3. ГЛАВНИ ПЕРИОДИ В РАЗВИТИЕТО НА СЕЛОТО СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
— Създаване на гара Бов
— Културно-просветно и физкултурно движение
— Революционни борби на трудещите се
Първите две десетилетия на двадесетия век в Бов са изпълнени с дълбоки промени. Войните вземат много жертви. На издигнатия в селото паметник са отбелязани имената на 47 загинали бовчани по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Живота на хората става тежък, те живеят бедно, в недоимък. На повече от домакинствата собственото производство за прехрана не достига. Цветко Легярски дава в своите спомени вярна картина на живота на хората от това време. Той пише: „През 1918-1919 година ядяхме царевичен хляб и то не всеки ден, а когато има. През зимата нямахме друга манджа освен туршия. Фасул се вареше само в неделя и то постен. Кревати нямаше, спяхме на земята, само с една кълчищна черга, нямахме всички възглавници, а слагахме под главите си шаеченото палто, което носехме през деня. Ризите ни бяха кълчищни, а за долни дрехи да не говорим...” [1]
В тези условия парични постъпления можеха да се получат само от продажба на едър и дребен добитък, цената на които непрекъснато намалява. В същото време се понижават и цените на селскостопанските произведения, докато на промишлените стоки непрекъснато се увеличават.
По време на строежа на жп линия се създава нов, допълнителен поминък на населението на с. Бов. Главните изпълнители тогава са предимно италиански специалисти и работници. Те се изявяват като добри майстори в обработката на камъка и каменната зидария. От тях бовчани научават да добиват ломен камък и тротоарни плочи от долни триаските пясъчници — разкрити в района на селото, близо до линията.
Първите кариери са разработени в Търно и река Трескавец, местността „Лускач”. Разработването е организирано и финансирано главно от предприемачи от София, а работници са набирани от с. Бов. В Търно притежател на кариера е Вълканов — жител на гр. София. Добиваният материал от тая кариера е прекарван с вагонетка, като се е товарел на открита линия — между траншеата и моста на Искър. В Лускач са разработвали кариери Табаков и Петканчин. Материалът е прекарван също с вагонетка и се е товарил на вагони, където се намира днешната рампа.
По-късно се откриват кариери и в местността „Садината”, като всеки, който искъл да работи разкривал камъка, започва да го обработва и става собственик на това място. Материалите от тези кариери са превозвани с волски коли до линията, където са товарени навагоните ръчно и без рампа. Тротоарните плочи са закупувани франко кариерата, или франко вагона. Един от първите търговци от София е Табаков„ а в последствие Игов от София и Найден Колев, Никола Колев и Тодор Леков Шимарски — всички от Бов и Григор Леков от Заселе. Кариери се разработват и в Церовското землище срещу гара Церово-Кариери. И тъй като първоначално не е имало
1. Цв. Легярски. Какво знаете за село Бов, стр. 2. Ръкописът на спомените се намира в архивата на местното читалище.
61
гари на Церово и Бов, материалите са товарени на вагоните между двете села, срещу махала Търно.
Всичко това създава предпоставки за получаване на големи печалби от търговци и предприемачи, за допълнителна ангажираност на работната сила от Бов и формиране чертите на човек, който е едновременно собственик и експлоатиран. Но социално-икономическото положение бързо се изменя.
В каменните кариери около Бов работят по това време все по-голям брой бовчани, през свободното от полска работа време. Произвежданите тротоарни плочки се закупуват с течение на времето почти на безценица от крупни търговци. Населението все повече обеднява, земята се раздробява, а работа трудно се намира. Това става причина някои младежи и девойки да напускат селото и да търсят работа другаде, особено в София.
Революционната криза, в която се намира страната след Първата световна война съдействува за активизиране на обеднелите широки народни маси. Бързо расте влиянието на БЗНС начело с Ал. Стамболийски, който през май 1920 година идва на власт. В началото на 1920 година в тази обстановка се изгражда и местна земеделска дружба първоначално от 12 души. [1]
По време на деветоюнския преврат, когато е свалено от власт законното правителство и убит Ал.Стамболийски, Стефан Петров от гара Лакатник с няколко души между които Иван Здравков от село Церово и Пешо Величков Вутов от с. Бов отиват някъде към гара Реброво, където е имало скрито оръжие, разбиват склада, взимат оръжие и го разнасят по гарите от Реброво към Мездра за въоръжаване на селяните. Пет пушки предават в Бов на Петко Симеонов Вутов, които остават неизползувани и по-късно са предадени в общината. [2]
След фашисткия преврат в селото се създава нова обстановка. В тази обстановка, в годините до Девети септември 1944 година в развитието на селото се открояват три основни периода, всеки от които има свои характерни етапи.
ПЬРВИЯТ ПЕРИОД обхваща времето от 1920 година до 1935 година — характерен с остри котерийни буржоазни политически борби. Създават се и действуват редица буржоазни политически партии и групи. По основните въпроси те не се различават. Главно водят политическа борба за това, кой ще може да експлоатира повече и да печели по-големи богатства от ограбването на трудещите се селяни. Стамболовистката партия начело с Леко Цонев приобщава най-богатите, като ловко спекулира с тежестите причинени от войната. Демократическият сговор, извършва преврата през 1923 година. След преврата в с. Бов е съставена тричленка от партията на Ал.Цанков в състав: Пешо Кръстев, Алекси Митров и Петър Алексов. Тази тричленка сваля и замества законно избраният кмет Алекси Кръстев — представител на местната земеделска дружба. В този период все по-активна политическа роля играе Цвятко Петков, който по-късно става народен представител. През
1. По сведения на Митър Ив. Свинарски и Павел Стефанов Павлов членове на дружбата стават: Пешо Величков Вутов, Тодор Леков Щимарски, Гацо Леков Щимарски, Митър Иванов Свинарски, Павел Стефанов, Тома Митров, Стоян Леков, Пешо Иванов Свинарски, Григор Георгиев Цонев, Христо Ангелов Митров, Петко Симеонов Вутов и Петко Тодоров Вутов
2. Ради Цонев Колев. Спомени — ръкописът се намира в архивата на читалището, стр. 1-2.
62
1925—1929 година се полагат усилия за създаване и укрепване на радикалната партия, оглавявана от Цоно Петров Пирчов. Тя обединява главно търговци, еснафи, някои работници от кариерите.
Тези политически партии нямат особено влияние сред широките народни маси, но си служат с голяма демагогия, подкупи, заплахи, за да спечелят изборите. Земеделската дружба официално е разпусната, но нейното влияние продължава да се чувствува. Не случайно през 1929 година за кмет е избран представителят на БЗНС Никола Колев, а през 1934 г. — Хр. Ангелов.
По това време настъпват и други нови явления — открива се гара Бов — факт, който по-нататък активно ще влияе на съдбата на селото, на неговото развитие и живот. До 1920 година гара Бов не е съществувала.
Срещу махала Търно — между Церово и Бов е функционирала междинна гара, която се нарича „Церово-кариери”. Там всеки ден са товарени по два вагона камъни от кариерите срещу спирката. През 1921 година в Бов се открива спирка, а от 1931 година — гара, с активната помощ и участие на цялото население. Това се налага от увеличаване броя на кариерите и голямата необходимост от камъни за строителството.
До откриването на спирката около нея има само три къщи, а местността там населението нарича „Конопище”. С течение на времето все повече към гарата започват да се заселват хора от околните села и махали. Към 1941 година тук са построени вече повече от 20 нови къщи. Семействата, които пристигат са от различни селища: по едно семейство от Заселе, Заноге, Червен бряг, Враца, Типченица, Врачанско и тл. С течение на времето гарата става все по-живено естествено търговско средище. От с. Бов, Заселе, Зимевица, Заноге, от махалите слизат все по-често хора на гарата, за да си направят покупки-продажби. През лятото все по-често идват летовници от София и екскурзианти.
Всичко това съдействува за бързо развитие на новото селище, за превръщането му в естествен търговско-икономически център на околните села. За задоволяване потребностите на хората се отварят шест кръчми, три кебапчийници, една сладкарница, три бакалници, три склада за зърнени храни, кланица, фурна, шивачница. По този начин следващите години населението на гарата бързо се увеличава за сметка на село Бов, съседните села и махали. През 1881 година селото има 837 жители, през 1934 година те се увеличават на 1489, а през 1965 година спадат на 533 жители. В същото време гарата от три къщи в началото при създаване на спирката през 1965 година достига 644 жители, а през 1975 година нараства на 1177 жители. Най-големи изселвания според данните стават в периода 1910—1920 година и 1934-1946 година. Първият период обхваща трите войни— Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, а вторият — изселване на част от населението във връзка със залесяването и борбата с пороищата. В продължение на две години /1938—1939/ Министерството на земеделието изселва 68 къщи.
Откриването на спирка Бов следователно, благоприятствува за едно по-добро стопанско развитие, за разработване „на каменните кариери и за изнасяне на дървен материал, както из землището на гара Бов, така и от близките до него села — Заселе, Заноге и Зимевица. Това способствува да се засилва търговията с тези природни богатства, а от там се появява и нуждата от грамотни хора. Ето защо през есента на 1928 година на спирка Бов се
63
открива начално училище. Това съвпада с 50-годишнината от освобождението на България от османско робство.
За да се открие начално училище, съгласно нормативните документи, са били необходими 21 деца. При записването на децата обаче, се събират само двадесет. Това налага Минчо Здравков да изпрати на училище шестгодишния си син Андрей за да попълни бройката. Така се слага началото на учебното дело на гара Бов с първа учителка Ана Славянска от София. Тогава училището се помещавало в частната квартира на Пешо Кръстев Чорбаджийски и се издържа от бовската община. На следната учебна 1929/1930 година е назначена нова учителка — Божана Атанасова Дойчинова, завършила III софийска образцова гимназия; педагогически отдел.
През слънчевите дни на септември и октомври 1929 г. с помощта на общинската управа учителката Божана Митева полага усилия да събере учениците. Редовни учебни занятия започват едва в началото на ноември. На всеки чин сядат по четири ученика. Изправят черната дъска на стойка до стената, в единия ъгъл слагат сметалото и зад него — стара и олющена карта на България — всичко взето от старото училище в село Бов.
Занятията се водят целодневно — по два часа с първи и втори клас и по три часа — с трети и четвърти до обяд, а след обяд по два часа с всички класове. Общината не е в състояние да поддържа трите училища — в с. Бов, махала Габровница и спирка Бов. Не се закупуват елементарни помагала, не се поддържа отоплението и чистотата, не се плаща редовно наема. Поради това учениците чистят и палят печката, цепят дърва. Рано сутрин учителката отива да избърше прозорците.
Тъй като училищните власти и общината не са в състояние да плащат редовно наема, за една година сменят четири пъти учебната стая. След като ги прогонва и Пешо Чорбаджийски, баба Сава Петкова ги поиема в голямата си одая. Тя няма къде другаде да си изнесе разбоя и царевицата, затова те остават в двата ъгъла на стаята, а двете овчарски кучета — Мурджо и Шаро често се давят и нарушават ритъмът на уроците им. Но... новото училище вече се строи!
На 12 ноември 1930 година пристига новоназначеният учител Тодор Цветанов от София, който слага началото на бовската прогимназия. С големи усилия и с помощта на бовската управа и родителите, той записва в пети клас 28 ученика. Тъй като училището още не е готово, занятията се водят в коридора на медицинската амбулатория. Незабравими за тогавашните ученици остават моментите, когато натоварени с чинове, дъски и други пособия, тичешком ги отнасят към новото училище. В канцелариите няма нито столове, нито маси, нито печки. Няма къде да се съхраняват ученическите тетрадски, блоковете и пр.
На другата година се открива шести клас, а на следващата — седми. Пристигат нови учители — Донка Краева, Тодора Янкова, Богдана Тренчева, Анна Золамска. Младите учители заработват енергично. Под ръководството на Донка Краева се слага началото на ученическа библиотека, основава се въздържателно дружество и Червен кръст. Организира се и ученически хор.
През 1932 година е назначен Асен Прахов, завършил българска филология, владееш и руски език. Още същата година, той е избран за директор. Училищният живот се обогатява още повече. Изнасят се театрални постановки. Със събраните пари закупуват нови книги, учебници за бедни ученици. През 1934 година за средищен директор в общината е назначен
64
Кирил Митев, завърлшил висше образование. За известно време е назначена и Стефана Конова, завършила математика. Учителският колектив се стабилизира, няма го вече текучеството от предишните години. Открива се трапезария, активизира се читалищната дейност, в която участвуват и чиновници и бовски граждани. Организират се екскурзии с ученици и трудови седмици.
Така минават година след година. Училището добива нов облик, ново съдържание.
В този период се развиват и някои видове спорт, но до организирано физкултурно движение не се стига. Така футбола се развива от 1922 година, шахмата се появява малко по-късно, след десет години, а борбата и скиорството — много по-рано. По редица документи може да се съди, че физкултурният клуб води началото си от 1931 година. Идеята и началото на основаването се дава от бовски младежи, които по това време са учели и работили в София. Първото име на клуба е било „Юнак”, по подобие и под влияние на Софийското дружество „Юнак”. Първите основатели на клуба са: Димитър Ив.Николов, Димитър Алексов Джугларски, Тома Петров Раев, Ради Цонев Колев, Иван Ангелов Митров, Пешо Николов Колев, Благой Кръстев Митров, Иван Тодоров Ковачев, Асен Георгиев Цонев, Асен Леков Цонев, Цветко Легярски, Георги Пешев Щимарски. Още в началото активно участвуват във физкултурното движение и учителите, начело с тогавашния директор Асен Прахов.
Отначало цялата дейност се е насочвала главно към футбола. През годините непосредствено след Първата световна война /1920—1930/ от младежите в селото е бил практикуван футболът, която игра навремето била много популярна в градовете, но не и в селата. Отначало младежите са играли на футбол с импровизирани топки, а по-късно от Димитър Иванов /Митко Попов/ през 1926 година е била закупена и донесена от София първата истинска футболна топка в селото. Това е била истинска радост за младежите, които са започнали да ритат това неизвестно за тях до сега кожено кълбо. Още по-голяма е била почудата и на по-старите селяни, които са се отнесли твърде скептично към новия спорт.
Митко Попов веднага след това е организирал и футболен отбор, на който той е бил капитан и център нападател в продължение на години наред. Провеждани са били и футболни срещи с футболистите от с.Лакатник в равните ливади в местността „Луково”. По-късно, след 1930 година, Димитър Иванов е донесъл няколко футболни топки и футболни екипи /за 7—8 души/ от Чехословакия, където той е бил студент.
Особено активни футболисти са били: Димитър Иванов, Иван Ковачев, Димитър Алексов, Асен Цонев, Асен Леков, Георги Щимарски, Пешо Колев, Ради Цонев, Петко Коцев, Христо Коцев и др. По-късно любимата футболна игра на младежите от Бов се разрастнала и особено след 1944 година тя придобила голяма популярност. [1]
Заедно с футбола през това време започва да се развива и шахмата. Първият бовчанин, който се е научил да играе на шах през 1932 година и е дал началото на шахмата в Бов е Георги Пешев Щимарски. [2]
В годините преди Девети септември 1944 година не е имало условия за масовизиране на спорта и дълго време най-популярния спорт си остава
1. Дим, Ив. Николов, Спомени.
2. Милчо Вутов, доклад по случай 50-годишнината на клуба, с. 2.
65
футбола. Първите данни за организирани игри с „парцалива” /парцалена/ и „козинява” топка са от 1922 година. В периода 1926-1934 г. футболистите провеждат редица срещи, с Лакатник, Желена, Церово и др. Главните „терени” за игра са били „Гергьовото” в Ливаге, при бряста в Луково, Долни Желен и „Оградище” в с. Лакатник.
В същото време започва да развива активна културна дейност и читалището, в дейността на което участвуват главно учителите. По този начин гара Бов се развива като селище с активен търговски, просветен и културен живот. Но то по много направления е свързано неразривно със село Бов. За хората това всъщност е едно селище, с единен икономически и духовен живот.
ВТОРИЯТ ПЕРИОД е от 1935 г. до началото на войната срещу Съветския съюз през 1941 година. Най-общо, той обхваща времето на подготовката и започването на Втората световна война и борбата на хората с различни форми за създаване на широк народен фронт. Време в което на политическата сцена и в културния и обществен живот се изявяват смелостта, умението и таланта на много кадри, които покрито се поляризират политическите и класови сили. Това е изключително време за бовчани с реализирането на безброй много инициативи, прогресивни по характер, които по-нататък остават ярка следа в съдбата на селището. Тези инициативи се осъществяват след Седмия конгрес на комунистическия интернационал, станал през 1935 г. и решението на Шестия пленум на ЦК на партията, състоял се в началото на 1936 г. в София.
Когато говорим за този период в национален мащаб, ние виждаме активната роля, която играе с разнообразна дейност комунистическата партия. Революционната криза обхванала страната след Първата световна война и обаятелната сила на Великата октомврийска социалистическа революция съдействуват в много селища да се създават комунистически организации. Законно възниква въпросът защо непосредствено след Първата световна война в Бов при изключително благоприятни условия, когато вече има и местна земеделска дружба не се създава комунистическа организация? Най-общо, причините за гази празнота в политическия живот трябва да се търсят в следното:
1. В периода между Първата и Втората световна война, специфичното икономическо развитие на селото води до непрекъснато раздробяване на земята и създаване на дребни стокопроизводители. Вярно е, че от началото на двадесетия век някои бовчани работят в мините и в София, но поради редица причини, веднага след работа те се завръщат в къщи и се захващат да обработват своята земя. Те не са работническа класа в класическия смисъл, а си остават собственици на земя и добитък. По .този начин, по думите на Ленин, те все още са хора с две души: революционни, дотолкова доколкото са ограбвани и експлоатирани и консервативни, дотолкова доколкото притежават свое собствено столанство, своя земя и добитък. Всичко това се явява сериозна пречка за разпространяване на революционните идеи на марксизма-ленинизма, за изграждане на революционна организация на работническата класа.
2. Въпреки прокараната железопътна линия в новите условия до голяма степен селото е откъснато от другите селища. До края на второто десетилетие на двадесетия век тук няма и железопътна спирка, така че, контактите с другите селища, особено със София са доста ограничени. Селото е разпиляно
66
на отделни махали, които трудна се събират в централното селище. Това не спомага да се създаде подходящ социален климат за бързо информиране по световните събития, за класово осъзнаване и създаване на революционна организация.
3. В този период все още силно е религиозното чувство и суеверието — обхванали голяма част от населението. Това прониква дълбоко в бита и традициите, в ежедневието на хората, учи го на примирение, на пасивност и безпомощност пред класовата несправедливост; те не отиват решително и организирано на освободителна революционна борба. Следователно, религията пречи за разпространението на революционните идеи, задържа хората на стари, консервативни позиции.
4. В тези години начело на политическия живот застава един опитен буржоазен политик и демагог, какъвто е Цвятко Петков-адвокат, народен представител, собственик на много земя, на оовския хан в София. Това му дава възможност в редица направления и с различни форми да влияе на населението. Неговото влияние се засилва особено много, когато е избран за народен представител и за председател на окръжната постоянна комисия по строителството. В качеството си на такъв той има възможност да насочва средства за строителство в Бов, както и да отделя от тях за собствени нужди. Връзките, които създава с отделни хора и групи влияят активно на целия обществено-политически живот, за укрепване на буржоазното влияние.
Влиянието на революционните идеи все пак прониква в селото, то идва отвън, като се привнася от представители на работническата класа и интелигенцията. Проводници в началото на това влияние са млади работници и ученици, които работят и учат в София и другаде, като Кирил Митев, Благой Н. Благоев, Христо Коцев, Ради Цонев, Пешо Николов, Ив. А. Митров и много други. Това влияние довежда до различни акции, до създаване на ремсова група, участие в районни конференции, до организиране на масова културна дейност, до въоръжени битки.
Тук трябва да се отбележи, че много по-рано, особено след Първата световна война, известно влияние започват да имат идеите на БЗНС. Редом с тях обаче, в селото проникват и комунистическите идеи. Първи техни носители са завърналите се войници от фронта, особено участници във Владайското въстание. Те получават първите уроци за комунистическите идеи от пропагандистката дейност на фронта, водена активно от есните социалисти. Мощен стимул и двигател на този положителен процес става победата на руските работници и селяни във Великата октомврийска социалистическа революция. Първите бовски комунисти обаче не са политически просветени, те не са въоръжени с революционните идеи на марксизма-ленинизма, не познават основите на научния комунизъм. Но вярата им в просветата и силното обаяние на тези идеи е голямо. Някои от тях като Митър Ковача, често на всеослушание заявяват: „Я съм си Комуна”. Това те са потвърждавали при всички избори — в избирателните кутии винаги са се намирали по няколко червени бюлетини. Те обаче в своите разбирания при конкретните условия не са могли да стигнат до идеята да се създаде революционна организация за успешна борба срещу капитализма и експлоатацията. [1]
1. Ради Цонев, Доклад по случай чествуването 35-годишнината от учредяването на ППО на гара Бов, Читалищен архив.
67
Новият период се характеризира и с това, че много младежи по липса на средства за учение и работа в селото, отиват да търсят препитание в града. Но и там кризата е обхванала трудовите маси, работническата класа. Младите работници са най-силно експлоатирани, като работят по над десет часа срещу нищожно възнаграждение, с което едва съществуват. Под влиянието на революционните работнически борби сега вече те все по-често се вливат като млад резерв тези битки, по-често участвуват в протестни събрания, митинги, стачки и пр. Попаднали под влияние на революционните марксистко-ленински идеи, те все по-често заговорват за създаване на организация в Бов. По това време в София работят като млади работници Пешо Николов Колев, Цветко Лагярски, Георги Томов Колев, Ради Цонев Колев, а по-късно Митко Петров Раев, Иван Димитров Иванов, Владо Димитров Алексов и други. В София те дружат с прогресивни, активни дейци на партията и РМС. Под тяхно влияние, те често се събират, възмущават се, слушат за революционната борба, за необходимостта от организация. И така през лятото на 1935 година по инициатива на Иван Ангелов Митров, ученик във II мъжка гимназия в София, в Бов се образува ремсова група в която влизат Ради Цонев — печатарски работник и Пешо Николов Колев — дърводелец. В тези условия главното внимание за работа на групата се насочва към масовата просветна работа в читалището. Заедно с много други младежи грулата ремсисти се включва активно в културно-масовата работа. По-нататък, липсват данни за нейната дейност, като самостоятелна ремсова клетка. За къс период от време, по-будните младежи се привличат и включват в многообразната дейност на читалището. Създава се активна театрална група, с участието на младежи, които работят в София. Особено трудно е идването от София за генерални репетиции в Бов, тъй като цената на билетите за влака е много висока. Въпреки това подготвят се и се изнасят пиеси с прогресивно-социално съдържание като „Калната топка”, „Съдбата на телеграфопощенския чиновник”, „Край мътния поток” и др. В тези години читалището играе особено положителна роля за сплотяване на младежта и неговото правилно възпитание.
През този период особено близки отношения се създават между младежите от Бов и Лакатник. Те взаимно си гостуват по празниците с подготвени пиеси.
Понякога при тия гостувания участвуват големи групи младежи. Така например на 7 януари 1937 г. при поставяне на пиесата в Лакатник от Бов присъствуват двадесет младежи. На другия ден, на 8 януари пиеса дават младежите от Бов. В Лакатник е сбор, времето е хубаво, много младежи излизат на площада. Привечер някой подхвърля: „Тази вечер всички младежи да отидем на вечеринка в Бов, да върнем визитата им!” И в Бов пристигат около 80 младежи от Лакатник, а салона, който побира сто души е препълнен. Тогава бовските младежи напускат салона и отиват в училищните стаи да чакат докато завърши вечеринката, за да освободят места за своите лакатнишки гости. Така с участието на ремсовата група се създава една активна културно-просветна дейност в Бов, прогресивна по съдържание, която увлича много младежи. В началото на 1937 г. групата престава да работи поради това, че Ради Цонев и Пешо Николов отиват войници. [1]
В този период един след друг се сменят няколко кмета. Те са с
1. Ради Цонев, Спомени, стр. 2-4.
68
образование, повече са юристи, но някаква трайна следа в селището след себе си не оставят. След 1934 година кмет става Петър Андреев. По характер той е сприхав и славолюбив, от нуждите и вълненията на хората не се интересува. От персонала в общината и от населението изисква сляпо подчинение, подчертано уважение и лична преданост. Като минава покрай хората е изисквал те да стават прави и да му свалят шапка, което станало причина да бъде отбягван от бовчани. През това време някои села се отделят от общината. Така Церово се прехвърля към Свогенската община, Лакатник и махала Губислав се отделят и преминават към Врачанска околия с централна община гара Лакатник. След Петър Андреев последователно стават кметове Ив. Григоров и Трайко Кръстанов. Последният непрекъснато боледувал и при постъпване като кмет извиква секретаря и му казва: „Аз съм болен, с разклатено здраве. Ти гледай общинската работа както си знаеш, а аз ще се грижа за здравето си”. През това време не е имало никакво строителство и мерки за подобряване на бита на хората. Георги Кръстанов, който идва след това е също с юридическо образование. През негово време са направени изкопите за общински дом, поща и лесничейство. Петко Деянски — учител от с. Осеновлак става кмет след Кръстанов. Той бил кротък и етичен с хората, но бавен и непредприемчив. Но все пак през това време се строи общинския дом, пощата и помещението на лесничейството. В края на 1940 година е назначен нов кмет — Иван Ковачев от Бов. Той е строг понякога сприхав, но се старае да бъде справедлив и работлив. През негово време, което продължило до 28.II.1944 г. се довършва постройката на общинския дом, прави се ремонт и водоснабдяване на гара Бов, извършва се каптирането на извора при „Църньова вода”, започвалсе строежа на училището в Заселе, правят се трасетата на някои пътища и пр. Вижда се, че този период през който като кмет работи Ковачев, макар и труден, характерен със сложни политически събития, не е попречил и за едно подчертано многообразно строителство. Общо взето обаче кметовете през втория период от развитието на селището са пасивни, безразлични, честолюбиви, външни лица, които не полагат грижи за селото. Това съдействува хората все повече да се откъсват от властта, да я ненавиждат, да застават на прогресивно-демократични позиции.
През втория период особено след 1937 година рязко се изострят икономическите трудности, активно се подготвя Втората световна война. В тези условия политическата работа се издига на нова степен, тя по-добре е организирана, обхваща повече младежи, по-крепки и активни са политическите връзки със съседните села. Висшестоящите административни органи все повече започват да се интересуват от настроението на хората, от въпросите, които поставят и с редица наредби се стремят да ограничат още повече неговата свобода и политическа и културна активност. За тежкото икономическо положение са принудени да говорят дори ръководните органи. С писмо от 10 август 1935 г. до политическия инспектор в София кметът на Бов Иван Григоров пише: „По отношение на стопанското и материално положение на жителите на общината ми, донасям Ви, че населението е крайно бедно. С обявяване горите за строго охранителни, скотовъдството — единственото занятие на Балкана е западнало. Населението няма средства да се снабди със семе за посев, а така също с храна и фураж”. [1]
1. Писмото е в архива на читалището под № 3351.
69
Тежкото икономическо положение, в което се намира населението не може да се скрие даже и в официалната кореспонденция. В едно писмо от края на 1941 г. тогавашният кмет на селото Иван Ковачев, като информира софийския околийски управител констатира: „Жителите от общината ми са загрижени от поскъпването на живота, тъй като то е балканско, непроизводително. Същото се забелязва и между чиновничеството... Недоволни са също от това, че „Храноизноса оставя на производителите овчари само по едно руно вълна, което е далеч недостатъчно за задоволяване на нуждите им”. [1]
С друго писмо от 14 януари 1938 г. завеждащ пост участъка на Своге Ил. З. Дойчев нарежда да се засили контролът над различните културно-просветни мероприятия. В писмото той изисква „да се съобщи на разните културни, просветни, спортни, работнически, занаятчийски и други дружества и организации, че за в бъдеще при постъпване на заявление от същите за искане разрешение за събрания, сказки, литературни четения, вечеринки и пр. да се вписва в самото заявление дневния ред на събранието, темата върху която ще говори сказкичът, програмата която ще се изнесе на вечеринката или забавата, като на разрешените такива ще трябва да присъствуват задължително и един член от управителното им тяло на когото името, подписа и декларацията, че ще присъствува и че няма да разреши провеждането, на политически тенденции, ще трябва да се отбележи в самото заявление. За неспазилите горните нареждания няма да се даде разрешение”. [2]
През това време в периода 1939—1943 година в Бов живее писателят Ал. Вутимски. Той пребивава в къщата, която се намира, където е построено сегашното читалище. Мисълта, която пронизва неговите пр лзведения, писани в Бов е: „Да бъдем естествени, да бъдем прости. Бъдещето принадлежи на жизнените”. Той тежко боледува и почива в една септемврийска нощ на 1949 година. През 1979 година под редакцията на Ал. Петрунов излязоха избрани произведения на Вутимски. В предговора, между другото, Богомил Нонев казва: „Помня селската стая в къщата зад гара Бов, където той трябваше да гълта чистия въздух на дефилето, но погледът му се топеше в черните влакове, които идваха, оставаха няколко минути и продължаваха своя път. Някои младежи са дружели с него и са споделяли открито по най-актуални те политически събития. Това е съдействувало макар и в незначителна степен за по-голяма културна активност на младежта.
Особено голямо раздвижване се получава, след като в селото е донесено през този период първото радио. То е собственост на Георги Ив. Спахийски родом от с. Бов, а в момента е работил в София като телеграфопощенски инспектор. По време на отпуска, той донася радиото по 15—20 дни, което е снабдено с батерии. Хората са се трупали, проявявали са голям интерес. По-сетне читалището събира средства и доставя радиоапарат, това е и първото постоянно действуващо в селото радио с което читалището върши активна културно-просветна и политическа работа.
Все повече класовата борба се изостря, политическите страсти се разгарят. Все по-често се искат сведения за отделни дейци, за политическите им възгледи, пращат се специално натоварени лица да проучват отделни хора. Заедно с това се засилва и политическата дейност на местните ръководители. Особено характерно е писмото, което изпраща кметът на бовската община
1. Писмото се намира в Бовския читалищен архив.
2. Читалищен архив в Бов, № 139.
70
Георги Кръстев на 1 февруари 1939 г. до софийския околийски управител. В него той съобщава, че на 30 януари е обслужен молебен в гара Бов и селата Бов и Зимевица по случай рожденият ден на царя, че е имало речи за значението на празника и са изпратени поздравителни телеграми. По-нататък в писмото той пише, че на молебена не е присъствувал секретар-бирника и целият училищен персонал, а в същото време при забави и вечеринки отива много народ да се весели. В края на писмото, той иска околийският управител да накаже ония, които не са присъствували на молебена. [1]
В тази обстановка през 1938 година в Бов се изгражда отново ремсова организация, със секретар Христо Коцев. В състава влизат Петко Тодоров Леков, Митко Николов Колев, Здравко Тодоров Леков, Благой Кръстев Митров, Георги Пешев Щимарски, Иван Георгиев Николов, Иван Пешев Манов и Димитър Василев Иванов. Секретарят на организацията Хр.Коцев още тогава се очертава като добър организатор, предан и смел, убеден в революционните идеи на марксизма. Като син на стрелочник на гара Бов, след като завършва основното си образование се настанява в ж.п. пансион в Ст.Загора. Още в самото начало, той се включва в марксически кръжок, където работи активно. За тази му дейност е изключен от гимназията и пансиона. На следната година се записва ученик в първа мъжка гимназия в София, но за активна дейност в РМС е изключен и от там. След това за известно време става хлебарски работник в София и живее заедно с Петко Цонев. По същото време, през 1941 година се оженва за Евдокия Петрова Нанчова от сЛакатник, която също е член на РМС. Прибира се в Бов и започва работа в кариерата на Христо Ангелов Митров и генерал Ковачев.
В тези условия, все повече расте активността на партийната организация в Лакатник, което се отразява положително на прогресивната дейност на гара Бов. През 1937 и 1938 година отговорник от Мездренския партиен район за този край е Цветан Маринов. Той полага големи усилия да възстанови и активизира разстроените след провала през 1936 г. партийни органюации. Наред с него партийната организация от Лакатник поддържа връзки с прогресивни другари от редица съседни села. С гара Бов такива връзки се поддържат, чрез Георги Пешев, Ради Цонев, Христо Коцев и др. Всичко това съдействува да се активизира дейността на ремсовата организация, да израстват и се подготвят за революционната борба смели и предани кадри.
ТРЕТИЯТ ПЕРИОД в развитието на селището започва с нахлуването на хитлеристките войски в Съветския съюз и завършва с победата на социалистическата революция у нас през 1944 година. В този период биха могли да се очертаят три етапа.
Първият етап започва от началото на войната срещу Съветския съюз и завършва с процеса срещу бовската бойна група през лятото на 1942 година. Това е време на изключително активна политическа борба, на смели акции против коварния враг.
Вероломното нападение на 22 юни 1941 година на Хитлеристка Германия на СССР се посреща от населението на гара Бов с изненада, с вълнение и много коментарии. Първите победи на хитлеристката армия и активната фашистка пропаганда смущават голяма част от хората. В тези дни, Христо Коцев споделя с тревога с Ради Цонев, че временните успехи на германците
1. Бовски читалищен архив, № 276.
71
на Източния фронт са създали смут и объркване сред една част от прогресивно настроените младежи и ремсисти. Заедно с това изразява увереност, че все още има верни и изпитани ремсисти като Здравко Тодоров Леков с помощта на който се поддържат връзки с младежките организации в съседните села: в село Лакатник със Стоян Желенски и село Батулия със Стоян Величков.
В тези условия все по-здраво се сплотява ремсова група, която сега е в състав: Христо Коцев, Здравко Тодоров, Ради Цонев, Георги Пешев Щимарски, Митко Николов Колев, Петко Тодоров Леков, Иван Георгиев Николов, Димитър Василев Иванов, Иван Пешов Минов, Асен Симов Динов и др. Тя се стреми да разбива фашистката пропаганда, да създава връзки с младежите и организационно да укрепва и се готви за революционни битки. Групата в по-тесен и по-широк състав провежда сбирки за изясняване на обстановката, пренася от София нелегална литература, събира средства за нелегалната борба. Според Иван Г. Николов особено голяма активност проявяват младежите: Хр. Коцев, Здравко Тодоров, Митко Петров и др. Младежът Митко Петров по това време работи в София и редовно пренася от там нелегална литература и фондови марки за набиране на средства. [1] Събранията на групата се правят на различни места — в черквата, по ливадите, в квартирата на Ради Цонев, в манастира „Седем престола”. На едно събрание в манастира присъствуват представители от много планински села: Лакатник, Бов, Желен, Своге, Батулия, Реброво. На тази сбирка се изслушва информация, изнесена от човек дошъл специално от София.
В края на месец юни 1941 година в село Лакатник се провежда нелегално събрание, на което присъствуват и Христо Коцев и Здравко Тодоров от Бов. На него като докладчик е изпратен Гаврил Богданов от село Локорско, Софийско. Във своето слово той изказва увереността на партията, че войната ще бъде спечелена от СССР. Заедно с това поставя задачата комунистите, ремсистите и всички прогресивни активисти да вземат дейно участие чрез саботажни действия и разяснителна работа за спиране придвижването на немски войски в България и създаване пречки за изпращане на хранителни и други продукти за източния фронт. Гаврил Богданов подчертава в заключение, че всяка група трябва да си набави взривни материали,
Веднага след събранието Хр.Коцев пред Ради Цонев и Хр. Тодоров заявява: „Пред нас стоят тежки и отговорни задачи. Ясно е едно — фрицовете ще си счупят главите. Но ние не трябва да забравяме, че сме войници на партията. Не трябва да стоим със скръстени ръце, а да се готвим за бой”. На тази сбирка се взема решение за набавяне на взривни материали, които след това ще се предават в София чрез Кирил Митев. [2]
Особено важна е районната партийна конференция, която се провежда в Лакатник, по-късно през август 1941 година. На тази конференция присъствуват делегати от Лакатник, Миланово и Бов. Делегат от Бов е секретарят на РМС — Хр.Коцев. На конференцията изнася доклад по международното положение Кръстан Раковски — изтъкнат партиен деятел, сътрудник на Областния комитет на партията в София. Главното в доклада и
1. Иван Г. Николов, Спомените в ръкопис се намират в читалищния архив — гара Бов.
2. М. Вутов, Слово по случай 35-годишнината от гибелта на Хр. Коцев, стр. 6-7. Материалът се намира в читалищния архив.
72
разискванията се свежда до изпълнение решенията на Политбюро за поемане курс на въоръжена борба срещу българския и немския фашизъм. Най-много време се отделя за разисквано по изграждането на бойни групи към партийните организации и тяхното въоръжаване. След станалите разисквания К. Раковски закрива конференцията със следните думи: „Другари, сега след всичко което научихме за решенията на партията и за световните събития, смятам че на всички ви е ясно, че от днес и комунистите от вашите села стават бойци на Червената армия”.
От всичко това могат да се направят най-малко два извода:
ПЪРВО. Ремсовата организация на гара Бов със секретар Хр.Коцев все по-активно участвува в политическия живот. С всеки изминат ден организационно тя укрепва, поддържа връзки с редица съседни села, участвува в работата на различни конференции и районни партийни сбирки. Изпълнявайки указанията на партията, тя съзнателно и организирано се готви за въоръжена борба.
ВТОРО. До голяма степен може да се приеме, че ремсовата организация всъщност играе обективно ролята на партийна организация. Нейни представители присъствуват на партийни конференции, доемат задължение като комунисти. Всичко това още повече издига ролята и значението на групата и особено авторитета на нейния ръководител Хр. Коцев.
Влиянието на прогресивните идеи значително се засилва след идването на Кирил Митев за директор на училището на гара Бов през 1934 година. Родом от град Лом, той активно участвува в Септемврийското въстание като командир на въстаническа чета. В Бов пристига само няколко години след осемгодишна емиграция в Югославия. След завръщането си от емиграция, той се свързва с партията и работи като шивач. По-късно, постъпва в III мъжка гимназия като стажант, а след това като учител в Кремиковци участвува активно в учителската профорганизация. Член е на нейното централно ръководство, заедно със Сава Гановски, Кирил Драмалиев, Тодор Самодумов, Алипи Андреев, Лато Векилски и др. [1] През цялото това време домът на Митев в София е сигурно място за укриване на редица другари като Станке Димитров, Георги Аврамов, Енчо Стайков и др.
След вероломното нападение на фашистка Германия над Съветския съюз по указание на партията Кирил Митев организира в своя дом на гара Бов Ваза за набавяне на взривни материали за подривна дейност. В тази отговорна конспиративна дейност участвуват другари от Бов, Лакатник, София. По-детайлното разглеждане и анализиране на този въпрос има не само ограничено местно регионално, но и важно национално значение. Това е един крупен факт, свързан с тактиката на партията, с нейното умение и в най-трудните моменти да намира и да използува всички възможности за успешна борба с народните врагове, реално да осъществява курса на въоръжена революционна борба. И така какви са фактите.
През юни 1941 година за секретар на първи районен комитет на железничарите е избран Иван Гарванов. На 3 юли, след историческата директива на ЦК на БРП /к/ за организиране на въоръжена борба, в дома на леяра Стефан Василев заседава партийната група в леярния цех на ж.п. работилница. В дневния ред е предвидено да се обсъжда само една точка —
1. Р. Цанев. Доклад по случай чествуването 35-годишнина от учредяването на ППО на гара Бов, стр. 2.
73
саботиране на производството. Стефан работи като техническо лице в организацията. На него Гарванов поставя задачата настойчиво да търси взрив и оръжие.
Не след дълго време Стефан Василев съобщава на Гарванов: „В гара Бов, където живеят брат ми Кирил Митев и зет ми Благой Благоев, можем да създадем добра база за набавяне на взрив”.
По същото време военните комисии при ЦК и ОК на партията изграждат своя/ апарат и когато на Гарванов е поставена задачата да набере сътрудници, той има вече готова организация за набавяне на минноподривни материали. Първата връзка с Никола Ботушев — на него Стефан предава пълни кошници с взрив. Втората връзка на която предава взрив е Атанас Романов. Но в последствие и той не се явява на срещата. [1]
Третата връзка е Никола Христов /„Кутуза”/, известен като Черния предател. Той иска адреси, складове и взрив, пуска клюки по адрес на Гарванов, дава куфар подготвен от Дирекцията на полицията, води на срещите си със Стефан други хора /Агента, който по-късно го арестува/. Гарванов е разтревожен от всичко това, което Василев му съобщава, но събитията вече се движат с голяма бързина. На 22 май 1942 г. е арестуван в трамвая Стефан Василев. Гарванов иска да предупреди за предателството, но връзката е загубена.
Обвинителният акт по преписка е вх. № 6271 от 26 юни 1942 г. на прокурорския надзор при софийския военно-полеви съд, паркетно дело 619—1942 г. гласи: „През май 1938 година в главна жп работилница в София постъпил на работа Ст. Василев от Лом, чийто брат е директор на прогимназията на гара Бов. В същата работилница работи и Ив. Ст. Иглев, който се отклонил от следствието и съда. Скоро Иван Стоянов Иглев го привлякъл за съмишленик на партията, а през септември 1942 година му съобщил, че партията е дала нареждане да се търси и закупи взрив за саботажнически действия без оглед на цената...” [2]
На 23 май е арестуван и Кирил Митев. Застрашен за арест е и Благой Благоев. Пристига вест, че на 27 май, той се хвърлил под колелата на минаващия влак и станал на парчета... [3]
В тази крупна по мащаби и значение партийна задача активна и дълбоко замаскирана предателска роля изиграва Никола Христов „Кутуза”.
Нецо Гарвански в своите мемоарни записки съобщава, че още през 1935 година в затвора заедно с други затворници се подвизава и Никола Христов. Ето какво пише за него:
„Между нас беше и Никола Христов Тодоров—Кутуза от с. Летница, Ловешко. Той беше арестуван при провала на софийската конспирация, но не беше включен в нея. За него беше образувано отделно дело. Постоянно пушеше и се носеше нечистоплътно. С Тодор Каменов бяха неразделни другари. По всички въпроси имаше авторитетно мнение. И на затворническата управа не се подчиняваше, като даваше вид, че е от „твърдите” комунисти...
1. Вера Гарванова, „Сърцето ми докато тупти...”, Профиздат, С., 1974, стр. 98-100.
2. Пак там, стр. 114-120.
3. Пак там, стр. 125.
74
Този тип излезе мръсен агент-провокатор. След излизането си от затвора, нанесе големи злини на партията — предаде секретаря на Централния комитет Антон Иванов, ръководителят на минноподривната организация полковник Цвятко Радойнов, пролетарският поет Никола Вапцаров и още много други ръководни комунисти.
Разкрит най-после, той беше разстрелян от Станю Василев и Виолета Янкова, членове на бойните групи в София в собствената му дърводелска работилница на ул. Осогово и Клементина през 1943 г.” [1]
Действието на бойната група със специално предназначение в този случай е описана от Славчо Радомирски по следния начин: [2]
„На 8 февруари 1943 година Виолета, Станю, Величко и аз, бяхме до дърводелската работилница, където предателят се беше спотаил. По плана — Виолета и Станю влизат в работилницата, ликвидират Кутуза, а аз и Величко оставаме отвън за охрана. Виолета се доближава до мястото за нанасяне на удара, изправя се срещу предателя, изважда от дамската си чанта пистолета и „В името на народа...” — натиска спусъка, но изстрел не се произведе. Като изумяла с широко отворени очи, тя гледа предателя... Кутуза се съвзема, грабва един трион и замахва със сила. Станю го изпреварва и с няколко изстрела го поваля на пода”.
В своята книга „През бури” Кирил Митев прави подробно описание на организацията и работата на взривно-подривната група. „В това тревожно време — пише той — партията ни посочи пътя на въоръжената борба:
— Набави взривни материали, капсули и фитил! Организирай минноподривна група! Спазвай строго принципите на конспиративността!”
Подготовката за снабдяването с взривни материали започна през август 1941 година. Връзката ни с партията по този въпрос стана, чрез моя брат Стефан в София. Той беше леяр в ж.п. работилница. С тази задача Стефан е натоварен от секретаря на партийната организация при ж.п. работилница Иван Гарванов. По-сетне Стефан се свързва с Никола Христов Тодоров /Кутуза/ и Стоян Захариев. За нашата работа е знаел и зетят ни Благой Николов Благоев, който замествал Гарванов като партиен секретар. По това време Благоев живее със семейството си в нашия дом на гара Бов.” [3]
Кирил Митев обаче не знае за партийната задача, поставена на Благоев. Това той узнава по-късно, едва през март или април 1942 г., когато Благоев по поръчение на Стефан му донася в къщи от София две шпертплатови куфарчета. Уговорено е с тях да се пренасят взривните вещества до София. По-късно, след съдебния процес се установява, че куфарчетата са взети от Кутуза, изработени са вероятно от Дирекцията на полицията за по-удобно разкриване на хората включени в групата. Кирил Митев и Благой Благоев обмислят как и къде да започнат приготовляването на ръчни бомби. Решават една от таванските стаи на къщата да служи за работилница и определят Катя — съпругата на Благой да ги пренася до София, а съпругата на К.Митев — Божана да продължи пренасянето на взривните материали.
1. Н. Гарвански, Не всичко може да се забрави, с. 144. Партиздат, 1974 г., стр. 310.
2. Славчо Радомирски, В името на народа..., Работническо дело, бр. 5 от 15 декември 1982 година.
3. К. Митев, През бури, стр. 158.
75
Особено важен въпрос е да се определи подходящо място за склад на взривните материали. „Подготовката на скривалището — разказва К.Митев — започна през октомври 1941 година в кошарата на козите. Изкопът и подзидзането с тухли ставаше нощно време. Кошарата се намираше в дъното на двора и бе постлана с дъски. Но подът трябваше да се нагласи така, че да може да се вдига при поставянето и вземането на взривни материали. В продължение на десетина нощи скривалището беше готово. Взривните материали, които временно бяха скрити на тавана, пренесохме една нощ с другарката ми на новото място. На тавана останаха триста бойни патрона в една войнишка сухарна торба, а под циглите на покрива — сто динамитни капсула. Това скривалище се знаеше само от мен и Божана.” [1]
Взривните материали Митев набавя от войниците Марин, Георги и Станко. Те работят като трудоваци по шосето София—Враца. Освен от трудоваците Митев уговаря да взема взрив и от Георги Кьопчев — ж.п. предприемач, родом от с. Люти брод, Врачанско. Тогава, той работи по чешмите на гара Бов и разполага със стотици килограма взрив. Двамата изготвят план за конспиративната работа и лансират версията, че Г. Кьопчев ще копае водопровод през скалите. Работата с Кьопчев и неговата група състояща се от трима души продължава активно до март 1942 година. Взривът, капсулите и фитилите се пренасят до София по влака и се оставяг в дома на Атанас Дойшнов на ул. „Козлодуй” № 161, който служи за явка. От тук взривът се взема от Стефан Василев и се предава на съответното място.
Тъй като пренасянето на малки количества крие известен риск, поради честите проверки по влака, затова решават взривът да бъде събиран и в по-големи количества да се пренася в София с камион. За тази цел К. Митев свързва Стефан Митев и Г. Кьопчев и продължава да изпълнява новата задача — да се проучи охраната на тунелите, мостовете и гарите по дефилето. Акцията има за партията осведомителен характер и не представлява някаква трудност за Митев, който след установяването си в Бов минава за „ляв” земеделец, когото още никой не подозира в конспирация. Към нелегалната група е привлечен и Георги Миленков /Балата/, началник на гара Бов, родом от Кюстендил. Той е трябвало да уведомява за движението на влаковете по Искърското дефиле, за съдържанието на превозите, за престоя по гарите на специалните влакове и т.н. Работата все повече се разширява. В качалото на май К. Митев, Стефан Митев и Георги Миленков обсъждат въпроса за изработка на отклонители за катастрофиране на германските влакове в Искърското дефиле.
По всяка вероятност към групата е привлечен и Хр. Коцев за доставяне на взривни материали. Той е ученик на К. Митев и с него често, той беседва като „ляв” земеделец. Коцев в разговорите се старае да го убеди, че без революционна борба буржоазният строй няма да рухне, упреква го че е тръгнал но пътя на буржоазния реформизъм. На лице са сериозни основания за включване в групата за доставяне на взривни материали:
1. Христо Коцев като работник непосредствено борави с взривни материали в каменната кариера на генерал о.з. Ковачев и Христо Ангелов. Тук работят около сто работници, използува се много взрив и лесно може да се замаскира една такава акция. Това че може да не заинтересува Кирил Митев, на когото е поставена задача да събира взривни материали.
1. К. Митев, През бури, стр. 158.
76
2. Христо Коцев сам търси и предлага единна борба на К. Митев. Митев високо цени неговата подготовка и готовност за революционна борба. Няма основание да се отхвърля идеята да се използува за набавянето на взривни материали, когато в същото време Митев привлича различни други хора за конспиративна дейност. Не може да се предполага, че той не е имал доверие в него или че се е страхувал от неговото привличане;
3. Още през пролетта К. Митев научава, че са изчезнали петдесет килограма взрив от склада за взривни материали на съдружниците генерал о.з. Ковачев и Хр. Ангелов. А там работи Хр. Коцев. Не е възможно Митев да не се е заинтересувал кой е взел взрива, къде е отишъл, с каква цел е взет, когато там работи Коцев, с когото често разговарят по съвременната обстановка и борбата на народа. „Изчезването на взрив — пише Митев — за което полицията дигна такъв вой, ни подсказа, че около нас има и други другари, които се занимават с минно-подривна работа”.
Всичко това дава основание да се предполага, че К. Митев е привлякъл Хр. Коцев към изпълнение на задачата за набавяне на взрив. Това съвпада и с изпълнение на задачите поставени на двете районни партийни конференции в Лакатник станали през юни и август 1941 година. При решаването на тази задача Хр. Коцев се опира на ремсовата група, като привлича за преки сътрудници Здравко Тодоров, Ради Цонев и вероятно Митко Василев.
Ремсовата група оглавявана от Хр.Коцев през това време продължава да живее редовен организационен живот. При една от поредните срещи между Христо Коцев, Здравко Тодоров и Ради Цонев се обсъжда въпросът за създаване на група за подривна дейност, като в началото трябва да се търсят начини за снабдяване с оръжие и взривни материали. При обсъждането групата се насочва към кариерата, в която работи Христо и към някои военнослужащи като Митко Петров Раев — оръжеен техник и Пешо Николов Колев — летец.
По-късно, в края на ноември 1941 година, Христо уведомява групата, че е успял да изнесе от склада на кариерата един сандък от 50 килограма взрив, като го е сложил между празните сандъци. Обмисля се въпросът как този взрив да се пренесе на друго сигурно място. А складът за взрив се намира на 20 метра от ж.п. линия и на около сто метра от девети тунел, който усилено се охранява от войници. Складът следователно е между лии та и река Искър, която е пълноводна и непроходима. За да се изнесе взривът трябва да се премине само над тунела, което може да стане в един часа през нощта, когато се сменя караулът.
Групата обсъжда тези въпроси, правилно отчита голямата трудност и риск и изработва план за замаскиране на акцията. За целта е организирана седянка в местността „Могила”, в дома на Петко Цонев Леков. Там отиват Христо и Здравко, а Ради остава в къщи като болен. След приключване на селянката всички младежи минават покрай Ради, за да се убедят че е болен, а Христо и Здравко се отбиват в къщи, за да го видят как е със здравето и да поиграят карти. Малко след това те отново излизат и при трудни условия вземат врива, минават над тунела и пълзешком се отдалечават. Завръщат се рано сутринта, след като взрива е укрит на подходящо място, за да се предаде на К. Митев. При завръщането ги вижда Йосиф Стоянов Барутчийски, но не съобщава на никого.
Собствениците разкриват, че липсват взригни материали, уведомяват веднага полицията. Разпитани са много работници, главно с криминални
77
прояви, но не се установява нищо. По-късно Христо съобщава на Ради, че взривът е преместен на друго място и в интерес на конспиративната работа да не се интересуват повече за това.
През пролетта на 1942 година идват и провалите. Чрез „Кутуза” се разкрива канала за пренасяне на взривните материали от Бов в София. Първоначално е задържан Стефан Димитров Василев — брат на К. Митев, което става на 20 май. След жестоки инквизиции полицията научава някои най-общи неща и няколко дни след това е арестуван и К. Митев. Претърсването обаче не дава никакви резултати. Започват жестоките инквизиции и повторно претърсване, когато се открива склада. Кирил Митев неотстъпно поддържа версията, че с брат си не са в добри отношении и той неоснователно го клевети и че намерения взрив е купен от случайни войници и е необходим, за да си направи водопровод за къщата. Три дни след арестуването на Митев полицията отива да арестува и Хр. Коцев, но той е съобразителен и находчив революционер. С хитрост успява да избяга, минава в нелегалност и поема тежкия път на борбата. В това време землището на Бов и Лакатник буквално са окупирани от цивилни и униформени полицаи. По-късно обаче, на 2 юни подло предаден от Павел Пенчев от с. Лакатник, обграден от войска и полиция в местността „Свиновски връх”, за да не попадне жив в ръцете на палачите, сам слага край на живота си. На 4 юни са задържани от органите на държавна сигурност Здравко Тодоров, Ради Цонев и Митър Ив. Свинарски. След тежки инквизиции са изпратени всички в затвора по така наречения тогава Бовско-лакатски процес. От Бов в затвора са пет души: Кирил Митев, Здравко Тодоров, Митър Иванов, Ради Цонев, Димитър Васгоп Иванов, от Лакатник са шест души. Освен това по този процес са привлечени Георги Найденов Кьопчев от село Люти брот, Врачанско, Гаврил Богданов от Локорско, Софийско, Стефан Димитров Василев от София. Според обвинителния акт на всички с изключение на Георги Кьопчев и Митър Иванов се иска смъртна присъда по член 16 от ЗЗД. В затвора партията успява да снабди групата с показанията на всеки един в предварителното следствие. Така се дава възможност общо на всички да се подготвят добре по процеса.
Това изключително важно дело се гледа в съдебната палата, където са допуснати ограничен брой близки на подсъдимите. Общо взето, всички отричат, държат се добре като борци. Присъдата се произнася една седмица по-късно във военно-полевия съд на улица „Аксаков”. Благодарение на позицията, която се заема, да се отрича всичко — смъртни присъди по това дело няма. Кирил Митев, Стефан Димитров, Гаврил Богданов, заедно със Стефан Цонев, Стоян Желенски, Стоян Дивански и Величко Пешев от Лакатник са осъдени на доживотен затвор. Останалите, поради липса на доказателства, получават различни по-малки присъди, а Ради Цонев и Здравко Тодоров са оправдани и освободени от затвора. Осъдените на доживотен затвор са откарани в Плевенския затвор за излежаване на присъдата.
С това завършва първият етап от развитието на борбата през този изключителен за бовчани период. Това е връхната точка на смела и всеотдайна революционна борба в името на народа и неговото щастливо социалистическо бъдеще.
Вторият етап започва след процеса и завършва през пролетта на 1944 година. През това време условията за нелегална работа коренно се изменят. Със станалия провал на организацията в Лакатник и Бов е нанесен
78
тежък удар, връзката с районния комитет на РМС е прекъсната. Една част от кадрите са в затвора, а други — строго са наблюдавани. Симпатизаторите на партията и РМС в този момент силно са изплашени. Във същото време победите на хитлеристката армия в Съветския съюз продължават. Всичко това съдействува в Бов да се сковава революционната енергия на хората, те се отдръпват от борбата. Буржоазната пропаганда, провеждана чрез радиото и вестниците се засилва. Тя умело се води и от фашисткия народен представител Цвятко Петков, както и от другите предприемачи, търговци и собственици на кариери. Следователно, този етап се характеризира с известна плахост, отдръпване от революционната борба.
Независимо от големите трудности прогресивни прояви в селото през този период не липсват. Така, в читалището активно работи опитният функционер Благой Н. Благоев. Тай е член на управителния съвет и безплатен читалищен библиотекар. Това му позволява да контактува с много хора, да споделя мисли, да буди вярата в крайната победа. По този начин библиотеката — разполагаща с около 2000 тома книги и разположена в най-малкото помещение на приземния етаж на общината, става сборно място за по-прогресивните хора. В този период, тя става любимо място и за децата. Благоев, заедно с другата положителна дейност пуска в обръщение и забранени книги, е прогресивна съдържание, които не са вписани в инвентарната книга на читалището. Затова, през пролетта на 1944 година, властта закрива библиотеката и прави усилия да интернира библиотекарят. В читалищната дейност през различни периоди е участвувал и д-р Досьо Досев — активен читалищен деятел и член на Върховния читалищен съвет. През този период на задушаване всичко прогресивно, на сплашване на хората, на разследване и терор, читалището всъщност се явява оня легален институт, където прогресивните хора се събират вечер, за да се информират и разговарят по зреещите вътрешни и международни събития.
Активно участие взема Благоев и в работата на кооперацията, като е избран за подпредседател на управителния съвет на кооперация „Скала”. При ежедневните ;и срещи с хората, той изяснява на производителите-каменари и кираджиите, колко много получават търговците и посредниците и как жестоко експлоатират техния труд, че единственото спасение е продажбата на техните произведения да се извършва чрез кооперацията. Това става причина, по давление на различна органи, на годишното събрание на кооперацията да бъде изваден от Управителния съвет. Независимо от трудностите, през целия този период той умело разяснява международното и вътрешно положение, като съобщава различни събития и факти под формата „говори се...”. Не само в Бов, но и в ж.п. работилница, като партиен функционер и работник, той се ползува с голямо обаяние, поради което в най-трудните моменти на 2 мак 1943 г. другарите му идват в Бсв и му устройват вълнуваща прощална друтарска среща. На нея се изказват много положителни слова за Благоев, правят му се подаръци, става увеселение с музика и хора.
През тези етап следователно, има известно оживление, но все още то е ограничено, боязливо, налице е страх и скованост на широките народни маси.
Третият етап започва от първите месеци на 1944 година и завършва с победата на революцията на Девети септември. Сега обстановката вече коренно е изменена, както вътре в страната, така и в международен мащаб. Все повече се очертана краят на войната. Хората вече ясно разбират, че немците търпят поражения на Източния фронт. Червената армия освобождава
79
едно след друго завзетите по-рано от хитлеристите селища. Тя вече се приближава към румънската гранила. Всичко това възвръща и окриля вярата на бовчани. Краят на войната, а с това и на жестокото фашистко потисничество е близък.
Изменя се и вътрешната обстановка. Животът на хората става все по-тежък и непоносим. В Бов силно се чувствуват бомбандировките, които стават непрекъснато в София. Все повече работници от различните предприятия остават без работа. В селото и на гарата се евакуирват различни софийски учреждения и много граждани. Една част от тях са с прогресивни разбирания и те водят активна политическа работа сред местното население. Тук са евакуирани Софийска градска инспекция, Ж.п. управление. Дирекция на професиите и др. Тук е и щабът на оная войскова част, която отговаря за охраната на ж.п. линия. Войниците в по-голямата си част от запаса и се държат дружелюбно с населението, те ненавиждат своя командир — поручик Христов — фанатизиран фашистки офицер, който тероризира местните жители. Пешо Величков Вутов, стар земеделец, е пребит от бой, защото в кръчмата казал: „Да живее Стамболийски!”. Тук има и полицейски подучастък. През гарата често преминават жанцармерийски и военни потери за преследване на партизани. Всичко това обаче не може да сплаши бовчани.
Особено важна роля за укрепване и повишаване духа на прогресивните сили в този край изиграва преминаването на 22 май 1944 г. през Лакатник на Втора софийска народоосвободителна партизанска бригада, водена от командира ѝ Дичо Петров. Това е единственият случай по време на партизанската борба, когато местното население, особено в село Лакатник почувствува силата и обаянието на народните борци. В селото те унищожават телефонните връзки и архивите в кметското намесничество, като по този начин заличават сметките на фашистката власт за реквизиционните ѝ вземания на храни, вълна, добитък и др. След злополучната битка на войнишкия батальон „Хр. Ботев” до село Батулия една група от нея е преведена от Георги Желенски през река Искър при гара Левище във Врачанския балкан и предпазена от жандармеристите. Тези събития допринасят чувствително да се повдигне вярата на бовчани в народната победа. Големи групи от колебаещите се все повече се отдръпват от властта и започват още по-открито да изказват своите симпатии към Червената армия и партизанското движение. Зачестява избиването на народни борци, набучването на главите им на колове в Реброво за показ на населението, откритото предателство. Всичко това се посреща с погнуса и възмущение от населението.
Легенди създава местното население около залавянето и убийството на смелия партизанин Гецо Неделчев Кънчев—Ильо. Той наистина е един изключително скромен и смел борец, от трънския партизански отряд. Паметна за него е партизанската акция станала на 3 октомври 1943 г. в село Раяновци: първо бойно кръщение и първото трънско партизанско хоро, извило се след това на мегдана. Отрядът се разделя на три групи. Ильо попада под командуването на Денчо Знелолски. Като обикновен боец участвува в боевете при махала Борче от с.Долна Мелна. Изключително пъргав по природа, той удивлява със своята сръчност, предизвиква симпатии с твърдост, всеотдайност и преданост. В своята мемоарна книга „Неотдавна” Славчо Трънски прави много положителна оценка на един от партизаните /Страхил/ като точен, уважаван, смел, прям, обичан. И продължава: „Като него бяха и най-близките му другари — Ильо, Пешо, Надя и Димитър Таков.
80
Те бяха златният фонд, който ние разходвахме само тогава, когато сс решаваше съдбата на отряда”. [1]
В началото на декември 1943 г. от наличните партизани се формира баталион с две части. За комисар на баталиона е издигнат Гедо Неделчев. Като му прави характеристика, Славчо Трънски изтъква като характерни за него следните качества: „Енергичен, пъргав, бързо мислеше и бързо реагираше”. [2] Занизват се паметни сражения около Цървена ябука, село Род и др. Това е време, когато Ильо показва най-хубавото в обществено-политическата работа сред партизаните. Умее да контактува непринудено, отзивчив и енергичен, той изцяло се поставя в услуга на своите другари. [3]
Краят на неговия героичен живот доскоро не бе изяснен. По албуми, паметни плочи, възпоменателна речи започват преждевременно да погребват смелият партизански боец ту при Батулия, ту при гара Бов, ту в Реброво. А истината е друга. Тя се вижда от запазено полицейско писмо от 25 май 1944 г. От него се разбира, че изтощен до крайност от глад, безсъние и умора, с разранени кървящи крака, Ильо се измъква от обръча при Батулия. Той се отправя към село Бов и се ориентира към крайната малка къщичка, предполагайки, че там живее честен беден човек, който ще му помогне в този тежък момент. Но вместо хляб, предателска ръка стреля по него и тежко го ранява. Найден Гергов, отговорник на Обществената сила в с. Бов, очаквайки голяма награда го залавя и предава на началника на ж.п. охраната, за по-нататъшно препращане. С още девет партизани оцелели като по чудо от картечниците, минометите и бомбения ад край Батулия, Дългия дял, Лакатник, но заловени от полицията, Ильо е предаден в село Литаково, Ботевградско. След жестоки инквизиции той е разстрелян с група други партизани и в общ гроб от 80 души е погребан и той.
Залавянето и предаването на партизанина Ильо в Бов сред населението рефлектира по особен начин. Голяма част от хората състрадават на героя, възхищават се от смелостта му, презират предателството. След активизиране на антифашистките сили предизвикват в селото и някои други факти, за които пише Здравко Георгиев /Здравко Георгиев, Когато умирахме, С., 1973 г./. При сложна ситуация, той и още двама партизани тръгзат към с. Бов през м. май 1944 г. Решават да използуват връзките на Ана Вескова с нейна близка съученичка-ремсистка, евакуирана тук заедно с учреждението си. Единият партизанин — ранен в ръката остава да ги дочака в гората, а двамата да предвижат до гарата, където работи евакуираното учреждение. Там намират съученичката на Ана, която ги посреща топло: нахранва ги, снабдява ги с дрехи, даже намира самобръсначки. [4]
След това предпазливо и внимателно минават по мо:та, който се охранява. При раздялата обясняват на евакуираната другарка, че ако я разкрият я очакват тежки инкзизиции и затвор. Предлагаха ѝ да отиде с тях, но тя отново се връща в селището. Здравко Георгиев забранява на Ана Вескова при тази обстановка да се връща в Бов..
1. Славчо Трънски, Неордавна, С., 1979 г. Български писатели, С. 706 ... стр. 316-317.
2. Пак там, стр. 407.
3. Димитровско знаме, бр. 47 от 12 юни 1979 г., Светозар Захариев. Политкомандирът.
4. Здравко Георгиев, Когато умирахме, С., 1973 г., стр. 228.
81
След залавянето на ранения партизанин на моста, полицията арестува евакуираната ремсистка в Бов и изтръгва от нея бележка със следното съдържание: „Анче, не съм добре. Ела в Бов!” Ана Вескова въпреки категоричната забрана отива да види своята съученичка където полицията я залавя. Подложена е на жестока инквизиция, извеждат я няколко пъти на разстрел, но тя не предава никого, остава жива само защото Червената армия вече наближава нашите граници. [1]
От всичко това общественото мнение в селището се вълнува. То не одобрява репресиите и жестокостите. Окованите във вериги народни сили се развързват. Все повече като буйна река започва да се надига народното негодувание. Това особено ярко проличава в дейността на различните комисии за проверка на имуществото и производството на населението при определяне на реквизициите, върху дейността на които по различни начини влияят отделни ремсисти.
През това време все по-голяма активност проявява и учителският колектив. В началото на 1944 година е подготвена и изнесена пиесата „Пленникът от остров Трикери”. Артистите-учители играят с голям ентусиазъм пред населението, масово посетило вечеринката и топло аплодиращо играта на изпълнителите, които се стремят да разобличат пороците на войната.
Властта често включва учителите в различни комисии за проверка на добивите от жито още от нивите. Това е особено важно, защото по този начин се определя онова количество пшеница, което всеки трябва да предаде на държавата, за да бъдат изхранвани разбитите на Източния фронт немски войници, които набират сили и почиват в България. Комисиите обикалят определените им райони и нивите с жито, оронват по един сноп, теглят го и определят количеството, което трябва да се предаде. Но комисиите, чийто членове са под влияние на отделни ремсисти така подхождат, че добивите излизат ниски, наличните количества не достигат даже за нуждите на местното население. През есента пък, комисиите обхождат домовете, за да проверят действителното количество от пшеница и царевица. Но и при тези проверки те занижават откритите количества и не търсят онова, което е укрито. По този начин, като не позволяват да се изнесе нито грам храна от Бов, те вършат своеобразна политическа дейност. Създава се на практика единен фронт от членовете на комисиите и населението, за отпор срещу правителствените мероприятия, за проваляне на неговата помощ за немските войски.
За единодействието, политическата активност и подем на бовската младеж по това време говори и друг един факт. През лятото на 1944 година на религиозния празник „Св. дух” при оброците на „Чичеро” срещу с. Бов се е събрал много народ, става цял събор. След приключването на народната трапеза по-възрастните хора си отиват. Остават около 20-30 младежи и девойки да се повеселят. На тръгване към селото Петко Петров Раев започва да свири с акордеона си съветски мелодии, след което всички по пътя запяват съветските песни. Даже някои започват да скандират: „Да живее съветската армия!”, което продължава по целия път до селото. Голяма част от населението слуша песните и скандиранията, но не се намери нито един,
1. Пак там, стр. 223.
82
който да уведоми полицията. [1] Това говори за сериозно политическо раздвижване и правилно ориентиране на бързо зреещите събития.
Периодът 1941-1944 г. е забележително време за бовчани. Започнал с изключителен подем и ентусиазъм, създаване на стройна организация за изнасяне на взривни материали, стигнал след процеса през 1942 г. до известна депресия, за да се наберат отново сили и енергия за нова активност и подем през 1944 г. И колкото повече времето се доближава до 9 септември, толкова по-активно расте и вярата в победата.
1. Ради Цонев, Спомени, с. 10-11.