Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

 

14. Езикът на малоазийските българи

 

 

От всичко нетрайно в света езикът е най-трайното. Той мъчно се поддава на асимилационни насилия и на пропаганда и е най-трайният и съществен белег на народността. Изчезне ли езикът, обикновено изчезва и тя, народността. Затова на старобългарски ензик означава и "език" и "народ" - етническа общност. Услишите си въси ензики означава "Чуйте това всички народи" - пише доцент Стайко Кабасанов. [1]

 

Българският език, православната християнска вяра и традициите са решаващи фактори за запазването на българското национално съзнание на малоазийските българи, на съзнанието им, че са частица от българския народ. Изгубвали българската си народност онези единични наши сънародници, или семейства, които няколко поколения живели изолирани сред турци и гърци. За тези малоазийски българи К. Иречек казва, че говорели наполовина турски и се намирали вече на път съвсем да изгубят народността си. Други говорели наполовина гръцки. Това били българите в Бурса, Ескишехир, Едремит, Айвалък, Михалич, Ердек, Маниса, Балъкесир и други градове. Тези от тях, които своевременно не се завърнали в българските земи, били асимилирани, като най-напред изгубили българския си език. Така изчезнали българските махали в градове като Гьонен и Бандърма и българските села Симавла, Маната, Трама, Мата, Йенидже, Юкаръ и Ашаа Япаджикьой, Лиманкьой. Най-известното на европейците българско село в Мала Азия - Къз-дервент и селата Памукдервент и Йеникьой, в района на Из-

 

 

1. "Към корените на българския език и българската народност", сп. "Родопи", 1993 г., кн. 8, с. 5.

 

152

 

 

митския залив, откъснати и далече от българската селска колония в района на Баля-Бандърма също престанали да съществуват като български села към края на XIX в. Жителите им се изселили или са били асимилирани.

 

При смесени бракове между българи и гърци в тези градове и села децата, родени от майки гъркини обикновено научавали езика на майка си и преставали да се чувстват българчета. Гъркините упорито държали да направят гърци както децата си от бащи българи, така и други българи и българки в селищата, в които гърците съставлявали мнозинство и имали подкрепата на Гръцката патриаршия и на гръцката държава. Пазачът на българската болница в Цариград "Евлоги Георгиев" (от 1988 г. тя е турска и носи името на завоевателя на България султан Баязид) дядо Никола Чифлянов много негодуваше и гневно порицаваше както тези гъркини, така и сънародниците си, които се поддават на влиянието на гърцизма. "Ако в една българска махала има макар и една гъркиня, тя няма да научи български, но ще научи всички българки да говорят гръцки" - казваше той. Гърците и гъркините са считали за свой национален дълг и мисия разпространението на гърцизма. Според тях всичко гръцко било хубаво, гръцката нация стояла над другите, Господ разбирал само техния език. Българите са чужди на шовинизма. Те проявяват любопитство, любознателност и интерес към чужденците, към тяхната култура и език, някои и чуждопоклонство. Всичко това улеснявало гръцката асимилаторска политика сред българите в Западен Анадол. А в този район на Мала Азия до 1922-1923 г. живеело компактно гръцко население. И все пак здрав е бил българският корен, жив е бил българският дух, за да запазят народността и езика си българите в изолираните сред гърци и турци двадесетина български села. Имало и куриозни случаи: българи, изгубили родния си език, продължавали да се чувстват българи и да държат на българското. Л. Ив. Доросиев споменава за един одринчанин, който плачел, защото сънародниците му се присмивали, че казвал, че е българин, а не знаел български. Споменахме за най-богатия българин в малоазийския град Ердек, копривщенеца Неделчо, който през 1914 г. Поканил на гости в дома си служи-

 

153

 

 

теля на Българското генерално консулство в Цариград Злати Чолаков. Неделчо много се радвал, че му гостува представител на българската държава, който уреждал завръщането на малоазийските българи в старата родина. Неделчо и сестра му Райна живо се интересували и разпитвали за България. Неделчо казвал, че иска да се изсели в България, но не можел да продаде имота си. А този добър българин, както го нарича Чолаков, не знаел български и разговорът се водел на турски. Консулският чиновник забелязал окачени на стената портретите на българския цар Фердинанд и на гръцкия крал Константин. На въпроса какво търси в този дом портретът на гръцкия крал, Неделчо отговорил: "Да не се сърдят роднините." Съпругата на Неделчо била гъркиня. Ердек, епархийски център на гръцкия владика, играел важна роля за разпространението на гърцизма в българските села, които спадали към тази епархия. Освен това имало гъркини от Ердек, женени за българи в българските села. Те упорито насаждали гърцизма сред българското население.

 

Поради липса на контакти със сънародниците си в българските земи, с български книжовен език и печат, езикът на малоазийските българи не се е развивал. Той останал такъв, какъвто са го говорели дедите, прадедите и прапрадедите им, дошли от България преди няколко века. Непроменен до началото на XX в., като един от най-старите български диалектни говори, той представлява богат етноложко-езиков материал за научни изследвания на българския език през вековете от езиковеди и диалектолози. Новите думи са предимно от турски и гръцки произход, тъй като българските села в Мала Азия били заобиколени от турски и гръцки, държавната администрация била турска, а училищата до 1873 г. в много села и след това също били гръцки. Българските училища в някои от селата съществували от 1873 до 1906 г. И след това те били издържани от българите, но преподаването било на гръцки. И учителите и свещениците българи преподавали на гръцки.

 

Проф. Стефан Младенов определя езика на малоазийските българи като един от южнотракийските и източнородопските говори. Васил Кънчов го нарича "съвсем чисто тракийско

 

154

 

 

наречие", а проф. Л. Милетич казва: "Те говорят в главни черти оня клон от рупския диалект, който сега преобладава южно от Марица, по цяло Хасковско." Изключение прави говорът на жителите на с. Стенгелкьой, околия Лапсеки и на някои българи в други села. Стенгелкьойци говорят костурското българско наречие в Македония, откъдето са дошли в Мала Азия.

 

Някои особености правят говора на малоазийските българи много благозвучен, живописен, мек и приятен. На първо място, това е произнасянето на старобългарската гласна Е двойно като Я, омекотяването на съгласни като "Н", "Л", "Р", "Т" и някои старинни диалектни особености.

 

Без да се изчерпват всички думи с я-тово изговаряне на е-двойно (ѣ), като примери могат да бъдат посочени: бяше, из-лязе, двя, двяста, нвяста, вятер, чувяк, недяля, вряме, ряка, вяйка, гняздо. Но в някои случаи ѣ се изговаря като "а": цало, цали (цяло, цели).

 

Ако с ь (ер малък) означим омекотяването на някои съгласни, бихме могли да изпишем думите: конь, тютюнь, огънь, соль, дюльбень (забрадка), шельмень (охлюв), день, копань, орань, кетень (лен), дармонь, Влидень (Великден), лялька (картунка), гъльчи, мъльчи, парцаль, канопаль (коноп), овчарь, пиперь, мумарь, комарь, алать (олио), зеть, пьтъ, пътька, бать (от батю) и др.

 

Характерни са също така показателните местоимения: соя (този), ноя (онзи), тяя (тази), няя (онези), сва (това), притежателните хи (й), хми (им), въпросителното кви.

 

Ударението в редица думи е върху първата гласна: жèна, мòма, дя̀те, ръ̀ка, нòга, òда (вода), бъ̀лха, ря̀ка, пòпара, глàва, съ̀рце, чèло, ỳхо, òко, но ухòту, ногѝте, ръкѝте...

 

В някои думи вместо "ч" се произнася "ц": цървен, цървено, църно, църноок, църница, цървя (червеи).

 

Нека споменем и умалителните: очиньки, ушиньки, дичиньки, ръчинъки, нужиньки, мънинка, кунинка (колко малко), тунинка (толкова малко).

 

Друга характерна особеност е употребата на звателен падеж в отговор на питане за името:

 

155

 

 

- Кък та викат?

 

- Мене ма викат Димитре (Иване, Стану, Мару, Добру...).

 

В речника на малоазийските бъгари има много думи, които рядко се срещат, някои изобщо не се срещат в други български говори, освен в Южна Тракия, по-специално в Хасковска област: кулизма (икона), рапка (царевица), драмела (джанка), пишка (боде, казва се упишках са, но и убодах са), ропа (дупка в земята), дам (обор), мърва (малко), кочур (кочина за прасе), пушигъз (шипка), галагонка (трънка), залга (залък), пъсно (мръсно, за дрехи), пюршюня (перушина), хортума (въже), надупен (по очи), възнак (по гръб), кукни (клекни), хала (пипа), одуша (задушница), клавам (слагам), побарни (пипни), обидвам (навестявам), сайдисвам (уважавам), ушници (обеци), паратъка (свободна, без работа), рюкам (викам), цирикам (крещя), калесвам (поканвам), хрипкам (скачам), скокуть (гъдел), бендисвам (харесвам), бъхте (бие), руданъ (чекрък), урадисвам (попадам), мурабе (война, от турски мухаребе), лахана (зеле), сугань (лук), бял лук (чесън), търкалета (колела), посарич (дрислю), меч-меч (пълзешком), каматно (красиво), кипричка, кипра (момиче или дете с красиви тънки устни), бендисвам (харесвам), калотишки (блазя им), докундисвам (засягам някого, в смисъл на обиждам), обидва (посещава, но и попълзяло по тялото насекомо), нвястичка (невестулка), шушка (прашинка), въза (връвчица), унка чорба (брашняна супа, от турски), каратопрак (чернозем, от турски).

 

От тези и с вече споменатите други думи могат да се съставят любопитни изрази като: Ни мой ма хала пу нугите, оть ма я скокуть (Не ме пипай по краката, защото ме е гъдел); Нимой ма гадаличка (Не ме гъделичкай); В съпта рапта нема (В събота няма работа); Рюкни сяя дичинки да дойдат тува (Викни тези дечица да дойдат тук); Мале ма, реч хми да ни цирикат толку (Мамо, кажи им да не крещят толкова); Оть си легнал надупен, легни възнак (Защо си легнал по очи, легни по гръб); Сяя жени утюват да берат пушигъз и галагонки за илач (Тези жени отиват да берат шипки и трънки за лекарство); Ку имаше мърва брашну и алать, щяхме да сто-

 

156

 

 

рим ленгиди (Ако имаше малко брашно и олио щяхме да направим ленгиди - вид небухнали мекици); Бързи чипишката с хортумата (Вържи младата козичка с въжето); Калотишка калмана Стана, ката день паратъка (Блазя на кумата Стана, всеки ден свободна, без работа); Тва са паратъки рапти (Това са празни работи); Църен ли е, цървен ли е, не е белли (Черен ли е, червен ли е, не личи); Бацни (или полюби) ръкъта на дядо (Целуни ръката на дядо); Бацни ма по бузата (Целуни ме по бузата); Урадисал (Попаднал на лошо място); Матурцата (бременна свиня) са упрасила; Тяхните думи много ма докундисаха (засегнаха).

 

В българското наречие на малоазийските българи има турски и гръцки думи, но те не са повече отколкото в българския простонароден говор до Освобождението на България, а и в книжовния език. Спомнете си цветущия език на Алековия бай Ганю Балкански, изпъстрен с турцизми.

 

На читателя ще направи впечатление различието в произношението на някои думи в народните песни и приказки на малоазийските българи. В говора на жителите на Коджа бунар и на създадените от роенето му села в Балянска и Бандърманска околия, казват ода, а не вода, хоро, а не иоро, алтъне, а не йълтъне, Влидень, а не Великден. "Черкови жа са затворят, попови жа са разпопят" е характерно за говора на чирпанлиите, които казват "Жа го обия и жа го излежа". Жителите на с. Стенгелкьой говорят македонско наречие на български език. В народните песни произношението е както в различните краища на България, откъдето песните са пренесени. Това е едно обяснение. Другото е, че след завръщането си в България малоазийските българи постепенно променят своя говор и възприемат говора на българите, в чиито селища са се заселили, като внасят промяна в произношението и в народните песни. Така проф. Русакиев е записвал песни на малоазийски българи през 1935 и 1936 г., т. е. повече от 20 години след преселването им, и местните говори не могат да не окажат влияние както върху говора, така и върху текста на народните им песни. Например либе и любе, дъще и синку (пак за дъщеря).

 

Въпреки това измененията са незначителни и словесното

 

157

 

 

творчество на малоазийските българи е запазило своята оригиналност и характерни особености.

 

Правят впечатление турските и турско-българските смесени фамилни имена, каквито се срещат и в България: Узунов (от узун - дълъг, висок), Караниколов (от кара - черен), Делидимов (от дели - луд или буен), Демирджиев (от демир - желязо), Коджаколев (от коджа - голям), Кючюков (от кючюк - малък). Често се срещат имена, които показват занятие: Терзиев, Абаджиев, Чешмеджиев, Кундраджиев. Някои мъже и жени носят прякори на имената на селищата от които са дошли: Гюненчето, Мандърлията, Боашехирлията, Гюбеллийката, и на селища в България, от които са се изселили - Чирпанлията.

 

Не се среща нито едно турско собствено име и презиме. Най-често срещаните чисто български имена са: Стоян, Стою, Вълчо, Перван (Първан), Златан, Дойчо, Лазо, Кънчо, Недялко, Пею, Нейко, Бойчо, Мичо, Славчо, Кръстю, Илчо, Далчо, Желязко, Железан, Злата, Добра, Стана, Неда, Сребра, Стоянка, Тяна, Стойка, Петкана, Калина.

 

Най-много са мъжките и женски собствени имена по православния християнски календар, каквито са и гръцките имена, но са побългарени: Христо, Георги, Иван, Димитър, Петър, Никола, Атанас, Тодор, Васил, Мария, Елена, Василка, Тодора... Рядко се срещат чисто гръцки имена като: Хрисула, Лулуда, Фотини, Деспина, Анеста, Хайдула.

 

Божана Михайлова от гр. Вълчи дол, в който има "Анадолска махала", е проучила родовия корен на фамилията Коста Георгиев Кехайов от Кожда бунар. Тя изброява 173 имена от 8 поколения. Първите от тях, родени в Мала Азия, спазват традицията. Най-често срещаните имена са Тодор - 9, Димитър - 8, Мария - 8, Никола - 7, Георги - 6. Тези имена носят 43 души от фамилията Кехайови, или всеки четвърти. От 173 имена на потомци от този корен има само едно чисто гръцко - Панаи. По-новите поколения, родени в България, вече кръщават децата си с "модерни", но в много случаи пак чисто български имена като Снежана, Пламен, Явор.

 

При завръщането си в България, след раздяла от две-три столетия, малоазийските българи откривали по фамилните си

 

158

 

 

имена родовия си корен, от който са се отделили и са заминали за далечен Анадол.

 

Част от всяка от големите фамилии Шишмановци, Чакъровци, Шереметевци, се изселили в Мала Азия към 1720 г., а друга част останали в Ивайловградско. Потомци и на едните, и на другите носят и сега същите фамилни имена. Двама души от фамилията Шереметевци: Димитър и Костадин, фигурират в списъка на закланите през 1913 г. от турците българи в с. Деведере (Камилски дол, Ивайловградско), откъдето част от тази фамилия се изселила в Мала Азия. Други българи от същата фамилия се изселили в Източна Тракия. Във в. "Тракия" от 7 март 1996 г. д-р Стамат Апостолов описва одисеята на момиче на име Танаса Шереметева, от Булгаркьой, спасено от един грък. Един ден гъркът получил писмо от свой племенник в Америка, който му пишел, че искал да се ожени за момиче от родния си край. Гъркът му отговорил, че в Булгаркьой има красиво момиче, което ще му хареса. Племенникът дошъл в селото и се оженил за осиновената от чичо му българка - Танаса Шереметева, и я отвел в Америка. По-късно двамата съпрузи дошли на гости в България и открили сестрата и други родственици на момичето в различни градове и села. Не е ли тази Танаса Шереметева от Шереметевския род, част от който останала в България?

 

Ако се разгледат списъците на избитите през 1913 г. българи в Камилски дол и други села в Ивайловградско, ще се открият и други с фамилни имена, каквито носят изселилите се преди близо три столетия българи в Мала Азия: Кумановци, Илчовци, Шоповци, Казаковци.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]