Из живота на тракиеца Георги Николов Георгов /Овчаров/

Село Курудере, Бунархисарско

 

Христо Трендафилов

 

Любезно предоставено от автора

 

По-забележителни обичаи в с. Курудере  (Заговезни за Рождество Христово - Рождество Христово - Коледарите - Великият пост - Георгьов ден - Любов, годеж, свадба)

 

Роден съм през 1895 в с. КУРУДЕРЕ, БУНАРХИСАРСКО в ТУРЦИЯ. Селото се намира на около 40 км. на изток от Лозенград, в полите на Странджа планина, върха “Мармара”, висок 750 метра се намира в землището на селото. Селото имаше около 400 къщи от които 40 гръцки, самото село е било населено от много стари времена с българи, имаше доста развалени къщи, но не се помни от кога. Населението е изцяло християнско, като 7/8 беше българско, а 1/8 гръцко. Населението се занимаваше предимно със земеделие, скотовъдство и изработката на медни съдове. Селото имаше голяма и хубава мера и за това скотовъдството се развиваше много добре. През селото минаваха 5 реки, които извираха от Странджа планина, всичките реки бяха богати на пъстърва и раци. Имената на реките бяха р.Кавша, р.Мотушка, р.Мармарска, р.Липовска и р.Жавленска.

 

В селото имаше българска и гръцка черкви. Имаше гръцко училище, а ние българите до 1903 г. учихме в изоставени български къщи от наши българи, които се бяха прибрали в България веднага след Руско-Турската война от 1877-78 година.

 

В селото имаше 3 мелници, караджейки на вода, 2 тепавици на вода, за изтупване на вълнените платове, лозарството беше добре развито, но за местна консумация. В мерата имаше 4 манастирчета аязми, всяко аязмо си имаше своя гора-кория, която въпреки , че не се охраняваше никой не смееше да пипа. В селото имаше 8 /дюкяна/магазина, стока купуваха от Лозенград и от близкото гръцко село Скопо. Навремето преди веднъж от поредните пътища да бъде разрушен от кърджалии, даалии и капсъзи Курудере е бил голям рударски център с 30 занаятчийски дюкяна в който се обработвали медни съдове.

 

По мое време от както се помня в село се сееха земеделски култури като пшеница, ръж, колоз, увел, ечемик, царевица, лен и др. Имахме много поливни площи, поради изобилието на вода, зеленчуци произвеждахме за своя консумация, имахме много хубав поливен боб. Но най-важния поминък ни беше скотовъдството и за това в селото ни имаше две кашерийници /мандри/, които правеха сирене и кашкавал. Овчарите сами си правеха сиренето и го носеха на мандрата.

 

В селото имахме хамбар, където се прибираше ушурето от храните за турската държава.

 

В селото имаше също и конак, където отсядаше турската войска, когато идваше в село, конака също служеше да се подсланя и турския караул.

 

За кмет на селото се избираше българин имаше и съветници, които бяха българи и гърци.

 

Селото ни бе заобиколено от 5 турски села това бяха с. Бейбонар, с. Авджикьой, с. Аврен, с. Манастир дере, с. Инджекьой, а на 3 км. източно от нас се намираше българското село Румбеглии.

 

През 1897 г. по българските села започват да се образуват комитети за подготовката на въстание. За целта са търсени да се намерят пари за организацията и за оръжие. През 1897 е бил отвлечен гръцкия лекар от Лозенград Керемедчиоолу искан е откуп за него дали са 500 лири и е бил освободен. В Лозенград за парите е отишъл безстрашния Михаил Стоев от с Курудере. Когато са водили д-р.Керимедчиоолу при отвличането е бил със вързани очи, но когато минавали някоя река го водили за ръка да мине през мостчето, след това мостче веднага той се е подпрял на някаква скала, канара, това той разказал на турците като се върнал. Турците след като знаели от къде е отвлечен, времето за което е воден, а също и информацията за мостчето, реката, скалата, където се е облегнал доктора, а на 30 метра от мостчето е къщата на Михаил Стоев, който е бил издаден от гърците и веднага е бил арестуван, веднага задържат също и брат му Дико Стоев, Костадин, Никола Кехайов, Атанас Станев, искали са да задържат и други като Ангел Кирязов, Иван Яненлиев и други , но те са успели да избягат. Арестуваните са били откарани първо в Лозенград жесток побой и изтезания, след това са били изпратени в Одрин, където са били осъдени на 20 години затвор и изпратени в крепостта Чанак кале в Диарбекир. След тези арести се запалва гръцката черква в селото, това става през 1897 г. Турците се съмняват, че това е отмъщение заради Керемедчиоолувата афера и задържат около 40 души българи, пребили ги от бой, но тъй като не са могли нищо да докажат ги пуснали. Църквата е била възстановена с помощта на цялото село, за да се намалят ежбите между българи и гърци, но ежбите продължавали. Тогава цялото село решило да направи “Анатема” и да пукне този, който е направил пожара. Гръцкият поп, който е правил служба в църквата е забравил свещ и така запалил църквата, след направата на анатема той починал и така вината била хвърлена на него.

 

Като дете помня през 1902 г. майка ми почна да ми говори, че турците искат да ни колят. Денем, като вършеехме ме возят на диканята, а щом приберем хармана, някой път отвявахме пшеницата, когато имаше вятър, а друг път чакахме вятър за отвяване. Повечето пъти веехме нощно време на месечина. Нощното веене на пшеницата и другите култури спряхме да правим, тъй като наближаваше време турците да ни колят и по тая причина нощта я използвахме да се крием в Балкана, Странджа планина, местността Мармара. Сутринта се завръщахме пак да вършеем когато няма време напущахме селото и поставяхме караул на четири страни : 1.първи караул-Кочановата тумба от към турските села Бейбунар и Сазара 2.втори караул откъм турското село Авджикьой 3.трети караул корията Свети Георги от към турските села Манастир дере и Хаджифакия и 4.четвърти караул сухата чешме откъм турското село Аврен. Караулите имаха за задача да съобщят, че турците са нападнали селото, знака беше стрелба във въздуха и народа сгушен в усоите на Странджа планина ще поеме за България. За целта имахме изнесени по-хубава руба /дрехи/, брашно, масло, мед, за всеки случай и каквото можем да вземем на гръб.

 

Това продължи докато стана студено, някои се прибраха в село, а които имаха хубави кашли и колиби спахме при овцете.

 

Дойде пролетта на 1903, като че ли се затиши работата, баща ми насече една кола дърва за продан занесохме я в село Скопско, аз му карах воловете, дървата продадохме за около 20 гроша. Когато се върнахме в къщи майка ми попита за колко сме продали дървата , татко каза за 20 гроша, 2 гроша похарчихме на ти тия 18 гроша тури ги при ония и брой ги стигат ли за револвера, в последствие разбрах, че са доставяли оръжие от България да се готвим за въстание. Веднъж запитах как е ставало снабдяването с оръжие, казаха ми, че чрез комитите, че револверите, бомбите, въобще дребните работи, са се вкарвали чрез овчарите, или всеки си купува, а за пушките са пращали по 1-2 души, по-безстрашни да се задяват с вършина, или дърва, които носят на гръб и пушката е сложена вътре между дървата, за да не се осъмнят турците. Ако видят, че турчин се отправя към тях, тогава те с ножа режат въжетата, които държат дървата и бежанова майка не плаче, по този начин е ставало въоражаването на село Курудере. Пушките оставяли в къщата на Михаил Кирязов, понеже е била най-накрая на селото.

 

След Георгьовден когато Балкана се разшуми усилено взе да се говори, че ще става въстание за освобождаване от турците и че ще бягаме в България.

 

Жените почнаха да се събират на купчинки, аз се въртя около майка си, чувам, че говорят и плача “милите ми деца, горките какъв късмет”, някоя жена по куражлийка им казва “ няма нищо мари ще избягаме през Странжа в България, нашите комити ще ни помогнат, те са тук в Балкана, а тук в село идват нощно време.

 

Отново един ден жените събрани на купчина , аз пак при майка си долових думите , че днес турците дошли , отишли при Дико /наш калеко/, на баща ми сестра води, беше бакалин и шивач в селото, направили обиск в къщата му намерили тефтерче, където водил сметките на комитета за раздаденото оръжие, събраните пари и други тефтери намират под рогозката върху която имало козинар. Чувам майка ми да плаче и вика ”горкият ще го заколят, ами децата, ако и тях заколят Боже какво ще става. Майка ми се облича в черно, главата завива в черно като ханъма, само с едно око вижда, отиваме в баба ми Рада, майката на леля Гроза –жената на задържания вече калеко Дико Стоев. Когато пристигнахме в бабини там намерихме децата на калеко Дико: Георги и Христо. Баба ми плачеше, ръцете си чупеше и викаше:”Боже, какво ще става, ще отидем и ние и децата”, в това време и майка ми и вуйна ми плачеха. Баба ми Рада с жаловит глас се обърна към нас внучетата “Седнете бабините рачета, баба ще ви сложи да се нахраните, какво искате има мляко, сиренце, масло, каквото искате баба ще ви даде”

 

Баба слага софрата, ние се наредихме около нея, сложи в една голяма паница мляко слага дървените лъжици, ние набързо изчерпихме млякото , па ударихме си лъжиците , кой повечко да нагребе, след което баба прибра лъжиците и ни сложи сиренце, почнахме да топим с ръчинките си наядохме се и почнахме да си играем. В нас децата нямаше страх, че ще ни колят турците, тъй като бяхме малки не знаехме какво се готви. Баба избърбори нещо :”Боже забраха ги вързани и ги заведоха в кауша. Мръкна се, вечерта се събрахме повече в бабини да разменят мисли, какво да правят защото калеко Дико, когото хванаха като секретар-касиер на въстанническия комитет роднина много близка та може и други да подхванат. Дядо ми ГЕОРГО каза :”Хайде отивайте си, да не ни сварят тук и ни наберат всички, деца недейте се въртя около къщи, идете към кашлата при овцете и вечер не се завъртайте към колибата, по настрани ще спите в гората, ако видите, че е лошо или ви пратим хабер, че ви търсят ще бягате за България, ако се отървете хубаво ще бъде, тука няма живот вече.

 

Задържаните от Комитета ги откараха за Лозенград, а от там за Одрин, а след процеса ги изпратиха за Диарбекир в затвора. Селото се развълнува, започнаха да стават издателства от страна на гърците. Думите на майка ми и други жени, които се събираха надвечер бяха, че турците ще ни колят, питат се тази вечер ще избягаме ли в Балкана, една казва да отидем, друга казва да не отидем, нали има караул, ако има нещо ще ни съобщи да избягаме в Странджа планина. Но някои по уплашени щом мръкне с чергата на рамо и в Балкана, щом няма нищо сутринта се връщат за да насадят чушното, а ако има вятър почват да веят пшеница.

 

През деня минава Субаша /държавен контрол/ да провери готова ли е пшеницата, ечемика, ръжта, овеса, летница или друг артикул. Субашът нарежда да се примери какъвто и да е артикул и започва да брои крините, баща ми мери, щом се преброи девета, десетата отива в чувала за конака, след като се примери всичкото ушуре чувалите се вързват слага се восък и печат и така на гърба право в хамбара на държавата, там си има човек, който приема и преглежда печатите. Субашът продължава да събира по другите съселяни. Чушна мери и изпраща, ако не може да свари на всички да измери и мръкне, субашът нарежда да се покрие с черга каквито имахме от лен, след това удря специална дамга /печат, знак/ около купата и отгоре на върха на купата и така житото или друга стока ще пренощува, но там оставят пазач , ако се развали дамгата тежкото ти и горко. Така продължаваше работата по вършидбата и по чушната, които бяха около селото. Пренощувахме, на сутринта разузнаването съобщи, че турците са в селото. Страх ни е, нашите четници са близо около нас, ще почне боя. В това време баба ни Рада сложи да се нахраним, имаше масло и мед, ние се храним, а баща ми и чичовците се приготвят какво ще вземат на гръб. Дядо оседла магарето и го натовари. Говедата на цялото село са в Балкана, а също и овцете, турска войска и башибозук от околните турски села излизат в Балкана местността Стаматов баир, където бяха говедата, на брой 400 и ги забират по посока село Бей Бонар. В това време нашите комити са на върха “Кайряка” , щом забелязаха, че турците забраха говедата започнаха стрелба върху турците. Баирите бяха един срещу друг и се виждаше, ние сме в ниското място, дере, гората е букак.Тук се събрахме много народ, седнахме в букака, но куршумите свирят над нас. На мръкване стрелбата прекрати решиха хайде да бягаме, защото ще ни изловят и ще ни изколят. Баща ми се задяна с една козя уля пълна с брашно и малката ми сестра отгоре, а майка ми взе в едно мешле масло хляб и дрешки. Дядо забра овцете с магарето, през нощта пътувахме, сутринта осъмнахме в местността “Лисово”, там имаше много народ, там бяха и нашите комити-четници, с пушки и патрони на кръст.Запалиха огньове, много овце се разбъркаха, блеят, тичат по Балкана, всеки коли, пече месо комитите предупреждават стягайте се ще заминаваме за България.

 

В това време дядо ми Георги, като видя картината каза на своите синове, че той ще се върне в село, каквото даде господ, само елате да отделим овцете и козите. Дядо ми Георги и синовете му Костадин,Никола,Стоян и Андон отделиха овцете и козите, дядо натовари магарето помами овцете, баба ми ги подкара.

 

Пак се събират жените и говорят, че ще ни колят турците, нощно време в къщи почти не остава никой, кой при овцете, кой на Балкана, кой на Чушното в плявата. Само гърците бяха спокойни, някои от българите, които имаха родство с гърците оставаха като гъркомани, това продължи през целия вършидбен сезон. Шушукането продължава, ще ни колят турците, въстанието наближава, комитите са вече в Балкана, идват тайно в селото оръжие носят. От селото е изнесено в Странджа руба, храна, бакърите са закопани в земята, други в шумата трети по къшлите. Ние децата на братята и сестрите на баща ми и дядо ми Георги и баба сме на къшлата. Майките ни пекат палачинки имаше едно мешле с масло и един бакър пълен с мед , това продължи около една седмица. Един ден по обет пристигна дядо ми Георги, баща ми , другите братя и сестра им Гроза заедно със своите две деца Георги и Христо, а калеко ми Дико вече е откаран на заточение в Диарбекир. Дядо ми вика “прибирайте се вече ще бягаме за България , турците пристигнаха в село, комитите са около нас , карайте овцете и козите през гората към Лесово”. Приготвихме се и по коритото на река Мармара, където имаше път тръгнахме. Магарето беше натоварено с руба, баща ми носи една уля брашно и върху улята малката ми сестра Златка, майка ми носи на ръце малкото ми братче Костадин, който беше на 2-3 месеца. По пътя се спираме и дядо ни говори трябва да пътуваме без шум , децата да не плачат , защото турците могат да ни хванат и ще ни изколят. Всички слушат внимателно аз като по-голям изпълнявам всичко. Помня, че бях обут с лапчуни от шаяк, без други обувки, кондури или цървули. Сестра ми Златка която беше на около 3 години почна да плаче за хляб и вода. Хляб има, но вода няма, не може от нийде да вземем, но дете не знае нямане, плаче , баща ми се ядоса удари я по ръцете и то с такъв гняв, че и счупи ръката или най-малкото я навехна.Чух в последствие , че и дали пикоч да пие само да не плаче.

 

Селото имаше говеда, около 350-400, които като ги предадеш на говедарите на Георгьов ден, цяло лято пасат в Странджа и на Димитров ден ги докарват в село за да си платиш и си вземеш добитъка. Обаче през тая 1903 г не стана така, понеже въстанието е обявено турската войска пристигна, говедарите напуснаха говедата и бягат за България и те остават без пастир. По същото време когато ние пътувахме скришом за Малко Търново към нас се присъединиха още много хора. В тоя момент чуваме стрелба от баира Кайряка всички се скрихме в букака, видяхме как турците забират говедата за плячка и ги откарват към турското село Бей Бонар. Нашите комити отговориха на стрелбата на турците, а куршумите свиреха над главите ни, така изчакахме да дойде нощта за да продължим за България. Пътувахме все през гората защото пътищата може да са завардени от турците за да ни хванат и изколят. Минахме върха Мармара , който е по-нисък от Махияда-Карашен Баир, сутринта осъмнахме в местността Дупница намира се на юг от Малко Търново, там се събрахме много народ овцете блееха понеже бяха размесени, имаше големи огньове на които се печеше месо, така и дядо хвана и закла един овен за да приготви храна за из път за България. Там в Лесово бяха и нашите четници, те ни охраняваха , бяха обути с бели навуща, патрондашите на кръст с хубави калпаци те ни подканяха по-бързо да се прибираме за да бягаме за България. В това време на дядо ми Георги домиляха овцете като ги гледа разбъркани, блеят като сирачета, и каза на баща ми Никола, чичо ми Андон и чичо ми Стоян, елате да ми помогнете да си отлъча овцете аз с бабата ще се върна па ко ще да ме заколят. Отлъчихме овцете на брой 250-300 , дядо оседла магарето помами овцете, баба ги подкара и през Балкана по пътя тръгна към селото ни Курудере, това беше към 10-11. август по стар стил. В Лисово опекохме хляб и месо на въглените и към 4 часа всички се натовариха с деца и руба и ще потеглим за България. Един стар човек дядо Димо Нанков знае пътя ще ни води, предупреди, който има малки деца и плачат да пазят пълна тишина. Имаше майки, които си хвърлиха малки деца защото самите бегълци не ги искаха с малки деца да не се разплачат и ни издадат и ни уловят турците.

 

Потеглихме бяхме около 350 души, пътеките тесни, водачът е на около един километър напред, ние се предържаме да не се прекъсваме, но и много се пръснаха, кой където намери там бяга и се крие. Минахме през с. Магланкюво в селото няма никой, помня, че имаше ябълки и бащите и майките скъсаха за да дадат на децата да си разквасят устата и да мълчат. Стигнахме една река Велека се казва доста голяма, за да не отвлече някой, децата на гърба на майка и татко, а другите се хванаха за ръце, като дълго хоро и така минахме реката. Пътувахме по един коларски път, мръкна се, дъжд вали, шушукането продължава да не се откъсвате, някой пусна слуха, че отпред има турци, всеки набива гората да бяга да се крие па каквото ще да става. Дядо Димо вижда, че народа го няма, спират първите, водача се връща назад, тихо се обажда “къде сте бе, няма нищо, прибирайте се, че наближава да се съмне трябва да побързаме да минем границата “ прибра се народа пак потегляме, говорят, че наближаваме границата, минали сме Граматиково наближаваме Визица, откъдето ще минем границата, още е тъмно спираме в един букак на едно дере за малко почивка, дядо Димо ще провери пътя и границата точно откъде ще минем. Заедно с него отидоха и баща ми и чичовците ми и други мъже радостни, че ще минем границата и ще се спасим, почва да се зазорява.

 

В един миг засвири турския борзан /тръбач/ уплашихме се почнахме да плачем, събрахме се на купчини, в това време гледаме турска войска ни заобиколи.

 

Плачат жени и деца и мъже имаше, но малко, те се въздържаха да плачат. Турски подофицер се приближава към жените и децата вика по турски “коркмаин чожум”- не бойте се деца, “нерде кожалар”-къде са мъжете, отговарят жените заминаха е на там, “хайде топлайн рубай алън чожуклар сизин кьове гитереджейс”-значи хайде прибирайте дрехите, вземайте децата ще ви заведем във вашето село. Всички изтръпват казваме си дали няма да ни изколят. Юзбашията казва на една баба де е дядото тя казва, че е заминал през гората и сочи към България. Бабата започва да вика с висок глас “Дядо Райко ела си, ела си да си подем , но дядо Райко и другите мъже, които отидоха да видят откъде ще минем през границата за България, те чуха борзана /трабача/ на турците, които ни хванаха, те минават границата и влизат в България. А нас жените и децата и мъже, които бяха останали с нас, събраха ни, наредиха ни, преброиха ни и ни предупредиха, никой да не бяга, защото лошо ще бъде за вас. Майка ми плаче скрито , “о боже, казва, какво ли стана с мъжете , дали не ги изклаха”.Тръгнахме по един кален път, защото цяла нощ валя дъжд, по пътя децата плачат, не могат да вървят, няма ги бащите им да ги носят, майките какво да правят руба ли да носят, храна ли, вода ли, но някои от турците като гледаха това положение вземаха и поносиха от децата докато ни закараха в с. Граматиково. Това беше по обяд, в селото нямаше никой, всичките къщи бяха празни, настаниха ни по къщите, разрешиха ни да отидем за вода, жените да изперат на децата дрешките и пелените, защото нашата група беше с малки деца, защото още при потеглянето за България се разделихме на две групи с малки деца и без малки деца, защото малките деца плачат и ще ни хванат турците. Имаше някои, които си хвърлиха децата отдалечаваха се на 2-3 км, почват да плачат и да се тюхкат “къде ми е детето” връщат се да го търсят където им видят очите, цяла Странджа е пълна с народ, тогава се присъединяват към някоя друга група, която намерят.

 

В с. Граматиково ни настаниха в училището помня, че имаше много книги разхвърляни имаше такива и на гръцки език. В с. Граматиково имаше много добитък даже и безстопанствени магарета тук пренощувахме, на сутринта ни събраха всички на едно място и ни казаха, че ще потегляме за Малко Търново. Аз бях бос само с чорапи, но от дългия път се бяха скъсали, но аз продължавах да си вървя. Юзбашията, който ни придружаваше нареди да се хванат няколко магарета и разпореди кои от децата не могат да вървят и могат да седят на магаре да се дадат на тези семейства, магарето е без самар, турят му по една черга на гърба му и качват по няколко деца , някои от майките водеха магаретата, други ги водеха турски войници. Слязохме в една долина имаше голяма река покрай реката елхи , чух като казваха Велека река, почивахме там. Не зная откъде турците докараха мулета с кошове и като се приготвихме да тръгваме малките деца сложиха по едно в кош от двете страни, а по-малките и по две в кош. Помня, че на едно от мулетата натежа и току се обърна коша и изсипа двете деца в другия кош върху другите две деца, тогава децата се разплакаха. Дойде юзбашията и удари турския войник защо не внимава. Всичко се приготви потеглихме за Малко Търново, по пътя почивахме, вечерта бяхме във Малко Търново, там имаше българи, настаниха ни по къщите и ни дадоха по един самун хляб, нахранихме се добре. Съмна се разпоредиха ще пътуваме към нашето село Курудере, право през Балкана e на около 30 км. Пак тръгнахме с турските войници, които ни водят, колоната е около 150 души. Минаваме през манастира Света Тройца Търновско покрай Шокрошово, а после Дупница през един голям букак излязохме на границата на нашето село, върха Мармара, който е по-нисък от връх Махияда `имаше път самоковолу, прекосихме го, стигнахме вода чучурите стигнахме вече нашата мера, зарадвахме се, че вечерта вече ще си бъдем в къщи, излязохме на питомната круша тя беше облагородена.

 

Вече сме на юг от Странджа почват полите, селото не се вижда, но корията на Аязмото Свети Петър, която почти допира до селото се вижда, пътуваме по нанадолнище, минаваме през местността “Гарванова канара”, стигнахме тепавиците на Стаматоолу, където се събират две реки и затова му казваме “двете реки”, едната е “Липовската” река, а другата “Мармара река” и в двете реки имаше много риба пъстърва, те се стичат в река”Манастир дере” и от там отиват в Ергене. Реките имаха доста вода та се събухме боси имаше мост от едно дърво, но нас децата ни беше страх да минем по дървото, нямаше време да се разправяме , защото много ни беше драго на всички, че си дойдохме в родното село. Минахме реката, след малко корията “Свети Петър” ето “Манаските канари” и влизаме в селото. Минаваме покрай нашата къща, погледнах виждам отворено и без врата, не пускат никой да се отбие, карат ни право към конака. Заобиколиха ни гърците и тези от нашите, които се гърчееха и от нашите българи, които заловили и ги върнали. Всяко семейство се изправя пред конака има преводач, седи там турчин , който е комендант на селото и до него писар. Питат майка ми кога си родена, коя година, така питат за всички по ред и веднага ни съобщават да си вървим в къщи да си гледаме работата. Отидохме си в къщи, какво да гледаме, всичко в къщи ограбено и вратите са взети. Майка ми почва да плаче, а и ние децата с нея, в това време пристигна баба ми Рада, те се бяха върнали с овцете още от Лисово, сварили тяхната къща неограбена. Хайде булко, хайде бабините рачета, елате баба да ви види. Взехме си багажа и с баба у тях. Там се събрахме леля Гроза и децата Георго и Христо, калеко Дико е в заточение в Диарбекир за което по-рано казах, понеже беше секретар-касиер на революционния комитет, вуйна Ивана с децата си и вуйна Ерина /Ирина/ с децата си, бащите са незнайно къде и не се знае какво е станало с тях.

 

Баба ни приготви ядене, сложи софрата извика “ха бабините рачета елате да се нахраните, малко сиренце, малко чорбица трахана. Ние питаме “бабо , дядо де е ?“, тя отговаря “ той спи”, “ами овцете де са бабо ?”, тя отговаря “овцете ги вземаха турците , баба”. Нахранихме се, почнахме да си играем, дядо ми имаше голяма къща с чардак и ниски къщи – кашли , до къщата имаше една тъмна одая, имаше само една светлина през кепенците, не зная какво търсех влязох в тая стая гледам баба там , а дядо лежи по корем, гърба му гол с рани, баба пече хляб на филии, топи ги в оцет и налага гърба на дядо. Питам баба “защо дядо има рани по гърба”, а тя ми отговаря :” турците го затвориха и много го биха и за това има рани “, няма лекар, няма лекарство, баба ми го цери с хляб и оцет да изтегли кръвта, която е налята от боя, който турците нанесли с дърво, желязо и др. След това научавам, че дядо ми и баба ми след като се върнали от Лисово с овцете и магарето в село турците го посрещнали добре, казали му “ аферим дядо, ще си имаш овцете, ама ще ги пасеш около село, защото има башибозук ще ти ги откраднат. Така дядо продължил да си работи 5-6 дни докато гърците донесли, че зет му Дико, бил в комитета секретар и сега бил на заточение в Диарбекир, един ден дядо прибрал овцете в кашлата, идват турците забират всички овце и арестуват дядо в конака, били го по гърба и краката “казвай къде са комитите, гяур “ го питали , след като го пребили и бил в не свяс го пуснали да си го прибере баба.

 

Баща ми, чичовците ми Андон, Стоян и Костадин след като минали границата отишли в Бургас, където стояли около 5-6 дни, не знаят какво е станало с жените и децата решили да се върнат през границата, тъй като границата не била толкова строго охранявана от турците, не само те се върнаха, а се върнаха и много други, чийто семейства бяха останали в Турция. Когато баща ми и чичовците, дошли до родното си село Курудере един ден те се показали на един съселянин, който е бил в гората за дърва, разпитали го какво има в село, той им разказал, че има турска войска, че селото нощно време се охранява от турци, правят поразии, да се пазят да не ги хванат, че ще ги бият. Поръчали те да им изпратят хляб на определено място в гората, денем да го носят, а те вечер ще го взимат. Сега кой ще им занесе хляба, дядо е болен не може, ние сме малки, тогава жената на чичо ми Костадин най-големия, тя беше едра стройна, като мъж казваха и Камиларова Йова, взема тя дисагите туря хляба и нещо за ядене, облича юмурлука, пази се от турците, занася хляба на определеното място и се връща. Това продължило около 10 дни, турците забелязали или пък са я издали, завардват я, намират хляба, завардват хляба и когато татко и чичовците отиват за хляба турците ги залавят, това е било по мръкване, набрали ги, вързали им ръцете, калпаците им сложили на ножовете на пушките и ги карат в конака, селяни които са видели това съобщават на мама, баба и стринките, че са ги хванали. Баба си кърши ръцете и викаше отидоха ми хубавите ми деца, майка ми и стринките ми плачеха, бяха се събрали накуп и ние децата почнахме да плачем. Същата вечер когато турците ги закарват в конака, нанасят им голям побой, за да кажат къде са комитите те им казват истината, че не знаят нищо, те са отишли в България, но какво да правят там, без семействата си и без децата. Към 12 часа през нощта ги докарват до къщата с турски войник, повикват на вратата, която беше подпряна с дървета и брадвата до вратата, обаче единия от братята го няма, чичо Наньо , не знаят защо го задържат, започва отново плач, олелия на нова сметка. На сутринта нещо чука и дращи по вратата, тихо вика “отворете, аз съм”. Разбрахме, че е чичо, който не беше пуснат, отворихме му, видяхме, че не може да стъпи на краката си, от конака до къщата разстоянието е 800 метра, чичо е дошъл на колене и на ръце си от боя който му е бил нанесен.

 

Заживяхме наново, мъжете не излизат от къщи, турците ги проверяват от време на време, дали са тук, заплашват, че ако избягат ще изколят всички. След като минаха 10 дена мъжете започнаха да излизат да отиват за дърва с магаренцето, нямаме вече добитък нито едър, нито дребен.

 

В село съобщиха, че в Лозенград има много добитък закаран от турците, да отидат да си ги вземат, ако ги познаят или да си ги купят. Баба ми Злата на майка ми майка й отишла в Лозенград, намерила своето даначе и не знам с пари ли или без пари си го докара в село. Баща ми и чичовците ми се приготвиха и те да отиват, трябваше да вземат и по малко пари, но те бяха свършили, останала беше една турска лира, баща ми я взема отряза и от наниза на майка ми 2 парчета жълтици и заедно с чичовците заминаха сутринта, минават през гръцкото село Скопо за Лозенград. Между Скопо и Лозенград има една кория, която се казва Бегличката кория, там ги посрещат 3 турци, “горе ръцете, дайте парите” и така турците ги обират, те остават без пари и се връщат в къщи , отново плач. Намират заем и пак от нанизите на мама отиват в Лозенград докараха 2 броя едър добитък, дядо ми вече се чувства по-добре отива да ги пасе, впрягат ги за дърва, оране и други работи. Един ден както дядо ми пасе говедата край село турски башибозук го заплашва и му вземат кравите, дядо си дойде с плач, къде да ги търси в кое турско село, около селото ни имаше 5 пет турски села:Авджикьой,Аврен,Манастир дере,Парялия и Бей Бонар, пък и кой ще рискува в турско село да отиде и така отидоха говедата.

 

Събраха се дядо и синове мислеха какво да правят без добитък не може пак от нанизите на майките ни по 3-4 парчета жълтици взеха също на заем от приятели и от роднини и хайде пак на Лозенград, където се продават, те са пак от българските овце, кози и говеда на българи, които са избягали, но турците за наказание пак им ги продават.

 

Когато се завърнаха баща ми и чичовците ми от Лозенград, докараха овце, по колко не знам, но имаше за всички по десетина броя и две крави, помня, че едната беше с един рог и тя беше наша. Баща ми и чичовците ми донесоха и по една брадва, одеало, тесла и свредла, чувам майка ми да пита откъде ги взехте тези неща, татко отговори от дядо поп, аз помислих, че е от нашия, но после научих че са били от Папата, същия е раздавал и пари, но до нас не са стигнали.

 

Зимата почна, дърва има, Странджа е голяма, няма горски, няма кой да пази, сечи колкото си искаш, ами хляб няма, повечето се храним с вареник мамулен, питки от ръж, така дойде пролетта там сеехме летница, колоз ранна пролет. Баща ми и чичовците ми купуват от гърците в нашето село по 2 крини летница колоз и рано ги засяват, също така купуват и лятна ръж и нея засяхме, също така засяхме лен и боб, който го поливахме, овцете се изягниха и по малко млеко с мамуления хляб по върви, лозята изрязохме и окопахме. А в селото все има аскер, страх ни беше да срещнем турчин , нощно време ходеха по къщите тропаха викаха да отворим. Баба ми Злата, на майка ми, майка й беше останала самичка, синовете и дъщерите и бяха избягали в България, всяка вечер идваше и ме взимаше за дружина да спя при нея, вечер се нахраним без светлина, на комина колкото свети, баба постели рогозката на козяка, завиваме се с черги отгоре, едната беше вълнена, другата ленена. Турците нощно време обикаляха, да пазят от комити, чуват се като вървят, една вечер идват на бабината къща, чукат на вратата и викат “ач капая” отвори вратата обаче тя е подпряла вратата здраво с дървета и е сложила брадвата до вратата. Това продължи близо две години. Веднъж бяхме в гората с чичо Андон, татко и аз сечяхме дърва да направим кюмюр, който носехме да продаваме в Лозенград, сечяхме и дърва, които продавахме в гръцкото село Скопско изведнъж дойдоха двама турци ловджии с копой, те заповядаха да хвърлим брадвите и да се събуем, имахме бели навуща и върви, турците вземаха брадвите и навущата с вървите и си отидоха. Ние какво да правим впрегнахме си колата и се прибрахме, след това си купихме нови брадви и пак в гората, но щом чуехме копои /ловджийски кучета/ се криехме или бягахме, защото няма на кого да се оплачеш, където тръгнем на работа трябва по повече хора да ходим, защото работата ни беше повечето в Балкана.

 

Ние имахме кола впрегнахме нашата крава и на баба ми Златка вола, помагахме и на нея с дърва, оране и друго каквото стане нужда, един ден с баща ми оряхме на една нива в Балкана, аз съм с татко за дружина, той оре, а аз из гората събирам шикалки за игра и за боядисване, напълних торбата и отивам при татко, гледам плугът с вола и кравата стоят на браздата, а татко го няма, почаках половин час, взех да се страхувам, почнах да викам тате, тате, на единия край на нивата имаше дере, погледнах към дерето виждам пушек на цигара, забелязах 2 манафи, а баща ми не се вижда, аз започнах да викам тате, тате, олеле мале, турците го съборили на възнак в дерето, турили ножове на гърдите му искат му 10 лири, а той се моли да не го убият, обещава им, че ще продаде кравата и вола и ще им даде 10-те лири, като чуват моя плач казали му да се благодариш на детето повече не орахме, впрегнахме колата, взехме си дървеното рало и си отидохме. Цяла година баща ми не излезе от къщи до като не смениха аскера, който беше в село, въпреки, че им обеща да им даде 10 лири не продадохме нито кравата нито вола и така се отървахме.

 

В селото имахме две църкви българска и гръцка, училище имаше само гръцко, а ние учихме в къщи, които бяха останали празни след Руско-Турската война 1877-1878 год. и след въстанието, такива имаше останали 100-150 къщи. Ние българите ходихме на гръцка черква, защото българския свещеник беше избягал в България. Двата попа бяха българи, но единия се ожени за гъркиня и стана гръцки поп, другия избяга.Това продължи до 1908 г докато стана Хюриета и се завърнаха много българи от България, тогава се завърна и нашия свещеник. Църквата беше малка, ние се отцепихме от гръцката църква и почнахме да ходим в българската. Гърците останаха малко, започна завист помежду свещениците, баща ми беше Питроп в църквата, не знаеше да пише, но имаше настоятел грамотен, той се казваше Димитър Симолов той водеше сметките.

 

През 1909 г. Турското правителство извика в Лозенград свещеника, настоятелите и кмета на селото, отпуска пари не знам колко лири за направа на църква и училище и през пролетта на 1909 г.започна строежа. Цялото село се събирахме да изнасяме камъните на скелето, направихме църквата и училището, които бяха едно до друго. През 1911 год. започнахме да ходим в новата църква и да учим в новото училище, но аз вече бях изкарал 4-то отделение и не ходех на училище, баща ми вече беше беден и не можеше да ме издържа да уча в Лозенград или Одрин. Учителките ни ги изпращаха от България, от Свиленград те се казваха Невена и Гергина, учебници идваха много малко, те минаваха от отделение на отделение, пазехме ги чисти, пък не стигаха, учехме до колкото си спомням по 2-3 души на учебник и до колкото си спомням имаше достатъчно само по Вероучение. Изпита правехме много тържествено, присъства кмета, попа, съветници, учители от Бунар Хисар или Лозенград, всички ученици се изпитваха публично, също така преди да почнем и след изпита казвахме по едно стихотворение. Често пъти учителите ни нанасяха побой с ръце и пръчка когато се отклонявахме от училище, така например на един Кукеров ден, учителя ни каза, че ще учим и много от учениците не отидохме на училище, а отидохме подир Кукера да гледаме сеймени и други веселии. На другия ден отиваме на училище, събрахме се всички ученици, учителя който беше от Бунар Хисар нареди да се отделят онези ученици, които са били с кукера, отделихме се, почва боя по ръцете с пръчка, плач, повтаря ни, ръцете изтръпват, изпрати ни навън да съберем дребни камъчета слагаше ги на всяко коляно по 5-6 коленичим, някой, ако стане пак бой със сопата по гърба и така това повече не повторихме. В неделен ден всички в училище пременени с учителя отиваме в църква, пеехме “Отче наш”, учителя пее църковни книги на по-големите ученици им се дава Апостола да четат 4-5 дни им се дава предварително да го научат добре за другия празник друг ученик ще го учи и чете. В училище пеехме турска песен “Яшъсън хюриет, аделет, мусалаш, яшасън милиет”, което ще рече “да живее свободата и справедливоста, да живее народа”.

 

Дойде 1912 г., вече сме добре, овцете наплодиха, аз съм с овцете с братовчедите ми Яни и Стоян, а дядо ни командва. Овцете са в Странджа –Балкан на брой са около 400 а също и кози. Един пасе овцете друг козите, кашлата е хубава, тя побира 1000 овце и кози, над кашлата има около 100 дк. кория по 30-40 метра дървета, зимно време когато вали сняг, те овцете са налягали отвън саята, снега ги е затрупал представляват купчина от сняг, само по една дупчица откъдето е дишала и преживяла, зърно не им даваме храним овцете само с листница, а за козите гората бряста. Вечер като се върнем дядо ми нарежда да замеся хляба, за да кисне до сутринта, гърнето с боба ври, цяла нощ, сутринта рано дядо ме е събудил да опека целеника, който е киснал вече, ставам обувам се, измивам се, преглеждам кашлата да не са дошли през нощта вълци в кашлата или около кашлата, още е рано другите братовчеди приготвят водата, дървата за другата вечер, а аз измесвам целеника добре разривам огъня, който е горял цяла нощ, хвърлям целеника и го заравям най-напред пепел, а после жар, понаглеждам го да не изгори, защото ще има бой, обръщам го и след малко е готов и другите са готови, слагаме копанята, сипваме боба, разчупваме целеника топъл ха сега с лъжиците и лютивото чушле, и готово един с козите, друг с овцете трети в село за брашно и боб, понякога и по една сурелия винце, всички имахме пищови те са пълни за стрелба, понеже имаше много вълци и щом се уплашат овцете или козите веднага стреляме да уплашим вълците.

 

Една вечер идва дядо от село, носи ни новина, лошо деца, пак ще има война България ще се бие с турците, какво ще правим с тия гаджали ще ни изколят. Това шушукане продължи 1-2 месеца, вестници почти не се получават в селото, радио няма, въобще нищо не се знае. През есента на 1912 г. паса аз овцете в Странджа планина на върха Койряка, чийто склон е спуснат на юг към полите на Странджа, денят беше слънчев, овцете кротко пасат, чух,че почнаха топовни гърмежи от към страна на Лозенград, който отстои на около 40 км. от нашето село, гърмежите на оръдията зачестяват, мен ме обзема страх, гледам наоколо да не ме хване някой турчин или да заберат овцете, подкарвам ги към кашлата. Дядо ми Георго и братовчед ми Яни идват при мен, казват ми ,че има война българите се бият с турците, народа бяга от селото и пак се крие в Странджа , поставят се караул на селото на височините “Кочанова тумба”, бърчината “Свети Георги” и пътя който стъпваме за турското село Аврен. На другия ден пускаме овцете и козите обаче размесени и ние вече сме трима овчари, виждаме един турчин оре на нивата, той беше от с. Бей Бинар, понеже ние сме трима решихме да отидем да го попитаме какво става в това време оръдията пак гърмят, той казва няма страшно нашите момчета утре в други ден ще стигнат Пловдив или София, такъв хабер имало от турците. А бе Хасан Ефенди ти говориш за Плоддив и София, ама тия оръдия сякаш близко се чуват каршаин /насреща/, така се чуват. Разделихме се, овцете са на около 1,000 метра от него, времето е около 3 часа след обяд, гледаме турчина пусна ралото, впрегна каруцата и замина към неговото село Бей Бенар, ние си казваме тая работа не е хубава, почнахме да прибираме овцете към кашлата. Единият от нас братовчед ми Стоян го изпратихме да погледне от височината “Кочановата тумба” какво става в селото, когато погледнал народа бяга от селото към Странджа, сега обаче бягат и гърците от село, оставят само караула, мъже повече. През нощта турците от селата Сизера, Бей бинар, Авжикет, Аврен, Манастирско дере и Хаджифакия натоварват багажа си каквото могат да вземат и бягат към Цариград, някои остават, овцете предават на наши българи, които бяха чобани при тях. На другия ден около село се напълни с овце, кози и говеда оставени от турските села и докарани такива от наши чобани, но на никой не му е на очите добитъка или друга стока, народа е в Странджа в шумаци, букаци, лескаци, върбаци и т.н..Турците не ни забраняваха да носим оръжие, продаваше се свободно по пазара револвери, ловджийски пушки, пищови и други готови сме за бой, живот или смърт, овцете бяха скрити в долини да не се виждат, ние по отдалеч гледаме овцете и козите. Същият ден след обяд, караула който пазеше селото на “Кочиновата тумба”, забелязва, че идва войска голяма откъм Сезара, Бей Бонар и идват към село Курудере, стреля караула с оръжието си и вика с висок глас “бягайте,бягайте, турска войска иде, народа като един получава хабера, всичко се вдига на крак и право в Странджа планина в посока към Малко Търново.

 

Когато караула вижда войската не може да установи каква е, вика ,че е турска,а то е бил български разезд, незнайно откъде са минали и са влезли в село, докато българските опълченци са на 5 километра от село.Разезда влиза в село, нашите съобщават, че няма турци в село, връщат двама от разезда да каже на войската , че пътя е свободен към Курудере, другите се разпореждат за войската в селото. Ние в Балкана не знаем, чуваме нови изстрели и викане “елате си, елате, българска войска е”. До вечерта всичко от Балкана се върна в село и ние закарахме овцете и козите в село за да видим и се порадваме на български войници. Излизаме към центъра на селото, българските войници патрулират из село поздравяваме ги, селото събира хляб, носят се бакъри вино, всичко е весело, пеят се песни, войската се храни на хорището пред църквите, българската и гръцката. Набързо войската се нахрани и отново в бойна готовност, макар, че е късно тръгна към с. Аврен и от там за Бунар Хисар, разстоянието е около 20 км.,като минават през с. Аврен нашата войска запалва няколко плевника и напредват за Бунар Хисар, където имало много турска войска . Нашите опълченци са малко на брой, избиват много от тях, други раняват, до сутринта отстъпиха до нашето село, болните превързаха и с коли обратно до лечебния пункт. Колят се крави, овце, приготвя се храна, нашите чакат свръзка, още Лозенград не е оправен, нашите опълченци искат да пресекат турците, народа от селото бяга в Балкана. Минаха 4-5 дни, пристигна и друга войска, събраха от селото към 70-80 коли натовариха се с хляб, месо, кошове с патрони и друг багаж, нашата кола и нея я взеха, аз отидох с колата с войската, баща ми, остава при семейството и овцете, страхуват се да не се върнат турците.Турските села около нашето село горят. Сутринта рано всички колари сме пред църквата, заедно с воловете и колите, товарим багажа на войската, потеглихме, войската напред ние подир, посоката е с. Инджекьой, с. Серген. На обяд пуснахме колите, войската се нахрани, също и ние, нахранихме и добитъка. Потеглихме вечерта ще спим в с. Серген, не знам дали са направили разузнаване или не, аз бях в една от първите коли, които навлизаме в с. Серген, върви пред колите караул, войската я няма с нас, заминала към с. Авренджик съобщиха , че в с. Серген има турски разезди, които бяха настанени в хана. Заповед “стой”, спираме и лягаме под колите, началника на обоза научава точно къде са настанени турците, ламбата им свети, нашият началник нарежда на караула да легне и вземе за стрелба, като се дадат само два изстрела и настъпи тишина, турците стават, раздвижиха се в хана на ламбите се виждат, началника заповяда залп в хана, още няколко залпа, турците изреваха като говеда, имаше избити, а който остана жив избягаха. Не знам колко войска е имало в селото, но по донесение били 20-30 разезди. Началника на обоза дава заповед, обратно в полето до с. Серген имаше кория, влязохме в корията, времето е ясно, месечината грее, виждаше се доста надалеко. Аз се уплаших, чувам някои от коларите като мен искат да бягат, ами воловете, татко ще ме бие. Докато си говорим това, виждаме голяма верига войска ни загражда, почват да бягат, каква е тази войска никой не знай. В това време началника на обоза праща разузнавачи напред от веригата също идва разузнавач, срещат се оказва се,че това са български войници, същите наши опълченци и войници, които на обяд се отделиха от нас и продължиха за с. Авренджик, чули те стрелбата и помислили, че обоза е пленен. Чувам, като се говори че погрешно се движила войската към с. Авренджик, нареждането е било за с. Аврен, тъй като тогава се водеше боя за Бунар Хисар и Порялия.Тогава ние тръгнахме на помощ на тая войска с храна и войници. Командирът на войската която ще продоволстваме нарежда обоза да се върне за с. Румбелгии до обяд обоза да бъде там в корията, войската ще дойде там, ще се екипира и ще замине за Порялийското сражение и така стана. На обяд бяхме в с. Румбеглии в Корията разтоварихме всичкия багаж, на моята кола имаше варено месо и захар в кошове, дойде един войник разтоварихме, войската пристигна, обядва, напълниха раниците с храна и патрони. Боя се води в с. Порялия , гърмежите на оръдия, пушки и картечници не престават, сякаш нещо ври. Войската замина, обоза се приготвя да тръгва на къде не знам, моята кола остана празна, понеже месото се консумира и войската се запаси. Попитах какво ще товаря, “ за тебе и за още 4-5 коли няма багаж, свободни сте, отивайте си”. Запрегнахме колите и през с. Румбеглии , минахме реката, от там към с. Инджекьой, когато го наближихме, видяхме , че няма жива душа, говеда , овце свободни, кучетата лаят, спряхме в селото, влязохме в една турска къща, намерихме грозде на тавана, както беше наредено на леси, вземахме си.Аз намерих една ловджийска пушка и една тенекия с барут и ги вземах на колата, другите не знам какво са взели. Потеглихме за нашето село Курудере, слънцето още не беше зайдело, влязохме в село, но народа пак го няма, пък има каруци, казват ни всичко е в Балкана, карайте там, има съобщение, че боя в Поралия е много лош, да не се наложи нашите войски да отстъпят. Аз знам къде са отишли нашите на къшлата и там ги намерих. Две три вечери там спахме, аз им разказвах за случилото се с мен и с другите колари, след някой ден дойде нареждане да се върнем, тъй като Порялия вече е превзета от нашите войски. Почвам да си паса отново овцете и козите в Странджа планина, събираме се с други овчари, гледам те набързо наплодили овцете и козите от изоставените турски овце и кози. Дойде зимата беше доста лоша, идват за ревизия, коне, овце, кози, говеда, но вземат от тези, които са взели от турските. От нас взеха воловете, които бяха впрегнати от една година, понеже бяха млади, воловете ги определиха за обоза, баща ми отишъл с тях до към Бунар Хисар, но се разболял, оставя воловете, освобождават го и си идва, имахме две крави, които почнахме да впрягаме да орем, дърва да си носим .

 

През пролетта на 1913 г. отидохме да приберем труповете на избитите турци, българите, бяха прибрани и заровени в големи гробници, турците намерихме даже и с пушки, както стреляли били убити и така се разложили, така няколко дена, много народ погребахме да не миришат, защото бяха почнали да миришат и беше опасно за болести. Свършихме работата, освободиха ни, аз отново започнах да си паса овцете и козите из Странджа планина. По празниците слизам в село на хорото, идват познати войници в отпуск, които са избягали в България 1903 год., даже и по-рано, ловят се при момите да играят, момите бягат, войниците се налагат зорлем, да играят при тях на хорото, когато се ловяха войниците до гъркините те не бягаха. Обичаят наш на хоро беше такъв, всички мъже се нареждат на хоро според възрастта, ако си по-млад нямаш право да се ловиш по-напред и жените така, най-напред се ловят старите мъже, след това момците, до тях по-възрастните жени, след това момите по възрасти най-подир най-малките, тъй като хорото се водеше не се сключваше. Всяка жена или мома си носеше кърпичка, ако се пусне от роднината до който е играла, тя няма право да се лови до чужди хора, в краен случай подава кърпичка, да се държи, но не и за ръката. Често пъти ставаха скандали, разваляше се хорото, защото войниците продължаваха да се налагат, да се ловят до която си мома искат, а нашите момци не са каил /съгласни/. Обратно гъркините идваха на хората, войниците се хващаха до тях, а те не бягаха, нашите моми гледаха това и постепенно свикваха, но много рядко. През Великата Неделя, която празнувахме, си приготвяхме дърва за лятото по-тънки, имаше хора, които ги возеха на кола, а други по-сиромаси ги носеха на гръб. Горите не бяха забранени от турците, когато искаш и колкото искаш сечи дърва, материал за строителство, за кюмюр или за други нужди. Чухме, че българските власти поставят горски, вече не можем да сечем безразборно, ще плащаме, други викат патихме, на ти България, друг говори днес горския докара 10 жени, които носели дърва на гръб и ги разтоварил на конака, защото конака вече беше наш, ама работа на ти България, като я искахме, това продължи, горския си пазеше гората, около село, а в Балкана около овцете не го видяхме.

 

Нашите войски са към Чаталджа, разказват лошо става, холера, идват за реквизиция, обаче се взема от тия овчари, които прибраха турски овце, кози и говеда. Но цялото село, ходихме за яма от турските села, жито, материал за строителство, керемиди и каквото намерим. Един ден и аз оставих овцете, отидох в селото Бей Бонар, което имаше плевници до гората, най-напред убихме две кокошки, взехме си по една и аз я занесох при овцете където я изядох, някои рушаха къщи и вземаха материала. В една къща намерихме една стара кадъна болна, дадохме и хляб и вода, тя бе завита с юрган, изглеждаше болна от охтика, беше завита с юрган, така я оставихме, какво е станало после не знам.

 

На празника “Свети Константин и Елена”, патронния празник на нашата църква, баба Стоянка играеше на огъня, хорото беше голямо, българско и гръцко, огньовете горят цяла нощ да се приготви жарава за нестинарките. Същевременно се пекат чирози, череци, агнешко или ярешко, направени са сенници, отворени са 3-4 кръчми. На мръкване чуваме, че нестинарките идват с гайдари, хорото спира, всичко се трупа около нестинарките, някои си правят майтап, нареждат да се носи огъня в манастира, 3-4 души носят с кофи и лопати жаравата, застилат мястото, широко 1 метър и дълго 4 метра. Хайде да почват нестинарките, но те не почват, не е дошло време “Свети Константин” не разрешава, след малко Нестинарките вземат иконите, гайдите и кавала започват полека, нестинарките се хвърлят в огъня, играят, това продължава половин час, през всичкото време докато играят се носи жарава и щом се хвърли, те се хвърлят в огъня до като се наситят. След това пак започват хорото, започват да свирят гайди, цигулки, кавали веселба голяма, някои се чудят, виж бе истина, играят в огъня и хич не ги гори, не излизат от огъня. Момците българи събрани на куп гласят кое хоро да почнат, гайдата, кавала и даула са при тях, около тях е и на гръцкия поп сина Димитрото, от завист както седял при тъпана пробожда тъпана, хорото почва тъпана не работи търсят Димитрото скандал, той е избягал, разваля се гръцкото хоро, започва българското, обаче без тъпан само с две гайди продължава докато зайде слънце. Борбата е почнала отдавна на определения харман, пак скандал с гърците за борбата и така завършва празника “Свети Константин и Елена” в с. Курудере.

 

Същият ден на празника двама гърци говорят на гръцки и казват, не е добро положението, турците щели да се върнат да си вземат мястото, което им е отнето, аз не вярвам.

 

На другият ден отидох при овцете, там беше дядо ми Георго, който беше на 65 години, казах му за случая с гърците,че приказваха, че турците ще се върнат.

 

Дядо ми без да мисли много ми отговори, ще се върнат внуче, ами какво ще правим. Тук Русия победи Турция та не я оставиха, та България ли ще оставят, сигурно ще си го вземат. Аз му отговарям, дядо тук българите проляха толкова кръв няма да отстъпят, дядо ми отговаря, сине мой, руснаците проляха много повече кръв, но пак не ги оставиха, когато дойдоха при Освобождението, в къщи бяха настанени 10 души. Един ден руснаците от нашата къща откраднали едно прасе и го подготвили, идва началника им да провери те ли са откраднали прасето, единия от руснаците ляга върху прасето и се прави на болен , началника им пита какво му е, те отговарят че е болен, началника си отива, а руснаците се измиха и викат ставай, братушка, кушай, весели хора, така ги помня. Заради турците, жените носеха черни чембери, хубаво завито лицето, като баби само окото се вижда, така продължаваха и като дойдоха руснаците, обаче руснаците срещнат някое момиче, спират го, а що бабка, отварят, а що ета не бабка, а девочка. Момичетата не са свикнали някоя от тях си поплаква, а руснаците им се смееха, я тебе возму на Росию, така казваха момчетата. След известно време гледаме руснаците се стягат, братушка къде, на Росию папа, оставиха ни и турците дойдоха. Сега българите ще ни оставят, язък за толкова кръв дето проляха и толкова жертви дадохме, не знам, но ако се намеси Русия на наша страна и оплашат турците, така може да остане българско и ние ще станем България. Но сине това място е гичит /път/ за Стамбул и за това великите сили не го дават нито на българите нито на гърците.

 

Бяхме посели влашка на турското село Аврен, турците избягаха, земята свободна, българите алчни за работа, изораха нивите, посяха, кой каквото иска. Аз съм вече момък, пращат ме да копая и ора, да се уча и заедно със сестра си и други, макар, че е малко далеч турското село отиваме, копаеме влашка и вечер се връщаме. Вечер слизам към дюкяна, братовчед ми беше бакалин и кръчмарин, баща му Дико, който беше на заточение се завърна от Диарбекир и пак започна стария занаят, гръцките търговци дават стока на вересия, работата върви добре, той е терзия шие, а братовчед ми в дюкяна. Братовчед ми Георги , беше напуснал баща си и беше дошъл в България през 1910 год., става кръчмар, работи после във фабрика във Варна и пак се завръща. Вечерта когато бях отишъл при него, влязохме в бакалията, разказва ми за България, как е прекарвал там, аз му казах, че копая царевица, но е много горещо, утре казвам му ще отида в село Инджекьой, да си купя капела за сянка, той ми даде пари да купя и за него една. Каза ми още, че иска да се ожени за комшийската гъркиня, дъщерята на Анастас, ходихме в мазата през прозореца дето си приказвали с нея, всичко е готово, но баща ми не е съгласен ще ме изгони, защото бащата на това гъркинче Анастас го е издал на турците че той е секретар-касиер на комитета през 1903 г. И той е станал причина да отиде на заточение в Диарбекир до Хюриета. Тогава ми каза, че иска да замине за България. Разделихме се , аз си отидох, защото на сутринта трябва да отида до с. Инджекьой да купя шапки, което и направих, копахме със сестра ми Рада и братовчедка ми Рада. Мръкна се завърнахме се в село, още на пътя ни казаха, че братовчеда се е самоубил, заради тази гъркиня. Когато вечерта сме се разделили, той затваря дюкяна отива в другите кръчми, почерпва се и казва, пийте до тази вечер, ще пия , мислех да избягам пак в България, но тъй като си пийва порядъчно, има си револвер отива на техния харман и се самоубива. Плач от всички роднини, но няма как изпратихме го във вечността. Разбира се след смъртта ние най-близките роднини не работим 3 или 9 дни. След тези дни слизам към техния дюкян, който е затворен, не работи, обаче отвън на вратата има залепен манифест с надпис, който говори, че турците ще се върнат и ще бъдем най-строго наказани, това беше по време на жътва. Имах братовчед Христо на българския поп Васил син, който работеше в общината в Бунар Хисар, минава покрай нашия харман, където вършеехме с чанта и някакви книжа, повика ме и ми казва, братовчед идват гаджалите бягай за България. Не мина много време, няколко часа, гледам народ от към Чаталджа, санитарите и санитарките и те бягат, питам ги накъде те казват към България, през нашето село, към Малко Търново, право за България. Нас вече ни обзе страх, пускаме воловете от Хармана, селото се събира да решава какво да прави, време няма за чакане, впрягаме кой каквото има, волове ,крави, магарета и тръгваме за България. Някои останаха в село, някои отидоха в с. Скопско, голямо богато гръцко село, близо до Лозенград. Потеглихме ние през Балкана, направо за Малко Търново, което е на около35-40 км от нашето село. Колоната е дълга по пътя ни настигат отстъпващи български войници, отстъпват за България. Вечерта стигнахме в Малко Търново, събрахме се всички на една голяма поляна на изток от Малко Търново. Българските войници ни говорят, къде отивате, кой ви е приготвил в България, през нощта се съвещават кмета по-видните хора, решават да се върнем. Сутринта рано потеглихме обратно за нашето село Курудере, през Балкана вечерта сме в село.Турците още ги няма. На другия ден след обяд идват турски разезди в село, проверяват селото и околностите да няма българска войска, връщат се, съобщават на войската и командира, след около 24 часа гледаме орляк от турска войска идва от към с. Инджекьой. Най-напред вървят разезди 2 редици по 3 кона, баш в средата полковия командир с Адютанта на бели коне и двамата , с шашки на вън, след тях войската. Няма що да се прави, излязли бяхме да ги посрещнем там цялото село, българския поп, и много други по турски им казваме,”хош гелдин” добри дошли. Във това време бинбашията /командира на полка/ извади от джоба си един бележник от който четеше имена, които имена му били дадени от гръцкото село Инджекьой, помня като каза Мавроолу Петко- това беше името на кмета, той се обади “бен” аз съм, Папазоолу Васил, Стояноолу дико, - това беше името на калеко, посочените имена довечера да се явят при мене. Войската отседна в село построиха палатки, посочените лица вечерта се явиха при бинбашията ,разпитва ги за българската войска, през нощта бой, държаха ги 3 дена и ги освободиха пребити. В това време се завръщат ония турци, от турските села, които избягаха и си оставиха добитъка и имота, ние им казваме башибозук. Аз и братовчед ми Яни спим с овцете в Балкана на Странджа планина, но ни се съобщи, вечер да не спим в кашлата, като затворим овцете да лягаме в гората, защото е възможно турците да дойдат, да ни заколят и да вземат овцете, по възможност на другия ден да закараме овцете в село, защото турците искат да вземат 10% реквизит за войската вечерта не оставихме овцете, спахме под една купа листница на около 100 метра от къшлата, но очите ни са се вперили се към саята. Страхувах се да не минат покрай мене и да запалят купата листница, че ще изгоря жив. Съмва се пускаме овцете в посока селото , което е на около 7-8 км. по едно време дойдоха бащите ни, подкарахме овцете покрай селото, дойдоха турци и питат колко са овцете 250-300 сайн, отбройте 30 овце, отделих около 30 овце, но другите овце като видяха, че заминават тия избягаха още 20, станаха 50. Турците ги забраха и ги закараха при другите, където беше голямата сюрия, от реквизираните за войската овце и да раздават на завърналите се турци от съседните села. Турската войска е в селото, ние продължаваме да вършеем снопите, гроздето е узряло, събираме се по 5-6 души, отиваме да берем грозде, турците си берат колкото си искат при нашите лозя имаше и турски лозя от селата Аврен и Манастир дере, ние ги бяхме изкопали ,наредили, турците от тези села се връщат почват да берат лозята като тяхна собственост, но едновременно с това търсят и друго добитък, руба, покъщина, опожареното да си възстановят.

 

Образува се комисия от нашия кмет , аз, от избягалите турци, които току що се завръщат, турски офицер и войници, комисията е цял орляк, тръгваме от къща на къща, дойдоха в нас изнесоха всичкия багаж навън. Сестра ми Рада беше годеница изнесоха чеиза и навън почват от бакъра, най-напред вземаха харкомите, след това казаните, които имахме на мандрата за сирене на млякото, по-хубавите черги, дойде ред до чеиза на сестра ми, тя плаче, кадъните викат беним дир /мое е/, дигат на гръб и в колата, после как им го раздаваха не знам.

 

Войската си замина, остана само патрул в селото, стана по спокойно.Овцете колкото бяха останали пак ги закарахме на кашлата в Странджа. Събрахме се повече овчари кашлата я преградихме на 5-6 раздела, за 5-6 сюрии овце. Денно време сме из Странджа, беше топло и беше суша, овцете съм закарал в гъстак, където имаше балажова шума за паша, тревата беше изсъхнала. Беше вече септември месец, един ден към 2 часа на обяд, чувам да викат моето име и на братовчед ми Яни. Георги,Яни, къде сте бе карайте овцете към село, ще заминаваме за България. Обадихме се ние, дойде при нас един от братовчедите ни, каза, че дошла турска заповед за 2 /два/ часа да не остане българин в селото, дошъл е турски аскер да изселят селото и да приемат къщите. Поехме с овцете по една долина по хладно под сенките, като че ли и овцете чувствуваха, че се разделят със Страджа планина, върха Мармара и хубавата паша, защото не им се вървеше. Минахме покрай саята, натоварихме магарето с рубата, копаните, кучетата потеглиха с овцете, но някои от тях се върнаха на къшлата , стигнахме реката Мармара, обрасла с ели и други дървета в която имаше много пъстърва и по течението на юг към село. В местността където се сливат двете реки Мармарската и Липовската ни посрещна сестра ми Злата и ни каза да закараме овцете не в село, а към корията “Свети Георги” или към местността “Геренет”, тъй като Татко и чичовците не могат да дойдат, защото товарят колата с дрехи, брашно и друго, защото турците чакат да натоварят и да запечатят къщата. Сестра ми се върна в къщи, времето е на мръкване, овцете са на височината срещу село. Чува се тропане, викане, лай на кучета. Погледнах към нашия харман, където вършеехме, бяха останали още купни за вършеене, беше останал там ечемика, който току що бе отвят, около 40 крини. Сестра ми Злата пак идва и ми казва “бате, тате каза да отидеш да му помогнеш при потоницата, защото има много баир не ще може да изкара колата, носеше си някоя дрешка и каза, че турците запечатили къщата и нямаме право да се връщаме. Сестра ми остана при овцете, а аз отидох да помогна на татко. Той тъкмо минаваше реката, която минаваше през селото и караше мелници и тепавици, до там от селото е ьолма /мочурливо/ и почва баир. Какво да гледам, колите дървени изпотрошени, хората разтоварват багажа, вземат само най-необходимото, а който няма кола натоварил на някое магаренце най-необходимото. Жените водят по една две крави, на гърба на кравите хвърлили по някоя черга, но там на потоницата, където почваше баира, беше направен склад от дрехи, бакър и много други вещи. Забелязах, че някои от гърците помагаха на свои и вземаха багажа обратно, защото гърците си останаха в селото, както и тези българи, които се гъркомееха. Помогнах на баща ми и чичо ми Андон, изкарахме колите благополучно, разтоварихме по два чувала жито, защото се уплашихме да не се счупи някоя кола, та тогава всичко ще остане. Всеки гледа себе си мило му е всичко, което е имал в къщата, но трябва да се хвърля безмилостно за да се оцелее.

 

Вечерта цялото село, всички коли и овце се събрахме в една местност наречена “Геренет”, около 200 дк., там пасяха свинете ни в по-добро време. Наредиха ни под строй, вечерта ще спим там. Запалиха се огньове, има назначен турски караул, който трябва да ни пази и ни отведе в България до границата и ни предаде на българските власти. Турското население се беше завърнало, върти се около нас за да купят крави, овце и друг добитък. Гърците, които остават в село също казват оставете си добитъка при нас, после ще си го вземете, или ще го продадем и ще ви пратим парите. Какво да се прави никой не знае какво го чака, някои продадоха овцете си на турците и гърците, други ги оставиха на гърците, а трети си ги оставиха да ги докарат в България. Селото е празно, само кучетата лаят. Някой се сеща, че е забравил нещо важно в къщи, близко сме все още, иска да се върне, но турците отговарят не може. Близко сме до нашите лозя, поискаха някои да отидат да си наберат грозде, пак не може. Турският подофицер, който ще ни конвоира, заедно с дадените му войници, събра мъжете и им разпорежда от къде ще минем и как ще върви колоната, маршрута ще бъде през село Бей Бонар, село Сезара и вечерта ще спим в с. Едига, каза още да се пазим по-време на пътуването, защото войниците са малко, а колоната голяма, трудно ще се охранява. Овчарите ще пренощуват с овцете около каруците, но много овце, кои по-напред да пазиш, вечерта овцете прибрахме на около 200-300 метра от каруците, дойдоха, татко и чичо Андон, налягахме около овцете от всички страни, около нас кучетата.

 

През нощта някои от чобаните викат помощ, помощ, турците, които искаха да купят овце и крави и друг добитък се събират на групи, издебват където овчарите са един или двама, хвърлят се отгоре му, завиват го с черга запушват му устата, обезоражават го, държат го със запушена уста да не вика и когато откарат овцете далеч го пускат и той тогава вика помощ. Така през тази нощ отвлякоха три сюрии овце, оплакват се те на старшия, но полза никаква, трябва да се тръгва няма време за разправяне. Сутринта потегляме за село Бей Бонар, най напред овцете по сюрии, месят се, лъчат се, пак се месят, следват каруците, колоната овце стигна село Бей Бонар, а каруците още не са се изтеглили от Герене, където нощувахме.Завърналото се турско население започват да крадат отпред, дава се вик помощ, аскера бяга напред да спасява положението, отзад остава без аскер, почва се кражба отзад, викове плачове и така по целия път до село Едига.

 

Първият ден от маршрута хубаво, лошо мина, пристигнахме в с. Едига настаниха ни на една поляна целия обоз. В селото има каймаканин /околийски началник/, сутринта ще потегляме за шосето за Лозенград и по него за село Дере кьой.

 

Преди да тръгнем от Едига, дойде заповед всички коли ще минат през преглед на комисия, да прегледат дали има оръжие или турски вещи, в комисията има и наш представител. Почват да минават колите и едрия добитък. Тук са дошли туркини с мъжете си, колите се претърсват, където има ловджийска пушка, револвер се изземват, казани бакър или други домашни вещи също. Туркините като си харесат някоя крава или вол казва “беним дир”-мое е, вземат животното от ръцете на български жени, започва ревове, олелия. На нова сметка има друга комисия, която взема пак 10% за да се раздава на завърналите се турци, след края на войната, затова всички овце минават през едно место, заделят от тях по 10-20 овце, турците са много, нашите овчари по един или двама на стадо, овцете животни бягат по тези които са отлъчени. Идва нашият ред да минем с овцете и козите имахме едни кози много бели бяха 30 на брой, дойде един турчин при нас видя козите, харесаха му и казва тези са моите кози, каймаканина казва, този човек си позна козите те са неговите, вземаха ги и от овцете вземаха 30 броя, така от всички стада вземаха и ги отправиха за с. Дерекьой. Стигнахме Лозенградското шосе и овцете се размесиха, вървят на голяма широка колона, шосето е изпълнено даже и от страни, когато влязохме в с. Дерекьой, там имаше турско население,което се е върнало по селата, излязоха да ни гледат от двете страни на шосето, къщите с дъсчени порти, турците ги отворили, много пъти нарочно турците минават през стадата, овцете се отбиват наплашени, влизат в дворовете им , а турците затварят портите, не можем да кажем нищо, защото ще стане по-лошо.

 

Минахме с. Дерекьой, а патрула все с нас, но вече се правят, че не виждат нищо, само за лице ни пазят, вечерта замръкнахме отсам Дерекьой в една низина, там починахме, някои си опекоха хляб, а други се изпраха, някои поправиха каруците си.

 

Сутринта се даде нареждане да се приготвим, ще вървим за Малко Търново. Потеглихме, най-напред овцете, козите колкото са останали излязохме на една местност над Малко Търново, която се казва “Студената вода”. Там имаше много турска войска, бяха на палатки, пашите седяха под сенките, беше много топло, ние вървим по шосето към Малко Търново, войската като ни видя се струпа от страни на шосето да ни гледа, в един момент всеки хваща по една овца за тайн на войската. Един от нашите овчари Атанас Грудев се спусна подир един турски войник да си вземе овцата, обаче войника извади нож и закла овцата, Атанас го остави какво да прави. Продължаваме за Малко Търново, шосето е ьолма, турците изнасят от Малко Търново с каруци багаж, някои от турците хващат овца и право в колата и така вечерта стигнахме в Малко Търново, продължихме на изток по пътя за Бургас, на една поляна, спряхме да починем запалихме огньове. Пред един голям огън ни извика турския старши, който ни придружаваше, събра ни всички мъже, той беше помак говореше чисто български, каза, че е живял в Добруджа, каза ни следното”Слушайте българи, до тук ще бъде границата, от тук нататък ви освобождаваме, сами ще пътувате, кой където иска да отива, но вие ще отидите там където има наши турци, вие както оставихте къщите си с храните, така ще вземете от нашите турци техните къщи, а те ще отидат на вашите къщи. Ние се зарадвахме, че ще се подслоним лесно. Същият турчин каза, вие българите ще плачете за турско парцалче, вие не знаете какво е тезек да се гори за огън, но ще го видите, не е като в Турция горите свободно, колкото искаш, толкова сечеш. Вие пеете една песен “Марш, марш Цариград е наш”, а ние ще пеем “Марш, марш София е наша” и така се разделихме с патрула и началника му, който ни придружаваше.

 

На другия ден сутринта рано потеглихме рано за с. Стоилово. Пътят беше лош, пристигнахме в селото, разпрегнахме каруците в корията която беше близо до селото, пренощувахме добре, нали вече сме в България, сутринта по много страшен път влязохме в голяма низина, където течеше голяма река, това беше река Велека, продължихме нататък, стигнахме село Пънчерово, тук също има река. Разпуснахме добитъка на паша, жените перат дрехите, пекат хляб, палачинки на въглените.

 

На народа му дотегна, почнаха всеки да си търси приют, по разумните съветват, никой да не се дели, ще влезем във вътрешността на България, ще се заселим в някое турско село, където турците са се изселили, държим на думата, че както ние сме оставили пълни къщи, така ще вземем техните. Въпреки съвета, някои се отделят, заминават при роднини, които са се изселили или след Освобождението или след въстанието от 1903 година или през 1912 година. След престоя ни в село Пънчерево където бяхме 2-3 дни, потеглихме за Бургас от където ще чакаме помощ и настаняване. Пристигнахме в Бургас пускаме каруците в кошлука, почва да вали дъжд, става студено, а подслон няма, раздадоха ни по един топъл хляб на член, отиваме в управлението в Бургас, където ни казват, турците не можем да изселим, ще ви намерим места по селата, за момента нямаме нищо готово. В кошлука в Бургас вече не се стои, няма дърва, нито паша за добитъка. Решаваме да отидем обратно в гората, минаваме кюприя път за с. Мемечково, една голяма поляна има до нея гьол с вода, има и гора. Палим огньове сечем дърва, правим колиби, слагаме черги отгоре и козинаре да не ни мокри дъжда. Минаха 7-8 дни кореспонденцията върви до Бургас, няма нищо, един ден казват към Ортакьойово/ Пазарджик/ има празни села, някои от нашите искат да отидат, други не искат.Няколко мъже заминават да проверят какво е мястото. Връщат се някои харесват мястото, някои не искат по причина, че е чужд имоти пак може да ги изгонят. Около 40 семейства решават да заминат, други семейства решават да заминат за Варна, където имат роднини, останахме около 50 семейства с добитъка и каруците, отиваме в някое село спрем каруците на площада, запалим огньове, започваме просия за хляб, тикви и дърва, времето е студено, пада слана, няма време за чакане, трябва да решим какво ще правим. Решаваме да се разпределим по селата в празни турски къщи. Едни остават в село Барунджук, други в с. Татаркьой, а ние отидохме в с. Човдарлък, там бяхме около 15 семейства, разпределени по турски и български къщи. Ние бяхме настанени в турска къща на ходжата, заедно с чичо ми Андон, беше тясно, но бяхме на сухо. Спасихме общо около 100 броя, овце и кози, заедно с тези на чичо ми Андон, като се има в пред вид, че в село Курудере само нашето семейство имаше 400 овце, а другите ми чичовци имаха отделно, не напразно кашлата събираше над 1000 овце. За първата вечер ги запряхме в двора, вечерта сме на сухо и спокойно сме заспали. Къщата беше ниска с турски керемиди, през нощта козите се накачили на керемидите, като станахме на сутринта какво да гледаме, козите накачили се върху керемидите, направили ги на сол, ами сега ? Баща ми и чичо ми остават в селото да търсят майстор, да изберат здравите керемиди и да покрият поне там където ще спим. Аз и братовчед ми пуснахме овцете да пасат, където ги пасяхме имаше малка мелничка, баща ми ме задължи да питам дали има поспал, дето остава около камъка, да купим по евтино, защото няма пари. Имаше такова брашно, купихме цял чувал, малко хрупкаше като го ядяхме хляба, но пък беше хубав. Къщата направихме, намерихме керемиди и майстор, заживяхме по-добре. Събираме се и си говорим , какво ни казаха турците, а какво излезе тук, турците не можеш да ги бутнеш. Работа няма, храна нито за нас, нито за добитъка, а зимата е пред прага, трябва да се мисли, а помощ от никъде. Една вечер като се нахранихме, цялото семейство бяхме на софрата 7 души, татко и майка, аз, сестрите ми Злата и Грозка, братята ми Илия и Костадин. Аз съм най-големия, баща ми предлага, да изпратят мен, като най-голям във Варна и по-точно в с. Звездица, където имам вуйчо Сотир, който е дошъл тук веднага след въстанието през 1903 година, за сега се занимавал с гледането на биволици за мляко, което продавал във Варна, целта е да му искам малко пари до лятото, а като продадем агнетата или вълната ще му ги върнем, а ако намеря и аз работа да им изпратя някой грош, да изкарат зимата. Аз се съгласих, въпреки, че не зная пътя, къде е Варна, но от село на село ще питам, ще намеря Варна, а после и село Звездица. Майка ми събра дрехите, опакова ги в една торба, малко хляб и един лев пари, сбогувах се с майка и татко, с братята и сестрите ми, те се разплакаха, понеже не сме се делили. Потеглих от село Чавдърлък, където бяхме посока Гьоловци, а от там посока Паницово, замръкнах в с. Дюлино вечерта, не знам къде да отида, да помоля да вляза някъде пък ме е срам и така вечерта спах до един плет, като се съмна попитах къде е пътя за Варна, посочиха ми го и аз потеглих, стигнах село Арнаутлер, кръчмата беше близо до пътя отбих се, попитах за пътя за Варна, показаха ми го и ми казаха скоро ще стигнеш с. Старо Оряхово, искаше ми се да пия една лимонада, но се страхувах, че ще разваля левчето и ще го похарча, отказах се.Потеглих, стигнах с. Старо Оряхово, беше към 2 часа на обяд, хубав път, движение голямо, не е като в Балкана, който минах със страх. Като пътувах по пътя стигнах река Камчия, която имаше дървен мост, питам за селата покрай шосето до Варна, казаха ми сега ще стигнеш Петрата, после Яйлата, след това Приселци и тогава е Варна. Потеглих от Пода, излязох от гората, гледам кладенци с дървета, вадят вода, а аз много бях ожаднял, отбих се при тях, пих вода, измих се добре, тъй като бях облечен с най-новите си дрехи, почистих си дрехите, благодарих им и пак потеглих. Стигнах до село Петрата, майка ми казваше, че има в Петрата 2 две сестри, Тодора мъжа и се казва Вълчан и Руса мъжа и се казва Никола, които също избягали в България, след въстанието през 1903 година. Насреща ми идва един старец, аз го поздравявам “добър ден дядо”, а той ми отговаря “дал ти бог добро”, попитах го дядо има ли тук някоя жена да се казва Тодора, а мъжа и Вълчан, има момче, като повървиш по пътя в дясно от пътя, втората къща, ами да има Руса мъжа и се казва Никола, има момче, но те са в центъра на селото, леля ти ще те заведе, каза ми така, защото му бях обяснил, че са на майка ми сестри. Стигнах до къщата, сега срам ме е да повикам, най-после се реших, викам леле, леле, отворих вратата, леля ми беше самичка, каза ми да вляза, влязох вътре тя ми подаде възглавница, стаята беше послана с рогозки, каза ми ха сега добре дойде, аз и казах добре найдох, кой си ти и откъде идваш право у нас, да не си, някой наш човек, защото сега много идват от Турция и не ги познаваме, казват, че турците гонели българите, та и ние все чакаме някой от нашите да се обади.Аз в тоя миг заплаках и с плач казах, аз съм син на твоята сестра, кака ти Стана, тя веднага скочи и ме прегърна, Георге ти ли си лелиното, кажи пиле, къде ходиш, ми де са майка ти , татко ти, какво правят, здрави ли са , живи ли са, разправих на леля всичко, как е станало, къде са майка ми и татко ми какво е станало със селото, със децата. Тя ми каза , лелиното ами ти помниш ли ме преди въстанието, помня леле, как идвах да спя при теб да ти бъда дружинка, защото калеко Коста,беше турски ратай в турско село и не си идваше всяка вечер и ти ме викаше да спя при тебе за дружинка , защото се готвеше вече въстанието, помня калеко като свиреше с гайда, но той умря и леля беше повторила.Чакай сине да ти сложа да се нахраниш, пък тогава ще извикам и леля ти Руса, да те види колко си пораснал, вече си момък. Леля сложи хляб, гозба, каквото дал господ, аз бях доста огладнял, гозбата беше с картофи, която много обичах, тъй като при нас рядко се сееха. След като се нахраних, леля отиде и повика и другата ми леля Руса, идват те и аз пак заплаках, защото теглото е голямо, а майка и татко, братчетата и сестричките, как ще изкарат зимата, на мен ми домъчнява, лелите и те плачат и ми казват “хайде сине недей мисли и ние като дойдохме нищо нямахме, а сега си направихме по една колибка и си живеем. Тука има работа, на калеко ти Недялчо работи във Варна, а калеко ти Никола корени на хората и пак преживяваме, поне сме свободни и без страх, не е като в Турция със страх лягаш, със страх ставаш, страх те е да не срещнеш турчин. Колкото приказвахме леля ми Руса си отиде, но заръча да отида и у тях. Леля ми Тодора ми носи долни дрехи, да се преоблека, вечерта ще спа у тях, може би се съмнява, че имам въшки от неудобствата толкова време, те имат само една стаичка, леля излиза навън, аз се преобличам, до вечерта леля изпари всичките ми дрехи. На другата вечер на гости при леля ми Руса, там беше и баба ми Злата, прекарахме добре говорихме и за работа за мен, казаха ми ще отидеш при вуйчо си Сотир във Варна, той по ще може да намери работа, понеже е във Варна. Вечерта спах при леля Тодора, сутринта закусихме и аз се приготвих за път, дрехите изсушени, горните изгладени без ютия, като ги постлала леля под леглото ми вечерта те хванали ръб, дойде и другата леля, изпратиха ме направо за с. Звездица, вече съм спокоен лелите ми дадоха и един грош и лева ми стои, добивам кураж. По обяд съм в с. Звездица, попитах за къщата на вуйчо Сотир, казаха ми на долния край на селото, намирам къщата, почуквам, излиза вуйна, заповядай вътре, седнете, подаде ми възглавница, направо ми каза ти да не си Георги, аз съм вуйно, е кажи от де идеш, къде са вашите, как прекарахте ?

 

Аз разказах за всичко хубаво и лошо, казвам сега търся работа, защото не знам нашите как ще изкарат зимата, имаме си 50-60 овце, само тях успяхме да отървем от турците. Вуйчо ти е при биволиците, чак довечера ще си дойде, той ще ти каже къде има работа. След това вуйна сложи софрата, нахранихме се, беше рано, вуйна отива да вземе дърва на гръб, аз пожелах да взема брадвата да ги насека, отидохме на около 200 метра от къщата, насякох дървата, тя се задяна с дърва, а аз взех колкото можах на рамо и брадвата. Вечерта дойде вуйчо Сотир, добре дошъл гостенино, пита вуйна, от къде е гостенина, вуйна казва познай го де, нещо по образа не мога да го позная, вуйна тогава му казва това е Георго, Георги на кака Стана , тъй ли, хе ти си пораснал, ами къде е майка ти, децата, почвам аз да разказвам за теглото ни след 1903 година, защото вуйчо избяга в Българи, по време на въстанието. Аз се замислих как да кажа на вуйчо за пари, ако има да пратим на татко, след дългите разговори, аз реших да помена и това много здраве, от майка и татко, те казаха, ако имаш да пратиш малко пари защото нямат, та как ще презимуват 6 души и около 60 добитъка овце и кози. Вуйчо наведе глава и каза, ще видим, имах малко пари, но купих две биволици, за повече мляко, защото имам мющерии във Варна, пък млякото ми е малко, не стига, ще видим. Вечерта пренощувахме в 2 часа ме събуди магарето, беше готово, оседлано и гюмовете в сандъци, отиваме при биволиците във варненското землище “Чобан бунар” за около един час. Пристигнахме по тъмно, биволиците бяха навързани в хубаво почистено място, имаше и други биволици на бай Манол македонец, който си имаше чирак. След като отидохме при биволиците дойде време за доене на биволиците, защото млякото рано сутринта трябва да отиде във Варна. Вуйчо започва да дои, ще ме запознае с работата, на мен даде да държа малачето, да го пусна на биволицата да спусне млякото и да го дръпна да не суче млякото, дойни бяха 12 биволици с едно малаче, когато пусках малачето, вуйчо ми каза побарай вимето и ако майките са пълни с млеко, дърпай малачето, още на 4-5 биволица, аз разбрах как да правя работата. Издоихме биволиците, прецедихме млякото в гюмовете, запушихме гюмовете и готово, вуйчо седлае магарето със сандъците, повика ме да гледам как се седлае, че може да дойде ред сам да го седлая и да закарам млекото във Варна. Всичко е готово, вуйчо тръгва за Варна, казва ми, Георги, е тука в кофата ти оставям половин литър млеко, да се нахраниш и хляб, той беше бял, направих попара добре се нахраних. Съмна се вече биволиците, трябва да се пуснат на паша, те са вързани с юлари. На бай Манол чирака пуска биволиците, бай Манол ми казва и аз да ги пусна на паша, беше ме страх да не ме убоде някоя, пуснах ги, те бяха 24 на брой и другите около 25 общо 50. Аз съм под командата на бай Маноловия чирак, всичко изпълнявам, обяд наближава, биволиците закарвам на пладнището, дето вечерят. Вуйчо продал млекото дошъл, също и бай Манол. Вуйчо наготвил добре, нахранихме се до като починат биволицити и почваме да доим, аз вече знам да пускам малачето, а вуйчо дои, издоихме и готово, прибрахме млякото, вече не иска изстудяване, пускаме биволиците на паша, обаче вуйчо ме предупреди да си взема юмурлука, че чак в 2 часа през нощта ще докарат биволиците да ги издоят,така и направих. Биволиците са на паша към чобан-баир, мръква се, те пасат ние с другия другар, де спим, де ставаме имаме си часовник в един часа почваме да викаме, хокаме биволиците, които след това хокане се отправят към егрека и всяка отива на мястото си, вързваме ги и ги доим, до към 4 часа всичко е готово и млякото пак заминава за Варна. Ние с другият чирак оставаме, поспиваме до към 6 часа, след което отиваме с биволиците пак на паша. На обяд биволиците са готови за доене, по същия начин, пускам малачето на биволицата, за да пусне тя мляко, но при втората биволица, като спусна млекото дръпнах малачето, вуйчо ми каза вържи го, беше ми показал как да го вържа и да се отвързва, слушай вземи кофата, сядай под биволицата, най напред я почукай по гърба и й се обади, кажи и танче, овце и кози съм доил, но биволици за първи път, вземах кофата, направих това което ми каза вуйчо, почнах да доя, вуйчо издои неговата биволица, стана, пусна малачето на третата, в това време и аз издоих, той дойде да провери дали добре съм издоил, така на мен дава по-кротките и които по-лесно се доят. Всичкото това , което правя ми е много трудно, но къде, какво да се прави, по-хубаво няма. Това продължи 10 дни, заесени се, стана студено, доилните биволици трябва да отидат на топло в дама и там да се хранят, а те са около 12, останалите могат да пасат в гората за икономия, един ден отделиха яловите биволици, а другите закараха във Варна.Аз останах да паса 12 в гората около с. Звездица, това продължи около месец. Беше към Димитров ден, дойде вуйчо и каза да докараме яловите биволици от гората ще ги закараме във Варна при дойните, подбрахме с вуйчо биволиците и по шосето към Варна, преди да стигнем Комитовия хан имаше, друг дам на протестанеца Йордан, който събираше около 100 биволици, обаче тогава само вуйчовите бяха 25.Настанихме биволиците, преградихме дама, за да им е топло остригахме ги до кожа, почистихме им кирта, храним ги със ситна плява, трици и джибри, правим попара на 24 часа 2 пъти ги храним и два пъти доим, това ставаше от 2 до 5 часа преди обяд и след обяд по часовник, през останалото време е тихо, никакъв шум, биволиците спят. Храненето се приготвяше така, щом хвърлим готовата храна, веднага се приготвя другата, тя като стои 10 часа омеква много добре и биволиците много я харесват и се угояват, млеко дояхме от 10-12 биволици по 50-55 литра. След издояването магарето се приготвя, натоварва се млякото и в 5 часа трябва да бъде на млекарницата, носехме го на млекарници във Варна, които предимно се държаха от македонци, тая работа извършвахме с вуйчо двамата, на първо време ми се видя тежка тая работа, после свикнах. В това време се разболя вуйна, вуйчо си отиде в с. Звездица да търси лекари и лекарства. Аз останах сам, какво да правя, навивам часовника да звъни точно в 2 часа през нощта, леглото ми е направено да спа при биволиците, там е по-топло, часовника звъни, ставам запалвам ламбите, биволиците стават на крака чакат ядене, аз набързо прибирам боклука на купчини да не ми пречи при носене на храната. След това пълня 2 кофи попара, която се правеше на тавана и аз я носех по стълбите, набързо хвърлям на две биволици по една кофа, докато я изядат в това време хвърлям боклука, виждам изяждат храната, почвам пак да давам храна на следващите две биволици, отново правя нови 12 кофи, докато изядат втората храна, аз приготвям другата храна за обяд по рецепта до като я приготвя биволиците изяждат всичко. Почистих яслите, почвам да поя, водата вадех с тенекия от кладенец, която сипвах в жабури, биволиците пиеха в продължение на половин час, по този начин те бяха вече готови, през това време съм и почистил леглата им, които бяха от дъски, всички са на крака на два реда, яловите лягат, дойните прави чакат за доене, снишавам ламбите около 15 минути, приготвям магарето, като го оседлавам, дрънкам кофата, биволиците започват да се обаждат, мрънкат, което означава, че са готови да пускат млекото, тогава пускам малачето, което беше едно за всички биволици,то почва да суче, след малко го отстранявам и го връзвам тогава започвам да доя първата биволица, като наближи да свършва млекото отвързвам малачето и го пускам да засуче втората биволица и така започвам да тъка докато издоя всички 25 биволици, натоварвам млекото на магаренцето и отивам на млекарниците и обратно. Идва 2 часа отново започва старата песен, много е трудно. Решавам да напусна, но къде ще отида и дали вуйчо ще ми даде парите, които съм изработил, оплаквам се, че е тежко, той идва от време на време, а по някой път праща шурея се Желю, но при всичката работа, оставам самичък. Бях пазарен за 9 напалеона годишно, казвам на вуйчо, работата е много тежка трябва да ми увеличиш парите защото всичко върша сам, той ми казва добре ще ти дам 14 напалеона за годината и аз продължавам.

 

Дойде Георгьов ден трева има в гората, вуйчо обикаля местността “Чобан Бонар” и един ден ми казва, че тревата е хубава и ще изкараме биволиците от дама, натоварихме магаренцето с гюмовете и багажа и отиваме в тази местност, където ги смесваме с биволиците на бай Манол от Варна, той имаше около 18 биволици, той беше тук с новия си чирак Андрей. Вуйчо и бай Манол си караха млекото във Варна, бай Манол имаше конче с каручка, а вуйчо с магаренцето и гюмовете.

 

Това така продължава, работата върви добре, но и двамата чираци сме ергени, работата е много, ние не можем да се наспим, пък сме и ергени, някой път единия ги пасе, а другия прескача до с. Звездица по любов, но в 2 часа през нощта биволиците трябва да се закарат и издоят. Една сутрин ставаме, издоихме биволиците, изпратихме млекото, а биволиците бяха отвързани, това правеха вуйчо и дядо Манол за да имаме страх, да не ги държим до късно вързани, трябва рано да ги пуснем на паша. Ние сме заспали, като станахме слъцето се вдигнало, биволиците ги няма, единия бяга да ги търси към местността ”Гюндуза”, а другия където има бостани. Слушаме за звънците, нищо не се чува, ами сега какво ще правим ? На “гюндуза” имаше капан, където затваряха животните, които пасяха по чужди имоти, гледаме всички животни в капана, те влезли в борчетата на горското и всички ги затворили. Чиракът на бай Манол, Андрей Илиев като видя това положение си взе юмурлучето и си замина, защото наскоро се беше пазарил да работи при друг господар, ами аз какво да правя, вече съм работил 8 месеца.

 

На обяд идва вуйчо и бай Манол отиват при лесничея Гунев плащат глобата и освобождават биволиците, а аз продължавам да работя. Вуйчо не ми каза нищо за зарара /глобата/. Лятото мина, дойде Димитров ден, биволиците закарваме отново в дама във Варна, казвам на вуйчо да си уредим сметките, той пресмята, това което ми е дал преди това, плюс 3 напалеона за зарара /загубата/, която съм му причинил с борчетата в лесничейството, трябваше да получа 6 напалеона, а той ми даде 3 напалеона. Реших да напусна, вуйчо ми дава за следващата година 18 напалеона, аз му казах, ако ми дадеш тези 3 напалеона, които ми отказваш за наказание, ще остана, но той отказа. Повъртях се малко, поколебах се, вуйчо влезе в дама при животните, аз си взех ямурлука и торбичката и с плач отидох в табаната и търся някоя каручка да ме закара до с. Китка, където се бяхме настанили да живеем. Прибрах се, разказвам на майка и татко историята си, а те ме сгълчаха защо съм напуснал, казват ми че вуйчо ще се сърди, аз им казвам няма да се сърди.

 

През това същото време се работеше моста на река Камчия, започнах там работа, работеха се основите на моста, по шест души бяхме на ръчна помпа на две смени, помпим водата за да не разбива бетона, правихме също арматура, карахме също пръст с вагонетка, работата продължи доста време, предприемача ни плащаше по часово, колкото часа кажеше по 25 на час.

 

Есента на 1915 година мобилизираха македоно-одринци, мобилизираха и вуйчо, биволиците остават няма кой да ги гледа. Идва вуйна чак в с. Китка да ме вика да гледам биволиците, аз отказвам, но все пак давам надежда, ако ми дадете трите напалеона, които ми дължите, ще дойда. Баща ми, майка ми, дядо Митко, който водеше сестра на майка ми от с. Китка всички ме натискат да отивам, вуйна казва “добре ще ти ги дам”, всички казват “оди Георги, какво да прави горката. Дядо Митко впрегна каруцата и заедно с мене отидохме в с. Звездица. Като мобилизирали вуйчо, няма кой да гледа биволиците, яловите закарват на пазара и на касапите, колко пари са взели, не зная, останаха само 13 дойни биволици, които са в с. Звездица в дома на дядо Яни Янев. Започвам работата, тя ми е ясна, знам какво трябва да правя, но млекото само вуйна го продава. Премина месеца казвам на вуйна, че нямам пари, а тя сега вуйна нека да взема от млекото, това продължава два месеца, виждам, че няма да ми плати, казвам й ще напусна, а тя отива при кмета на Звездица Кольо Бакалов, и му се оплаква от мен, вика ме той пред други хора и ми казва, че не мога да напусна, тъй като сега било военно положение, но аз твърдо заявих, да ми плати хака, ще стоя иначе, няма да стоя. След 1-2 дни, след като предупредих вуйна и тя не се съгласи, вземах си юмурлука и торбичката и право за с. Китка, а след мене върви вуйна и се моли, но пари не дава, дойде чак до пътя Варна-Бургас , чак от там се върна в Звездица. След известно време чух, че биволиците ги продали, но и моя хак от 3 напалеона изгоря. Завръщам се в с. Китка, започвам работа отново на моста на река Камчия.

 

Мобилизацията започна, но ние продължаваме да работим до август 1916 г., когато вече ме извикаха на комисия за войник.

 

На 17.септември 1916г. ме повикаха в Шумен в 8- ма допълняюща дружина, тук бяхме по 120 души във взвод, в местността “Лагера” седяхме 10-15 дни, започнаха да ни ядат въшките, няма никакви удобства. Дружинният командир беше подполковник Гайтанджиев издава заповед всички да се строим по взводове, подофицер на взвода беше Георги /кара/ Душев от Николаевка, строихме се на плаца цялата дружина, там беше и дружинния командир с бял кон, подофицера Георги Душев почва да ни дели, едни на ляво, други на дясно, шушукаме си за Варна ще отиваме, но не се знае кои левите или десните. Ние десните останахме една трета, другите бягат в землянките багажа да вземат, всичко войнишко да предадат, цивилни ще се облекат. Имаше войници по бели гащи, изпратили дрехите си по домовете, взводния приема вещите по ведомост, като приключи заповядаха боси, голи всички да се строят музиката засвири, ходом марш за Шумен. След малко треперене влака пристигна, качват се, никой не знае за къде ще ходят, едни казват за Варна, други за София, то не било нито за едното, нито за другото място, а било за Гюмюрджина в казармите. Ние, които останахме една трета почистихме палатките добре, изпрахме се, изпарихме се, защото бяхме завъдили бълхи и други животинки.

 

След 2-3 дни от Добруджа пристигнаха нови новобранци, взводовете се напълниха пак по 120 души, землянките не могат да ни съберат, тогава заминахме за с. Ченгел, където бяхме разпределени по къщите, и там изкарахме новобранството, което трая 4 месеца.

 

След това беше издадена заповед да си приготвим багажа за път, не се знае за къде, с бойната амуниция и багажа ни се даде суха храна, отправихме се за Шумен, а от там за Разград, тук преспахме на следващия ден отново на път, стигнахме река Девня, където също пренущувахме, а на следващия ден вечерта стигнахме във Варна, в близост до комитовия хан. Беше ни разпоредено да се приведем в упрятен вид, тъй като ще минем тържествено през града с песен. Колоната потегли всички офицери и подофицери са на местата си, минаваме през града с песен. Бяхме много радостни, тъй като се върнахме във Варна, минахме през центъра, паметника Цар Освободител, ул. “Войнишка” и влязохме в казармата, която беше празна. На другия ден се пусна слух, че ще ни пуснат отпуска. Взводните подофицери ни строиха, дадоха ни по 1 месец отпуска, радост голяма, дадоха ни билети, аз си вземах пушката и патрони и от Варна пеш право за с. Китка. Прекарах приятно и без произшествия отпуската, връщаме се в казармата, някои от отдельонните командири и войници, които бяха останали в казармата ми се подиграват и се смеят казват ми “господин ефрейтор”, аз нищо не знаех. Вечерта при проверката взводния подофицер чете заповед, че Георги Николов Овчаров и още двама от взвода се назначават за ефрейтори, а аз съм назначен и за началник на първо отделение, аз отговарям покорно благодаря господин старши подофицер. На другия ден учение по отделения, занимаваме войниците с ротни команди и взводния проверява дали правилно отдавам заповедите. Това продължи около 15 дни. Една сутрин взводния подофицер извика мен и другите двама новопроизведени ефрейтори, разпореди ни да си приберем снаряжението и да отидем в мазето, където е трета рота, тук ще ни зачислят да ни обучават за подофицери. Вземахме си багажа отидохме в трета рота, където ни зачислиха, показаха ни спалното помещение, строихме се и отново ни разпределиха по взводове, тъй като образувахме нова рота. Започнахме обучението, което продължи 6 месеца, изучавахме около 30 предмета, някои от тях бяха теория и практика. По време на обучението аз се старах много, защото в село да се върна какво ще правя, реших да остана на служба в казармата и така с моето старание, аз получих добра атестация, получих по 15 предмета “отличен”, по 10 предмета “много добър” и по 5 предмета “добър”, поведение примерно и бях произведен в чин “кандидат подофицер”. От нашият набор 41-ви всички бяха изпратени на фронта да допълнят полковете.

 

След завършване на обучението, всички си отидохме по ротите, дадоха ни по малко отпуска да се видим с родителите си. Като се върнах от отпуска, дойде за обучение 42 набор. Разпределихме новобранците по отделения, мен ме назначиха за отдельонен командир на първо отделение, благополучно обучихме набора и го изпратихме за допълнение към полковете на фронта.. Аз останах за кадър, който трябва да обучава, тъй като в това време, извикаха за обучение 43 набор. Започнаха да се връщат от фронта офицери и подофицери, които бяха ранени имаше и много войници ранени, ранените носеха на ръкавите си червени лентичка, които означаваха, според броя на лентичките, колко пъти си раняван.Започна да се говори,че фронта ще се напуска, ротен командир беше капитан Цонев от Варна, ранен на фронта, събра той ротата на плаца говори и плака, казва как ще напуснем фронта толкова жертви дадохме, каза, че целия състав ще замине за фронта включително и моряците, за да можем да подпомогнем фронта. В казармата ще останат само младите войници, и някой отдельонен командир да ги командват. На другият ден разпореди да взема младите войници, макар, че все още не се бяха заклели и да сменя караула из град Варна, тъй като нашата рота даваше караул в момента. Заменихме старите войници, те се завърнаха в казармата, веднага получихме заповед всички да се строят пред търговското училище, цялата дружина е строена и проверката е направена, дружинния командир ни поздрави, държа реч за фронта, какво предстои да правим, най-важното да запазим Родината, каза ни , че целия състав ще замине за фронта, само младите войници ще останат, 1-2 офицери и на взвод по един отдельонен командир. Целият състав се завърна в казармата, за 1-2 часа всички бяха облечени с нови дрехи, раздадена бе суха храна, отново всички се построиха на плаца, музиката засвири “Шуми Марица”, ходом марш и целия състав пристига на гарата, влакът бе композиран, флота вече бе заел местата си, пехотинците от 8-ми приморски полк също се качиха на влака, дава се сигнал и композицията тръгва, войниците са изпратени с рев и сълзи, а те викат “ура”. Аз бях изпращач, тъй като бях отдельонен командир на първо отделение от 3-ти взвод, оставиха ме при младите войници да се грижа за тях. Върнахме се под строй в казармата, младите войници, като усетиха, че положението е сериозно и фронта може да е разбит, започнаха да бягат, някои се връщат, но дисциплината не е каквато трябва да бъде. Получавам хляб за 120 души, но виждам, че вечерта 40 хляба остават, значи 40 души са избягали при своите в града. Една вечер към 24 часа дойде ротния фелдфебел Йордан Русев и ми каза вземи 15 души войници и с офицера ще отидите на гарата да посрещнете влака, в който има много войници, които бягат от фронта. Отидохме на гарата разпределих войниците в шпалир, където ще спре влака за да се проверят всички граждани и войници, имаше много войници, които бяха с граждански дрехи. При проверката се оказа, че има 40 души войници бегълци от фронта, строихме ги отведохме ги в казармата, разпределихме ги по роти и по взводове, след 4-5 часа идва друг влак, пак проверка този път залавяме 50-60 души бегълци напуснали фронта. Отново по същият начин разпределяме ги по роти и взводове, това продължи една седмица. Така дружината стана 3,000 души, разхладката е дадена за толкова, хляба е даден, но на проверката и на храна хората ги няма. А те през оградата и телта, заминават си при своите, кой на село , кой в града, не желаят да се върнат. Съобщи се, че 8-ми приморски полк се завръща от фронта, отиваме с почетна рота и музика да ги посрещнем, дълго чакахме, цяла Варна се е стекла да посрещне полка, своите роднини, приятели, чуват се плачове. Дълго чакахме, към 8 часа влака пристига, музиката спира отдава се за почест, започнаха да слизат войниците фронтоваци, слиза и знаменосеца със знамето на 8-ми приморски полк, “ура” за знамето, строихме се фронтоваци и ние, съпроводени от гражданството отидохме пред катедралата след ритуала, тъй като нямаше място за всички в казармата голяма част бяха освободени, а ние по-малка част отидохме в полка. Всички войници от 39 до 43 набор са на местата си в полка, офицерите от 8-ми полк пристигнаха, полка отново се сформира, за командир на полка бе назначен, някой си Коларов, който беше късоглед и със слаб началнически такт, въпреки , че фронта бе пробит чужди войски във Варна няма.

 

Беше издадена спешна заповед всички в бойна готовност, обоза е готов, полка трябва да окупира Добруджа в срок от 24 часа. Полка премина през Аксаково и се отправи за Добрич, от там едни бяха отделени за Кобадин, други за Межиди, трети за Кюстенджа, а четвърти за Черна вода.

 

Аз бях определен за Кубадин, настанихме се по квартири, почваме учение, защото младите войници още не са обучени, това продължи около 15 дни. Един ден бях определен да приема обоз от линията, те бяха 4-5 вагона, бяхме разтоварили 3 вагона, а за останалите дойде заповед да не ги разтоварваме, даже дойде заповед да натоварим обратно, тези които бяхме разтоварили. Преди няколко дни, хазяйката, където бяхме отседнали на квартира, която беше немкиня ми каза ”домно Жорж, румънците идват и ще си вземат Добруджа, това казвам само на теб”. Същата вечер ме извикаха и ми наредиха да взема взвода на който бях взводен подофицер и един офицер с мен да отидем да приемем един обоз с провизии на брашно от фулж чифлик, брашното да закараме в Мижидие да го натоварим на вагони за България, други провизии с каруци да изпратим за Варна. Отидохме в Мижидие вагона бе натоварен, поставих един войник вътре, но останаха още 30-40 каруци с брашно, които не можахме да изпратим поради това, че в този момент пристигнаха френските войски. Веднага поставиха часовой на гарата и комендант, ние като видяхме това се върнахме обратно вечерта в Кубадин с каруците и багажа. Преспахме там, сутринта рано получихме заповед да пътуваме за Крави Попица, защото окупаторите ще ни вземат всичко и ще го раздадат на румънците.

 

 

ПО-ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ОБИЧАИ В с. КУРУДЕРЕ

 

Заговезни за Рождество Христово

 

Събираха се, роднини, приятели и комшии в най-голямата къща. Всяко семейство носи, най-хубавата манджа /ядене/, баница и вино. След като се съберат преди да започне храната домакина става поздравява всички с добре дойдохте, леки пости да постиме весело да дочакаме Рождество Христово. Заповядайте на ядене през това време жените са приготвили яденето, кой каквото донесъл се слага на масата, а също и вина. След малка закуска започва да вървят саралиите една след друга Започват наздравици “Наздраве, сполай ти”

 

Някои от жените, които са се нахранили, започват да пеят на субат.

 

1. Мили му гости дойдоха, тръци, турци, ямболци, ямболи та анадолци,

те като отдолу идеха и за Милена питаха

де седи Милен чорбаджи, ми дека са му къщите

къщите, чердаклиите, дюкенят пармаклията

 

2. Събрали ми се събрали на яловите говеда

цялата смъртна дружина, да ядат холан и пият

бъчва с вино изпили и върла бистра ракия

 

3. Знаеш ли мамо, помниш ли,

когато беше кишето, подир кишата сушата

подир сушата зла зима

та овцете измряха, овцете и говедата

останаха чобаните с гегите,

а говедарите с криваците

 

4. Иринка песента изпяла на Великите Заговездни

срещу голамото тримеро,

като си песента изпяла и се е болна разболяла

на тримерото умряла

 

Яденето и пиенето продължават докато песните пеят, при напущане си целуват ръце с големи пожелания.

 

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

 

Срещу Рождество Христово се вари жито, боб дава се вино, прави се кулак за вечеря. Цялото семейство се събира около ниска софра. Всичко се слага на софрата, най-стария от мъжете взема палешника от дървеното орало, слага огън тамян, запалва се свещ на виното, прекажда всичката храна и всички присъстващи, взема /Вечернята/ кулака, туря го на главата, чупи на две и се гледа в коя ръка е по-голямо парче. Ако се падне в дясната ръка, значи зимните посеви ще бъдат по-добри, а летните по-слаби.

 

На огъня е сложен кютук, който да издържи огъня до като дойдат коледарите.

 

КОЛЕДАРИТЕ

 

Коледарите се приготвят като репетират предварително песни, приготвят си също и касиер, магаре за колаците и котка за сланината. По стар обичай най-напред се отива при мухтарина /кмета/ и след това се почва наред. Когато коледарите излязат от мястото, където са се подготвяли на път за мухтарина се почва песента :

 

Горице ле, люлякова

Люлякова дамянова

Що си толкоз повехнала

Повехнала, погрознела

Снощи минаха три синджира

Млади роби

Първия синджир

Все млади момци

Втория синджир

Все млади моми

Третия синджир

Все млади булки

 

Стига се до вратата на мухтарина, вратата е затворена, за да попеят коледарите.

 

Първа песен:

Стани, стани Нине, Нине господине

Стани отвори ни, стани отключи ни

Че ти носим добър хабер

Добър хабер от господа

Овце ти се изагниха

Крави ти се отелиха

Стани, стани Нине

Стани отвори ни

Стани отключини

 

В това време вратата се отваря, всички са на крак.Мухтарина седи поздравяват го всички.

 

Водачът на Коледарите приготвя всички за песен, по стар обичай на мухтарина се пее следната песен :

 

Кукувичка покуковала

Колкото е покукувала

Толкова се е веселила

Че си има чорбаджия

И си има много имане

Много имане, много овце

И си има чорбаджия

И си има много говеда

 

Мухтарина има син ерген, пее се следната песен за него :

 

Добър юнак кон седлае

Оседла го синьо седло

Оседла го жълта юзда

Въседна го, че му даде

Длъго друме

 

Ако мухтарина има и мома, на нея трябва да се изпее следната песен:

 

Малка мома, двори мете,

Двори мете, сълзи рони

От там мина по-стар Брайно

Той на мома проговори

Мари моме малка моме

Що не метеш и да пееш

Ами метеш и си плачеш

Отговаря малка мома

Как да мета и да пея

Татко иска да ме глави

Майка иска да ме жени

Пък я си искам да си по йода

По йода и да си полевтерувам

Да си направя тонките дари

Тонките дари, златните порти,

Че като дойдат сватовници

Да ги въведа отде изток

Да ги изведа отде запад

 

Домакинята носи подаръка, подава се на попа, който е отреден да изпее колака, започва песента :

 

Ела боже поможи

Що сме пътя пътували

Тъмни нощи претърпели,

Че дойдохме в наш го брата

Почукали потропали

Ние мислим, че е сърден,

А той ни отвори, ни нахрани,

Ни нахрани и напои

Да му даде господ

Двама сина, кат два ангела

Да орат черни угари

Да си сеят жълта пшеница

Кажете момци АМИН

Всички отговарят АМИН

Напускат къщата на Мухтарина и пеят песента :

Ние навънка, Господ навътре

Колкото звезди в синьото небе

Толкоз здраве на таз къща

 

Коледарите започват да пеят подред на всички къщи. Може от тук да се разделят на 2-3 групи, както са се подготвили. Събраните пари, сланина, кулаци отделят за един обяд, а останалото даряват на църквата.

 

ВЕЛИКИЯТ ПОСТ

 

Пак се събират по домовете при по-големите за да заговеят, като се прощават /иска се прошка/ по-малки искат от по-големи, прощават се взаимно с пожелание “здраво, живо дочакване възкресение Христово, така също когато сбирнината се прескача, всички си целуват ръка и си пожелават добро за Възкресение Христово.

 

Велик ден Възкресение, софрата като се сложи, първия ден, до третия ден софрата не се вдига в чест на Възкресението, който дойде в къщи да сяда на софрата.

 

ГЕОРГЬОВ ДЕН

 

Всички си колят агне, но преди да се заколи курбана, агнето се занася в църква или манастир, очита ги попа, заколвахме ги на ряката, която минаваше край село, за да изнесе водата кръвта която ще изтече от агнето. До Георгьов ден мляко и агнешко месо не се ядеше, овците срещу Георгьов ден се издояват, прави се прясно сирене и се раздава за здраве на добитъка. За Св. Св. Константин и Елена тогава се отбиваха агнетата, млекото се правеше на сирене, а сиренето се носеше на мандра, като се обработваше за сирене и кашкавал.

 

ЛЮБОВ, ГОДЕЖ, СВАДБА

 

Любовта на момите и момците ставаше на хорото и по межиите /седенките/, обаче не се допускаше събирането на момците и момите, нито пък игрането на хорото заедно един до друг. Допускаше се на хорото да играят един до друг само близки роднини, брат и сестра, първи братовчеди, най-много се отстъпваше до втори братовчеди, кръсник и кръсница, иначе хорото не може да се сключи, ако хорото няма родство да се сключи, то се съединява и с чужди, обаче те никога не се хващат за ръце, а само за кърпичка.

 

След като е получило устно съгласие между двете страни, изпращат се двама или трима души от страна на момчето, за да се даде нишан /знак/ за сгодяване, уговарят се и ако момичето и неговите родители се съгласят, тогава се дава нишана, който може да бъде златни пари, пръстен, забрадка или нещо друго, това обаче се прави скрито, то не се обявява докато не стане официално годежа.

 

Самият годеж се прави по следния начин:

 

Родителите на момчето и роднините, които са поканени пристигат на тържеството, приготвя се от момчето дар за годеницата, а за по близките по някой подарък. На годежа се отива заедно с музика гайда, цигулка, хармоника или друг инструмент. Дарът на момчето го носи, сестрата на момчето, ако няма, братовчедка. Когато влязат в къщата поздравяват, честитят на сватовете, отговарят “сполай ви”, всички сядат на трапезата, която е на земята, послана с килими и възглавки, всички сядат, но никой не яде, нито пие, а родителите на двете страни сядат заедно. В това време, момичето или жената която носи дара, занася го и го предава на бащата на момичето, като му целува ръка и му честити. В този момент бащата открива чеиза, подаръка пред цялата трапеза, показва алтъните и другите подаръци пред всички да видят, какво се дава, да бъдат свидетели при нужда. Бащата вика годеницата, преди да пристигнат, посрещат ги с бъклица вино и мезе на двора, като преди това в двора на булката са направени пейки за сядане, където да се изчака докато се приготви булката, а вън на двора почерпване хоро, и песни.

 

[Back to Main page]