2. ИВАН ВАЗОВ В БОВСКИЯ КРАЙ
През 1897 година Иван Вазов е бил министър на народната просвета в кабинета на К. Стоилов. В този период поради разочарования, той се отдръпва от писателска работа, тъй като тя му носела остра критика, особено около романа „Нова земя”. Като министър обаче, той попада в центъра на още по-отблъскващи и огорчаващи го партизански и буржоазни-котерийни политически борби. Поради това твърде скоро, в 1898 година напуска министерския пост с облекчение и с твърдото убеждение, „че не е трябвало да става Министър”. За да забрави партизанските боричкания и за да си почине, той предприема екскурзия из Бовския район. „През лятото на 1899 година направих едно няколкодневно пътешествие из малката Стара планина към
53
Искърския пролом — пише Вазов — и ненадейно музата ми пак ме посети. Написах своя сбирка „Скитнишки песни”, в която са отразени новите ми настроения. Особено характерно за тоя период от творчеството ми е стихотворението„Горска скитница...
Тая моя сбирка има добър успех... В нея възпях физическия труд, като една голяма национална добродетел и се приближих въобще към народа, вниквайки и в душата на най-бедния”.
За своите произведения в тази стихосбирка, която очевидно Вазов много е ценял пред професор Шишманов той изказва следните мисли: „Написах ги след като напуснах министерския пост. Направих, именно за почивка една разходка в.Мала и Голяма Стара планина и от двете страни на Искърския пролом. Гостувах в Черепишкия манастир и от там правех своите екскурзии. Имах само бележки. Концепциите бяха обработени после в София. Само някои работи написах в Манастира”.
Като оценява високо стойността на стихосбирката, целебните качества на балканската природа и досега с обикновените хора, Вазов заключава: „Това е една от добрите ми лирични сбирки. В нея лъха животът на балканската природа. В някои песни проглежда моето тогавашно песимистично настроение, плод на бурната политическа действителност, в която живях една година като Министър, и на душевната самотност, в която се намирах. В най-последното си стихотворение /„Сполай”/ изказвам благодарността си към природата за нейното целебно действие върху душата ми. Ах, как обичам природата!...”
Пътувайки през 1899 година в района на село Бов, Ив. Вазов публикува във вестник „Мир” няколко пътеписа — „Из Мала Стара планина”, „Седем престола”, „Своге”. Но заедно с това той отразява впечатленията си и в редица стихотворения. Между пътеписите и стихотворенията се откриват твърде интересни. Пътеписите на Вазов са богати по съдържание. В тях се разкрива гънката наблюдателност на поета, дълбокият му усет за красотата на българската природа, но също така и постоянният му интерес към живота на обикновените хора и към историческата съдба на местата, които е посещавал. Пътеписите му, вдъхновени от природата около Искърския пролом, се издигат до значителни белетристични творби с непосредствен разказ за обстоятелствата и перипетиите на пътуването, за различни лица и интересни житейски случки в този край.
Селищата около село Бов Иван Вазов е посещавал многократно. Това особено е характерно за периода 1897—1900 г. и 1918—1920 година. Още в 1897 г. той предприема едно пътуване с влака до Роман като в пътеписа „Искърски пролом” оставя интересни поетични скици за природата около Курило, Реброво, Своге, Церово, Милкова ливада, Елисейна, Мездра и Роман. Въодушевявайки се от дивната природа още в самото начало той възкликва: „Искърът! Той е начертал из самотиите на Стара планина цяла поема от дивни пейзажи, хубави и тайнствени долини, скалисти вратоломни стени...”
Като съдим по написаните пътеписи, навярно през май 1899 година, той прави пътешествие до Церово, а от там предвождан от водач пеши се придвижва покрай кладенчето „Варище” и „Високият камък” до село Заселе. Там той дълго се любува на водопада на Скакля. Много по-късно през месец август същата година Вазов два пъти пътува с влака до Своге. Единият път от Своге, придружен от водач той се придвижва през горното устие на Рединската река до манастира „Седем престола”. Това пътешествие на Вазов
54
е описано в пътеписа „Седем престола”. В пътеписите озаглавени „При шумът на Искъра” и ”Планината се събужда” Вазов разказва за своето пребиваване в Черепиш, където пребивава по-дълго време. През юни същата година в пътеписа „По висините и в самотиите” писателят разказва за своето посещение в Лакатник.
Особено значение за Бов има посещението на селището през лятото на 1918—1920 година. На 30 март 1919 година Вазов разказва, че прекарал миналото лято със сестра си в с. Бов, но през август се разболял и се върнал сам в София. [1] Тук в една от махалите на селото /м., „Кошущица”/ той прекарва две лета по двадесет дни, в къщата на Иван Данчов. Това става по препоръка на лекаря — трябвало да бъде на почивка в планина и той избира Бов. „Собствено — казва Вазов — не Бов, а една махала от това село, състояща се от кошарата на бай Драганова, отстранена, заглъхнала, изгубена из старопланинските самотии”. Местото, където е почивал той описва с няколко думи по следния начин: „Представете си една полянка, дето е кошарата. От север — висок, скалист, пустинен рид, от изток и юг — стръмни урви, които бягат в дълбоки долове, на запад — мрачна девствена дъбова гора, в която старите елински поети биха натуряли фавни и дриади...”
По това време Вазов като слуша песните на народа, записва част на една от тях, която пеели булки и моми:
Лице ле, ало будало,
Спасе ле, агне заспало,
сбери ги, боже, наедно
да ядат захар заедно!
При тези пътешествия в този край Вазов е особено плодовит — редят се нови стихове, разкази и пътеписи. Тук той обмисля и написва значителните произведения „Дядо Йоцо гледа”, „Из кривините”, „Водопадът”, „Клепалото бие” и др. [2] В тях се разкриват мислите му по различни въпроси от българската действителност. Най-общо може да се каже, че проблематиката обхваща социално-икономическото положение на хората, красотите на българската природа и разсъждения по миналото на този край.
Тежкото и нерадостно положение на народа в края на XIX век Вазов разкрива в стихотворението „Елате ни вижте”, където с тъга изрича:
Под-гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух, в полумрак потопени
човеци и дрипи... На също гноище
лежи скот и стопан, духовно сближени.
„Елате ни вижте!”
Зла Бедност! Неволя! Души затъпяли,
набръчкани булки, деца застаряли,
със ръжено тесто в пушливо огнище
загрява се там за гърла изгладняли.
„Елате ни вижте!”
Стихотворението е остра социална присъда на капиталистическия обществен строй, довел хората до това тежко положение. Тук Вазов се докосва смело до остри социални проблеми.
1. Ив. Вазов, Избрани произведения, Т. XIX, 1957 г., стр. 284.
2. В. „Устрем”, бр. 11, 1976 г.
55
По този въпрос по-късно той се изказва така: „Направиха ми впечатление мизерния живот на селяка в балканските пущинаци, забравени от всинца ни. За жалост краят на тоя нещастен живот не се предвижда скоро. Социалистите много си служеха с това стихотворение, лъхнато от самото зрелище. Отначало аз се отнасях към социализма недружелюбно, догдето беше едно модно течение и порицаваше значението на всяка друга класа... Сега виждам, че техния възглед спрямо мен се е изменил. В сбирката на Бакалова голяма част образуват мои стихотворения на социални теми”. [1]
Като истински народен поет Вазов съчувствува винаги на бедните, на трудещите се. Особено ярко, с покъртително чувство и голямо поетично внушение тая симпатия е изразена в стихотворението „Елате ни вижте!” — едно от най-известните негови социални стихотворения. Те са отражение на тежкото положение на селяните, които той наблюдава в село Бов, но е и едно обобщение въобще на живота на широките селски маси в края на XIX век, поради нахлуване на капитализма, непоносимата лихварска експлоатация и тежките данъци. „Със силни изрази, с ярки бои, с гъсти тонове се рисува потресна картина на крайна мизерия, картина на духовна слепота, на живот без радост, без песни, без смях... Една силно изобличителна картина, която разкрива дълбока язва на буржоазния строй”. [2]
До „Елате ни вижте!” се доближава със социалната си тематика и стихотворението „Планинци”. За тежкия живот на народа, който векове е живял в непрестанен труд за други, в глад и страдания се говори и в „Замъкът на Заград”. Не случайно в сбирката „Скитнишки песни” са поместени едни от най-характерните в социално отношение стихове. Бовският край въвежда големия поет в живия свят, показва му нагледно тежкото положение на селяните, разкрива му социалните противоречия в края на XIX век. Но Вазов като разкрива тежкото и нерадостно положение на селяните не вижда изход от социалните противоречия. В тези стихотворения бедните се обръщат към богатите с молба да разберат тежкото им положение, да им помогнат. У Вазов липсва идеята за борба срещу социалното пропастите.
Стиховете написани от Вазов в Бовския край са силни художествени документи, които убедително свидетелствуват за несправедливостта на буржоазно-капиталистическия строй и с това го осъждат завинаги. В тоя смисъл тия стихове са били в услуга на борбата за социализъм, макар сам авторът да не е могъл да стигне до тая идея.
Впечатляващи са неговите мисли изречени по-късно по повод на стихотворението му „Горска скитница”. „Който иска да се запознае с моята муза — говори Вазов, която мрази градове и крясък и презира суетния блясък на богатства и елмази, която в свобода цъфти и вирее, диша в чистата природа и в истината хубавее, която идол не познава, която бяга от суетата, от мермера на палата, на министра на креслото” — нека прочете това стихотворение. [3]
При посещението на различни места в Бовския край Вазов често разсъждава по тези остри социални въпроси. И колкото по-близко е бил до
1. Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. II, стр. 505, София, 1955 г.
2. Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. I, стр. 43, София, 1955 г.
3. Ив. Вазов, Събрани съчинения, Т. XIX, стр. 150, 1957 г.
56
живота, когато е черпил направо от неговите извори, толкова по-правдив и верен е бил той. „Раздира се въздуха от бойния напев на социалистическия марш „Да живей, живей труда...” — пише Вазов. Се този стих навсякъде из Искърския пролом. Защото Искърския пролом е социалистически: там населението е повече от железничари”. [1] На друго място, в пътеписа „Планината се събужда” Вазов, чрез устата на своите герои изрича: „Когато има служба църквата не вижда богомолци селяни, както и навсякъде по селата. Селяните отиват там, само когато ги кръщават или венчават, или опяват”. [2] Социалните проблеми Вазов вдъхновено включва в стиховете си „Изгнаници”, „Планинци”, „Хайдути” и др.
В своите социални протести Вазов често стига до безизходица, без ясна перспектива, до дълбоко откликнало в душата му отчаяние. На редица места той говори за хората в планината с чувство на симпатия, с вяра, разкрива тяхната чистота, честност, обаяние. Ежедневните контакти с трудещите се планинци му помага да ги опознае, добре да вникне в тяхната душевност, да ги обикне. Той ги рисува като хора силни духом, смели, предприемчиви, духовно и физически красиви. В пътеписа „Бов” Вазов с голямо майсторство разкрива обаятелния образ на баба Мария.
„Тая фея — пише Вазов — беше около четиридесет и пет годишна жена, но тамошните селяни я наричат „баба” от любов и благодарност. Тя е висока, едра, мъжествена като един гренадер на Наполеона; даже още хубава, с лице здраво, загоряло от целувките на слънцето и от галбите на ветровете. Тя е жителка на Бов от много години. Неуморима, весела, жизнена, речовита, тича по скали и височини като коза, езди на кон като кубански казак; тя обладава енергията на 130 диви коня! Тя е докторка на селяните, тя им е съветница и адвокат. Малограмотна е, но по-учена от Нютона, с устата си сваля звезди от небето, а със здравите си ръце би разчекнала челюстите на лъв, като Херкулеса. Баба Мария обладава и предприемчив дух, и комерческа дарба. Владее обширни периметри с руди от манган, мед, сребро и каменни въглища... [3]
С голяма любов Вазов ни представя образа на бедната селска козарка „Галабинка”. Тази селска девойка го пленява със своята неподкупна чистота, първична красота и искреност, с непринудения си сърдечен смях, И Вазов написва за срещата с нея както стихотворението „Гълъбинка” [4], така и пътеписа „Из Мала Стара планина”.
При пътуването на Вазов от Церово до Заселе негов водач е някой си Младен. На неговата неподкупна честност и открита душа поетът посвещава стихотворението „Младене, чуеш ли?"
Честите, Младене, с таз душа свободна
от спомени, копнежи...
Мълва за теб мълвата е природна —
не отклик жив на тайна скръб, бележи!
Приятни и положителни думи Вазов изрича за случайно срещнатия студент в землището на Лъкатник. „Момъкът, — пише автора — чиято коса и
1. Иван Вазов, Събрани съчинения, т. I стр. 43, София, 1955 г.
2. Пак там, т. ХII, стр. 55, 1956 г.
3. Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. XI, стр. 91.
4. Пак там, стр. 286, т. II; Пак там, т. XI, стр. 53.
57
дрехи бяла облепени със слама и умното му лице, изгоряло от слънцето, ни зачуди със своето спокойно, почти достойно държане. Няколкото кратки фрази, що изрече, показаха, че той е развит младеж”. [1]
Вазов ласкаво се изказва за многобройните си срещи с обикновени трудови хора. Те са приветливи и любопитни. За селяните от Лакатник той пише: „Усещаш се близък и сроден с тия непознати хора. Спреш ли се при тях, всичките идат да се ръкуват приветливо и доброжелателно. И ти отговарят охотно на въпросите. Истина, и те са твърде любопитен народ; бездруго ще те запитат къде отиваш, отде идеш, какво работиш, даже женен ли си и имаш ли деца...” [2]
Като обобщава впечатленията си през 1920 г. Вазов заключава: „Тия селяни учудват с развитието си. Техният умствен кръгозор се е разширил. Приказвам с тях и чувам език почти на граждани...” Съприкосновението с градските жители, войните, училището, изборите, новият живот са появили сили на умствения им склад, обогатили са се умовете им с хиляди нови понятия”. [3]
Като посещава Бов и неговите околности Вазов особено старателно изучава езика на хората, той се вглежда в неговите детайли и открива думи, които по-късно широко използува в своята творческа работа. Съзнателно изучава народния език, направо от хората, с които беседва. Това е особено характерно за неговото второ идване в тоя край през 1919-1920 година. При посещение на р.Искър Вазов долавя, че народа употребява хубавата българска дума ладия, която обосновава и широко използува. „Колко бъркат нашите филолози и очистители на езика — пише той — дето го изучават по книгите, а не в живата реч на простий народ”. Когато минава близко през землището на Бов той чува от своя водач, че употребява думата отрадия. Той харесва тая дума и изяснява, че тя произхожда от радост, отрада, че народа тук отдавна я употребява вместо турското: теферич. При посещение на различни околни на Бов села, Вазов се възхищава от чисто българският им произход. В пътеписа „Из Малка Стара планина”, той пише: „Наближавахме вече село Заселе. Едно хубаво име. Стара планина тук, както Малката, тъй и голямата, са посипани с множество села, от които никое не носи турско име и всичките ги имат чисто български, свежи, изразителни. Ето на Запад от мене са: Бракьовци, Искрец, Дебърчин, Меча поляна, Завидовци, Брезе, Зимевица, Заноге.” А за Бов пише, че особено богато се римува с любов. Накрая той отправя призив към филолозите:
„Господа филолози, разходете се малко из Малката планина! Всички има нещо да научим от шопите”.
* * *
Особено голям дял от стиховете и пътеписите на Вазов създадени при посещението на околностите на Бов заема темата посветена на природата. Тя е постоянен обект на творчеството му. В цялата му стихосбирка „Скитнишки песни” /1899/ и пътеписите от посещението на Искърския пролом природните мотиви са доста разнообразни. В тях е разкрита не само тънката наблюдател-
1. Ив. Вазов, т. XI, стр. 52.
2. Пак там, стр. 59.
3. Пак там, стр. 541.
58
ност на поета, дълбокият му усет за красотата на българската природа, но също така и постоянният му интерес към живота на хората и към историческата съдба на местата, които той посещава.
За тази стихосбирка Вазов си спомня: „Имах само бележки. Концепциите бяха обработени после в София. Само някои работи написах в манастира. Това е една от добрите ми лирични сбирки. В нея лъха животът на българската природа.” [1]
Всяко кътче от природата около Бов го омайва и за това той с възхищение пише за природните красоти. Изправил се до кладенчето „Варище”, с поглед към Бов той възторжено говори: „Планинските бърда отсреща представляват чудесна картина. В една падина там много нависоко, е сгушено хубавото село Бов. То дава името си на цялата оная планина. Общият тон на всичко е зелен. Красотата е неизказана. Зад нас чуката по ребрата на която лазим, се увенчава пак от жълтеникави грамадни скали, чийто пласт върви хоризонтално по върховете, следва тяхните завои, ту полускрит от растителност, ту гневно озъбен над пропастите. Местото е толкова прохладно и живописно, щото ми се ще да постоим по-дълго време тук...” [2] От землището на Церово, територия на Бов, той пише: „В полите му е Бов, едно от малкото, големи и събрани тъдявашни села... Аз с наслъждение гледам цветущите плещи на планината; мотиката и ралото с вкуса на художник са напъстрили със златни петна на нивите зелената мантия планинска. В полите им лакатуши Искъра, а с него и железницата, в една вартоломна дълбочина. Тъжният шум на реката стига до тук, приличен на подземен стон. А гледката е по-хубава, по-дивна, няма насита!”.
Красотите на бовската природа възраждат, вдъхновяват поета за нови творчески постижения. Сам той в стихотворението „Изворите” заявява: „В тоз горски свят, в тоз въздух, таз свобода, душата ми превърна се на лира”, а в стихотворението „Какво ми каза тя”, написано през юни 1899 година поетът пише:
Пойдох при Музата си аз в планината
в недрата на горски тихи —
/тя там живееше посред свободата/,
скръбта си поверих и.
Вазов особено много обича природата на Бовското землище. При последния си двайседневен престой, той обикаля навсякъде, любува се на красотите, разговаря с хората, вдъхновява се за нови произведения. И затова е тъга се разделя с това село: „Когато стана нужда да се завърна в София — пише той в пътеписа „Бов” — аз неохотно се простих с гората и с поляната, и с балкончето”.
* * *
Размислите, които природата буди у Вазов, често го отвеждат към спомените за героичното минало и за страданията на народа през робството. И това е третата голяма тема, която Вазов разработва в произведенията си
1. Ив. Вазов, Избрани съчинения. Т. XIX, стр. 149, 1957 г.
2. Ив. Вазов, т. XI, стр. 29.
59
свързани с впечатленията му от посещението на бовския край. Особено внимание той отделя на манастирите. При идването си в Искърския пролом той посещава манастирите в Курило, Искрец, Черепиш и „Седем престола”. За тях той пише: „Ценни са за нас българските манастири, почтени останки от твърдините, в които се е запазил жив българский народен дух, дълго време скрижали на отцовский завет и гнезда, из които са изхвръкнали орлетата-възвестители на зората на българското пробуждане. Те са жива и трогателна история на една епоха толкова славна и толкова мрачна”.
През 1899 година Вазов посещава манастира „Седем престола”. Манастирът се нарича собствено — пише Вазов — „Св. Богородица”, но е известен под името „Седем престола” поради седемте прегради на храма му, от които всяка има престол, дето се служи”. Потресен е от неговата история, от подчертаното му място в националноосвободителните борби, от жестокостите на поробителите. На Вазов разказват как манастира е разграбен и унищожен от османците, как е убит игумена тогава, когато е биел клепалото. Дълбоко трогнат той пише още там, в манастира, изключително вълнуващата балада „Клепалото бие”:
Загинал монахът под меча душмански,
на служба господня остал до конец,
не трепнал духът му от страх агарянски,
приел за Христа мъченически венец.
Един само спомен и чудо незнайно:
тук всяка неделя, по тъмни зори,
гласът на клепало, разнася се тайно
по ближни долове, из глухи гори.
С историческото минало на този край са свързани и стиховете му „Вълшебен пир”, „Блан в стара черква”, „Замъкът на Заград” и др. Като възпява важни исторически места в околността на Бов, Вазов често ги свързва с нашето съвремие, с проблемите на днешния ден...
Хората, природата, историческото минало в тоя край вдъхновяват Вазов за нови произведения. Тук той набира нови сили, опознава живия живот, хората, вдъхновява се от природата и се завръща в София обогатен и вдъхновен за нови творчески дела. В това отношение животът в тоя край извършва сериозно стимулиране в творческата деятелност на поета. И затова при заминаването си за София за всичко това той изрича слова на благодарност в стихотворението „Сполай”:
В мирът на твоята природа
вкусих от хубост и свобода
станах поет пак в твоя рай
и връщам се в света коварен
прегърнат одве, претоварен
със песни, здравие... Сполай!
Старата Дангова къща, където някога е отсядал Вазов, днес още стои. Признателните бовчани са поставили на нея паметна плоча.