9. Българските села в Северозападен Анадол
Ново село (Йеникьой, Къзълджилар)
Коджа бунар
Най-известното и най-голямото българско село в Мала Азия било Коджа бунар.
Първото описание на това село ни е оставил Васил Кънчов в изследването си "Из Мала Азия - пътуване към българските колонии" (1899 г.). "В планинската област на юг от Маняското езеро - пише той - се намира голяма и добре запазена българска колония с главно и централно село Коджа бунар. Това село се намира в планината Акчал, на около 3 часа на юг от Маняското езеро и на около 4 часа на изток от Гьонен. Има около 300 къщи."
Коджа бунар заема централно място в групата български села на юг от езерото Маняс, на около 15 км от езерото и на около 3 км на изток от реката Маняс чай, наричана от малоазийските българи Коджабунарската ряка.
За броя на къщите и на жителите на селото данните са противоречиви. Ако според В. Кънчов в края на миналия век то е имало около 350 къщи, според Яким Доросиев, абаджия в Балъкесир, брат на Л. Ив. Доросиев, към 1897 г. броят на къщите бил 245 и на жителите му 1486. По данни на българския генерален консул в Цариград Иван Маналов през 1914 г. селото е имало 400 къщи, от които 350 български и 40 гъркомански и гръцки. Консулът получил тези сведения от жители на селото, които го посетили в Цариград да молят да бъдат преселени в България. Цифрите 400 къщи и 2000 жители могат да се смятат за най-правдоподобни. Те се потвърждават и от възрастни малоазийски българи, бежанци от Коджа бунар, но някои твърдят, че броят на къщите към 1914 г. бил 500 и дори 600 и 700. Последните цифри са явно преувеличени.
Привлича вниманието сходството на писмените сведения с
70
устните предания за времето и причините на преселването на българи в Северозападен Анадол и за селищата в България, от които са дошли.
Улица в днешен Коджа бунар, снимка 1974 г.
За първите за селници в с. Коджа бунар, околия Баля, санджак Балъкесир, разказва във в. "Работническо дело" от 20 август 1989 г. 102- годишният малоазийски българин, бежанец в с. Железино, Хасковска област, Христо Чакъров: "Доколкото знам и помня от нашите, преди да отидат в Мала Азия, били изтезавани от турците и башибозуците... Събрали са се, колкото са се събрали, десетина, двайсетина и рекли: ще идем вАнадола да търсим работа. Отишли. А едно време къде могат да търсят работа? На чифлиците. Почнали и нали тукашни те българи били свикнали с честна работа, беят ги питал откъде са и защо са дошли. А те му казали, че от турския башибозук нямат спокойствие и се принудили да бягат. Тогава беят им казал: който иска да вземе семейството си и да дойде в неговата област, той ще ги пази от башибозуците. Отишли нашите, събрали се, колкото се събрали, не знам точно, натовари-
Под чинарите до "Голямата ода", снимка 1974 г.
71
ли катърите и спрели най-напред в с. Кирилик. Богата земя, чернозем, ама нашите били свикнали на лека почва и тръгнали пак. Стигнали Коджа бунар, земята била червеникава и като стъпили на нея, казали: "Ей това е за нас." Зажувяли си, изпълнили селото и се заизселвали и по други околни села: Аладжа баир, Тъойбелен, Мандър."
Записал съм много спомени на възрастни малоазийски българи, които смятат, че началото на XVIII в., т.е. около 1720 г. е времето, когато първите български семейства се заселили в Коджа бунар.
През 1989 г. разговарях с просветения малоазийски българин учител Георги Бодуров, роден в Коджа бунар, учил в училището в родното си село, продължил образованието си в България след 1914 г. Той помни добре Коджа бунар, проучвал е неговата история и твърди, че е установил точно годината на основаването му - 1721 г., от преселници от Ортакьойско (Ивайловградско), от селата Деве-дере (Камилски дол), Хухла и Юбрююрен (Горноселци). Бодуров цитира малоазийския българин от Коджа бунар Никола Юнаков, много по-възрастен от него. Никола и син му Христо, който знаел да чете по тогавашната турска (арабска) писменост, посетил съседното турско село Кюнюкюф. Христо прочел кога е била построена джамията в това село и пресметнал - 187 години преди Хуриета (Младотурската революция от 1908 г.). В първите години след 1908 г. било на мода летоброенето "преди и след Хуриета". Знаело се, че в годината на построяването на тази джамия било заселено с. Коджа бунар от българи, преселници от България. Джамията била построена през 1721 г.
Малоазийският българин Панайот Георгиев Илчев, роден в Коджа бунар, живущ в София, вече надхвърлил 90 години, през 1994 г. ми разказа: "Родоначалник на нашата фамилия е дядо Илчо Тодоров, роден в с. Деве-дере (Камилски дол), Ортакьойско (Ивайловградско). Той имал двама сина: Димитър и Георги. Нашият род произхожда от по-малкия му син Георги. Така че аз съм Панайот Георгиев Димитров Георгиев Илчев Тодоров, Дядо Илчо отишъл в Анадола с родителите си, когато бил на 6-7 години. Той имал две
72
Георги Илчев (Камбича)
Къщата на Георги Илчев (Камбича), снимка 1974 г.
сестри по на 14 и 16 години. Турци искали да ги крадат. "За нас тука няма живот", казал баща му дядо Тодор, и за да спаси момичетата, решил да се изсели със семейството си в Мала Азия. Там и двете момичета и син му Димитър умрели от чумата. Дядо Илчо, който като малко дете отишъл сродителите си в Мала Азия, пораснал там, създал семейство и продължил нашия род."
Панайот Илчев казва, че семейството на дядо Тодор, бащата на дядо Илчо, заминало 50 години по-късно от първите преселници, основатели на Коджа бунар. Той споменава 6-7 поколения от своя род след заселването им в Мала Азия. Разказаното от него също потвърждава, че изселването на коджабунарци от България е станало в началото на XVIII в., както твърди Тодор Бодуров - около 1721 г. Известно е, че по това време е имало чумна епидемия в Мала Азия. Много малоазийски българи казват, че са слушали от своите деди и прадеди за чумата. Според преданието болните бягали и се укривали в гората. Близките им оставяли храна в гората и ги "рюкали" (викали) да им кажат къде са оставили храната, без да се срещат с тях, за да не ги хване чумата. И казаното от столетника дядо Петко Шишмана през 1873 г., че той, родителите и дядо му са родени в това село, насочва към 1721 г. като година на основаването на Коджа бунар.
Името на един богат турчин, Якуб бей, наричан още Хаджи
73
Якуб, приел на работа българи и ги настанил на постоянно местожителство в Северозападен Анадол, често се споменава от малоазийските българи. Според разкази на техни предци богатият турчин дошъл в
Къщата на Коумджията - снимка 1974 г.
Одринско и се срещнал с българи въглищари от Ивайловградско. Той им обещал покровителство и настаняване в свободни земи в Манеската ова, на юг от Бандърма. Тези българи, които живеели в страх от ислямизация, от други насилия и грабежи, а и от тежки данъци и труден поминък, се доверили на бея. Той им казал: "В Анадола косъм няма да падне от главите ви" - и отвел неколцина мъже в Мала Азия. След като поработили известно време, те се върнали и завели и семействата си в Мала Азия. Заселили се в местност, която приличала на родните им места. Основали селото, като построили къщурките си край голям извор, който бликал от скала под дънера на огромен чинар. Селото било наречено с турското име Коджа бунар (Голям кладенец, в смисъл и на голям извор) наричан от селяните Голямата ода.
Къщата на Димитър Кехайов - снимка 1974 г.
В Мала Азия тези българи работели в началото като ратаи на богатия чифликчия Якуб бей и на други земевла-
74
Къщата на Димитър Бакърджиев - снимка 1974 г.
делци или като въглищари, производители на дървени въглища, работници по дъскорезниците в горите, овчари, говедари, зидари. Впоследствие се сдобили със земя, станали земеделци и скотовъди.
Преданието разказва, че любимата жена на Якуб бей била потурчена българка и винаги била тъжна.
- Какво си нямаш, та си така кахърна? - питал я беят. - Каквото поискаш, ще го имаш.
- Всичко си имам, ага, нямам си саде българе да се разговарям - оплаквала се тя.
- И българе ще имаш - казал беят и наредил да доведат българи от Ивайловградско.
Първата група български семейства, преселени в Коджа бунар, била последвана от други. Някои се връщали в родните си села в Ивайловградско уговаряли и други техни съселяни да се изселят в Мала Азия, където щели да намерят спокойствие и сигурност, покровителствувани, според преданието, от Якуб бей, ще намерят и по-добър поминък.
За първите жители на Коджа бунар съществуват различни твърдения. Според едни селото е било основано от 7 семейст-
75
Пред къщата на Георги Бакалов - снимка 1974 г.
ва, според други - от 12. Георги Бодуров ми казваше, че е установил седемте фамилии, първи заселили се в Коджа бунар: Карадимовци, Шишмановци, Каратерзиевци, Семерджиевци, Пурналевци, Шереметевци, Коджамановци. Други малоазийски българи прибавят към седемте семейства и: Чолаковци, Кючюковци, Топаловци, Бодуровци, Кукудовци. Георги Бодуров, който е проучвал своя родов корен, не включва своята фамилия в седемте. Що се отнася до Дерелиевци, твърди се, че те са от шишмановски корен, но таксилдаринът, който събирал данъците, ги нарекъл Дерелиевци, за да не обърква сметките на двете едноименни фамилии. Къщата на Дерелиевци била край дерето.
Всички са единодушни, че коджабунарци произхождат главно от Ивайловградските села Деве-дере (Камилски дол), Хухла и Юбрююрен (Горноселци).
Коджа бунар приличал на малък град. Той бил център на търговията и занаятчийството, а и на културния живот в българските села в Мала Азия, на училищното и църковното дело. Гръцко училище в селото, издържано от жителите му, за да не останат неграмотни децата им, било открито през 1865 г., а българско - през 1874 г. Коджабунарските българи не желаели децата им да учат повече в гръцко училище и открили българско училище, всички българчета се записали в него. От това село са излезли и първите български учители в селата в Мала Азия, получили образование в България. През 1900 г. коджабунарци построили нова сграда на училището. Българската цър-
76
ква била изключително важен обединителен център на жителите на селото, фактор за запазване на българското им национално съзнание. И след забраната през 1907 г. да бъде преподавано на български език в училището, българските учители продължавали тайно да учат децата на съселяните си на родния език, а пеенето на църковнославянски наред с гръцки в черквата в Коджа бунар не е преставало до изселването през 1914 г.
Дядо Иван Ангелов (Барона) с баба Василка и внуците им, бежанци в с. Стан, Новопазарско (снимка 1940 г.)
Всички коджабунарци започват да разказват спомени за родното си село с Голямата ода, от която иде името на селото с този спомен започва описанието на селото, записано на ученическа тетрадка, малоазийският българин Никола Иванов Ангелов, роден в Коджа бунар на 6 март 1903 г. Тетрадката ми бе предоставена от дъщеря му д-р Веска Николова Начева, живуща в София. "Коджа бунар - пише Никола Иванов Ангелов, известен на малоазийските българи с прякора на баща му - Барона - беше център на всички български села. В него идваха българи от тези села на големи празници като Коледа, Великден, Гергьовден, Димитровден. Правеха се големи хора и веселби.
Никола Иванов Ангелов (син на "Барона")
От единия до другия край на селото имаше калдаръмена улица. От двете страни на улицата се редяха
77
дюкяни, коларожелезарски, подковачески, тенекеджийски работилници. На тази улица бяха шивачницата на вуйчо Дончо (френк-терзия - европейски шивач), златарски работилници за пръстени, обици, гривни, пафти, други накити и ореоли за икони. Тук бяха кафенетата, бръснарниците, обущарниците с по няколко калфи и чираци, казанът за ракия. Нашата къща беше оградена с каменен зид като крепост, с високи порти. Дворът бе разделен на две. От едната страна беше градината с овощни дървета и цветя: рози, карамфили, невен, зюмбюли и др. Другата половина беше покрита с калдаръм."
Училището и черквата били най-личните сгради в селото.
Около Голямата ода, черквата, училището и хорището, се оформил центърът на селото. Там ставали хорото, религиозните ритуали, празнуванията.
За училището в Коджа бунар Никола Иванов Ангелов разказва: "Баща ми е учил в това училище, открито като българско през 1874 г., с първи учител Тодор Доросиев от Копривщица. Учител в Коджа бунар и след това в Мандър бил и местният българин Димитър Вълчев. Аз започнах училище при учителя грък Христостомос, когато преподаването на български език беше вече забранено, въпреки че училището беше българско. Преподаваха ни на гръцки. Христостомос беше много строг учител. Водеше ни редовно на черква. След него дойде учител от Гьонен, също грък. Казваше се Еврипид. След него стана учител местният българин Тодораки Георгиев Димитров. Той беше учил в семинария в остров Халки, Хиос, или Самос, не помня добре. За кратко време учител беше и местният свещеник поп Тодори. Аз завърших в Коджа бунар IV клас през 1913 г."
Георги Т. Бодуров също е бил ученик в коджабунарското училище след забраната да се преподава на български. За ученическите си години той ми разказа: "В Коджа бунар ходих две години на училище. Първата година учител ни беше грък, а втората българинът Тодораки (Тодор) Димитров. Учехме на гръцки, имахме и уроци по турски, но не и на български. А до 1906 г. в училището се преподавало на бъл-
78
гарски, забранено след това от гръцкия владика във връзка с инцидентите между българи и гърци в Анхиало (Поморие). Но в църквата на единия клир продължаваше да се пее на църковнославянски, а на другия на гръцки. На църковнославянски пееше Яню Манолов. Той беше българин.
В селото имаше малко хора грамотни на български. Това бяха тези, които са се учили в българското училище до 1906 г. Между тях бяха бащата на Барона, бащата на Тодораки и др. Те бяха учили при Тодор Доросиев.
Училищната сграда беше с каменни стени, но вътре беше дъсчена. Качвахме се по дъсчени стъпала. По-напредналите ученици бяха помощници на учителя. В Мала Азия, в Коджа бунар, учих две години, в България завърших семинария като стипендиант."
Коджа бунар било будно българско село, притегателен център за околните села и като пазарен, занаятчийски и културен център на малоазийските българи в Северозападен Анадол. Не били много грамотните хора в селото, но все пак повече отколкото във всяко друго от съседните села. В това отношение само Мандър му съперничало. Най-будните и грамотни селяни били първенци на селото. Те ръководели селската управа, училището, черквата. Между тях били Яню Манолов, Иван Ангелов, Георги Тодоров, Дончо Стоилов, Велчо Костов, Манол Костов, Милан Костов, Никола Юнаков, Тодор Костов, Христо Георгиев, Георги Канъов, от по-младите Димитър Вълчев, Георги Кънчев, Тодораки Димитров, Христо Стайков. По-младите доживели да се завърнат в България и се включили в стопанския, културния и обществено-политическия живот на страната. Тодораки Димитров станал околийски управител на Ортакьой (Ивайловград), Георги Бодуров и Никола Иванов - учители, Димитър Вълчев - чиновник, Никола Кундраджията - бакалин, Христо Стайков - също чиновник. Между най-преуспелите в търговията били Камбичевци. Камбича в Мала Азия бил съдружник на арменеца Камбичян в търговията с добитък - купували добитъка от българските села. Оттам иде прякора на Камбича, наричан така от българите, след като арменецът напуснал българските села. Забогатял в Мала Азия, при изселването в България през 1914 г. той дошъл без нищо в
79
Новопазарско, а след това се установил във Варна. Наново започнал с търговия с едно дюкянче-барака край пристанището и наново забогатял. Фирмата "Братя Илчеви" (на синовете му) поддържала до Втората световна война и през войната автобусните линии във Варна и окръга, била най-крупния доставчик на автомобили, притежавала складове, магазини, гаражи, апартаменти в София и Варна. И в Мала Азия, и в България при Камбичевци работели малоазийски българи. Едни били доволни, че намирали работа, но други роптаели: "Раптим-раптим-за Камбича."
Някои от старите български къщи в Коджа бунар, както и училищната сграда, са запазени и досега. Други са полусрутени и изоставени. През 70-те и 80-те години на 20-тия век някои коджабунарски българи и техни синове посетили селото и направили снимки на Голямата ода с огромните чинари, запазените и полусрутените български къщи. Те ми разказаха спомени от детството си или разкази на родителите си, както и впечатления от днешния Коджа бунар. Казват, че селото е западнало, много къщи били необитаеми и изоставени. Освен старите къщи не са останали никакви други следи от някогашните българи - жители на селото. И все пак българските гости чули българска реч: много от жителите на селото били българи-мохамедани, преселници от балканските страни.
Панайот Г. Илчев разказва: "През 1977 г. отидох в родното си село Коджа бунар. Сега селото е западнало. Повечето от жителите му са изселници от България българи-мохамедани. Старите говорят български, младите разбират майчиния си език, но вече не го говорят. Кметът Ферит Акбъйък ни посрещна добре. "Разбирам мъката ви по родните места. И ние така милеем за България. Заповядайте в къщата ми - каза ни той. Къщата е с каменни стени. Там пренощувахме. Видяхме се и с други жители на селото. Всички се отнесоха добре с нас, но не срещнахме никого, който да помни българите в Коджа бунар. Всички бяха нови заселници. Видяхме къщата на Никола Нонев (Нонето). Голяма, хубава къща с каменна зидария. На ъглов дялан камък на къщата прочетохме надпис на български: "Н. Нонев, 1912 г.", годината, в която е била построена. В нея семейството на стопанина е живяло само две години. В Коджа бунар сега има най-много 100-120 обитаеми къщи. Други-
80
те са напуснати, изоставени. Някои са срутени или полусрутени. Черквата я няма. А тя беше голяма, красива черква, помня я. Много приличаше на голямата черква в Ивайловград. Като че ли беше същата. Нямаше разлика. На три километра от селото пак си тече като някога Коджабунарската река.
Отидохме на Голямата ода. Тя тече от десетина чучура от една скала и пълни басейна под нея, който сега е бетониран. Около нея има няколко големи чинара, които помня от малък. Още си стоят. Единият е толкова голям, че в кухата му коруба направили "кафене-сладкарница". Поставили една масичка и столове около нея. Някога българските моми ходеха тук за вода надвечер, но не в тъмно. Имаше поверие, че водата има сайбия (стопанин) и лошо може да се случи ако дойдат по тъмно. Сайбията пазел водата. Момите отиваха на Голямата ода с бакъри на кобилищата. Без да свалят бакърите те се обръщаха на една страна към чучура, от който бликаше вода от високото, в ъгъла на тогавашния басейн. След това се завъртяваха на другата страна и пълнеха другия бакър. Сега басейнът е в ниското и хората гребат направо от него.
Когато българките отиваха за вода от Голямата о’да, гледаха да не ги срещнат с празни бакъри, не било на добро.
Сега басейнът е колкото голяма стая. Дълбочината му е около половин метър вода, която се изтича и образува рекичка. Тази рекичка и сега движи 12 водни мелници. Някога те бяха 14.
От водата до някогашната черква, както тогава, така и сега, има калдаръмена улица. Покрай нея има доста запазени, други отчасти, къщи на някогашните жители на селото малоазийски българи."
Георги Бакалов посетил Коджа бунар през 1985 г. "Нашата къща и къщата на Висок Никола - разказва той - още стоят, както ги бехме оставили. Черквата я няма. Много къщи в селото стоят празни. Направих снимки на две напълно запазени къщи и на училището, което също е напълно запазено. След като разгледах бащината си къща и тръгнах за Голямата ода, чух разговор между две жени на чист български език:
81
- Къде си тръгнала в темното ма?
- Още не е темно. Утювам на бунаря за о’да.
И сега, както в продължение на 300 години, се носи българска реч в Коджа бунар. Възрастните заселници българи-мохамедани продължават да говорят на майчиния си език. Бакалов казва, че стари хора му доверили: в къщи възрастните още говорели на български, пеели и български песни.
Изселването на коджабунарци от Мала Азия започнало през пролетта на 1914 г. Първата група от 629 души тръгнала на 23 април с параход "България" от пристанище Бандърма за Дедеагач. Втората група, заедно с жители на Ново село, общо 900 души, била натоварена на параход "Българя" на 23 май, също от пристанище Бандърма за Дедеагач.
Те били настанени главно в селата на Гюмюрджинска, Дедеагачка, Софлуйска, Ивайловградска и Свиленградска околии.
В Гюмюрджинска околия били настанени двадесетина семейства с около 100 души в селата: Кючюкьой 8 семейства с 28 души, Ирджанхисар 5 семейства с 26 души, Бекиркьой 2 семейства с 9 души, Кайбикьой 1 семейство с 4 души, останалите в различни села.
В Дедеагачка околия били настанени повече от 60 семейства с около 250 души в селата: Хасанлар 37 семейства със 148 души, Кърсакьой 19 семейства със 76 души, останалите по единични семейства в различни села на околията.
В Софлуйска околия били настанени 4 семейства с 4 души в с. Каваджик и 1 семейство със 6 души в гр. Софлу.
Най-голям брой бежанци от Коджа бунар били настанени в Ивайловградска околия - повече от 160 семесйтва с около 750 души, в селата: Пелевун 93 семейства с 396 души, Свирачи 46 семейства с 231 души, Белополяне 20 семейства с 86 души, Комарли 2 семейства с 13 души и отделни семейства в други села на околията.
В Свиленградска околия били настанени отделни семейства в Малки воден и други села.
Днес потомци на коджабунарци могат да се срещнат в много градове и села на Бургаско, Поморийско, Варненско, Шуменско, Новопазарско, Харманлийско, Хасковско, Старозагорско, Ямболско.
82
Мандър
Мандър, наричано Мандъра, било едно от най-известните български села в Мала Азия. Разположено е в източната част на Манеската ова (равнината около езерото Маняс). В различни времена се е числяло към околия Бандърма или към околия Михалич (Караджабей), където мандърци пазарували и имали приятели гърци.
Мандър е от малкото български села в Мала Азия, отбелязани в европейски географски карти на Османската империя и Мала Азия. В "Географска карта на Османската държава" [1], отпечатана във Виена през 1847 г., е нанесено като едно от големите села с името Мандура. И българи и турци са произнасяли името на селото Мандъра.
Мъжка носия от с. Мандър
То било едно от най-старите български села в Мала Азия. Заселено е било почти едновременно с Коджа бунар. Основателите му са българи-преселници от Чирпанско, Старозагорско, Ямболско. Някои определят и селата в България, от които са дошли първите заселници: Нова махала, Медово и Винарово, Чирпанско и Ружица, Ямболско. [2]
В края на XIX в. селото е имало около 150 български къщи и 4-5 гръцки и гъркомански. Непосредствено след освобождението на България група семейства от Мандър били между първите, завърнали се в старата родина. Към 1914 г. семействата на-
1. "Ethnografische karte des Osmanischen reichs", Wien, 1847.
2. Мария Николчовска. "Малоазийските българи в Ивайловградско", сп. "Български фолклор", 1993 г., кн. 1, с. 29.
83
раснали наново на около 150, с над 1000 жители българи. Същата година всички биди принудени да се изселят в България.
Разположено сред плодородна равнина край Мюрютлерската река, Мандър било най-богатото българско село в Мала Азия. Жителите му притежавали тапии (документи за собственост) за около 20 000 дьонюма земя (един дьонюм е равен на 916 кв. м., или почти един декар). И останалите земи били тяхна собственост, но без уредени документи. Средно на семейство се падало по 150 дьонюма. Най-богатите притежавали по 800 и дори по 1000 дьонюма, средните - по 200 до 300, а най-бедните по 50 и повече дьонюма. Всяко семейство имало обширен двор до 5 дьонюма, лозе, градинка за зеленчуци, черничеви дървета.
Михаличката равнина или източната част на Манеската ова, някога била голям чифлик на турски земевладелец. Чифликът бил толкова известен, че е отбелязан и в турския илюстрован речник и енциклопедия - притежавал около 120 000 дьонюма земя. [3] Заселилите се в Мандър българи, мнозина от които работели на чифлика, впоследствие закупили земя от него, създали и други ниви чрез изкореняване на низкостеблените гори в района.
Къщите на първите заселници били колиби. По-късно били строени къщи от плет и кирпич, замазани с глина и белосани, покрити със саз (тръстика) или ръженина (едра слама от ръж). Постепенно те изчезнали. На тяхно място били строени солидни къщи с каменна зидария на един и два етажа, покрити с керемиди, с прозорци със стъкла, вместо кепенци. Останали само няколко къщи от кирпич или плетеница, покрити със саз.
И в Мандър най-забележителните сгради били черквата и училището. До тях бил селският център. Около дюкяните и занаятчийските работилници изникнал нов селски център. В селото имало две хорища - голямо и малко. На голямото хорище до черквата, след църковна служба на празници се извивали хората. Сред селото бил и селският хамбар за десятъка - данък за зърнените храни и други селскостопански произведения.
Мандър държи първенство между българските села в Мала
3. "Resimli lügat ve anciklopedi", т. III, с. 1359.
84
Азия в училищното и църковното дело, в борбите за църковна независимост. През 1873 г. в селото било открито първото българско училище с преподаване на български език в малоазийските български села. През 1874 г. мандърци набили и изгонили гръцкия владика от Ердек, дошъл на Димитровден да събира владишкия данък. Тази демонстрация била не толкова срещу данъка, колкото срещу църковната власт на Гръцката патриаршия над българите.
За жителите на това будно българско село българският генерален консул в Цариград, който се е срещал с тях, пише в рапорт с дата 3 май 1914 г. до правителството: "Вижда се, че вследствие на сравнително доброто благосъстояние и близостта на пазарния център Бандърма, жителите на това село са по-интелигентни, нещо, което се изразява както в отношенията им, тъй и в умението им да изказват онова, което желаят." [4]
Дядо Иван Яламата и още двама мандърци отишли чак в Цариград, в Българския метох и в Българската екзархия, да търсят български учител. Иван Яламов казвал, че ще поеме сам издръжката на учителя, ще му плаща заплатата, само да бъде открито българско училище в селото.
Под договора за цаняването на учителя Неделчо Павлов Орешков от Копривщица, се подписали най-будните селяни: Иван Яламов, Арабаджи Стою, Димитьр Димов, Димитър Илчов, Христо Манолов, Петър Димов, Никола Георгиев, Иван Ангел и др.
В спомените си учителят Орешков с възхищение говори за тези патриотични българи и особено за Иван Яламов и Стою, които нарича "най-здрави българи". Яламов със свои средства построил мост над селската река, чешма, правел дарения на черкви и манастири. Мостът носел неговото име "Яламов мост".
Както бе казано, мандърци започнали да се завръщат в България непосредствено след Освобождението заедно с първите групи изселници от Гьобел, Байрамич, Хаджи Паункьой, Киллик, Чалтик. Установявали се в селата на Провадийска, Ново-
4. Л. Ив. Доросиев. Цит. съч., с. 145.
85
пазарска и Свищовска околии.
Окончателното изселване станало през пролетта на 1914 г. Мандърци тръгнали с парахода "Белгиен кинг" на 28 май от Бандърма за Дедеагач. Най-много мандърци и техни потомци днес могат да се срещнат в Ивайловградско - само в Лъджа, днес квартал на Ивайловград, се заселили 123 семейства с 591 души. В Западна Тракия, в Гюмюрджинско, били настанени в с. Ирджан 2 семейства, с 11 души, в с. Башбей, Софлуйска околия 1 семейство с 4 души, в с. Комарлий, бивша Одринска околия също 1 семейство с 4 души, и в други села. Мандърци и техни потомци днес живеят и по Черноморието - във Варненско, Бургаско и в много други градове и села.
Гьобел
Гьобел било едно от големите и будни български села в Мала Азия. Разположено е на изток от езерото Маняс, близо до езерото. Днес със същото име е отбелязано в турските географски карти и спада към околия Сусурлук. Средищна община е на 9 села. От Сусурлук е на 12 км. и на 4 км. от ж.п. линията Бандърма - Балъкесир.
Като българско село Гьобел било създадено в началото на XVIII в. от преселници от Чирпанско и Хасковско. Преди освобождението на България имало 300 къщи с повече от 1500 жители българи.
В доклад на конференция върху историята на малоазийските българи, състояла се в Ивайловград през 1994 г. и в статия "Малоазийски българи-преселници във Варненски окръг" [5] Борис Янев описва селото, което се състояло от две махали. Едната от тях се наричала Болярската, другата - Новата махала. Според него някои смятали, че селото е основано от изселени първенци-боляри от старата българска столица Търново при завладяването ѝ от турците през 1393 г. В подкрепа на това твърдение
5. Сборник "Корени от Тракия", с. 266-272.
86
няма сериозни данни. Основавайки се на предания, разказани му от преселници от Гьобел в с. Доброплодно, в което бил учител, Янев твърди, че голямата част от заселилите се в това малоазийско село българи дошли от Чирпанско и други места в българските земи, по време на кърджалийските смутове. В Гьобел те заварили 20 български къщи. Както е добре известно, кърджалиите вилнели в българските земи в края на XVIII и началото на XIX в. Те били унищожени по време на царуването на султан Махмуд II (1808-1859 г.), който унищожил и еничарския корпус през 1826 г. Дядо Стоян Добчев, изселник от Гьобел, казвал: "Че аз помня на дядо Иван Динков дядо му беше с отрязани уши. Кой ги е отрязал? Кърджалиите, кой!"
Преобладава мнението, че Гьобел е било голямо българско село много по-рано от времето на кърджалийските набези - още през първата половина на XVIII в.
През 70-те години на XIX в. в селото имало черква, която носела името на Свети Иван Рилски и училище. Свещеникът на селото поп Добрю и учителят даскал Димитър Граматик, както пише Борис Янев, били селските първенци. Те управлявали Гьобел. Събирали и данъците от съселяните си и ги носели в Бандърма. Учителят българин, преподавал на гръцки.
Има един забележителен и безспорен документиран факт: дописка, публикувана във в. "Македония" от м. май 1871 г. за честване на празника на българската писменост, деня на Св. Св. Кирил и Методий, 24 май в Гьобел. В дописката се казва, че в Гьобел имало и български учител, който бил гонен и много претеглил от гръцкия учител и от гръцкия поп. Името на този учител не се споменава в дописката, но той е преподавал на български, щом като в селото се чества празникът на българската писменост и щом като той е бил преследван от гръцкия учител и гръцкия свещеник. Първото българско училище в българско село в Мала Азия с преподаване на български език не е ли било открито в с. Гьобел още през 1871 г. и дори по-рано? Засега това не е установено със сигурност и първенството в това отношение си остава на Мандър.
Гьобел било едно от богатите български села в Мала Азия. Борис Янев казва, че между най-богатите жители на селото
87
бил поп Добрю, който притежавал 300 дьонюма земя и двор 15 дьонюма, ограден с високи зидове.
Това е първото, изселило се изцяло в България българско село в Мала Азия след Освобождението. Първите гьобелци тръгнали за България през 1879 г., а окончателното изселване станало през 1884 г.
Изселването на Гьобел и на семейства от други български села е станало по същите причини, поради които са се видяли принудени да се изселят след тях и всички малоазийски българи - нападения и грабежи от страна на турски и черкезки разбойници, покровителствани от властите, несигурност за живота. Насилията над българите в Гьобел станали ежедневие през Руско-турската война 1878-1879 г. и след войната. За да се бранят от нападения, те отивали и на нивите си въоръжени с пушки.
Потомци на българи от Гьобел днес могат да се срещнат в редица села на Новопазарско, Провадийско, Свищовско, Карнобатско.
Аладжа баир
Аладжа баир се намира на двадесетина км от Коджа бунар. Разположено е в планинска и гориста местност с много добри условия за животновъдство. Добитъкът и зиме, и лете бил на саи, къшли, кошари в планината. Някои семейства имали по десетки глави едър добитък - волове, крави, телета, коне и по стотици овце и кози.
Годината на основаването на Аладжа баир като българско село може лесно да бъде установена. Родителите и по-големите братя и сестри на аладжабаирци били родени в Коджа бунар, а по-младите в Аладжа баир. Михал Павлов Червенков, роден в Аладжа баир през 1896 г. ми разказваше, че неговият дядо Герги Червенков бил роден в Коджа бунар. Михал Червенков знаеше имената и фамилиите на първите заселници, основатели на Аладжа баир: Иван Ямуртаджиев, Павлю Георгиев (Куция Павлю), Илията, Малък Колю, Димитър Панайо-
88
тов, Коджа Георги, Коджа Христо, Коджа Колю, Дончо.
Втора група семейства напуснали Коджа бунар и се заселили в Аладжа баир: семействата на Кара Димо и син му Кара Никола, Димитър Шереметев, Иван Шишмана, Никола Чакъров, Димитър Чакъров, Христо Славов, Чергана, Недкала. В Аладжа баир се преселил и Стойчо Перванов от Тьойбелен, Гьоненчето и други българи от Гьонен и Тьойбелен.
Българският корен на аладжабаирци е от селата Деведере (Камилски дол), Хухла и Юбрююрен (Горноселци), Ивайловградско, откъдето са и коджабунарци.
Първото дете, родено в Аладжа баир бил Георги Павлов, като възрастен наричан Кърджата. Той бил син на един от основателите на селото - Куция Павлю. Годината на раждането му е годината на основаването на Аладжа баир - 1854.
През 1897 г. селото имало 55-60 къщи с повече от 300 жители, а през 1914 г., годината на изселването им в България, 65 къщи с над 350 жители.
В селото имало училище с преподаване на гръцки, с 25 ученици през учебната 1896/1897 г. Учителите през годините на съществуването на училището били българи и гърци от селото и от Коджа бунар, а и от други български села в Мала Азия: Ваню Бакърджиев, Никото, Гавраил, Хистодул (грък, сродил се чрез смесен брак с българите). При изселването през 1914 г. по-голямата част от фамилията Чешмеджиевци, от която бил Христодул, предпочела да се изсели в България, след това някои се върнали в Мала Азия, а през 1922 г. някои били убити от турците, други успели да избягат в Гърция и в България. Учител в Аладжа баир бил и поп Яню, за когото аладжабаирци казват, че бил "македонска комита".
През 1899 г., 15 години преди изселването им, аладжабаирци си построили хубава черква, чиито икони били изографисани от македонски българи, които рисували иконите в черквите и в други български села в Мала Азия.
През 1914 г. всички жители на Аладжа баир се изселили в България, главно в Гюмюрджинска, Софлуйска и в Иваловградска околия. Първата група тръгнала с параход "Борис" от Бандърма за Дедеагач на 20 март, втората с параход "България" на 9 април заедно с изселници от други села. Всички били стоварени в Деде-
89
агач и оттам разпратени в различни села. В с. Ирджан, Гюмюрджинска околия, били настанени 15 семейства с 55 души, в с. Кайбикьой, същата околия 11 семейства с 57 души. В Софлуйска околия били настанени: в с. Чамкьой 40 семейства със 117 души, в с. Бали бей 15 семейства. В с. Пелевун, Ивайловградска околия били настанени 4 семейства с 23 души. Единични или по две-три семейства от Аладжа баир се установили в различни села.
Трагична била участта на част от жителите на Аладжа баир, които заедно с български преселници от други села били настанени най-напред в с. Куш тепе, Гюмюрджинско. В това полуразрушено и изоставено село се събрали повече от 200 български семейства, преселници от Мала Азия. "Скоро след като били настанени - пише Л. Ив. Доросиев - в селото се появил коремен тиф, от който всеки ден умирали по няколко души. Мрели хорицата като мухи, а отникъде никаква помощ. Едва тогава, когато двете трети от населението измряло, в селото дошъл лекар." Щом пристигнал в селото, лекарят поискал да му кажат откъде селяните се снабдяват с вода за пиене. Посочили му едничкия кладенец, от който всички черпели вода и за пиене, и за готвене, и за пране и поливане. Казали му още, че водата миришела много лошо. Лекарят отишъл да види кладенеца и да опита водата. Наистина водата миришела и имала много неприятен вкус. Веднага повикал хора, накарал ги да изчерпят с котли и кофи водата и какво намерил? - на дъното на кладенеца два разложени човешки трупа, хвърлени навярно през Балканската война или във време на нахлуването ордите на Енвер паша през 1913 г. Останалите живи се пръснали в различни села в Западна Тракия.
Трагедията на настанените в Куш тепе малоазийски българи е описана в съобщения и доклади и на административните власти до правителството. В книгата си "Тракия - Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915 г.", проф. Стайко Трифонов цитира тези доклади и съобщения. Според тях в селото били настанени 247 бежански семейства от българските села в Мала Азия, но селото представлявало само развалини. Останало само името му като "местност Куш тепе". "На 1 май в местността "Куш тепе", Гюмюрджинско - пише Стайко Трифонов - стана "небивало тържество". Тук 247 бежански семейства
90
от Мала Азия положиха основите на новото село Климентово. Селото беше посетено от окръжния управител Свинаров. Охридският митрополит Борис, управляващ Маронийската (Гюмюрджинската) епархия, отслужи молебен. Съдбата на последното село, както и на много други, заселени с бежанци, не беше щастлива. Комисията (по настаняване на бежанците) прояви по отношение на неговите жители незаинтересованост до престъпност. Дълго време, докато си построят 43 дървени бараки и се натъпчат в тях, бежанците нямаха никакъв подслон. Много от тях измряха още през лятото на 1914 г. На 29 септември полицейският инспектор Златев докладва на Радославов: "В новоборазуваното село Климентово намерихме ужасна гледка. То не е село, а гробища. В наше присъствие умряха една жена и едно дете... Вили 250 семейства малоазиатци. Избягали по домовете на околните села почти всички и останали 20 семейства, които до пролетта сигурно ще измрат, защото нямат не само хляб, но и вода и дърва." През лятото на следващата 1915 г. в. "Беломорска България" допълни тази тъжна картина: "Днес в селото вместо хора има 167 гроба". [6]
В Западна Тракия аладжабаирци живели до 1924-1925 г., когато били принудени от гръцките власти наново да се изселят. Много от тях били настанени в Поморийска околия в селата Баня, Свети влас, Попович, в гр. Обзор, в гр. Несебър, други в Свиленградско в града и селата Щит, Капитан Андреево и Ивай-ловградско, Харманлийско в с. Ефрем, Дълга поляна и др.
Тьойбелен
Тьойбелен било едно от средно големите български села в Мала Азия. Намирало се в околия Баля, недалече от Коджа бунар. Основано било от семейства от Коджа бунар и от други български села, а и от Чирпанско и Старозагорско. Първите
6. Цит. съч., с. 206.
91
заселници работели като ратаи и овчари в съседния турски чифлик. Впоследствие закупили ниви и станали земеделци, собственици на земя. Към края на XIX в. селото наброявало 130 къщи с повече от 700 жители, от които 40 гръцки и гъркомански. В това българско село гърцизмът имал значително влияние. В селото имало училище, в което учителите преподавали на гръцки. През учебната 1896/1897 г. броят на учениците бил 45.
Черквата в Тьойбелен обслужвала и съседното село Ташкеси.
В годината на изселването му през 1914 г. Тьойбелен имало 150 къщи с около 1000 жители. Първата група от тях тръгнала за България с параход "Борис" на 20 март 1914 г. от пристанище Бандърма за Дедеагач, втората на 11 юни с параход "България". От Дедеагач те били разпръснати в повече от 10 села в Западна Тракия, много от тях в селата на Ивайловградска околия. В Гюмюрджинска околия били настанени: в с. Ирджан хисар 8 семейства с 38 души, в с. Ирджан 6 семейства с 21 души, в с. Бекиркьой 3 семейства с 13 души. В Дедеагачка околия били настанени в с. Макри 4 семейства с 21 души. В Софлуйска околия се установили по няколко семейства в селата Чамкьой и Башбей. Останалите били настанени в Ивайловградска околия: в с. Пелевун - 4 семейства с 20, души, в с. Кетенли (Ленско) 5 семейства с 15 души, в с. Чекердекли (Костилково) 2 семейства с 9 души, в с. Демирджилер (Железари) 30 семейства със 141 души, и в с. Комарлии 3 семейства с 24 души.
След като Западна Тракия бе дадена на Гърция, малоазийските българи от Тьойбелен, настанени в селата на Гюмюрджинска, Дедеагачка и Софлуйска околия, преживяли ново бежанство и били принудени да се изселят и установят в различни краища в старите предели на България: Баня и Емона, Поморийско, Мамарчево и Синапово, Елховско, в други градове и села.
Ташкеси (Ташкесен)
Ташкеси (на турски Ташкесен) било създадено от изселили се от Тьойбелен семейства и дошли от българските земи бъл-
92
гари, главно от Одринско. Към края на XIX в. селото имало 35 къщи с около 250 жители, а през 1914 г., годината на изселването им в България - 60 къщи с около 350 жители, всички българи. В Ташкеси имало училище с 22 ученика през учебната 1896/1897 г. с гръцки учител, който преподавал на гръцки език. В селото нямало черква. За да си построят своя черква, ташкесинци събрали 15 000 гроша, но през 1914 г. трябвало да напуснат селото. Гръцките попове искали да вземат тези пари, както и църковните пари на Тьойбелен при изселването. Жителите на двете села се оплакали пред Българското генерално консулство в Цариград. Те поискали също така консулството да изпрати свой представител да ръководи изселването. Съществувала опасност от нападения, тъй като в землището на селото било извършено убийство на двама турци. За този инцидент ми разказа Михал Червенков. Негови родственици били замесени в убийството.
В нивите на селото влезли крави от съседно турско село. Вуйчото на съпругата на Михал Червенков, Ламбо Келешев от Ташкеси, който работел с брат си Атанас на нивата, подкарал кравите към селото, но бил пресрещнат и нападнат от двама турци. Той извикал на брат си: "Батеее, търчи, турците ще ме убият." Атанас се затичал да спасява брат си, грабнал един кол и двамата братя започнали да се бият с турците. Атанас стоварил кола върху главите на турците и двамата паднали мъртви. Двамата братя Келешеви отишли в селото и казали на близките си какво се е случило. Десетина души от селото отишли заедно с тях на мястото на произшествието, вдигнали труповете, пренесли ги в близкото дере и ги затрупали с камъни и пръст. Едно турче открило труповете и съобщило на властите. Започнали арести. В помощ на полицията дошла и войска, която търсела избягалия от казармата българин войник Георги Тодоров Арабаджиев. Арестувани били 12 души и изправени пред съд. Няколко души от арестуваните и осъдени, между които и Яню Найдьов, баща на съпругата на Михал Червенков, умрели в затвора.
Изселени през 1914 г., жителите на Ташкеси тръгнали от
93
Бандърма за Дедеагач на 20 март с парахода "Борис". Много от тях били в родствени връзки с жителите на Тьойбелен и пожелали да бъдат настанени като тьойбеленци в Ивайловградско. В с. Кетенди (Ленско) били настанени 24 семейства със 108 души, в с. Чекердекли (Костилково) 10 семейства с 36 души. В селата в Гюмюрджинска околия в Западна Тракия били настанени: в Бекиркьой 9 семейства с 46 души, в с. Кайбикьой 8 семейства с 38 души. Останалите семейства били разпратени в различни села в Западна Тракия и в старите предели на България. При второто бежанство малоазийски българи от Ташкеси били настанени в с. Емона, Поморийско, в с. Мамар-чево, Елховско и в други селища.
Ново село (Йеникьой, Къзълджилар)
Ново село произлязло от Коджа бунар. Турското му име е Йеникьой, наричано е още Къзълджилар. Намира се на юг от езерото Маняс, западно от Коджабунарската река, недалече от реката. Селото се състояло от 80 къщи с над 400 жители, от тях 6 гъркомански по данни на генералния консул на България в Цариград Ив. Маналов, отнасящи се към 1914 г. Л. Ив. Доросиев, който се позовава на сведения от брат си Яким, абаджия в Балъкесир, към 1897 г. сочи 65 къщи с 435 жители, а В. Кънчов - 150, което означава, че жителите му са били не по-малко от 700.
В селото имало черква и училище с 20 ученици през учебната 1896/1897 г. с учител грък, който преподавал на гръцки.
Жителите на Ново село преживяли най-голямата трагедия при изселването им през 1914 г.: убити били кметът и двама от съселяните му, за което ще разкажем по-подробно в раздела за изселването.
Новоселци били изселени в България, натоварени на парахода "България", заедно с българи от други села на 23 май 1914 г. на пристанището Бандърма и стоварени в Дедеагач. Повечето от тях - 66 семейства с 210 души, били настанени в с.
94
Кючюккьой, Гюмюрджинско, други в гр. Гюмюрджина и в с. Пелевун, Ивайловградско. След изгонването им от Западна Тракия след Първата световна война, настанените в Гюмюрджинско потърсили убежище в старите предели на България, в с. Емона, Поморийско - 27 семейства, останалите в различни села на Бургаски и други окръзи.
Сьоют
Село Сьоют, произнасяно от малоазийските българи Сюютя, е в съседство с Коджа бунар. Създадено било от преселили се в него семейства от Коджа бунар. Следователно техният корен е от Ивайловградско, някои от други селища в българските земи.
През 1897 г., според Л. Ив. Доросиев, който се позовава на писмени сведения от брат си абаджия в Балъкесир Яким, селото е имало 65 къщи със 440 жители, а според българския генерален консул в Цариград Ив. Маналов, през 1914 г. къщите били вече 120, всички български. По време на изселването му в България жителите му наброявали повече от 600 души.
За произхода на селото разказва Мария Атанасова Иванова във в. "Народно дело" (Варна) в броя му от 2 юли 1987 г., тогава 87-годишна. Тя е напуснала Мала Азия на 14-го-дишна възраст. "Моите родители - казва тя - са живели в Коджа бунар. След това се преселват в Байрамич, а дядо ми и още няколко семейства основават съвсем ново село - Сюютя. Навремето моят род е избягал от шоплука, а родът на мъжа ми Йордан Тодоров - от с. Черган, Ямболско." Това е рядък случай на преселили се шопи в Мала Азия.
За поминъка на жителите на Сьоют тя разказва: "Лятно време всички работехме земеделие, а зиме тате ходеше за минни подпори в гората."
В селото имало училище с учител грък, който преподавал на гръцки и 75 ученици през учебната 1897/1898 г. "Братята
95
ми - добавя тя - ходеха на училище, но мама не ме пущаше да уча гръцки."
През 1996 г. разговарях в с. Баня, Поморийско с баба Мария Тенева Чотрова, родена в Сьоют през 1904 г. "Селото ни - разказва баба Мария - беше голямо. Имахме училище и църква. В училището учителят грък учеше децата по гръцки, но в църквата попът пееше по български. Имахме грамотни хора и по гръцки, и по български." След като в училището в Сьоют не се преподавало на български, вероятно някои от селяните са учили в българските училища в Коджа бунар и Мандър. "Смесвахме се - добавя тя - с коджабунарци. Наши момчета се женеха за моми от Коджа бунар, а коджабунарци - за наши момичета и се заселваха в нашето село. На Христо Ангелов Арабаджиев, който почина в това село Баня, жена му Анастасия беше от нашето село, от рода на Чолаковци, а той беше дошъл от Коджа бунар."
За живота в селото тя си спомня: "Сред селото беше одаята (кметството). Нашата къща беше близо до одаята. Наш комшия беше Георги Чолака. Той свиреше много хубаво на кеменче (гъдулка). Хорото се правеше на нашия харман. На Гергьовден правехме голяма трапеза с агнешки курбан. Влиден (Великден) посрещахме с цървени яйца, а на Коледа нямаше къща без прасе. На Коледа коледаре ходеха по къщите и пееха нашенски коледарски песни, дето ги чухме и като си дойдохме в България. На Одици (Йордановден), обикаляхме около църквата с кулизма (икона) и с кръста, който хвърляха във водата. Носията ни беше нашенска - жените бяха със сукмане, на главите с бели дюлбене (забрадки) или с църни чумбере. Мъжете бяха с потуре, поясе, елеци, но на главите носеха фесове. Селото ни беше чисто българско, но наоколо селата бяха турски. Имахме познати и приятели турци в тези села. Казвахме им "садъчи". Ходехме си на гости по празници - на наши празници те идваха в нашето село, на Байряма ние ходехме в техните села. Когато тръгнахме за България, татковият садъч-турчина ни изпрати с колата си до Гьонен. Оттам продължихме за Бандърма, за да се качим на парахода за България. След като ни свалиха вДедеагач, отидохме в с. Кючюккьой, Гюмюрджинско.
96
Там останахме три месеца. След това едни отидоха в ортакъойските (ивайловградските) села Белополяне, Свирачи, в Малки воден и в Баня и Емине (Емона), Поморийско, и в други села."
За изселването на Сьоют през 1914 г. разказва и цитираната вече баба Мария Атанасова Иванова, която се установила със семейството си в "Анадолската махала" в гр. Вълчи дол, тогава село. "Заселихме се - казва тя - в Имарет Чифлик, Гюмюрджинско. Че като ни емна една малария... И моята майка умря там. Във Вълчи дол имахме братовчед - Атанас Тенев, Малък Танас го знаеха хората. Той беше избягал от турската армия, за да не се бие срещу българите и станал тука овчар. Имаше годеница в Турция, девет години бе сгоден за нея. Дочака венчавката - ние му я доведохме насам и спряхме във Войводино. Освен неговите близки тук дойдоха и семействата на Христо Николовите. Много анадолци отидоха в с. Стан, Шуменско, други останаха в Свирачи и Бялополяне, Ивайловградско. През 1946 г. се преселихме във Вълчи дол. Откак се помня моят баща имаше голямо желание да дойдем в България. И дойдохме. А той близо 40 години живя в България - до 1953 г., и спокоен напусна тоя свят, защото знаеше, че костите му ще почиват в българска земя."
Жителите на Сьоют тръгнали за България с втората група изселници, с парахода "Борис", на 17 април 1914 г., заедно с жители на други български села в Мала Азия. Повечето от тях се заселили в Новопазарско, Шуменско, Варненско, Поморийско, главно в Ивайловградско и Свиленградско, в селата Свирачи, Бориславци, Черешак, Брусевци, Малко Попово, Дъбовец и др. Впоследствие много от малоазийските бежанци в тези села и техни потомци, се изселили в градовете.
Хаджи Паункьой
Хаджи Паункьой е разположено на югозапад от езерото Маняс. По сведения на Яким Доросиев към 1897 г. то имало 60
97
къщи с 344 жители. Според Българското генерално консулство в Цариград към 1914 г. броят на къщите бил също около 60, от които 30 гръцки или гъркомански. По спомени на бежанци от селото при изселването му през 1914 г. то наброявало около 80 къщи с 400-450 жители, от които двадесетина гръцки и гъркомански. Сведенията ми бяха дадени от жители на Хаджи Паункьой, заселили се в с. Баня, Поморийско. Селото поддържало връзки с другите български села в Северозападен Анадол, включително роднински.
Земята на Хаджи Паункьой била една от най-плодородните в Бандърманския регион. Тя била преди това собственост на турски чифликчия, изкупена от българите, основатели на селото. Техният основен поминък бил от земеделие. Произвеждали са традиционните селскостопански култури. Отглеждал се и мак за производство на наркотици. Мак, наричан от турците, а и от малоазийските българи афион, и сега се произвежда в редица райони на Турция и се пренася контрабандно в Европа.
В рапорт на Българското генерално консулство в Цариград се подчертава, че "храната, произвеждана в Хаджи Паункьой, се е ценяла винаги като най-чиста и доброкачествена".
В селото имало черква и училище с 50 ученици през учебната 1896/1897 г. с учител грък, който преподавал на гръцки език. Животът на жителите на селото не се различавал много от този в другите български села - същия бит, поминък, словесна народна култура, фолклор, обичаи. С тази разлика, че се чувствувало значително влияние на гърцизма. Въпреки това българският дух се наложил. След изселването през 1914 г. някои гъркомански и гръцки семейства, настанени в Западна Тракия, впоследствие останали в Гърция. Всички български семейства и част от смесените семейства - дори повечето от тях, се преселили в старите предели на България.
Реколтата през 1914 г., годината на изселването, била богата и жителите на селото, макар и решени да се изселят в България, не бързали. Те искали да приберат и продадат реколтата си, но това не им било позволено. Властите настанили в къщите на българите най-напред 35, впоследствие още 35 семейства на мухаджири-турци от България. Покъщнината на българите била изхвърлена
98
на улицата. Принудени да изоставят всичко, на 11 юни 1914 г. жителите на Хаджи Паункьой тръгнали от пристанището на Бандърма за Дедеагач с парахода "България". В с. Чамкьой, Софлуйско, били настанени 35 семейства със 128 души, останалите в различни села и градове на Западна Тракия. След Първата световна война освен гръцките семейства всички семейства от селото, включително и повечето от смесените, били принудени да напуснат Западна Тракия. Те се разпръснали в различни селища. Десетина семейства били настанени в с. Баня, Поморийско, и в други села на тази околия и в Бургаски окръг.
Не може да бъде установено времето на създаването на Хаджи Паункьой като българско село. Знае се, че то е едно от селата като Мандър и Гьобел, които не са произлезли от Коджа бунар. Първите заселници в Хаджи Паункьой били от Чирпанско и от други селища в Южна България.
Киллик
Киллик, наричано още Екинлик, е разположено в равнинна местност западно от Бандърма и източно от Гьонен. Числи се към околия Бандърма. Произлязло е от Коджа бунар. Според някои сведения в селото са се заселили и българи, дошли от Димотишко.
Сведенията за броя на семействата и жителите на това село са противоречиви. Според сведенията, които абаджията в Балъкесир Яким Доросиев съобщил на брат си Л. Ив. Доросиев, към 1897 г. селото е имало 35 къщи с 212 жители. В. Кънчов пише, че през 1898 г. селото е имало 50 къщи. Българският генерален консул в Цариград Ив. Маналов известява, че към 1914 г. броят на къщите бил 380, от които 10 гръцки или гъркомански. Последните цифри изглеждат силно преувеличени, но във всеки случай Киллик е имало около 100 български къщи с над 500 жители.
То било средно по големина българско село. В селото имало черква и училище с 15 ученици според Л. Ив. Доросиев. Учителят бил грък и преподавал на гръцки език. Броят на учениците през учебната 1896/1897 г. показва, че цифрата 380 къщи е действително преувеличена и че селото не е имало повече от 100 къщи.
99
Киллик е разположено в плодородна равнина и поминъкът на жителите му бил главно от земеделие.
Изселването на Киллик е станало едновременно с изселването на другите български села - през 1914 г.
Полуразрушени къщи в с. Киллик. Първата е на Йордан Дерелиев - снимки от 1974 г.
Първата група жители на селото тръгнала за България от пристанището на Бандърма за Дедеагач на 9 април с параход "България", втората на 22 май с параход "Белгиен кинг". На първо време 22 семейства с 99 души били настанени в с. Ирджан хисар, Гюмюрджинско, 19 семейства с 85 души в с. Мароня, други в селата Кючюккьой, Кайбикьой, също Гюмюрджинско. След Първата световна война всички се изселили в старите предели на Бъргария: в Мамарчево, Елховско, Обзор и Баня, Поморийско и други селища.
Чалтик
Чалтик било основано от българи, преселили се в Мала Азия от Чирпанско, Хасковско и други райони на Южна Бъл-
100
гария. Допълнително в селото се заселили и българи от Родопския регион. Според краеведа Илия Зоински тази втора група заселници са дошли от голямото родопско село Широка лъка, прочуто с майсторите си зидари и дограмаджии. Те работили в Мала Азия най-напред като гурбетчии, след това взели семействата си. Това станало през 1862 г. Зоински се позовава на двама краеведи на родопския край: Антон Бозовски и Петър Маринов. "През 1862 г. - пише Бозовски - се отделиха 12 къщи. Напуснаха селото (Широка лъка) и отидоха в Йени шехир, Мала Азияь. От тия къщи помня семействата: братя Паламаркювци, Сава Мизийски, поп Ташо и Савищо Бочуков, а другите не помня кои са били."
Допълнителни сведения за тези преселници дава Петър Маринов. "Група широколъчани дюлгери и дограмаджии - пише той - в стремежа си да намерят по-добро препитание, а и да не бъдат притеснявани от местните аги, каквито имало тогава в селото, се сговорили помежду си: "Дето ще ходим все по гурбет и само месец-два да прекарваме на село, хайде да дигнем жените и децата и да идем нейде далече." Колкото помисълът им за токова едно преселни-чество да е бил с рискове, склонили жените и децата, общо 12 семейства, натоварили покъщнина и инструменти и потеглили." Към тях се присъединил и поп Тошо от с. Върбово, който взел със себе си евангелие, икона и други черковни треби, за да служи литургия в новото си село в Мала Азия.
Оскъдни са сведенията за това българско село в Мала Азия, в околия Бандърма, в което се заселили българи от Широка лъка, според някои сведения родно място на най-големия архитект в историята на Османската империя, потурченият българин-еничарин Синан, отведен в края на XV в. като дете в Мала Азия.
Част от жителите на Чалтик напуснали Мала Азия и се завърнали в България много скоро след Освобождението. Подложени на насилия по време на Априлското въстание през 1876 г. и през Руско-турската война, те се изселили през 1882 г. Някои се установили в с. Бял бряг, Варненско, където и сега живеят техни потомци.
Дълго време между изселилите се в България и останалите
101
в Чалтик българи се поддържали връзки. През 1909 г., както пише Зоински, в Бял бряг дошла на гости при роднините си баба Петра от Чалтик.
Според Петър Маринов и от Чалтик са избягали взети в турската армия българи войници и преминали на българска страна през Балканската война. "След Младотурската революция - пише той - в турската армия били вземани за войници и български момчета от с. Чалтик, а в Балканската война такива войници се срещнали с нашите при Люлебургаз и Чаталджа, които при сгоден случай се присъединили към нашите."
В списъците на изселилите се българи от селата в Мала Азия през 1914 г. не фигурират жители на Чалтик. След изселването на първата група през 1882 г. изглежда не е имало други изселвания. Незавърналите се в България останали в родното си малоазийско село, смесили се с гърци и споделили тяхната участ. След катастрофата на гръцката армия в Мала Азия през 1922 г., много от тях били избити от настъпващата турска армия, която завзела окупираните от гърците селища в Западен Анадол. Други, заедно с гърците, успели да избягат в Гърция, където изчезнали като българи.
В труда си за малоазийските българи Л. Ив. Доросиев само споменава за българското село Чалтик, но не дава никакви сведения за него. И В. Кънчов споменава това село, без да посочи от колко къщи се е състояло.
От Коджа бунар са произлезли още три малки села в Балянска околия: Кубаш, Юрен и Читак.
Кубаш
През 1897 г. селото имало 20 къщи със 115 жители българи (по данни на Л. Ив. Доросиев). Приблизително толкова са семействата от Кубаш, зарегистрирани като преселници от Мала Азия през 1914 г., настанени в различни селища: в с. Баш-
102
кьой, Софлуйско, 11 семейства с 50 души, в с. Пелевун, Ивайловградско, 3 семейства с 12 души, останалите в с. Чамкьой, Софлуйско, и други села. След второто им преселване от Западна Тракия в старите предели на България, някои семейства били настанени в села в Поморийска околия.
Изселването им от Мала Азия през 1914 г. станало заедно с жителите на други български села с парахода "Борис" на 17 април 1914 г. Натоварени били на пристанище Банърма и стоварени в Дедеагач, откъдето били разпратени в различни села.
Юрен
Юрен имало 15 къщи с 95 жители към 1914 г. Изселени били заедно с жителите на Кубаш, Сьоют, Киллик с парахода "Борис" на 17 април 1914 г.
Читак
Читак било малко село с 10 български семейства. Сведенията за това село са много оскъдни.
Оскъдни са сведенията и за други две села, споменати от Л. Ив. Доросиев, от които пристигнали български семейства от Мала Азия - от околия Баля, с. Диен джан, и от околия Бандърма, с. Избегли, настанени съответно в с. Дикили таш, Дедеагачка околия, и в с. Чамкьой, Софлуйска околия. Вероятно това са били села в Северозападен Анадол с турско и гръцко население, в което са живели и по няколко български семейства.
Липсват сведения и за селата западно от Бандърма, в които са живели български семейства: Йенидже, Лиман, Горно и Долно Япаджикьой (Юкаръ и Ашаа Япаджикьой). Техният произход е от Димотишко, Гюмюрджинско, Родопите, Източна Македония.