I. ПЪРВА ЧАСТЬ
3. Пѫтувания въ България
2. Татаритѣ и черкезитѣ въ България. Българската имиграция и русофобското настроение
Когато Каницъ за пръвъ пѫть стѫпилъ на българска земя, българскиятъ народъ преживявалъ тежко и сѫдбоносно време. Но сякашъ не стигали ужаситѣ на гръцкото духовенство и турската администрация, та трѣбвало да бѫде застрашенъ и отъ една нова опастность: колонизирането на татаритѣ, а следъ това и на черкезитѣ. Изгоненитѣ отъ Русия татари се заселили въ България. Но нещастието станало още по-голѣмо, понеже руситѣ привличали много българи да се заселятъ въ напустнатитѣ отъ татаритѣ мѣста. Руската пропаганда, чиято цель била да замѣсти мюсюлманитѣ съ православни, намирала добра почва срѣдъ онеправданитѣ отъ съдбата българи. Рускитѣ агенти, на първо мѣсто Видинскиятъ консулъ, сѫ обещавали на българитѣ обетована земя, въ която тѣ ще бѫдатъ далечъ отъ гръцката и турската власть, които изсмукватъ всичкитѣ имъ жизнени сокове; въ България има робство, непоносими данъци, несигурно бѫдеще, а тамъ — голѣмиятъ покровитель, добриятъ баща на всички славяни и православни — великиятъ руски повелитель ще ги приеме съ отворени обятия; плодородни земи очакватъ братята българи.
Естествено е, че заминавали онѣзи, които имали възможность. Още въ 1860 год. около 10,000 българи, повечето заможни, сѫ се вдигнали и отишли въ Русия.
Тоя случай разочарова българската интелигенция, която доскоро е била привърженица на панславянската идея. Вѣрата, която запали българскитѣ духове спрямо руситѣ, вѣрата, че руситѣ ще бѫдатъ освободителитѣ на България, отъ 15 години насетне започнала вече да намалява, защото въ тѣхнитѣ очи, руситѣ всѫде помагали на народнитѣ потисници, покровителствували тиранията, а особено понеже руситѣ не проявявали особена грижа за българския народъ въ мирнитѣ договори. Но сега българската интелигенция още повече се разочаровала отъ Русия. На първо мѣсто водачътъ на българската революционна идея, най-дейниятъ отъ всички революционери, съ когото и Каницъ се запозналъ въ Бѣлградъ презъ 1860 год., Сава Раковски, напълно скѫсалъ съ руситѣ.
— 48 —
Той е билъ най-яркиятъ изразитель на възмущението, което обладавало българската интелигенция; той е изпращалъ люде въ Видинъ да агитиратъ противъ емиграцията. Отъ писмата на български младежи, писани до Раковски, се вижда, колко голѣмо е било възмущението имъ противъ Русия заради политиката ѝ по отношение на изселването на българи въ нейни територии.
Въ едно такова писмо четемъ: „Който отъ сега напредъ ми каже, че Руско-то правителство иска добро-то на Българьі-тьі, готовъ съмъ съ непристойньі-тьі думьі да го похуля.” Въ друго писмо, съ подписъ „Едно шопче”, се казва: „Нъ най-голѣмъ, най-страшенъ и най-злоумьішленъ нашъ врагъ ье безъ съмняванье, изъ сѣверъ, кой преди седемъ години проля съ рѣки невинна кръвь на хилядьі човѣци, ужъ само и само за наше добро и кой като се бѣше облекълъ съ име защитникъ, още тогава щеше да ни погълне ако не бѣха спрѣли неговьі налѣтъ западньі-тѣ штикове”. Тѣ искатъ, продължава „шопчето”, да повлечатъ нашитѣ братя отъ отечеството ни въ северното „мѫчило на славяне-тѣ”.
Други българи пишатъ така: „Московицо! Това да ти е последньо-то влизане между българитѣ, иначе ще ся разкаешъ”, или „българското тѣло е наранено отъ църньі ни северенъ врагъ”.
Тѣзи момчета дори решили да набиятъ главния руски агитаторъ, Рачински. Самиятъ Раковски, съ познатия си активизъмъ, излиза на сцената. Той повиква Видинския руски консулъ въ Калафатъ и, когато той не се явилъ на ромънския брѣгъ, той отива въ Одеса да агитира между емигрантитѣ да се върнатъ въ България. А въ Букурещъ той издалъ една брошура подъ насловъ: „Преселение въ Русия или руската убийствена политика за българитѣ”.
Настроението най-добре се характеризува съ това, че и „старитѣ”, които останали поддръжници на руското приятелство, промѣнили вече своя тонъ. Тѣ пишатъ: „Постѫпката тази отъ страната на Русия за нашия беденъ народъ е убийство, понеже съ това ще изтрѣби веки национализма, не стига дето съ всичкитѣ боюве привлечи толкова българи и въ Русия и въ Влашко и отсетне имъ
— 49 —
проводи на главитѣ толкува татари, ами сега ходи пакъ и съвсемъ да ги изтреби”. [1]
Не само за Раковски, но и за всѣки бѣ станало ясно, че Русия гледа само своитѣ интереси. Преселническата пропаганда окончателно потвърдила това, което българитѣ до тогава не смѣели да повѣрватъ напълно, но което ясно показали мирнитѣ договори. Въ сѫщность, руситѣ абсолютно никакъ не се интересували за българския народъ и националнитѣ му интереси. Съ привличането на българитѣ въ Русия бѣ се намалила чувствително и численостьта на българския елементъ въ напустнатитѣ области.
Видѣхме, колко сѫ се били разочаровали българскитѣ родолюбци, когато се увѣрили, че руситѣ съ войнитѣ си само вредили на българитѣ, като ги използували, а когато идвалъ редъ за миръ, не се грижили за тѣхъ. За руситѣ като че било по-добре този народъ да бѫде винаги недоволенъ, отколкото да се подобри положението му.
Но разочарованието се обърнало въ пълна омраза, когато станало ясно, че руситѣ не само ослабвали българския елементъ, но и хвърляли въ мизерия емигрантитѣ. Рускитѣ агитатори имъ обещавали, че тѣ ще отидатъ въ обетована земя, гдето тече медъ и масло. Но когато българитѣ били вече тамъ, сполетѣла ги ужасна действителность — руситѣ не се грижили за преселницитѣ, никой не имъ обръщалъ внимание. При това положение, съсипани духомъ и тѣломъ, по-голѣмата часть отъ емигрантитѣ помолила султана да позволи да се завърнатъ въ родината си.
Въ това време пъкъ въ самата България изгоненитѣ отъ Русия татари, а въ последствие и черкезкитѣ орди, сѫ тормозили мирното българско население. Презъ 1861 год. кримски татари, а три години по-късно и черкези, сѫ се преселили на голѣми маси въ България. Турцитѣ задължили българскитѣ села да построятъ жилища и обори на преселницитѣ. Но и това ужасно тегло не било последното за измѫчения български народъ. Кѫщи и обори имало, но татаритѣ не получили отъ турцитѣ обещания доби-
1. Срв. България 1000 години. София 1930: М. Димитровъ, Комитетътъ на старитѣ, Добродетелната дружина, 754—55.
— 50 —
тъкъ и земедѣлски инвентаръ. Тѣ се нахвърлили върху имота на мирното българско население и заграбили реколтата му.
Какво голѣмо възмущение бѣ предизвикало у Каница това преди седемдесеть години, а сега същото нѣщо се повтаря на същитѣ мѣста. Презъ моето пѫтуване въ Добруджа азъ намѣрихъ същия варваризъмъ, който преди седемь десетилѣтия бѣ осъденъ отъ Каница. Новитѣ владетели следъ свѣтовната война заселиха между мирнитѣ, културни, трудолюбиви и, поради това, заможни български земедѣлци свои куцовласи. Тѣзи нови преселници получиха земи, обаче не разбиратъ нищо отъ земедѣлска работа, нѣматъ и земедѣлски инвентаръ та, понеже сами не знаятъ да работятъ, живѣятъ на гърба на работливия български народъ, като отнематъ реколтата му. Занятието и начинътъ на животъ на куцовласитѣ-пастири е нѣщо различно отъ онова на добруджанскитѣ българи. Тѣ не знаятъ и не искатъ да работятъ, поради което правятъ невъзможна, въ тая благодатна земя, и работата на другитѣ. Нито трудътъ на българския земедѣлецъ, нито животътъ му е сигуренъ, а това го принуждава да се изселва. Земята, обработвана повече отъ 12 столѣтия отъ културната българска ръка, ще бѫде превърната въ пустиня отъ планинския пастирски народъ, заселванъ тамъ отъ владетелитѣ. Не трѣбва да се забравя, че преселницитѣ куцовласи едвамъ следъ нѣколко столѣтия културно развитие ще могатъ да станатъ земедѣлци.
По същия начинъ — преди 70 години — бѣха принудени да бѣгатъ българитѣ въ съседнитѣ страни отъ жестокоститѣ на татарскитѣ и черкезки орди. Презъ пѫтуването си изъ Сърбия Каницъ се срещналъ съ бѣжанцитѣ. Той описва съ най-трогателни думи жалкото положение на изгоненитѣ българи: „Близу до Ягодина въ една область, населена изключително отъ сърби, съвършено неочаквано видѣхъ процесия на емигранти българи. Каква убедителна илюстрация бѣ това за турската администрация, която една часть отъ европейския печатъ хвали толкова много! Дейностьта на тази администрация бѣ ударила своя жестокъ печатъ върху лицата на всички тия нещастници. Ето угнетената отъ притѣсненията на
— 51 —
спахиитѣ физиономия на тия мѫже: кой може да познае въ тѣхъ чедата на толкова страшния въ миналото български народъ? Въпрѣки физическата имъ хубость, по тѣхнитѣ лица може да се прочете само една тежка апатия, която имъ даде като последно срѣдство просешка тояга, вмѣсто орѫжие. — Ето тѣзи жени, които сѫ били до сега безволна плячка на първия турски хлапакъ. Каква скръбь е засѣнила тѣхнитѣ измѫчени физиономии! А плачещитѣ деца? Тѣ всички мислятъ за родината, която трѣбваше да напустнатъ, за своитѣ роднини и играчки, които не можеха да взематъ съ себе си...” [1]
По този въпросъ Каницъ бѣ публикувалъ голѣми статии и въ вестницитѣ. Той пишеше особено за ужаситѣ на черкезкото преселение и ги рисува съ най-черни краски.
1. Каnitz, Serbien 43.