44. Сотю Скълцаното
Имаше в наше село един Сотир — Сотю му викаха, Окълцаното — оти бе кръп.
[*] Главата му бе мътька — като картоф му седяше на тънката шийка и косата
му бе остригана като на овца — на ропки-ропки. Кой го скълцваше тъй, не
знам. Викаха, че майка му с овчарска ножица го е стригала. Под носа му
са русееше някой косъм и по лицето — толкова. Ни брада, ни мустак. Ала
стъпяше като петел, наперен, готов да рипне. И все са обуваше в бели навои
с кръстосани тасми. [*] А ръките му — все в джобовете на потурете; да речеш,
че притиска лирите и златните напальоне да не дрънкат.
*. кръп — къс
тасми — кожени ленти
155
В село никоя мома не го харесваше. Врить [*] беха по-високи и по-дебелки от нега, пък той според тях — дете. Като виде, че не ще мог да се ожени, ходи, където ходи и си доведе невяста от друго село. Тя пък бе висока, кокалеста, яка, изпекана като дряновица. И гласът й бе като ручилу на гайда — дебел. Неговият пък — детешки, като гайдуница. За едното чудо и приказ беха, кога търнеха да вървят един до друг.
Ама да ви кажа ли: оперена жена излезе, оправна. Още като дойде, всичко от къщата изнесе на двора, бадамоса я с бяла пръст и киреч отвътре и отвънка. Сетне попари дъските с вряла вода и уми жамовете, та га светна и са белна, всички се почудиха и бая жени, дето са имаха за къщници, са посаканисаха. [*] И двора измете и очисти, и градината прокопа, и жълт фасул с едро зърно насади, ся и домати, че и китки: тръндафел, невен, панагарки, босилек...
Та. . . за Сотя де... Ходеше той с дюлгере. Мине ли Великден — отиде, минат ли три недели от Димитровден — видиш го върнал се, ухилен до уши. И на всяко връщане жена му ще го посрещне с рожба в ръка.
— Какво е? — ще попита той.
— Мъску! — ще му отговори веднаж жената, друг път ще рече: — Женску!
Че та ще стопли вода в черния бакър, ще сгоропали Сотя, ще го натисне в коритото да го окъпя и ще го премени като кръщелник.
Тъй за девет години Сотюму са народиха девет деца, ама и знаете как да ги шари: пет беха мъски и четри — женски. Пък те, пущините, едни хубавки, камътни, нито на майката намяхнват, [*] нито на бащата — катога други ги беха „сотворявали”. Ала една година като се върна, жена му го посрещна с празни ръки.
— Къде е? — попита още не закачил торбата с дюзеня.
— Кое?
— Детето.
— Нема.
— Оти?
*. врить — всички
саканисвам— стъписвам
намяхновам — приличам
156
— Не знам. . .
— Чудна работа! — замисли се Сотю и са почеса по врата.
На другата година — пак същото.
Като виде Сотю, че пак нема дете, не даде и да го умият, ами веднага се щурна към даскала. Пък той бе не само учител — и фелдшер бе и от много болести разбираше. И не лекуваше с билки, ами с истински илаче — от града му ги провадаха.
— Бате Димитре, Рада не ще да рада — проплакал Сотю и аха сълзите му да чучурнат.
— Щом не ще... какво?
-- Не ще да е от нещяне, ами не може. Та... дай й, викам, някви илаче, дано се даврандиса, [*] оти както е търнало, тъй ще си останем...
— Как тъй? Нали имаш деца? Колко са?
— Девет.
— Девет! — почуди се даскала и той като Сотя се почесал по врата. — Малко ли са девет?
— Че много ли са? Я виках барем още толкова да имам.
Позасмял се даскала под мустак и му рекъл, че с нищо не може да му помогне.
— Машината, дето е машина, та и тя са разваля, пък жената не е машина.
Върнал се Сотю у тях натъжен, печален... каточе гемиите му са били потънали. Затвори се и цяла зима не си показа носа навън.
Минаха се още няква и друга година — все тъй...
Една есен, като се връщал, до долната чешма накрай село видял, че две деца са били вкопчили да се бият. Той ги разтървал, ала и двете като петлета обикаляли около него, готови пак да се вчепкат.
— Чий сте деца вие, бре? — попитал ги строго той.
— На Сотя... Скълцаното. .. — отговори едното.
— А-а-а-, негови ли сте? Нема другиму кому да мясате!.. — скарал им
се Сотю. Скоро да си вървите у нас, че видите ли тоягата? Я съм татко ви
бре, маскари! — и той замахнал уж да ги удрие, а пък сърцето му се било
изпълнило с бащинска гордост.
*. даврандисвам — съвземам
157
Като си влел у тях, жена му пак го посрещнала с пълни ръки.
Сотю тъй си и останал — втрещен. Сетне се ухилил и устата му са разчекнали до ушите от друго. . .
— Пак ли? — попитал той.
— Пак.
— Какво е?
— Момиче.
— Да е живо и здраво. Станаха десет. Има надежда ча още. . .
И започнал поред да пита кое как се казва. Че лесно ли се помнят имената
на десет деца. . .
Разказал: XР. ДАСКАЛОВ