ПРЕДГОВОР
С настоящия том се открива поредицата пътеписи от XIX в., далеч по-богата и разнообразна, отколкото тази, представена в том I на Френски пътеписи за Балканите. Краят на XVIII в. и началото на XIX в. отбелязват ясна граница в интереса на френските управляващи среди и на френската общественост спрямо Османската империя и спрямо балканските ѝ провинции, където подвластните народи, съзрели като нации, се устремяват един след друг към националното си утвърждаване и политическо освобождение.
Този интерес повече или по-малко отразява позициите на Франция по „Източния въпрос”. [1] А това от своя страна налага отпечатъка си и върху цялата книжнина с пътеписен характер. В зависимост от това в нейното развитие се открояват няколко периода: 1. От началото на века до 40-те му години, когато френската политика засилва натиска си на Балканите. 2. От началото на 40-те години до Кримската война. 3. От Кримската война до „Източната криза”. 4. От началото на 70-те години до Освободителната руско-турска война (1877—1878 г.).
Настоящият том обхваща материали от първия посочен тук период. Крайната му граница, отбелязана с пътеписите на Ами Буе, е условна, тъй като в същите хронологични рамки би трябвало да се включи и друг бележит учен и изследовател на България — О. Викенел, чиито обемисти пътеписи са поставени в следващия том III от „Френски пътеписи за Балканите”. Характерът на материалите в настоящия том позволява да се набележат три основни вътрешни периода, които до известна степен съвпадат с динамиката на френската левантинска и балканска политика: 1. 1800—1815; 2. 1815—1830; 3. 1830—1838. Първият период е свързан с близкоизточната политика на Директорията и Консулството, която довежда до похода на Наполеон в Египет през 1798 г., целящ да наложи френското господство над тази богата и стратегически важна страна. Оттук трябвало да се разшири френското могъщество на Изток, за да се отстрани Англия от доминантните ѝ позиции върху пътя по суша до Индия. Острият конфликт на Франция е главните ѝ политически съперници — Англия, Австрия и Русия, разразил
7
се в Наполеоновите войни срещу тези политически сили, допринася за активирането на френската политика в Европейския Югоизток, засилва интереса на Франция към балканските провинции на османците, в това число и към земите, населени с българи. Още след мира в Кампо-Формио (1797 г.) френската република се свързва съвсем непосредствено със съдбата на този район поради преминаването на Йонийските острови Корфу, Кефалония, Св. Мавър, Зант, Итака и др. под френска власт и създаването от тях на три френски департамента. [2] На този терен във връзка с Наполеоновия поход в Египет, когато Турция потърсва срещу него помощта на Русия и Англия, републиканска Франция се сблъсква с руската военна намеса. Тази намеса слага край на френската власт в йонийските острови. При такава обстановка Франция се оказва на позиции, враждебни на Османска Турция, която в момента се опира на другите френски политически съперници — Русия и Англия. [3] Въоръжените ѝ действия срещу целостта на Турция с похода в Египет, както и установяването на властта ѝ в Йонийските острови насърчават развитието на балканските освободителни движения [4] и привличат по-плътно вниманието на френските ръководни среди върху съдбата на покорените народи в Европейския Югоизток като потенциална опора за френските политически и военни планове тук. Този интерес се засилва през първите години на XIX в. Наполеон променя политиката си спрямо Турция, след като се обявява за император, за да я използува в борбата си срещу могъщите си неприятели — Русия, Австрия и Англия. След упорити дипломатически ходове и обещания за подкрепа с оглед възвръщане османските владения в Крим, Северното Причерноморис и Закавказието Франция успява да тласне Портата към война с Русия в 1806 г. [5] С тези ходове Наполеон разчита да умаломощава силите на руската империя. Едновременно с това в борбата си срещу Австрия той успява да разшири френското господство в балканските провинции под австрийска власт.
След Тилзитския мир (1807 г.) Франция възвръща властта си над Йонийските острови, въвежда военен режим и осъществява преобразования. [6] Подир френско-австрийската война през 1809 г. според Шьонбрунския мирен договор от Австрия биват откъснати Словения, част от Хърватско и Далмация и превърнати във френска провинция Илирия, която съществува до 1813 г. [7] Тази провинция става своего рода преден пост за френската балканска политика, чиято водеща линия е борбата за утвърждаване на френско надмощие в Близкия Изток и поставяне преграда за растящото влияние на Русия всред балканските народи. Опасенията от това влияние и от военната мощ на Русия, която воюва от 1806 г. с Турция, както и амбициозните планове на Бонапарт за разширение на господството му в Европейския Югоизток, са основните потици за
8
провеждане на една голяма френска разузнавателна кампания в балканските провинции, която все още не е проучена сериозно в историографията. От Франция, от провинцията Илирия и през Цариград се явяват френски военни чинове, военни инженери, дипломати и др. в балканските земи, които снемат топографски описания за пропътуваните райони, доставят сведения за пътищата, маршрути за най-използуваните от тях, данни за населените места, укрепителни съоръжения и военния потенциал, съсредоточен в тях. Част от тези материали, които са по облик пътеописания, са поместени в настоящия том. Само един от пътеписите за периода 1800—1815 г. — този на Танкоан — се отличава по характер от останалите — той е плод на едно обикновено пътуване и бележките от него не са събрани с определена задача.
Главните политикостратегически цели на пътеписната информация в повечето материали за този период са причина за оскъдните или неточни в много случаи сведения за населението, за етническия му облик, за броя му и пр. Вниманието на наблюдателите е насочено преди всичко към топографията и подробностите, които представляват някакъв стратегически интерес. Представите за етническия състав на жителите в не един от тези материали с пътеописателен характер не са достатъчно обособени. Немюсюлманското население е представено по верски, а не по народностен принцип, то изцяло се назовава „гръцко”, т. е. източноправославно. В това отношение информацията не надвишава тази в значителна част от пътеписите за XV—XVIII в.
След Виенския конгрес (1815 г.) и особено през 20-те години на века източната политика на Франция се определя от солидарността и към Свещения съюз, към феодално-монархическите сили начело с Русия. [8]
Победите на руската армия по време на войната от 1828—1829 г., подкрепена от въстанието на българите в Южното Черноморие и Странджа [9], и навлизането на руските въоръжени сили в Източна Тракия предизвикват изменения в дотогава лоялното отношение на Франция към Русия. Френските управляващи среди са загрижени от нарастващото руско влияние сред балканските народи и особено във въстанала Гърция, за която Русия се изявява чрез войната като най-действена покровителка. Освен това руските победи правят съвсем близка перспективата над Проливите и Цариград да се установи руско господство. Затова Франция заедно с Англия развива енергична дейност, за да внуши на Високата порта да приеме руския ултиматум, за да се предотврати безусловната капитулация на турците и пълното тържество на Русия. Едновременно с тази позиция, наложена преди всичко от стопанските интереси на френската буржоазия, заинтересована да не допусне руското икономическо съперничество в Близкия Изток, френските уп-
9
равляващи кръгове се придържат и към друга линия: да спечелят опората на Русия с оглед проектите им за завоевание на Алжир.
Част от поместените тук пътеписи за периода от разгрома на Бонапарт до 30-те години на века са твърде тясно свързани с набелязаните насоки във френската политика. Те са плод на нови военнополитически проучвания на българските земи, извършени от висши военни чинове и учени — сътрудници на френското външно министерство. От редица податки в тях личи, че интересът на пътеписците към стратегическите обекти и топографските подробности е насочен с оглед евентуални руски военни операции по време на източната криза, възникнала с гръцкото въстание от 1821 г., както и във връзка с действията .на руските войски през 1828—1829 г. Няколко пътеписа от периода 1815—1830 г. се отделят по облик и съдържание. Те са плод на инцидентни пътувания или обиколки с научна цел. Единствено описанието на Барбие дьо Бокаж не изглежда резултат от лични наблюдения. Но цялата информация, която съдържа то, при това единствена по рода си за този период, е събрана от лица, лично посетили описаните места. В тази група пътеписи ярко се налага на вниманието този на Сейже с богатството и относителната точност на съдържащите се в него сведения и описания. Той е творба на французин, дошъл от руската столица и наблюдаващ със симпатия и уважение победите на руското оръжие, със съчувствие — съдбата на поробеното население в източната част на Балканския полуостров и най-вече на българите, от чиито качества Сейже изразява подчертано възхищение.
Съвсем обособено се отделя и пътеписът на Ришар, който представлява обобщен „Пътеводител” със сведения, набрани от личните пътувания на автора и от достъпната за това време писмена информация.
Последният период, представен в настоящия том от пътеписите на двама бележити французи — поета Алфонс дьо Ламартин и учения д-р Ами Буе, е период, през който френската балканска политика се изразява в усилия за омаломощаване влиянието на Русия в Османската империя, пораснало след Одринския мир (1829 г.) и особено след Ункяр—Искелеския договор (1833 г.) [10]. С оглед на това Франция отново отстоява целостта на Османската империя и е естествено неблагоразположена към националноосвободителните движения на поробеното или зависимо в една или друга степен население в Европейския Югоизток. За осъществяване тези две основни цели в балканската си политика Франция насърчава реформената дейност на султан Махмуд II. Тя се явява като средство, което, осигурявайки права на потиснатите народи, би приглушило националноосвободителното движение и с това би подбило влиянието на Русия, покровителка на поробените християни
10
в турските провинции на Европейския Югоизток, и би осуетило вмешателството на другите европейски държави — също съперници на Франция. Наред с това френските управляващи кръгове полагат усилия да разширят политическото си влияние в Гърция, където се борят със съперничеството на Русия, в дунавските княжества, които до 1834 г. са под руска окупация, приключила в резултат на извънредното дипломатическо давление на Франция и Англия върху Турция и Русия. Отстоявайки целостта на прогнилата вече Османска империя, Юлската монархия не може обаче да пренебрегне размаха на националноосвободителното движение на българите, които ясно изявяват свободолюбивите си стремежи чрез въстаническите опити по време на руско-турската война — 1828—1829, и непосредствено след нея — в 1830 г., [11] както и по време на Велчовата завера в 1835 г. и на селските въстания в Северозападна България през 1835—1837 г. [12] Това равнище на политическа съзнателност долавя Ламартин още в 1833 г., като представя българите „напълно узрели за независимост”. Френските буржоазни кръгове обаче са загрижени България да се запази като подвластна на турците провинция, защото след обособяването на Сирия и Египет тя остава най-богатият обект за експлоатация от страна на западните капитали в пределите на Османската империя. Предотвратяването на откъсването ѝ от имперската цялост налага на френските политически кръгове задачата да се проучи действителното състояние на българските земи и българите, за да се внуши на Портата въвеждането на преобразования, които биха ограничили и осуетили българското освободително движение. С тези позиции и усилия на френските управляващи кръгове се свързват не само резултатите от разузнавателната мисия на френския дипломат Боальоконт [13] през 1834 г. в българските земи, но и големите проучвания на д-р Ами Буе през 1836—1838 г. В съчиненията си той дори определено подчертава, че Франция трябва да използува за целите на своето влияние и политическо господство в Европейския Югоизток обстановката на неразрешими национални противоречия сред подвластните на Турция народи там.
Независимо от политическите цели, които обслужват пътеписните и народописни материали на д-р Ами Буе обаче, те представят най-широката и най-пълна за онова време картина на природните особености, стопански, народностен и поселищен облик на балканските и българските земи. Те до голяма степен правят достояние на световната общественост тежките условия на османския режим — основна причина за съпротивителните и освободителните борби на балканските народи.
Този том бе подготвен с много и продължителни усилия на един компетентен колектив от историци и преводачи. Основният подбор на източниците бе извършен от Б. Цветкова. Тя продължително работи в Архивите на френската сухопътна армия
11
в двореца Венсен — Париж, в Архивите на френското външно-министерство и в редица парижки библиотеки. Оттам тя издири и донесе около 2000 кадъра ръкописни и други източници за периода 1800—1878 г. Известно количество копия от някои материали, съхранявани в архивите на Венсен, донесе и К. Възвъзова. За отзивчивостта на сътрудниците при работата в този архив и особено на г-жа Комб им изразявам тук признателността си. Основното оформяне и редакция на тома осъществи Б. Цветкова. Речникът на термините и по-старите думи, както и показалецът на личните имена, е в голямата си част дело на Б. Цветкова. В него има участие и К. Възвъзова. Показалецът на географските наименования е дело на П. Коледаров и Ел. Коледарова. Предметният показалец състави Д. Икономова. Библиографията е подготвена от М. Кайнарова, която извърши и редица биографични и библиографски справки по целия том. Автор на маршрутните карти е П. Коледаров.
Изясняването на ботаническите термини е дело на Б. Китанов, комуто благодаря за съдействието.
При уточняване на някои албански думи в текстовете са ползувани и консултациите на А. Кацори, преподавател по албански език в Софийския университет, комуто също благодаря. Дължа благодарност за доставянето на редица стари издания на пътеписи, липсващи у нас, на Народната библиотека „Кирил и Методий”, София.
Признателна съм на френския академик М. Мола, който ни оказа съдействие да проникнем и съберем материали и информация от някои парижки архиви и библиотеки, както и на френската историчка д-р Кр. ВиленТандоси, научен сътрудник в IV секция на Ecole Pratique des Hautes Etudes à la Sorbonne, за някои доставени от нея фотокопия на един от източниците.
София, юни, 1979
Б. Цветкова