 

10

 

 

на помаците от Девисилите, група села в Крумовградско, имало гръцка жилка. Ново двайсет! А оттатък, в Гърция бяха издадени Помашко-български речник, Гръцко-помашки речник и Граматика на помашкия език — опит да се създаде писмена норма на един изфабрикуван език. Но този опит се оказа бумеранг, тъй като специалистите бързо установиха, че съчиненият „помашки език“ е всъщност български диалект от родопски тип. Тези родопски говори са част от южните диалекти, към които се отнася и солунският, легнал в основата на Кирило-Методиевия език, и чиито старинни елементи са запазени най-много сред помаците. Ще ми се да припомня думите на Салих ага Сиврията от Смилян, българин с мохамеданска вяра, посрещнал на нож ходжите, пратени от Цариград, да учат миллета на турски език: „Копаранас ще разменя, потуреся ще разменя, лю езикъс не мога размени, оти ми е останал от майка!“ Струва си да се припомнят тия думи, казани преди 140 години не къде да е, а във владенията на падишаха и то от влиятелен негов поданик, защото днес в демократична и свободна България се допуска обезбългаряване, отродяване, дори направо казано турцизиране.

 

Върхът на демократичните своеволия е опитът да се наложи мнението, че у нас съществува „помашки етнос“, че има „помашко малцинство“, това твърдят дори учредителите на партията „Прогрес и благоденствие“, създадена през 2009 г., чисто истинско име е помашка партия. В книгата на Ибрахим Карахасан — Чънар „Етническите малцинства в България“ (ИК ЛИК, 2000 г) това вече е сторено. В нея помаците са наредени до арменци, армъни, власи, евреи, каракачани, роми, руси, татари

 

11

 

 

и турци. Създаването на помашка партия някои анализатори определят като реакция срещу политиката на ДПС. Истината е, че ДПС като етнорелигиозна партия се възползва от религиозните чувства на българите мохамедани и се опитва да изгради у тях турско самосъзнание. Дори не скрива намерението си да създаде единна етномюсюлманска общност чрез привличане на българите мюсюлмани. Не е случайно, че на последното преброяване през 2001 г. в селата по поречието на река Места 28 000 българи с мохамеданска вяра се записаха като щурци. Откъде се пръкнаха турци в Якоруда, след като до 1989 г. там нямаше нито един?

 

Елекронното издание Pomak international.eu не скрива намеренията си да интернационализира „помашкия въпрос“ не само затова, че освен на български има версии на английски и турски. Странно е присъствието на турския език, тъй като майчиният език на помаците е българският. Може би така се дава рамо на процеса на турцизиране у нас (все повече помачета изучават турски език, а мюсюлманските училища им предлагат обучение почти без пари), а е и топла връзката с Турция, където живеят и много българи мохамедани, изселени в различни времена. Наред с верни неща за потеклото и историческата съдба на помаците в Pomak.eu има и много вредни — като спекулациите (някои от тях направо смешни) да се търсят различия в говора на българите мохамедани и християни и в песните им. В едно от последните издания е публикуван пълен списък на султаните в Османската империя, та дори и кои биха станали султани, ако през 1923 г. Мустафа Кемал паша не бе направил преврат. И тук не е толкова прикрито внушението, произтичащо от великотурската идея, че мюсюлманин означава турчин.

 

12

 

 

* * * *

 

Чест прави на СБП и издателство „Български писател", че ще популяризират първи студията „Родопските помаци". Не само затова, че авторът ѝ, бележитият учен акад. Михаил Арнаудов е бил председател на СБП от 1923 до 1927 г. и от 1931 до 1933 г. Защото тя е адресирана и към писателите, кой друг ако не творците на словото, които са и национално отговорни личности, трябва първи да бият камбаната на народната свяст, да се изправят в защита на историческата истина, срещу отродяването и обезбългаряването, срещу пагубната етническа политика., срещу новите домогвания над нашите кръвни братя. Имаме примера на Николай Хайтов. Животът на помаците бе кладенецът на български характери и съдби, от който той черпеше. Не случайно на паметника в Смолян Хайтов е с любимия прототип от „Диви разкази“ Асан Мешов от Лъкавица, който му бил като баща. Големият родолюбец добре разбираше, че „помашкият въпрос“ се възпламенява при всеки кризисен период в развитието ни и дълбоко страдаше заради турцизирането на българи и ислямизирането на Родопите, заради опасностите за оцеляването на нацията. Сякаш чуваме думите на Хайтов „Запомни, никога не оставай безучастен към битките, които засягат родното!“

 

Заради знаменития си роман „Време разделно“, който получи признанието на читателите и в „Голямото четене“ и е най-превежданият в чужбина, големият писател Антон Дончев от доста време е разпъван на кръст. Не само такива капацитетки като бившата българска снаха французойката Мари Врина и присадената на холандската ниска земя Даниела Горчева, българка, мразеща семка си, но и

 

13

 

 

нашенски университетски либерално мислещи кокони не спират да тръбят наляво и надясно, че повествованието е романтично-митологична измислица, неотговаряща на историческата истина и е скълъпено по поръка на ДС в подкрепа на „възродителния процес“. Наложи се да ги усмирява проф. Чавдар Добрев, който написа цяла книга за Българската голгота в романа „Време разделно“, както и за сатанинските напъни да се оневиняват османлиите и да се забравят многовековните злини. Пример за духовно насилие бе провъзгласеният за шедьовър филм „Гори, гори, огън че“. Авторите му дори не се замислиха, че бъркат с мръсни ръце в кървяща рана и така гасят жаравата на българщината, живееща в бедните планинци.

 

Вече два века книжовници — народоуци, краеведи, историци, езиковеди, етнографи, фолклористи изследват произхода, миналото и обичаите, песните и езика на помаците в Родопите и Тракия и не един и двама български писатели се докоснаха до различни страни от живота на българите с мохамеданска вяра.

 

Дано името на акад. Михаил Арнаудов да респектира политиците и те да прочетат тази книга, ако не цялата (те не си падат много много по четенето, друга треска ги тресе), то поне изводите в края на студията. И да се събуди у тях поне мъничко чувство за национална отговорност, възрожденски дух и човешко съчувствие.

 

Тодор Коруев

 

 

14

 

 

 

Рецензия на студията „Родопските помаци“ от проф. М. Арнаудов

(д-р Цветана Вранска)

 

 

Проучването на българомохамеданското население представя важен проблем в българската наука, на който е било обърнато внимание от българските учени, изследвани и общественици още от миналото столетие. Тоя проблем съдържа в себе си много спорни положения, някои от които не са още разрешени напълно задоволително. Предложеният труд от проф. М. Арнаудов, наречен от самия него „народописно-исторически преглед“, представя студия, в която се разглеждат многостранно въпросите за помаците в Родопите. В началото сам проф. Арнаудов определя задачата си по следния начин: „Потеклото, националната принадлежност и историческата съдба на т.н. помаци в областта на Родопите (Тракия) са били неведнъж предмет на издирвания и обсъждания, особено в свръзка с въпроса за политическите отношения на Балканския полуостров. Тук искаме да се занимаем с този проблем изключително от научно гледище, търсейки самата истина, тъй старателно занемарена от публицисти, които са догонвали чисто практически цели...“. Като такъв народописно-исторически преглед разглежданият труд заслужава да бъде посрещнат с необходимото внимание.

 

В съгласие с определената си задача, проф. Арнаудов се спира в труда си върху следните въпроси:

 

15

 

 

Древните траки. Романизация; Славяни и българи на Балканския полуостров: Заселване на турни и потурчване; Приемане на исляма от XVI до XVIII век; Съдбата на Чсиино. Летописът на Методий Драгинов; Помаците в Родопско: Названията „помаци" и „ахряни“; Статистически данни; Помаците са рупци. Облекло и поминък; Народен характер. Причини за изселване; Езикови особености; Верски старини; Народно творчество; Примери от лириката. В края е поместено Заключение, което съдържа изводи от разгледаните въпроси, а след него Книгопис.

 

Целта, която проф. Арнаудов си поставя в труда си. е да докаже българската национална принадлежност на помаците в Родопите, за което той използва богато данните на историята и на етнографията. Във връзка с това той засяга потеклото им и историческата им съдба, въз основа на исторически източници, а също така се спира и върху етнографските особености на населението. Без да навлиза в подробност и, той дава най-характерните сведения за облеклото на помаците, техния поминък. характер, вярвания, празници. Изтъква и най-характерните белези на техния диалект, които го определят като чисто български диалект, запазил дори твърде старинни черти. Като доказателство за тезата си той използва и данни на фолклора, като изтъква високо поетичните достойнства на родопските народни лирически песни. Всички тези подробности са необходими за автора, за да подчертае българския характер и българските специфични черги на помаците в Родопите.

 

16

 

 

Ако и не твърде обширен но обем, трудът на проф. Арнаудов има стойност като една цялостна студия върху родопските помаци, в която той правилно осветлява въпроса за националната им принадлежност. Тоя въпрос тон разглежда от различни страни, като се опира върху данните на историята и етнографията. Поради важността на проблема, който засяга, смятам, че трудът на проф. Арнаудов трябва да бъде обнародван в някое от изданията на Българския Етнографски институт и музей.

 

Рецензент

Д-р Цветана Вранска

31.Х. 1956

 

17

 

 

 

Родопските помаци. Народописно-исторически преглед

 

...

 

1. ДРЕВНИТЕ ТРАКИ. РОМАНИЗАЦИЯ

 

...

 

[[ стр. 18-19 липсват ]]

 

19

 

 

на: даки на север от Дунава, геги и мизи южно от Дунава, одризи по течение на Марица в Тракия, беси в западните Родопи, вистони в южните склонове на същата планина, и други. Добри скотовъдци и опитни земеделци, траките са били твърде войнствени, по не и дисциплинирани и устойчиви в държавното си устройство.

 

Най-интересни за нас от племената им са бесите и одризите. Първите са обитавали страната между Струма и Места, като съседи на племето сатри във вътрешните Родопи. Едните и другите са проявявали голяма независимост и не били покорявани дълго от никого. Те имали прочуто светилище на Дионис, бога на радостта и виноделието, издигнато на висок връх — може би Гьоз-тепе, ако не и Чил-тепе или Енихан-тепе. „Светилището, пише Херодот, спомогнало твърде много за укротяване дивите прави на тези племена“. Одризите, които граничели с бесите, създали свое царство, със столица Ускудама (Одрин), което при царете Терес, Ситалк и Севтес в V век пр.н.е. достигнало значителна мощ. Но македонския цар Филип II (359-336) покорил не само одризите, но и всички тракийски племена, както и дошлите

 

20

 

 

малко по-рано скити, от иранско потекло, които били заели Добруджа, при долния Дунав, упражнявайки известно културно влияние върху траките. Александър Велики също воювал със скитите и наложил продължителен мир в тракийските земи, нарушен в III век пр.н.е., когато в Тракия нахлули от запад келтите, и в II век. когато пък от германските земи тук се втурвали бастарните. Всички тези пришелци, които отчасти са се застоявали, отчасти изселвали, са се сливали в известна мяра със завареното тракийско население и са допринасяли за някои културни и антропологически промени.

 

Македонското завоюване с било последвано във II век пр.н.е. от римското. Одризите станали отначало васали и съюзници на Рим, а бесите дълго са се съпротивлявали на римската власт, докато накрай в I век били напълно подчинени. Тогава целият Балкански полуостров изпитва благодатните последици на pax romana, и траките, възприемчиви за чуждата по-висока култура и държавно устройство, усвояват в градовете и полетата латински език. Тази романизация не засяга само жителите на не-

 

21

 

 

[[ стр. 22-23 липсват ]]

 

23

 

 

 

2. СЛАВЯНИ И БЪЛГАРИ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

 

Родопските области, Родопѝ у Херодот, provincia Rodope у римляните, менят по-чувствително своя етнически лик с идването на славяните. Застоявали се по-рано само временно на Балканите варварските народи, които разорават източната Римска империя, именно германските готи (III-VI век) и тюркските хуни и авари (V-VI век), славяните идват тук в VII век не само за да плячкосват, но и да се заселят завинаги. Ако под натиска на предишните нашествия местното старо население се е виждало принудено да бяга по планините или да се спасява в укрепените градове, сега то се връща отново в полето, гдето бавно се асимилира с многобройните пришелци. Трябва да се предполага, че до X век траките са били напълно пославянчени, макар че да се споменават още в XIII век в областта на басите. Славяните проникват дълбоко на юг, достигайки не само Беломорието, но и островите на Егейско море и дори о-в Крит, гдето и сега в топонимията личат много праславянски следи. Едновременно с тях се

 

24

 

 

заселват в североизточната част на полуострова и прабългарите, народ от туранско потекло, чиято родина трябва да се търси в Средна Азия. Тласкани от аварите, прабългарите минават в днешна Добруджа и основават около 681 г. под княз Исперих своя държава, със столица Плиска (до Шумен). Колкото малобройни, но добре организирани военно, са били тия пришелци, толкова многобройни и склонни към независим племенен живот, без политическо единство, са били славяните. Прииждайки от Дакия и ширейки се свободно в течение на VI и VII век в пределите на слабата Византия, славяните стават господстващ народ на Балканите. Летописецът Йоан Ефески пише в 584 г., като съвременник на славянските нахлувания:

 

„На третата година от смъртта на Юстиниана, в царуването на Тиберия, проклетият народ на славяните извърши нападение над цяла Елада, над Солунската област и над цяла Тракия. Те завладяха много градове и укрепени места, опустошаваха, горяха и грабеха страната и я заеха; те се поселиха в нея без страх, като че им принадлежеше“.

 

Прабългарите успяват да включат постепенно

 

25

 

 

в пределите на своята държава по-голямата част от тези славяни, като ги приобщават към държавното си устройство; в замяна на това, обаче, и оставяйки името си на общата етническа маса, те биват напълно претопени от мнозинството, като усвояват и неговия стик — подобно на германските франки, създали Франция и възприели езика на романизованите там келти. Продължителните борби на българославяните при Крум, Борис (при когото в 865 г. християнството става официална религия и допринася още повече за сцеплението на разнорасовите елементи) и Симеон затвърдяват новото национално-политическо съзнание дотолкова, че дори при двувековното владичество на Византия над България (XI и XII век), то не се изгубва вече. И когато в 1186 г. братята Асен и Петър отхвърлят византийското иго и основават Второто българско царство, бързо биват включени в границите му — макар и не за дълго — всички български земи, заедно с Родопите и Беломорието.

 

За родопското население през средните векове знаем, че го се състояло главно от две славянски племена; драговичи в северните

 

26

 

 

планински склонове и смоляне във вътрешността на планината. Смоляните са обитавали и днешните покрайнини Рупчос и Аха-челеби, чиито имена напомнят поменуваните у византийските писатели градове Мероци и Ахридос. Византия е правила отчаяни усилия да владее тези места и Беломористо, понеже те са били свръзката между столицата и Солун. И все пак гръцкият елемент е бил тук винаги по-слаб, ограничавайки се собствено само по крайбрежието. Погърчването, насърчавано преди от Византия, а после от турците, които са нямали причини да се безпокоят от маломощните гръцки колонии, не е могло да промени етнографския образ на българското население. Характерно е в това отношение е съобщението у византийския историк Акрополита, че когато българският цар Михаил Асен превзел в 1254 г. Ахридос, „жителите му които били българи, се притекли към своите съотечественици и отхвърлили игото на другоезичниците“. В XIII и XIV век средните Родопи са били управлявани от трима познати български воеводи: Иванко, византийски наемник, чиято крепост била Кричим; полунезависимия деспот Слав, по

 

27

 

 

името на когото областта се наричала и по-късно „Славиеви гори“ (той замествал отначало вуйка си, българския цар Калоян); и Момчил юнак, наемник на император Константин и прочут като герой на южно-славянския епос, който с помощта на войска от свои „еднородни“ се обявил за самостоятелен владетел със седалище гр. Ксанти.

 

28

 

 

 

3. ЗАСЕЛВАНЕ НА ТУРЦИ И ПОТУРЧВАНЕ

 

Нахлуването на турците на Балканския п-ов към средата и края на XIV век туря край на самостоятелните християнски господарства и на съперничеството между техните царе, князе или феодали. Щом затвърдяват положението си в югоизточна Европа, новите владетели замислят и потурчването на някои области, било като доведат по-значителен брой колонисти от Мала Азия, било като привлекат доброволно или насилствено новопокръстените християни към исляма. Жестокият султан Селим I (1512-1520) е имал на ум да изтреби или да потурчи всичката си рая, и затова заповядал на своя велик везир да обърне черквите в джамии, да спре богослужението на християните и да предаде на смърт всички, които откажат да приемат мохамеданството. Цариградският мюфтия Джемали и везирът Пири-паша убедили безразсъдния си господар да отмени тази опасна заповед. Все пак по-добрите каменни черкви били превърнати в джамии (напр. „Св. Димитър“ в Солун и „Св. Георги“ в София) и на християните били предоставени само дървените черквици.

 

29

 

 

Заселването на турци и пришелци и подриването е ставало най-често с оглед към стратегическото значение на местностите: това ни показват и сега по-големите купчини турци или помохамеданчени славяни край важните съобщителни линии, проходи и отбранителни точки в равнините или планините.

 

Несъмнено е например, че днешно го плътно турско население в Делиорман (северна България) или в южна Тракия, в жилите на което тече обилна българска кръв, е доведено тук, за да брани страната от чужди нахлувания или от въстания на непокорните, и че областта Герлово (южно от Шумен, някогашно Горилово) е населена с ислямизирани — едва през XVIII век — българи, както това е явно от българските елементи в говора им и от запазените български семейни имена. За ширенето на исляма е допринасяло много и преселването на войнствените турски пастири, познати под името „юруци“ (т.е. скитници) и „коняри“ (от гр. Коня-Иконион). Дошли в началото на XVI век, те засядат или скитат със стадата си по Родопите, в Гювюлджикско и други краища и притесняват съседите

 

30

 

 

си християни, отнемайки плодородните им земи или ограбвайки имота им. За да се отърват, християните е трябвало да се поставят под закрилата на властта, като приемат исляма. Така се обяснява широтата на землищата, в които откриваме помохамеданчени българи, особено поясът от Пловдив до източна Македония, с покрайните Рупчос, Аха-Челеби, Доспат, Чепино, Разлог. Неврокоп и т.п. Важното е в случая това, което знаем за изтурчването на албанците-християни. Това изтурчване се е дължало не само на мюсюлманската духовна пропаганда, но и на натиска от гражданската власт. Когато християните се оплакнали пред правителството от буйствата и грабежите на еничарите и на други турци, то им отговаряло, че не може да оздрави безопасността им, докато не пожертват по някой член от всяко семейство, като приеме той исляма и чрез това добие правото на законна защита. Но, веднъж сторена тая отстъпка, малко по-късно цялото семейство се виждало принудено да последва примера и да се потурчи. Така е ставало навярно не само в Албания, но и в други области на Балканския полуостров.

 

31

 

 

Частичното потурчване трябва да е започнало твърде рано, ако съдим по една бележка на видинския митрополит Йоасаф. Той свидетелства, че веднага след падането на българския престолен град Търново (1393), мнозина приели мохамеданството, било поради страх, било поради надеждата да запазят имота си или да получат някаква служба, било пък поради невежество и простотия. Григорий Цамблак, ученик на последния търновски патриарх Евтимий и по-късно Киевски митрополит, говори в житието на учителя си, че последният, при заточаването си от турците в Тракия, в един манастир всред Родопите, насърчавал околните българи към търпеливо понасяне на изпитанията, предпазвайки ги особено от вероотстъпничество, от „саракинского нечестиатмы,“ (безчестна тъмнота) — имайки навярно предвид случаите с потурчване.

 

32

 

 

 

4. ПРИЕМАНЕ НА ИСЛЯМА ОТ XVI ДО XVIII ВЕК

 

Големи размери взима минаването към религията на победителя, когато всяка надежда за освобождение на християните е била загубена. Процесът е траял няколко века, с различни подбуди за изоставяне на предадената вяра. В една анонимна българска повест от 1813 г., озаглавена „О времени втораго разорения Болгарии, каковым образом бысть“, която почива на по-стари летописни вести, се налага следното събитие от началото на XVI век:

 

„Патриархъ некто цариградский, аду наследникъ, диаволу другъ, вторы Иуда, новй Ария, пошолъ при царя Селима на поклонене и сказалъ ему: Царю многолетний, есть твои поданицый Болгарский родь, суровы человеци, въ бранехъ непобедими и аще не смириши ихъ до конца, то паки возстанут на тебе и возмуть землю свою от тебе. Но да разоримъ началныя места ихъ и градоначалниковъ ихъ, тогда будемъ мирет отъ брани... Тогда султанъ съ великою яростию возревъ на него и вопроси его: да где естъ началное место ихъ ? Рече же патирахъ Селиму:

 

33

 

 

имъ есть столны градъ Терново, в Тракии Андриандъ-град. Тогда воста с великимъ гневомъ на Болгарию в лето Христово 1529. Селимъ самъ разори Тракию, от Андрианъ градъ до Средец града.., а в Македонию посла своего везиря сос 33 тысящею войска, нач от Драма даже до Босна, все потурчиль: Доспатъ планина тогда истурчилъ, Сепину, Крупник, Кочени — вси тогда истурчили...“

 

Колкото и неточно това предание, то отговаря общо взето на духа на историческите събития при султаните Селим I и Селим II (XVI век). Положително е едно: било поради турски фанатизъм, който не е могъл да търпи благосъстояние, празници и черкви на християните, било поради отчаяние на християните, потискани от администрацията и турските пришелци, потурчването е взимало значителни размери, като трае в някои села дори до края на XVIII и началото на XIX век. Пътешественикът Hahn разказва (1863), че според предания в местността Меглен северно от гр. Воден в Македония, потурчването там е ставало 150 години по-рано, т.е. в началото на XVIII век, при което местният владика приел исляма

 

34

 

 

заедно с цялото си паство на връх Великден. Според други предания, владиката придумал населението да се потурчи, за да запази живота, имота и жените си от турската войска, която била наобиколила храма през време на литургията.

 

В помашкото село Исьорен, по течението на долна Места и в съседство с напълно потурчените чеченци приемането на исляма станало дори около 1800 г., когато гръцкият владика в Ксанти наложил тежък данък и когато селските първенци, като се скарали с него, се заклели да приемат чуждата вяра, като понесат беззаконието му. И тези упори ги хора устояли в яда си на дадената дума. Според друга версия на местното предание, като повод за помохамеданчването послужило провинението на селския поп пред същия владика. Не можейки да понесе в честолюбието си наложеното му наказание, попът придумал неколцина свои съселяни да идат при владиката и да приемат исляма. Като се връщали с бели чалми на главата си, те заварили момите и момците на хоро, защото било празник: щом ги видели, момите се изпоплашили и се разбягали, а една мома, като не могла да

 

35

 

 

претърпи да стане годеникът ѝ турчин, се хвърлила от една скала (“Момин камен“) извън село и се убила. Които селяни не приели да изневерят, побягнали в близките големи български села Габрово и Еникьой.

 

Другаде ислямът проникнал много по-рано, и то по икономически причини. Знаем напр. че в областта Тиквеш 27 села се отказали от вярата си още по времето на Сулейман II (1520-1566 г.), за да спасят имота си. Бейовете и агите там, които до скоро владеели плодородната земя край Вардар, при устието на р. Църна, били потомци на старите местни боляри земевладелци, чийто език са и пазели. Това не им пречело да се отнасят зле към християнското население, което е работело на чифлиците им. В този случай се е повторило онова, което знаем за помохамеданчените сърби в Босна. При Мохамед II, в 1463 г., тук не само били вдигнати хиляди момчета за еничерския корпус, но едрите земевладелци приели вярата на завоевателя, за да спасят имота си. Техни наследници са сега влиятелните бейове и спахии. Трябва да се помни още, че през първата половина на XVII век турците престанали да практикуват системата на

 

36

 

 

еничарството, понеже замислили да използват християните вече като турски елемент, чрез помохамеданчване на големи техни маси. „За християнски елемент, каза по този повод познатият български писател и етнограф П. Славейков, настанаха тежки и усилени обстоятелства. Българският народ добиваше в своите еднократно изневерил братя най-върли религиозни и политически противници и притеснители. Това бе за българите един удар от най-жестоките, по той не бил смъртоносен, както може да са мислели техните заклети неприятели“.

 

37

 

 

 

5. СЪДБАТА НА ЧЕПИНО. ЛЕТОПИСЪТ НА МЕТОДИ ДРАГИНОВ

 

Изключим ли Босна и Македония, най-значителна маса помохамеданчени славяни откриваме и Родопско, в области, които спадат днес отчасти към България, отчасти към гръцкото кралство и към Европейска Турция. Това са тъй наречените помаци, с името на които ще се занимаем после. За дял от тях, които обитават седем села на планинската котловина Чепино (старо Цепина), югозападно от гр. Пазарджик на Марица, ние имаме едно достоверно историческо свидетелство, което отнася паметното приемане на исляма от страна на българите към средата на XVII век, при царуването на Мохамед IV (1656-1661), известен тук с ловните си излети. Това свидетелство, един безизкуствен, но жив летописен разказ, дължим на поп Методи Драгинов от чепинското село Корова. Поради неговата изключителна важност, привеждаме го тук изцяло, по текст изнесен за пръв път от етнографа Стефан Захариев в 1870 г.

 

„Когито турски амира (господар) царь Мехмет нарукань ловець подигна сеферь

 

38

 

 

(военен поход) на Мора; та испрати 105 хиляты войска по море и 150, 000 по сухо, тогись додоха ва Пловдив градь 6 паши та преминаха из Пещера. И Мехмет паша са много йеничар доде ва Цепина на Костантово, и сабра вси попове и кметове та ги тури на веруги и каза: Брех хаинлар (неверници) вас Али Осман патишя (падишах, султан) милува, та не давате царово. Само кога триеба помагате на нашата воскя. И ние ви милуваме като нашите йеничаре, а вие сти искали да дигате глава на вашия цар. Тогись бан Велю и протопоп Костантин отговориха: „Честити везирю, нашите момчета до скоро са били са царските войски по Тунос, по Траболус (Трапезунд) и Мисир (Египет). Че що видяхте грозно отъ нас?“ И пашата каза: „Вие лажете. Мене обади карабашот (чернокапецът на Филибе) плодински митрополить проклетий Гаврил.“ И тие казаха и он нас не заповеда, та че оти му не даваме веримъ (данък), та ни клевети.“ И пашата отговори: „о“ Ели сте и вие кауре (гяури, неверни) оти да не давате? Ето че сти асии (непокорни).“ И повеле на йеничерете да ги изколят сите. Тогис некой Кара имам (духовник) Хасан оджя (ходжа) умоли пашата

 

39

 

 

да ги прости ако се потурчат. И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Костантин, пои Гюрге и попь Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове отъ другите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат, и кои се потурчат да им дадат жито за яденье. И он отиде прьез Разлога за Солун.

 

Нашите се турчиха до Богородица (августа). Кои се ме изтурчича едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите. Асен оджа пусна много конье ва градот (Татар-пазарджик) та докараха жито от Бегликь хан и стовари го ва църквите „света Петка“ и „свети апостол Андрея" ва Константово и раздаде на потурчените каша по две мьери рожь и две мьери просо. Та че на Петковден доде фармань (указ) огъ царот да се саберать бльгарете, та да станат рая (поданици), да давать харач (личен данък) и верим и да ходят на ангария (безплатна трудова повинност), а само турцето да отиватъ на войскя. И събираха се бежанците, та съгрядиха кащи на Камънец и Ракитово. Тогис повечето бежанци оть страхот отидоха при Стара рьека, та съградиха ново селище Батьево. Асан оджа за кашмер (гавра)

 

40

 

 

натера потурняците, та расипаха сите църкви оть Костьнец до Станимька, 33 монастире и 218 црькви. И така, Божию попущению, расипаха се бльгарете на Цепина. Поменим Господи грьешнааго и недостойнааго раба твоьего попь Методий е Драгинов от село Корона. Записа се на лето 1600”.

 

 

От ясния и трогателен разказ става ясно, че приемането на мохамеданството в Чепино е станало по времето на султан Мохамед IV, когато великият везир Мехмед Кьопрюлю бил потеглил с голяма войска от Пловдив през Чепино, Разлог и Солун за о-в Крит, против венецианците. Наклеветени за бунтарство от владиката грък, комуто отказвали изплащането на владишкия данък, чепинци възбудили гнева на везира и трябвало да избират едно от двете наказания: избиване от еничарите или обръщане към исляма. Ужасени, бедните християни предпочели в мнозинството си второто. Улеснени били те в това от обстоятелсгтото, че като отмяна за освобождението си от данъци при покоряването някога на Родопите, те въртели помощна служба в турските военни походи и били свикнали с турските нрави. По-значителен

 

41

 

 

брой чепинци не склонили за срамното падение, въпреки обещаната прехрана, и забегнали по горите, догде мине опасността и се настанят по незасегнатите от турската свирепост селища.

 

Авторът на летописната бележка, поп Методи преживял лично потреслото събитие от 1657 г. (датата у него. 1600, не е дописана до край). За оправдание на отказа от предадената вяра и за изкупване на греха си, той излага откровено безизходността на положението. Турченето е траяло няколко месеца, от Гергьовден до Успение Богороднично (м. август). Значи въпреки грозната заплаха и всички други изпитания, населението не се е решавало да приеме изведнъж исляма. Натискът и неволите се оказват обаче за мнозина непоносими и постепенно не само в Родопско, но и другаде мохамеданството си пробива път. Това с траяло десетилетия и дори столетия. Чепинци са пазили дори до 1814 г. някои от християнските си обичаи, особено при сватба, погребение, почитали също своите роднини в новозаселеното след потурването село Батак.

 

Такива спомени утрайват и между помаците в северозападна България, в селата

 

42

 

 

около Ловеч, Плевен и Бяла-Слатина, които приели исляма в началото на XVII век, както това се установява достоверно. Според стари местни предания, потурчването било прокарано благодарение на обещанието от властта да не плаща населението „белел“ (военен данък) и да не се взимат младежта в турската войска. Българският говор тук, както и родолско-помашкият, е останал чист от всякакви турски примеси: а в обредния календар държат и сега своето място Великден, Гергьовден, Димитровден и други християнски празници. Помаците в Ловченско спазват винаги едноженство, не пият вино и пеят народни песни, които напомнят родопските. На Великден момите тук играят хоро без закриване на лицето с яшмак.

 

43

 

 

 

6. ПОМАЦИТЕ В РОДОПСКО

 

Сведенията на Методи Драгинов за турченето в Родопско се потвърждават и от друга една летописна бележка, открита в село Голямо Белово (Пазарджишко), и съседство с Чепино, и писана през XVIII век. В нея се казва отначало:

 

„Кога се чепинци изтурчили на 1620: тогава по планини, по Гюмурчинско, по Филибелиско: 74 села се потурчиле“.

 

И по-нататък, навярно въз основа на разказа на първия летописец:

 

„Ва лето 1620: вдигна султан Ахметъ войска на Мора та пусти по морето гемии 105: сос войска и по сухо 150 хиледи войска. Тогава дошле на Филибелиска стоарна да заминат 6: паши. Та некоя паша Мехметъ името му, заплашил селата планински защо на връщане щать сичко да робатъ и да сечатъ християните, ами да се изтурчат, та да будат свите слободии от данокъ и от ангария“ и т.н.

 

Според предания в покрайнината на Разлог (западно от Чепино по горното течение на Места) наскоро след тоя поход на Мехмед Кьопрюли в село Якоруда бил доведен от тамошен християнин един ходжа от Цариград,

 

44

 

 

и двамата се обърнали към якорудчани така:

 

„Айде ей, що чакате още, та не приемате самоволно исляма ? Или чакате да видите пред вас човешки глави да се трикалят (търкалят), на тога да се турчете? Не видите ли чепинци що наприа? Не познахте ли, къс Аллах саде на турци помага? Е го как с помошта на Аллаха покориха всичкия свет?“

 

Откак убедили селяните да приемат исляма, двамата агенти споходили и други околни села със същата цел, а така в Разлог се потурчили напълно или отчаст Бабяк (изцяло), Якоруда, Белица, Мехомия, Баня и Бачево. Запазили обаче християнството си непокътнато селата Банско, Долна Драглища, Горна Драглища, Нидобрацко и Годлево. На юг от тях една помашка ивица обхваща Момина клисура и селата по ребрата на Пирин: Брезница, Лозница и Корница, потурчени насила в края на XVIII век. Мохамеданството проникнало мъчно тук: селяните и след потурчването си ядели свинско месо, поддържали приятелски връзки със съседите си българи-християни, а помакините не криели и по-късно лицето си, както правели това помакините в по-рано потурчените краища.

 

45

 

 

Многобройни предания, събрани между помаците в средните Родопи, говорят за незаглъхнали спомени от времето на потурчването. Така, в с. Тъмръш, южно от Пловдив, и до сега се посочват от помаците черковни развалини на „Кавурската света Богородица“ и „Кавурско гробе“, разказва се за избягване на християни, които не искали да се турчат, в с. Дедово, гдето имало и бежанци от помашкото село Брезовица. В с. Брезовица и сега една махала помни рода си, забягнал от потурчване в съседното село Чурен. В помашкото село Мерешово, по река Въча, по-старите хора разказват, че още си имали и въдили пчели от „българско“ време. На гробищата им до скоро имало кръстове и надписи оттогава. В с. Осеново, Пещерско, помаците поддържат и сега роднински връзки с християните от Брацигово, техни бивши съселяни, забягнали на времето. В с. Широка лъка потурчването е станало по-отдавна, преди 200-250 години, и все пак се знаят доста предания за него. В с. Арда (Аха-Челеби) се разказва, как един мъж на име Коста, като се потурчил и си турил бяла чалма, заварил в къщи жена си, както пекла хляб и сукала свещи за в неделя. Той

 

46

 

 

взел свещите и ги хвърлил в пещта, а тя му се сопнала: „И ти ли си се попсетил“. Коста бил починал на сто години и внук му, който разказвал това, достигнал в 1871 г. на възраст 110 години. Само двама братя, синове на някой си Радоил, не приели исляма и се скитали дълго из горите, за да запазят вярата си. От тях са се наплодили 50 християнски къщи в Арда, покрай 170 помашки.

 

В с. Горно Райково (Аха-Челеби) по-старите хора помнят, че някои техни съселяни минали към мохамеданството едва по времето на Заверата (1821 г): така възникнали 50 помашки къщи, покрай 400 християнски. В с. Богутово (Рупчос) части от населението станали мохамедани преди 200 години, в 1745 г., когато бирниците-забите дошли ненадейно да събират данъците и в отсъствието на мъжете, които били в планината, на мандра, затворили жените им. „Променете си вярата касу нас, за да ва ни мочат забите-се“ рекли някои помаци от селото на завърналите се мъже християни, И последните, като нямали пари за данъците, сторили това веднага. На много места са опазени и до сега християнски обичаи, така

 

47

 

 

че например в с. Черешово помаците колят на черковните празници курбан, а в Шейтанкьой (Рупчос) — раздават на задушница хляб и месо. В помашките села около Златоград (Дара-Дере) някога Старуено, северно от Ксанти и Гювюлджина се знае, че най-напред се потурчили поповете и първенците, а после по-простото население. Из околността се сочат много развалени манастири и черкви с имена св. Илия. св. Неделя, св. Марина и т.н. И сега тук на българите християни, с които се поддържат стари роднински връзки, казват „роднино“. Макар и по други места да изповядват открито, че прадедите им са били християни и да говорят най-чист български език, помаците не са искали по-рано да минават за българи, за да не си навличат омразата на турците. От турски език те знаят само няколко думи и числителните имена, а само ония от тях, които са били на служба в турската войска (а те не са мнозина) могли да разбират турски.

 

48

 

 

 

7. НАЗВАНИЯТА „ПОМАЦИ“ И „АХРЯНИ“

 

Помохамеданчените българи в Родопите са познати под две главни имена: помаци и ахряни. Първото е много по-употребително, възприето е и в науката. То важи не само за родопските жители, но и за мохамеданите не-турци, в други краища на България и на Македония, именно в околностите на Ловеч, Тетевен, Разлог, Сяр, Тетово и др. С това име си служат както местните християни, така и турското население: то е възприето и от турската власт, докато тя не предпочете да го заменя по политически съображения с националното „турчин“ или верското „мохамеданин" или „дин-ислям“. В някои краища на някогашната Европейска Турция (до 1878 г.) християните са наричали съседите си помаци с разни други прозвища: „поганци“ (т.е. неверници) в Неврокопско, „аповци“ (от албанското „апо“, чичо, братко) в Кичевско, „торбеши“ (от „торба“) в пределите на Шар планина. Турците пък са прибягвали до презрителните или подигравателни прозвища „ерум-динли“ (полуверници) около р. Арда, „дилсъзи“ (безезичници), т.е. незнаещи турски

 

49

 

 

(в Македония). Названието „помак“ е свързано у българи, турци, гьрци често пъти с представата за простащина, лакомия и несръчност, как го това личи напр. от пословични изрази като: „Ако съм помак, та не съм ахмак, да ми даваш зелени краставици“; „Яде като помак“; „Хайлазува като помак“; „Помашка (груба, без вкус) работа“ и т.н. Планинската изолираност и верската упоритост на помаците ги е правила в очите на поленците по-диви, по-малокултурни, затова и турците, когато са искали да изкажат престижа си или презрението си към помака, са добавяли към него и думата „ай“ (мечка).

 

Относно етимологията на помак, правени са разни предложения, без да се с дошло до едно задоволително за науката обяснение. В историческите извори това име не се среща никъде; то е засвидетелствано писмено едва в ново време. Пръв поменатият вече български етнограф Захариев се опита да го изтълкува, като говор и за условията, при които българите от Родопите сложили оръжие пред първите завоеватели. Именно жителите на чепинската котловина, които се съпротивлявали дълго в планините край Голямо Белово срещу войските на Даут-паша,

 

50

 

 

влезли и преговори с Лала Шахбедин в Пловдив и се подчинили, като уговорили: 1) да развалят до основи всички крепости и Чепино; 2) да заплатят по една жълтица на глава като военно обезщетение; 3) да дават десятък от всичките си произведения: 4) наместо харач и други данъци, да са длъжни всички мъже от 20 до 35 години да отиват с турската войска като помагачи (“от което се и наричат „помаци“) и 5) да не зависят от друга духовна власт, а сами да се управляват черковно (според което до скоро двамата техни свещеници били самовластни, не зависели от пловдивския владика и не му плащали нищо, било за вули, било за други потреби).

 

Производството на „помак“ от глагола „помагам“ и съществителното „помагач“ не е напълно сигурно, толкова повече че името е трябвало да важи отначало за всички покорени чепинци или родопци, безразлично дали те са приели мохамеданството или не, когато днес то е ограничено само за миналите по-късно към исляма жители. Друго, съвсем незадоволително обяснение (по народна етимология), извежда името от гл. „мамя", „подмамвам“ (срв. израза „помами се

 

51

 

 

и отиде“) и смисъл, че населението се съблазнило, повело се от турските обещания и напуснало праведната си вяра. Така тълкуват някои помаци в Родопите името си, като казват: „Пумамили са са на времяту старитя, та тай станалу“. т.е. приели турската вяра. Трето обяснение, сродно с това и пак чисто народно, довежда името в свързката с глагола „помитам се“, „пометнал се“, т.е. отказал се от народност и вяра. В Разлог се чува четвърто обяснение, от глагола „мъкне“: помаците били ония, които се „помакнале“ на времето по обещанията за облаги и малодушно приели исляма. А в Родопско някои отиват дотам, търсейки духовито осмисляне на името, да твърдят, че го идело от „помия“ т. е, че помаците били нещо излишно, непотребно, достойно за изхвърляне, като помията от останалото при ядене или миене на съдовете. Нека добавим още, че най-добрият познавач на родопския народен бит, българският етнограф Стою Шишков, е склонен да приеме като сравнително най-правдоподобно тълкуването от „мъка“ : помаците минали към новата си вяра не доброволно, а чрез насилия и измъчвания: те е трябвало да

 

52

 

 

изстрадат много, за да се решат да приемат спасение чрез измяна на християнството.

 

По-ограничена местна употреба има второто означение на помаците: „ахряни“. Казва се в Чепино, Рупчос, Аха-Челеби, Дарадере, Неврокопско, Сярско, Гюмюлджинско: „архянин, ахрянка, ахряне, ахрянци“. Вън от Родопско името не се среща в никоя друга покрайнина, гдето има помаци, нито дори в Разлог, гдето помашкото население е пряко продължение от ядрото в източните планини. И самите помаци се наричат „ахряни“, а не „помаци“, макар че те избягват и двете имена, като неприятни за самочувствието им, предпочитайки ласкателното за гордостта им в миналото „турци“. Отгде ще е това странно означение? Историкът Иречек, описвайки населението в Родопите, излиза с правдивото предположение, че „ахряне“ отговаря на библейското агаряне (потомците на Исмаила, син на Аврама от слугинята Агар), с което още от средните векове насам православните наричат турците и изобщо мюсюлманите. Второ обяснение довежда името в свръзка със старото название на малката родопска област „Ахридос“, макар помаците-ахряни да населяват

 

53

 

 

и други области. Трето обяснение, съвсем несъстоятелно, вижда тук думата „айрян“ (бутано мляко, мътеница, главната и любима храна на българомохамеданите). Четвърто обяснение открива гръцкото „ахреос“ (нечестив, неспособен, негоден човек), като се имат предвид неблагоприятните отзиви за помака-ахрянин: „Каба ахрян“ (дебелак); „Стори гу ахрянцка работа“ (просташка, груба); „Сичку му мяса на ахранцку“ (недоделяно, непохватно). А пето мнение ни връща към тракийското племе „Агряни", което според Страбон живеело негде в Родопите, а според други древни автори — недалече, между Родопите и Стара планина, като е вземало участие във похода на Александър Македонски против трибалите и илирийците.

 

От всички тези мнения сравнително незадоволително е това на Иречек за производство от „агаряни“, еретици.

 

54

 

 

 

8. СТАТИСТИЧЕСКИ ДАННИ

 

В течение на пековете след идването на славяните на Балкански полуостров и до турските завоевания в Европа от XIV до XV век. Родопите и Западна Тракия са били населявани почти изключително от българи. Гръцки поселища, извън тия по беломорското крайбрежие и в някои крепости край долна Марица, не се отбелязват нийде във вътрешността, особено в планините. Турската колонизация след това, която разредяла или изтласква българския елемент в градовете и засяга долините и планините северно от Бяло море, мени чувствително етническия лик на Родопите, но без да накърнява надмощието на българите. Смес от азиатски турци и местни потурнаци, това турско население се разминава рязко от помаците, които запазват езика си и много от християнските си традиции. Войните от 1877, 1912, 1914 и 1939 г. се отразяват на Балканите с доста разселвания, които преобразяват народностната им карта. Като говорим за другите промени, без значение за нашия въпрос, и държим сметка само за помаците, трябва за изтъкнем: от една страна, много

 

55

 

 

от тях напускат родните си огнища, подмамени за по-спокоен верски живот в европейските иди азиатските провинции на Турция; от друга страна, на тяхно място и на мястото на прокудените българи християни в западна Тракия идват гръцки бежанци от Мала Азия, които продължават делото на елинизацията. Тази елинизация, упорито насаждана още от времето на византийското владичество, е била по-късно насърчавана дори от турските власти, които са имали интерес да потискат българския елемент в периода на възраждането му. Гърците тук не са били никога опасни за турците, поради своята малочисленост, и фактът, че те само по изключение са били помохамеданчвани (гръцки помаци в Тракия няма), говори ясно за силата на българите.

 

Статистическите данни за помаците извън прелелите на днешна България са твърде объркани и несигурни. Било защото в Източна и в Западна Тракия турските и гръцките власт и имат интерес да подценяват българския елемент, било защото помамите се поставят често в групата на едноверците си турци, българо-мохамеданите не фигурират изобщо в официалните преброявания.

 

56

 

 

Често за Западна Тракия ние имаме положителни сведения само за периода (1919-1920 г.), когато областта, преди да бъде окончателна предадена към Гърция, се управляваше от една европейска междусъюзническа комисия. Според обективните изчисления оттогава, оказва се, че в тая област, след принудителното изселване на хиляди българи по-рано, са останали 73 220 турци, 69 154 българи православни, 11 739 българи мохамедани, 51 706 гърци, 3 000 евреи, 1 969 арменци и 1 834 други от разно потекло, или всичко 212 622 жители. Преди окупацията от войските на Съглашението през 1919 г. Западна Тракия, според българската статистика от 1914 г., без околията Димотика, е имала 418 833 души население, от което 170 343 българи и помаци и само 37 377 гърци. Прибавена Димотишката околия, получават се цифрите 172 000 за българите и 60 000 за гърците, така че броят на българите е бил три пъти по-голям от тоя на гърците.

 

В навечерието на Балканската война от 1912 г. турските статистики посочват за Одринския вилает всичко 131 445 жители помаци, пръснати в 207 села. А според

 

57

 

 

българското официално преброяване от 1914 г. в присъединените тогава към България каази на същия вилает числото на помаците е било:

 

Гюмюрджина 11 859;

Златоград (Дара-дере) 13 434;

Ардино (Егридере) 9 926;

Крумовград (Кушукавак) 3 045;

Смолян (Пашмакли) 20 978;

Суфлу 3 247;

Ивайловград (Ортакьой) 684;

А всичко 78 015.

Към тях трябва да се прибавят от старите предели на Царството 20 помашки села с 19 578 жители.

 

Българската статистика от 1920 г. отбелязва следните промени в броя на помаците на българската територия в 1920 г. — 88 399 души (от тях 5 391 в градовете и 83 008 в селата); в 1926 г. — 102 351 души ( от тях 5 799 в градовете и 96 552 в солата).

 

58

 

 

 

9. ПОМАЦИТЕ СА РУПЦИ. ОБЛЕКЛО И ПОМИНЪК

 

Помаците в България и в българските покрайнини към Бяло море се различават по всичко от турците, освен по вероизповедание; и пак по всичко, което засяга бита и езика им, те се представят като лял от българския народ, в неговата южна племенна група т.н. рупци. Тия рупци или „рупалани“ заемат цялата област на България между р. Места на запад. р. Марица на север (като се прехвърля тая граница с един връх, насочени към Стара Загора), Черно море на изток и Бяло море на юг. Името им, засвидетелствано от пътешественика Вранчич още в 1553 г. (той чул в Пловдив да се наричат Родопите „Рупска планина“) се тълкува различно. То може да произлиза, както мисли П. Р. Славейков, от думата „рупа“ — дупка, трап, падина (срв. пещерата „Рупите“ в Дара-дере, или долината Ропка, гдето са селата Хвойна, Павелско и Малево); или пък да идва, както допуска К. Иречек, от по-старото Меропи, от което е останало и името Рупчос за същата покрайнина по горното течение на Арда чрез отпадане

 

59

 

 

на първата неударена сричка (отначало „ропи“ после „рупци“ или — с турския суфикс „ли“ и българския „ани“: — „рупалани“). Помаците живеят ту и отделни села, ту общо в едни и същи села с българските християни, с които изобщо споделят главните си етнографски особености. Известен консерватизъм в духовната им култура върви ръка под ръка с по-голямата патриархалност на обществените им отношения, поради липсата на религиозна просвета и поради недоверието, което питаят към всяко външно влияние.

 

Физическият им тип напълно напомня тоя на сънародниците им християни, така че, когато народният поет Иван Вазов напр. наблюдава на един празник в Чепино купчина помаци, той остава поразен от приликата във физиономиите им с тия на негови добри познайници и неволно се пита, дали тук не се касае за „далечна родствена връзка, която няколко века не са успели да изтрият“. Облеклото на мъже и жени е досущ еднакво с това на съседите им българи, като изключим замяната на калпака с чалма и употребата на „яшмак“ у жените. Към градското облекло, което наричат „гръцко“, жените се отнасят с пълно недоверие.

 

60

 

 

Мъжете подстригват косата си, оставяйки отзад, да виси дълъг „чямбас“, а брадата си, както и главата си някои, бръснат изцяло, като оставят по пример на българите дълъг „перчем" на връх главата. Жените обичат страстно да боядисват ноктите на ръцете си и зъбите си с алено-червена боя (т.н. „къносване"), макар и без тази изкуствена украса те да се радват на рядка хубост.

 

Чернодрешковци, като втората българска група, „балканджиите" на север по Стара планина, и за разлика от белодрешковците „шопи" на северозапад, Софийско, мъжете носят широки вълнени „потури" от бозав цвят, обточен с гайтани по ръбовете, червен пояс на кръста, отдолу — памучна риза с разтворен нагръдник, връх нея — вълнен или басмян „елек" или „забун“ с широки крила и стегнати ръкави, а зиме върху елека — вълнена „золама“, дълга до пояса, и „ямурлук" от дебел вълнен плат, широк, с незакопчани крила и дълъг до под коленете. Овчарите носят вместо ямурлук — вълнен бял, бозав или червен шал широк до един метър, а дълъг по два човешки ръста. На главата си турят фесове, под тях плетени памучни „тепелици“ , а около

 

61

 

 

фесовете — увита бяла чалма — у по-знатните лица — бяла с червени пръчки. На ръцете си до лактите носят вързана „муска“, сребърна триъгълна плочица, в която са поставени турски молитви и омагьосани билки.

 

Помакините носят, както жените у рупците изобщо, риза дълга до петите, алено или червено „елече“ без ръкави връх нея, както и дълга „ентерия", обшита с черни гайтани, често пъти с копринени или сърмени ширити. Връх ентерията идва късо и стегнато „контошче“ подобно на елечето, с незакопчани крила, от син вълнен плат, а понякога от синьо сукно. На главата си турят малко фесче, върху него сребърната плочица „тепелик“, обнизана по края с маниста или монети. Главата е заметната с големи бели „тестемели", които служат като яшмак за прикриване на лицето. Когато излизат вън от село или между хората, облича се „фередже“, голяма връхна дреха, вълнена, подобна на мъжкия ямурлук, с ръкави еднакво широки горе и долу, от зелен или чер цвят , с краища, обточени с гайтани и жълти ширити. Отпред на кръста, опасват широки престилки, и върху тях сребърни „чепрази“. Косите се сплитат на много дребни плитки, окичени

 

62

 

 

с черни мъниста и пари, а отпред са раздвоени на главата и сплетени на „сколуфи“, както българските селянки около Пловдив.

 

Поминъкът на помаците, както и на цялото родопско население, стои в пряка зависимост от планинския характер на селищата. Земеделието цъфти главно в долините и по равните била, при което за отбелязване е, че голяма част от труда по оране, копане и жънене на нивите се пада на жените, понеже мъжете често са заети в чужбина по занаяти и търговия. На помаците, по наследство от старината, се пада по-добра земя, така че у тях остава храна и за продажба. Скотовъдството е най-почетното и благородно занятие. Извън дребните стада овце и кози, някога тук е имало заможни „кехаи“ с хиляда до 5 хиляди овце, коне и мулета, които са презимували в приморската равнина, гдето е имало просторни паши. В добрите стари времена овчар, който не притежава поне триста глави своя стока овце, не е смеел да поиска ръката на мома. В Аха-Челеби и Рупчос се добива едно гъсто кисело мляко, наречено „брано млеко" което трае цяла зима и се цени много поради своята тлъстина, храни течност и добър вкус.

 

63

 

 

Домашната индустрия в тези и съседните краища на Средните Родопи е застъпена от разните видове аби и шаеци, които са имали по-рано голям пазар и надалеч, в Македония, Босна, Сърбия, Гърция и Мала Азия. Вълнените шаеци за дрехи — бели, черни, сини, червеникави — са били прочути по здравина и трайност. От козината са били изработвани завивки и постилки (халища, черги) и мутафчийски изделия (чулове, дисаги, чували). Всичко това е излизало от ръката на жената, на нейния домашен стан. Не рядко цяло семейство е очаквало прехраната си само от хурката, чекръка и стана на бедната вдовица. Тая местна домашна индустрия е западнала силно, поради новите политически граници и конкуренцията на европейските фабрични платове. Във връзка с нея е стояло шивачеството (терзилъкът). Боядисваните с вкус и умение прежди, аби и шаеци са се преработвали в готови мъжки дрехи, при което най-добри майстори, които са знаели сложни и прости орнаменти от коприна, сърма и гайтан, е имало в Аха-Челеби. Дърводелството и стругарството са били добре развити между помаците. Дървените части на всички прибори и сечива за

 

64

 

 

занаятите са били приготвени на самото място и изнасяни в голямо количество навън. По-малко място в препитанието на помака е заемало зидарството, тъй обикнато между родопските християни. Тукашните дюлгери са ходели да работят из цяло Пловдивско и Драмско, в Софийско, по островите на Бяло море.

 

Твърде разпространено е било някога медникарството (бакърджийството). Леяли са се, особено и Устово (Аха-челебийско), всякакви медни съдове: котли, тигани, тенджери, тепсии и т.н., твърде трайни и с красиви форми.

 

65

 

 

 

10. НАРОДЕН ХАРАКТЕР. ПРИЧИНИ ЗА ИЗСЕЛВАНЕ

 

Далеч не тъй фанатични към съплеменниците си християни, както обикновено се твърди (въз основа на някои особени случаи, обясними с историческата обстановка), помаците се отличават изобщо с тих и честен характер, помнят добре, че са били българи, и не биха напуснали родните си места, ако не идваха някои необмислени административни мерки и външната пропаганда. Говорейки за помаците между Аха-Челеби и Ксанти, вещият познавач на Родопите Ст. Шишков казва за жителите на с. Исьорен:

 

„Драго е на човека да минава и се среша с тия простодушни и трудолюбиви хорица по тия прелестни и разкошни по растителност и климат места. Още по-драго е човек да чуе техния звучен български говор и славянски нрави и обичаи. У тях фанатизъм, грабеж, кръвожадност и други убийствени пороци съвършено липсват. Чисто българските географски названия, говорът, обичаите, старините, които не са рядкост по тия места, стоят непокътнати...“.

 

Ако някои тенденциозно привеждат враждебното държание на помаците от две села, Тъмръш и Барутин,

 

66

 

 

по време на българското въстание от 1876 г., паметно с грабежите, насилията и кръвниците в селата Перущица и Батак, не трябва да се забравя, че грозните изтъпления се дължат преди всичко на същинските турци от съседните села и че ония помаци са били насъсквани и повлечени по заповед от Цариград, чрез турските бейове в Пловдив. Иначе помашките села са проявявали винаги търпимост към българите християни и нито при кърджалийските вълнения в края на XVII век и началото на XIX век, нито при руско-турските войни тогава и по-късно, нито при турско-българската война от 1912 г. те не извършват нищо лошо на еднородниците си християни, не позволяват и на турските чиновници или войскови части да им напакостят някак. Враждата към българите, насаждана систематично от чуждото турско духовенство, не е пускала дълбоки корени и подведеното или оскърбено помашко население е предпочитало да бяга, вместо да си мъсти.

 

Изселването на помаците, започнало отдавна, има своите определени причини, които можем да посочим тук.

 

До руско-турската война от 1877 г. помаците са били твърдо привързани към

 

67

 

 

родните си огнища, никакъв изселнишки въпрос за тях не е съществувал в границите на турската империя. С оттеглянето на разбитите турски войски и с бягството на хиляди турски семейства из България и окупираните от русите южни краища на Балканския полуостров, мнозина българо-мохамедани също забягват към беломорското крайбрежие или в Мала Азия. С установяването на освободените земи — княжество България и Източна Румелия — нова вълна от помаци напуска техните предели, за да се засели в територията на Европейска Турция. Това изселване се дължи главно на пропагандата, организирана от особеното бюро за целта в Цариград, т.н. „Мохаджир-комисион“. На бежанците са били предлагани безплатни заеми — парична помощ за обзавеждане — и освобождаване от всякакви данъци за седем години, както и от военна служба. Чрез писмена пропаганда (вестници, книги и писма) и чрез посещения на помашките села от софти и ходжи, изпращани по празнините от Цариград, населението се е увещавало да не седи на „гяурска“ (неверна) земя, а да се пресели в държавата на „падишаха“ и

 

68

 

 

„халифа“, гдето ще води по-щастлив живот и ще премине по-лесно в рая.

 

Агитаторите и тяхните местни крепители, влиятелните аги, са говорили:

 

„Ние никога няма да забравим, че бяхме тук господари и заповядвахме. Един правоверен помак ще служи по-драговолно войник пет години в Турция, нежели две години в България. Ние не можем да търпим българско началство, български чиновници. Ние се надяваме дори, че един ден падишахът пак ще дойде тук, с позволението на „Еди-дювел“ (Седем сили).

 

Някои помашки кметове, повлияни от тази пропаганда, казвали:

 

„Най-добрите ниви, ливади, гори бяха наши, а българите, по-бедни, ни помагаха при работа. Трябваше ли да се направи джамия или поправи къща, българите го вършеха без заплата, щом агата наредеше това. Земята беше наша, законите наши. Вашите стражари не са като нашите — те нямат милост и не вземат подкуп. От собствената си гора да отсечеш дърво за потребата си, трябва да плащаш горско право. Лула тютюн не можеш да откъснеш или пренесеш без разрешение. А, това не е ли робство“?

 

Несвикнали със зачитане на закони и чуждото

 

69

 

 

право, идеализирайки наивно положението в чуждата страна, гдето владее полумесецът, не можейки да понасят, в невежеството си, запрещенията за изтребване на горите чрез сечене и опожаряване, затруднени в търговията си поради създаване на митнически формалности и берии на границата към Турция (с което се спира кираджилъкът към Тракия и Македония, прехрана за мнозина), отвратени от непоносимата за тях военна служба, която ги е карала да дезертират, подбуждани, най-сетне, и от някои българи, лакоми да закупят хубавите им ниви или къщи, помаците се изселват неспирно след 1877 г. Ако напр. в Ловчанско, Тетевенско и Белослатинско е имало по-рано до 50 000 българо-мохамедани, сега са останали едва до 5 000 души, пръснати в десетина села. И ако в Рупчос дори през 1893 г. са се наброявали 29 селища с около 11 000 християни и 8 000 помаци, днес помаци са останали само в 13 селища, с по-малко от половината жители. конто са имали преди години. Едно от най-благосъстоятелните помашки села в Родопско, Ботутево (към Асеновград) е имало в 1880 г. — 768 жители, в 1893 г. — 661 жители, а в 1920 г. — 336 жители.

 

70

 

 

 

11. ЕЗИКОВИ ОСОБЕНОСТИ

 

Помашките говори в Родопско и Тракия образуват дял от говорната група на рупците и спадат към голямото източно-българско наречие. Общо за родопско-рупските говори професор Стефан Младенов, историкът на българския език, е на мнение, че „ те са и днес най-близки до старобългарския език, и по звукове, и по форма, и по ударение, и по речник, и по синтаксис“. Професор Любомир Милетич писа в 1912 г.: „Езикът на Кирила и Методия е взет от един старобългарски говор, който навярно е принадлежал към западно-рупската група“. А проф. Боян Цонев намира, ,,че речникът на родопските говори превишава откъм старински състав решително северно-българските говори“.

 

„Струва ми се, писа той, Родопите ще вземат първо място по своите хубави, старинни и характерни думи“. Тия думи срещаме твърде често в помашките говори по Рупчос, Аха-Челеби, Дара-дере и другите, които изобщо не са изпитали някакво по-значително влияние от турски език. Последният е останал чужд на помаците. Извън

 

71

 

 

поздравите „мерхаба“, „селям-алей-кюм", „саба-хаир-олсун“ и др. и числата 1 до 40 или 100 до 1000, други турски думи, с малко изключение, те не знаят. Българският им език е запазен с забележителна чистота. Към отличителните черти на рупската, следователно и на родопско-помашката говорна група принадлежат особено тия:

 

1. Изравняването на тъмните гласни ѫ, ѧ, ъ, ь в проточено оа, оа или ъа, при което ѫ и ъ рефлектират по-твърдо, а ѧ и ь по-меко (палатално) — роака, доарву, въална, мьоасу, (месо), коарст.

 

2. Последователно ятово произнасяне на старото ѣ като еа: реака, пеасне, греахоат, теастену. Прегласът в еа също се знае в някои помашки говори.

 

3. Пълногласие между две и повече съгласни с запазени старобългарски гласни — пачела (бъчела), саребру (сьребро).

 

4. Частично запазване на старото ы в говора около Ксанти.

 

5. Силно смекчаване на съгласните: кит’ки, бол’ки, кол’ку, воал’к. В Чепино и Рупчос е много развита палатализацията на зъбните съгласни, в свръзка с меките гласни.

 

72

 

 

6. Тройни членни форми, според близост на предмета до първото или второто лице и отдалечаване от двете: конес, книгаса, доарвосо; конет, книгата, доарвото; конен, книганан доарвоно. За множествено число членът е: се или су, те или ту и не или ну. „Волас упасе ниваса, волат упасе нивата, волан упасе нивана“.

 

7. Показателни, относителни и притежателни местоимения с членна форма: соя, ноя, тоя, сая, ная, тая, сова, нова, това; кой-су, кой-ну, кой-ту; чий-су, чий-ту; мн. число сяе, няе, тяе.

 

8. Въпросително и относително местоимение къторый: кутри, кутро, кутра, мн.ч. кутри, кутри-ео, кутри-но, кутри-со, кутри-са, кутра-на, кутра-то и пр.

 

9. Членувани имена в косвените падежи винителен и дателен: моек (моега), свеаток (светото) Ивана, чиляка-того, зета-ток (тою): дъртому човяку, невяста-той, юнацеам, майцеам, сичким. мишки-тям.

 

10. Старинско ударение — вòда, ръ̀ка, ря̀ка, нарèт (наред сегашно време на глаголите — стàна, стàнеш, а минало свършено и причастие — стàнах, стàна, стàнало.

 

73

 

 

11. Старински думи: воагал (ѫгль) или воагле (въглища), (голума) глоума, дечи; ечмен (ѩчьмы), из-жегла (от жегѫ, горя изгорила), жорди (жрьдь, върлина), коакал кутро (къторое), къблица (къбль, ведро), нихто (никъто), никой, плеща (плѧшѫ, играя), прапор (пряпорец), снобник (сгледник), стяг (стѣгъ, сватбено знаме) и пр.

 

74

 

 

 

12. ВЕРСКИ СТАРИНИ

 

Както и езика, така и в религиозния бит са запазени безброй останки от старината, от християнските обичаи и вярвания. Не само че и до сега помаците знаят чисто български имена и прякори (Стояноолу Хасан, Радюски Мустафа, Попуски Мехмет, Момчилци, Добринци, Русювци), но и в култа си те са спасили, покрай външната мохамеданска обредност, множество предания и обичаи, които указват на неизкореними нравствени връзки с околното българско население. Така например, в почти всички села се почитат големите християнски празници Коледа (Божич), Великден (Пасхале), Велики петък (Чоран пьотак), Илинден, Св. Богородица (покровителка на бременните жени и кърмачките), когато и се въздържат от работа. По завет от деди и прадеди се пази в много родове скришом кандило, като се тачат и запазените от някога икони и кръстчета, с които се свети вода и ръси челядта, болният, добитъкът, нивата по време на суша или болест. Срещу Коледа в много села помаците палят на огнището т.н. „бъдник“ и се пазят да не заспят

 

75

 

 

до среднощ. Първият ден на Нова година се нарича навред „Суровак"; тогава малките помачета ходят, като християните, с дрянова пръчка („сурвакница“) по къщите и благославят за здраве и плодородие. На Велики петък децата биват водени в съседните български села, за да се проврат в черква под светата плащаница, като носят и оброци — пари, кърпи и други дарове.

 

Във всички помашки села се прави помен за умрелите току-речи по християнски обичай, и то на третия, деветия и четиридесетия ден и на годината. При тежки заболявания се носят в черквите оброци (восък, зехтин, тамян, кърпи, плат, дрехи) за изцеление; или пък такива неща се оставят да престоят в черквата и да им чете попът, след което се прибират в къщи и поставят при болния или на друго място, като свещени предмети. При продължителна болест мъже, жени и особено деца се водят да преспят в черква; или пък тайно се вика да им чете молитва („да полее на болното") попът, като им напише така целителна молитва и за носене в дрехата. Когато се появи мор по хората или добитъка, намазват жилищата си или оборите и кошарите с катран във формата

 

76

 

 

на кръст, или пък окачат кръстен знак от зелен бръшлян над вратата и входовете. И при къпане на децата или при будене на пеленачетата от сън майката или бабите правят кръстено знамение на лицето и на цялото тяло. Не се разорават места, гдето е имало манастирски или черковни развалини. не се отсичат стари дървета, за които се знае, че са били в миналото християнски светини, оброчища. Тези места се пазят от замърсяване, не се пуска там добитък, и скришом от ходжите и имамите там се палят свещи и коли курбан на определени дни.

 

Безброй са подобни следи от старата християнска обредност и вяра, запазени у помаците и биха могли да бъдат приведени още много свидетелства за тясната нравствено-духовна връзка с околните българи, които доказват родството на религиозните им традиции. Мнозина българо-мохамедани и сега крият в къщите си стари кръстове, икони и други пеша с обредно-магическо значение, но мълчат упорито за това, от страх да не си навлекат неприятности от фанатичните ходжи или турски проповедници.

 

77

 

 

 

13. НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО

 

Народното творчество на помаците е тъкмо тъй живо, тъй свежо, както изобщо фолклорът на родопските българи, от които то е неделима част по език и съдържание. Тясно свързано с всичко задушевно и дълбоко на сърдечния живот, с патриархалните, семейни обичаи и с наивния и мистичен светоглед, то отразява чувства, впечатления, спомени на едно селско население. което не знае друга музика и други летописи, освен тия на песните и предания та си. Главно място в тази неписана литература държат песните. Помакът и домакинята пеят навсякъде и при всяка работа, почивка или игра. Лятно време на нива, в празник на хорището, зиме на порелки и селянки („меджии-меджо"), всякога на сватба, байрам и гощавки — трудът, забавата или обредът са немислими без песните, с техния весел или тъжен напев. Често пеенето се придружава със свирня на кавал, цигулка, тамбура или гайда, кога го песента се подхване от неколцина, те се разделят на две групи, за да пеят поредно, или пък пеят всичко дружно.

 

78

 

 

Някога всред помаците са били познати всички разреди песни: юнашки, хайдушки, новели, балади, легенди, обредни песни и любовни песни; но постепенно в зависимост от проникването на новите верски схващания. епическите мотиви биват изоставени, за да се запазят само малките новели, баладите и най-много любовната лирика. Случки от селската хроника, възбудили интерес с всичко необикновено, сензационно или пък прастари митични образи и приключения, в които се разкрива нещо чудесно и тайнствено: те привличат и сега певците, било с реалистичния, било с фантастичния си елемент. Тук се знае напр. в хубави варианти баладата за вграждане, тъй трогателна със своя разказ за злополуката на младата невеста, жена на първия майстор; или баладата за заробване от турците на брат и сестра, които, когато порастват, сключват брак, без да се познават и добиват дете; или баладата за самодивата, която се влюбва в овчар и му отмъщава жестоко, когато той иска да я напусне с помощта на омагьосани билки. Първо място обаче в песенния репертоар държат любовните песни с неизчерпаемото си богатство от теми, със сложната

 

79

 

 

гама на настроението или на афекта, н зависимост от разнообразието на условията и съдбините. По линията на споделена и несподелена любов, на жизнерадост и съмнение или безнадеждност, на възхищение и присмех, на самообладание и смут, на решителност и отчаяние: всички отсенки на чувствата, които движат сърната, всички думи и постъпки, дали им израз, са предмет на импровизации в устата на незнайни певци и певици. Импресионистично, в малки картини, в кратък диалог, в голяма икономия на стихийните средства ние сме въведени в едно душевно състояние или в една сцена; и нямат край излиянията или описанията, от които ни облъхна магия га, красотата или ужасът на любовното влечение и терзание.

 

По силата на вдъхновението, по оригиналност на сравненията или символите, по нежност на копнежа или мъката помашката любовна песен държи видно място в българската народна лирика.

 

Трудно е да се предаде това съкровище от поетически изповеди и видения, с неговата необикновено чиста българска реч. Ще отбележим тук само някои от темите и ще

 

80

 

 

приведем три-четири песнички, които дават идея за всичко останало в помашката любовна песен.

 

Ако имаме напр. предвид записите от Девинско (Дьовленско), в песните на жетва, на селянка, на байрам, на хоро или на гощавка се говори за мома, която моли майка си да не я праща на жетва, че младо сейменче я задиря и иска да я открадне; за мома, която е заспала в гората и която либето пробужда с песента на кавала си; за мома, която задирят трима ергени: един ѝ подхвърля ябълка, други ѝ подава пръстен, а трети я целува по очите (него тя харесва); за мома, която чезне от любов, но не умира, а само съхне на снага и чернее на лице; за ерген, който напразно иска мома и като узнава, че тя е дадена от майки си другиму, моли я да го вземе за ратай, за да ѝ стане повторно либе, когато остане вдовица; за мома, която се любува на момчето, яхнало кон, и кара майка си та разпита, дали е то женено или свободно: в първия случай ще бъде „биле разделено", във втория — „биле галено“; за тежко болна мома годеница, която подарява „рубата“ си на приятелка, за да види прилича ли ѝ, га да ѝ отстъпи и годеника си; за

 

81

 

 

ревнив момък, който се сърди на мома, че не му е открила сърцето си, та залюбил друга — и за клетвата на тая мома да остане той пак „бекяр“, та да се върне пак при нея и т.н. и т.н.

 

82

 

 

 

14. ПРИМЕРИ ОТ ЛИРИКАТА

 

По-добре от всяка така отбелязана тема на песента, истинска представа за прекрасната лирика на помаците могат да ни дадат няколко примера. При невъзможността да привеждаме тук повече песни, които биха изпълнили една голяма антология, ще се задоволим със следните образци.

 

В песни от околността на Смолян (Пашмакли) се натъкваме на такава възхвала на момината хубост чрез сравнение от природата:

 

Торналу ми е, торналу,

Силянску бялу момече

Низ зелен у ливаде.

Белен си вятър дуеше

Кайну в мурену пянона;

Коречену му се свиваше

Кайну в гурона елиня;

Тестемелчек му форкаше

Кайну през Карлак маглона;

Плитчици му са райкаха

Кайну фав Арда рибкиня;

Очинки му се стреляха

Кайну на небе звездите.

 

В друга песен от същия край е даден израз

 

83

 

 

на мъката на безнадеждно болен момък по хубавия божи свят и цветята, които той обича над всичко:

 

Майка му тихо румоня:

— Адеме синку, Адеме,

Кина е тебе най-мило,

та си душата не даваш?

Дали ти е мило любето,

Дали ти е мила диньса ?

— Не ми е мило либето,

Любето ще се ожени,

Дятяну ще са искути;

Ами е мила диньоса,

Че ми е лату, проляту,

Всичко от земя излиза,

Всичко е цвяте цвятнало

И бялен-червен трендафил,

И ранен зелен босилек,

Пак я ща в земя да ида !

 

В кратка елегия мома тъгува по своя гальовник, който потеглил за чужбина:

 

Севдици, моя севгилна,

Ти ми са сбираш торнуваш

Ам мене кому оставаш,

Чернитя очи да плачат,

 

84

 

 

Бялкусе лице да темней?

Ня ли е лясну, юначе,

И я сас тебе да дайдам

Ага са, кузум умориш,

Тюфекят да ти пуносям;

Ага са севдим зазнуиш,

Знойчока да ти осуча

С кендисанана чеврица

(С шарена кърпичка),

С каносанкиня рачинки.

 

Срещу тая нежна привързаност стои дръзката изповед на мома, която в съзнанието на своята хубост си играе с момците:

 

— Фатминку, кузум момиче,

Вайке на вода ни ходиш,

Вейке трендафил ни кичиш!

— Вием го, кичем. Хаса не,

— Ам го на тече ни давам,

— Ам си го давам другяму,

Другяму в друга махала.

Фаф тебе впирам очися,

Фаф други крием сърцесу;

Тебе си галям и мамям.

Пък другияк мисля да земам!

 

Тъжни ноти звучат в помашките сватбени

 

85

 

 

песни. Няколко образци имаме записани от Чепино. В една от тях момата, запитана за какво ѝ е мило при раздяла от близките си, скрива от вежливост към новия си род мъката си, като поръчва на майка си да не забравя да полива цветята ѝ в градината. В друга песен се казва: дошла е пролет, с Гергьовден и Великден, кукувица е закукувала в гората и цветя са цъфнали в момини двери; но тези цветя са момините дарове за сватове и кумовете. В трета песен, чийто лиризъм изтича от дълбоко, помакът дошъл от война с тежки рани и пред умиране, пита близките си, колко ще го жалят. Майката изповядва, че ще тъгува, доде отиде при него в черната земя, бащата — догдето гарван побелее и сухо дърво пусне зелена вейка; сестрата — догде роди мъжко дете и го кръсти на неговото име; а либето само ден до пладне, догде влезе в градина, набере китки и залюби „друго либе по-хубаво“.

 

Поетическото наследство у помаците крие еднакво ценни документи за естетика, за филолога, и за културния историк. То образува една от най-привлекателните страници в общобългарската книга на народната песен.

 

86

 

 

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

От фактите, които изнесохме в краткия си очерк и бихме могли да увеличим значително, ако трябва да се детайлизира картината на народен живот, поетически традиции, език и историческо минало на помаците в Родопите, се налагат следните безпристрастни изводи, чиито обективна стойност не може да бъде отречена.

 

1. Помаците в пределите на България или отвъд южните ѝ граници в Западна Тракия са по народностна принадлежност чисти българи и спадат към племенната група „рупци“, която населява по-голямата част от южна България. В пълно съгласие с истината се намира Fresneaux, когато твърди в книгата си L’Orient les Osmanlys Chretiens des Balkans (Paris 1892, 262), че българо-мохамеданите между Марица и Беломорието са по потекло българи, говорят български и пазят вярно българските си народни обичаи, това мнение се поддържа от всички компетентни европейски учени, които боравят с етнографията и историята на Балкански полуостров и познават основно въпроса за помаците (като например Константин Иречек).

 

2. Съвсем несъстоятелни и не обосновани с

 

87

 

 

никакви научни доказателства са твърденията на известни гръцки писатели, продиктувани от прозрачни политически съображения — веднъж, че помаците в Родопско били потомци на погърчените траки, нямали нищо българско в расата или езика си и говорели някакво турско-гръцко смесено наречие, а друг път, че тези помаци имали наистина за роден език българския, че били стари гърци, насила побългарени отначало и после помохамеданчени. В действителност гърци-помаци в родопските предели историята не е знаела никога. Помохамеданчвани са били само българите, бидейки еднички опасни за турското владичество в страната. Гърците к Беломорието, като малочислен елемент, не са будели подозрения у завоевателя.

 

3. Помаците в Родопско са били почти винаги в най-добри съседски отношения с българо-християните около тях, от които етническите са образували една по-малка, но здрава клонка. Те не са проявявали — с твърде редки изключения, дължими по правило на чужди подбуди, никакви враждебни чувства към тях. И ако по верски съображения, подклаждани от фанатизирани външни агенти, те са се изселвали в земи с турско-мохамеданско население, в никой случай, по силата на мнимо-фантастично „гръцко“ национално съзнание, те не са търсели ни преди, пи по-късно покровителство от

 

88

 

 

гръцкия народ или присъединение към Гърция, за да се запазят от несъществуващите тенденциозно измисляни насилия от българска страна.

 

4. Фактът, че нравствените, социалните и икономически интереси на родопските и на всички тракийски помаци са будели най-силно съчувствие тъкмо сред българското общество и в българската държави, които са се притичвали винаги на помощ, както и другият факт, че научното проучване на тези българо-мохамедани във всяко отношение е предприемано в голям обсег и сериозно от българските етнографи, фолклористи, лингвисти, географи, историци н стопановеди, показват недвусмислено, къде, в коя национална среда това население има своите дълбоки корени, своята естествена расова културна и историческа връзка.

 

5. Ако следователно от време на време напоследък самозвани делегати от помаци в гръцките предели правят, под диктовката на политици, които най-малко мислят за научните истини по етническите проблеми, разни изявления върху тежненията на своите уж потиснати сънародници и съверници в България, настоявайки за нови териториални промени на Балканите, като се включат Родопските помаци в границата на Гърция, ние трябва енергично да подчертаем, че този род пропаганда няма нищо общо с реалните чувства или интереси на населението,

 

89

 

 

което нито дори подозира дейността на чужди нему агенти. При познатата толерантност на българския народ, всред който евреи, турци, власи, арменци и други национално-верски малцинства живеят най-спокойно, всяко обвинение за преследване на българо-мохамеданите се натъква отнапреж на оправдано силно съмнение, оказвайки се накрай съвсем безосновно.

 

90

 

 

 

Две приписки

 

Изкушавам се да занимая читателите с още две неща, свързани с конкретни текстове в открития ръкопис. Първата, да я наречем приписка, е свързана с летописа на поп Методи Драгинов. Академикът естествено се опира на този документ, обнародван за първи път през 1876 г. от Стефан Захариев, дори го цитира целия, за съжаление наши и чужди учени се обявиха срещу истинността на един от важните писмени паметници от XVII век — летописният разказ на поп Методи Драгинов от пазарджишкото село Корова за помохамеданчването на част от българите в Чепинското корито в Родопите. Оспорена бе автентичността на летописа но някои отродители стигнаха и по-нататък: поискаха да върнат старото име на селото — Корова, което днес се нарича Драгиново. Разказът на Методи Драганов разглежда събития, които са се разиграли в периода 1666-1669 г., а хрониката е съставена по-късно през 1670-а. Събитията са свързани със засиления религиозен фанатизъм по време на войната в Крит, свещена за империята и преминаването на войски през Родопите. В „История на Османската империя", чийто автор е Ахмед Садулов, минаващ за български учен, не се споменава за никакви помохамеданчвания и насилия, а само за

 

91

 

 

„безкомпромисна политика и действия за стабилизиране".

 

През 1984 г. Илия Тодоров направи няколко езикови бележки на летописа от Корава, така че постави автентичността му под съмнение. Това дойде дюшеш за някои пишман учени глави, които побързаха да го обявят за фалшификат, а това бе добре дошло за платените поддръжници на започналия процес на денационализация на българите мохамедани, за мълчаливите, съглашатели с разни теории за помашки език и помашка народност. Преждевременната смърт на Илия Тодоров отложи оспорването на мнението му поради деликатност, но се оказа, че неговите възражения са безпочвени. Статия на Елена Грозданови и Стефан Андреев в сп. Rhodopica отхвърли безапелационно всички съмнения и несъгласия на Илия Тодоров.

 

Според Илия Тодоров авторът на хрониката не би могъл да се самоназове Методи Драгинов, тъй като по това време обичайната практика изисквала той да се подпише Методи Драган (без — ов). Грозданови и Андреев обаче намират много примери от документи и писания от XVII век — приписка и евангелия, ръкописи с имена с окончания -ов, -ев и - ски, които опровергават Тодоров. Още тогава стотици известни и безизвестни българи са

 

92

 

 

се назовавали и подписвали точно като поп Методи Драганов.

 

Българите от Чепинското корито не било възможно да изпълняват войнушка или друга военно помощна служба, както следва от думите на бан Вельо и протопоп Константин в летописа, тъй като по други сведения тия села са вакъфски, твърди Илия Тодоров. И на това обвинение има отговор: „Книга на жалбите" от 1649 г. (публикувана във Виена през 1984 г.) съдържа султанска заповед до кадията на Татар Пазарджик, с която се възлага на войнуците на действаща служба и войнуците в резерва да преследват хайдути. Двамата историци представят още ред доказателства, че войнушката институция в татарпазарджишката каза съществува и през целия XVII век.

 

Третият аргумент, че карабашот във Филибе — проклетият пловдивски митрополит Гавраил, е наковладил пред турските власти българите от Чепино, задето не му плащали църковните си данъци, фактически не отразявало съществуващите през XVII век взаимоотношения между висшето гръцко духовенство и пасомите му българи. Конфронтацията според Илия Тодоров била от много по-късно време — XIX век. От „Книга на жалбите" става ясно, че християните от Татарпазарджишката и Хасковската каза са към

 

93

 

 

Пловдивската епархия. И още, че владиците, пък и цариградският патриарх били затънали до гуша от дългове. От един от документите се разбира, че пловдивският митрополит Гавраил е принуден да изплаща дълговете на партиарха и е увеличил църковните налози събирани от християнското население. За Методи Драгинов владиката е косвен виновник за съдбата на българите от Чепинското корито. Този владика вземал от всеки християнски дом по 60 акчета, а по-преди се събирали по 12 и изисквал от тях допълнителни налози по 1 киле, около 25 кг жито, или 2 килета, около 50 кг ръж. Ако това не е причина за конфронтация, здраве му кажи.

 

С дискредитирането и омаскаряването на поп Методи Драгинов се занимава най-усърдно и Михаил Кийл. Той дори назовава глава в студията си „Краят на поп Методи Драганов“. Все пак холандският учен свършва и малко полезна работа, тъй като обнародва извлечени от цариградските архиви промените в религиозната принадлежност на българите в седемте чепински села от вакъфа на Сюлейман I във времето от 1516 до 1865 г. Грозданови и Андреев са благодарни на тези извадки. И ние — защото научаваме, че през 1516 г. в тези седем села — Баня, Дорково, Каменица, Костандово, Корова, Лъджене и Ракитово има 603 християнски семейства и 21 мюсюлмански. През

 

94

 

 

1712 г. са 798 българи мюсюлмани и само 96 българи християни. В интервала 1633-1641 от 599 български християнски домакинства стават 479, със 120 по-малко, а през 1641-1696 г. още 277 български християнски семейства изчезват. Мехмед IV Ловеца царува от 1648 до 1681. Както се разбра от дебелата книга на Ахмед Садулов това е период на „безкомпромисна политика и време за стабилизиране". Откъде начева „стабилизирането" — от християните в опасната Родопска твърдина. Холандецът се нрави на учуден, че до 1570 г. селищата Каменица. Костандово и Корава са изцяло с християнско население, а в другите има къде по-малко, къде повече приели исляма. И тук той показва незнание или си затваря очите. Още през XVI век има ислямизация и българските историци знаят това от джелепкешанските регистри от 1576 г. Там пише за Хюсеин, син на Стою, Махмуд, син на Стойко, Хасан, син на Рад или пък синове на Абдулах. Д-р Кийл обявява края на поп Методи Драгинов, тъй като не намерил името му в регистъра на Кораво през 1641 г. Нямало такъв поп! Абе, аланкоулу, първо направи хесапа! Събитията, които описва поп Методи, са някъде около 1666-1669 г. Поп Драгинов през 1641-а може да не е бил задомен или просто да не е достигнал пълнолетие — 14 години, но във времето 1666-1669-а вече ще да е на 38-39 години.

 

95

 

 

На горкия поп, когото дори изтурчват, след толкова века се приписват какви ли не грехове. Но обвиненията срещу неговия летописен разказ категорично отпаднаха. Ясно е кога е извършена помохамеданчването в Чепинското корито. В Беловската хроника, на която също напразно се опитаха да намерят кусури, е написано: „Кога се чепинци изтурчили, тогава по планини, по Гюмурчинско (Гюмюрджинско), по Филибелийско: 74 села се потурчиле..." Акад. Михаил Арнаудов няма как да е знаел какво ще сполети летописния разказ, писан от ръката на поп Методи Драганов — нов прочит и научните баталии (и не толкова научни!) около писмения паметник. Но се оказва, че не е сбъркал, като се е опрял на него.

 

****

 

Втората приписка е лична. Дълго живеех с мисълта, че моят род е от с. Габрово, Ксантийско, оттам са тръгнали Коруеви — един клон към Пловдив, друг към Райково (сега квартал на Смолян). Докато излезе книгата на Петър Я. Коруев „Село Габрово, Ксантийско". В нея прочетох:

 

„От помохамеданченото съседно село Исьорен 15 семейства избягали в Габрово и не променили вярата си. Тези семейства намерили тук топъл прием. Габровци им позволили да се установят, където пожелаят. Дошлите от Исьорен

 

96

 

 

не се заселили на едно място. Някои, като например Коруеви и Терзиеви, си построили къщи в Златилацката махала, а другите се пръснали по другите махали. Някои от тях поддържали доста дълго роднинските връзки с помохамеданчените исъоренци. По сведения на габровци например в с. Исьорен имало в последно време местен жител на име Али Коруйката. Възможно е той да е потомък на рода на Коруев. Същото фамилно име се среща и в с. Отманери, Ксантийско и в Райково, Смолянско, но в Райково не знаят откъде произхожда родът им. Можем само да допуснем, че при разселването по време на помохамеданчванията и колонизацията на този род са се пръснали на различни места."

 

Аз съм от райковските Коруевци и съм чувал от дядо си Тодор Коруев (кехая Бен Коруолу), че са дошли от Ксантийско. Не случайно той по-късно си купил къща не къде да е, а в Ксанти. И в Пловдив има Коруевци, от който е и авторът на краеведската книга. Запознах се с някои от тях в студентските си години, те станаха лекари, инженери, адвокати... Подпитвах ги за рода им, едни не знаеха откъде са дошли предните им, други казваха, че са от Западна Тракия. Габровецът Владимир Тодоров Коруев (1878-1952), учител по професия, е организаторът на ВМОРО в

 

97

 

 

Ахъ-челебийско (Смолянско). Гордеех се, че имаме някаква родова връзка, макар и далечна.

 

Преди 15-ина години заедно с Костадин Карамитрев и отец Боян Саръев бяхме на гости на гранична застава в Долно Юруци. Около нас се бяха събрали граничари. По едно време дойде старшината и извика: „Редник Коруев!“ Аз естествено подскочих, а съм си и редник, дори ефрейтор не можах да стана. Мислех, че някой се шегува.

 

Рипна едно граничарче, момчето стоеше до мене. Запознахме се, той е от Девисилите, село на българи с мохамеданска вяра. Стана приятна среща. Той е загърбил религиозното минало, казва се Красимир Коруев. Девисилите е отсам границата, оттатък в Гръцко са Исьорен и Габрово. После открих и други Коруеви: в Домище — Фатме Коруева, Христо Коруев — в Кърджали, дошъл тук от селата под Гюмюрджински снежник. Започнах да вярвам, че времето разделно е разделило и нашия род. Но както се казва, следите остават...

 

Разказах всичко това, защото от акад. Михаил Арнаудов узнах кога и как е обърнато в „правата вяра“ село Исьорен и за мръсната роля на гръцкия владика в Ксанти и как някои исьоренци са се спасили, побягвайки в близките села Габрово и Еникьой. А Стою Шишков пише за исьоренци: „Драго е на човека да минава

 

98

 

 

и се среща с тели простодушни и трудолюбиви хорица по тия прелестни и разкошни по растителност и климат места. Още по-драго е човек у да чуе техния звучен български говор и славянски нрави и обичаи. У тях фанатизъм, грабеж, кръвожадност и др. убийствени пороци съвършено липсват. Чисто българските географски названия, говорът, обичаите, старините, които не са рядкост по тия места, стоят непокътнати...“ След тия думи е приятно дори да си помислиш, че родът ти може да с тръгнал от тъкмо там — от Исьорен.

 

Тодор Коруев

 

 

99

 

 

 

Book Annotation

 

The study by Mihail Arnaudov „The Rhodope Pomaks: A historical overview of the population“ was written in the early 1950’s and remained unpublished until now.

 

From the outset, the distinguished scholar defines his task as to explore the roots, national identity and historical destiny of so-called Pomaks in the Rhodope Mountains (Thrace). Rather than being drawn into the numerous debates on the 'Pomak issue', often triggered by political aspirations, the investigation undertaken in this book builds on the solid ground of the historical sources.

 

The author examines a vast range of linguistic, historical, and ethno-cultural data and concludes that „Pomaks are pure Bulgarians by their origin and belong to the tribal group of the Rupzi, which inhabits most of the territory of southern Bulgaria.

 

100

 


 

 

© Михаил Арнаудов, автор, 2010 г.

© Консултант доц. Владимир Жобов, 2010 г.

© Тодор Коруев, предговор, 2010 г.

© Художник на корицата, Жеко Алексиев, 2010 г.

© Издателство „Български писател“ ЕООД, 2010 г.

 

 

Михаил Арнаудов РОДОПСКИТЕ ПОМАЦИ

Народописно-исторически преглед

 

Българска

Първо издание

 

Консултант доц. Владимир Жобов

Редактори Анжела Димчева, Хубен Стефанов

Художник на корицата Жеко Алексиев

Предпечатна подготовка Емилия Казакова

 

Формат 84/ 108 / 32

Печатни коли 6,5

 

ISBN 987-954-443-800-5

 

[Back to Main Page]