4. Заточеници
В по-нови времена в Мала Азия пребивавали временно принудително изпратени там българи, които с гордост носят българското име. Това са български революционери, възрожденски и църковни дейци, осъдени на затвор и заточение. Между тях имало войводи, четници, въстаници, учители, свещеници. Сред заточениците имало участници във Велчовата завера (1835 г.), в Търновския бунт (1862 г.), четници в четите на Панайот Хитов и Филип Тотю (1867 г.), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.). Тук били и някои от сподвижниците на Васил Левски и участници в обира на турската поща в Арабаконашкия проход (1872 г.). Голям бил броят на участниците в Старозагорското въстание (1875 г.), в Априлското въстание, в Ботевата чета и четата на Таню войвода (1876 г.). Много българи били изпратени на заточение в Мала Азия и през освободителната за България Руско-турска война (1877-1878 г.). На заточение в Мала Азия били изпращани и видни дейци на движението за независима българска църква.
Между бележитите заточеници в Мала Азия в предосвободителната епоха били Георги Мамарчев, Стоян Заимов, Атанас Узунов, Никола Обретенов, Иларион Макариополски, екзарх Антим I.
Най-прочутите затвори и места за заточение в Мала Азия и в съседните провинции били Диарбекир и Ергана мадени в Източен Анадол, Пеяс кале в Южен Анадол, Сен-Жан д’Акр или Акра калеси в Палестина, Мосул в днешен Ирак, Алеп в днешна Сирия, но и в Кипър и далечен Фезан в Либия. Българи заточеници имало и в редица малоазийски градове: Мардин, Анталия, Кютахия, Коня, Анкара.
През зловещия зандан Диарбекир, заобиколен от 8 крепост-
32
ни стени с 91 кули, са преминали много българи, борци за правда, свобода, народна просвета и независима българска църква. Градът-крепост е описан от много заточеници. В разказа "Мъченик", написан по спомени на заточеници, Любен Каравелов пише за Диарбекир: "Няма дъждец, няма росица, няма прохладен планински ветрец, няма нищо добро каквото в нашата благословена България. Пече от небето анадолското слънце, пече над главата ти като адски огън и мозъкът на човека ври като в котел, керемидите се пукат и куршумът на джамиите се топи от това сърдито слънце. Нищо тук не весели, нищо не радва, все пустота и ад. А в тоя проклети град турското правителство изпраща най-живите българи... От Юскюдар до Диарбекир са посеяни костите на тия мъченици, по всичкия тоя дълъг път се намират трупове на тия праведници, които са желали щастие и добро на своето отечество и търсили са своята свобода."
Заточениците пътували пеша под дъжд, сняг, студ и пек до Диарбекир, оковани в тежки вериги, а в затвора били държани завързани по двама или във верига по десетина, за да не избягат.
Заточеникът хаджи Илия Монев разказва в спомените си: "От Самсун до Диарбекир пешком стигнахме за 73 дни - от 11 ноември 1867 г., до 23 януари 1868 г. Там, в затвора, имаше 300 души запряни кюрди по разни престъпления и между тях лежаха заточеници от 1858 г. и от 1862 г. българи, побеляли и остаряли."
Заточеници на път за Мала Азия
33
За теглото на заточениците по пътищата на Мала Азия до пристигането им в местата на заточение, откъдето мнозина не се завръщали, разказват в колективно писмо до Васил Манчов, заточеник в Анкара, 24 негови другари, заточеници в Ди-арбекир. Нека цитираме повече редове от това покъртително писмо с дата 12 септември 1869 г.: "Заминахме от Цариград с железата на краката, с лалетата (вериги на вратовете) десет души в един синджир и дванадесет в другия. Дъждът валеше като из котли и тъй тръгнахме из пътя - кал до колене - един пада, друг става... Пътуването ни ставаше от ден на ден по-опасно и по-страшно по причина на тежката зима... Стигнахме в град Мезре (Харпут), гдето като ни натикаха в един затвор, по-лошав от гробница, боледувахме синца и оставихме жъртва Божидара (1868, януария, 10) и Симеона Влаха (1868, януария, 3). Оставихме в град Ергана жъртва Андрея Петров (януария 17, 1868), додето най-сетне достигнахме в Диарбекир в затвора при другите, които от десет бяха останали девет (дали жъртва Митя Йонката, 1867, декември, 21). Тяхното пътуване не било по-леко от нашето. Тука като боледувахме вси наред (от тифус) тежка болест, дадохме жъртва Коля Илиев Копоев (1868, март, 26). Сетне, като излязохме на лято, паднахме пак болни от треска. Дадохме и на нея жъртва Никола Тодоров Врачанов (1869, януария, 16), също дадоха и вехтите жъртва Петра Павлов, ловча-нин (1869, април, 30)..." [1]
Голямото мнозинство от жителите на Диарбекир и на Източен Анадол били кюрди, но в града живеели и хиляди християни-арменци, православни араби и сирианци. Българите заточеници установявали с тях приятелски връзки. Със застъпничество и гаранции от диарбекирски християни някои заточеници получавали смекчен режим и право да живеят и работят
1. Във в. "Знаме", бр. 23, от 27 юли 1875 г., Хр. Ботев публикува списък на 50 българи заточеници, умрели в Диарбекир и др. места в Мала Азия.
34
в града, за да осигуряват прехраната си. Те се установявали в християнската махала "Шах Матар", някои в турските махали при господарите си работодатели или в чифлиците в околните села.
Между заточениците имало образовани хора, някои учили в европейски страни и в Русия. Те превеждали и преподавали уроци на деца на арменци, араби и сирианци християни. Свещениците получили от Ерусалимския патриарх славянски църковни книги и свещенически одежди и служели в църквата "Свети безсребреници Козма и Дамян", венчавали синовете и дъщерите на християните и кръщавали децата им. В Ергана мадени заместникът на Левски, заточеникът Атанас Узунов, съчинявал своите драми. Георги Данчов Зографина рисувал портрети, поп Минчо Кънчев правел записки за знаменитата си "Видрица". В тази забележителна книга той изказва гореща благодарност на християните в Диарбекир, които подпомагали българските заточеници, нарича баба Хампа, омъжена за българина дядо Коста, "майка на българите".
Заточеникът хаджи Илия Монев е записал любопитен спомен за среща на Мидхат паша с български заточеници. На път за Багдад пашата се отбил в Диарбекир. По негово нареждане българските заточеници били заведени във вилаетския конак. Мидхат паша ги разпитал кой откъде е и колко време е лежал в затвор и заточение. След това заповядал да бъдат освободени някои от заточениците от Тулча, Русе и Пазарджик, за да могат да работят в града. На искането им да се завърнат в България, той отговорил: "В България вие сте набелязани и можете да попаднете в по-зло, като ви подозират." Мидхат паша поискал някои от заточениците доброволно да идат с него в Багдад, където бил назначен за валия, като "негови хора, пазители", защото се страхувал. "Ние - пише заточеникът хаджи Илия Монев - повторно го помолихме да ни опрости и да ни завърне. Той повторно каза, че не е времето да ни върне засега, като се обърна към кюрд Исмаила (валия на Диарбекир) и каза да ни освободи от затвора, че той е наредил за нас и да ни назначат на работа, за да работим."
35
Мидхат паша проявявал интерес към дейците на българското освободително движение и се опитвал да спечели някои от тях за широката шпионска мрежа, която изградил като валия на Дунавския вилает през 1864-1868 г. За това разказва в спомените си образованият българин Васил Манчов, патриот-просветител, поддържал връзки с Раковски, Димитър Миладинов и други видни възрожденски и революционни дейци. Манчов знаел няколко езика и преподавал френски на синове на паши и други големци, сред които се ползвал с авторитет и уважение. През есента на 1866 г. Мидхат паша го поканил във вилаетското управление в Русе. "Той - разказва Манчов в спомените си - беше сам. Повика ме близо до него и ми каза на ухото: "Мене ме викат Мидхат паша. Аз умея да възнаграждавам тия, които ми услужват. Дръж ме в течение на работите, които се вършат в Румъния и в България и бъди уверен, че ще те възнаградя богато." След това ми поднесе кафе и чубук и на раздяла ми повтори: "Името ми е Мидхат паша, аз умея да възнаграждавам."
Българският патриот не се поблазнил от обещаните награди. Мидхат паша наредил да го арестуват с думите: "Тоя даскал, видите ли го? Той нямаше никакъв кабахат, но наказах и него за пример и назидание на свищовските българи."
Така и в Диарбекир Мидхат паша се опитал да завербува българи за шпионската мрежа, която възнамерявал да изгради и в Багдад, но опитът му не сполучил.
И в зловещия Диарбекир българските заточеници манифестирали любовта си към поробеното отечество и готовността си за саможертва за освобождението му. Двадесетина от заточениците като по чудо успели да избягат преоблечени като кюрди, араби или увити във фереджета като кадъни. Те изминавали хиляди километри през гори, планини и пустини, прекосявали вилаети, морета, държави, за да се доберат до родината и наново да се включат в революционната организация и в четите, да участват във въстанията. Между успелите да избягат от Диарбекир и от други места на заточение революционери били Стоян Заимов, апостол на Врачанския революционен окръг през Априлското въстание, и Атанас Узунов, заместник на Лев-
36
ски. Заимов избягал с паспорт на полския инженер емигрант Бенковски. Този паспорт попаднал по-късно в ръцете на Гаврил Хлътев, който приел името Георги Бенковски. С това име той остава завинаги в историята на България като главен ръководител и герой на Априлското въстание.
Дочакалите освободителната Руско-турска война през 1877-1878 г., избягали от заточение революционери, се присъединили като преводачи, пътеводители и разузнавачи към руските войски. Други се зачислили в българското опълчение и участвали в боевете на опълчението срещу турците.
По силата на Сан-Стефанския договор диарбекирските заточеници били амнистирани. На 4 април 1878 г. поп Минчо Кънчев и поп Димитър служили прощална църковна служба в Диарбекир, в църквата "Свети безсребреници Кузма и Дамян". На тази служба, състояла се само един месец след освобождението на България, присъствали всички българи заточеници и представители на всички християнски народности в Диарбекир. Вълнуващо е описанието от поп Минчо Кънчев на тази служба. "Даскал Янко Т. Кочев - пише той - каза реч на турски език, гдето не видях човек от диарбекирците да не плаче." Реч произнесъл и поп Минчо. "Християни кардашлар - обърнал се той към християните арменци, араби и сирианци - прекратиха се нашите мъки и страдания, дето сме теглили досега из мръсните тъмници и зандани, гладни и жедни, отделени от бащи и майки, от жени и деца, със чест и вяра потъпкани, за да видим свободата, която днес, с помощта на свята Русия, с много кръв ще видиме, дай Боже, скоро, като ни стъпи кракът в милото ни отечество България. От страна на всички българи, за да докажа благодарността, не мога намери толкова думи, но накъсо казвам на вси християни кардашлар, вий, които с нази заедно страдахте, за да ни помагате в затвора и поръчители за нази ставахте, за да ни изваждате от мрачните зандани, и ако не бяха тези ваши помощи, ний всички бихме загинали, както много от нашите братя загинаха, които оставяме тук вечно.
Диарбекирски братя християни, вий оставате незабрави-
37
ми нам и записани в сърцата ни вечно, което ще препоръчаме на синовете си и на целия български народ вашите добрини, които ни направихте... Християни кардашлар, ако сме прегрешили нещо, прощавайте и със сбогом си оставайте."
Учителите и учениците арменци, сирианци, халдейци, били наредени в шпалир, хвърляли цветя на българските заточеници и пеели.
Със заупокойна молитва на гробовете на починалите в Диарбекир заточеници за последен път се поклонили техните сънародници и тръгнали за свободна България.
След освобождението на България в Мала Азия наново били изпращани на заточение български революционни дейци и просветители - борци за освобождението на Македония и Одринско, дейци на ВМОРО, участници в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.
Между бележитите заточеници в Подрум кале били членовете на ЦК на ВМОРО Даме Груев и Христо Матов, войводите в Македония Петър Попарсов, Мише Развигоров, Петър Ацев, тракийските революционни дейци, войводи и четници Димитър Груев, секретар на лозенградския революционен окръг, войводата Дико Джебелов, стотици други революционни дейци от Източна и Западна Тракия.
Заточеникът Димитър Груев описва в спомените си Пеяс кале, стара римска крепост в полите на планините Булгардаг и Гявурдаг, превърната от турците в затвор: "Крепостта е на 200 метра от морето, почти на границата между Сирия и Киликия. Има осмоъгълна форма. Стените ѝ са високи около 2 метра. Те ограждат едно пространство около 12 декара."
Под натиска на европейската общественост през 1904 г. заточениците и затворниците били освободени. Съобщението за амнистията било направено от валията на областта. Той се обърнал към заточениците и затворниците с думите: "Вие, които и в крепостта не стояхте мирни, трябва дълбоко да благодарите и денонощно да се молите на Бога за щастието и благоденствието на негово величество, нашия великодушен султан Абдул Хамид хан, задето се смили над вас, врагове на държавата ни и ви помилва... Вие никак не заслужава-
38
те такава милост. Ако аз бях на негово място, бих ви взел главите, вместо да ви даряваме свобода."
В спомените си заточеникът Павел Шатев, български революционер от Македония, разказва за високия дух на заточениците македоно-одрински революционери. Оковани във вериги, на път за местата на заточението, те пеели "Жив е той жив е" и:
"Не щеме ний богатство,
не щеме ний пари,
а искаме свобода,
човешки правдини".
"Турската власт - пише Павел Шатев - за да потъпче националното съзнание на българина, потърси "ефикасни" средства. Най-напред тя опита ятагана, но като не сполучи, прибегна към бесилките и най-сетне към заточението. Странна илюзия, с която се задоволяват реакционерите! Един човек колкото повече страда и колкото повече се отдалечава от своята страна, той още повече се привързва към нея и още повече я обича. Остава му само тъгата, в замяна на която има морално утешение, че страда за правдата, за истината."