Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

 

30. Изоставените в Мала Азия български имоти и Ангорският договор

 

 

Заставени да напуснат родните си места, малоазийски те българи не са могли да вземат друго със себе си, освен дребен багаж. Не са имали възможност да продадат имуществото си, нито да се снабдят с документи от турските власти за това, което са изоставили.

 

В Сборника на Главната дирекция за бежанците от 1932 г. се съдържат твърде непълни сведения за изоставените недвижими имоти и движимо имущество от 1650 български семейства, изселени през 1914 г. от Мала Азия. Данните сочат: 1527 къщи, дюкяни - 109, стопански сгради - 1070, мелници - 106, ниви - 249 130 декара, ливади 3867 декара, градини - 2664 декара, гори - 124 855 декара. Или всичко недвижими имоти и движимо имущество на обща стойност 481 377 961 долара. [1] За всички тези имоти и имущества малоазийските българи-бежанци не са получили никакво обезщетение.

 

Богатите семейства притежавали по 500-800 и повече декара земя, средните по 100-120-150 декара. Най-бедните по 50 и повече декара.

 

Непосредствено след преврата в България на 9 юни 1923 г. правителството на Ал. Цанков предприело постъпки за нормализиране на отношенията с Турция, като се сключи договор за приятелство между двете страни. Това правителство, дошло на власт с преврат, се нуждаело от такъв договор, за да зарегистрира някакъв успех във външната си политика, да направи пробив в международната изолация, в която изпаднало. Кемалистите добре разбирали, че правителството на Цанков

 

 

1. Изчисленията са по цени в Турция към 1982 г., приравнени към щатския долар.

 

263

 

 

е много притеснено, както от вътрешната опозиция, така и от международната изолация и се възползвали от неговата слабост и затруднения. За сключването на договора те поставили условия, каквито не биха поставили на правителството на Стамболийски, което косвено подкрепяло освободителната борба на нова Турция срещу чуждестранната окупация на обширни райони в Мала Азия, Източна и Западна Тракия, както и Цариград. Първото условие било освен договора да бъде подписан Протокол, като неразделна част от него, за уреждане на въпросите на изоставените от бежанците турци и българи имоти в двете страни. Второто условие: да се признаят и гарантират еднакви права на "мюсюлманското малцинство" в България и на българското в Турция, каквото не съществувало, с изключение на българите-мохамедани, но Турция не ги признава за българи. През 1913 г. били изгонени иточнотракийските българи, през 1914 г. - малоазийските българи. Третото условие било двете страни да се споразумеят за размяна на неравните по количество и стойност имоти на изселниците, като тези имоти в голямата си част станат собственост на държавата, в която се намират. По количество и стойност изоставените в Турция български имоти надвишавали десеторно турските в България.

 

Турската страна преследвала една голяма национална цел със сключването на Договора и на протокола към него, без това изрично да се упоменава: България да се откаже от всякакви претенции за българската земя Източно Тракия и с оглед на тази цел да не се допусне завръщането на източнотракийци по родните им места.

 

Главният български представител на преговорите бил Симеон Радев, известен дипломат, автор на "Строителите на нова България", но без познания по конкретните икономически и финансови въпроси, които се разглеждали и решавали. Той нямал при себе си и експерти, поради което се налагало често да прескача до София за консултации и инструкции. Преговорите продължили дълго, неколкократно били прекъсвани, но накрая турските условия били почти изцяло приети. Договорът и протоколът към него били подписани на 18 октомври 1925 г. в

 

264

 

 

Ангора (Анкара).

 

Това е един от най-несправедливите договори в новата българска история, които българско правителство е сключвало. Този договор, който най-широки среди на българската общественост и по-специално източнотракийските и малоазийските българи нарекоха "предателство", трябва да се знае и помни, за поука и на сегашните и бъдещите български управници и дипломати.

 

Подписването на Ангорския договор предизвиква бурни протести в България. Тракийската организация свиква митинги, събрания, организира манифестации в градовете, в чиито райони живеят тракийски и малоазийски бежанци: Хасково, Ивайловград, Бургас, Варна, Пловдив, Нова Загора, Айтос, Свиленград, Поморие, Нови пазар, Стара Загора, Шумен, Свищов. Приемат се резолюции с искане парламентът да не допусне ратифицирането на договора и протокола към него.

 

В София е свикан Десети извънреден тракийски събор, в който участват представители-делегати на източнотракийските и малоазийските българи-бежанци от цялата страна. На 26 май 1926 г. съборът приема единодушно Меморандум до Народното събрание и до всички депутати, в който се заявява:

 

"Основните положения, на които почива договорът, са не само пакостни от гледището на българските държавни и национални интереси, но и несправедливи и жестоки спрямо тракийските българи. Не бива да се забравя, че българите от Източна Тракия бяха изгонени през 1913 г. насилствено от турската власт от родните им огнища. Тия богати стопани бяха принудени да изоставят всичките си имоти."

 

В Меморандума се подчертава, че "турските изселници са се изселвали от България доброволно, без никаква принуда, като са продавали имотите си лично или чрез уполномощени от тях лица".

 

В Меморандума се изтъква и друг важен факт: "В договора се говори за взаимно покровителство на малцинствата. Може ли обаче да се смята, че се прокарва принципът на взаимност и справедливост, когато в Турция има само 3-4

 

265

 

 

хиляди души българи, които и сега дори са подложени на насилия и преследване, а в България 680 000 мюсюлмани се радват на пълна свобода и действително покровителство? Би могло да се говори за взаимност само ако Турция позволи на тракийските българи да се върнат по родните си огнища като бъдат възстановени в пълно владение на имотите им и върху тях се разпростре покровителството, за което се говори в договора. Но понеже Анкара упорито и категорично отказва да стори това, очевидно става, че не може да се говори за никаква справедливост."

 

С Меморандума представителите на тракийските и малоазийските българи-бежанци отправят предупреждение: "При това положение вмъкването на специална клауза за покровителство на мюсюлманското малцинство открива възможността, при наличието на крайноагресивната политика на днешна републиканска Турция, за вмешателство от турска страна във вътрешния живот на Царството."

 

Пожертвуването на българската национална кауза и идеал за Тракия е друг момент в договора, към който Меморандумът привлича вниманието на обществеността: "Ангорският договор унищожава основите на българското право върху Тракия, към която от векове насам бе устремен нашият народ."

 

В заключение на Меморандума се заявява: "Десетият извънреден събор на тракийските изгнаници и бежанци издига своя глас на протест срещу тоя жесток и унищожителен договор и заявява, че нашите права над вековните ни имоти са свещени и неотменими.

 

В името на националните интереси ние апелираме към вас да изпълните вашия дълг, като отхвърлите единодушно Ангорския договор и защитите правата и интересите на тракийци и на българското племе и достойнството на нацията."

 

Меморандумът е подписан от членовете на Върховния изпълнителен комитет на Тракийската организация: Димитър Попниколов - председател, д-р Никола Чилов - подпредседател, Михаил Д. Балджиев - секретар, и от всички делегати на събо-

 

266

 

 

ра, представители на източнотракийските и малоазийските българи-бежанци. От името на малоазийските българи са поставили подписите си делегатите: Иван Н. Кабаиванов и Тодор Трандафилов, бежанци от с. Мандър, Георги В. Генов и Димитър Н. Перчемлиев, бежанци от с. Коджа бунар, Сотир Петков, бежанец от с. Киллик, Стоил Димитров, Коста Бакалов и други делегати, представители на малоазийските българи бежанци от различни села в Мала Азия. В изказванията си те обърнаха внимание, че и малоазийските българи не са доброволни изселници, а принудени да напуснат родните си места с насилия, като са изоставили всичките си имоти и имущества.

 

Поради масовите протести в цялата страна правителството внася в Народното събрание за ратифициране на Договора за приятелство между България и Турция, подписан от правителството на Ал. Цанков на 18 октомври 1925 г., едва в края на май 1926 г., когато министър-председател е Андрей Ляпчев.

 

Най-пламенни защитници на интересите на тракийските и малоазийските българи бежанци са депутатите тракийци, чийто главен говорител е Димитър Попниколов, председател на Върховния изпълнителен комитет на Тракийската организация, основател и главен редактор на в. "Тракия", печатен орган на организацията. Той призовава Народното събрание да отхвърли договора.

 

Против ратифицирането на договора се изказват депутати от името на различните парламентарни групи: Кръстю Пастухов и Илия Янулов от името на парламентарната група на Социалдемократическата партия, Никола Борисов от името на парламентарната група на БЗНС, д-р Александър Гиргинов от името на парламентарната група на Демократическата партия, Илия Георгов от парламентарната група на Радикалната партия, Иван Каранджулов от името на бежанците от Македония. Депутатът от управляващото мнозинство Димитър Янев също се обяви срещу договора.

 

Илия Янулов запита бившия министър на външните работи Хр. Калфов от правителството на Цанков "как през 1925 г. е допуснал всички тези клаузи в един международен договор, които и васалното княжество не е допускало, а ги е допус-

 

267

 

 

нала независима България, и то при условия, когато не сме под ударите на Нъойския договор, не сме под ударите на победителите".

 

Кръстю Пастухов заявява: "От тази спогодба българското правителство излиза с голям пасив от гледище на държавните интереси."

 

Никола Борисов прочита резолюция на Върховния съюзен съвет на БЗНС, с която се настоява Турция да разреши завръщането на бежанците в родните им места.

 

На 27 май 1926 г. правителството налага ратифицирането на договора с мнозинство само от 14 гласа.

 

Протестната кампания на източнотракийските и малоазийските българи продължава и след ратифицирането на договора. В статия във в. "Тракия" от 4 октомври 1929 г., озаглавена "На вниманието на бежанците от Мала Азия" Коста Георгиев пише, че турската страна не изпълнява задълженията си по договора, които са в полза на малоазийските българи. Тя не допуска малоазийски българи да се завърнат в селата си в Мала Азия и да влязат във владение на имотите си, да ги продадат или да ги предадат на свои пълномощници за използване. Той цитира случаи, когато малоазийски българи-бежанци, тръгнали за Мала Азия, са спрени в Цариград, и заплашени: "Можете да заминете обаче за главите ви не отговаряме, а за продажба на имотите ви и дума да не става."

 

В "Тракийски сборник", кн. 3 от 1932 г., писателят Константин Н. Петканов пише, че договорът е против действителността, против народните стремежи, игнорира живота и усилията на десетки поколения, не държи сметка за Тракия, "земята, която е легнала в сърцето на българина". Той разглежда всеки параграф от договора и протокола, за да покаже колко той е недопустим от българските национални интереси и интересите на тракийските и малоазийските бежанци. Като цитира текста на параграф А на протокола за признаване националните права на мюсюлманското малцинство в България и на българското национално малцинство в Турция, той подчертава: "В момента, когато се редактира горният пасаж, в Източна Тракия няма българско малцинство. Всички бълга-

 

268

 

 

ри са прогонени от турските власти, като са оставени в Лозенград, Одрин и селото Курфалъ жалки остатъци от семейства, тъй като турското правителство не признава за българи българите мюсюлмани. Това значи, че с тази клауза се защитават правата само на турците в България. В никой случай - пише К Петканов - не биваше да се приеме подобен пасаж: в протокола, тъй като той санкционира "добрата воля" на Турската република да даде права на българското малцинство, което в същност не съществува, като с това се хвърля дебело було върху варварската и нечовешка постъпка на турската власт, спрямо българското население в Източна Тракия, което бе безпощадно ограбено и прогонено."

 

"Узаконен грабеж" нарича Петканов клаузата за имотите на бежанците. "Ветрогони" нарича той авторите на договора, с който се прокламира "ненакърняем мир и искрено и вечно приятелство между Царство България и Турската република". Писателят на тракийската земя, роден в с. Каваклия, Лозенградско, изразява възмущението си срещу правителството, подписало договора: "Без някой да те принуждава, даваш си съгласието, подписваш договор, с който се признава правото на Турция да смята Тракия за своя земя." А за крещящата неправда към източнотракийските и малоазийските бежанци, пише: "Щетата, която се нанася на българите от Източна Тракия и Мала Азия, е огромна."

 

Любопитно ще е за читателя да узнае какво е било отношението към Договора за приятелство между България и Турция и протокола към него, на Михаил Герджиков, главен ръководител на Илинденско-Преображенското въстание в Одринско през 1903 г.

 

През 1925 г. Герджиков е бил политически емигрант в Цариград и от близо е следял преговорите за сключването на договора, който пряко засяга интересите не само на източнотракийските и малоазийските българи, йо и националните интереси на България, българската национална кауза за Тракия, за която той се е борел.

 

В личния му архив, предоставен ми от дъщеря му Магда и

 

269

 

 

внучката му Надежда Недкова, намерих много негови публикации и ръкописи от онова време. Тук ще цитирам по-обширно негов ръкопис на статия, неизвестно къде публикувана в чужбина във връзка с преговорите и сключването на Договора за приятелство между България и Турция.

 

Според Герджиков българското правителство се е отнесло "престъпно безотговорно" като е изпратило в Анкара за преговорите делегация, в която не е имало нито един специалист по разглежданите и решаваните въпрос. В същото време турската делегация била ръководена от министъра на външните работи Тефик Рющю Арас, най-талантливия дипломат на нова Турция, подпомаган от голяма група експерти. Преговорите били водени в столицата Анкара и турската делегация можела всеки момент да се консултира и с други експерти и с правителството. "Турското правителство - пише Герджиков - бе поверило цялата работа около преговорите в ръцете на специалисти, които основно проучваха третираните въпроси и умело успяха да прокарат в самия договор клаузи, чието значение българските делегати дори и не подозираха. Едва след подписването на договора, когато съдържанието му стана достояние на по-широк кръг хора, между които и знатоци на третираната материя, се видя и с ужас се констатира колосалната грешка, за да не кажем престъпление, което българската делегация е извършила при подписването на договора за приятелство с Турция."

 

Герджиков обвинява и турското правителство за подписването на този договор. Той упреква кемалисткото правителство, че в отношенията си към България се връща към политиката на султанската потисническа държава. "В договора за приятелство и в протокола към него - пише той - са приети такива искания на нова Турция, каквито и стара Турция никога не е мислила да предяви някога към българите. В него се приема слепешката да се върне историята с 50 години назад... Васалното на Турция княжество България през цялото си съществувание не призна никакви права на тия турски собственици. А независимата българска държава, и то при управлението на хора, които уж издигат

 

270

 

 

България над всичко, остави да се вържат ръцете ѝ и да се сложи на шията ѝ нов робски синджир и задължения, които не само днешните, но и далечни поколения ще изплащат."

 

Тези последици се изплащат вече от много поколения, включително и от днешното. А турците в България са напълно равноправни граждани на българската държава. Те имат свои представители в изпълнителната, законодателната и съдебната власт, депутати в Народното събрание, кметове и общински съветници. В български училища се изучава турски език. В Турция са останали само българи-мохамедани, чийто майчин език е българският, но турската държава официално ги е провъзгласила за турци. Може ли някой да помисли, че е възможно в училища в Турция да се изучава български език, след като не се признава и не се допуска изучаването и на кюрдски език, който е майчин език на 15 милиона кюрди в Турция. Кюрдите също са провъзгласени официално за турци.

 

Турци изселници от България могат, когато пожелаят, да идват в България, да се установяват наново на постоянно местожителство, да възстановяват собствеността на земеделските си земи и да се настаняват в родните си къщи. Може ли някой да си представи източнотракийски или малоазийски българин да се завърне в родното си място, да възстановява собствеността на земите си и на дома си. Кой българин бежанец ще посмее да се заселва наново в Турция и кой ще му позволи да стори това? При кого може да иде на гости в родното си село?

 

Много турци изселници от България получават пенсиите си, идват да се лекуват в български здравни заведения, да гласуват при избори. Някои са запазили българското си гражданство, за да се възползват от него, въпреки че са приели турско гражданство.

 

Правата, които са признати с Ангорския договор на българите-бежанци от Източна Тракия и Мала Азия като "еднакви" с правата на турците изселници от България, са илюзорни, те са неизползваеми. Турската страна не изпълнява клаузите на договора, които признават тези права, колкото и ограничени да са те.

 

271

 

 

Съюзът на тракийските дружества в България неведнъж е поставял тези въпроси пред държавните и правителствени институции, пред парламента. През юли 1992 г. Министерството на външните работи уведоми Централното ръководство на съюза, че негови предложения ще бъдат поставени на разглеждане в бъдещите разговори и консултации с турското правителство по проблеми от имуществен, финансов и социален характер.

 

На 11 ноември 1995 г. Министерството на външните работи наново информира Централното ръководство на Съюза на тракийските дружества, че по въпроса се работи в министерството.

 

От 18 до 20 ноември 1996 г. в София пребивава турска парламентарна делегация, ръководена от председателя на комисията по външните работи при турския парламент Седат Алоглу. Тя имаше срещи и разговори с български парламентаристи, с председателя на Народното събрание академик Благовест Сендов, с председателя на парламентарната комисия по външните работи Н. Камов. При разговорите турските парламентаристи се ангажирали да поставят пред своя парламент въпросите за българските имоти в Турция.

 

През първата седмица на декември 1996 г. в София се състояха тридневни политически консултации между заместник-министрите на външните работи на България Иван Христов и на Турция Али Туйган. Както бе съобщено, разменени са били мнения по имуществени и социални проблеми, поставени от двете страни и е било договорено обсъждането им да продължи на експертно равнище още в първите месеци на 1997 г. Между тях са поставените от българската страна въпроси за българските екзархийски имоти в Цариград и имуществени и социални проблеми на източнотракийските и малоазийските българи.

 

На 12 май 1997 г. председателят на Съюза на тракийските дружества Костадин Карамитрев се обърна с паметна записка към президента на Република България Петър Стоянов по повод предстоящото му официално посещение в Република Турция. В записката се казва: "Над 600 хиляди са тракийските бежанци от Източна и Западна Тракия и българите от

 

272

 

 

Мала Азия, прокудени от родните им места след войни и въстания.

 

С особена острота се открояват трагедията и нейните последици от изгонването на тракийските българи от Източна Тракия и Мала Азия след Балканската война."

 

В паметната записка се напомнят клаузите на Ангорския договор от 18 октомври 1925 г., един от най-несправедливите договори, които България е подписвала и същевременно се подчертава, че от турска страна не са изпълнявани онези клаузи, с които се признават определени права на собственост върху имоти и други имуществени и финансови права на българите бежанци от Източна Тракия и Мала Азия, изгонени от родните им места през различни периоди.

 

"Съюзът на тракийските дружества в България - гласи записката - счита за свой дълг да Би предложи да поставите официално пред президента на Република Турция проблема за имотите на българите, изгонени от Източна Тракия и Мала Азия, като съществуващ проблем между двете държави и да призовете турската страна за преговори."

 

Позицията на Съюза на тракийските дружества е ясна и многократно изразявана: България да постави на масата на преговорите с Турция проблема за имотите на българите от Източна Тракия и Мала Азия и да не бъдат решавани имуществени и социални въпроси на изселилите се български турци, докато не бъдат решени аналогичните проблеми на българите, изгонени от Източна Тракия и Мала Азия.

 

На 28 октомври 1997 г. БТА информира, че потомци на султанския род Гираите, които живеят в Турция, са предявили искания за наследяване на обширни площи земеделски земи, гори и други недвижими имоти в землището на гр. Върбица, Шуменско. Тамошната поземлена комисия по закона за земеделските земи им е дала част от земите - 225,7 декара. За останалите те продължават да водят дела пред българския съд. Подобни съдебни дела се водят и в други места на страната.

 

Цитирайки тази информация на официалната българска осведомителна агенция, Съюзът на тракийските дружества в декларация от м. ноември 1997 г. изрази съжаление, че тя е била

 

273

 

 

отмината с мълчание и безразличие от съответните отговорни държавни институции. В декларацията се заявява: "Съюзът на тракийските дружества най-енергично протестира срещу раздаването на български земи и имоти на наследниците на османските поробители. Ако това продължи, българите могат да загубят родната си земя, а българската държава своя територия. Същевременно Турция не допуска нито един българин до частните му имоти в Източна Тракия и Мала Азия, заграбени от турските власти главно след Балканската война и възлизащи на 4-4,5милиарда долара."

 

В навечерието на пристигането на турския министър-председател Месут Йълмаз в София през ноември 1998 г. за разговори с българския премиер Иван Костов Съюзът на тракийските дружества наново постави пред българското правителство въпроса за имотите на източнотракийските и малоазийските българи. С писма до президента на Република България Петър Стоянов, до министър-председателя Иван Костов, до председателя на Народното събрание Йордан Соколов и до министъра на външните работи Надежда Михайлова, председателят на Съюза Костадин Карамитрев изрази подкрепата на тракийци на политиката на България за добросъседски отношения и сътрудничество между двете страни на основата на принципите на взаимното зачитане на независимостта и суверенитета, невмешателството във вътрешните работи и реципрочността. Същевременно той изрази позицията на Съюза на тракийските дружества: да бъдат обезсилени приети решения за дадени български имоти на наследници на османските турци, да се спре разглеждането на всякакви претенции за български земи и имоти от потомците на поробителите - султански родове, паши и бейове и други грабители, насилствено отнети от българските им собственици през петвековното турско робство. С писмата наново се настоява България да постави на масата на преговорите с Турция проблема за имотите на българите, изгонени от Източна Тракия и Мала Азия и да не се решават имуществени и социални въпроси на изселилите се български турци, докато не бъдат решени аналогичните проблеми на източнотракийските и малоазийските българи-бежанци.

 

274

 

 

Към писмата бе приложено изложение по имуществените и финансовите искания на българите, изгонени от Източна Тракия и Мала Азия.

 

Според съобщения в печата въпросът за българските държавни и частни имоти в Турция е бил поставен от министър-председателя Иван Костов по време на разговорите му с турския премиер МесутЙълмаз.

 

В отговор на писмо на председателя на Съюза на тракийските дружества в България Костадин Карамитрев, с писмо от 2 декември 1998 г. министър-председателят на Република България Иван Костов заяви: "Във връзка с вашето писмо от 12 ноември 1998 г., в което се поставят въпроси, отнасящи се до имотите на тракийските българи в Турция, бих искал да ви уверя, че правителството съзнава тяхната значимост... От наша страна се прави всичко възможно за намиране на взаимноприемливо решение на въпроса... Нашето правителство ще продължава да отстоява интересите на тракийските българи на масата на преговорите."

 

Съобщено бе, че между двете правителства е уговорено през май 1999 г. да се състоят преговори по имуществените искания на тракийските и малоазийските българи. Но такива преговори не се състояха. Турската страна наново е настояла в преговорите през май да се разглеждат и решават само нейните искания. Българското правителство с основание е отказало да преговаря при това условие.

 

Съюзът на тракийските дружества в България с писма на 10 декември 1999 г. се обърна към председателя на Европейската комисия Романо Проди, посланиците в София на държавите членки на Европейския съюз и до посланиците на Турция, Русия и САЩ с настояване Турция да изпълни задълженията си, произтичащи от Ангорския договор.

 

Както се вижда от съобщенията и коментарите на турския печат, турската страна говори само за претенциите на изселилите се турци, за правото на собственост върху имотите им, за пенсии и социални осигуровки, за възстановяване на земеделските им земи, за признаване на трудов стаж. В Турция и дума

 

275

 

 

не казват за исканията на тракийските и малоазийските българи. От турска страна се предявяват искания и за признаване на двойно гражданство на българските турци, изселили се в Турция, за премахване на визовия режим. Така всеки турчин ще може свободно и когато пожелае да влиза и излиза от България, изселниците да получават пенсиите си, да възстановяват собствеността върху имоти, да се лекуват в български здравни заведения.

 

Наново логично изниква въпросът: може ли и ще може ли българин бежанец от Източна Тракия или от Мала Азия да се ползва от тези права и привилегии? А равнопоставеността и реципрочността са основни принципи в отношенията между държавите.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]