3. ПОЛОЖЕНИЕТО НА НАРОДА И НЕГОВАТА БОРБА ПРОТИВ ОСМАНСКИЯ ФЕОДАЛЕН ГНЕТ
Както вече беше подчертано в границите на България селищната област в Искърския пролом влиза за пръв път през 809 година, когато цар Крум завладява Софийската област. През 1942 година непосредствено край крепостта „Градо” е намерен конник-амулет от Михаил Алексиев от Бургас. Според сътрудника на археологическия музей Сотиров тези конници-амулети са от VIII-IX век. Това показва, че през време на първата българска държава в тези местности е съществувало селище. Намерените останки от Средновековни оръжия говорят за приемственост между римската епоха и Средновековието. Други доказателства са манастирите и наличието на водопроводи от извора Елчин до долния край на селото. От него са запазени глинени тръби (и)
31
сътрудниците на Археологическия музей доказват, че те са от Втората българска държава.
Подробности за живота на населението през Втората българска държава липсват. Такива сведения липсват и за падането на този край под османско иго. Кога и по какъв начин точно е паднала селищната област по Искърския пролом под чуждоземното робство не е известно. На основата на наличните документи могат да се правят само предположения и догадки. Знае се, че завладяването на София и Софийска област е станало през 1382 година, [1] а 13 години по-късно, през 1395 г. според известията в българската хроника и цяла България е била окончателно завладяна от турците. В съгласие с разсъжденията и анализа, който прави проф. П. Мутафчиев при разглеждането на така наредения Божански надпис можем с определена положителност да твърдим, че селищната област по Искърския пролом е била между онези български земи, които последни са паднали под чуждото робство. [2]
Според Матей Гзоргиев Софийската крепост паднала в турски ръце с хитрост през 1386 г., когато нейния владетел Янкула е заловен в плен с хитрост и откаран в Одрин при султан Мурад. На участниците в това залавяне Дели Балабан и Ахмед Газията били осигурени богати земи и села в Софийско и големи парични възнаграждения. [3] Че тук са се водили упорити боеве в които българите от София и Софийско са проявили изключителен героизъм говори изказването на турския военачалник Лале Шахин: „Аз, сердар на отоманската победоносна войска — донася той — на няколко пъти опитах щастието си, за да превзема обширната и богата равнина и Софийското поле и самата крепост; лично водих храбрата войска на атака, но за жалост не успях и не сполучих нищо. Убедих се, че тази яка и много силна крепост с юначество не може да се превземе...” [4]
При битките за поробването на страната завареното население в района на село Бов е било чисто българско. Всички градища, които са съществували тогава в този район са оказвали съпротива. Населението храбро се борило, поради което те били напълно разрушени. На връх Колибшца, на мястото където е съществувала крепост, неотдавна Ангел Илиев е намерил счупена сабя, характерна за оня период.
Селищната област от Искърския пролом, за разлика от богатите и плодородни равнини не е била колонизирана. До голяма степен тя е запазила не само своето първоначално население, но е привличала нови заселници от равнината.
Османските наредби и управление в този край са се чувствували само по административен път и чрез данъчните облагания, но не и чрез наредбите, обхващащи колонизираното турско население.
За такива райони с относителна свобода говори и французина Сиприен Робер, професор по славянска филология в Париж, прекарал няколко години между южните славяни. Той пише:
„Във високите полета на Балкана между Серес и София, Пловдив и Търново българите имат съвсем различна съдба.
1. П. Ников, Турското завоевание на България и съдбата на последните Шишмановци, Българска историческа библиотека, т. I, кн. I, стр. 112-159.
2. П. Мутафчиев, Боженски надписи, БАН, Год. ХХII, стр. 88-121.
3. Матей Георгиев, Икономическото минало на София и Софийско, С., 1926, с. 144.
4. Дойно Дойнов. Българските хайдути, С., 1958 г.
32
Никъде другаде този народ няма по-голяма независимост. Там, зад скалите си, българина чувствува подкрепата на една страшна сила — хайдутите...” [1]
С такава „свобода” се ползували особен а селищата в планинските скотовъдчески райони, какъвто е бовския район, където представителите на общинското самоуправление съсредоточили в свои ръце значителна власт над обикновените селяни. [2] По този път постепенно се стига до разделяне на обществото, до появата на привилегировани групи — привърженици на османското владичество. В тях се засилва стремежа за забогатяване и оттук — чрез различни форми все по-засилената експлоатация над бедните слоеве. Така че, хората са страдали от двойната експлоатация — тежестите от турския феодализъм и експлоататорските стремежи на българските първенци.
В това далечно минало, броят на местното население е било малко. В близко съседство е имало достатъчно ниви, ливади и просторни пасища, а върховете около селото са били покрити е девствени гори. Това е позволявало на малобройното население, събрано на едно място, да използува всички възможности които щедро му предлага природата.
С увеличаването на населението стопанската дейност около селото се разширявала. Но с нарастване на населението, с прииждането на нови групи от равнината удобните за земеделие и скотовъдство земи са оставали все по-далеч. За да се обработват тези земи е трябвало всеки ден хората да изминават дълъг път, а така се губело много време и енергия. Налагало се добитъкът да се изкарва далече на паша и не е било възможно да се връща в селото всяка вечер. По този начин възникнали отделни кошари, в които била пренесена част от стопанската дейност на семейството. Около тези кошари започват да се разработват ниви, които постепенно с изсичането на гората се увеличавали. С течение на времето гората и земята тук стават частна собственост. Всяко семейство, освен къщата си в село се сдобило и със своя кошара, с обработваема площ около нея. И тъй като тази земя е била държавна, в смисъл владяна, целият имот заедно с кошарата бил наречен „държава”.
И така, всяко домакинство е имало „държава”, която е можела да бъде добре стопанисвана само с усилията на всички членове на семейството, които всяка вечер се връщали в селото. По този начин постепенно всяка „държава” се обособила в самостоятелна стопанска единица, където се пренесла по-голямата част от стопанската дейност на семейството. Налагало се някои от членовете на домакинството да остават да живеят по-дълго време там, което не е било позволено от османските порядки.
Тези наименования запазват своя смисъл и значение дълго след Освобождението. Даже, чак през 1920 г., когато Иван Вазов обикаля тия места отбелязва: „Тия ниви и кошари по планинските стръмнини селяните тук ги наричат „държави”. Бедни малки държави! Колко труд, мъка, търпение костват на владетелите си”. [3]
В село Бов преди Освобождението е имало осем „държави”: Луково, Леки перца, Долни желен, Търно, Стърмол, Забачовец, Габровница и Трескавец. [4]
1. Дойно Дойнов, Българските хайдути. С., 1958 г., с. 43.
2. Всемирная история..., стр. 412.
3. Иван Вазов, т. XI, стр. 51.
4. Съгласно изследването па Иван Ковачев, предоставено на автора в ръкопис.
33
ЛУКОВО е имало пет овчарски колиби: Митър Г. Чорбаджийски, Кальовци, Кардашете, Голаковци и Лудовци.
ЛЕКИ ПЕРЦА се е състояло от четири колиби: Тома Врачешки, Митър Стаменов, Кола Вълчев и Леко Ковачки.
ДОЛНИ ЖЕЛЕН — от две колиби: Манговци и Щимарете.
ТЬРНО обхващало две овчарски колиби: Митър и Кола Лекови и Механджиьовци.
СТЬРМОЛ — три колиби: Бекярете, Злакъвци и Железарете.
ЗАБАЧОВЕЦ се е състоял от три колиби: Шикльовци, Гацинци и Панагюрците.
ГАБРОВНИЦА е обхващала четири колиби: Кацарете, Джамбазите, Циганеьовци и Свинарете.
ТРЕСКАВЕЦ — от три колиби: Бульовци, Караджовци и Бугарите. [1]
В процеса на историческото развитие всички членове постепенно се заселвали в овчарската колиба. По този начин бившата колиба станала тяхно селище и техен дом, където се пренесла и цялата стопанска дейност.
Независимо от това, че са се образували отделни махали, село Бов е запазило своята цялост, за разлика от други села, които са се превърнали в колибарски. За задържане на процеса, свързан с разпръсване на селото и населението, решителна роля са изиграли различните насилствени мерки на османската власт. Тези мерки на чуждоземните поробители са се обуславяли от следните съображения: единното и събрано селище давало възможност по-лесно да се събират данъците и да се контролират фискалните задължения на населението; то затруднявало укриването и снабдяването с храна на българските революционери, а също така предоставяло по-добра възможност на турските власти за живот при преминаване през селището.
Според тези мерки на османлиите всички жители били длъжни да живеят в селото. По кошарите и „държавите” са допускали само по един или двама пастири, а за обработване на земеделските имоти, независимо от далечината им, останалите членове от домакинството е трябвало всяка сутрин да отиват там и вечер да се връщат в селото. По този начин в историческото развитие на селото по време на османското робство вече е налице обратния процес — разрушаване и намаляване на създадените махали. [2] От всички кошари и махали тук само Трескавец се запазило и обособило като отделно селище към село Бов. В ориенталските документи, преведени от турски език се споменава за село Трескавче в долината на река Трескавец. В тези документи е записано дословно следното: „Село Трескавче: три домакинства, две вдовици, приход 425 акчета /вакъв/ данък върху част от доходите на имотите. [3] От тези кратки бележки се вижда, че в долината на Трескавец е имало селище и че османците са облагали с данъци даже вдовиците. При това в три домакинства е имало две вдовици, което е доказателство за масовото изтребление на мъжкото население — резултатна неговата революционно-освободителна борба. Това е предизвиквало страх в обикновените хора. За страхът на населението от османските зверства говори и следното предание. С течение на времето трескавчени напускали селото и се
1. Ив. Ковачев, цит. съчинение.
2. Ив. Ковачев, цит. съчинение, с. 66.
3. БАН, т. ХХ, стр. 135, отдел „Ориенталски” при НБ.
34
изселвали на други месга. Според Л. Динев 7-8 къщи се преселили в с. Трескавец, Пловдивско, [1] а според жителя на Бов Димитър петров Легярски /роден 1892 г./, от разказите на стари хора, той знаел, че те се изселили в Ботевградско. Причината за изселването е заплахата от синът на Драгньо — поп Смагьо, че той ще прогони всички с помощта на турските власти, с които е бил близък. Друго предание разказва, че хората се изселили с добитъка си в Ловчанско или Тетевенско. [2]
Освен това местното население страдало от кърджалии и османски банди. Бовчани били принудени да търсят различни убежища, по-подходящи места удобни за отбрана. Повечето от хората избрали местността „Колибището”, където въпреки забраната на османците всяко семейство си строяло колиба. Нея са зареждали с необходимите хранителни продукти и предмети за отбрана, главно камъни и дървета. При опасност хората напускали своите къщи и отивали на колибите. Според преданието по предателски начин кърджалиите успели да открият колибите, да ги обградят и разгромят. Част от защитниците успели да пробият обсадата и се заселили във Враца, където образували така наречената „Бовска махала”, в горния край на града, към „Вратцата”.
Изобщо, през осемвековното си съществуване село Бов, намиращо се на главния път, свързващ Северна с Южна България често е било опожарявано и ограбвано, което е принудило много от жителите му да се изселват във всички краища на България. Но свободолюбивия балкански дух не се е прекланял. [3]
Съветските историци В. П. Шушариным и И. С. Достян по тоя повод пишат: „Градовете и селата, които оказвали съпротива на турските войски, били разграбвани и опожарявани; масово изтребвали населението, или една част от него вземали в робство. За да се спасят от него много хора се преселвали в други страни... Основните тежести на турското иго паднали върху плещите на народните маси, които не са имали никакви политически права и са били принудени да се подчиняват на редица унизителни правила”. [4]
Османското господство задържа историческото развитие на балканските народи и довежда до застой на феодалните им отношения. На мястото на българските феодали сега се настанили турски спахии, които подлагат населението на още по-жестока експлоатация. Върху гърба на българския селянин се стоварили непоносими данъчни тежести. [5] Раята в София и Софийско е била обложена с редица данъци като: лични данъци, поземлени данъци, данъци върху добитъка, данъци от землените произведения и т.н. [6] В тази обстановка икономическото положение на населението и в тоя край силно се влошава..
Характерното за турския феодализъм през XV-XVI в. и за турското феодално стопанство било, че основните клонове на производството обхва-
1. Л. Динев, Селищна област на Искърския пролом, ГСУ, ИФФ, т. XXXIX, 1942/1943 г., с. 54.
2. Петко поп Иванов, спомени, представени в ръкопис на автора.
3. М. Вутов, Хубаво е моето родно село, „Устрем”, бр.11 от 12 юни 1976 г.
4. Всемирная история в десяти томах, т. IV, 1958 г., АН СССР, с. 411.
5. Д. Дойнов, Българските хайдути, с. 8.
6. Матей Георгиев, Икономическото минало на София и Софийско, С., 1926 г., с. 144.
35
щали главно земеделието и скотовъдството. Но те били много примитивни. Селяните не се стремели към по-голямо увеличаване на производството, тъй като произведените излишъци ограбвала османската държава и феодалите. Селяните произвеждали толкова, колкото било необходимо за тяхното съществуване. Поради това непрекъснато се увеличавали размерите на пустеещите земи. В този период при голяма оскъдица селото почти се самозадоволявало, като прибягвало до пазара главно за закупуване на земеделски инвентар. [1]
В хода на историческото развитие, особено по време на Възраждането заедно с класовата диференциация в града започнало и имотно разслояване на селото. Някои стопани успявали да позабогатеят. Те започнали да наемат земеделски работници или ратаи за гледане на добитъка, купували от турците воденици, търгували с добитъка, събирали данъка за османската държава. Това била малочислена група на заможни и богати селяни. От тази група турските власти назначавали своите селски органи: кехай, чорбаджии, кметове, кьойбашии. Останалата голяма група селяни били дребни производители, които трудно преживявали, поради повинностите им към спахии и държава. Не липсвали и напълно безимотни селяни, доведени до това положение от тежкото феодално и данъчно бреме. [2] Заможната група селяни се сдобивала със своето богатство главно в условията, създадени от разлагащата се турска феодална система. Получили привилегии от османската държава, те злоупотребявали: жестоко грабели селата при събирането на данъците, крадели общинските средства, занимавали се с лихварство, спекулирали с поземлена рента и земя, служели в турските учреждения и пр.
По този начин се стига до изострена класова диференциация и нова социална структура на българското общество, което определя и борбата на народа срещу турския феодален гнет, като борба за национално и социално освобождение.
Като се говори за чуждоземното подтисничество характерно през XVI-XVII в. е така наречената група на войнуците. В „Откъс от регистъра на зиамети, тимари, вакъфи и войнуци в Пиротско, Пернишко, Софийско и Врачанско” се дават редица данни и за населението в Искърския пролом. Това е непълен регистър на бащинии в Софийско, в които се говори, че войнуците се облагат по системата „макту” [3]. Както изяснява професор Бистра Цветкова, данъка „макту”, с който е облагано населението означава глобална сума, която заменяла определени задължения на раята, или специални категории население. Войнуците — това са лица от специална категория население в балканските земи. Те били натоварени сс задължението да служат в султанските обори, във военните помощни корпуси и др. Срещу това били освободени от поземлени данъци, облекчени били от тъй наречените „извънредни данъци”. Но все пак плащали някои други данъци и такси.
Като създавали института на войнуците, турските власти целяли да разединят българското общество, да не поставят всички в категорията на
1. История на България, т. I, с. 249-250.
2. Пак там, т. I, с. 305, С., 1954 г.
3. Том XX. Турски извори за българската история от Венков, Цветков, Мутафчиев, Гълъбов, Издание на БАН, 1974 г., стр. 134-135, 229.
36
„раята”, да притъпят волята за съпротива, да ги привлечат по-добре от останалата рая в подкрепа на властта, като им предоставяли известни привилегии. [1] С основание може да предполагаме, че населението от Бовския район е плащало данъци по системата „макту” и една част от това балканско население, намиращо се на важни стратегически пътища било поставено в категорията на войнуците. Но това не било в състояние да помрачи съзнанието и да притъпи борбата през XV-XVIII в., да намали вярата на народа да живее свободно. Войнуците — тази прослойка със здрави и свободолюбиви традиции, с укрепващ дух на волност и солидарност в борбата срещу неправдите на османския феодален порядък, има своето подчертано място в големия вековен процес на опазване и изява на българското народно съзнание. [2]
Всичко това никак не е попречило на борбата за национално и социално освобождение, която протича по няколко направления в Бовския район.
Особено важна роля тук играят през дълъг исторически период манастирите, като църковната борба била всъщност национално-политическа. [3] Както изтъкнахме по-напред тук била създадена система от манастири — крепост на будното балканско население. Те оказвали голяма помощ на борещите се възрожденци. Тази помощ се изразявала в укриване на народните борци и създаване на бази за активна националноосвободителна борба, снабдяването им с храна и оръжие, провеждане на активна просветна, родолюбива дейност и съхраняване на книги, разказващи за историята на българския род; някъде самите религиозни дейци са били активни апостоли на свободата. В оня исторически момент тази дейност на многобройните манастири, разположени в тоя край е способствувала за активност и подем на освободителната борба. Поради това турците са били настроени неприязнено към тях и тяхната дейност и са търсили поводи да ги ограбват и разрушават, каквато участ е сполетяла „манастирите в с. Бов „Свети Архангел” и „Света Богородица”, както и манастирите в Искрец, Черепиш и т.н.
Манастирът „Св. Архангел” се е намирал близо до село Бов, между местностите Варището и Лозището, непосредствено до карстовия извор, който сега е каптиран за водоснабдяване на гара Бов. Този манастир е бил един от много богатите. Целият югозападен склон на вр. Колибища, Варището, Лозището, Требеш, Кузлица и Мезгьовица са били заети от манастирски имоти. По време на вълненията в София и Софийско през 1737 г. село Бов не е останало чуждо на борбата против османските нашественици. Тогава турците нападнали селото. Много бовчани се скрили в манастира, но и там ги намерили. Турците опожарили манастира и избили всички монаси и намерилите там убежище хора. [4] По-късно манастирът бил възстановен като параклис, но турците отново го нападнали по време на руско-турската война от 1806-1812 г. /Иванка Колева Барутчийска /1820—1924 г./ е разправяла на внука си Пешо Николов, че си спомня полуразрушената сграда на манастира. Гредоредът на покрива бил все още запазен, но впоследствие при проливни дъждове цялата сграда била засипана от пороища и съборена.
1. Пак там, т. XX, с. 6.
2. Пак там, с. 10.
3. История на България, т. I, с. 342, С., 1954 г.
4. Динев, с. 48.
37
Манастирът „Св. Богородица”, наречен още „Седемте престола” бил построен съгласно историческите документи в 1040-1050 година [1] от брата на Петър Делян, княз Георги, който е станал тук монах с името Гаврил. Архитектурата на този манастир е уникална не само в България, но и в дяла Европа.
Борбата на местното население против османското робство предизвикала ненавистта на турците и към този манастир. За пръв път той бил нападнат в 1382 г., когато след завладяването на Софийската котловина един отряд се явява в този край, ограбва и опожарява манастира. Турците зверски убили монаха в момента, когато биел клепалото. Това е дало повод на народния поет Иван Вазов да напише възторжената балада „Клепалото бие”. По-късно манастирът бил отново възстановен, първоначално като малък параклис, а впоследствие като голям манастир. В различни времена той е представлявал солидна база за национално-революционна борба. Тук е намирал подслон Вълчан войвода, поп Мартин, поп Съботин и др. борци, воювали против турското подтисничество. По време на вълненията в Софийско през 1737 г. манастирът „Седемте престола” пак е бил ограбен и разрушен — по същото време когато е бил ограбен и разрушен и манастирът „Св. Архангел”. По-късно, през 1770 г. манастирът е възстановен от тетевенския майстор Стоян [2]. В началото на XIX в., вероятно по време на руско-турската война от 1806—1812 г. отново е бил разрушен и е възстановен през 1815 г., като е изографисана само кулата, където е поставен дървен полюлей. За неговото възстановяване са били необходими не малко средства. Те били събирани от населението в околните села Огоя, Лесков дол, Желен, Еленов дол, Бов. Лакатник и Осеновлак. В 1843 г. игумен на манастира става Христофор, родом от Калофер, който бил изгонен от Троянския манастир от Исмаил ага. След неговата смърт в 1869 г. манастирът се е ръководил от Бовския енорийски свещеник Никола Георгиев, който бил „стар революционер и народен борец”. [3]
Тежката участ на манастира „Св. Архангел” е сполетяла и черквата в село Бов. Не е известно засега по документи кога точно е построена тази черква. Известно е обаче, че и тя жестоко е била разрушена до основи от турците, вероятно по същото време, когато е разграбен и изгорен и манастира. Тя е била срината до основи, като са останали да стърчат само каменните зидове. Така е стояла дълго време, до възстановяването ѝ през 1862 година. По това време свещеник е бил Никола Георгиев, който се славел, както се изяснява, като голям революционер. Това е дало отражение и върху някои особености при възстановяване на черквата. Тя била изградена от камък с варов разтвор, вратата е била от здрави дъски с железна кована брава, а прозорците са били построени като бойници. Всичко това било направено с оглед да може по-добре да се отбранява срещу османските наказателни нашествия.
Честото опожаряване и разгромяване на манастирите и черквата в Бов недвусмислено говори, че тук е живяло и активно е участвувало в
1. Захариев Ст., Географско статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза с карта и таблица за различни стари паметници, Виена, 1870 г.
2. Ив. Ковачев, спомени, с. 70.
3. Топалов А. и Спилков А., „Седемте престола”, С., 1947 г.
38
националноосвободителните борби будно планинско население. То е вземало активно участие в различните вълнения, сражавало се е за свободата и затова жестоко е било преследвано. По това време главните центрове на съпротива и борба са се съсредоточавали около манастирите и черквите. Освен това, прави впечатление, че по време на руско-турската война от 1806—1812 г. са били разрушени двата манастира. Преданието говори, че тогава е разрушена и черквата в село Бов. А знае се от историята, че по време на тази война една част от българското население се е надигнало, изразявало е открито своите симпатии към руските бойци, растяла е неговата вяра в освободителната мисия на Русия, Там, където тази активност била особено голяма, след свършването на войната османците жестоко се разправяли с местното население. Очевидно, и тук местното население е изразявало открито своята съпротива и воля за свобода, по някакъв начин е демонстрирало положителното си отношение към руските войски, за да бъде жестоко наказано. Това е особено показателно за политическото настроение на хората към зреещите големи исторически събития.
Трябва да подчертаем, че населението тук активно е участвувало в прякото организиране на политическата и революционната борба. Тя още повече се засилвала с неколкократното идване на Софроний Врачански в манастира „Седемте престола”. Както е известно, той бил вдъхновен продължител на Паисиевото дело. Софроний Врачански споделял общата вяра на народа, че Русия ще го освободи от османско робство. През време на руско-турската война /1806-1812 г./ той заедно с други българи услужил на руското командуване. [1] При преминаване на руската армия отсам Дунава Софроний Врачански отправил до българите пламенен призив, с който им възвестява, че е настъпил часът на тяхното освобождение и затова ги призовавал да посрещнат братските руски войски, да ги снабдяват, да се поставят в тяхна услуга и да се пазят от предателство. [2] Такъв е бил неговия мироглед и дейност. И като врачански епископ той често е идвал в манастира „Седемте престола”, разпространявал е прогресивни идеи, които постепенно прониквали в съзнанието на народа. С всестранната си дейност Софроний Врачански дал силен тласък за появята на нови български просветни и книжовни дейци. [3] По време на размириците в Северозападна България, причинени от кърджалии и черкези той се е укривал в този манастир.
В народната памет е запазено предание, че Софроний Врачански в последното си бягство от Враца се е укривал в манастира „Седемте престола”. Желязното клепало, което носи надписа „С.Еп.Вр.”, 1799 г. е било направено по негово нареждане от желязната врата на крепостта „Калето”. [4]
Това посещение на Софроний Врачански е насърчило планинците за по-голяма твърдост и активност в революционно-освободителните борби.
В годините на османското робство манастирът „Седемте престола”, изиграл голяма роля за нашето освобождение. Никой не е подозирал в началото, че той може да поддържа искрата на борбата за освобождението. Според едно предание към края на XVIII в много борци, подгонени от кърджалии и черкези са се криели по тези места.
1. История на България, т. 1, с. 308.
2. История на България, т. I, с. 32.
3. Пак там, с. 310.
4. Топалов А. и Спилков А., „Седемте престола”, С., 1947 г., с. 13.
39
Народните предания разказват, че по време на османското робство тук са се появили седем воеводи, на които главно свърталище били местностите около Бов и манастира „Седемте престола”. Зимно време те прекарвали в Букурещ, или Цариград като кафеджии, а през лятото идвали из Балкана по тези места, като хайдути. От тях особено известни са Вълчан Войвода, Вертовски, поп Мартин и др. Много планинци от селата са се присъединили към тях в борбата срещу османските поробители. Вълчан войвода бил овчар, но възмутен от турските порядки, той оставил овцете и станал хайдутин. Заедно с поп Мартин организирали обирането на турската хазна и убийството на видинския паша Манул-бей. Това убийство предизвикало остра реакция на турските власти. Дадени били нареждания за залавянето на двамата борци. Поп Мартин обаче отишъл в Ръжана, където в местността „Красива дупка” се укривал, а впоследствие избягва в Румъния.
По това време Султан Селим III дал с ферман права на планинците да носят оръжие и да се борят против кърджалиите и даалиите. Кърджалиите са разбивани навсякъде от храбрите планинци от този край. При „Попов камък” била разбита голяма кърджалийска чета и убит нейният войвода. По-късно Илия и Цветан — свещеници, обявили цялата околия за самостоятелна. Това озлобява софийският паша, който изпраща войска да ги избие. И наистина, през пролетта на 1829 г. пристигнали пратениците на пашата и в една стара къща до селския турски конак в Лакатник успели с хитрост да ги заловят и убият.
Голям народен бранител бил и поп Саботин, родом от Осеновлак, който често кръстосвал из бовското землище. През 1797 г. той също бил облечен с права да носи оръжие, за да пази планинците от кърджалиите. Но заради активната борба, която водил в защита на народа той бил наклеветен пред османлиите, и жестоко убит. Поставили му магарешки самар на гърба и дълго го разкарвали от чука на чука, от връх на връх, от село на село. [1]
По време на османското робство общо взето трудовото население по този край е било единно и дружно. Случвало се, когато турчин тормозел някой селянин, цялото село да се събере и да протестира.
Както беше отбелязано през 1843 г. за игумен на манастира „Седем престола” от Калофер идва йеромонах Христофор. Тук той намира добри условия за народополезна дейност. По предания, при него идвал няколко пъти Васил Левски за „видение и беседи”, с когото се е познавал още от сопотския манастир. Оттук Левски е обхождал селата и организирал революционни комитети. Посетил е и Бов, където по-рано негови представители изградили революционен комитет. [2]
Силен тласък на революционно-освободителната борба в селото дало създаването, по указание на В. Левски, на революционен комитет през лятото на 1871 г. Тогава тук тайно пристигнали трима непознати хора, изпратени от Левски. Като образували комитет в манастира „Седем престола” те се насочили към с. Бов. [3] В селото те се свързали с Никола Гергов и Стоян Пуцов, отведени били в махала „Матреш” и настанени в къщата на Ст. Пуцов. Тук за кратко време били събрани най-будните хора на селото, като провели
1. Топалов и Спилков, „Седемте престола”, с. 17.
2. Пак там, с. 23, 24.
3. Проучвания на Цветко Лагярски, предоставени в ръкопис на автора.
40
събрание на най-безопасно място под водопада, където тогава е имало голяма гора и от никъде не се е виждало. На това място се събрали 17 души, някои от тях дошли от Чичеро, други от Райов камък. Непознатите революционни дейци били доведени през нощта, като минали през Кашница над Сланьов ръд. Те разяснили на събралите се бовчани какви са целите и задачите на революционните комитети. Всички, които присъствували на събранието дали клетва за вярност на революционните идеи като целунали пищов и нож. След няколко дни, когато гостите са били още в Бов хората научили, че по следите на революционните дейци е тръгнала турска потеря. Тогава пътища за Бов е имало откъм Лакатник, през Луково и през Кепина ливада, Ключа и Желен. Бовчани направили всичко възможно да спасят скъпите гости — организатори на революционни комитети. Те узнали, че турската потеря търси трима души облечени в потури и елеци-гайтанлии. Местните дейци си послужили с хитрост. Облекли хората на Левски с местни дрехи, които се различавали от тези на околните села и ги извели с помощта на въжета между двата водопада и оттам през Елчин и Кръст ги отправили по посока на днешния Ботевград. И така, османлийте загубили следите им. Но за да си отмъстят на местното население след няколко седмици дошли отново, събрали всички по-будни хора, около 25 души и ги откарали някъде към Гинци да строят укрепления. Там работата била много тежка — по цял ден носили камъни на гръб и те решили да избягат. [1] Под ръководството на Гацо Джафер те се уговорили сутринта като носят камъни по дерето да се разбягат на различни страни. По този начин 10 души успели да се спасят и се върнат в Бов.
В селището е идвал и Васил Левски и се е срещал с местния революционен комитет. [2] В него са влизали: свещеник Никола Георгиев, братята Митър и Стоян Заселски и др. М. П. Легярски разказвал, че е чул да се говори, че Митър и Стоян Заселски са правили събрания, на които апелирали към селяните да не търпят повече османското робство, да бъдат готови за въстание, когато бъдат призовани. [3]
Революционният комитет поддържал връзки чрез манастира „Седемте престола”. Оттам Васил Левски е идвал в Бов. Според думите на свещеник Григор Георгиев — 83-годишен жител на Бов Йовчо Ковача и Стоян Пуцов са го видели и са разговаряли с него при кладенеца в местността „Вратеновица”, а Иванка К. Барутчийска е разказвала на внука си Митко Н.Колев, че е виждала Левски да идва на кон откъм Издримец.
Хората от комитета били свързани с други комитети и особено с този в Згориград над Враца. Тогава в селото е имало хан, който е бил снабдяван с вино от Враца. Там са отивали с коне, на които са поставяли специално приспособени бурета. Конярите, наричани калаузи, като отивали за Враца минавали през Лакатник, Каличена бара, село Згориград и оттам получавали барут. В едно от буретата отговорникът Леко Сейски слагал барута, а в другото — виното. По този начин са прекарвали и гилзи. И в Матреш, в къщата на Стоян Пуцов е ставало отливането на патроните и по същия път са ги връщали обратно към Враца. [4] По този начин Бов е бил важен арсенал,
1. Пак там, с. 2.
2. Ив. Ковачев, Материали по историята на с. Бов, с. 71.
3. Пак там, с. 72.
4. Тази къща е била запазена до 1925 година. В горната стая е имало оджак, изграден от тухли и тук е била леярната за патрони. Проучвания на Цв. Лагярски, с. 2.
41
център за приготовляване на патрони и снабдяване с тях на редица революционни комитети.
Често явление в селището са разговорите между стари хора за подвизите на Васил Левски, за връзките му с бовчани. Бащата на Атанас Г. Цонев — Георги Ц. Иванов е разказвал как неговия дядо е поддържал връзки с различните комитети и е снабдявал революционни дейци с храна. [1] Нощно време с други свои другари е носил дрехи и хляб в местността „Ритлите”, до река Искър срещу Черепишкия манастир. Същото е вършил и Стоян Пуцев.
Това, че в Бов е бил създаден и активно работил революционен комитет се потвърждава от писмения документ, изготвен от уредничката на къща-музей „В. Левски” в Карлово, П. Тачева, в който се отбелязва: „Има сведения, че представители на Врачанския революционен комитет са основали революционен комитет в Лакатник и Бов. . . По тези съображения селата Лакатник и Бов са означени на картата на революционната организация, създадена от Васил Левски, която карта се намира в експозиционната зала на къща-музей „ВЛевски” в Карлово. Следователно, село Бов е влизало в мрежата на революционните комитети..” [2]
В книгата на Любомир Дойчев „Левски в светлина” е написано: „В спомените на Мито Анков се казва, че Мито хаджи Мицев и Апостола от село Камера, като представители на Врачанския революционен комитет успешно действували особено в селата Лакатник и Бов, където кръстили 20-тина души”. [3] Следователно не подлежи на никакво съмнение твърдението, че в Бов е бил изграден революционен комитет, който е работил активно.
В своите исторически бележки Петко поп Иванов е проучил случая от който се вижда, че Васил Левски е идвал тук, в Бов. Когато бил по революционни дела в манастира „Седем престола” някой съобщил на турците, които решили незабавно да действуват и да го заловят. Но той бързо съобразил, влязъл в стаята, където бил манастирския свинар, облякъл неговите дрехи — порядъчно скъсани, начернил се със сажди и още рано подкарал манастирските свине на паша към местността „Грохотен”, където се укрил. [4]
В подкрепа на подобни твърдения ще се позовем на спомените на революционния деец Мито Анков — един от организаторите на Врачанския революционен комитет. В своите спомени за дейността на врачанския комитет и за първата си среща с Васил Левски, той пише: „Във Враца до 28 август /1782 г. — б.а./ работихме да записваме нови съзаклятници /бунтовници, революционери, б.а./, а за балканските села настоятелството командирова Мито хаджи Мицев и Апостола от Кемена, като познати по тези места. Те успешно действували там — особено в селата Лакатник и Бов, гдето кръстили 20-тина души. И като се върнаха в града доведоха четирима от тях, за да се уверят, че наистина се работи, за да се освободи България. Те, като видяха всичко броиха на касиера на комитета, всеки по осем лири турски за
1. Атанас Г. Цонев, бележки, предоставени на автора.
2. Писмо от П. Тачева до кмета на Бов от 17 август 1979 г., читалищен архив.
3. Любомир Дойчев, Левски в светлина, С., 1943 г., с. 409.
4. Петко поп Иванов, Исторически бележки, предоставени в ръкопис на автора, с. 21.
42
нови пушки и револвери и се върнаха обратно по домовете си...” [1] По-нататък Анков пише, че на същата дата /28 август/ във Враца пристига и Васил Левски, съпроводен от неговия неразделен Гроздо /Грозьо/ от с. Български извор. Във Враца Левски престоял един ден, направил заседание на комитета в турските гробища, след което придружен от Анков обиколил редица селища. След като стигнали до Литаково Левски останал в селището, а Анков се върнал във Враца. Тези най-автентични спомени на организатора на Врачанския революционен комитет ни навеждат на редица изводи и заключения за дейността на бовския комитет. От тях личи, че ръководител на революционните комитети в тоя край е Врачанския комитет, че комитета в Бов не само действува, но вече внася средства за закупуване на оръжие и активно се готви за въстание. Освен това ние може да правим редица други догадки, за които Мито Антов не споменава, но по силата на логиката те са възможни.
1. Може да се предполага, че Левски, който пристига на същия ден, когато във Враца се намират и пратениците на революционните комитети от Лакатник и Бов не само е бил информиран за съществуването на тези комитети, но много е възможно той да се е срещнал с техните представители. И тук те да са уговорили едно посещение на място.
2. При такава версия възможно е от Литаково Левски да е посетил бовския комитет и да се е срещнал с участниците в него, тъй както гласи преданието, запазено в историческата памет на народа и разказано в редица спомени и изследвания. При това както е известно тогава е имало удобен път за Бов чрез Орхание и манастира „Седем престола”. Така че не е далеч от истината твърдението за посещението на Бов от Левски и станали срещи с изградения революционен комитет.
Бовчани активно подкрепят различни революционни дейци. Както е известно, след разбиването на Ботевата чета, въстаниците се пръснали на различни посоки. Двама Ботеви четници пристигнали в м. „Оброчище” до Луково. Те кимнали с глава и махнали с ръце на Гацо Митров Чорбаджийски да дойде при тях. Дълго разговаряли, поискали му храна и облекло. Той гостоприемно ги посрещнал, нагостил ги, дал им всичко каквото е нужно за път и рано сутринта на другия ден те заминали в неизвестна посока. [2] Друг Ботев четник се срещнал с дядо Стамен, живущ в местността Кръст Тук се укривал дълго време. Той разказал за сражението на Вола и съобщил, че е родом от Орханийските села, но не искал да си отиде защото се страхувал от османска разплата. Завърнал се в селото си чак след Освобождението. [3]
Всички тези факти, свързани с основаването на революционен комитет, идването на Апостола на свободата Васил Левски, посрещането на Ботеви четници, отливането на патрони, говорят за една активна, организирана дейност, ръководена и направлявана от революционния комитет. Тази дейност е облекчавана от обстоятелството, че в селото не е имало големи групи турци. В основата на всичко е големият исторически факт, че тук живее и се труди едно храбро и героично население, създало свои бит и
1. Любомир Дойчев, Левски в светлина, с. 303.
2. Любомир Доючев, Левски в светлина, стр. 303.
3. Петко поп Иванов, Исторически бележки представени на автора в ръкопис, стр. 22.
43
национални традиции, които твърдо остоява през тежките години на османското робство.
Всичко това дава ясен отговор на въпроса — участвувало ли е местното население в национал-освободителните борби? Да, участвувало е. То не е дочакало пасивно Освобождението на страната, а чрез различни форми на борба дава своят голям принос за Освобождението на България от османско робство. Възникнало още през Калояново време на десния бряг на река Искър, то е от ония планински селища, в които през най-тежките години на османското иго се е запазила българщината и се е разгаряла искрата за свободен живот.
Наред с жаждата за свобода и готовност за участие в борбата, сърцата на бовчани са туптели и за просвета и образование. През есента на 1859 г. даскал Никола Г. Гергов събирал по-млади и по-будни хора и ги учел на четмо и писмо. По този начин се слагат основите на килийно училище. Същата година той, Никола Гергов прави собственоръчен препис на „Александрията”, който е запазен и до днес. Преписът на „Александрията”, направен в село Бов е от превода на Христо П.Василев от Карлово, отпечатан в Сръбската княжеска типография в Белград през 1844 година. Преписът е дело на свещеник Никола Гергов, роден около 1825 година в бовската махала Гъбровница. Останал кръгъл сирак, Никола Гергов става ратай в Осеновлашкия манастир „Седемте престола”, където научава четмо и писмо и е първият учител в родното си село. След тригодишно учителствуване, той е ръкоположен за свещеник, но не се отказва от просветителската си дейност. И тъй като единствената книга, с която разполагало Бовското килийно училище била „Наустницата”, Никола Гергов се заел с непосилния труд да препише „Александрията”. Преписал е и някои други книги, но от тях не са се запазили никакви следи. [1] На първа страница ясно личи името, годината и датата на преписа: „И сега се поднови преписа от п. Никола Гергов от село Бов от лето христово 1859, месец януари 12 ден”. [2]
За нас днес „Александрията” няма особена стойност. Но тя не е лишена от съдържание, което е мерило за тогавашното просветно дело, за мировъзрението на нашите прадци. Тя съдържа общопознатата фантастична история за Александър Македонски, който уж разбирал и язика на житните и ходил дори до рая. Той е представен като правоверен почитател на бога Саваот, който именно го дарявал с победи. Когато преминавал през Йерусалим той уж се поклонил в Соломоновия храм и там бил благословен от пророка Иеремия. За да се разбере какво е увлякло Никола Гергов да преведе „Александрията” трябва да се има предвид не само голямата склонност на тогавашните обикновени хора към фантастичните разкази, но и пълната увереност на преводача, че македонците на Александра са били прадеди на сегашните македонци, следователно българи, а персите срещу които е воювал великия цар са били турци. Затова на бовчани е било приятно да четат, че македонците са побеждавали едно време турците и вярвали, че ще дойде време българите пак да бият турците. Тук следователно е заложен оня
1. А. Виденов, Бовски препис на „Александрията”, Софийска правда, бр. 134, 1981 г.
2. Фотографията на корицата се пази в архива на читалището на гара Бов.
44
политически елемент, който е накарал талантливия бовски учител да преведе „Александрията” и да я ползува в учебното дело. [1]
Преводачът на „Александрията” Никола Гергов е бил не само учител и свещеник, но и лечител и активен революциинен деятел. Той е един от създателите на така наречената „Бовска завера”, ръководена от Иван Пашов. [2]
Иван Пашов, като войвода е формирал чета от около 12—13 души. Известни са имената на четници като Никола Гергов, Кръстю Йовчев Митров, Леко Комитски, Вута Вунков. В четата са били включени борци и от съседните села Осеновлак, Лакатник, Лесковдол и др. На специална сбирка четниците са дали клетва за вярност в борбата срещу подтисниците. Четата е действувала в района на с. Бов и е била защитник на изстрадалото българско население. По-късно, след Освобождението в местността „Ямите” под Луково са били намерени зарити в земята пушките на четниците.
Идеята за просвета и образование, за създаване огнище на знание и родолюбив набира все по-голям брой привърженици. Три години преди освобождението на България от османско робство в село Бов се създало вече ново светско училище. Негов създател е бил учителя Сава Маринов от Долна Бяла речка. [3]
1. Юрдан Трифонов, „История на града Плевен”, С., 1933, стр. 91-93.
2. А. Виденов, Бовски препис на .,Александрията”, Софийска правда, бр. 134 от 20 ноември 1981 г.
3. Юбилеен вестник, 120 години начално училище в Бов, Найден Стаменов.