ЗА МАЙКА МИ И ЗА НЕЙНИТЕ ПЕСНИ
(П. Маджаров)
„В живота си най-много съм обичала
децата и песните.”
Кера Маджарова
Предлаганият сборник съдържа народни песни от източния дял на Странджа планина — Хасекията. Едни от тях са родени в селата Бръшлян (Сърмашик) и Звездец (Гьоктепе), други са донесени от останалите в Турция села на Източна Тракия — Дерекьово, Паспалово, Пирок, Кадиюво, Чеглаик и са добили облика на новите села на преселниците Евренозово и Звездец.
Песните са изпети и продиктувани от майка ми — Кера Панайотова Маджарова, родена на 20 юни 1896 г. в с. Бръшлян — Бургаски окръг. Родителите й Панайот Митрев Клъвков и Марина Койчова Клъвкова са били потомствени сърмашичени. Бащата е бил овчар — основна професия на някогашните странджанци. Наричали го Клъвко кехая.
Раждането на Кера не предизвикало особена радост в семейството — имали вече пет отраснали момичета. Бащата бил прехвърлил петдесетте, а майката била на петдесет. Рухнала последната им надежда да отгледат син. Немладата родилка плакала от обида, а кехаята удавил несбъднатата си надежда с кисело вино в механата. Върнал се сърдит при стадото, без да погледне шестата си дъщеря. След година дъщерите станали седем. Осиновили осиротялото сестрино дете на Марина.
3
У Кльвкови пеели всички. Ниската земляна къша трудно побирала смеха и песните на растящите девойки. Клъвко кехая свирел на кавал и в кратките заиръщания от стадото пригласял на „бабата” и вечно пеещите момичета.
В тревожната, пред Преображенско въстание, учебна 19021903 година Кера и доведената й сестра навършили възраст за постъпване в училище. Тая част на Странджа все още била под робство и образованието не било задължително. В семейството всички били неграмотни. Това особено тежало на третата Клъвкова дъщеря — годеникът й бил на работа в далечен Севастопол и за писмата е трябвало да прибягва до услугите на чужди хора. Цяло събитие за всичка в къщи било, че ще имат ученички. Кера завършила четвърто отделение на селското училище.
През 1919 година, след Първата световна война, се омъжила за Желязко Костадинов Маджаров от село Дерекьово, Лозенградско. Новото семейство заживяло в беженското село Евренозово. Прихлупената изоставена колиба се превърнала в спретната, измазана с червена глина и хума къщичка. Несгодите и лишенията не сломили веселият нрав на тракийците. Съседите често се шегували: „Тая вечер баба Деспина пак е сварила леща, та така са се разпели!”
В малката къщичка се родили първите деца на Кера. След потушаването на Септемврийското въстание в 1923 година селото било запалено. Голяма част от евренозовци напуснали опожарените си огнища. Маджарови се преселили в село Звездец. Семейството порасвало през две години, а децата се раждали по чужди къщи. От всичките шест деца само последното е родено в собствен дом.
Трябвало е много упоритост на семейството на Кера и на всички като тях бежанци, за да създадат на празно място домове, да обръщат обраслите в папрат и къпини горски поляни в ниви, да развъждат добитък, та многото деца да не бъдат недохранени и зле облечени. „Всичко вършехме на ръце — и оран, и копан, и жътва, и харман. От руното вълна до детските дрешки всичко минаваше през ръцете ми.”
С удивителен талант Кера Маджарова е съхранила в паметта си близо осемстотин песни, над 40 приказки, толкова баяния и заклинания, 400 поговорки и пословици — а това говори не само за необикновената й дарба да запомня, разказва и пее, но и за вродения й усет към фолклора. Наследила е вековната традиция на българката да пастри духовното богатство на народа си, което да предава на деца и внуци. Традиция, без която не би имало българско.
За формирането й като носителка и изпълнителка на народно творчество основна роля е изиграло семейството. Майка й, Марина Клъвкова, не само е умеела да пее и разказва, но е притежавала и богато въображение. Вживявала се е в приказките за змеюве и самодиви така, сякаш сама се е срещала с тях. В семейството на съпруга й също се пеели много песни. От свекърва си Деспина Стоянова Маджарова, Кера е научила приказки и баяния. Песенният й репертоар е „чисто лиричен, с мотиви, които характеризират разните нюанси на странджанската поетическа душа, без да са песенни варианти. С всичката си лиричност и интимност те са самостойни мотиви и благороден материал за изучаване таланта на жените — творци и носителки на лиричната народна песен.” [1] „В езиково отношение песните представляват ценно съкровище. Запазени са стари и но-
1. Из рецензията на з. д. к. Христо Вакарелски.
4
вообразувани по стар образец форми. Създадени са иови хубави думи, които биха обогатили литературния ни език, и думи със словообразователни наставки, с нови характерни отсенки на мисълта. Някои от битовите песни — любовни, семейни и други — в поетично и стилово отношение са едни от най-хубавите между печатаните у нас. Сборникът ще бъде ценен за българската фолклористика, за историка и филолога. Неговата ценност се увеличава от факта, че многобройните народни песни представляват репертоар на едно лице.” [1]
Вроденият усет на Кера Маджарова към поезията личи във всяка нейна песен. В нейно изпълнение песните звучат изваяни до съвършенство:
„ ...мътна ряка тече,
от бряг, брягум бие,
мостове прелива.
На мостоье стои
тенка вакла мома...”
Но на мене ми се струва, че тя не е изключение, а само една от многото певици и певци на някогашните жители на Странджа. Един мой познат, посетил тоя край, ми каза с възхищение: „Та там всичко пее! Не срещнах човек да не пее!”
Спомените ми за родното място от най-ранно детство са свързани с песните. Те бяха навсякъде: в къщи, у съседите, в узрялата ръж на отсрещния баир по жътва, в харманите по вършитба, в празник на хорището. Пееше гората с хлопатарите и звънците на стадата, пееше топлият „бял вятер”, който единствен носеше поздрав от близките и така далечни и недостижими родни места. Пееха всички и навсякъде. Това бяха издръжливи, с големи сърца и широки души хора. Живееха и умираха с отворени очи за „там”, за родните места. Преживели събития, които разтърсват живота из основи (въстанието и погрома през 1903 година, Балканската война и изгонването им от родните места, опустошителната Първа световна война, Септемврийското въстание през 1923 година), но успели да запазят в душите си песента и човешкото.
В песните изгубените родни места изглеждат като мечта от приказките. Безбройни стада прииждат като „тевна мъгла”, буйни коне вихрогони „за день земя обихадат”, пълни кудаи с тулуми сирене, каци с масло, бъчви, пълни с „буяма”, „църни стафиди” и „едренополски неранзи”...
Хората, преживели толкова мъки и страдания, бяха чувствителни и отзивчиви към чуждото нещастие. Във всяко семейство се отглеждаха по пет-шест деца и в много случаи към тях се прибавяше и едно чуждо сираче. А в семейства на които „госпокь не дал от сърце рожба”, като по правило отглеждаха по две осиротели от войните или от епидемиите деца.
Многото горест в живота на странджанци е дала отпечатък върху техните песни, наситени с тъга и голяма човечност.
Новото време, социалните и икономическите преобразования разпръснаха наново по разни кътове на социалистическата ни родина доживелите странджанци и техните потомци. Мечтаното в песните отдавна е надминало желанията и въображението на някогашните тракийци. Полята са
1. Из рецензията на проф. Стойко Кабасанов.
5
безкрайни, пшеничните ниви високи и необятни, „металните коне” не само „за день земя обихадат”, но прелетяха и на други планети. Някогашният живот е останал само в песните и преданията. Но с остаряването и смъртта на мечтателните и поетични странджанци си отиват и техните неповторими песни и предания.
Към многото песни, продиктувани от майка ми, исках да прибавя и песен, в която се говори за нея. Зная че песента е съществувала. Беше я пяла една от сестрите на майка ми, вече покойница. Това беше песен за загинал през Европейската война фронтовак. „Такава песен не зная!” — отговори майка ми. „Не искам името ми да се свързва с непознат за мене човек. Той е бил от село Чеглаик. Майка му изпяла песента след като й донесли съобщението за смъртта му. Веднъж ме видяла и искала да има снаха като мене. В много домове войната изпрати известия за смърт. Майките искаха неизживяната младост на синовете им да остане в песен!”
Към песните майка ми се отнася с изключително внимание — както към съдържанието, така и към мелодията. Гласът й тих и кадифяно мек сякаш идва някъде много отдалече и те кара да тръпнеш от вълнение. Знае причините за възникването на всяка песен и кога и от кого я е чула за първи път. Някои от песните се пеят на две мелодии: „на субакь” и „на хоро”. За да се пригоди бавната, проточена мелодия в жива, хо-роводна е необходимо и изменение на текста. При такива случаи и тек стовете имат два варианта.
В сборника песните са систематизирани в известен ред в зависимост от тематиката, макар че строга тематична граница е трудно да се постави. Митическите песни се преплитат с историческите, неделими са от битовите. Обредните песни също попадат в групата на историческите и битовите. Но във всяка песен е отразена лична съдба, лична трагедия или стремеж към щастие. И всичко това е общо и близко до сърцата на редица поколения, на цял един народ.
В митическите песни е отразено предопределението на съдбата, от което не може да се избегне. Но търсещият дух на човека побеждава, надхитря злите духове. Една от митическите песни, най-любимата на майка ми — „Грозданка дума бабим си”, навярно датира още от приемането на християнството.
„... вчера се дяте родило,
родило и продумало...”
Обредните песни са свързани с отпразнуването на определени събития : Коледа, заговезни, песни на филек [1], Великден, Янювден.
Най-характерните странджански песни са песните на филек. Филекът или „роб’ято”, както го наричат в някои от селата, са пролетни игри по време на великденските пости. Това е период на „госпогьовото желяенья”, през който са забранени хора, сборове и сватби. Само на младите, неженените, е разрешено да вземат участие във филека.
Второто наименование „роб’ято” ми се струва по-точно, понеже голяма част от игрите и съпътствуващите ги песни говорят за отвличане, заробване, роби, навързани на синджири. Възможно е началото си филекът да води от езичеството, пречупено през християнството и годините на тежкото робство. Бавните игри и жалните песни изведнъж премина-
1. Филек — навярно дума от гръцки произход — със значение приятел, приятелство.
6
ват вън вихрени, неудържими като пролетен вятър хора. Това е напълно понятно като се има предвид, че изпълнителите са на границата между детството и младостта. В една от игрите филекът се превръща в открито критично събрание, където на всеослушание, с импровизираните текстове на песните, се казват положителните и отрицателните качества на „главениковците” — бъдещите брачни двойки. Такова публично обсъждане понякога довежда до разрив между сгодените — когато видят през очите на другите бъдещия си мъж или жена:
„... Станка е тенка фиданка,
Станка е ружа в градина,
яма е скрип’я под камень...”
Типична за филека е песента на „провираньня” „Жирав’я, вие бурав’я”. Тя е предупреждение за неомъжените, че с венчилото се слага край на безгрижието, на чудната неповторима младост:
„... на зло е място паннала,
любе хи ходи хайдутин,
баба хи змия усойна...”
С отговяването на Великден идва ред на великденските и гергьовските песни и хора. Песни за тържеството на пролетта, на младостта и на любовта.
Битовите песни заемат най-голям дял от песенното творчество на странджанци. В тях е събрана любовта към семейството и към труда, към родното огнище и към родното място.
Любовните песни, като част от битовите песни, са малки лирични произведения, в които се изливат най-искрени чувства на любов, ревност, отмъщение. Някои от тях поразяват с дълбочината на преживяванията.
„... дано даде госпокь, любе ле,
турците да те уловят,
през село да те докарат
отпреш нашите дорове.
Ти да ми речеш, любе ле:
—Донеси ми ода да пия!
Я ше ти река, любе ле:
— Стовната ни се строшила,
одъта ни се разляла! ...”
Водата се е е разляла и в буквален и в преносен смисъл след преживяното разочарование.
Творците са се вдъхновявали повече от несподелената любов, където са попречили бездушието, завистта и користолюбието. С поставяне на преден план на нетипичните, лоши човешки отношения, създателите са искали да предпазят хората от тях, да ги заклеймят.
„... Гьоргюва майка думаше:
— Къбуля Гьоргя в земята,
колкото Рада за снаха!...”
На отделянето от родното място, женитба в друго село, отиване на гурбет или забягване от гнета на поробителя, се е гледало като на за-
7
минаване завинаги. При тогавашните съобщителни средства това е напълно понятно. За осъществяване на връзка с близък човек се е разчитало само на случайността:
„... по пиле хабер проводи,
по пиле, по лястовица,
ля по сивите голъб’я...”
Или в друга песен:
„... сега ни книга донеха,
от Галац книга във Бургас,
от Бургас във Урумкьово,
от Урумкьово в Гьоктепе...”
Гората е била главен източник за препитание на странджанци. В нея са отглеждали стадата, от нея са секли и отнасяли по „скелите” дървен материал. Гората ги е крила от турци и предпазвала от епидемии — затова с такава нежност са отразили обичта си към нея:
„... шу горъта на росен мериса,
пък тревъта на цървен трендафиль?
Дале се е росенет разлистил,
дале мома боса заминала...”
Силата на голямата любов към гората е отразена и в последното желание на болната Вида: „да ня ме гробите на старото гроб’я”, а да я погребат в гората, „под висока яла, дето Стоян дяла, дето тряски фъркат”.
С голяма художественост и висока патриотичност се отличават историческите песни за робството, за хайдути и комити, за войните. Пропити са с чувство на омраза към поробители и асимилатори и с високо патриотично съзнание към всичко българско. В песните и писмото е „бяло българско”. Въпреки подчертаната трагичност и безизходица в песните за робството, във всяка от тях се прокрадват искрици на надежда и вяра в освобождението. С нарастване на националното чувство расте и съпротивата против политическия и духовния гнег. Съпротивата идва не само в „гора изляле хайдуткя”, но и от беззащитните наглед жени. С оръжие и със словесна борба умните българки надхитрят поробителя:
„... мене ми майка заръча:
— На бога душа предавай,
на гърка китка ня давай!...”
А в друга песен:
„... сейменче, я ми чул ля си,
българка да се потурчи,
вярата да си предаде,
вярата, християнската?...”
С ненавист, проклятие и скръб са пропити песните за войните:
„... де гиди уйна проклета,
дет ни народът потруши...”
8
Или:
„... на бойно поле да дойдеш,
да питаш, да разпитоваш:
— Де е кръвнина паннала?
Де е новото гробище?
Де са младите уйници?
Ти ше ме, Станче, познаеш,
по мойто русо чамбас’я...”
Всяка песен е един вълнуващ разказ за трудния жизнен път на нашите предшественици. Всичко това се е създавало и предавало векове наред, за да стигне в такава завършена форма до наши дни. Но времето на устното предаване е вече минало - и ако сега, при големите съвременни възможности за съхранение (текстово и мелодично) оставим народното творчество да се забрави и изчезне, това ще бъде равно на варварство.
Трудност при записването представляват диалектното произношение на думите и характерните ударения върху гласните. В корените на много думи, в тяхното произношение се долавя голяма близост до руския език. Много от някогашните думи отдавна са излезли от употреба и звучат като чужди на съвременника.
В настоящия сборник са включени само част от записаните песни, запазили характерния облик на странджанското песенно творчество и диалектната мелодичност на речта.
П. Маджаров