53. Живот
Друг път ще ти кажувам защо ме не искаха момите, сега ще ти разправя как съм гледал децата и защо ходих в тюрмето.
Правих-струвах и я се ожених. Седем деца се народиха — на едното доде измислим име, другото изрипи от майка му. И сичките викат „дай”. Дай, ама нема. Тогава парата не играеше като сега. Който си имаше нивички, преживяваше. Който немаше какво да оре, като мене, ще извади боринка, ще отиде в Каменица да я продава и ако се смили некой да му даде некое левче, ще земе брашенце или захарница. Ако не, ще
183
хариса некому боринката и ще подвие опашка към Света Петка като прибито куче.
И чирак бех, и кираджия, и по жепето работих и пак не стига и не стига.
— Ти се не кланеш, Мръка, затуй ти не спори работата — рече ми еднъж един комшия.
— Ами ти — питам го — като се молиш по пет пъти на ден на страшния, защо и твоите потури са скъсани? Защо и твоите деца като пилета зиннуват, ага видят коричка хлебец?
— Сигурно — кажува — и я съм сторил некакъв грех. Виж, ходжите сичко си имат.
— Имат си зер, ама знаеш ли оти?
— Оти? — пита.
— Оти лъжат живите, пък крадат и от умрелите.
— Мълчи, мълчи — вика, — Мръка! Гюнах [*] е само дето те слушам. Дай да думиме за друго, за Бояджиювци, да речем...
И Бояджиювци беха същите зулуми. Имаха фабрика на Юндола. Грабеха, влачеха, да имаше как и въздуха да завладеят. Те колеха, те бесеха. Повикат те на работа, кажеш „не мога” — бой, бой до посинявка. Отидеш — стотинката им се свиди. Те крадат, ние, работниците — лошите.
Един ден Георги Халачето в Лъджене ми дума:
— Мръка, земи отнеси тоя чувал брашно горе на Юндола, пък я там ще ти дам един бел хлеб.
— Ще го отнесем — викам, — оти да го не отнесем.. Колко е до горе, нема и три часа здраво вървене.
Както го рече човекът, така го и стори — даде ми цел бел хлеб. Драго ми е, та не мога место да си найда. Яде ми са и на мене, ала на децата ще го нося. И както минавах край фабриката, чух Бояджиевци да се прерукаха: „Дръжте Мръката, украл е хлеб!”
Изстинах.
— Мамка ти... защо украде хлеба? — Настигна ме Ванчо Бояджиев и започна да троши летва по мене.
— Чекай, бе човек, да ти каже: не съм го украл, Халачето ми го даде.
— Мене ли ще лъжеш? — и пак ме млати с летвата. Излезоха работници от
фабриката, мъчат да съсетят
*. гюнах — грях
184
чорбаджията, че я не съм такъв човек, ала той едно си знае:
— Защо украде хлеба?
Би ме, троши ме — цел а иеделя лежах повит в овчи кожи.
Сетне пък я ударих един, ама мене ме закараха в тюрмето.
Това беше 41-ва година, баш в гладията.
Цела зима бех работил по гората, секъл бех трупи, влачил бех греди, а пара от нийде не идеше. Отидох при счетоводителя, викам му:
— Абе, дайте най-сетне малко пари, децата са гладни!
— Нема — кажува, — ела друг ден! Отидох след два дни.
— Пак — вика — нема! Мини утре!
— Бре човек, недей ме разиграва, децата немат троха хлеб.
— Това — кажува — мене не ме интересува! — и ми показва вратата.
— Ах — думам си на акъла. — ти и утре ме върни с празни ръки, па я ще ти кажа какво те интересува.
На утрето пак отидах при счетоводителя и само го чекам да каже „нема”.
— И днеска нема пари!
— Така ли — рекох, — маке ти... зализана! Ти знаеш ли как се гледат седем гладни деца?
И доде той извади пищола, я му нарисувах бузата.
Ами сега? Сега ще се ходи на съд. Държавен чиновник съм ударил, ще отговарям.
Съдията не пита мене защо съм шамаросал счетоводителя, пита свидетелите
вярно ли е, че съм го ударил. Сечко стори инкер [*], и другият нашенец
отрече. Я си мисля — работата се разтри [*]. Третият свидетел бе ходжата.
„Удари ли го?” — пита и него съдията. „Не — вика, — не го удари, само му
фърли тефтерчето.” Ужким да ме забрани, пък той, ходжата, ме закопа. Фана
се съдията за неговата приказка, че съм
*. правя инкер — отричам, не казвам истината
разтри се — размина се
185
фърлил тефтерчето и ми прочете присъдата: един месец затвор.
Подбраха ме от Лъджене, та през Пещера, Пловдив — в Пазарджик ще ме водят. В Пловдив натикаха в трена още пет-шестнайсет арестанти. Тех вкараха в купета, заключиха ги, пък мене оставиха в коридора. Гледам си я през пенжерчето и както си гледам — един дипчик [*] по кръста „луп”. „Защо ме биеш, бе господин полицай?” — „Ти — каже — може да изрипиш, аз отговарям за тебе.”
Стигнахме на гарата в Пазарджик. Отам лечка-полечка по краищата откараха ни в тюрмето. Обискираха ни — игличка да имаш, зимат ти я. Че та ни разпределиха по килии. За мене викат: „Водите го при месечярето!”, при тия значи, дето има да лежат по няколко месеца. Вървя и се наслушвам — един там охка, друг по-нататък пищи, трети в карцер вика. Тия беха все политически. Нема защо да лъжа, втресе ме.
Носех едно колаче. Като го видеха ония ми ти месечаре, че като рекоха: „Дай на мене! Дай и на мене!” до трошица го обраха. На утрето нема ни ядене, ни пиене. Дадоха по малко хлебец към 11 часа. Доде дойде 12 да донесат чорбицата, хлебецът свърши. Днеска тъй, утре тъй — изгладнех яко. Сто и петдесет грама на ден хлеб ли е? Я за две недели измършавех, прежълтех, а тия, дето с години беха тука?...
Един ден, като ни изведаха на карето, чуем един надзирател да пита: „Кой е Шондров?”
— Я съм!
— Яла тука, вика те директора!
Като рече „вика те директора”, мене зе да ме свива и повива. Повика ли те директора — все ще има нещо,
— Откъде си? — запита ме големецът.
— От Света Петка.
— Ами познаваш ли Альо Амзов?
— Познавам го — кажувам. — Ние сме първи братовчеди.
— Ами като дойде тука, оти не се обади? Камене ли имаше в устата!
— Де да те знам — думам — какъв ти е табиетът. Не си познат.
*. дипчик — бич
186
— А — каже, — ние с твоа братовчед сме стари приятеле.
— Оти тогава си ме не пуснеш да си върве?
— Че да те пусна — вика, — ами с жълтичките как си?
— Я — думам — ако имах желтички, та и на счетоводителя немаше да гори бузата...
— Марш в килията!
— Че да — викам, — господин директоре, то е оставало още малко,..
Разказал: И. ШОНДРОВ — МРЪКАТА
Записал: Вл. Арденски