Гоце Делчев - Биография от Пейо Яворов

Вътрешни - външни

Сега вече ний ще говорим, както се казва, за вчерашни работи. Арестуваните през месец февруари г. г. Сарафов, Давидов [1], Ковачев и др. бяха веднага заместени от г. г. Ст. Михайловски, Вл. Димитров, Ив. Кецов, д-р Владов и пр., които трябаше да ръководят легалната организация като временен върховен комитет. Редовният юлски конгрес имаше правото да избере постоянен комитетски състав.

Гоце влезе твърде лесно в споразумение с временния комитет. През май двете страни подписаха и формално съглашение. Върховния комитет признаваше автономността на революционната организация, като се задължаваше да й оказва всестранна подкрепа въз основа заведения ред – чрез нейното представителство и т. н. подробности, които ограждаха  съзаклятието от всякакви хитрувания.

През това време твърде голям кръг дейци от легалната организация бяха усвоили вече ония възгледи, които арестуваният състав на върховния комитет беше проявил в отношенията си към революционното съзаклятие. И тия дейци, естествено, поискаха да наложат на революционерите по един или по друг начин своята воля. Т.е. те поискаха в това отношение да продължат работата на Сарафовия комитет. Генерал Ив. Цончев подаде оставка от военна служба, за да изпъкне като техен главатар. И водената дотогава прикрита борба между софийския върховен комитет и революционната организация се пренесе в средата на свободното българско общество, за да се простре най-скоро и отвъде, в самата Македония.

Лично г. Цончеву се дължи изнасянето пред света принципиалните различия между двата лагера и следователно образуването на две течения в  легалната организация: приятелско и враждебно спрямо съзаклятието в дотогавашната негова работа и в бъдещите негови тъкмежи. В агитацията си между дружествата, от които искаше да му изпратят в конгреса делегати поддръжници, г. Цончев беше казал, че ще разрешава македонския въпрос посредством висшите сфери в България, или нещо подобно. Това г. Цончево изявление предизвика всестранна критика от посветените в тънкостта на работата заинтересувани лица. Съображенията, които Гоце беше изтъквал едно време пред г. Николаева против сравнително много скромните тогавашни искания на върховния комнтет, имаха смисъл и сега. Опасенията, които смущаваха Гоце вследствие искането на г. Сарафова да се побърза с въстанието, днес бяха по-големи предвид усилената борба в духът на проявените от бившия комитет стремежи. Освен това противниците на г. Цончева правеха и тая сметка: Революционната организация тряба  да си запази правото на всяка инициатива в освободителната борба, защото тряба да убедим европейския свят, че нашите с кръв отстоявани искания са логичен резултат от непоносимите условия на живота в Турско, а не резултат на външни подбудителства. И продължаваха следователно най-малко г. Цончев тряба да решава македонския въпрос от името на кого да бъде и посредством кого да е. Дори по самото си положение, като генерал от българската армия, той компрометирва пред чужденците делото, на коета се заема да служи. – Другата, г. Цончевата страна, не ще съмнение, имаше пълно право да се защищава и да напада най-ожееточено, щом беше искрено убедена, тъкмо наопаки, в спасителността на своя път. Но доста слаба на принципиална почва, тя ровеше миналото и трупаше върху цялото съзаклятие греховете на отделни личности, които често пъти не бяха имали нищо общо с него.

Въпреки най-усилени старания г. Цончев се яви в конгреса с малцинство. Обаче неговите противници, твърде шарено болшинство, не можаха да установят един приет от всички състав за бъдещ комитет. Името на г. Михайловски агитираше твърде силно за Цончевата листа. И г. Цончев лесно влезе в комитета. Подир избора болшинството се оказа съгласно поне в едно нещо: да направи възможното за ограничаване върховния комитет в пътя, който му определяха статутите [2]. И с тая цел биде гласувана една директива, която подчертаваше спомагателната роля на легалната организация спрямо революционното съзаклятие [3].

Но веднага след конструирането си върховния комитет забрави и статути, и директива. Вътрешните дейци начело с Гоце правеха, разбира се, безплодни предупреждения. Върховния комитет не забави да изпрати в Турско и няколко свои чети на работа против революционната организация. Неговите агитатори искаха от македонското население да се приготви за твърде скорошно въстание, като не забравяха да изкажат и дълбоката си вяра в една военна помощ отвън.

Догдето ставаха тия работи в България, революционната организация в Турско беше претърпяла чувствителни загуби. През май се привърши съденето на арестуваните отпреди няколко месеца съзаклятници. В Солун бяха осъдени 40 души на затвор по 101, по 15, по 7 и т.н. години. В Скопие бяха застреляни 20-мина. Организацията се лиши от много ръководещи сили. И Гоце беше обременен: с фактическото главатарство над цялото съзаклятие, при всичко че местата на осъдените борци не останаха празни.

Жестоките преследвания от властите и съблазнителните обещания от върховнокомитетските агитатори правеха македонското население да се колебае в чувствата си. При тия обстоятелства Гоцевото влазяне в Турско ставаше необходимо. Той трябаше да се яви час по-скоро сред народа, който имаше нужда от обнадеждяване в настъпилите трудни времена, който имаше нужда и от осветление върху разпрата с върховния комитет. Гьорче Петров се беше оттеглил от работа и Гоце остави като свои заместници Димитра Стефанов [4] и Туша Делииванов [5]. Към свършека на августа той мина в Турско.

Новата Гоцева обиколка из Македоция беше цяла редица триумфални посрещания. Македонския народ виждаше в негово лице най-близкия, най-верния, най-любещия свой учител, приятел и син. Отблизко и далече тълпи хора отиваха при него и търсеха упованието, търсеха истината, търсеха всичко. И като продължаваше или допълняше миналогодишната си работа – ревизия на комитети пр – Гоце правеше, дето обстоятелствата позволяваха, общи народни събрания, пред които държеше своите двучасови проповеди. Той откриваше пред народа своите надежди и опасения, своите възторзи и разочарования, своите най-интимни чувства като истински революционер, а не като един обикновен бунтовник. И всички го разбираха, и всички се въодушевяваха и всички заставаха на постовете си с несъкрушима вяра в своето дело.

Ту сам, ту с двама-трима, ту с 10 – 20 или 50 – 60 души, Гоце влазяше из градове и села, ходеше всред зима по гори и планини – при ежедневни опасности, всякога бодър и засмян, всякога пъргав и безстрашен. През Кочанско и Малешевско той се беше спуснал в Радовишко, дето избягна куршума само по една честита случайност. По нужда на работата Гоце трябаше да остави за няколко дни четата си. А през това време тя беше предадена в с. Уланца от един грък. И от 8 или 9 момчета останаха живи само двамина.

В началото на октомври Гоце беше вече оттатък Вардара –  за първи път. Сега в тоя край на всяка стъпка между гръкомани и куцовласи той проявяваше всичкото обаяние на едно искрено слово и всичката привлекателност на една светла душа. Защото и гръкомани, и куцовласи го посрещнаха като желан гостенин и го изпращаха като роден брат. Изчезваха национални вражди пред неговата убедителна проповед в името на самоуправна Македония. Изчезнаха и племенни ненависти пред неговите възторжени пророчества за една конфедеративна република на Балканския полуостров...

В един-два месеца Гоце обходи почти цяла Западна Македония. През всичко това време турските власти го диреха най-усилено и султанът обещаваше за главата му по 500 или по 1000 лири. А той играеше на «криш-миш» с военните патрули в Тиквешко или пътуваше с файтон в Прилепско, или беседваше с осъдени другари из тъмниците в Битолско, или се надгонваше с потерите в Леринско и Костурско. И познатия Дервиш ефенди говореше в Скопие на българите: «Кажете па тоя юнак Делчев, че аз искам да го видя и да му се поклоня – от цар до говедар ний сме вече изморени, а той сам не се уморява...»

От Костурско Гоце беше отишел във Воденско, отдето смяташе да мине в Гевгелийско, Кукушко, Солунско и оттам, било пряко Серско, Драмско и т. п., било по море, да се прехвърли в Одринско. Обаче интересът  на работата го повика другаде.

След Гоцевото заминаване в Турско изпратените там първи върховнокомитетски чети бяха принудени от революционната организация да се върнат подире. Върховния комитет стана по-отстъпчив и през октомври биде отново прието майското съглашение между скараните организации. Но примирието не трая ни ден до пладне. Защото вече и двете страни се познаваха твърде  добре. И двете страни се бяха изказвали твърде категорично. Главният въпрос, който беше причина за раздорите – въпросът за въстанието – си оставаше открит.

Тържествено скрепеното с печати и подписи съглашение третираше работи, на които при единомислие по въстанието никой не би обърнал внимание. И върховния комитет, и революционната организация бяха приели съглашението само да печелят време. Обаче неискреността и на двете страни се прояви твърде скоро и борбата биде подхваната изново. Ожесточението стигна дотам, че най-после между благородни ратници за едната и съща македонска свобода се появиха човешки гробове.

Върховния комитет изпращаше нови чети против революционната организация в Турско – нападаше я в крепостта й. Революционната организация усвои същата тактика. Чрез представителство и съчувственици тя предприе агитация против комитета в средата на дружествата из България – нападаше го в крепостите му. С тая цел биде основан по Нова година – 1902 – и в. Д е л о, който даде на читателите си 30 статии върху нарушената от комитета директива – и нито три, поне за разнообразие, против Турция...

През февруари Гоцевото завръщане в България беше станало повече от нужно. Главатаря трябаше да излезе начело, защото борбата ставаше съдбоносна. Върховния комитет почти беше обсебил вече граничните с България райони на съзаклятието. Трябаше прочее да се противодействува най-енергично и да се предотврати една катастрофа може би. И друго едно обстоятелство викаше Гоце в София. Неколцина безкористни юнаци се бяха нагърбили в името на революционната организация с едно твърде рисковано предприятие – и той беше необходим за полезния край на цялата работа. През Гевгелийско, Струмишко, Малешевско и Джумайеко, без да се спира някъде, Гоце пристигна в България около 10 март.

Ще пострада пълнотата на изложението ни, ако не поменем, че връщайки се, Гоце срещна в Малешевско покойния Софрони Стоянов [6], който беше минал границата с 20-мина като върховнокомитетски агитатор. Подир едно твърде дълго обяснение, подир един истински принципиален диспут, Софрони беше признал голяма правда в Гоцевите думи и се беше върнал в България. – Ний ще се възполвуваме от отворената скоба, за да поменем още, чне на връщане Гоце намери в граничните места една поразителна развала сред населението. И сам той щеше да стане в кочанското село Разловца жертва на предателство, извършено от селския коджабашия. Наистина, предателят можеше да има пред вид обещаните от властта хиляди лири, но той беше ял и пил преди един ден и с някой си У, по-напред човек на революционната организация, а тогава човек на върховния комитет. Пази боже да обвиняваме комитета за постъпките на всевъзможни У-вци. Ний само отбелязваме голия факт, свидетелствуващ развращението, което внасяше сред македонския свят борбата между двете организации.

Гоце пристигна в София и видя всичката безполезност на по-нататъшни опити за помирение с върховния комитет. Затова той се зае веднага да изпрати в районните чети по-интелигентни сили, които биха могли да се противопоставят на върховнокомитетските агитатори. Той трябаше да направи нещо и за Одринско, което беше вече минало под крилото на революционната организация, но все пак си оставаше и широко поле на твърде шарени тенденции в агитацията. И по Великден Гоце беше на тайно събрание от най-видните работници из Одринско, дошли по негова покана в Пловдив. На това събрание бяха окончателно изгладени всички спорове и недоразумения. Подир събранието Гоце направи и една обиколка край одринската граница по ревизия на  п у н к т о в е  и пр...

Цялата пролет и цялато лято Гоце прекара в София, отдето направляваше и работите на съзаклятието в Турско, и борбата против комитета в България. Работите в Турско не отидоха много лошо, защото с време организирания отпор, който се даде на изпращаните от върховния комитет хора, ограничи междуособицата почти само в каазите Джумайска, Петришка, Малешевска и Поройска. Но борбата в България предизвика десетки измежду най-големите дружества да откажат поддръжката си на върховния комитет. И редовният юлски конгрес даде на разстроената легална организадия два върховни комитета: един – преизбрания стар [7], против революционната организация – и друг – отцепнишкия нов [8], солидарен с вътрешните дейци.

Борбата с върховния комитет беше за Гоце само една безкрайна мъка. Тая борба не увличаше до самозабрава като работата в Турско. Гоце оставаше съвсем чужд на озлоблението, което обземаше двете противни страни. В интимен кръг той често въздишаше болезнено. «Клета Македония! Нейните херои почти забравиха общия враг, за да са изпоядат едни други; разпрата с  в ъ р х о в и с т и т е  ни се налага, но тя би могла да бъде и   п о - м а л к о  о т в р а т и т е л н а.»

През това време хората често виждаха Гоця да снове по работа из цяла София – с кой знае от кое гюбре вземена шапка, с негодно вече и за битпазар късо палто, с панталони – случайно запазени и предлагани досега на шестима голтаци, за да бъдат шест пъти презрително отхвърлени. Обаче твърде малцина го виждаха било в събрания за «обсъждане важни работи», било в историческия No 9 на хотел «Батенберг» при цял куп шифровани писма. Твърде малцина го виждаха, когато говореше или мислеше – с нервозен вид на потрес и досада, готов сякаш да хракне и върху другари, и върху противници, и върху цял свят...

Прев месец септември върховния комитет обяви въстание в Джумайско и Петришко, което свърши твърде печално: без колко-годе сериозна полза две каази бяха почти напълно съсипани. Оная част от свободното българско общество, която даваше поддръжка на комитета, почна да отрезвява. И твърде скоро върховния комитет щеше да остане без необходимите средства да продължи работата си. «Всяко зло за добро – надяваше се Гоце, – Джумайско и Петришко ще спасят останала Македония.»

По това време турското правителство амнистира голяма част от жертвите на солунската афера. Между амнистираните имаше хора, които непременно щяха да се посветят изново на революционното дело. И Гоце се радваше, защото съзаклятието щеше да придобие нови сили. Освен това той  очакваше неколцина измежду тях да го заместят в България. Гоце искаше да влезе по-безгрижен в Турско, дето трябаше да се използува джумайско-петришкия разгром в агитационна равносметка върху дотогавашната борба с върховния комитет. Наистина, очакваните «пълномощници на централния комитет» се явиха в България много скоро; те бяха г. г. Татарчев и Матов. Не прибавяме и г. Тошева; който унищожи пълномощието си за работа в планината.

Въпреки Гоцевото очакване новите представители на революционната организация се отказаха да разберат борбата с върховния комитет. И още на втория ден след пристигането си те поискаха помирение – даже въз основа или, най-право, именно въз основа едно съгласие да се разшири току-що заглъхналото джумайско-петришко въстание из цяла Македония; Оше по-голямо беше Гоцевото удивление, когато представителите му явиха, че това било мнението и на централния комитет. Многобройните изпитания бяха тъй съкрушителни, ежедневните бури действуваха тъй зашеметително, че щеше да бъде твърде чудно, ако случайни борци не изгубиха душевно равновесие. Но Гоце налагаше своя план за бъдещо действие – и никой не беше в състояние да му възрази с колко-годе сериозни доводи. И представителството показа вид на единомислие с него.

Към средата на януари миналата 1903 година Гоце беше вече с чета в Турско. Автора на тая книга имаше щастието да го придружава известно време. Сега Гоце не беше чудатия обитател на софийския хотел «Батенберг», а оня прославен войвода, когото цял народ възпява в своите пленително задушевни песни. Той беше войводата, който изпраща поздрав на гората, да му засени сянка дебела, да му приготви вода студена – и гората слуша. Той беше войводата, който заповядва на пашите мирни да мируват, зулум да не струват – и паши треперят. Той беше най-после войводата, който говори, че негова е майка – земята македонска, а пък род-роднина – сговорна дружина и че туй му стига...

Бяло арнаутско фесче с черен завит наоколо шал покриваше нетвърде голяма, обла глава. Сива шаечена куртка, сиви шаечени панталони – и опнати до колене орехави чешири в пристегнати опинци – очертаваха правилните форми на среден ръст фигура. Облечено само в левия ръкав тъмносино кебе, полунаметнато и с повлечена дясна пола, придаваше особно дива прелест на цялата горда осанка. С кама, револвер и патрондаш на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера, Гоце приличаше на някакво хайдушко божество.

Китка тъмнокестенови коси се подаваха над високо ясно чело, подпряно от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от големи кафяви очи, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при най-малка тревога. Правилен римски нос, поизвит над неголеми мустаци, с ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце. Обрисувани в неопределена усмивка едва подути устни и хубаво закръглен подбрадник свидетелствуваха може би за едно пламенно чувство, дълбоко поетично в същността си. И в този общ вид имаше нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо извънредно нежно и същевременно заповедническо, нещо кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. В този общи вид беше самия Гоце – в своята мисъл, в своето чувство, в своето дело, в целия свой живот...
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Убит миналата пролет в сражение с турците.

2. С т а т у т и т е  в нова редакция гласеха: «П о д к р е п а   м о р а л н а  и  м а т е р и а л н а  в  б о р б а т а  н а  м а к е д о н о - о д р и н с к и я  р о б; сплотяване на цялата македонo-одринска емиграция и на всички съчувствуващи на макед.-одринската кауза в името на целесъобразна дейност; въздействие чрез печатно слово, агитация и митинги върху всички цивилизовани народи за съчувствие към делото; прилагане мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата.»

3. Д и р е к т и в а т а, изцяло приведена, гласеше: «Конгреса на македоно-одринската организация, като признава че
  1) Движението в Македония и Одринско е революционно – с крайна цел да се премахне сегашния деспотически режим, който убива всяка възможност за едно нормално културно развитие в тая страна, и да установи едно автономно управление – най-добрият залог да се умиротворят духовете и да се обезпечи мир и спокойствие на Балканския полуостров.

  2) За постигане на тая цел е необходимо преди всичко да се организират поробените населения в Македония и Одринско и една мощна боева организация, която да буди и повдига политическото и гражданското самосъзнание в тия населения и в същото време да се явява навсякъде, дето може да се нанесе удар на турския деспотизъм, като поддържа и всяко революционно движение в Турция, което има същата цел, без обаче да забравя бъдещето на общото освободително движение.

  3) Задачата на македоно-одринската организация в свободна България е не да направлява и ръководи революционното движение на Македония и Одринско, което се развива при особни специални условия и не търпи никакви пресилвания отвън, а само да му съдействува морално и материално, като същевременно изпълнява и тълкува неговите цели и стремежи както пред българското, така и пред европейското общество.

  4) Бившия македоно-одрински комитет в лицето на Сарафова и неговите другари се е отклонил от преките задачи на организацията в свободна България и е влязъл в ролята на вътрешната организация, вследствие на което се нанесе голяма вреда на македонското дело.

  5) Терора като система на борба е не само безнравствен, но практикуването му в свободна България може повече да компрометира и задържи, отколкото да ускори освободителното дело.

  Р е ш и:
  1. Подчертава революционния характер на освободителното движение на Македония и Одринско.
  2. Осъжда направлението и тактиката на бившия комитет в лицето на С-ва и другарите му.
  3. В интереса на освободителното дело в Македония и Одринско и на задачите, които тя си туря към него в свободна вългария, македоно-одринската организация  з а я в я в а, че наредбите и условията на конституционна България й дават достатъчно широк простор за постигане своите цели и поради това отхвърля всякаква външна намеса на които и да са правителства или партии.
  4. За постигане крайните цели на македонското освободително движение организацията ратува за премахване националните и шовинистическите вражди на народите в Балканския полуостров и за солидарна борба против общия враг.»

4. Бивш директор на битолската гимназия.

5. Бивш директор на кукушките училища.

6. Убит миналата пролет в сражение с турците.

7. Г. г. Михайловски, ЦОнчев + Стойчев, Белов, Николов и Бозуков.

8. Г. г. Станишев, Карайовов + Стоянов, Асенов, Петров и Яворов.