2. ПРОИЗХОД И ИМЕ НА СЕЛО БОВ
Особено важен е въпросът за уточняване произхода и името на село Бов. До голяма степен този въпрос е свързан с идването на повече заселници и създаването на по-организиран живот, начало на по-точна и известна история на селището. Съществуват различни становища на историци и изследователи, много легенди и предания. Но колкото и разнообразни и многопосочни да са всички те разкриват една богата и поучителна история, изпълнена с достойни дела на това трудолюбиво и свободолюбиво планинско население.
Днес е все още много трудно по стари исторически документи и карти да се намерят най-точни и изчерпателни сведения за селищата из Искърския пролом и средна Стара планина. Главно това се дължи, че не са запазени достатъчно исторически документи, от които да се почерпят необходимите сведения. Може да се предполага, че изобилен извор материал и богата документация за изследване е съществувала в манастира „Седемте престола” и „свети Пантелеймон”, но тя е изчезнала при многобройните разгромявания и опожарявания, Съборен е и манастира под махала „Забачовец”, изгорена е и черквата в Своге и Бов. Очевидно тук всички налични достоверни източници са изчезнали, което затруднява твърде много изследването на този въпрос. Освен това трудно достъпния характер на този район, неговата непопулярност в по-ново време за много учени, историци и изследователи не е позволило да се направят различни изследвания на историята, географията, етнографията и т.н.
В Първата българска карта на Ал. х. Русеет от 1843 г. не е отбелязано нито едно от селищата тук. Същият недостатък имат и картите на К. Киперт 1853 г., в които единствено отбелязано селище е Огоя и то погрешно, западно от Искър. Подобно е положението и в картата на Д. Ангелидев от 1862 година. [1]
Всичко това обаче не означава, че селището не е съществувало. Известни са съществени останки от предисторическата епоха. Останки от първите заселници на село Бов са намерени в северния горен край на селището в местността Ливадица. Там нивите между къщите на Христо Ангелов, Крум П. Симеонов и Петко Тодоров преди години са били осеяни с фрагменти от два
1. Л. Динев, Селищната област по Искърския пролом, т. 39, 1942, с. 6.
16
вида глинени съдове. Първите са грубо изработени, направени от непречистена глина, от цвят червен до сиво-червени. Повечето от тях са без орнаменти, а някои са украсени с релефни орнаменти, образувани чрез престискване с два пръста. Вторите са грижливо изработени от пречистена глина. От външната страна те са червени, охрени, рядко черни и грижливо излъскани. Някои от тях са украсени с вдлъбнати орнаменти.
Освен тези фрагменти от глинени съдове в същия район се намират оръдия на труда от камък и рог. Досега са намерени: две секири, тесла, чукалка за хаванче, накрайник от рог на елен, гладилка, върхове на стрели и т.н. Секирите и теслата са изработени от черен кварц /лидит/, чукалката е от диорит, който се характеризира с голяма твърдост и здравина, а гладилката, сгърчилките и върховете на стрелите — от кремък. Каменните секири и теслата са заострени от едната страна и са добре загладени и шлифовани. Чуканката е заоблена и грижливо оформена и е служила за очукване /премахване/ на люспите на лимеца. Накрайникът от рога е служил като дръжка, в която са се слагали нож, стържалка и други каменни сечива. Гладилката е шлифована, дори полирана от всички страни. Тя е служила за разглаждане на шева на дрехите.
Каменните сечива и фрагментите от глинени съдове са определени от археоложката Хенриета Тодорова. Според нея тези находки са от ранния неолит и датират от първата половина на шестото хилядолетие преди нашата ера. Вторите глинени съдове са от по-късна епоха. Те са сходни на тези, които Н. Петков отнася към по-късния неолит. [1]
Както е известно неолитът /новокаменната епоха/ е последния период от каменната епоха, или епохата на огладения камък и глинените съдове. Хората през тази епоха са ползували лъка, като върха на стрелите са приготвяли от камък, рог или кост. Той започва с появата на примитивно земеделие и скотовъдство и продължава до откриването на медта, като е траял от шестото до второто хилядолетие преди новата ера.
При неолита човекът образува постоянни селища, обикновено там където има вода, благоприятни условия за земеделие и скотовъдство и удобни места за лов и риболов. От земеделските култури е отглеждал двуредовия и четириредовия лимец, фият и лещата. Домашни животни са били овцата, козата и свинята. За храна през този период хората са използувани лимец, леща, месо, риба и желъди. Люспите на лимеца са сваляли с чуканка в каменни хавани. Тази обща характеристика на неолита напълно може да бъде отнесена към конкретните условия на живот в местата, където сега е разположено село Бов.
Следователно, по редица находки може да се съди за далечната история на жителите на Бов. Единични неолитни находки като боздуган, каменен чук с дупка, брадвичка от каменно-медната епоха и други вещи, намерени в землището на селото допускат вероятността тук да е имало селиша от най-древни времена на по-късния неолит, т. е. преди 5—6 хиляди години. [2]
Съвсем основателно възниква въпросът, кое е накарало хората от онова време да се заселват тук, в гънките на планината? Отговорът на този въпрос може да бъде само един: по-благоприятните условия за живот. Преди
1. Н. Петков, Предисторически изследвания на софийското поле и софийската околност. Гн и VI 1932—1934 г.
2. Пак там, с. 36.
17
5—6 хиляди години климатът е бил много суров, а тук в планината хората са намерили по-затулени от студените северни ветрове места, с постоянни извори за вода, хубави пасища за добитъка, достатъчно плодородна почва за земеделие, изобилие на дърва за огрев, места богати на дивеч и т.н.
В това време обаче още не може да се говори за създаването на Бов като единно организирано селище. Нужен е бил още дълъг исторически период, за да се стигне до неговото обособяване и наименованието му. Този зигзагообразен път — от появата на първите жители до заселването на славянските племена не е изучен и осветлен достатъчно добре на основата на конкретен фактически материал. Поради това, се налага да се спрем накратко на общата историческа панорама на страната, района и Бов в светлината на която да се постараем да изясним някои от въпросите, свързани с произхода на селището.
Проблемите за произхода, развитието и етнографската същност на първообитателите на българската земя е бил винаги актуален за историческата наука. Поради това. той намира достойно място в трудовете на редица наши и чужди учени. Върху техните изследвания, събрани факти и доказателства се гради и утвърждава становището, че човешката обитаемост на нашата земя води началото си от старокаменната /палеолитната/ епоха. През този период долината на Искър, Янтра и Лом обитава така наречения неандерталски човек, който по-късно е онаследен от Кроманьонския /изкопаемия/ човек. Той е обитавал освен поречията на споменатите реки и редица пещери в Стара планина, вероятно и пещерата над село Бов, наречена по-късно Иваншишманова пещера, както и пещерата Тънкосер /Мечата дупка/ в Трескавец, където са намерени останки от черепи на кости на първите хора.
Първата държава по нашите земи е Тракийската, основана от цар Терес през втората половина на петия век преди нашата ера. Прибалите, които са живеели в Бовския район са династия на траките. В тракийските гробници във Врачанско е намарен гроба на прибалския владетел Котис I. От редица документи е видно, че в 341 година преди нашата ера Македонския цар Филип II присъединява към царството си тракийските земи на юг от Стара планина, а две години по-късно, след като разбива в Добруджа скитският цар Антей и оплячкосва земите му на път за Сердика и Македония навлиза на територията на днешна Северозападна България — тогава владение на трибилската държава. Съгласно изследванията на Ал. Фол и Б. Геров, Филип II е бил спрян от прибалите при старопланинските проходи, водещи към Софийско, откъдето царят е трябвало при всички случаи да мине, за да излезе на най-прекия път за Македония. От оскъдните данни се вижда, че населението от района, където е разположено село Бов е оказвало героична съпротива.
Към края на I век пр.н.е. римската експанзия върху траките завършва с успех — Стара планина, Сердика, земите на север от Стара планина падат под римска власт. Различни предания говорят, че в този район в планините са намерили убежище и свободен живот част от подложеното на изтребление население, а също и избягали роби. Римското присъствие ярко се е чувствувало в искърското дефиле. През 28 г. пр.н.е. римският проконсул Марк Линиций Крис преследвайки племето блетари превзема Сердика, навлиза в Искърското дефиле, прекосява Балкана и опустошава трибалските земи. Четиринадесет години по-късно по същия път минават легионите на Октавиан Август. И вече 46 г. от нашата ера целият Балкански полуостров
18
пада под римско владичество. След големите погроми настъпва продължителен мирен период, когато се достига най-големия икономически и културен разцвет, какъвто познават земите по Искърското дефиле, през античността. Сега възникват и разцъфтяват нови градове и селища, строят се надеждни крепостни стени и пътища в балканските провинции. Един от най-късите пътища от Враца за Сердика е минавал през Искърското дефиле, с отклонение през Издримец. В дефилето се развива рударството. И не е случайно, че от това време са останали много местности около Бов с римски наименования.
По-късно хан Крум, в борбата за разширяване границите на държавата, укрепва старопланинските проходи и поставя постоянна охрана на тях от византийски нашествия. Според данните в поменика от 1845 г. на руския писател Григориевич, Крум избира най-добрия славянски воевода Драгомир и му възлага да възстанови и заздрави всички крепости по Стара планина, а където е било необходимо да се построят и нови. В числото на тези крепости са били „Латинското кале” над манастира „Седемте престола”, калето върху билото „Старо зло”, „Мелнишки камък”, „Градището”. калето срещу манастира в местността „Митрашки тап” и „Костандиевото” и „Кулиница” в село Лакатник, крепостта „Ветрилова воденица” под връх „Издримец” и т.н. Драгомир открива рудник в местността „Людски град” в с. Желен, а в района на Издримец и Кошущица възстановява старите римски рудници.
Стара легенда, запазена до наши дни и според Г. Георгиев, исторически сведения свидетелствуват за сражения на Крум при Латинското поле и крепостта „Ветрилова воденица” в района на Издримец с византийски войски преди да премине Балкана в поход за Сердика...
По-късно османлиите нахлуват в нашите земи, започва жестока борба на живот и смърт. Легендата твърди, че след разбиването на Иван Шишман от турците край Самоков, той се оттегля през Искърското дефиле и временно престоява край Бов в Шишмановата пещера.
Година след година, ден след ден в края на XIV век след седемвековно съществуване, на успехи и падения потъва в привидния сън на петвековната робска нощ държавата на легендарния Аспарух, на мъдрия Борис I. на Великия Симеон, юначния Самуил, на братята Петър, Асен и Калоян ча Ивайло и Шишман. Под свирепите набези на еничерските пълчища и спахийска конница загивали цветущи селища, книжовни дворци, християнски обители, непристъпни твърдини. Превръщали се в пожарища и прах сияйни чертози, изящно изографисани църкви, скъпи книги, избити и заточени под чуждо небе са талантливи пълководци, обаятелни духовни пастири, първенци и боляри.
В този кратък исторически преглед не се намират достатъчно убедителни аргументи за точната дата на появата на славяните в бовския район. Трябва да се предполага, че това е станало доста рано — около втората половина на VI век.
Първоначално тук се заселват седем души боляри със семействата си, от славянските племена. Това голямо славянско семейство много често обезпокояват различни долупоклонници и властници, поради което славянските боляри се изселват в планината, като се настаняват на седем места и полагат основите на различни селища. С течение на годините жителите на тези нови селища стават истински пазители и хазаи на гората. Според някои историци и по предания в крепостта „Калето” имало черквица, която местното население
19
наименовано на името на седемте славянски братя и ги провъзгласило за светии.
Както беше отбелязано в границите на България, селищната област по Искърския пролом влиза за първи път през 809 г., когато цар Крум разширявайки българската държава към югозапад, завладява Софийската област. През 1942 г. в местността Лускач е намерен конник-амулет от Михаил Александров от Бургас. Според Сотиров от Археологическия музей тези конници-амулети са от VIII—IX век. Това показва, че през време на първата българска държава селището, което носи сега името Бов е съществувало. По-късно по време на византийското и османското робство селищната област по Искърския пролом — споделя напълно съдбата на останалите български земи.
Средновековните сведения за тази област са твърде оскъдни. Поради липса на достатъчно писмени данни въпросът за точното време на възникването на една част от днешните селища все още осгава открит. Не е изяснен и въпросът до каква степен и кои от старите градища са били използувани и през средните векове. Някои типични славянски имена на такива градища като Баламир, Броеник, Людски град и др., говорят за известна приемственост. Намерените на редица места останки от бойни предмети: копия — в местностите Колибища и Раков дол и стрели в околностите на крепостта Колибища, Издримец и около Бов са свързани в паметта на народа с големи военни сражения на хора, дошли откъм Тракия и от Север и подкрепят изразеното по-горе становище.
Разнообразни са становищата и легендите за произхода и името на село Бов. Но основното може да бъде обобщено в четири групи.
Първото предание не особено разпространено, е свързано с отглеждането на красивото искърско говедо по тия места, което е широко известно и търсено. И от латинското название вове-бос-бовис-вол, се получава в разговорната реч името Бов, което се дава като наименование на селището. От научна гледна точка тази версия трудно може да се приеме, тъй като не почива на никакви исторически данни и верни научни изследвалия. Не може да се приеме, че населението на едно малко планинско селище е потърсило и приело едно латинско наименование, като го свързва със своя главен поминък — животновъдството. При това не може да се уточни и докаже, в кое време става всичко това.
Втората версия, която се предава от поколение на поколение, главно между по-възрастните хора гласи, че селото в далечното минало се е състояло от 5—6 къщи, които са били разположени в местността ливаге — срещу сегашното местоположение на селището. Но тъй като там почвата е мочурлива и непригодна за живот, със северно изложение, някой си Богдан — храбър и смел планинец повел хората към ливадите, където се заселват на много по-удобно място. Тук селището бързо започва да се разраства при много по-благоприятни климатични условия. В знак на благодарност хората нарекли селото Бов на името на Богдан. Това предание също научно не може да бъде защитено. Не се изяснява кога става това разместване, липсват исторически данни, а и Богдан малко подхожда на Бов.
Като изоставяме достоверността на тези предания, нека разгледаме най-популярните и известни схващания, които са съхранени в паметта на народа и за които се говори и в литературата.
20
Разпространено предположение е, че селото носи името на преселник от село Буф, Леринско. Това схващане е разказано и защитено през 1942 г. от Симеон Вутов и през 1978 г. от свещеник Григор Георгиев. Вторият от тях твърди, че е прочел в общинския алманах на Бов около 1908 г. следното: „В Македония, в Битолски окръг имало село на име Буф. Шейсет години преди Освобождението в това село живял Драгньо, който имал двама сина и три дъщери. Той бил буден българин, борил се за свободата, за което турците непрекъснато го преследвали. За да се спаси от непрекъснатия османски тормоз и преследване една нощ той напуснал заедно със семейството си селото и се отправил на Север. Където и да отсядал, турците научавали за него и започвали наново да го преследват. И като се местел непрекъснато стига до Курило, а после по течението на Искър — до местността Мезгьовица, след което се настанил под Луково, където имало голяма гора и удобни пасища за добитъка. На това място има останки от къщи, които и днес носят името Драгньов зимник, Драгньови кошари. Неговият син — поп Смагьо е имал много овце, които пасели в Издримец. Там имал бачия, която и сега носи името „Попова бачия”. Според това схващане селото е било основано малко преди Освобождението от Драгньо, който му е дал името на своето предишно село в Македония. Първоначално той се заселил в Луково, но поради това, че там липсвала достатъчно вода, се преселил в местността Изворо /Ливадица/ — сегашният горен край на село Бов, а по-късно слязъл още по-надолу, за да използува изобилната вода за напояване на градините си. [1] Преданието гласи, че Драгньо е бил добър, умен и предприемчив човек. Той пренесъл и посадил в Искърското дефиле лозата. На полянките около „Драгньов зимник” и „Драгньовото” наистина има растение, нещо като дива лоза, наречено ягорида. [2]
В подкрепа на това гледище също липсват някакви солидни писмени документи. Не може да се открие и общинският алманах, който е главното писмено основание за поддържане на това твърдение. В ориенталските документи, преведени на български език се споменава за село Трескавче, което е било разположено в долината на река Трескавец. Тези документи са от XVI век /БНА, т. XX, с. 135, отдел Ориенталски при НБ/. По-късно това село е изчезнало, но преданието твърди, че причина за това е синът на Драгньо — Смагьо, комуто трескавчени пречели да пасе овцете си по Издримец, където била бачията му.
Вярно е, че по време на османското робство, периодическите войни, вътрешните размирици, колонизацията на турците, системните епидемии и тежкия живот, някои български селища сменяли по няколко пъти своето местонахождение, а част от тях изчезнали. По същото време възникнали много нови села и махали, главно в по-недостъпните за турската власт планински райони. [3] Вярно е също така, че поради тежкото османско робство много българи са напускали със семействата си родните места и са отивали да търсят в други селища по-спокоен живот. Следователно, може да бъде защитавано едно такова схващане за преселника Драгньо. Много е възможно той да е потърсил и нарочно да се е заселил в селище, което вече е
1. Л. Динев, Селищната област по Искърския пролом, т. 39, 1942 г., с. 105.
2. Милчо Вутов, в „Устрем”, Своге, бр. 1, 1971 г.
3. Л. Динев и Г. Христов. Проблеми на географията на населението и селищата, сборник от симпозиум 1971 г., с. 20
21
съществувало и е носило име, сходно с неговото родно село. А действително Бов е било закътано селище в гънките на Балкана, далече от София, а Искърският пролом, както твърди професор Игнат Пенков е бил все още мъчно достъпен. [1] Едва в края на миналия век /1899 г./ оттук профучава първия влак. При това, както изтъква П. Коледаров в своята работа „Миграция в средния и източния дял на Балканския полуостров от XV до първите десетилетия на XIX век”, „Софийският район през турско е с по-малко движение, тъй като е бил едно от главните прибежища — резерват на българската нация”. [2]
Според различните предания Драгньо идва в селото или около или след средата на XVIII век . или шейсет години преди Освобождението /1750—1800/, а в редица исторически документи за Бов се споменава още през XVII век, когато селото е било известно, организирано. Никак, следователно не е възможно в документалистиката за село Бов да се говори по-рано, или по-същото време, когато Драгньо идва тук и му дава новото име? Освен това в преданието се твърди, че той е бил ненавиждан от турците и те са го преследвали навсякъде и за да се спаси от тях идва в тия места. Но в същото време, когато се говори за Трескавец, където той най-напред отсяда се споменава за неговия син Смагльо, който бил много близък с османлиите и чрез тях напакостил на селяните и ги прогонил заради хубавите пасища. Различните версии са противоположни и често взаимно изключващи се.
Предположението за основаването на Бов от преселника Драгньо следователно мъчно може да се приеме поради това, че историческите данни показват, че селището е съществувало много от по-рано — от епохата на неолита, че тук има останки и находки на тракийски и римски крепости, белези за развито старо рударство, наличие на стари водопроводи, стари черкви и манастири от втората българска държава.
След като разгледахме трите предания и схващания за произхода на Бов и се убедихме в тяхната несъстоятелност, нека анализираме по-подробно и друго едно предположение. Според него името на село Бов е дадено от маркиз дьо Сен Бьов в 1206 година. Рицарът Сен Бьов — участник в Четвъртия кръстоносен поход е бил пленен от войските на цар Калоян. Според един от източниците [3], цар Калоян го направил васал в тоя край, където построил солидни укрепления, вероятно за охраняване на стария римски път, който минавал през землището на Бов. Този път свързвал Враца, през Гръчка лъка, градищата Куленица и Лехшке, Реванта /Беглика/ за София. Край укрепленията на пътя са били създадени селища, за което свидетелствуват останки от жилищни и други сгради, водопроводи и пр. Вероятно става дума за възстановяването на старите римски крепости в Колибище и Градо и направата на крепост при манастира „Седемте престола”, наречен латинското кале.
Според втори източник [4], граф дьо Сен Бьов, заедно с други рицари бил в лагера Костел при Севлиево [5]. След смъртта на Балдуин, около 1206 г. той
1. Л. Динев и Г. Христов. Проблеми на географията на населението и селищата, Сборник от симпозиум, 1971 г., с. 20.
2. Пак там, с. 106.
3. Е. Минков, М. Динков и М. Георгиев, По река Искър, 1961 г., с. 64.
4. Йордан Вълчев, Сигнали за атака, С., 1969 г., Краят на един заговор, стр. 196.
5. Пак там, с. 106.
22
бил разселен с още 1000 рицари в Искърския пролом, където дава името на селото. [1] Маркиз дьо Сен Бьов в Искърския пролом. Селото, което основал го знаем и до ден-днешен като Бов. Граф Орландо — недалеч от София, селото в което заживяли Орландовци. Барон Арел — край един проход в Лозенската планина. Проход на френски е „ПАС” — от тази дума и името на барона произлязло наименованието на селата Горен и долен Пасарел... А близо до Радомир — Кондофрей. [2]
Ако се съпоставят двата източника ясно се разбира, че между тях няма съществени различия.
Без да е изследовател-историк, по същия начин тези въпроси подхвърля и народния писател Иван Вазов в „Разходка по Искъра”, когато говори за Орландовци. „Туй село — пише Вазов — с такова звучно и с романтическа прелест дишуще име, и по-напред пленяваше въображението ми, а сега още повече гъделичкаше любопитството ми. На какви странни обстоятелства дължеше то това име? Каква историческа личност наумяваше то? В ума ми неволно нахлуха поетическите сенки и възпоменанията за средновековните рицари, за Цариградската латинска империя... Кой знае какъв граф, барон или друг рицар авантюрист е дал съществувание на това село или е завършил своето в него! ...дали не се крие темата на някоя романтическа поема от епохата на кръстоносците...” [3]
Нека анализираме по-конкретно тези схващания, свързани с името на Бов.
Първият въпрос, който в случая ни интересува е: каква е била историческата обстановка по времето на Калоян и дали тя е позволявала подобно разселване и движение на населението, дали той е можел да вземе пленници-латинци от кръстоносните походи?
За да изясним по-пълно и по-точно този въпрос да надникнем в общата историческа панорама на страната по това време. България току-що се е освободила от византийско робство. На мястото на Петър, станал жертва на дворцов заговор на престола дошъл третият брат — Калоян /1197—1207/, при когото страната достигнала нови териториални успехи. През 1202 г. бил сключен мир с Византия, който закрепил териториалните придобивки на българите. Цяла Северна България заедно с Черноморските градове била вече напълно освободена. Освободена била и голяма част от Македония, заедно с областта около Косово поле. [4]
По този повод професор д-р В. Н. Златарски в своите изследвания „България при Асеновци” заключава: „Възобновяването на българската държава правело на Балканския полуостров голям преврат в държавно-политическо отношение — преврат, който бил най-чувствителен за Византия. В Цариград най-сетне били принудени да признаят независимостта на възобновена България, но там все още не преставали да гледат на нея като на подчинена държава, което най-ясно се проявило при сключване на мира в
1. По-конкретните данни гласят, че след пленяването на Балдуин Фландърски, Калоян извикал от лагера Кастел край Севлиево пленените четири хиляди рицари, дал на всекиго от четиримата пълководци неговите хиляда души и ги разселил.
2. По сведения на автора Йордан Вълчев тези данни са взети от библиотеката на Ватикана
3. Иван Вазов, събрани съчинения, т. ХЗ, стр. 231, С., 1956 г.
4. История на България, т. , с. 170-171.
23
1202 г.: Алексей III Ангел отказал да признае царското достойнство на българския цар...” [1] Въпреки съществуването и на редица други неуредени въпроси, българската държава в началото на XIII век започнала да достига постепенно старите си граници, които имала преди падането си под византийска власт.
Докато Калоян воювал с византийците, откъм запад нараснала опасността от страна на унгарската държава, която окупирана областите сколо Белград, Браничево и Ниш, населени през това време с българи. Но Калоян бил не само опитен държавник и военен ръководител, но и добър дипломат. Той се стремял към сближение с римската курия, твърде влиятелна по това време, за да си развърже ръцете срещу византийци и унгарци. И щом сключил договор с Византия, обявил война на унгарците и в късо време успял, благодарение на избухналите вътрешни размирици в държавата им, да си възвърне отново тези области.
В началото на XIII век в южната част на Балканския полуостров настъпили важни промени. Византийската империя, разядена от продължителния процес на феодализация, който улеснил освобождението на българите, окончателно рухнала и на нейно място възникнала нова държава — на френски и италиански феодали. Тази държава била образувана в резултат на Четвъртия кръстоносен поход, организиран през 1204 година. В този поход главната част от войската била съставена от френските и италианските рицари, обаче ръководна роля играела Венеция. За общ император и върховен сюзерен бил избран видния участник в похода — Балдуин Фландърски, който се установил в Цариград. По този повод изтъкнатия в миналото столетие историк Герцберг пише: „Един от главните водачи на кръстоносците, Балдуин, граф Фландърски е избран за император и тържествено е коронясан в св. София, като Балдуин I”. [2] При новосъздадената политическа обстановка Калоян счел за благоразумно да поддържа приятелски връзки с латинците. Но дръзко настроените западноевропейски феодали, жадни за още териториални придобивки и богатства открито манифестирали завоевателната си политика и към българите. Виждайки, че предстои война, Калоян влязъл в преговори с византийски феодали в Тракия, сключил съюз с гърците за съвместни действия срещу латинците. Както изтъква един от непосредствените участници в тогавашните събития Жуфроа Вилардуен ромейското население било отблъснато от своеволията на латинските рицари и когато поискали помощ от Калоян, той приел предложението „на драго сърце” [3]. Започнала кръвопролитна, продължителна война. Още в самото начало българите взели надмощие и проявили предимствата на бойната си тактика. В едно сражение близо до Одрин, на 14 април 1205 г., умело увлекли в засада тежко въоръжената и самонадеяна рицарска армия на Балдуин. След кръвопролитна битка, рицарите били напълно разгромени. Самият Балдуин паднал в плен и бил отведен по заповед на Калоян в Търново.
Във връзка с тези събития възниква и един друг въпрос, който има пряко отношение към маркиз Сент Бьов и неговите рицари. В някои
1. Професор д-р В. Н. Златарски, България при Асеновци /1187-1280/, т. III, С., 1940, с. 149.
2. Г. Ф. Герцберг, История Византии, Москва, 1896, с. 359-360.
3. Златарски, Посоч. съчинение, стр. 216.
24
исторически съчинения се изтъква, че Калоян не е вземал никакви пленници, той е унищожавал всичко, което е било заловено. Единствен пленник, който е взел, това е Балдуин I. Това твърдение се поддържа изключително от някои ромейски и латински историци, които поради печалния ход на събитията са искали да оклеветят Калоян, да го представят като изключително жесток владетел. Затова на подобни, явно тенденциозни, твърдения трудно можем да се осланяме. Че Калоян е вземал пленници и ги е откарвал вътре в страната има не малко авторитетни твърдения. Един от предводителите на латинските кръстоносци Хенрих в писмо до папа Инокентий III съобщава: „...Вам Ви е станало известно, както вярваме доста известно, какво нашия господар-император по искането на нашия грехове, след като голяма част от неговата войска бе избита и пленена...” /к.м./ и т.н. Същото твърди и видния немски историк от миналото столетие В. Валенбах, когато описва Одринският бой, слец като Калоян е обявил война на кръстоносците. „Против него Балдуин повел войската, но уви! — пише Валенбах. Понеже не се предпазвал от засади, той бил пленен от него с хитрост в изобилните с вода блата, от които могли да излязат само местните жители. Така там ПЛЕНЕН С ДРУГИТЕ /к.м./ бил хвърлен в затвор в Търново. [4] Става ясно, че в сраженията около Одрин са били пленени и много барони, маркизи, рицари, които са разселени на различни места в страната. Следователно, много е възможно един от тях — маркиз дьо Сент Бьов да е заселен в днешните земи на Бов, като дава своето име на завареното селище.
Вторият важен въпрос, който трябва да се изследва, за да се защити това гледище е: дали тук, по тия места в далечното минало е имало живот, селища, манастири, минавали ли са пътища, дали тогава е живяло тук население. В това отношение има богат фактологически материал за изследване. По неоспорими исторически данни и предания по Искърския пролом, и около с. Бов живее население от най-стари времена. Нека изследваме по-конкретно района около селото, който дава отговор на поставения въпрос.
Както видяхме още в предисторическата епоха в землището на село Бов намираме останки от първите заселници. В хода на историческото развитие тези данни стават все по-точни и конкретни. Първите исторически данни за населението в Искърския пролом ни дава древногръцкият историк Тукидит. Според него най-ранните жители в този район са тракийските племена Трери и Тилатеи. През 46 година след новата ера по време на император Клавдий, Искърският пролом е завладян от римляните [1] и причислен към софийската стратегия. В потвърждение на това схващане и сега на територията на село Бов има запазени останки от римското строителство и владичество. По-важните от тях могат да се оформят в няколко групи.
В землището на село Бов има две римски крепости — едната от тях се намира на връх Колибища, а другата — в местността Градо, близо до резервоара на гара Бов. Крепостта на връх Колибища е служила за наблюдение и охрана на римския път и Искърското дефиле. [2] Там и сега личат
1. Г. Куцаров, Принос към старата история на София, Материали от история на София, кн. I, 1910 г., с.15.
2. Денев, Цитирано съчинение, с. 40.
25
нейните очертания и се намират парчета от глинени съдове. В 1940 г. Ангел Илиев е намерил желязно копие, коего за съжаление не е запазено. По твърдение на същия там е имало и не малък брой стрели — характерни за римското въоръжение. По сведение на Стоимен Стаменов от източната страна на Колибищата орачите са намерили парчета от глинени тръби, които той лично е видял. Това показва, че в подножието на крепостта е имало селище, което е характерно за римските крепости.
Крепостта в местността Градо е служила за наблюдение и охрана на Искърското дефиле. По сведение на Петър Легярски /1845—1936 г./ и други стари хора от източната страна е имало зид от камък с височина около 2 метра, а от западната страна — стърчаща скала с височина 3 метра, на места и 4—5 м. Сега е запазена заравнената част на крепостта, която има средна дължина 34 м и ширина 10—15 метра. Камъните на зида са взети от Цона Цветанова за подзиждане на пътя до него и ограда на дворното място. От зида на някои места сега личат само части от основите му. Стърчащата скала откъм р. Искър е разбита за получаване на камъни, като е останала само една малка част от северната страна.
Римският път е съединявал северната дунавска провинция — Дакия със Софийската стратегия. [1] Този път започвал от Враца, изкачвал се по билото на Врачанския Балкан, през удобен брод минавал р. Искър при Гръчка лъка над река Габровница, изкачвал се по Палоно бърдо и в землището на Бов минавал през Прекъскето, Чемерник и източния край на в. Издримец. По-нататък пътя минавал през селата Батулия и Подгумер и достигал София. Този път е бил направен по време на римския император и пълководец Аврелиян /214—275 г./.
Тук се намират остатъци и от римско рударство. Източно от Кошушки връх в местността Чукарите се намират четири могили от сгур, което говори за добив на метал от руди в римската епоха. Не е известно засега каква руда са използували римляните и местното население. Подобни останки се намират източно от връх Издримец. Около манастира „Седемте престола” има останки и паметници още от римско време. Още тогава той е бил важен стопански и стратегически пункт, за запазване на който са построявани укрепления, крепости, калета и др. Освен „калето”, крепости е имало и на други места, за които се предполага, че са строени по стратегически съображения. Такива са били „Кулиница”, над р. Искър срещу градището в Лакатнишкото землище и друга при Ветриловата воденица. По-късно в Градището и Тръстиная са били построени страноприемници. Византийщината, която се е ширела навсякъде, тук не е могла да проникне.
Много исторически данни говорят, че в този край се намира една стройна система от манастири, създадени в далечната древност, скътали и съхранили във вековете велики български добродетели и ценности. Един от значителните манастири в този край е „Седемте престола”. Според историческите вести манастирът е съществувал още по време на византийското робство и втората българска държава. [2] Северно от манастира има градище, което местното население нарича латинското кале. [3] Манастирът е основан от княз Георги, считан за брат на Петър Делян. Манастирът и околността му
1. Денев, цитирано съчинение, с. 40.
2. Професор Л. Динев, Туристически обекти около София, 1960, с. 50.
3. Пак там, с. 50.
26
имат богато историческо минало. Неговото име е свързано със старинната черква, която е със седем олтара — престола. Професор Петър Мутафчиев в своята история твърди, че този манастир е построен от княз Георги-Гавраил в XI в. при цар Петър Делян, и че в пределите на Западното българско царство са влизали не само Ниш, Видин, Враца и София, но и цяла Северна България, и че в борбата срещу византийското иго цар Петър Делян е стигнал през Ниш, Видин, Враца, София и най-после се установил в Седмопрестолския манастир, който през XII в. е бил много добре подреден и украсен с интересна черковна живопис. За дълъг исторически период манастирът играе важна роля в духовния живот на хората от този край. Неговата дейност дава ярко отражение в живота и борбите на хората на голям район, в това число и върху хората от Бов. Преди всичко манастира се намира на границата на територията на Бов. Не е случайно, че до кулата има старо триетажно здание, в което се помещават стаите наречени: Огойската, Лесковската, Желенската, Еленовдолската, Буховската, Бовската, Лакатската и Осеновлашката. Това говори и за мащабите на дейността на този манастир и неговите връзки в различно време с населението от тези селища. Показателни са също така връзките на манастира с бовчани, това че през 1869—1870 г., ръководител на манастира става енорийският свещеник Никола Георгиев от с. Бов, известен революционен деятел и народен борец. [1] И още нещо. В манастирските книги, за храмовото имущество е записано: „Аз Тота Манастирска подарих моя псалтир-следование на манастиря „Седем престола” в 1774 лето при игумена Анания...” „Аз Тота от Тетевене” — под това име се крие братът на поп Марко Тодор. Известно е, че той се оженва в махала Бовска Габровница и става родоначалник на известния днес род „Манастирците”. Всичко това ни дава основание да твърдим, че в далечното минало на мястото на сегашното село Бов е живяло население, което поддържало живи контакти с манастира „Седем престола” и че поради това по-нататък, когато разглеждаме неговата борба срещу османското иго с пълно основание можем да я оценяваме и като борба на жителите на с. Бов.
В блюост до манастира „Седемте престола” е бил разположен Черепишкия манастир, съществувал по времето на втората българска държава, разрушен и отново възстановен през XVI век. [2] В близост са прочутите черепишки ритли, до които личат развалини от черква и древния град Корител, съществувал през XII-XIII в. До самите скали са развалилите на изкуствени крепостни стени, които са били свързани с каменните грамади на Ритлите. Според едно предание тук е имало солидно изградена крепост с желязна врата, която бранела пътя за Сердика. [3] Наблизо е станала голяма битка между османски войски и войските на цар Шишман, в което са загинали много от сражаващите се. . . За това говорят и различните наименования на крепости, пещери, пътища и реки, свързани с името на цар Шишман. От техните черепи били издигнати големи грамади и оттогава местността се нарича Черепиш. [4]
1. Антим Топалов и А. Спилков, Седемте престола, С., 1947 г., с. 21 и 25.
2. Пак там, с. 60-61.
3. Пак там, с. 61.
4. Пак там, 59-60.
27
Според някои предания на връх Грохотен до Своге също е имало старо Градище, населено от работливи и храбри планинци. Там са намерени монети от IV и VI век [1]. Интересни сведения има и за с. Искрец. В неговите околности в средновековието е имало рудници, където са били ангажирани усилията на големи групи хора, за добиване на желязо и олово. [2] Според запазени документи тук се е намирал манастир, чието създаване датира още от 1110 година. [3] Този старинен манастир, по-късно по време на османското робство е бил важен просветен и духовен център, с добре запазени фрески, оригинални художествени композиции и ценни ръкописи.
Особено интересни са старините около село Бов. Според предания, запазени от населението в местността „Манастиро” /между местностите Варището и Лозището/ още от рано е съществувал манастир, който носил името „Свети Архангел”. Днес на това място са запазени само няколко големи дървета и има хубава вода. [4]
Характерно е също, че на връх Колибищата има останки от малко селце. Според едно предание това е било допълнителна наблюдателница на Бов, което потвърждава предположението за създаване на Бов от маркиз дьо Сент Бьоф, като наблюдателница и охрана на пътищата по Искърския пролом.
За наличието на редица селища в Искърския пролом говорят и някои по-късни турски източници. Особено интересен е документът „Откъс от регистър на зиамети, тимари, вакъфи и войнуци в Пиротско, Пернишко, Софийско и Врачанско [5]. Документът е без дата, но по външни белези и по съдържание може да датира към средата на XVI з. От документа се вижда, че този район е на подчинение на Юсуф Черибаши, спада към каазата София. В документа са дадени редица данни за Лакатник [*1] бовско Луково [*2], Желен [*3], Заселе [*4], Зимевица [*5], Лесков дол [*6] и т.н. В този документ се дават ценни сведения за селищата през XVI век по Искърското дефиле, с оглед тяхното диференцирано облагане с данъци.
Тези данни показват, че по време на втората българска държава в този район на страната съществувала система от различни учреждения — манастири, крепости, стари градове и пр. Тук следователно в различни селища е живяло българско население.
Някои автори твърдят, че по това време тук не е имало никакви пътища, че даже до края на XIX век е било почти пусто, без всякакво движение. Това схващане днес при наличието на новите данни се оспорва от редица изследователи и историци, които доказват, че тук са минавали важни пътища, които свързвали Севера с Юга, че тези пътища се обслужвали от едно население, което стоически устояло на насилия и погроми и свято пазило българщината. Всичко това се потвърждава от създаването на редица градове, крепостни стени, където са били ангажирани големи групи хора. Някога в това на пръв поглед глухо усое са минавали четири пътища, които са прекосявали многобройните планински хребети, полегати хълмове, пенливи
1. Пак там, с. 46.
2. Пак там, с. 48.
3. Е. Минкови др., По река Искър, с. 64.
4. Григор Цонев, Материали за Бов, с. 8, ЧБ.
5. Ориенталски отдел НБ, т. 20, с. 134-135.
*1 — с. 22,
*2 — с. 224,
*3 — с. 224,
*4 — с. 223,
*5 — с. 222,
*6 — с. 224
28
потоци и реки. [1] Първият и най-стар път е бил тоя, който идвал от Видин през Берковица, Вършец, Белите речки, Оснково, пресича р. Искър при с. Лакатник, през Градището, Тръстиная и оттам по билото край Изремец се спуска в полите на Стара планина за София — Цариград. От местността Влахина, през Берковската река се отделя път по течението на р. Габровница за манастира.
Вторият друм, от Враца през Сгориград, пресичал р. Искър, Гръчката лака и по лявата страна срещу течението на река Габровница, през Старо зло за манастира „Седемте престола”.
Третият път започвал от Враца през Мездра за Люти дол, край манастирските ханове, Новачене, Скравена, Ботевград и през Арабаконак за София. По тоя път се минавало през Игнатица /Врачанско/, Зли дол, Ръжана и през Людски град се спускал за манастира.
Четвъртият път за манастира можело да се мине и от Кремиковци или Подгумер по билото на стария друм, спуща се в Осеновлак. [2]
По-късно оживен път за турските кервани минавал от София, през Искрец, Заноге, Миланово, за Дунава.
От всичко това може да се заключи, че още от рано тук са били създадени големи групи селища със свои имена, населението им е имало поминък и активно е участвувало във важни исторически събития от българската история.
При това положение възниква въпросът: ако маркиз дьо Сент Бьоф е дал името на селището и се е установил тук съществуват ли останки от това време, има ли стари латински находки, по които може да се заключи, че тук са се заселили и са се слели с местното население близо хиляда пленени рицари.
За положителен отговор на така поставените въпроси днес са налице неоспорими факти. В този район се срещат местности и извори, които имат латински, френски и италиански корен. Такива са местностите „Балдуин” и „Куманова чука” в землището на Заселе. С основание Милчо Вутов в своята статия „За началото и името на село Бов”, публикувана във вестник „Устрем„ [3] изтъква:
„В района на Бов по посока на Зимевица има връх „Балдуин” и „Каменова чука”. Ние, българите нямаме особени симпатии нито към кръстоносците, нито към куманите и имена на местности могат да бъдат дадени само от хора, които са били тук, или са пряко заинтересовани от това. Имената на тези местности по безспорен начин говорят, че действително тук са се развили събитията около пращането на кръстоносците. Кой друг, ако не Балдуиновите рицари са могли да дадат на върха името на латинския император? Ако не е бил Сент дьо Бьоф изпратен с хората си в Искърското дефиле, кога друг път латинците са могли да дадат на върха това име. Дори и тук да са минали когато са ги водили в плен за Велико Търново, едва ли са имали възможност да дават имена след като България е била във война с Латинската империя. Едва ли българите са обичали нейния император, за да дават имена на български върхове на негово име и да се съхранява в историческата памет на народа столетия наред. Името „Куманова чука” доказва, че действително куманите тогава са воювали на страната на българите и вероятно са минали през тези земи”.
1. Професор Л. Динев, Туристически обекти, с. 50-51.
2. Седемте манастира, стр. 7-8.
3. В. „Устрем”, Своге, бр. 1, 1971 г.
29
Освен това има и други типични латински наименования: „Латинското кале” при манастира „Седемте престола” и изворите „Манула”, „Чичеро'”, и „Елчин” в село Бов. Името на извора Мацула произхожда от латинската дума Mazula, което значи мръсно, кално място. Същото значение има тази дума и на френски език. И наистина, това място, за което сгава дума е винаги кално, почвата наоколо е глинеста и когато е мокра там мъчно да се мине. Улицата, която минава покрай чешмата е най-калното място в селото. Чичеро произхожда от латинската дума TYchitchero, име на гениалния художник на словото Марк Тулей Цицерон, или от италианската дум tchitcherone /чичероне/, което значи водач. Подобен произход има и извора Елчин. Това име произхожда от турската дума — елчия, което значи пратеник. Ясно е, че тези два извора имат сходно значение — извори на водача, или пратеника. Те са каптирани по едно и също време — през втората българска държава и с един и същи материал. В селото са открити останки от стар тръбопровод, построяването на който съвпада е времето на Калоян и който е характерен за строителна техника. Най-вероятно е каптирането на кзворите да е станало след идването на латинците и да е построено от тях, тъй като в културно отношение те са били по-напред от завареното местно население. В горния край на селото има два големи извора, от които блика изобилна вода. Естествено местното население е избрало тези части от селото, в които има обилна вода за пиене и за напояване на градините. Останала е незаета долната част на селото, в която се заселват латинците. Тази част и сега е населена от жители, които тук наричат латинци, и носи името латинската махала. Като се заселва долната част на селото се явява нужда от вода. За да задоволи своите потребности новодошлите латинци каптират извора Елчин /Извор на пратеника/ и водата отвеждат с водопровод от глинени тръби. По същото време се каптира и извара при Чичеро /„Извора на водача”/ за водопой на добитъка.
В потвърждение на това становище говорят и други характерни сведения. В село Бов живеят няколко стари родове, но най-стари са тези на латинците и бугарите. Латинците се отличават от всички останали и са руси, дори с червено-кафяви коси. Бугарите са по-мургави и с черни коси. Може е основание да се предположи, че това наименование на родовете е дадено в зависимост от техния далечен исторически произход — едните от тях са потомци на завареното местно население, а другите — на латинците. Разбира се, в хода на дългото историческо развитие, в съвместния живот и борба, те са създавали единен характер, език, традиции, обичаи.
Има и един друг интересен факт, който съшо така потвържлава версията за далечния произход на селото. На гара Бов, в махала „Скакля” има глава на български цар, която местните жигели смятат, че е на Калоян. Тя е издълбана на камък в размери колкото човешки образ. Пред около 20-30 години, поради това, че е избледняла, някой художник я реставрирал и подлепил с цимент. Наличието на образ на Калоян в Бов потвърждава твърдението, че Калоян е минал през дефилето, за да организира борбата с кръстоносците.
Може да се постави и друг един въпрос: защо латинците по-късно не са избягали и не са напуснали тия места? Навярно някои по различни причини и по нечии пътища са напуснали земите на бовското землище. Но от всичко изяснено досега се разбира и с основание може да се твърди, че голямата част от тях са останали завинаги тук. Това може да се обясни и да се подкрепи с редица съображения.
30
Преди всичко новодошлите латини са знаели за смъртта на Балдуин което силно ги е разколебавало и всякакво бягство и съпротива са били безмислени. Те са се примирили със своята съдба. Вярно е, че по-нататък събитията се развили в друга посока. Калоян с хитрост е убит, кръстоносците започват да се съвземат в отделни градове и цели райони. Новите заселници на Бов са били съвсем далече от тези събития и не са знаели нищо за техния развой.
Освен това тук те все повече се свързват и дружески заживяват с местното население, което очевидно ги е посрещнало радушно. Започват да се създават и нови семейства, поради което латинките се отдават на мирен и съзидателен труд. Съвместното строителство на крепости, канали и водопроводи, развитието на рударството, прокарването на пътища, изграждането на нови жилищни сгради — всичко това ги привързва към тия места и трайно ги свързва с местното население, където с еднаква историческа съдба с него заживяват през бурните робски години и пълните с радост и възвишени чувства спокойни периоди.
От изнесеното дотук могат да се направят и най-малко три основни извода и заключения:
ПЪРВО. В тези места от най-старо време е живяло население. Тук го срещаме в късния неолит, в предисторическата епоха, в ранноисторическата и римската епоха, в средновековието и по време на османското робство. Това се вижда съвсем убедително от намерени оръдия на труда и средства за воюване, в старинните развалини и останки от градове, крепости, манастири, от изградените революционни комитети.
ВТОРО. Тук, по Искърския пролом са преминавали важни пътища, които са свързвали в древността Северната дунавска провинция Дакия със Софийската стратегия. По-късно тези и други пътища обслужват османските завоеватели. Следователно местата в бовския край не са били едно диво, непроходимо и затворено в себе си усое, открито чак в началото на XX век, а място на оживен планински кръстопът и важни защитни крепости
ТРЕТО. С пълно основание може да се твърди, че името на село Бов е дадено от маркиз Сент дьо Бьоф, но в никакъв случай той не е основател на селището. В началото на XIII век той е заварил тук селище, което е благоустроил, превърнал го е в крепост и му е чал своето име. Следователно, времето когато се дава името на Бов и неговия произход не съвпадат.