— Я, Кольку, са натеглих и нагладьовах и през турско, и през болгарско, та барем на тая народна власт ми дай повечко хляб, та да са наям, преди да умра.
Така разправяше баба Катерина Комитата след народната победа на 9 септември 1944 година, като идваше в съвета. Викаха й Комитата, защото бе лежала в Одринския затвор за укриване на комити. Тя беше много едра жена, истинска комита, и тежеше повече от сто стари оки. Приличаше на Боримечката. Беше много здрава и вечно засмяна, но страдаше от една неизлечима, своего рода болест — вечно недояждане и глад. И си мечтаеше един път да се наяде, както трябва, та ако ще и да умре след това.
— Я, Кольку — продължаваше да разказва баба Катерина, — купех от стария Чапкън една говежда глава и я варях на слаб огън цели двадесте и четири сахатя. Че та е разжупех [*] на една таво и сварех припечем ройнат воденичарски качемак. И ага са кръстосах, ядех по два часа и сетне устата ми седяха раззинати по три часа — като на воляк. Тогава му са изтегнех и да дремна, та да рече яденето, че го е цар ял. По два дене се не пробудах. Ала пак си бех гладна.
През 1931—1932 година, по време на голямата криза, в Смолян (тогава
Пашмакли) имаше един командир на пехотната дружина, който бе решил всички
„москов-
*. разжупвам — разчеквам
174
ски агенти и родоотстъпници”, които получаваха от Москва „червонци и рубли”, пък легаха гладни, да ги стори „родолюбци”. И упорито действуваше. Устройваше често сборища на площада в Смолян и показваше на „московските агенти и родоотстъпници” старите комити, да видят как се служи на род и родина.
Един ден този командир поканил баба Катерина Комитата. И то не къде да е, а направо в казармата. Строил войниците на плаца, изправил пред тях баба Катерина и повече от един час им говорил за нея и за нейните заслуги за националното ни освобождение от турското иго. И подтикнал войниците с мощно ура да изразят своята почит и признателност към героинята. Те извикали трикратно ура, а командирът се отправил към баба Катерина за сбогуване. Но тя троснато се обърнала към него с думите:
— Командире, че ако само със урата и с рукутя ще се сворши?
Командирът се досетил за какво натяква и наредил на един от фелдфебелите да и дадат от склада два хляба и половина пита кашкавал.
— Тогава, Кольку, си торнах — спомняше си баба Катерина. — Вървех и пуподах мек войнишки хлеб и хубав кашкавал. И доде да си дойдам у дома, троха не устана нито от хляба, нито от кашкавала. Ала и за вода пък щях да пукна.
По времето на управлението на Народния блок („Гиргиновата демокрация”) при големи и малки пролетарски празници и стачки, Райково често пъти осъмваше блокирано от войници с каски, пушки и картечници. В една такава ранна утрина баба Катерина турила ръцете в стария си пояс да подпира празния стомах, отивала към горната махала да търси нещо за ядене. Когато минала през „Св. Костадин”, видяла побити картечници и войници с каски. Тогава се обърнала към войниците и им рекла:
— Бре, какво сте побили тия студени железа и плашите людесе, ам им не дадете повече хляб!
Военните, като разбрали, че това е баба Катерина Комитата, навели глави
и нищо не казали.
Разказал: И. ПЕТКОВ