Френски пътеписи за Балканите, XIX в.

Съст. и ред. Бистра Цветкова

 

20. Д-Р АМИ БУЕ. Сборник с маршрути от Европейска Турция /1836, 1837, 1838/

(Dr Ami Boue, Recuel ditineraires dans la Turquie d’Europe)

 

ЦЕНТРАЛНА ТУРЦИЯ, МАКЕДОНИЯ И ГОРНА АЛБАНИЯ

 

16. МАРШРУТ ОТ КОНСТАНТИНОПОЛ ДО СКУТАРИ В АЛБАНИЯ ПРЕЗ БАНЯ, ДУБНИЦА, КЮСТЕНДИЛ, УСКУБ, КАЛКАНДЕЛ, ШАР, ПРИЗРЕН И В СТРАНАТА НА МИРЕДИТИТЕ [348]

 

Вече дадохме подробности за пътя от Константинопол до Филипополи и Татар-Базарджик (вж. маршрут № 2). Ще направим само забележката, че изгледът на Родопа и Балкана е по-благоприятен за този, който идва от Стамбул, отколкото за пътника, отиващ от София за Константинопол. И действително с напредването от изток към запад склоновете и красотите на Родопа се разкриват постепенно и накрая се прибавят красотите на Високия Балкан и проходите Киз-Дербенд и Траянова врата. Като се пътува в обратна посока обаче, се тръгва от средата на тази красива природа и с всяка стъпка се приближава все повече към обезлесени или блатисти равнини. Дори красивият амфитеатър на Родопа остава встрани, ако пътникът не си направи труд да обърне главата си, за да забрави тъжната гледка, която е пред него.

 

На 1 левга западно от Татар-Базарджик е село Ченгел [349], а 1/2 левга по-нататък — село Демирджи (от желязо) [350], където се преминава един поток, идващ от югоизток. След това трябва да се прекоси блатиста местност, където на 1/2 левга от Демирджи тече потокът Елидере, или Чепина. Той извира зад първата северна верига на Родопа и тече от северозапад към югозапад, след което завива към Чепина на североизток и по-долу в него се влива един голям приток, течащ почти запад—изток. Тази долина Чепина служи за отиване от Татар-Базарджик до Разлог през Чепина, Белова и планината между тази клисура и клисурата на Йокурут [351]. В продължение на дванадесетина минути се намирахме сред истинско, доста дълбоко блато — толкова странен път, че вероятно се използува само за съкратяване на пътя. На 3 левги от Татар-Базарджик се излиза най-после от оризищата и блатата на Западна Тракия и с голямо удоволствие пътникът вижда отново дъбовите гори. На 1 левга северно от пътя оставяме Сарамбей, където пашата на Татар-Базарджик има лятна къща. Деспото-Даг все повече се скрива от погледа, докато останат да се виждат само последните му пред

 

392

 

 

планини, в чието подножие се пътува. Хемус от своя страна губи от величината си, понеже вече се виждат само върховете му на фона на височините, които разделят тези две вериги една от друга.

 

При изхода от малкия Киз-Дербенд (Момина клисура) на 4 левги от Татар-Базарджик има една котловина с най-хубави насаждения: лозя, овощни градини, прекрасни орехи разкрасяват гледката. Само видът на тези дървета освежава пътника, ла когото от Константинопол дотук сянката е била най-голяма рядкост. Едно или две български села се крият в съседство и в началото на прохода е уединената странноприемница Йени-Хан (новата странноприемница). С изненада открихме там до общата стая една танцова зала, поддържана от няколко дървени колони, с площадка и пейки наоколо. На пушечен изстрел разстояние има пост с албански стражари, разположен върху скала край брега на потока Киз-Дербенд или на Марица. Този проход, дълъг повече от 3 левги, прилича на канал и на много места е обграден с отвесни скали. Минава от изток към запад и на 3 1/2 левги пред Баня [352] завива на север, след което отново приема първата си посока, но остава истински проход само до оттатък Габрова. Марица се пресича два пъти по мостове без перила.

 

На 3/4 час от Йени-Хан е разположен втори стражеви пост, а по-нататък — българското село Киз-Кьой (момино село). Това село има само една черква и десетина къщи, понеже е било разрушено при преминаването на войски по време на война. Южно от него се издигат гористи планини, високи 800 фута, докато на север планините са само 200 до 300 фута. Срещнахме двадесетина български каруци, които отвеждаха албански семейства в Гилан и Метохия. Те били изселени поради бунт през 1834 или 1835 г. в околностите на Татар-Базарджик. Тези хора вече получили опрощение и повечето от тях, общо 5000 души, се били завърнали по бащините си огнища в Горна Албания и Западна Мизия.

 

На 1/2 левга от Киз-Кьой има мост над поток, идващ от планините Деспото-Даг, а на 3 1/2 левги пред Баня има трети стражеви пост, край който се забелязват гранитни блокове. Пред махалата Габрова, или Габровица, се пресича по мост друга планинска река, идваща също от юг. Стражеви пост се намира в това селище, което, така да се каже, е ключ на този важен проход, който носи епитетът малък, за да се различава от големия Киз-Дербенд в Родопа. Оттам пътят се насочва на север, пресича по мост една планинска река, идваща от северозапад, за да навлезе след това на запад в долина, която е насочена запад— изток, т. е. успоредно на долината Киз-Дербенд. Последната част от пътя минава през обработена местност с житни ниви или ливади. Планините на север са 400 до 600 фута, докато на юг се вижда отново целият красив Деспото-Даг с високите си върхове,

 

393

 

 

яо които се беше запазил още малко сняг в края на юли. Край пътя има един разрушен караул и един друг се вижда отсам Марица (тур. Меридже).

 

Баня, на 1791 фута височина и на 9 часа от Татар-Базарджик, е скрита от погледа поради многото дървета в малкия ѝ басейн. Баня е село със 150 къщи или 400 до 500 жители. Има една джамия, часовникова кула и конак, където живее агата. Тъй като постът предлага само едно негодно помещение за път лика, отправихме се към агата, който ни настани у един български селянин. Двете бани с минерална сярна вода са в източния край на селото отсам гробищата. Сториха ми се по-чисти от баните в Айдос. Температурата на водата е от 44 до 45°.

 

Има няколко пътя, за да се отиде от Баня до Ихтиман, който е само на 4 левги и от Баня го отделят малки планини с полегати склонове. Единият път минава край стопанството, или чифлика, разположен върху южния склон на гористи хребети, които трябва да се пресекат, за да се слезе в равнината на Ихтиман. Другият път пресича планината малко по на изток от Шаруци или край един друг чифлик и Батак-Банесе, или блато с топла вода, което е на 2 1/2 левги от Баня. Тези два пътя изкачват планините постепенно, по пътеки в чакълеста гранитна почва, но се спускат в равнината на Ихтиман през скалиста и много стръмна урва. При излаза ѝ се намира турската махала Каябабке [353], откъдето трябва да се премине само през ниви и ливади, за да се стигне в Ихтиман, за което е необходим половин час. Картите посочват грешно разстоянието между Баня н Ихтиман и дори местоположението на тези две селища. Баня е малко пò на север.

 

Зад Баня в Родопа има дълбоки и живописни пропасти, през една от които се промъква Марица, тъй като изворите ѝ са западно от махалата Михала [354]. Тази пукнатина се използува също за проникване по-навътре в Родопа и особено за да се стигне отсам първата верига на Родопа долината на Йокурут и Разлог в долината на Белица. Тези две планински реки при сливането си в Ситанград образуват Карасу, или Места, която тече към Неврекоп.

 

Що се отнася до пътя от Баня за Самоков, той възлиза на запад от първото градче в подножието на Родопа по долината, в която тече главният приток на Марица. Там се срещат извори, съдържащи желязо, и накрая се минава от района на дъбовете и буките в района на боровете (P. Brucia), които покриват прелеза между Баня и Самоков. При това изкачване пътят се превръща в пътека, издълбана от дъждовните води в ерозирана гранитна почва. От караула горе в прелеза на 3135 фута височина има великолепен изглед към Деспото-Даг и западната и част — Рило-Даг. Не може да се види по-красива планина, защото тя няма тези предпланини, които много често прикриват другите планини. Тя се издига цялата изведнаж като стена, ук-

 

394

 

 

расена с гори, до зоната, където снегът трудно изчезва напълно и през лятото. Един приток на Големия Искер се минава по брод на 1 1/2 левги пред Самоков близо до Сиполче [355]. Трябва да се върви нагоре по течението на тази планинска река известно време, за да се стигне втори прелез, откъдето слизането в долината на Големия Искер и басейна на Самоков става постепенно през местност без гори и покрита с пасища. Стъпва се върху черен блестящ пясък или върху кафява глина, която крие много микроскопични кристали или частици от железен окис. Основният терен е шистозен.

 

Самоков, или Самаков, на 1800 фута височина и на 4 часа от Баня, е малък български град с 4000 до 5000 жители и къщи предимно от дърво. Той има доста обширно гробище, няколко джамии, конак на аянина и известен брой сносни дюкяни. Южно от Самоков в Родопа се отваря обширна клисура, която пресича посоката му под прав ъгъл и чието дъно се вижда много по-добре, отколкото на клисурата южно от Баня. От тази вдлъбнатина излиза Искер (Искра) под много остър ъгъл по отношение посоката на веригата. Тази река се образува от четири потока, които се сливат под махалата Ширпкьой [356]. Потокът, който идва от юг, извира във високата Демиркапу-Тепеси (връх на желязната врата), а другите се спускат от планината Рило. Най-големият поток, идващ от югозапад, води за прохода, където се намира вододелът на неговите води и на водите на Каленска-риека, която тече към манастира Рило. Г. Викенел изглежда, че е открил малко езеро в началото на последния поток. Може също да се отиде от Ширпкьой през планината на изток към изворите на Марица и до Михала.

 

От Самоков може да се отиде до Ихтиман през планината и да се слезе в София, като се върви по течението на Големия Искер до Грублиан. Този последен път се изминава за 8 1/2 до 9 часа, а първият — за четири.

 

Големият Искер (Голема Искра) се минава по брод западно от Самоков и отсам града има обширна напоена равнина, също изпълнена с минерали, съдържащи оксидирано желязо. Там се намират много железни леярни. (Вж. моята Turquie, T. 3, с. 64). След като се премине равнината, трябва да се прекоси друга планина, за да се навлезе в едни вид басейн източно от Дубница. Тази планина, както и планината между Баня и Самоков, се свързва с Родопа под формата на ниска предпланина, но пътят там е направен за коли. На 1 1/2 левги от Самоков има уединен хан, където се започва изкачване по тясна и слабо залесена с дъбове долина. След 1 1/2 левги има друг хан и на 3 1/2 левги от Самоков се стига до караул при прохода на 3115 фута височина, или 1315 фута на Самоков. Оттам продължително спускане по продължение на една друга планинска река по добре трасиран път води до уединената странноприемница Гибран-Хан (на 2259 фута). Встрани се намират стражеви

 

395

 

 

пост и няколко дървета край един ручей. Там прекарахме много добре нощта.

 

Една наносна равнина се простира оттам до Дубница, свършва в подножието на стената на Рило-Даг и се изкачва със съвсем слаб наклон към височините, които се забелязват далеч на север. Там се пътува по северния бряг на Царина през пасища или ниви и се пресича реката близо до Дубница, където трябва да се мине през малък пролом от сиенитни скали пред града.

 

Дубница, на 1725 фута височина и на 7 часа от Самоков, е открит български и турски град с около 2000 къщи, или 7000 до 8000 души. Тя е твърде дълга, но много тясна, понеже е разположена в неширока долина, напоявана от потока Царина (тур. Джерина), (Джерма на г. Викенел), който се спуска от височините зад Гибран-Хан. При западния вход на града има една уединена и порутена сграда, която служи за порта и в първия ѝ етаж е стражата. Има много малки джамии и пред две от тях има чешми, обградени с беседки и пейки. Базар няма, но дюкяните са доста. Улиците са лошо настлани и когато не е валяло, остават дълго време мръсни. Войводата има конак, доста обширен, близо до Царина. На северозапад от града се издигат хълмчета с лозя, които украсяват и подножието на Рило-Даг, но останалата околност на града се състои от скалисти, безплодни хълмове, обрасли с тръни.

 

Войводата на Дубница ни се стори млад човек, не твърде достоен да заема това място, но кадията, изглежда, управляваше отчасти и вместо него. Навсякъде ни говореха за лошото: му управление. Оплакваха се от грабителства, дори от жестокости и преди всичко от липсата на обществена сигурност, което не беше така в пашалъците на Андринопол и на Ускуб. Твърдейки, че имало разбойници в Родопа и главно южно от Джумая, той ни попречи тогава да направим прехода през планината Крешна, където ние след шест седмици минахме съвсем сами без произшествие. Освен това той ни даде охрана от шест гавази, за да посетим манастира Рило, което беше съвсем ненужно, тъй като ние си имахме двама гавази освен нашите хора. Така свитата ни възлезе на 12 души.

 

Отидохме да преспим на 5 левги от Дубница в село Рило. което вече спада към манастира със същото име. Пътят минава през обработената долина на Царина, обградена от север с малки хълмове, докато на юг в подножието на Рило-Даг има ниски предпланини от наносни материи. Склоновете на тези хълмове, издигащи се на няколкостотин стъпки, са покрити отчасти с лозя, главно пред Дубница. Потокът лъкатуши в долината и се влива в Стримон на около 3 левги от Дубница.

 

След два часа пътуване се спряхме да пием вода в два уединени хана, единствените жилища по този път, и започнахме да се катерим вляво по предпланините от пясък и чакъл, които

 

396

 

 

и около западния край на Рило-Планина образуват нещо като площадки, повече или по-малко широки и високи 200 до 300 фута. Пресякохме след това косо на югозапад това плато, в което поройните води бяха издълбали твърде дълбоки бразди, така че дори при изкачването на един хребет между две урви беше останало място точно колкото за пътя. Сухи пасища и няколко бедни ниви покриваха това плато, заемащо триъгълна площ между долината на Стримон с посока юг—север и долината на Рило-Риека, която тече от изток на запад.

 

С удоволствие напускаме тези височини, за да навлезем по съвсем слаб наклон в плодородната и красива долина на Рило и на Мошена, където се виждат само царевични ниви и лозя. В тази долина на Рилска-Риека освен тези две села се намира и една махала с минаре край пътя от Джумая за Дубница. Според една могила и гръцки и римски монети, намерени по тези места, изглежда, като че ли в миналото е имало някакво градче в тази напълно обезлесена котловина.

 

В селото Рило (отвор) [*] бяхме настанени у много добри хора. Жената беше още цялата наранена от ударите, които ѝ нанесъл гавазинът, придружаващ бирниците, както тя казваше. Можахме да се разпределим — едни в двете стан, други на чардака, и се нахранихме отлично в страната на лакомствата. Свещеникът на селото, едър монах от Рило, дойде да ни посети предложи да ни придружи на сутринта до манастира; смееше се, като ни видя последвани от толкова лоши негодяи. Българските селяни ни се сториха добре хранени и добре облечени и тяхната жизнерадост ни хареса извънредно много.

 

Зад Рило, или източно от селото, планинската река излиза през един толкова тесен пролом, че отначало човек не може да он представи как би могло да се проникне през него и тези планини. Огромни конгломератни скали, както при Рижи в Швейцария, представляват пазачите на тази врата към Рило-Даг. Проломът се преминава по каменист път, доста издишат над реката, след това се навлиза в дъбови гори, които покриват тази тясна долина, както и всички склонове на планината. Този пролом първи от изток на запад без много извивки. Два пъти се пресича планинската река по дървени мостове, като първо се първи по продължение на южния ѝ бряг, а след това — по отсрещния. На около 1 1/4 часа от село Рило се минава под няколко жалки колиби на селяни, наричани Пастра. Една жена беше наляла вода от потока и щом нашите гавази я забелязаха, заповядаха ѝ да отиде да намери една стомна, за да им донесе да пият. Пиха всички наред. Четвърт час по-нататък в Рилска-Риека се влива от север потокът от затворената долина на Велика. На 2 1/2 часа от село Рило стигнахме голям чифлик, принадлежащ на мана-

 

 

*. В Сърбия има също едно село с име Рилнидо на Дежева в околия Чачак, на която са подчинени 15 махали с 80 къщи и 625 жители.

 

397

 

 

стира и обграден със стени, с обширен двор, пристройки и една главна сграда. Вече се намирахме само на 3 левги от манастира. По-нататък планинската река Рило се разделя на две, а именно Ямбеска-Риека, идваща от югоизток, и Каленска-Риека — от изток-североизток. Първата река тече между Арисваница и Демир-Кару-Тепеси и долината ѝ е пътят, по който може да се достигне през един висок прелез между тези две планини планинската река Белица, Разлог или Банишко [357]. Като оставихме тази клисура вдясно, тръгнахме по течението на Келнска-Риека нагоре и я пресякохме по дървен мост, край който приготовляваха дървени въглища за манастира. Горската растителност се измени и постепенно се бяхме изкачили до района на буките, след които скоро последваха елите и листвениците.

 

След раздвояването на долините пътят стана широк и подходящ за коли и с удоволствие се забелязваше, че монасите се грижеха за поддържането му. С една дума, приближаването към манастира напомняше напълно наближаването към прочутите манастири в Европа. Край пътя видяхме чешма и място за почивка и молитви, където монасите вероятно идват да се разхождат. Най-после забелязахме стените на манастира — като че ли преграждаха цялата тясна долина сред гора от ели и между високи планини с тревисти или скалисти хребети. От село Рило дотук бяхме преминали един склон, чиято височина възлизаше на близо 2200 фута.

 

Гавазите ни известиха благополучното ни пристигане със залп от пушките си и скоро чухме звънът на манастирските камбани. Архимандритът и старшите монаси излязоха да ни посрещнат с пълното си облекло — главите покрити с черните им власеници. Като преминахме огромната порта на манастира, всички бяхме смаяни от просторния двор, обграден с огромна каменна сграда на три етажа — действително великолепна за страната и каквато не може да се види никъде в цяла Турция, освен може би в планината Атос. Това толкова внезапно преминаване от една страна, очевидно под нивото на европейската цивилизация, в едно средище, което ни пренасяше мислено у нас, ни се стори вълшебство и ни накара да се замислим за действителната полза, която манастирите са оказали някога в Европа за развитието на изкуствата, науките и цивилизацията изобщо.

 

Като разглеждахме подробно това общежитие на 150 монаси и техните прислужници, продължихме да откриваме много неща, които не съществуват или дори са непознати в заобикалящата го страна. Видяхме дъскорезница, тухларница и един гръцки дърворезбар, който същевременно и позлатяваше. Приемните стаи бяха украсени с рисунки, странни наистина, но те показваха също така добре, както цветните орнаменти по сводовете на сградата, че монасите имаха по-изтънчен или по-свободен вкус от богатите хора в съседните градове. В манастира

 

398

 

 

видяхме и няколко стари здравеняци, които стояха там, за да го защищават срещу разбойници, и които в очите на турците биха могли понякога да минат за хайдути.

 

Тъй като на друго място сме описвали манастира (вж. моята Turquie, т. 3, с. 462), ще преминем веднага към посрещането ни. Разпределиха ни в три много чисти и постлани с килими стаи. Обслужваха ни двама младежи, които се учеха за монаси. Нашите гавази си избраха сами една стая под нас и недоволни, че се отнасяха много добре към тях, обиждаха монасите и счупиха прозорците от чиста завист за този разкош, от който бяха лишени у дома си. В края на 24-те часа счетохме за разумно да ги отпратим, за да предотвратим повече безредия. За всеки случай се съветвахме с архимандрита, който ни препоръча да обясним добре на началника им защо ги връщаме, за да не може да припишат това на неговото зложелателство и от това да пострада манастирът. Такова беше още неполитичното поведение на низшите агенти на пашите спрямо монасите, които те по много причини би трябвало да щадят. За нас стана очевидно, че войводата с голямо удоволствие се е освободил от тегобата да плаща няколко дни на тези гавази, като ги прехвърли на нас.

 

Направихме удоволствие на монасите, като присъствувахме на една служба, по време на която се молеха за княз Милош и семейството му, понеже с нас беше един доктор на този княз, а князът неотдавна подарил на манастира две камбани. Монасите изглеждаха много доволни, като виждаха европейци от Запада да проявяват пред очите на турците своето уважение към Източната църква. Архимандритът на манастира ни се стори човек образован до известна степен, т. е. макар и да не беше това, което у нас наричат просветен, то изглежда, че познаваше света и притежаваше дълбоки знания предимно за своите интереси, за интересите на своята общност и на българите изобщо. Той самият беше от българска народност, а не грък, както се случва в други манастири. Той ни осведоми, че манастирътвече е бил опожаряван три пъти — по случайност или поради злобата на част от турците. Всеки път намирали значителни суми, необходими за възстановяването на сградата. Изгорен, мисля, през 1834 г., той е бил построен наново през 1836 г. дори старата черква е била заместена с паметник, достоен да бъде издигнат в някой град и украсен с 12 големи колони от бял мрамор или черен амфиболит. Всички християни от Македония н Румелия са спомогнали за това дело, но сумите, събрани извън Турция и главно в Русия, са допринесли много за придаване на този манастир великолепие, което да заслепява турските пласти. На пръв поглед не може да се изчислят по-малко от 800 000 сребърни франка, необходими за построяването на толкова много сгради. При това трябва да се каже, че тук работ-

 

399

 

 

ната ръка е много евтина и има на разположение дървен материал, камък, мрамор и глина за тухли и керемиди.

 

През източната порта на манастира един поток се спуска от северната част на планината. Там е направена беседка, за да служи като място за почивка на монасите, а наблизо има няколко къщи, обитавани от работниците, и стопански постройки. По-далеч на изток, на 1/2 час от манастира, има друга планинска река със същата посока, като първата. Подалпийски поляни ограждат главното водно течение. Като се изкачва по-нагоре по долината, се навлиза в елови гори, над които на север и юг се издигат големи отвесни скали. На 3/4 час от манастира се намират мраморните кариери в подножието на планината на север и оттам остава само 1/2 левга до прохода, който води в долината, излизаща към долината на Искер към Самоков.

 

Ако, напротив, се потегли от манастира на североизток, трябва да се изкачват в продължение на 3/4 час стръмни склонове, а след това остава само да се преминат няколко полегати ливади, изпъстрени с цветя, за да се стигнат скалистите и изпъкнали върхове на Рило-Даг. Те запазват снежните си преспи и през юли и са високи около 7000 до 7800 фута или 3200 фута над манастира. От тези хребети погледът обхваща част от Югоизточна Мизия, планината Витош, Високия Балкан и част от Западна Родопа, като някои твърдят, че можело да се забележи дори низината на Филипопол. Г. Викенел е дал представа за един от тези изгледи непосредствено над манастира. (Mém. soc. géol. de Fr. 1844, t. c. 224).

 

Като ce върнахме в Дубница, поехме пътя за Костендил, който върви по продължение на южния бряг на потока, почти пресъхващ през лятото, а на по-малко от час преди града го пресича. Този път е твърде кален, когато вали, понеже планинските води не се оттичат от него. След това се преминават ниски хълмове, покрити с лозя, а отсам се намира ханът Бинек-Таши (странноприемница на камъка за качване на кон). На това място пътят се разделя: единият отива на север за Радомир през Побовдол, а другият — на северозапад за Костендил. След като се мине през няколко ниви, пресича се пресушеното през лятото корито на потока, който се спуска от долината на Побовдол, и пътуването продължава в равнина, широка около 1 левга и обградена от всички страни с ридове. Източно от тази котловина, малко по-висока от Дубница, ниският хребет, простиращ се от Дубница до Побовдол, е напълно обезлесен и скалист. На север се издига голямо възвишение от варовичнп скали, докато на северозапад към Вербовниц само хълмове с полегати склонове отделят споменатата равнина от котловината на Костендил.

 

За да се стигне до този град или по-скоро до уединения хан Козница, може да се следват два пътя. Най-лесен е коларският път, който върви по неусетен наклон до Вербовниц [358], от-

 

400

 

 

където се изкачва по малък склон до обширно голо плато на около 2200 фута височина, или на 475 фута над Дубница, и 125 фута над Костендил. Стръмно спускане, повече от двойно, отколкото изкачването, отвежда пътника от тази височина в Козница-Хан [359], който се намира на около 1 1/2левги от Вербовниц. Ако, напротив, се мине през варовичната могила северозападно от това село, се върви нагоре през поляни, докато се стигне малка урва, по чиито брегове се вие пътека, направена единствено за конници. От върха на могилата на 2425 фута се разкрива широк поглед към всички околности и особено към дългия, надвесен хребет на планината Конво, отделяща Радомирската низина от тези на Костендил и Дубница. Хоризонтът е ограден величествено на изток от високата планина Витош над София, на юг — от заснежената верига на Перин-Даг и на югоизток — от дългия и масивен хребет на Рило-Даг. Един пролом, или пропаст, спускаща се между стръмните склонове на Рило-Даг южно от Дубница, представляваща красива гледка, особено в сравнение с пояса на лозята в подножието на тези планини. От друга страна, тази картина придобива извънредно великолепие поради внезапното прекъсване на стената на Рило-Даг, срещу сливането на Царина и Стримон, и от Перин-Даг, явяващ се на втори план в далечината, а отсам — зелената маса на планините.

 

От това възвишение се слиза в долината на Козница, покрита с поляни. Върви се продължително по южния ѝ скалист бряг. Малка планинска река, извираща от север и североизток, тече в тази долина от изток на запад и минава край Козница-Хан. Тази странноприемница представлява само една колиба, пред която вместо салон има беседка от клони и шума под една красива върба. Една рогозка служи за сядане и кратък отдих. От това място се изкачват малки възвишения северно от долината н като се завие на запад, скоро се вижда Стримон, който при излизане от равнината на Костендил извива на юг и на 1/2 левга западно от Козница-Хан навлиза в проломи, за да премине ниските хълмове, които разделят басейните на Костендил и Джумая.

 

Стримон се пресича по стар каменен мост с твърде тежка конструкция и доста извит. Отсам се намира махалата Шетирца [360], откъдето до Костендил остава да се изминат само две левги през отчасти обработена равнина. Минава се край Терновлак и на 1 левга пред Костендил — край село Багрен (Багренц на картите), където тече един ручей, който се влива в Стримон. Пътят върви отначало на северозапад, а след това завива на запад. Недалеч от града срещнахме туркини на коне, едната от които беше с открито, много бяло лице. Следваше я един слуга пеш и вероятно отиваше да проверява нивите си. Други дами даваха нареждания в съседните имения.

 

Костендил, произнасяно също Гиостендил, на 6 1/2 часа от Дубница, е многолюден град с 5000 до 6000 жители българи и

 

401

 

 

мюсюлмани. Забелязват се доста джамии, една часовникова кула и голям брой дюкяни. Изглежда, че преобладават предимно оръжейниците и ковачите. Има няколко бани с минерална сероводородна вода, чиито седем извора имат температура от 48 до 58 1/2 °R . Този град, обиколен от запад и изток с гробища, е разположен непосредствено до северното подножие на оголен хребет или на предпланина от гористите планини, намиращи се по на юг. Ако се съди по останките от строежи в лозята на възвишението, високо около 300 стъпки, изглежда вероятно Юстиниана секунда да е била разположена, поне по-голямата ѝ част, южно над сегашния град. Новият град се е образувал по-късно, като около минералните извори постепенно се изграждали жилища. Стримон е на четвърт левга от града и отсам се издига стръмната планина Коняво (произнасяно Коняво), чийто връх е плосък и слабо залесен. От Костендил се вижда обширната долина, през която Стримон слиза от зеленеещата се равнина на Радомир в по-дълбоката котловина на Костендил. Планините, обграждащи това криволичещо корито, изглеждат като ниски хълмове. В подножието на Коняво, североизточно от Костендил, се намира село Сервеняно [361]. Широкият поглед от билото на Коняво е описан от г. Викенел. (Мега. Soc. géol. de Fr. 184, N. S., т. 1, c. 218.) Равнината на Стримон, в по-голямата си част обработена, трябва да е широка 1 до 1 1/2 левги и дълга 3 левги. Тя е напълно обезлесена и има овална форма, в югоизточната ѝ част извита под прав ъгъл, докато западно от Костендил продължава с неусетен наклон към ниския проход, който води от този град в басейна на Бистрица.

 

В Костендил ни настаниха у един любезен българин, който ни отстъпи къщата си. Една голяма стая с килим, един просторен и чист чардак, двор с една черница, навес с големи линове за гроздобер — оставиха ни всичко за наше голямо удобство. Аянинът на селището, старият Лиман бей, роднина на пашата на Ускуб, ни прие много любезно един път в дивана си, а другия път, без церемонии, на нисък дървен одър на чардака му. Присъствието ни не го смути никак да реши с няколко думи някакъв спор между един българин и един турчин. Този добър старец, изглежда, имаше определен вкус към музиката, защото притежаваше цяла сбирка от часовници, будилници и музикални кутийки. Той наредил да упражняват албанските и турските новобранци в двора му и бойните им възгласи огласяваха чардака му. След посещението ни в 1836 г. Костендил е бил отделен от пашалъка на Ускуб, за да бъде присъединен към пашалъка на Ниш.

 

Костендил се намира на пресичането само на два пътя, а именно този, който описахме, и пътя за Радомир. Последният пресича през брод Стримон при Коняво и върви покрай реката, като минава през големия отвор между планината Коняво и обраслите с дъбове планини към Бистрица. От друга страна,

 

402

 

 

като се изкачва южно от Костендил по обезлесените височини, става очевидно, че в тази посока има само поредица от предимно гористи и непознати планини, чиято най-малка височина превишава 2000 фута, а най-голямата — 3000 до 4000 фута. Те заемат цялото огромно бяло поле на картата на г. Киперт между Дованица и Плашкавица и оттам водят началото си поне денет големи водни течения, между които Брегалница, Бистрица, Сушица и т. н. Посоката на тези планински гребени е същата, както на Родопа и Плашкавица. Дованица би трябвало да има тази посока в картата на г. Киперт. Там предстои да се щ крива един малък свят от български села. Във всеки случай местността е планинска и необитавана или има хайдути, защото иначе османците, както и пощата, не биха правили след Дубница огромната обиколка през Костендил и Егри-Паланка, за да отидат в Каратова.

 

Необходимо е около час, за да се премине от Костендил проходът, който води в долината на Бистрица. Този необработен склон е покрит със скални отломъци. Малък поток се спуска от прохода, до който се стига по път, проходим за каруци. Истинското изкачване продължава само четвърт час, след което се преминава проходът, който се намира под един стражеви пост. Около прохода има само разпръснати групи дървета. Той е на височина 2480 фута или на 630 фута над Костендил.

 

Бързо и съвсем полегато спускане води от този проход до река Бистрица, която влачи от юг или юг-югозапад към север или север-североизток водите си в корито, изпълнено с отломъци от гранитни скали. Пресича се по лош дървен мост, край Юйто има уединен хан, наричан според г. Викенел Герлена. Бистрица вече не се вижда, а изворите ѝ още не са точно открити. Те се намират на юг сред група гористи планини, чиито заострени конични върхове са високи и много приближени един до друг. Някои от тях се състоят от гранитни скали. Част от тези потоци може също да идват от източния склон на Дованица. От друга страна, Бистрица нараства на север от планинските реки, спускащи се от Курбецка-Планина, и достига Стримон посредством голям завой през проломи, насочени запад — изток и северно от прохода между Костендил и равнината, с която се занимаваме. Отворената котловина на Бистрица с на 2280 фута височина, дълга е около 2 левги и широка — повече от една левга. Из поляните на този малък басейн без села минахме близо до два изоставени хана и срещнахме един евреин, облечен по европейски, който пътуваше пеш от Скутари в Албания за Букурещ.

 

Преминаването на хребета между тази низина и долината на Егридере-Су, или на славянски Крива-Риека (виеща се река), представлява напълно непроходим за каруци преход, като западната страна е още по-непроходима, отколкото срещуположният склон. Ако между Костендил и Бистрица трябва да се

 

403

 

 

премине само една височина около 600 фута, то този проход Двелабердан [362] (? може би Биелобърдо) е на повече от 800 фута над Бистрица и на 1362 фута над Егри-Паланка. Над това малко плато се възвисяват на около 100 фута гористи хребети. По стръмните му склонове се вият пътеки, които от западната страна са дълбоко изкопани и с голям наклон. Освен това този път, много прашен през лятото поради ронливостта на шис-тозните скали, през зимата става много кален. След около 3/4 левга се стига до върха на гребена, покрит с поляни, и се слиза през дъбови гори. По-високите планини южно и югозападно от изворите на Егридере са покрити целите с кичести гори, а съседният хребет пречи на погледа към север.

 

Егридере се спуска югоизточно под връх Дованица от най-малко 4000 фута височина, където г. Викенел казва, че е виждал снежни петна на 28 юни, и тече в дълбоко и тясно корито. Пътува се ту по единия, ту по другия бряг на потока в посока запад-югозапад. Пътят нататък до Калкандел става отново проходим за каруци. Няколко малки ручеи се вливат от юг в тази долинка и един от тях, на 1 левга пред Егри-Паланка, ни направи впечатление с жълтия цвят на водата си, която служи за промиване на съдържащи желязо скали. Сред тези дъбови и букови гори и тази толкова дива природа са се установили няколко малки махали, скрити във високи клисури поради минералното богатство на планините. Там дори се намира една железодсбивна фабрика в една долинка на повече от една левга югоизточно от Егридере. Тези рудни залежи вероятно са във връзка със съседните гранитни или порфирни скали. (Вж. моята Turquie , т. 3, с. 61.) На 1 левга пред Егри-Паланка има един хан.

 

Егри-Паланка, на 1700 фута височина и на 7 часа от Костендил, е голям градец с 2000 до 3000 души, и заема доста дълга площ, пресечена от потока на долината, който тук тече от север-североизток към юг-югоизток. По главната улица се виждат предимно дюкяни на оръжейници, на производители на подкови и навсякъде — железни пръти. Има много чешми, кафенета и някои къщи са украсени отпред с лози. Бяхме много добре настанени у добри българи, които правеха всичко възможно, за да ни задоволят. Муртасан бей, аянинът на селището, белобрад старец, ни прие край входа на двора си, седнал на одър под лозова сянка. Беше облечен напълно по турски, но не носеше фес.

 

Егри-Паланка е място изобилно снабдено с прекрасна изворна вода и жителите са довели изкуствено вода по улеи от планината Мартиница, намираща се на юг. По-долните склонове на тази планина са много стръмни, както на повечето тесни долини, които в същност са само пукнатини, но след като вед-наж се отмине тази част, до билото остават още няколко наклонени тераси, обрасли с гори и ливади. По тези височини забе-

 

404

 

 

лязахме много стада и няколко отделни жилища в една клисура южно от Егри-Паланка.

 

Изгледът от тези височини е твърде приятен. Точно насреща, на север, планините с най-малко 2700 фута височина образуват истински амфитеатър, сред който се забелязват предимно много малки конични възвишения, вероятно вулканични, а сред горите — махали, ниви и пасища. На изток хоризонтът е обграден от хребетите, които образуват продължението на тези, къ-дпо се намираме, и които са малко по-ниски от северните, докато на север-североизток, отдалечен на 2 или 3 левги по права линия, се издига голям планински масив с пасища, които покриват няколко наклонени плата, отделени едно от друго със стръмни скали. Този закръглен връх е царят на планините в тази околност и в началото на юли се виждаха още две снежни петна. Носи общото име на Курбецка-Планина и е висок 4993 фута. Най-високата му точка е Шпац. Г. Киперт греши, като показва на картата още един Егрису-Даг, тъй като такъв връх не съществува. Той бърка също, като продължава своята Чиня и един от притоците ѝ толкова далеч на североизток между неговия Спац и неговия Егрису-Даг. Спац би трябвало да бъде малко по-източно. Между долината на Егридере и долината на Морава има само един хребет, но Бистрица приема няколко малки притока от север и северозапад.

 

Пътят от Егри-Паланка до Куманово, разстояние, изминавано за 10 часа, се спуска в продължение на близо два часа по долината на запад-югозапад. При излизане от нея една скала и прегражда на такова място, че трябва да се премине чрез изкачване и кратко, но стръмно спускане около 50—60 фута. Отсам този малък проход е уединеният хан Таш-Хан (странноприемница на камъка, произнасяно също Чач-Хан), където започва преминаването на триъгълната равнина Страцин, отчасти обработена и засята с жито и царевица, която е повече от 3 1/2г левги дълга от изток на запад и широка 1—1 1/2 левги. Освен от Егридере тя се напоява към средата от Ранковца, вливаща се в горния поток. На север има гористи планини, издигащи се на 2600 до 2700 фута, или с 1000 до 1100 фута над долината. Заоблените им вулканични върхове контрастират на заострените ърхове на шистозните хребети край Егридере.

 

На 5 1/2 левги от Егри-Паланка край брега на един ручей, приток на Ранковца, е уединеният хан Страцин (Страджа), които представлява само една жалка къща, и единственото място, подходящо за пренощуване там, е оскъдната сянка на няколко дървета. Една многобройна група от млади български жени, които пътуваха заедно с няколко мъже, ни забавляваха няколко минути е народните си танци, които изпълняваха пеейки. Мъжете не вземаха участие в това забавление и се задоволяваха е удоволствието да наблюдават тези здрави селянки, които, въпреки че бяха вървели цял ден, имаха желание да

 

405

 

 

танцуват, след като не бяхме в състояние да им дадем дори няколко литра вино. [*]

 

Непосредствено след тази странноприемница започва около половинчасово изкачване по стар настлан път. Горе се намира чифлик, обграден с висока стена, няколко къщи и развалини от някаква сграда, може би турска. Изгледът към равнината на Страцин е полски и северозападно от хана забелязахме една отделна могила в долината. На 2 часа от хана Страцин, вляво от пътя, е разположено селото Йело [363] в подножието на един от тези вулканични върхове. Общо взето, от чифлика до долината Шиние пътят продължава във високата част на планините, приблизително на същото ниво — 2500 фута. На север преобладават ниски, плоски била, обрасли с гори, на юг продължават техните склонове и урвите, спускащи се от тях, което налага твърде често кратки слизания и изкачвания. Най-продължително беше изкачването на възвишението с развалините. Повечето от тези долинки са обработени и засенчени с хубави дървета, но селата не може да се видят, защото са по-ниско.

 

Потокът Шиние, или Чиня, пред който има спускане, е ограден с плоски, обезлесени хребети, които се простират от юг към север и са скалисти. Потокът тече през слабо обработена долинка, минава се през брод и се влива в Крива-Риека. Оттам се изкачва по плато, по-ниско от предхождащото го, където е разположена махалата Виница. По-далеч, отсам малки долеритни възвишения с ниски върхове и стръмни склонове, се намира селото Нагорич. За да се стигне до него, се минава между две възвишения. На северното възвишение, под възчерни скали се виждат развалините на малка християнска черква или манастир.

 

От тези височини, както и от целия този път, промъкващ се край пропасти из планините, се разкрива повече или по-малко широк поглед към огромната, твърде еднообразна равнина на Мустафа между Ускуб и Ищиб, към планините западно от Вардар и планините Каратова. От Нагорич, само на 1 1/2 левги от Команово, се вижда също и Шар. Между тези две населени места се простира безплодно и сухо плато, където се виждат само овчари, и то когато слънцето още не е унищожило цялата растителност.

 

Команово, или Куманова (тур. Геглигова) [364], на 10 1/2 часа от Егри-Паланка и на 653 фута височина, е разположено на западния бряг на доста дълбока река, Велика-Риека, която извира някъде около гористия проход, водещ за Враня, и се влива

 

 

*. Ханджията беше задължен да ни достави цялото ядене и дори една пита или погача, ето защо сметката му беше доста надута на другия ден и това му струваше една лека плесница от страна на нашия татарин за възмущение на сърбите, които ни придружаваха, и тайно си помислиха: „Кога ще свършат веднаж завинаги тези унижения на християните?”

 

406

 

 

в Крива-Риека. Това градче с 3000 жители българи е заобиколено със зеленчукови градини, много добре поддържани и изкусно напоявани. Улиците не са настлани и през лятото са пълни с прах. Оградите са направени от кал и слама.

 

От много разширената долина на Команово пътят се изкачва неусетно до сухото и безплодно плато, разположено пред удължения и обрасъл с дъбови гори хребет на Кара-Даг (черна планина). Тази планина достига 2000 до 2600 фута височина, докато платото изглежда, че няма повече от 800 стъпки абсолютна височина или 227 фута над Команово и 300 стъпки над Ускуб. Тази тераса е с червена глинена почва, пълна с чакъл. Там се намират само две села — Бара и Моянци, далеч от пътя в подножието на планината, на около 4 левги от Команово. От тази височина се вижда също на юг равнината на Мустафа, а отвъд нея се забелязва голямата верига южно от Брегалница, където на 4 юли се виждаха още снежни петна. От друга страна, се забелязват много ясно планините отсам Вардар — Шар и ниските планини на Млад-Планина между последната перига ѝ Кара-Даг. Преди да се слезе в долината на Вардар, се минава край чешма с отлична вода и скоро се виждат отново ниви с житни растения. На 1 1/2 левги пред Ускуб се минава през селото Арачина [365], а 1 час след това вдясно остава село Хасам-Бег-Кьой [366]. Забелязват се много други села отдалеч на северозапад в подножието на хълмове с лозя.

 

Коларският път от Ускуб до Калкандел, или Калканделен, Тетово на славяните, върви по източния бряг на Вардар, отначало от север към северозапад. Минава се през брод с известно затруднение Лепенац при Злочиш-Хан и 1 1/2 часа преди Ускуб се минава Вардар по мост при Сарай, където пашата има лятна къща, обградена с доста високи стени, за харема си през лятото. След това пътят се насочва на запад в долината на Влаиница, сливаща се с долината на Вардар и минаваща успоредно на Шар от запад-югозапад, към изток-североизток. Тази заобиколка необходима, защото Вардар излиза от горния си басейн в подножието на Шар посредством завой под прав ъгъл от северозапад към югоизток и през малки клисури, където се намират развалини, наречени Ораскале или на славянски Леден. Това е едно указание за съществуването на древен път по течението на Вардар. Г. Юришич ни каза, че тази стара крепост се състои главно от една кула и няколко стени. Той мисли, че е византийски строеж.

 

Като се навлиза в долината на Влаиница, се забелязва, че реката тече приблизително от запад на изток и се пресича през брод. Образувана е от сливането на два потока, от които единият — Дреска [367], идва югозападно от планините и на 1 3/4 час от Ускуб се влива през тясна пукнатина сред планини, състоящи се от живописни доломитни скали. При изхода от тази клисура е разположено Чичова (Ишичи на картите). Ако се въз-

 

407

 

 

лезе по тази котловина, може да се стигне в горната част на котловината на Заяс или на Кричово. Според това, което можахме да видим отдалеч, планините по продължение на тази долина не са много високи, но доста гористи. Другият поток тече от запад на изток и по него се върви за Калкандел. Шарл, Любетен и Кара-Даг се очертават на хоризонта, но като се напредва, се губят от погледа.

 

Долината, през която се минава, е широка само четвърт левга и само тук-там е обработена. Планините, които я ограждат, на север не са високи, но на юг Влаиница-Планина образува твърде красив амфитеатър, украсен с гори и свързан с планината Карчиака [368] западно от Ускуб. Отпред се виждат хълмове, отчасти обработени, и села. От всички страни бликат обилно студени води. Пътят в долината е приятен, тъй като тук-таме е засенчен от дървета (елхи, тополи и др.), докато, преди да се навлезе в нея, се забелязват отнесени мостове, огромни локви — с една дума, пълно занемаряване на необходимите поправки. На 3 левги от Ускуб има едно самотно гробище и по-нататък няколко къщи и една странноприемница с царевични ниви и ливади. Една левга по-далеч пътят минава през пролом от мраморни скали и отчасти върви през потока. При влизане в този пролом има един пост. Долинката на Ласкарчик се присъединява от северозапад. Там срещнахме две покрити каруци с по четири колела, в които зад пердетата на отворите се криеха турски дами. По един въоръжен мъж на кон вървеше край всяка от тези друсащи и теглени от волове каляски. Тези коли не биха могли изобщо да преминат дълбоките води на Лепенац, без дамите да се намокрят.

 

Стигнахме най-после в Грубшин [369], или Друпшин, и по-нататък в Добротан, или Добърца. Ако се продължи изкачването на долината към югозапад, скоро се стига твърде нисък проход, който е вододелът на водите между Влаиница и Цървинова, горен приток на Вардар. Напуска се долината, която продължава на запад, и се завива на север, за да се мине през ниския проход на планината Дервенска-Планина, която има 1966 или 2000 фута височина, или 1200 фута над Ускуб. Там срещнахме група кираджии, които си изкарваха дрямката посред бял ден. Този проход е напълно оголен от дървета и скалист. На север се показва Шар с цялото си великолепие. В южното му подножие се зеленее долината на Вардар, а почти срещу пропуканата му средна част е Калкандел с летния конак на пашата, издигащ се на хълм с лозя — много живописно местоположение. Славяните наричат цялата тази околия Тетово. Скоро след прохода се стига Вардар, който се пресича по дървен мост, но между този мост и Калкандел има още 1 1/2 левги пасища, толкова влажни, че въпреки каменните блокчета трябва да се заобикаля, за да се избягнат тресавищата. Една планинска ре-

 

408

 

 

ка се спуска от Шар зад града и бързо отнася сивите си ледени струи от север на юг, във Вардара.

 

Калкандел, или Калкаиделен, Тетово на славяните, на 6 1/2 часа от Ускуб и на 1300 или 1400 фута височина, с град, обитаван от българи, мюсюлмани и албанци. Горният квартал, изглежда, е турски, а долният по-скоро славянски. Може да има 4000 до 5000 души, от които половината са сърби и християни от гръцко вероизповедание. Вътрешността на този град отговаря задоволително на външността му, понеже благодарение на реката улиците не са мръсни. Всяко жилище си има овощна градина с черничеви дървета, така че, гледан отдалеч, този град изглежда, като че ли е скрит в някаква горичка, от която стърчат няколко минарета. Има две чаршии, т. е. улици с дюкяни. Горната изглежда предимно мюсюлманска и там се намира един порутен хан-кафеджийница на един етаж, който е същевременно и поща. Другата чаршия е българска и има хубава странноприемница. Около голям чист двор са разположени няколко стаи за пътници: едните на приземния етаж, а другите на първия етаж в дъното на двора. Малък ручей с изворна вода поддържа прохлада в двора. Под портата е гостилницата на ханджията. Не може да се пожелае нещо по-хубаво за лятно време в Турция.

 

В долния град има четири големи конака. Единият представлява само една огромна сграда с обширни дървени открити чардаци и напомня малко на бернска къща. Той е собственост на пашата на Ускуб. Другият конак е истинска крепост, обградена с висока квадратна стена е издадени части под форма на кули и бойници. В двора има казарма, конюшни и голям каменен конак с широк дървен чардак. Третият конак, квадратна постройка, боядисана бяло и изрисувана с цветя, е харемът на пашата. Срещу него се намира четвъртият конак, който е бившият дворец, и сега там живеят офицерите на пашата. Разположен е точно срещу новия дворец.

 

Веднага отидохме да посетим пашата, който се наричаше Абдурахман и беше брат на пашата на Ускуб. В двора един турски офицер упражняваше албански новобранци, облечени още в националните си носии. Хубавият диван на пашата беше украсен с вензела на султана върху небесносин фон. Красива почетна дреха с ален цвят беше простряна върху миндера срещу него — подарък от султана. Пашата се уговори с двама от нас да отидат още същата вечер заедно с него да видят неговата любимка, която лежала болна в летния му харем. При все това турският етикет не му позволяваше да назове тази личност иначе освен под името на приятел.

 

 

Вторият том съдържа следните маршрути:

 

409

 

 

Албания

 

XVIII. Маршрут от Скютари, или Скутари, до Янина и Арта (с. 1—51); Албания, Тесалия и Македония.

 

XIX. Маршрут от Янина до Салоник през Тесалия (с. 52—77); Маршрут от Лариса до Призрен и Прищина през Кастория, Юхри[д], Критчово и Шар (с. 78—110).

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

348. Миредити.

 

349. Изоп. от Чангърли, дн. Звъничево, Пазарджишки окръг.

 

350. Изоп. от Урджулар. Заедно с Еникашлии образува в 1902 г. с. Лозен, Пазарджишки окръг.

 

351. Храст от сем. бобови, на бълг. „плюскач”.

 

352. Гр. Долна Баня, Софийски окръг.

 

353. Изоп. от Кабаали, дн. с. Бодрово, Ихтиманско.

 

440

 

 

354. Махала от Мала Църква или Бели Искър, Софийски окръг.

 

355. Изоп. от с. Шипочан, Софийски окръг.

 

356. Изоп. от Махала, дн, с. Марица, Софийски окръг.

 

357. Изоп. от гр. Банско.

 

358. Изоп. вер. от Мали Върбовник, дн. Кюстендилски окръг.

 

359. При с. Долна Козница, Кюстендилски окръг.

 

360. Изоп. от Четирци, с. в Кюстендилски окръг.

 

361. Изоп. от с. Скриняно, Кюстендилски окръг.

 

362. Изоп. от Девебаир, дн. Велбъжд на проход при Кюстендил.

 

363. Изоп. от Живалево или Шлегово, Кратовско, СР Македония, СФРЮ.

 

364. Изоп. от Жеглигово, старобълг. крепост, пазеща проходи от долината на Вардар към българска Морава.

 

365. Изоп. от Арачиново, Скопско, СР Македония, СФРЮ.

 

366. Изоп. от с. Хасанбегово, Скопско.

 

367. Изоп. от р. Треска.

 

368. Изоп. от Каршиака, т. е. „квартал отвъд реката”.

 

369. Изоп. от Груйчин (Групшин), с. в Тетовско, СР Македония, СФРЮ.