2. Българи в Мала Азия през Средновековието
Основна тема на тази книга е историята на малоазийските българи в Северозападен Анадол от тяхното заселване през XVI-XVIII в. и средата на XIX в. до завръщането им в старата родина през 1914 г. Но в Мала Азия е имало българи и през Средновековието, отвлечени от византийци и турци като пленници и роби, по-късно гурбетчии и заточеници. Имало и еничари от български произход.
Първите преселвания на българи в Мала Азия през Средновековието са станали по време на българо-византийските войни и византийското владичество над българските земи. През този период хиляди българи били преселени отвъд Босфора и Дарданелите. Имало и българи-боляри, между тях и членове и потомци на династията на Асеновци, които влезли в близки връзки с византийския императорски двор. Някои преминали на служба на византийците и били използвани срещу българите. Боляринът Мицо като отплата за предателство получил феодално владение в Мала Азия. Син му Иван Мицо, внук на цар Иван Асен II, бил оженен за дъщеря на византийския император Михаил VIII Палеолог. По време на въстанието на Ивайло и междуособиците в България императорът нахлул с войски заедно със зет си и през 1279 г. го поставил на българския трон, с име и титла цар Иван Асен III. След разбиването на византийските войски от Ивайло през 1280 г. Иван Асен III избягал в Мала Азия при византийците и завършил живота си в Цариград.
След убийството на Ивайло се появил един измамник, който се представял за Ивайло. Този лъжеивайло събрал дружина от 300 души в Източна Тракия и преминал в Мала Азия. Там бил пленен от селджукските турци и убит.
Втората вълна преселвания на българи в Мала Азия била
13
по времето на завладяването на България от османските турци и през периода на турското робство. За тези българи П. Р. Славейков пише в издавания от него в Цариград в. "Македония":
"При превземането на Търново от турците султанът преселил много български семейства в тогавашната столица Бруса... И до днес в един край на Бруса една местност носи названието Булгар махалеси, но няма веке ни здание някакво тако, ни белег некой, ни пък българи жители. Може да се предполага, че те са се преселили испосле в Едрене и в Цариград след пренасянето на столицата в тези градове или са се слели с местните тамо жители и са изгубили езикът си и народността си." [1]
Тези българи били ислямизирани и потурчени, други били асимилирани от гърци и тюркоезични християни, наричани ка-раманлии. Някои от търновските и от други населени места първенци приели исляма, за да запазят живота си или да се включат в османската държавна, военна и административна йерархия на властта в балканските и малоазийските провинции. Между отвлечените и доброволно приелите исляма имало и членове на царската фамилия. В околностите на старата османска столица Бурса (българите произнасят и пишат Бруса) завършил живота си плененият от султан Баязид през 1396 г. последен български цар - владетелят на Видинското царство Иван Страцимир. Един от синовете на цар Иван Шишман -Александър, приел исляма и името Сюлейман. Той заемал високи постове в султанската административна и военна йерархия. Бил валия (управител) на вилаетите на Самсун и Сарухан, командвал и войските на султана срещу въстаниците на Бьорклюдже Мустафа и Торлак Кемал - последователи на прочутия средновековен философ-революционер шейх Бедретин Симави, който проповядвал утопичен комунизъм. Александър (Сюлейман) загинал през 1419 г. или 1420 г. в сражение с въстаниците в Западен Анадол.
Случаят със сина на цар Иван Шишман е описан от османски летописци на времето и от съвременни турски историци.
1. В. "Македония", бр. 40, 18 октомври 1869 г.
14
Авторите на "Подробна османска история", като описват пле-няването на цар Иван Шишман, пишат за син му Александър: "Що се отнася до син му Александър, той приел исляма и за известно време бил управител на санджака Самсун. През 1420 г., при потушаването на едно въстание, бил убит." [2]
Сестрата на цар Иван Шишман - Мара, била заставена да стане жена на султан Мурад I и завършила живота си в султанския харем. Неизвестна е участта на други членове на царските фамилии от Първото и Второто българско царство, за някои от които се предполага, че са изчезнали в Мала Азия.
Документалните сведения за българите в Мала Азия през Средновековието са оскъдни. Писмени източници за тях се съдържат в някои летописи и в епически произведения на средновековни поети в Ориента и легенди. Те трябва много внимателно да се използват, тъй като са повече поетически измислици, отколкото документални свидетелства и летопис. Най-известното от тези произведения е Караманското шахнаме на Шикяри Мухлис, написано в стихове. В тази епическа поема -Шахнаме (царственик, или биографии на царе) на много места се говори за българи в Южен Анадол, в полите на планинската верига Торос, в нейното разклонение Булгар-даг (Българска планина). Така се нарича тя и днес от населението, а и от историците, въпреки че е прекръстена на Болкар даг. През периода от XII до XVI в., според Шахнамето, тези българи създавали на два пъти своя държава със ханове и царе, с войска и сечени пари. Споменават се имената на царица Катерина, Яхша хан I, Яхша хан II, Асен, Асеноглу (син на Асен). Те се съюзявали ту с византийците или караманите срещу селджукските и османските турци, ту с турците срещу византийците и караманите, намесвали се в междуособиците в техните държавици (княжества и бейлици). Воювали и с кръстоносците. Описан е походът на султан Селим I в Египет, в който участвали и българи. През 1513-1514 г. войската на царица Катерина била разбита, много от войниците и част от населението били избити в ожесточено сражение с войските на султан Селим I, който с оръдия разру-
2. Mufassal Osmanlı tarihi, Istanbul, 1957, Т. I, с. 157.
15
шил до основи двореца на царицата. В това сражение загинала и царица Катерина. Останалите живи българи се разбягали и с това бил сложен край на тази българска държавица в Мала Азия, в района на Булгардаг, със център градът-крепост Ерменак.
Оригиналът на Караманското шахнаме на Шикяри Мухлис не е открит. През 1921 г. авторът на "Българските колонии в Мала Азия" Л. Ив. Доросиев направи достояние на българската научна общественост една обширна статия на турския историк проф. д-р Неджиб Асъм, преподавател в Цариградския университет, озаглавена "Българи в Мала Азия". В статията, публикувана в турския в. "Икдам" в броевете му от 27 октомври и 3 ноември 1920 г., се разказва, на места с дословни цитати, съдържанието на Шахнамето. Турският историк преразказва съдържанието на епическата поема по превод, направен от арабски или от персийски. Преводът на турски се намирал в библиотеката на Цариградския университет.
Съвременни български историци също се позовават на тази поема. Още през 1922 г. Л. Ив. Доросиев поставя въпроса дали двамата Асеновци: Асен и Асеноглу (син на Асен) не са потомци на Иван Асен III. В публикацията си "Към въпроса за българските племена и държавни образувания в Мала Азия" в сборника "България 1300 - институции и държавна традиция" (1982 г.), проф. Ибрахим Татарлъ разглежда Караманското шахнаме на Шикяри Мухлис като документално свидетелство за съществуването на българи и на техни "държавни образувания" в Мала Азия през средните векове. Той цитира и други исторически и литературни източници, които според него "не могат да будят каквито и да било съмнения" за това. Татарлъ твърди, че "българската държава в Мала Азия" имала "стройна социално-икономическа и обществено-политическа организация". Цитира и летописна бележка на Санджар, в която се споменава за държавица в Мала Азия с името "Булгар" и друго повествувание - "Сказание за Малик Данишменд", в което се говори за български племена и български държавни образувания в планината Булгардаг със център Ерменак. Във всички тези повествувания се съдържат описания на някои действителни исторически събития и личности, но често противо-
16
речиви по отношение на време и факти, а и по имена; някои са в стила на ориенталските приказки и легенди. Описанието на царица Катерина и на нейния дворец в най-известното от тях - Караманското шахнаме, напомня приказките от хиляда и една нощ:
"Понеже тази мома (царица Катерина) била много умна, станала много богата. През лятото сама излизала на оран. Воловете ѝ били със златни хомоти. Стените на двореца ѝ били украсени със златна покривка..."
Върху Караманското шахнаме прави проучвания и К. Венедикова. В доклад "Сведения за българи в Мала Азия и отношенията им с анадолски племена и княжества (XI-XVI в.)", изнесен на Първия международен конгрес по българистика, състоял се в София през 1981 г., и публикуван в сборник с докладите на конгреса през 1982 г., тя отбелязва, че Шикяри Мухлис е умрял през 1512 г. Според нея историята на караманците, както ги нарича, за да се прави разлика с караманлиите, в основната си част е написан на среднотурски език в народен стил в проза, но съдържа и стихотворни вмъквания на персийски от първоизточника от XIV в., а в разширен вариант на арабски. Публикацията на проф. Неджиб Асъм през 1921 г. е въз основа на ръкопис от по-късен произход. В 200 страници на тази история се съдържат над 100 сведения, в които се споменава българско племе, българска войска, български войници, български бейове, български владетели, страна Булгар, планина Булгардаг. "Преди всичко историята на Караман утвърждава наличието на компактно българско население в южната и средната част на Мала Азия. Летописецът често определя българите, живеещи там през XIII в. като "българско племе" - подчертава авторката. Българите, според нея, трябва да са имали значителна бойна сила, вероятно най-малко 4000, а може би до 20 хиляди души, за да могат да водят войни срещу карамани, селджукски и османски турци, кюрди и тюркменски племена. К. Венедикова стига до извода, като проф. Татарлъ, че Шикяри бей давал сведения за наличието на "публична власт" и "държавни механизми". Българите били обединени на териториален принцип около планината Булгардаг през различни периоди на тяхното съществуване. В историята
17
на караманците тя намира сведения за "държваност и суверенитет" на българите в Булгардаг преди първите си контакти с караманците, с които по-късно установили "договорни отношения" с известни елементи на васална зависимост от тях. [3]
За "Българщината в Мала Азия" публикува монография през 1940 г. П. Коледаров.
Съвременни турски историци също се позовават на Караманското шахнаме на Шикяри Мухлис, разглеждат междуособиците и войните в Мала Азия между селджукските, караманските и османските бейлици и държавици, споменават имена на градове и личности, съдържащи се в Шахнамето, като Яхша хан и Айдъноглу, но наричат споменатите държавици и бейлици турски или тюркски, владетелите им - турци, с турски имена.
Проф. Мустафа Акдаг в труда си "Икономическа и социална история на Турция (1243-1453)" разглежда историята на Айдънския бейлик, цитира девет пъти Шикяри, но не споменава за българска държава и български ханове и царе [4].
Проф. Фуат Кьопрюлю в изследването си "Основаването на Османската държава" пише, че "при завладяването на Балканите, освен плячката османските турци вземали и пленници, които изпращали в Анадола", но и той не споменава за българска държава в Мала Азия. За Шикяри той обръща внимание, че в неговото Караманско шахнаме историческите факти "са много съмнителни" [5].
И авторите на "Подробна османска история", и други османско-турски историци пишат за българи византийски и турски пленници, отведени в Мала Азия и използвани като роби и войници.
Проф. Зеки Велиди Тоган във "Въведение в общата турска история" отбелязва, че "много християни били доведени от
3. К. Венедикова публикува и обемист труд върху историята на тези българи.
4. Prof. dr. Mustafa Akdag. "Turkienin iktisadi ve içimai tarihi (1243-1453)", Ankara, 1959, с. 134, 137, 138, 208, 211, 239, 242, 400, 401.
5. Prof. dr. Fuad Köprülü. "Osmanlı devletin kuruluşu", Ankara, 1959, с. 108.
18
Румелия в Булгардаг, в планината Торос, в Кападокия и други места", споменава за "християни-войници, доведени от Балканите, присъединени към византийската войска". Той описва и Айдънския бейлик с владетел Айдъноглу като турска държавица. [6]
Проф. Халил Иналджик в "Изследвания и документи върху периода на султан Фатих" изрично подчертава, че "във войската на султан Мурад II имало християни-войници от България" [7].
Според някои турски историци във войската на султан Баязид, разгромена през 1402 г. край Анкара от тюркско-монголския пълководец емир Тимур (Тамерлан), имало и сърби и българи.
От тези българи, преселени в Мала Азия от византийци и турци през Средновековието, не са останали следи освен някои наименования на местности и селища, в които са живели, работили, или където са воювали: Булгардаг (Българска планина), Гявурдаг (Планина на неверници) също в планинската верига Торос, Булгар-мадени (Българска мина) във вилаета Адана, също в Южен Анадол, в южните склонове на Булгардаг, Булгар махалеси (Българска махала) в покрайнините на Бурса.
В Южен Анадол има един вид гъдулка с 4 струни, която местното население нарича "Булгари". Гайдата, кавалът, хорото се свирят и играят и в Мала Азия, но това не са турски, а български музикални инструменти, както хорото е българско.
Българите в селата на Северозападен Анадол, съществували до 1914 г., разказват легенда за развалините в района на Бандърма, край езерото Маняс, и казват, че били останки от крепостта на българския войвода Мано, но тя е далече от Булгардаг и Ерменак.
Българи са живели и в най-южната част на Мала Азия, в Алеп, днешна Сирия, която е била в границите на Османската империя, както и в днешен Ирак, в Багдатския вилает. И от тези българи не са останали следи.
6. Prof. dr. Zeki Velidi Togan. "Umumi türk tarihine giriş".
7. Halil Inalcik. "Fatih devri uzerinde tetkikler ve vesikalar", Ankara, т. I, с. 144.