10. Българските села в района на Чанаккале в околиите Лапсеки и Бига
Втората група български села в Северозападен Анадол били в днешния вилает Чанаккале, наричан Калеи султание, на азиатския бряг на Мраморно море, в околиите Лапсеки и Бига (Боашехир). Това са по-нови села, създадени към средата на XIX век.
Урумче
Най-старото от най-новите български села в този район. Основано било от преселници от с. Юбрююрен (Горноселци), Ивайловград ско, през 1850 г. Селото се намира между две рекички, по течението на което имало много водни мелници. От там иде и второто му име - Дермендере, наричано още и Дерменалан.
Никола Караколев, син на българи от Урумче, преселили се в с. Козлуджа (Орешино) Ивайловградско, във в. "Тракия" от 30 юни 1994 г. дава твърде подробни сведения за селото по спомени на родителите си.
Във връзка с убийства на турци от жителите на с. Юбрююрен, Пехливана и Дели Коста били осъдени и изпратени в затвора в Одрин. След излизането си от затвора останали на работа в Мала Азия, в чифлика на богат турчин в района на Лапсеки. По-късно довели и семействата си. Заедно с тях тръгнали за Мала Азия още около 40 семейства. Така през 1850 г. било основано с. Урумче. Заселниците си построили къщи, някои мелници и дюкяни, но основният поминък бил от земеделие и скотовъдство. Между дошлите от Юбрююрен българи имало и въглищари, които и в Мала Азия продължили да работят като въглищари, произвеждали и продавали дървени въглища.
104
Лятна носия от селата Урумче и Чатал тепе
В селото било открито училище, издържано от българите, но преподаването било на гръцки. Построена била и черква, в която служел българинът свещеник Иван Атанасов Караколев, който имал завършено четвъртокласно образование. Свещеникът и най-будните селяни Тодор Карачимаков, Атанас Караколев, Теню Гайдаджиев, управлявали селото. Теню Гайдаджиев бил "най-ученият" човек на селото - завършил шести клас в гръцко училище, и бил четец и писар на с. Урумче. Българите и в това село в Мала Азия оказвали силна съпротива срещу асимилаторската политика на Гръцката патриаршия, запазили българския си език, българските обичаи и силно чувство на принадлежност към българската народност. За това свидетелствува и фактът, че взетите българи от Урумче войници в турската армия след 1908 г., между които Димо Тенев Гайдаджиев и Стойчо Чакъров, избягали в България.
Както и в другите български села в Мала Азия в Урумче всяко семейство имало по 5-6 и повече деца. Мара Чобанова имала 11 деца, а Султана Карачимакова -12. При разрастването на селото някои семейства основали в същия район нови български села, заедно с преселници от другите български села в региона.
Подложени на насилия от турските власти след Освобождението на България и особено след Балканската война, жителите на Урумче също се изселили в България. Първата група тръгнала от пристанище Бандърма за Дедеагач на 4 май с парахода "Цар Фердинанд", вторите - на 7 май 1914 г. с парахода "България". Първоначално били настанени в с. Карабунар, Софлуйско, а при второто им преселване - главно в Ивайловградско.
105
Чатал тепе
Наричано е още Чатал таш, а и Кьоклю су. И то е било основано от преселили се в Мала Азия българи от ивайловградските села през XIX в. Според статистическите сведения на Васил Кънчов през 1898 г. селото наброявало 70 къщи, а според Л. Ив. Доросиев - 80 къщи, което означава повече от 400 жители. Към 1914 г., според статистическите данни за изселените от Мала Азия български села, Чатал тепе е имало повече от 90 семейства. Изселниците тръгнали от пристанището Бандарма с параход "Цар Фердинанд" на 4 май 1914 г. и с параход "България" на 7 май. Превозени били до пристанището на Дедеагач и след това били настанени в различни села. Най-голям брой семейства се установили в Ивайловградските села Козлуджа (Орешино) - 62 семейства с 293 души, и в Зорназан (Свирачи) - 29 семейства със 150 души. Преди да преминат в Ивайловградско много от тези семейства временно били настанени в с. Карабунар, Софлуйско. Проф. Л. Милетич срещнал през юни 1914 г. тези семейства на път за Ивайловградско, разговарял с тях и направил групова снимка на жените, която послужи за корица на тази книга. В труда си - анкета за разорението на тракийските българи, в който е поместена снимката, той пише: "Тъкмо на изкачване, излизайки от Алвандере, срещнахме една група анадолски българи, бежанци, които се спускаха надолу, натоварили малкото си покъщнина на кираджийски коне, а всички други, мало и голямо, пеша. Бяха 40 семейства от малоазийското село Чатал (Лапсенска кааза), близо до Чанаккале. Селото било 80 къщи. Излезли с параход на Дедеагач преди два месеца, вардили там 40 дена карантина. Едни от тях се настанили в Ортакьойското село Зорназан (Свирачи), а тези тръгнали към Айтос, където в с. Кавакмахале имали свои съселяни, преселили се там в Руско-турската война 1877 година." [1]
През 1995 г. синове и дъщери на бежанци от това село посетиха родното място на родителите си. В броя от 7 март 1996 г. на в. "Тракия" Петра Мечева, която е била с групата, публикува
1. Проф. Л. Милетич. "Разорението на тракийските българи през 1913 г.", с. 89.
106
пътепис, в който четем: "Пристигнахме в с. Чатал тепе. Селото е разположено между два хълма. Неблагоустроено, с кирпичени къщи, може би от времето, когато там са живели българите, с малки, тесни улички, по които автобусът с мъка се придвижваше. Жените бяха облечени в шалвари, а мъжете в съвременно облекло: панталони, сака, каскети. Виждайки може би за първи път такива гости, селяните проявиха голям интерес. Събра се почти цялото село. Поканиха ни на чай в единствената кръчма. Авни, човек на средна възраст, ни каза: "От айтува съм." Той знаеше български език. Говореше на диалект и ни направи приятно впечатление. "Моите родители и деди са дошли тука от България. Турското правителство им казало: "Елата тук, ще ви дадем земя и къщи" - добави той. Друг местен жител, Дилявер Баш, ни каза, че селото е "мюсюлманско", като половината са "сърби", другата половина "българи".
Очевидно той нарича сърби и българи изселници турци и българи-мохамедани от Сърбия и България. Следващият събеседник наистина е бил българин-мохамеданин. Казвал се Шериф Кайлан. Добре говорел български и казвал, че е помак. "Да - казал той - аз съм българин. Синовете ми също знаят български. Само най-малките, внуците, не знаят, но и тях ще научим." Така че и в Чатал тепе днес се чува българска реч.
От писаното от проф. Милетич се вижда, че изселването на българите от Чатал тепе е започнало веднага след Руско-турската война през 1877-1878 г., когато са се изселили и първите групи семейства от селата Гьобел, Мандър, Байрамич, Хаджи Паункьой, Киллик и Чалтик. Срещнатите от него българи от Чатал таш знаели за изселилите се преди три десетилетия техни съселяни и родственици и тръгнали да ги търсят, за да се заселят в същите села в България.
Ново село (Чифлик)
Жители на Урумче и Чатал тепе закупили земи от чифлика на богатия чифликчия Казабашията от Чанаккале и създали
107
Ново село, наричано още Чифлика. Селото достигнало 35 къщи.
От трите села през.1914 г. в България се изселили общо 830 души. Б. Гюзелев цитира османска статистика, според която през 1911-1912 г. трите села имали население общо 1224 души [2]. Жителите им се заселили главно в села в Ивайловградско.
Стенгелкьой
Най-новото българско село в Мала Азия. Заселено било през 1875 г. от преселници от Костурско (Македония). Произходът на основателите му личи и от костурското им българско наречие, различно от говора на българите в другите български села в Северозападен Анадол. По сведения от Л. Ив. Доросиев в края на XIX в. селото имало 55 къщи с 312 жители, а според В. Кънчов - 60 къщи. Според преписката по изселването и настаняването им в Западна Тракия и в старите предели на България, броят на семействата бил 73. Всички жители на селото с изключение на три гръцки семейства били българи. Те се занимавали със земеделие и скотовъдсво, но много от тях работели в други села и градове като зидари и дърводелци, или като бичкиджии (работници в дъскорезниците).
Стенгелкьой се намирало в околия Бига, на двадесетина км от пристанището Кемер. В селото имало училище и черква, построени от българите, но учителят и свещеникът били гърци.
Стенгелкьой е едно от българските села в Мала Азия, в които през 1914 г. били извършени насилия. През април 1914 г. селото било нападнато от турски разбойнически банди, придружавани от полицаи и подкрепяни от властите. Изоставяйки цялата си покъщнина и имоти жителите на Стегелкьой побягнали към пристанището Кемер. Заедно с изгонени от съседните села гърци те били натоварени на турски параход, за да бъдат стоварени в Солун. Стенгелкьойци заявили на капитана на
2. "Исторически преглед", кн. 12, 1989, с. 54.
108
парахода, че са българи и с големи молби го склонили да ги стовари в Дедеагач, където били стоварвани изселваните от Мала Азия българи. За тези насилия съобщава окръжният управител на Дедеагач до министър-председателя Радославов: "Изгонените наши българи са голи и боси. Дали са им един час срок да напуснат селото Стингел (Стенгелкьой) и пеша заминали без всякакъв багаж:. По пътя ги срещнали въоръжени турци и ограбили всичките им пари и нанизите на жените. Каймакаминът на Кемер лично взел участие в ограбването."
Част от стенгелкьойци останали в Западна Тракия до окупацията от гръцката армия, други били настанени в старите предели на България. И днес в Несебър и в други селища има потомци на бежанци българи от Стенгелкьой.
Маната
Село в околия Бига. Фигурира в списъка на българските села в Мала Азия, съставен от В. Кънчов в края на XIX в. като едно от 20-те запазени български села. Жителите му Кънчов определя на "100 къщи". Те са дошли от Хасковско, Чирпанско, Старозагорско. Липсват сведения за преселването им в България през 1914 г. Вероятно те са се изселили от Мала Азия по-рано или са останали заедно с гърците и заедно с тях, смятани вече за гърци, са потърсили спасение в Гърция след катастрофата на гръцката армия в Западен Анадол през 1922 г.
Симавла
Наброявало около 35-40 къщи с 200 души българи преселници по произход от Хасковско, Чирпанско и Старозагорско, някои от тях били гъркомани. Напуснали Мала Азия след 1922 г. Част от тях отишли в Гърция, но 21 семейства - в България.
109
Байрамич
Днес околийски център, това е едно от големите села в околия Бига, вилает Чанаккале, през XIX в., в които са живели българи. Отбелязано е и в турски, и в европейски географски карти на Османската империя, включително в карта, издадена през 1847 г. във Виена.
Байрамич е разположено между Едремит и Ензине, в плодородна равнина на р. Мендерес, на 45 км южно от Чанаккале. Българските жители на това село също произхождали от Южна България - Хасковско, Старозагорско, Чирпанско. Според В. Кънчов през 1898 г. селото наброявало 30 къщи (имат се предвид български къщи). Останалите били гръцки и турски. До 1914 г. в Байрамич е имало български семейства, с които българите от другите български села поддържали приятелски и роднински връзки. Изселването на българите от Байрамич започнало непосредствено след освобождението на България през 1878 г., заедно с част от жителите на селата Гьобел, Чалтик, Мандър, Хаджи Паункьой, Киллик. Тези първи групи българи от Мала Азия, завърнали се в България, се установили в Провадийско и Свищовско.
В официалната преписка за изселването през 1914 г. не фигурират изселници в България от Байрамич. Вероятно тези, които са останали след 1914 г., също били смятани за гърци и заедно с гърците са избягали в Гърция през 1922 г. Сигурно не малко били избити по време на бягството им от настъпващата турска армия в Мала Азия.
Селата Трама и Мата в околия Бига също фигурират в списъка на В. Кънчов без упоменаване на броя на къщите и на жителите българи, нито кога са се изселили. И тези села престанали да бъдат български през XIX в. В преписката по изселването през 1914 г. също не се съдържат сведения за преселили се от тях в България. В тази преписка се споменават отделни семейства българи бежанци от малоазийските села Диен джан, Избигли, Иреиман, Куболиче без повече сведения. Вероятно това са били единични семейства в гръцки и турски
110
села или отделни гурбетчии.
Различни източници споменават и селата Кара бунар с 11 семейства, 57 души, Косинец с 8 семейства, Яхалан, Ченгелкьой, Йенидже и други.
Ако се изброят имената на всички села в Мала Азия, в които са живели българи, ще се получи цифрата не по-малко от 50. В това число не влизат села около Бурса и някои по черноморското крайбрежие на Мала Азия и в други райони, на които не се знаят и имената. Много от тези села са престанали да съществуват като български преди 1914 г. Жителите им или са изселени в България и Гърция, или са били погърчени.