IV. ИСТОРИЧЕСКИ ПЕСНИ
1. ПЕСНИ ЗА РОБСТВОТО
278. Ой те тебе, Гира, малка моме
251. А БРЕ ДИМО, ДЕЛИ ДИМО
А брé Димо, дели́ Димо,
Димо седи́ на дугéне,
на дугéне, на кепéне,
та си крои цъ́рна чóха,
църна чоха, моралия,
моралия, сирманлия.
У там мина младо турче,
младо турче арнаутче,
той на Дима проговаря:
— А брé Димо, дели́ Димо,
като сеиш, каго шиеш
тава чоха сирманлия,
сирманлия, мóралия,
у дека е тава хýбос,
тава хýбос няви́дена?
— А бре турче, арнаутче,
мене ви́дя, та се чудиш,
ти да видиш моя сéстра,
моя сéстра Янгелинка,
Янгелинка, гюл ханъмка,
ялтънь даваш да я чуеш,
до два даваш да я видиш!
— А брé Димо, дели́ Димо,
до два давам да я чуя,
до пекь давам, да я видя!
Излъга се дели́ Димо,
излъга се, объ́рка се,
та показа малка сестра,
малка сéстра Янгелинка,
на турчина, арнаýтин.
209
252. АНГЕЛИНА ПЛАТНА БЯЛИ
Ангелина платнá бя́ли,
платна бяли на ря́ката,
на ря́ката, на бял Дунав.
Там минáха гимижии,
гимижии, каикчии,
видяле са Ангелина,
видяли я, открáли я,
качиле я на гимийка,
ю́рнаха я по бял Дунав,
по бял Дунав, по морето.
Ангелина хми се моли:
— Гимижи́и, каикчи́и,
гимижии, клети турци,
га ше видя моя майка,
моя майка, моят татко?
— Ангелино, малка мóме,
ти ше видиш тоя майка,
тоя майка, тоят татко,
кога върба грозгя роди,
пък ракита бял трендáфиль!
253. АТАНАС ТРЪГНА ОТ КОНАК
Атанас тръгна от Конáк,
та на Сърмаши́к отиде
и на Ивана думаше:
— Брате Иване, Иване,
свáри ми каве да пия,
хайде, брате ле, да идем
нагоре към касабата,
да видим майка и татка!
Я пък Иван му думаше:
— Иди си, бакю, самичак,
я нема с тебе да дойда,
че я съм съ́рден на майка,
на майка, бакю, на татка!
Стана Атанас, та тръгна,
до Беклемéто отиде,
тие му хора сви́рнаха,
сви́рнаха и повикаха:
— Остой, Танасе, почакай,
дума ше да те питаме!
Атанас конче подшибна
и на кончето думаше:
— Конче ле, цъ́рно гарванче,
можеш ле, конче, можеш ле,
можеш ле, да ме отървéш
от тява ръки желáтски!
Тенка се пушка отпéна,
та го от кóнет събори.
210
254. БОЙКЯ ХОРО ОДИ
Бойкя хóро óди,
хóро на мегданят,
субаш пóкрай минá,
той на Бойкя дума:
— Люлю́м, бяла Бойкя,
люлю́м, първо любе,
по-кротко прястъпяй,
да ня си опръскаш
тойте пъстри пóли,
да ня си окáляш
тойте жълти чехли,
да ня се откъ́нат
три реда ялтъ́не,
три реда ялтъ́не
от бяла ти шия!
— Сýбашу, сýбашу,
ти селска държаву,
като сéло съдиш,
съдиш, комáндуваш,
й мене ле ше съдиш,
съдиш, комáндуваш?
255. БУЛКО КАТЕРИНКО
— Булко Катери́нко,
млада чорбажййко,
колко пъте рéках,
пак ле да ти рéка,
пак ле да повтáрям,
подай ми тефтерет,
сметки да си видя,
надоло да ида
по Хесаки́ята!
Той стана, та тръ́гна,
тенка 'пушка пукна,
Ивана удари.
Булка Катеринка,
кя по дóри ходи,
дремни сълзи рóни,
рони и наря́да:
— Веке ми додя́ло
от грозни хабере,
вчера ми кáзаха,
че Гьоргя убили
в срядя́ Стои́лово,
преш училището,
днеска ми донéха,
Ивана убиле!
211
256. БЪРЗА ХОРОТО ОДЕШЕ
Бърза хорото óдеше
със девекь пръчки елтъне,
със дванадесте си́нчени,
си́нчени, елтънóсани.
Турците халкóм седяха,
тие на Раде дýмаха:
— Чи́я е, Рагю, чия е,
чи́я е тъва дъ́щеря,
дето ви óди хорото
със девекь пръчки елтъне,
и дванадесте си́нчени,
си́нчени елтънóсани?
— Тъва е, турци, тъва е,
тъва е Бърза хубава,
бре Бърза, бре моя сéстра
Рагю си в къщи отиде
и на майка си думаше:
— Рéчи хи, мале, рéчи хи,
рéчи хи, мале, на Бърза,
стига хорото да оди,
стига елтъне да носи!
— И реках, сино, и реках,
реках хи и пак ше река,
Бърза от дума ня зима,
кя ше ни бела забéли!
257. ВИДА Е РАНО РАНИЛА
Вида е рано рани́ла, мари,
рано рани́ла за ода,
с калаи́сани харкоми,
на пря́бос с жълти папуце,
наляла и се въ́рнала,
уде Гьоргьове замина.
Гьорги на дугень седяше
и си на Вида думаше:
— Видо ле, бия́с българко,
дай ми, Видо ле, китката,
дето я носиш на буза,
на буза, на цървен чумбер,
212
стига ти гряла ли́цето,
ли́цето като слънцето,
и да ми гори сърцето,
че огънет гори и гасне,
севдата гори, ня гасне!
— Гьорги ле, ти гръцки сине,
стига се с мене закача,
стига ми иска китката,
мене ми майка заръча:
— Видо ле, енна на майка,
кога за óда да идеш,
уде Гьоргюве заминеш,
ако те Гьорги закачи́,
и ко ти китка поиска,
пък ти му речи, Видо ле,
„Гьорге ле, ти гръцки сине,
гръцки син, гръцко магаре,
на бога душа прядавам,
на гърка китка ня давам!”
258. ГАНО ЩЕРО, ГАНО
— Гано щеро, Гано, жанъм,
Гано щéро, Гано,
колко пъте реках, щéро,
реках, заповтóрих,
пак ле да ти река, щéро,
пак ле да повтáрям,
стига си стояла, щеро,
пряс пéнжур глéдала,
вечеряй та дигай, щéро,
постилай, та лягай,
той попрелка нéма, щéро,
попрелка, седянка,
в долна махала, щеро,
у леля ти Гана!
Гана майци дума, жанъм:
— Мале, стара маю,
лъжи когук лъжеш, мале,
Гана немóй лъга,
Я нале поглегнах, мале,
в стóборната врата,
там попрелка има, мале,
попрелка, седянка,
Ганкините дружки, мале,
сеннале, запя́ле,
запяле, запрéле, мале,
й на пупрелка седи,
субаш и кадия, мале,
Мехмед язъжия,
с булгари́я свири, мале,
и Гана спомина,
белки Гана нема, мале,
тенка рáвна снáга,
тенка равна снага, мале,
за длеги кю́ркове,
и лъскава шия, мале,
за жълти ялтъне?
— Гано щеро, Гано, жáнъм,
шу си намислила,
да го ня кердóсаш, жáнъм,
пуста опустяла,
тойта равна снага, жáнъм,
тойта бяла шия!
213
259. ГЛЕДАЙТЕ, ОЧИ
Гледайте, óчи, гледайте,
че сетне да ня плачете,
че сетното е кáяння,
като дрéбното кáмення.
Сама се Янка глави́ла
без майчин изин, без татков,
углави́ и се ожени
за енно мóмче делечно,
нязнайно, нито познайно,
и се за рожба замъчи,
три деня и три вечера;
нито се дяте родило,
нито пък Янка умира.
Янкина майка думаше:
— Викайте баба кадъна,
дано хи нящо помогне.
Отишле, повикале я,
Янкино първо вянчило
той си над Янкя стояше,
и дремни сълзи роня́ше,
Баба кадъна думаше:
— Бре марé пуста прялика,
да ня са братец и сестра?
Янкина майка плачеше:
— Проклети да са турците,
дваш клети и триш проклети,
когато беше уйната,
уйната и бузгунлýкът,
я найдах Янка в гората,
под енно дърво фърлéна!
260. ГОРО ЛЕ, ГОРО ЗЕЛЕНА
214
—Гóро ле, гóро зелена,
до вчера беше зелена,
що, гóро, скоро повяна,
повяна, гóро, посъ́хна,
дале те слана попáри,
дале те огънь изгори́?
— Стояне, луда гидию,
нито ме слана попáри,
нито ме огънь изгори́,
сноща отука минаха
до три синжире със роб'я,
първият синжи́р, Стояне,
все и́збор млади мóмчета,
вторият синжи́р, Стояне,
все и́збор малки девойки,
третият синжир, Стояне,
все млади клети дувици,
младите мóмци плачеха,
и се на бога молеха:
— Боже ле, мили господи,
ня ле е язък и за нас,
за наште уйгýн би́вольля;
като ги сноша вкáрахме,
вкарахме, ня изкарахме!
Малките мóми плачеха
и се на бога мóляха:
— Боже ле, мили господи,
ня ле е язък и за нас,
й наште дълбоки стя́нове,
като платната ткаехме,
ткаехме и ня доткáхме!
Пък довиците плачеха:
— Ня ле е язък, господи,
за наште дремни дячица,
сноща със майка лéгнаха,
утре без майка ше станат!
261. ГЬОРГИ МАЙЦИМ СИ ДУМАШЕ
Гьорги майцим си думаше:
— Чу ле, мале ле, разбра ле,
жендаре дошли в селото,
учительлято да сбират,
пóпове и учительля,
да сбират и да хи бясят!
Гьоргьова майка плачеше:
— Гьорги ле, учителю ле,
Гьорги ле, един на майка,
де да те майка укрие,
в сандък ле да те заключи,
еле във земе зарови?
— Моли се, мале, кръсти се,
дано ня са ме пи́сале,
пък ако са ме пи́сале
и в сандък да ме заключиш,
и в земя да ме заровиш,
пак ше ме найдат, мале ле,
ше найдат, ше ме обясят!
Още си дума думаха,
и жандарето дойдоха,
назъкь му ръки вързаха,
та го, в Едренé завеха,
във Едренската катъ́рга!
215
262. ГЮРГИНКА ПЛАТНО БЯЛЯШЕ
Гюрги́нка платно бяляше
на тиха бяла Дунава,
цар Мурад отам заминá,
цар Мурад със ескéрет си,
той на Гюргинка повика:
— Мóме Гюргинко, Гюргинко,
мари, събери си платното,
скерят да ми подминé!
Пък Гюргинка му думаше:
— Царю ле, цар Мурадю ле,
сбéри си, царю, ескéрет,
да ня ми тъптé платното!
Цар Мурад дума Гюрги́нки:
— Мóме Гюрги́нко, Гюрги́нко,
мари, ми кой те пряýчи,
цáрюму жухáп да дадеш?
263. ГЬОРГИ ТОДОРИ ДУМАШЕ
216
Гьорги Тодори думаше:
— Мари, Тодоро, Тодоро,
мари Кýньгьова Тодоро,
мари, зéми ме, Тодоро,
да те, Тодоро, зáведам
на нашто сéло Гюргево,
да видиш и там како е,
два пъте жéнем и вършем,
два пътя пряс годината,
рýжето цвяти́ два пъте,
рýжето и трендáфилет!
— Гьорги ле, гюргьовченино,
хората думат, Гьорги ле,
че ти си главéн и женен,
че имаш мóмче за мене,
че имаш мома кат мене!
— Мари, Тодоро, Тодоро,
мари, зéми ме, Тодоро!
Кя го Тодора прясляди
и му Тодора прястáна,
три дене в гора ходиле,
три ноща óда брóдиле.
Гьорги Тодори думаше:
— Мари, Тодоро, Тодоро,
кадя си с мене тръгнала,
ми я съм главéн и женен,
и имам момá кат тебе,
я имам мóмче за тебе!
— Гьорги ле, гюргьовченине,
ку ня ме земеш за жена,
баре ме земи за снáха!
Кя го Тодора пряспала
и му Тодора избяга.
Гьорги низ гóра ходяше,
кат си Тодора търсяше
и на Тодора думаше:
— Като те найда, Тодоро,
ше те, Тодоро, ýглавям,
за мойта саб'я фрянгия,
за мойта пушка буйлия!
264. ДОНКИНА МАЙКА ХОДЯШЕ
217
Донкина майка, Доне, ходяше
покрай тéвната, Доне, тевница,
та сухи дърва бяря́ше,
и дремни сълзи роня́ше,
и си на Донка думаше
— При́дай си, щеро, при́дай си,
придай си, Донко, вярата,
да земем зетя Мехмéдя!
— Мале ле, мила майчо ле,
трýцка е вяра проклета,
девекь години кък лежа,
и още девекь ше лежа,
ама Мехмéде ня зимам!
Ляти ле, мале, гърми ле,
та ми тевница прокáпа?
— Ни ляти, щéро, ни гърми,
ями тевница прокáпа
от мойте сълзи горещи.
265. ДРАГАНО, ДРАГАНКО
— Драгано, Драганко, мари,
Драгано, Драганко,
и́злязи отвънка, мари,
излязи отвънка,
да видиш, Драгано, мари,
да видиш, Драгано,
колко турци идат, мари,
турци янадóлци,
колко роб'я карат, мари,
рóб'я и роби́нки,
рóб'я и робйнки, мари,
все бяли влахи́нки,
и Гинка роби́нка, мари,
най-напреш вървяше,
най-напреш вървяше, мари,
вървяше й калняше:
— Турци янадóлци, мари,
турци друговéрци,
като ня карате, мари,
барем ни кáжите,
кадя ня карате, мари,
дето ня водите,
сянка имате ле, мари,
сянка óрехова,
óда имате ле, мари,
óда клáденчова
— Гинко, та роби́нко, мари,
Гинко, та роби́нко,
тойта тенка снага, мари,
сянка óрехова,
тойте бистри сълзи, мари,
óда клáденчова!
218
266. ЗАЯЛ СЕ СТОЯН, ЗАПИЛ СЕ
Заял се Стоян, запил сé
със турци, със янадолци,
я́лува крава изяле,
бъ́чова вино изпиле;
турците ядат и пият,
пък Стоян пиé, ня яде,
турците ше го попитат:
— Стояне, Стоян чорбажи,
като сте село голямо,
голямо село Бейбунар,
имате ле мóми хубави,
хубави за продаваньня?
— Имаме, белким немаме,
хубави мóми за продань,
и моя сестра Калинка,
и кя е мома хубава,
хубава за продáньня!
Стоян сéстра си продаде,
хубава бяла Калинка,
за шини́к жълти ялтъне,
за кило бяли грóшове.
Че легна Стоян, та заспа,
като се сéпна, разбуди
Стоян сестра си повика:
— Сестро Калинко, Калинко,
дóни ми ода да пия,
че ми устата изгоря!
Булче му плаче и кълне:
— Стояне, глава пияна,
пияна, ня отрязняла,
нале сéстра си продаде
на турци, на янадолци,
за шиник жълти ялтъне,
за кило бяли грóшове!
219
267. ИСКАЛА ЯНКЯ ДА ПОДЕ
Искала Янкя да пóде
на Гюнали́я, на сборът,
на гюнали́цкят панагир,
пък я майка хи ня пуща,
и я бакю хи ня рачи.
— Тук сяди, Янкя, ми ходи,
че ти си малка глупава,
пък си на хубос хубава,
и ти се канят, заканват
гюнали́цките сéйменьня,
канят се да те открадат,
вардят те, ше те извардят!
Янкя майка си ня слуша,
ми стана Янкя, та събра
три чýфта нови кундýре,
три чýфта ня надя́нати;
като отатък вървя́ла,
запяла и заиграла;
сéмейнин ходи низ хóро,
на Янка глава кланяше,
кланяше и хи думаше:
— Станваш ле, Янкя, станваш ле,
станваш ле бяла ханъ́ма,
носиш ле, Янкя, носиш ле,
носиш ле църно фéредже?
— Ми станвам, бéлким ня станвам,
ми нося, бéлким ня нося,
ко ми, сейменче, напрáвиш,
от нéвен жълти папуце
и от трендафиль фéредже!
— Де се е чуло, видяло
от нéвен жълти папуце
и от трендáфиль фéредже?
— Сéйменче, лудо, та младо,
сéйменче, ями чул ля си,
българка да се потýрчи,
вярата да си прядаде,
вярата християнската?
268. КАРАШ МЕ, МАЛЕ
220
Кáраш ме, мале, кáраш ме,
кáраш ме, напуби́ваш ме,
оти ня съм ти рáботил,
болен съм, мале, ня мога,
я кога, мале оздравям,
я ше делеко зáбегнам,
делеко, по чузда земя,
делечна земя, незнайна,
очите ше те заболят
по пъ́кювето да гледаш,
устата ше те заболят
все пътниците да питаш:
— Пътници, прашни друмнице,
ня ле ви́дяхте Стояна,
Стояна, моят мильлят син?
— Ви́дях го, бабо, ви́дях го,
от нава страна бял Дунав,
бял му бе камень въ́зглавья,
ситен му пясък пóстеля,
синьо му небо покрива,
два го гарвана чакаха
очите да му изкълват,
га му душата излязе!
Мале ле, мила майчице,
кога чуздинче поги́не,
чуздинче на чузда зéмя,
чýзда го майка ня плаче,
чýзди го сéстри ня жалят!
269. КОНЮ, ВРАНА КОНЮ
— Кóню, врана кóню,
хранена гидию,
защо си посърнал,
посърнал, повянал,
яле ми се сърдиш,
дето те продадах?
— Стояне гидию,
стари чорбажию,
я не ти се сърдя,
дето ме продаде,
ями́ ти се сърдя,
дето ме излъга,
пóвниш ле, Стояне,
когато бягахме
пряс тихият Дунав
ти како ми рече:
— Коню, врана коню,
хранена й поена,
и зоб назобена,
ако ме пренесеш
през тиха Дунава,
ако избягаме
от клетите турци,
коню, ше ти купя
позлатена ю́зда,
сребърни зингии!
Че кат те пренесах,
нищо ми ня купи,
ями ме продаде!
221
270. МАРИ, МАРИНКО. МАРИНКО
— Мари, Маринко, Маринко,
гиди, пóвниш ле, знаеш ле
Бейбунар село голямо,
и Бейбунáрски кладенци,
и кáменени мóстове.
Когато беше мънинка,
мънинка седем години,
с майка си коне къ́рмехте,
я те, Маринко, открáдах,
та те завéдах, завéдах,
в пустата гóра зелена,
га ти омала паннеше
за милата ти майчица,
и я ти дадях смóкови,
давах ти да те зáлъгам,
тъгите да ти отминат!
— Татархáнине, тýрчине,
малка бях, нáум ня си бях,
ня повня сéло Бейбунар,
ни Бейбунарски кладенци,
ни каменени мóстове!
— Хайде, Маринко, да пóдем,
на Бейбунарски панагир,
като в Бейбунар идеме,
де ше на кунáк да пóдем?
— Дето чадърът опенеш,
и я под чадър ше сéнна.
На панагирет отишле,
Татархан чадър опéна,
кя си под чадър сеннала,
че се премени, нареди,
и на хорото отиде,
на хорото се фатила
между Ивана, Стояна.
Иван хи тъптé папуце,
Стоян хи върти пръстене,
пък Маринка хми думаше:
— Брътя, Иване, Стояне,
немой ми тъптя́ папуце,
немóй ми зима пръстене,
кажите на даулжи́,
силно да бият даýльля,
мощно да свирят зурни́те,
хорото да разиграят,
да се хóрище запраши́
и ние да избягаме,
и я пря майка да дойда,
със майка да се видиме!
Силно забиха даýльля,
мощно свиреха зурнитé,
та се хорото запраши
и си Маринка избяга.
Татархан ходи низ хóро
и си Маривка търсеше.
222
271. МОМЕ ДРАГАНО, ДРАГАНО
— Мóме Драгано, Драгано,
чу ле, Драгано, разбра ле,
царет бе хабер проводил,
и на мóмите забранил,
на глáва пер'я да носят
и огледало в пáзуха?
Сичките чуле, разбрале,
саде Драгана ня чула,
ня чула и ня разбрала,
и Драганини два брата.
Кя стана рано в недяля,
та се премени, нареди,
със двя се пер'я наки́чи
и огледало в пáзуха,
та че на хóро отиде;
като Драгана ви́дяха,
двама се момци сбориле,
двами́на млади сýбаши,
и е кръ́внина станало,
та са Драгана викале,
викале и я съдиле;
кадия дума Драгани:
— Мóме Драгано, Драгано,
ня ле си чула, разбрала,
како е царят наредил?
Та са Драгана вързале,
и я в тевни́ца пратиле.
223
272. МАРИ, НИНО, ХАНЪМ НИНО
Мари, Нино, ханъ́м Нино, мари, (2)
у Нинине сноща дóха
двама, трима яничаря,
десетина кържалии,
на вратата почукаха,
на къркéлят потропаха
и на Нина повикаха:
— Мари, Нино, ханъм Нино,
стани Нино, óтвори ни,
ние ня сме чузди хора,
чузди хора, ябънжии́,
ями сме си ваши хора,
бащинити баш овчаря,
баш овчяря, говедаря!
Излъга се ханъ́м Нина,
излъга се, та отóри,
та отóри тежки порти,
ня флягнаха един, двама,
баш овчяря, говедаря,
ми флягнаха двама, трима,
двама, трима яничаре,
деветина кържалии.
273. МАРИ, МАРО, ИЛТЪН МАРО
Мари, Маро, ялтън Маро,
пофали се Марин татко:
— Наша Мара, елтън Мара,
сама в гóра замръкнова,
замръ́кнова, осъ́мнова
с деветина еничаря,
пак е мома над мóмите!
Де го зачу Али ага.
Али ага язажия,
той надяна типти́ль руба,
типтиль руба женски дрехи,
че отиде у Марине,
та почука и повика:
— Мари, Маро, ялтъ́н Маро,
стани, Маро, отори ми,
че я съм си стричина ти,
224
стричинá ти, учинá ти,
дъжд ме лети по бял хустáнь,
мъж ме гони по петите!
Излъга се елтъ́н Мара,
излъга се, та отóри.
274. БРЕ, ЯНИЧАРЮ
Бре яничáрю, (2)
бре друга вя́ру, (2)
щу яздиш коня, (2)
край наште дóри, (2)
я ле ня зная, (2)
защо го яздиш, (2)
защо го яздиш, (2)
защо го вáркаш, (2)
за моя веньнь́ок, (2)
за зелéниют, (2)
за зелениют, (2)
за цръвéниют, (2)
татко го коси, (2)
батко го сбира, (2)
пък я го нося, (2)
тебе да мамя! (2)
275. ПРОЧУЛ СЕ НАЙДЕН УЧИТЕЛ
Прочул се Найден учител,
Найдене, учителю ле,
че знае много да чете,
да чете, и да пи́сова,
и гръцки Найден, и труцки,
най-млого бяло българско,
повече от владиката.
Владиката книга изписа,
та я Найденум прóводи,
Найденум на учителът:
225
— Де да е Найден да дойде,
да дойде да го питаме,
самичек ле се пофáли,
ле му го хора рекаха!
Найден книгата четяше
и дремни сълзи руняше,
братче му конь седлаеше,
майка му дрехи сбираше,
татко му пари броя́ше,
сестра му китка вия́ше
и я Найденум даваше.
Найден в Цариград отиде,
Цариград пря владиката,
владика, гръцка патрика.
Вкадика на стол седяше,
Найдена гръцко питаше:
— Одé се така изучи
на гръцко писмо и труцко,
най-млого на българското?
— Владика, стара патрика,
и българето имя́ле
българско писмо и четмо,
български стари владици,
във българската държава!
276. НИКОЛА ГЛАВА ПИЯНА
— Никола глава пияна,
пияна ня отрезняла,
пак ле ми пропи ви́ното,
ви́ното и ракията,
ми нале каýль прáвихме,
виното тибéкь да сторим,
виното и ракията?
— Булко Димконо, Димконо,
я ня съм пиян от ви́но,
от вино и от ракия,
ями съм пиян от óблог,
с турчина óблог стóрихме,
с турчина црън арáпина,
за день на Стамбул да ида,
да ида и да се върна,
шахътлъ́к да му дóнесъм,
шахътлък от пазáрето,
белило за хънъмата.
Ко ида и ко се върна,
226
турчинът ше ми хариса
до девекь нови дугене,
с по девекь нови бъчови,
бъчови, пълни със ви́но,
пък ко ня мога да дойда,
турчинът тебе ше земе!
Стана Никола са тръ́гна,
слънцето трепти, захóда,
турчинът ходи нис дóри,
и на Димкона думаше:
— Булко Димконо, Димконо,
слънцето ходи на зáход,
Никола още го нема,
ти сваляй бяли хустáне,
надявай църна фéрежа,
та вечер у нас ше дойдеш,
та вечер моя ше станеш!
Още си дума думаше,
и Никола се зададе.
277. НАУЧИЛО СЕ ТУРЧЕТО
Научило се турчéто, мари,
турчéто Юсеи́нчето,
у Тодоркине да ходи,
че му Тодорка постила
и го хубаво покрива,
зиме му Жора пости́ла
нехини сини чукмане,
и го Тодора покрива
с тéнка кникáта престилка,
ляте му Жора пости́ла
нехини бяли хустане,
и го Тодора покрива
с нехина бяла махрамá.
Тодоркината майчица
кя ня Тодорка думаше:
— Щеро Тодорко, Тодорко,
ня люби, щеро, турчéто,
турчéто Юсеинчето,
той турчин, той друга вяра,
той турчин шéга не знае,
шегага му е настъна
ше земе да се пофáли
на неговата майчица:
„Да знаеш, мале, да знаеш,
я каква мома залюбих,
църнóка бяла българка,
гюзели́м бяла Тодорка!”
227
278. ОЙ ТЕ ТЕБЕ, ГИРА, МАЛКА МОМЕ
Седи Гира в тевната тевница,
та си храни Гира пиле билбилито,
бяло месо къне от бяла си снага,
та си храни Гира пиле билбилито,
дремни сълзи рони от църни си очи,
та си пои Гира пиле билбилито,
стои малко пиле на Гирина ръка,
та си пяе пиле пясня жаловита,
я пък Гира мома тихум му говори:
— Ой те тебе, пиле, пиле билбилито,
ня те храня, пиле, пясня да ми пяеш,
ми те храня, пиле, хабер да ми носиш
от моята майка и от моят татко!
Отговаря лиле, пиле билбилито:
— Ой те тебе, Гира, малка моме,
три дене кък ходя в бащини ти дори,
три дене кък гледам старият ти татко,
старият ти татко лежи, та умира,
тойта стара майка от дор на дор ходи,
дремни сълзи рони, църна поцърняла,
татка ти да гледа и тебе да мисли!
228
279. ОЙ, НАНКО, НАНКО, БЯЛА БЪЛГАРКО
Ой, Нанко, Нанко, бяла българко,
залюби Нанка Жéраф ефéнде,
люби го люби, и ше го земе,
Нанкина майка, севда голяма,
кя си на Нанка, тихом говори:
— Зéми го, Нанко, зéми го, щерко,
той ко е турчин, барем е дофтор!
Глей тука майка, глей тука кучка,
щерка си дава на друга вяра!
Кя стана Нанка, стана излязе,
да поде Нанка у какине си,
кя ня отиде у какине си,
ями отиде у ханъмката,
Жéраф ефéнде и той отиде,
той си на Нанка тихом говори:
— Кажи ми, Нанко, ше ме земеш ле?
— Ко ми докараш файтон с три коня,
файтон с три коня, за пекь ялтъ́не!
Той хи докара файтонь с три коне,
и са тръгнале по срядя наща,
петлите пяле на съмнованьня,
Нанка минóва пряс Дерекьово,
кой как ги зачу, сички рекаха:
— Хазната мина, зат вá ня спира!
229
280. ПОСТЪКНИ, МАЛЕ, ОГЪНЕТ
— Постъкни, мале, огънет,
че ела сéнни пря мене,
да ти се óкам, óплакам,
де съм бил, къдя́ съм хóдил,
кога цар ескéр сби́раше,
лоз'ято да му кóпаме,
лоз'ято с църното грóзгя,
минахме бялото мóре,
стигнахме църното грóзгя,
ся́кой си върза кончето,
кой за гръм, мале, кои за трън,
кой за цървена калинка,
за мойто конче хранено,
за него място немаше,
я го, мале ле, посвързах
за енно ново кеýрья,
от кéурь пилька извръкна,
та ми кончето подплаши,
дале е за зло, за добро?
— За зло е, сино, за зло е,
за зло е, ня е за добро!
281. РАДЕТО СА ГО КАНИЛЕ
230
Радето са го каниле
на труцка сватба ярýчка,
да иде, да хми поплéше,
сватбата да развéсели.
Пък той се Рагю надигна,
надигна и нагулями.
Рагюва майка думаше:
— Ти иди, Рагю, ти иди,
че турците са лошави,
с турците инáкь не бива,
че ше ти нящо направят!
Турците халкóм седяха,
варено кафе пияха,
Рагю срядя хми плéшеше,
плéшеше и хми думаше:
— Еннъш москóвът да дойде,
москóвът, янгелизинът,
кадъни да се нáгледам,
Османовите дъ́щери,
Тарлáзовите унуки!
Осмáн му нищо ня рече,
дядо Търлазá говори:
— Рагю ле, мóмче Кайря́чко,
стига ни игра и плеса,
ти ня със думи ная́де,
ми éла на ти пекь гроша,
да кугшш въже сижим'я,
вóловето си да вързéш,
утрина дека ше орéш?
— Ше пода, турци, да óра,
долу ми на Еми́р'ято,
да сяе зимна пченица!
Отишъл Рагю да орé,
мръкнало и се стевни́ло,
óловето си дойдоха,
Рагю го нема никакъв.
Тие го турци фáтиле,
с ново го въже вързале,
вързале и убя́силе.
282. САМ СИ СЕ КОЛЮ ПОФАЛИ
Сам си се Колю пофáли
в Едренé, Узун чаршия,
че има конче хранено,
и има булче хубаво,
конче му чини́ хильляда,
булче му чини́ два града,
два града като Солуна.
Та се е чуло до царят,
и той му хабер провóди,
де да е Колю да дойде.
утре кушия имаме,
кóнето ше си варкаме;
ако ме Колю надварка
на Коле ше му хари́зам
Едренé половината,
Цариград трите чегрéка,
пък ко го Коле надварем,
я ше му зема на Коле
кончето, младото булче!
231
283. СЕННАЛА Е ЯНА
Сеннала е Яна
в байнева градинка,
под жълтата дýнка
и златна ябълка,
да си везé Яна,
риза копринена,
синьо и цървéно,
жълто и зелено,
над Яна фръ́кнаха
два сиви гóлъба,
три златни пауне,
гугум гугóваха,
с крила трепéраха,
клони полюля́ха,
листе порони́ха,
на Янино скýткя.
Яна майци дума:
— Мале, мила мале,
подайте на Яна
сребърната стряла,
да удари Яна
два сиви гóлъба,
два сиви гóлъба,
три златни пауне!
Гóлъб прогуваря:
— Гугýм, гугýм, Яно,
гугýм, гугýм, мóмне,
не сме дошле, Яно,
стрелба да не стряляш,
ми сме дошле, Яно,
тебе да викаме,
царица да станеш,
царица бéица,
наша господарка,
царица поми́на
вчера по планни́на!
284. СЛЪНЦЕТО ТРЕПТИ, ЗАХОДА
232
Слънцето трепти, захóда,
Никола конет изви́да,
извида и го седлае,
майка му ше го попита:
— Къдя, Никола, тръ́гноваш,
къдя си конет седлаеш?
— Чу ле, мале ле, разбра ле,
Рада я турци открáле,
бре Рада кръщелни́цата,
ше пóда, мале, ше пóда,
ше пóда да я óтнемам!
Слънцето трепти, захóда,
попът за църква клéпеше,
сички на цръ́ква ходяха,
сичките палят свещици,
Никола пали ламбáда,
ламбáда, свящ със боят си,
и се на бога моляше:
— Боже ле, вишни господи,
зáгърми, боже, зáтрещи,
труцки сараи съ́бори,
да панне Рана от чардáк!
285. СТОЯН КАЛИНКИ ДУМАШЕ
Стоян Калинки думаше:
— Калинко, тéнка мари, терзи́йко,
пяха ле, любе, петлите,
пяха ле, повториха ле,
стани, огънет рáзрови
и кандилото зáпали,
сбирай, Калинко, рýбата,
сбирай я, чувальля́свай я,
утрина рано ше вървим,
в пуста Русия ше пóдем,
в Русия на лесниньньото,
в Русия бала ня плащат,
бала, Калинко и харáч!
Калинка му се молеше:
— Любе Стояне, Стояне,
хайде, Стояне, да минéм,
уде майчинем чифли́тет,
със майка да се простиме,
със майка, още със татка
и с кака удовицата!
— Хайде, Калинко, да вървим,
че кат тя видят майка ти,
майка ти ше се разплаче,
та ше ня хора угáдят,
на турци ше ня убáдят!
Той впрегна Стоян волове,
качи Калинка на кола,
233
вървяле шу повървяле,
като Дунавът стигнале,
Калинка дума Стояну:
— Пóчекай, любе Стояне,
я ше се на бор покачам,
да гледам, любе Стояне,
дано се с майка видиме!
Стоян Калинки думаше:
— Слязи, Калинко, от борът,
че духат силни вятрове,
вятрове, северниците,
та се борове прявиват
и ти ше от бор да пáннеш!
Калинка на бор стояше,
та че се чýдом чýдеше,
дале от борът да слязе,
ле да се фърли́ в Дунавът.
И Стоян пак заповтори:
— Слизай, Калинко, от борът!
Ня сля Калинка от борът,
ми се в Дунавът фърли́ла.
Стоян се богу молеше
и дремни сълзи роняше:
— Боже ле, мили господи,
ся какó, боже, да правя,
ми дале назъ́кь, ле напреш!
286. СТОЯНЕ, ТРУЦКИ СЕИЗИН
234
— Стояне, трýцки сеи́зин,
Стояне, капуóлане,
ня ле те дудя́, Стояне,
на турци кавé да вариш,
труцките кóне да гледаш,
два пъте на день да поиш?
— Дудя́ ми, дудя́, кадъ́но,
дудя́ ми, мер ня ми дудя́,
ма нема кулáй никакъв!
— Хóлан, Стояне, Стояне,
я ше те дума пóпитам,
зимаш ле мома кадънка,
зимаш ле, каи́ль станваш ле?
— Страх ме е, мóме кадъ́нко,
да ня ме нящо излъжеш!
— Немóй да те е, Стояне,
я ми е драга, любе ле,
вашата вяра христия́нска,
и я на църква да ходя,
от óсък свящи да паля,
с тим'я́н да се прякадам;
татко и майка ше подат
на труцка сватба ярýчка,
я ше клю́чове óткрадам,
и ше сандъци óтключам,
че ше се, любе, пременим,
ти със кади́цка пря́мяна,
я пък я със бимбаши́цка,
че ше кóнето изведем,
и ше далеко забя́гням!
287. ТИ ЛЕ БЕ, СТАЛЮ ЧОРБАЖИ
Ти ле бе, Стáлю чóрбажи, мари,
сърмашичката дъ́ржава,
дето сéлото разпръсна,
по чузди села ергáткя?
Сталю селото разпръсна,
Тодор го с ли́па опáса.
Троица турци дойдоха
и си за Стале питаха:
— Де седи Сталю чóрбажи
и дека му е къщата?
Като пря къщи отишле,
на Сталювица викнале:
— Булко ле, Сталювице ле,
дека е Сталю чорбажи,
нека отвънка излязе!
Пък Стáлювица думаше:
— Стáлю низ сéло отиде,
вереси́ите да сбира!
Със уста дума нéма го,
със очи смáха, вътре е,
фатиха Стале чорбажи,
назъкь му ръ́ки въ́рзаха.
235
288. ТОЙНЕ ЛЕ, ДИМИТРО
Тóйне ле, Димитро,
мътна ми ря́ка тече,
Тойне ле, Димитро,
от бряг бря́гом бие,
Тóйне ле, Димитро,
мостове пряли́ва,
Тóйне ле, Димитро,
на мóстове стои,
Тóйне ле, Димитро,
тéнка ми, вáкла мома,
Тойне ле, Димитро,
гимижи́юм дума,
Тóйне ле, Димитро,
гимижи́ю брайно,
Тóйне ле, Димитро,
ела при́веди не,
Тóйне ле, Димитро,
мене и любе ми,
Тóйне ле, Димитро,
брата ми ако щете,
Тóйне ле, Димитро,
ку щете, нящете,
Тóйне ле, Димитро,
да знае, да пóвни,
Тóйне ле, Димитро,
кои са години,
Тóйне ле, Димитро,
рáзмирни, рáзделни,
Тóйне ле, Димитро,
сякой с брáтец тръгна,
Тóйне ле, Димитро,
и я с брáтец тръгнах,
Тóйне ле, Димитро,
братец ме разпъди,
Тóйне ле, Димитро,
чузденец ме прие,
Тóйне ле, Димитро,
прие и пря́мени,
Тóйне ле, Димитро,
с овчарска пря́мяна,
Тóйне ле, Димитро,
та че ми наръ́ча,
Тóйне ле, Димитро,
по-широко крáчей,
Тóйне ле, Димитро,
да ня те познаят,
Тóйне ле, Димитро,
че си малка мома!
289. ТРЪГНАЛА Е ЯНА
Тръгнала е Яна
брáтум ляп да носи,
на пъкь срешна Яна
брата си Ивана,
той на Яна дума:
— Ми върни се, Яно,
ми въ́рни се, сестро,
в село турци дошле,
пишат и въздишат,
кой която люби,
нея да си земе
На Яна се панна
енно старо хáро,
енно старо хáро,
старо и грознаво,
дето Яна мързя́,
хем мързя́, хем нищя́.
290. ТРЪГНАЛА МОМА ДОБРИНКА
237
Тръгнала мома Добринка, жáнъм,
брáтум си конче да пои,
де духна вятер вихрушка, жáнъм,
братум хи конче подплáши,
настъпи мома Добринка, жáнъм,
Добринка люто кълня́ше:
— Да даде госпокь, кóню ле, жáнъм,
коне мекерé да сбират,
и тебе, кóню, да земат, жáнъм!
Кóнет Добринки думаше :
— Да даде госпокь, Добринко, жáнъм,
турци рубинки да сбират,
и в нашто село да дойдат, жáнъм,
робинки да си уловя̀т,
редум момите да ловят, жáнъм,
тебе робинка да зéмат!
291. УГЛАВИЛА СЕ ТОДОРА
— Углави́ла се Тодора
за мóмче, за жéмеренче,
за жемеренско свинарче,
за Нане, за Дóброолу.
Наню на Стамбул отиде,
сурия сниньня да кара,
Тодóри срéбро да купи,
да дойде глáвеш да пият.
Отиде, веке ня дойде.
Тодора книга изпи́са,
изпи́са, та я проводи:
— Де да е Нáню да дойде,
да дойде, глáвеш да правим,
на хубавият Велидень,
на хубавият личен день,
ле ше му върна лишáнът,
дванáдесето ялтъ́не,
тринáдесету рубéта!
Наню хи върна кършилък:
— Нека се глави Тодора,
глави Тодора и жени,
я нема веке да дойда,
тва ня са мои ялтъ́не,
ями са на сýбашеток,
сýбашът жемеренинът,
я е Тодора разбирам,
че ходи със сýбашето.
Тодора ходи за óда,
сýбаш си конет пояше
и на Тодора думаше:
238
— Ня те, Тодоро, пряля́га,
на гюре нива да женеш,
ми те, Тодоро, пряляга,
на висок чардак да седиш,
бяла коприна да предеш,
жълти ялтъне да ни́жеш!
Пък Тодора му думаше:
— И тебе ня те пряля́га,
в Жéмерен да субашóваш,
ми те, сýбаши, пряля́га,
низ гóра в гóра да ходиш,
таткум свиньнята да пасéш,
с писана гайда да свириш!
Тодора ходи за óда,
субаш на дугень седя́ше
и на Тодора думаше:
— Чу ле, Тодоро, разбра ле,
че е бузгунлýк станало,
бузгунлýк, бузгýн година,
чорбажи́ите ше сбират
чорбажи́цките дъщери,
и тебе, Жóро, ше земат,
речи, Тодоро, таткум си,
нека си впрегне колата,
да те в Ехалó доведе,
там ше те, Жоро, укрием!
Каза Тодора таткум си,
и той си впрегна колата,
та я в Ехалó заведе.
Субаш таткум хи думаше:
— Хайде си впрегни колата,
та си се върни в Жéмерен,
ние Тодора искаме.
Като Тодора турчеха,
девекь тъпане бияха,
и девекь зурли свиреха.
292. УДОЛО ИДЕ ПАШАТА
239
Удоло иде, ги́ди, пашáта,
пашáта еримбóлската,
като удóло, ги́ди, идя́ше,
и за Калинка питаше :
— Де седи, ги́ди, бяла Калинка,
и дéка хи е къщата,
къщата, гиди, чардакли́ята,
и голямото дугéне,
къщата, ги́ди, чардаклията
и широките дóрове?
Калинка, ги́ди, дори мятяше,
майка хи смети фърляше,
като пашата, гиди, ви́дяла,
Калинка метла фърли́ла,
кя си метлата, гиди, фърлила,
и го от конет свалила,
пашата дума, гиди, Калинки:
— Мóме Калинко, Калинко,
имате ли, ги́ди, бяли худаи́,
имате ле тевно ехар'ьó,
за мене ги́ди, бяли худаи́,
за коня тéвно яхър'ьо?
Пък Калинка му, гиди, думаше :
— Имаме, белки немаме,
за тебе, ги́ди, бяли худаи,
за коня тевно ехар'ьо,
худаи с меки, гиди, глáвнице,
и със широки кьóшкове,
пекано ягне, ги́ди, гьоргьовско
и върла люта ръкия!
Седял бе, гиди, шу бе поседя́л,
до два ми, до три мя́сяца,
пашата, ги́ди, сбира, тръ́гнова,
а пък Калинка плачеше:
— Ти като сбираш, ги́ди, тръ́гноваш,
и мене трудна оставяш,
нито съм мома, ги́ди, с мóмите,
ни млада булка с булките!
— Моме Калинко, гиди, Калинко,
Калинко, бяла българко,
ако го родиш, гиди, мóмченце,
да го на мене проводиш,
пък ко го родиш, гиди, мóм'яче,
пря тебе да го оставиш!
240
293. ЩЕРО ЮРДАНКО
Щеро Юрданко, Юрданко, мари,
бог да убие майка ти,
дето те роди енни́нка,
еннинка, твърде хубава,
Юрданко, ня найдя ле се
я болес, я дремна си́пка,
лицето да ти загрýзи,
снагата да ти подгърби?
Вчера ме срешна црън турчин
и ме за тебе попи́та:
— Расна ле мома Юрданка,
стана ле мома голяма,
да дойдем, да я земеме!
Юрданко, ше те потурчат,
Юрданко, ше ме извяри́ш!
Пък Юрданка му думаше:
— Тате ле, Стоян чорбажи,
стори ми дрехи турлачки,
руса ми коса острижи,
че ме с турлáци прóводи!
Ходила мома Юрданка,
ходила девекь годи́ни,
Юрданка овце пася́ше,
на пътет, на кръстопъ́тет,
утам замина црън турчин,
той пря Юрданка позапря́
и на Юрданка думаше:
— Юначе, младо турлаче,
шу м'я́саш мома Юрданка!
Пък Юрданка му отвърна:
— Турчине, църен, та грозен,
още ле търсиш Юрданка,
сега са девекь години
кък са Юрданка погребле!
241
294. ЯРЪМЪТ ДИМО СЕДЯШЕ
Яръ́мът Димо седяше
в Едренé на Билидето,
с дими́р букаи наноги,
с белезници наръки,
с тежко синжи́р'я нáрамо
на Славчовото дугéне
и си на Славча дýмаше:
— Нáляй ми, Славчо, наляй ми,
нáляй ми вино на вяра,
на вяра вино бяс мяра,
да пия, да се óпиям,
кахърé да си зáбравям,
че имам къхър касъфéкь
и голям кедер нáсърце,
че са ме беда бедиле
и ме в тевница фърлиле,
два ми хабéра донéле,
до два хабéре лóшави,
че ми булчето млади́ло,
двя дяца, двя близначета,
и двятя дяца мóмченца,
и двяте дяца умряле,
и булчето ми умряло!