Сердарътъ
Поема отъ Григоръ Ставридисъ (Пърличевъ) охридянинъ, вѣнчана на поетическия конкурсъ прѣзъ 1860 г. въ Атина.
Прѣвелъ въ проза отъ гръцки Г. Баласчевъ [1]
Писъци се чуватъ отъ село Галечникъ въ Рѣка [2]. Какво ли е зло постигнѫло мало и голѣмо, та всички сѫ се расплакали жално милно? Градушка ли поби ниви златокласи? Скакалци ли допаднѫхѫ? Или султанътъ пратилъ прѣди врѣме тежки данъци да събира? Нито е градушка побила ниви златокласи, нито сѫ скакалци допаднѫли, нито пъкъ султанътъ е пратилъ прѣди врѣме да събиратъ тежки данъци: ами гегитѣ убили Кузманъ капетана, сердаринътъ, юнакъ надъ юнаци, и отъ сега за напрѣдъ люти разбойници албанци ще тѫпчѫтъ и оскверняватъ нашитѣ сѣнчести планини.
Тъй приказвахѫ смутени и поразени орачитѣ, вѣрнитѣ слуги на майка-земя; а женитѣ, като чухѫ жалната вѣсть, скубѣхѫ си коситѣ. Мълвата се издигаше до небеса и растеше бързокрила; а злокобникътъ, вѣститель на злината, полетѣ и къмъ другитѣ племена. Тогава се расплакахѫ вдовици и сирачета; а орачи и овчари — останѫхѫ като отъ гръмь поразени.
1. Прѣводътъ на тази Пърличева поема бѣше за прьвъ пѫть обнародвана въ списанието „Български Прѣгледъ". Нъ тъй като броятъ на читателитѣ на това списание е незначителенъ, намѣрихъ за добрѣ да я прѣиздадѫ тукъ отдѣлно.
2. Краище въ Дебърско, съ нѣколко села.
25
* * *
Пролѣтна вечерь. На пѫтнитѣ врата сѣди жена, срѣдна възрасть, съ гордъ погледъ, здрава, пълна. Като сключила рѫцѣ на крѣпкитѣ си колѣнѣ, втренчила се та въ орѫжийната цѣва, която бѣше грижливо сама излъскала съ дребно счуканъ вѫгленъ. Въ погледа ѝ блѣщи юнашка сила, амазонска сърченость и ангелска женска хубость. Годинитѣ ѝ никакъ не покѫтнѫли красотата на цъвнѫлото ѝ лице, което още сияе, като въ веселитѣ ѝ приятни младини. Тази жена е Неда, клетата и достойна за похвала Кузманова майка. Потънѫла въ мрачни мисли, тя впила очи въ земята, защото прѣзъ нощьта бѣше сънувала страшенъ сънъ: „Стълповетѣ на домътъ ѝ изведнажъ и съ голѣмъ шумъ бѣхѫ се срутили, и само въ срѣдата бѣ останѫлъ единъ едничъкъ, който подпираше сградата; но и него безчетъ страшни змейове, съ огнени очи, го клатѣхѫ яростно. Найсетнѣ домътъ се сгромоляса, и купища развалини станахѫ му гробнина".
Тя не вѣрваше въ сънища; но мрачни прѣдчувствия вълнувахѫ душата ѝ, и противъ нейната воля, мѫчителнитѣ призраци отъ ужасния сънъ все се мѣркахѫ прѣдъ очитѣ ѝ. При всѣки шепотъ тя издигаше намръщеното си чело, като че ли нѣщо дирѣше, и пакъ го сваляше, като овѣхнѫло цвѣте, безъ да знае защо и за какво. Който заминеше по край почтената вдовица, поздравяше я и криеше насълзенитѣ си очи. Никой не се осмѣляваше да ѝ обади за злата орисница на еднородното ѝ чедо, и едничката подпора на кѫщата ѝ, дѣсно крило майчино, и плашило за албанскитѣ люти змии, що опустошавахѫ околностьта и разплаквахѫ сирацитѣ. Майката се тъкмѣше да тури на огъня котелъ вода, за да окѫпе уморенитѣ стави на юнака, нъ
26
него носѣхѫ мъртавъ! Горката майка се надѣваше и сега да посрѣщне прѣмилия си синъ, непобѣдимия царь на сѣнчеститѣ планини, наперенъ и силенъ, възседнѫлъ на враня коня, тъй като често пѫти Кузманъ се възкачваше на планината съ вѣрната си дружина, за да гони разбойницитѣ, и всѣки пѫть се вращаше гордъ побѣдителъ.
Между туй зачу се внезапно шумъ отъ много народъ. Четирма гологлави албанци, носѣхѫ печално и тържественно на рѫцѣ мъртвецъ. Морни и потни сложихѫ тѣлото прѣдъ пѫтнитѣ врата. Тогава изведнажъ мало и голѣмо отъ близу и далекъ се струпа около мъртвеца като едно тѣло. Отъ всѣкѫдѣ ехтѣхѫ неутѣшими тѫжни писъци и ридания. Всички като че ли оплаквахѫ наймило и найскѫпо нѣщо на свѣта. До Кузмановия трупъ цвилѣше въ кръви облѣнъ конь, който отъ жалость бѣ спуснѫлъ гривата си надъ юнака и удряше съ копита и ровѣше земята. Съ разстреперани крачки пристѫпи и майка му; тя не повѣрва найнапрѣдъ очитѣ си — подвоуми се. Само по всенародния плачъ отгада сѫдбата си клѣта и веднага си спомни съньтъ. Тя изпищѣ колкото ѝ гласъ държеше, като лъвица първескиня, на която дръзки ловци сѫ отнесли рожбата ѝ. При тая гледка и най-жестокосърдиятъ пролѣ горѣщи сълзи, и цѣлото село ехтѣше отъ писъци. Неда хвърли убрусъ отъ глава и раздърпа дългитѣ си плетенки, а плачътъ ѝ се издигаше до небеса . . . „Сторѣте ми пѫть, вие малодушни селяни, извика тя яростно на тълпата: Чедото си да видеб! 0, жалки земни твари! Защо оплаквате Кузмана? Нима за него сѫ малка награда майчини сълзи и роднински ридания? Нещастници, оплачете цвѣтороснитѣ си млади невѣсти, които ще станѫтъ
27
плячка на разбойницитѣ! Клетници, кому ще се осланяте сега? Ето, Кузманъ, който бранѣше нашата бащина земя, като зѣницата си, умрѣ, погинѫ"! Тълпата се стрѣснѫ и бързо се разшава да ѝ стори пѫть. Тя съ распуснѫта коса, и занесена като вакханка, се хвърли върху мъртвеца и съ жаленъ писъкъ обхванѫ студената му глава, както бършлѣнътъ обвива стволътъ на нѣкой огроменъ яворъ, комуто дължи своя животъ. Плачътъ ѝ растѣше и растѣше, и заглушителни гласове пълнѣха въздуха.
Безброй жени обиколихѫ герестната майка и като милогласни лѣстовици задумахѫ ѝ думи за утѣха. И полека-лека я отдѣлихѫ отъ хладното тѣло на милото ѝ чедо. А кой ли смъртенъ може слуша непокъртенъ женския плачевенъ гласъ?
* * *
Гегитѣ веднага слѣдъ туй пристжнихѫ гологлави, съ благоговѣние и умиленъ погледъ, безъ всѣка приструвка, съ скръстени рѫцѣ, и най-стариятъ отъ тѣхъ казва: „Майко, имашъ синъ, комуто подвизитѣ ще възпѣватъ бѫдѫщитѣ колѣна отъ уста въ уста. Славнитѣ му дѣла ще послѣдватъ юнацитѣ като него, а тебе всички пѣвци на земята ще прославѭтъ, като славна майка юнашка. Но за Бога, поукроти малко тѫгата си и послушай ме. Азъ ще разкажѫ дѣлата му, защото и Богу е угодно да се приказватъ и слушатъ юнашки подвизи". И мъртва тишина се въдвори между многолюдния народъ.
„Днесъ на брой стотииа души, като цѣпѣхме въздухътъ съ пѣсни, стигнѫхме въ Станъ. Да бѣше далъ Богъ, днесь да не бѣше ни осѫмнало! Въ този ужасенъ денъ толкова юнаци ги сполетѣ
28
нещастие! Нѣкакъвъ зълъ духъ ни завлѣче на погибель! Прѣмили роднини, опитни въ биткитѣ, днесь видѣхъ, да се прѣмѣтатъ като риби. Много майки срамно ще оплакватъ чедата си, а женитѣ мѫжетѣ си . . . . Десеть вакли, витороги овни грабнѫхме отъ близката кошара; а нѣкои отъ насъ нахълтахѫ въ Станъ, строшихѫ вратитѣ, потърсихѫ чистъ хлѣбъ и заграбихѫ до десеть красиви момичета отъ прѣгрѫдкитѣ на родителитѣ имъ, за да прислужватъ на гощавката. Но, ето че Богъ, милостивъ надъ злочеститѣ, съзрѣ това отъ далечнитѣ небесни височини и чу страшнитѣ охкания на невиннитѣ. Ролята на бичъ божи зае витезътъ, твоя синъ, който си е прѣдначерталъ и ужасни планове . . .
„Ний заклахме рудитѣ овни и, като ги одрахме опитно, набодохме ги на рѫжни. Обагри се черната земя отъ кръвьта на овнитѣ; нъ за туй слѣдъ малко се готвеше, като червенъ порой, да се пролѣе кръвь юнашка върху сѫщата земя, тъй като нищо не се е отървало отъ окото на създателя. Петь огньове накладохме, и на всѣки се печехѫ по два овна. Щомъ силниятъ и всепояденъ огънь опече месото, угасихме жарьта, насѣдахме радостно десеть по десеть подъ сѣнчеститѣ дървета. И като орли, отъ гладъ изтощепи, лакомо се спуснѫхме да грабимъ тлъстото месо и бързо да ѣдемъ; а красивитѣ прислужници наливахѫ въ глинени канати и ни подавахѫ студена водица. Но нашитѣ наемни войници, слѣдъ като се нахранихѫ добрѣ, взехѫ да ги оскърбяватъ съвсѣмъ нахално. Тогава отвсѣкѫдѣ екнѫ, буйно кикотенье съ злокобно прѣдзнаменование; и очитѣ на докачителитѣ се просълзихѫ, като че ли всичкитѣ грозѣше опасность, а младитѣ момичета мълчахѫ и се червехѫ, като аленъ божуръ. Азъ
28
укорихъ ругателитѣ строго, но необузданата буйна младость не слуша старчешки съвѣти, защото и ужасното Божие бѣдствие бѣше вече надвиснало надъ главитѣ ни. И когато яркото слънце стоеше спрѣно срѣдъ небесния сводъ, внезапно, срѣдъ крѣсъцитѣ на гощавката, зададе се юнакътъ, страшенъ, възседнѫлъ на конь, съ десетъ мина храбри другари, и всѣки отъ тѣхъ се тъкмеше да нападне на невъорѫженъ. Но доблестниятъ Кузманъ дава знакъ съ глава и не имъ удобрява туй. Той имъ вдъхва дързость и веднага праща до насъ вѣститель за борба. Тогава отчаяни, докачителитѣ почнѫхѫ безъ воля и полека да се обрѫжватъ за отбрана, защото трѣперѣхѫ прѣдъ близката смърть. Тѣ, като си спомнихѫ псувнитѣ, чувствувахѫ, какъ се смързва крьвьта въ жилитѣ имъ. Тогазъ Кузманъ веднага извика на вѣрната си дружина: „Храбри момци отъ Рѣка, бѫдете мѫжествени! Отъ нищо не се бойте, а само бесчестието прѣзрете. И сега се покажете смѣли! И ако нѣкогашъ ви е почерпила вдовица съ ройно вино, за да уталожи силната ви жажда, ако сираче съ почетъ и умиленъ погледъ е цѣлувало мощната ви дѣсница, ако всѣки единъ отъ насъ, като е държалъ почетно мѣсто въ веселитѣ гощавки, гордѣлъ се е съ първенство, и ако найсѣтнѣ на васъ първенъ се е поднасяла каната съ ройно вино и всѣки съ усмивка ви погледвалъ, — нека всичко туй си спомнимъ и въ тазъ кървава битка нека се покажемъ храбри, за да не ни хулѭтъ хората, че наистина сме недостойни за почести, че несправедливо се хвалимъ и напусто се перимъ. Напрѣдъ! нашата написана сѫдба е въ Божиитѣ рѫцѣ". Като исказа всичко туй, Кузманъ, разпали вродениятъ имъ духъ и държейки въ дѣсна рѫка
30
двуостра сабя дамаскиня, полетѣ, яхнѫлъ на конь-вихрогонъ. А вѣрната му дружина отъ славни десетъ мина и тя тичешкомъ послѣдва поривния бѣгъ на коня, дишейки гневъ и ярость за отмъщение, като вълна вихрогонна, буйно полетѣ съ гръмогласенъ викъ. Загърмѣхѫ огнедишни пушки, и засвѣткахѫ саби, като свѣткавица. Геги падахѫ безброй и се валяхѫ по земята. Нъ неравна бѣше кървавата борба, и тѣ прѣклонихѫ найсетнѣ глави. Тъй имъ било писано! Тѣ нѣмахъ нито мѣдни гръди, нито желѣзни рѫцѣ; нъ и тѣхъ ги бѣ майка родила. Тогава само твоятъ Кузманъ остана въ лютата борба.
„Самъ самичъкъ, като гигантъ сторѫкъ се постави противъ неприятелската фаланга. Коньтъ му хвърчеше, като вихъръ, на кѫдѣто го увличаше волята на мощния ѣздецъ; и съ ловкость, на змия ехидна цѣпѣше неприятелския строй и пазѣше драгия си витезъ. А той всрѣдъ борбата като свѣткавица прѣпускаше послушния си конь. Всѣки неговъ поглѣдъ бѣше гръмъ за неприятеля, а всѣки удъръ — смърть, и въ единъ мигъ само напрѣдъ, назадъ и наоколо, като се обръщаше съ орловия си погледъ, въртѣше мечътъ си тамъ, дѣто го застрашаваше поголѣма опасность. Черната земя се обагри отъ албанска кръвь! А коньтъ отваряше широко ноздритѣ си и цвилѣше, защото и той бѣше доблестенъ съучастникъ въ побѣдата. Той тъпчеше тѣлата на паднѫлитѣ борци, които пъшкахѫ. Охканията бѣхѫ ужасни! Тогава Кузманъ, прѣдъ изуменитѣ очи на албанцитѣ, заприлича на страшенъ демонъ, на кървожаденъ зълъ духъ, вѣститель на отмъщение, и покровитель на страдалцитѣ. Въ разгара на борбата никакъ не приличаше на смъртенъ
31
човѣкъ, и подъ неговия ножъ падахѫ албанцитѣ, като жълти класове подъ сърпа на жетваря.
„Тогава нашиятъ войвода Махмудъ, наскърбенъ заради съсипията ни, налетѣ като орелъ и пожела да се опита въ борба съ твоя синъ Кузмана. Той намръщи чело и съ кървавъ погледъ, като държеше въ двѣтѣ си рѫцѣ пищове и ятаганъ въ устата си, внезапно застанѫ смѣлъ прѣдъ него. Изведнажъ се чухѫ два пищовни гърмежа, и два куршума исхвръкнѫхѫ да дирѭтъ юнашко месо. Едниятъ засегна отъ лѣвото юнашко рамо тамъ, дѣто ключътъ се сглобява съ лопатицата; а другиятъ съ голѣма бързина изфуча въ въздуха и, безъ да закачи топло месо, подкопва земния прахъ. Веднага Кузманъ съ горчива усмивка налетѣ върху му и, като се исправи на врания си конь, застигнѫ го, прѣди още Махмудъ да хване дръжката на своя ятаганъ, и веднага дигнѫ сабя дамаскиня и я насочи и удари на мѣсто съ сполука, въ лѣвата часть на гърлото, тамъ дѣто шията гордо се издига отъ туловището. Масивнитѣ кости никакъ не се възпротивихѫ на острото желѣзо; то, като дѣлѣше месо и кости, стигна до дѣсната мишница. Тъй дърварътъ съ единъ само замахъ отсича цѣлъ дѫбовъ клонъ. Първомъ паднѫ главата и дѣсната рѫка отъ самото рамо на албанския войвода; а сетнѣ се повали самиятъ му трупъ върху мъртвитѣ тѣла, що покривахѫ земята. А топла кръвь бриждеше отъ зинѫлата страшна рана.
„Много леки рани имаше по Кузмановото юнашко тѣло; имаше не по-малко и такива, които на дѫлбоко закачахѫ вѫтрѣшноститѣ му прѣзъ ребрата. Но Кузманъ люто разяренъ, като огънь неугасимъ, дордѣто бликаше топла кръвь отъ ранитѣ му, все
32
още жъднѣеше за кръвь. Но, щомъ прѣсекнѫ животворниятъ потокъ, прѣклони и той блѣда глава, прошепнѫ нѣколко думи и тутакси паднѫ отъ коня съ голѣмъ шумъ — като старъ дѫбъ, който стоялъ противъ толкова бури, и найсетнѣ се сгромолясва и той отъ многото и тежки удари на дръзкия дърваръ, но смазва при паданието си и самаго него."
* * *
Това разказа албанецътъ, а майката, която до тогава, като изумѣла гледаше въ него, прималѣ, докато го слушаше, и съ оцетъ подкрѣпи силитѣ си. Тя поднови горестния си плачъ за милото чедо, и многолюдниятъ народъ, като вълни по дълъгъ брѣгъ, веднага подзе задружно плачевната пѣсень. И когато прѣстанахѫ малко писъцитѣ и тѫгитѣ, разказвачътъ допълни още и туй: „Майко юнашка! Не плачи за Кузмана, не го жали, защото той по Божа воля се намира въ рая, гдѣто участвува въ неизказани радости, и твоятъ плачъ само безпокои душата му: той паднѫ славно, защищавайки бащиното си огнище, а не като разбойникъ, когото Тѣмида гони и го хвърля безпощадно въ мрачната тъмница. Той не умрѣ като робъ, окованъ въвъ вериги, нито пъкъ люто задушенъ, отъ проказа, нито отъ смъртоносенъ гладъ, нито се удави въ бурни вълни, нито пъкъ боленъ легнѫ отъ нѣкоя болесть злотрайна, като жена да окапе въ леглото, нито умрѣ отъ друга жалка смърть. Но, ако и да бѣше изпърво още тежко раненъ, като вдъхваше страхъ и трепетъ на неприятеля и слѣдъ като погуби многобройни врагове, паднѫ въ славната борба, отмъстителъ зарадъ насилия. Той саморѫчно въ ужасната борба съ страшни болки и страдания затри
33
[[ страници 33 и 34 липсват ]]
35
казаци, ублажавалъ съмъ и Гърция — кърмачка на храбри юнаци, остарѣхъ въ битки и много градове видѣхъ, служейки на Шкодралията, ала нийдѣ не срещнѫхъ такъвъ юнакъ, като твоя синъ. Майко юнашка! Блажена да бѫде на вѣки твоята нѣнка, що го е кърмила; той се показа достоенъ за твоето гойно млѣко: той паднѫ славно въ засмѣнитѣ прѣградки на побѣдата, като не засрами ни наймалко родътъ си. Юнашка майко! Свещена ще бѫде оградата, която ще ечи отъ твоя плачъ, и ни единъ храбъръ албанецъ не ще се осмѣли да бутне вратата, или да похлопа обеспокоително, за да ти иска гозба, тъй като има многа богати раѝ, готови да нахранѭтъ и напоѭтъ до ситость албанеца съ изобилна месна трапеза. И азъ винаги ще почитамъ този покривъ, дѣто Кузманова майка ще прѣнася горчивата си тѫга. Ето даваме ти дума, и знай, никой пѫть нѣма да се промълви, че албанецътъ е прѣстѫпилъ сторената вѣра и клѣтва!"
Веднага се наведоха съ благоговѣние прѣдъ студеното тѣло на мъртвеца, стиснѫхѫ яко неговата дѣсница и се заклехѫ въ свещената си беса: „Юначе надъ юнаци! Заклевамъ се тукъ прѣдъ тебе, че никога не ще наскърбѭ обичната ти майка, нито ще допуснѫ, до колкото ми иде отрѫки, другъ смъртенъ да докачи домътъ ти".
Тъй се заклехѫ гегитѣ, чеда отъ коленото родовито на многошумнитѣ пелазги. А Неда, като отъ гръмъ поразена, безгласна като риба, издигнѫ глава и втрѣнчи благородния си погледъ въ албанския войвода. Найсетнѣ тя съ голѣма дързость се обърнѫ и му продума, защото скръбьта задавяше майчинитѣ гърди, и гнѣвътъ бликаше въ нейнитѣ уста: „До кога хищници и голаци боси, ще таите зли замисли?
36
Още ли, разбойници ниедни, ще правитѣ кроежи за грабежи, кражби и убийства? Клетници! не си ли спомняте, какъ неотдавна ви порази мощната дѣсница на Всевишния? Или се радвате дивашки, че Кузманъ погинѫ ! Нъ Рѣка ще въскрѣси и други храбри ратоборци, и тѣмъ ще станѫ азъ войвода, и въ гѫститѣ гори що слѣдѭ вашитѣ дири, докато сама загинѫ, или пъкъ васъ затриѭ! Защо съмъ жива, ако не си отплатѭ за кръвьта на чедото си? За мене е подобрѣ въ биткитѣ да намѣрѭ смърть или побѣда! Ако Богъ иска, на драго сърце, ще отхвърлѭ тежкия товаръ на живота, за да видѭ пакъ сина си. А ти на пусто ми хвалишъ Кузмана, като юнакъ надъ юнаци, когато си му врагъ по вѣра. Юначество на коварни похвали малко важи; неприятелскитѣ дарове сѫ омразни. Никакъ не ме радва вѣнецъ, който се увива отъ рѫката на злосторника; защото той тайно въ ума си замисля други злодѣйства. Хвалби ще му пѣѭтъ опечаленитѣ албанци и албанки, на които изби Кузманъ милитѣ родини! Тѣ ще разправятъ славата му, дѣлата му, които и ти си видѣлъ съ очи и тукъ ни разказа. Споредъ клетвата ви, албанецътъ отъ кротки раѝ ще дири дневната си прѣхрана, и само Кузмановиятъ покривъ ще бѫде неприкосновенъ. Нъ тѣзи шумни думи и клетви не ме плашѫтъ; моятъ домъ е свещенъ, и въ него има много орѫжия и барутъ доста, а Неда е достойна мѫжки да ви посрещне. И мнозина други да се стекѫтъ съ васъ, тя, като се надѣва на Божията помощь, смѣло ще ви посрещне, и борбата съ кръвь ще се запечати. Но понеже вие сте носили на рѫцѣ издъхнѫлъ Кузмана и сте извървѣли дълъгъ пѫть, считамъ противозаконно азъ да захванѫ борба
37
[[ страници 37-44 липсват ]]
45
извира изворъ вода, и наоколо отъ край до край шумоли рѣчица; тя се извива и лѫкатуши, катъ змия влѣчуга и влѣче бистра и прозрачна като кристалъ водица. Едвамъ може да проникне до тамъ слънчева лѫча. Тамъ първенъ закукува, върху сѣнчести вѣйки, кукувица, като пролива звукове нѣжни, жални, за да извѣсти пролѣтьта. Тамъ до стари върби, подъ сѣнка, на хладовинка, уморениятъ замисленъ пѫтникъ, като слуша съ възторгъ шуртеньето на водитѣ и чуруликаньето на птицитѣ, не му се ще да си иде. А веселата и засмѣна природа и тя му шепне: „човѣче, остани тукъ още малко!" Тази рътлинка е вѣчно жилище на починѫлитѣ и крие прахътъ на умрѣлитѣ отъ село Галечникъ. Царскитѣ рѫкотворни градини не сѫ тъй привлѣкателни. Само тамъ вирѣе и цъвти ситно и низко подлѣсково цвѣте, емблема на скѫрбь, и гробоветѣ сѫ покрити, като че ли съ пъстро цвѣтенъ килимъ, отъ тѣзи подлѣскови сини цвѣтя: тѣ сѫ тъй на гѫсто поникнѫли, щото нито педя земя може да се види. Пѫтникътъ отдалечъ още, като усѣти приятната миризма, неволно се спира; той забравя, накѫдѣ е потеглилъ. Тамъ често жена съ чернъ убрусъ оплаква наймилото на свѣта. На върха на рътлинката личи мѣжду другитѣ единъ гробъ отъ бѣлъ и чисть мраморъ. Надъ плочата има изящно изваянъ черепъ съ другитѣ емблеми на смъртьта. Подъ мраморния кръсть откъмъ западната страна има отворена дупчица, и вѫтрѣ въ нея блѣщука денѣ и нощѣ кандилце. Тукъ почива Кузманъ капетанъ! Еднажъ въ годината на крайния върхъ отъ рътлинката излизатъ момитѣ отъ Рѣка съ подлѣскови вѣнци и възпѣватъ съ жаленъ гласъ Кузмановата слава. А всѣка вечерь като нощенъ призракъ
46
тамъ ходи дѣвица, облѣчена въ черно расо, погърбавена. Въ рѫка държи маслениче, налива елей и пази денонощно свѣтлинката на кандилцето. Съ подлѣскови цвѣтя тя вѣнчава изящно изваяния теренъ и, като пролива сълзи горещи, съ тихъ гласецъ плаче и нарежда драгия си годеникъ. Това е Мара, дълбоко нажалената Томина дѣвойка. Още сяе хубостьта ѝ подъ расото. Нейниятъ умиленъ погледъ хвърля въ мечти и мисли нѣжната душа на юноша красавецъ. Но на погледа ѝ найясно личи мрачна душевна тѫга, а на лѫчезарното ѝ гладко чело е изобразена напрѣгнѫта дѫлбока скърбь. Тъй люто нажалена тя служи въ Божия домъ като калугерица. А розовиятъ цвѣтъ на нейното лице е поовѣхналъ отъ тѫгата. Чезне тя и линѣе, като восъкъ прѣдъ пламъкъ. Отъ день на день като странѣше повече отъ обществото, тя бѣше все замислена. Тя често си шепнѣше тайнственни думи, а селянитѣ я наричатъ луда.
Слѣпъ просякъ прочутъ пѣвецъ, свирейки на двуструнна гусла, пѣеше тази пѣсень и азъ я записахъ вѣрно.
47
[[ страници 47 и 48 липсват ]]