Френски пътеписи за Балканите, XIX в.

Съст. и ред. Бистра Цветкова

 

20. Д-Р АМИ БУЕ. Сборник с маршрути от Европейска Турция /1836, 1837, 1838/

(Dr Ami Boue, Recuel ditineraires dans la Turquie d’Europe)

 

ЦЕНТРАЛНА ТУРЦИЯ, МАКЕДОНИЯ И ГОРНА АЛБАНИЯ

 

13. МАРШРУТ ОТ САЛОНИК ДО НИШ ПРЕЗ СЕРЕС, РАДОМИР И ШАРКОЕ

 

След като излязохме от северната врата на града и задоволихме вратаря или митничаря с бакшиш от два-три пиастъра, пресякохме гробищата на Салоник и скоро стигнахме ниските хълмове, разположени приблизително от северозапад към югоизток, които преграждат пътя за Серес. Трябваха ни три часа, за да преминем по път, достатъчно широк за кола, този вълнообразен терен, лишен от гориста растителност. Не видяхме селата, посочени от господин Киперт, което обаче не изключва действителното им съществуване.

 

При излаза от тези хълмове се намерихме на границата на една голяма равнина или басейн със широчина повече от левга и половина и дължина две левги. Работеха по пътя, който води

 

339

 

 

до голямото градче Лангоза, или Лангаца (на турски Серишин). Една голяма могила пред това селище, една твърде островърха планина северно от тази равнина и Агинова на 1/2 миля източно от Лангоза бяха единствените обекти, които ни направиха впечатление. Лангоза има широки, но криволичещи и прашни улици през лятото, когато има вятър. Въпреки това мюсюлмани бяха клекнали под чардаците и спокойно пушеха лулите си.

 

Завихме на север през царевични и житни ниви, които покриват равнината, и след 2 1/2 левги, или 7 левги от Салоник, стигнахме изсъхналото корито на един поток, който се влива в езерото Лангаца, край което е разположена твърде жалката махала Гюменче. Цялата тази равнина е нещо като затворен басейн и черната ѝ почва показва ясно, че някога е съставлявала част от дъното на езеро, чиито останки изпълват и сега най-ниските части на тази вдлъбнатина под името Лангаца или под гръцкото име на езерото Св. Базил (Св. Василий). Кварцовият конус, който споменах, се намира малко на север-североизток и се издига може би на 300 до 400 стъпки над Гюменче. Странноприемницата в тази махала представляваше къщурка с една или две стаи, където не беше благоразумно да се пренощува.

 

На другия ден пресякохме малки гнайсови и гранитни хълмове, обрасли с изгорени от слънцето треви. Оттам можехме да видим трите или четирите вериги на Халкидика, които вървят от северозапад на югоизток и височината им нараства от запад към изток, като планината Атос превишава най-малко 5000 фута. Тези планински вериги изглеждат полегати в сравнение с планините, обграждащи вдлъбнатината на езерата Бешик и Лангаца, която е насочена почти от запад към изток. Гребените на Халкидика бяха по-високи от височините, където се намирахме. От друга страна, последните свързват системата на Халкидика с много високите вериги на Централна Македония, които вече имат посоката на Родопа, т. е. запад-северозапад — изток-югоизток, от което следва, че тези малки хълмове заемат само дъното на обширна и ниска дъга, врязваща се между две различни планински системи.

 

На 4 мили от Гюменче в една безводна долинка е разположено селото Ликован, а на една миля по-далеч — селото Лахана. Странноприемницата се държеше от един турчин. Състоеше се от квадратен двор, който предлагаше малка защита срещу слънчевите лъчи, а вътре в сградата — едно ниско приземие — горещината беше задушаваща (29 август) поради малко издигнатия керемиден покрив.

 

Между тази махала и началото на спускането към басейна на Серес трябваше да минем през продълговати обработени хълмове, след това през малък хребет, обрасъл с храсталаци и благоприятно разположен за разбойничество. Пътят върви по

 

340

 

 

височината и горичките позволяват да се достигнат лесно и незабележимо по-долните долини. Поставили са на три места стражи, състоящи се от двама или трима гавази. На последния пост дадохме малък бакшиш или почерпка — 4 пиастъра, без да ни го искат, което не е твърде скъпо за откупуване на личната сигурност. Най-високите точки на тези възвишения достигат само около 1100 до 1200 фута, отделят водите на Галико от водите на Стримон и така свързват Ченгел-Даг източно от Дойран с планините Бечик по границите на Халкидика.

 

Към равнината на Серес се спуска доста дълъг и криволичещ път, въпреки че височината на платото не превишава и хиляда фута. Това е единственото място на пътя от Салоник дотук, където коли трудно биха минали, защото не винаги е достатъчно широк. Плодородната и обширна равнина на Серес с блатистото езеро Тахино и големият град представляват прекрасна гледка. Този басейн с овална форма е дълъг 8—9 левги от северозапад към югоизток и широк 2—3 мили. Полето е изпълнено с хубави ниви с памук, смрадлика, царевица и други житни растения, а край тях по-близо до селата — лозя и тук-там черници за копринените буби. Около долния Стримон (на български Струма, на турски Карасу) има няколко оризища. Западните склонове на планините са по-малко стръмни от срещуположните и са обрасли тук-там с горички. В подножието им се намират многобройни български и турски махали. Бяха толкова много и толкова отдалечени от пътя ни, че не можах да науча всички имена.

 

От друга страна, търговският град Серес с минаретата си и кичестите дървета помежду къщите прави още по-голямо впечатление, тъй като на изток се издига над него високият връх Маникион (на гръцки Меникион), а на север — Чаирли-Балкан. И двете планини са голи, със сиви варовикови скали, докато по на север Шингел-Даг е обрасла предимно с дъбови гори. В подножието на Меникион се забелязва един манастир [216]. Впрочем природата на планините около Серес, както и на планините, отделящи басейна на Серес от морето, ми напомня вида на варовичните брегове край Неапол. Два широки провлака с твърде висок, гол и сив хребет между тях запълват кръгозора на югоизток. Единият за устието на Карасу, или Стримон, в морето отделя островърхата планина Кушница, или на гръцки Пирнари (на турски Пилав-Тепе), от планините на Халкидика, докато един друг провлак по-югоизточно обхваща вдлъбнатината на басейна на Ангиста между Меникион и Пирнари, както и прохода между последната и планините северно от Кавала. Преценката ми за височината на Пирнари е твърде далеч от тази на Киперт, защото аз не ѝ давам повече от няколко-стотин фута над 2000 фута. В северната част на басейна на Серес влизат коритата на три реки, а именно на Стримон при Скала (на турски Скеле) и на два негови притока от запад.

 

341

 

 

Единият, идващ северозападно от Ченгел-Даг, а другият, протичащ между последния и Султаница-Планина [217]. Зад Демир-Хисар (Желязно укрепление) остава скрито тясното устие на Куршова, която тече в северното подножие на Шингел-Даг. Между тези четири долини, събрани две по две от всяка страна, се издига величествената Султаница. Покрита с букови гори, тя съставлява живописният фон на тази картина, към който се прибавят заснежените хребети на Перин-Даг, ако се погледне от западните хълмове.

 

В подножието на планинските склонове, западно от Серес, е разположена махалата Бахала, или Махала, на 2 3/4 левги от Лахана. Там има само отделни къщи, разпръснати по склона на хълмове, обрасли тук-там с храсталаци. Оттам трябваше да вървим още половин левга по равно, за да стигнем Шавча [218]. Ханът с това име се състоеше от много голям двор с обширни конюшни, но стаи за пътниците нямаше освен тази, където се готвеше и продаваха вино. Може би преди е имало подходящ чардак, но сега имаше само открит таван, до който се изкачваше по проста малка стълба.

 

Когато се пътува с пощата, трябва веднага да се отиде в Серес, за да се сменят конете, след това се стига до Скала, Дербенд-Хан (Странноприемница на прохода от картите), през Демир-Хисар и по широк, утъпкан и дори тук-там настлан път, който минава в подножието на планините. Ако имаш собствени коне, може направо да отидеш от Шавча в Скала през Кюпри (Мост). Този път отначало се придържа твърде близко до западните възвишения и едва на една миля започва да се отдалечава от тях. На една миля от Шавча се виждаше едно голямо село в подножието на планината на запад и след една миля — още едно. След 2 1/2 часа стигнахме дървения мост при Кюпри, отсам който се намират няколко къщи и един хан със стар дъб край него.

 

Източно от пътя ни се забелязваше голямо турско село, на четвърт миля от Кюпри минахме през село, Татермухале, и след това стигнахме турското градче Джумая (Петък), което заради чумата заобиколихме през нивята и лозята. Имахме възможност да се възхитим на хубавата почва и на най-различните земеделски култури. Селяните вършееха жито на една нива с помощта на каменни валяци, теглени от волове.

 

На една миля от Джумая стигнахме Спатово, където видяхме група работници, отчасти цинцари, отчасти българи и гърци, заети с производството на селитра. Тези хора си бяха построили бордеи, т. е. полуподземни къщи, по влашки, с покрив от клони или прости дъски, покрити с буци пръст. Беше пладне и трябваше да оставим да отмине големият пек, но мястото беше толкова неподходящо за почивка, че едва намерихме две дървета край един ров, за да си легнем, и щом слънцето

 

342

 

 

се придвижеше на запад, трябваше и ние да се въртим около този подслон.

 

От Спатово до Скала равнината в по-голямата си част е необработена, блатиста или с възчерна, много азотиста почва. Големи площи са обрасли с тамарикси и има само една група от няколко дървета. Селището Скала на Стримон представлява само купчина от няколко къщи, прилепени към белите травертинови скали, по чиито издатини стояха кози. Поради неподвижността си те приличаха понякога на статуи, още повече, че тези места изглеждаха недостъпни.

 

Настланият път от Демир-Хисар води до Скала, или Скеле, и продължава като истински път за кола, прокаран до басейна на Бистрица или на Мелник, или Меленик. Тук-там дори по пътя има сводове, поддържани от стени, както в Европа. Веднага след Скала се навлиза в гнайсова клисура, изцяло изпълнена от Стримон и пътя в продължение на около една малка левга. Тя отделя Султаница-Планина на запад от ниските предпланини на Шингел-Даг на изток. Явори, типични за Ориента, и дъбове украсяват тук-там планинските склонове. Тази клисура е толкова по-важна, тъй като от южната страна е ключ за басейна, простиращ се на изток към Мелник, а на запад към Петрович в долината на Струмница, който е пресечен от малки терциерни и наносни хълмове. Южните предпланини на Перин-Даг, а именно Алабурун и Арнаут-Планина на г. Киперт, образуват красив амфитеатър над Мелник, докато над тези планини северно от града се издигат сиви хребети с малки снежни ивици.

 

Първото село, което се среща на 2 левги от Скала, е Бистрица. На това място пътят се раздвоява, като единият води за градчето Мелник (на турски Мелники), което се забелязва отдалеч и е разположено според г. Викенел близо до сливането на Бистрица, течаща от североизток на югозапад в подножието на Алабурун [219], и на една планинска река, спускаща се от Шингел, и предпланините на Чаирли-Валкан. Този път трябва да се следва, за да се отиде в Лиса [220] през един проход между последната планина на юг и Алиботуш на север, докато пътят над изворите на Бистрица води за Неврекоп на Карасу от Родопа.

 

На една левга от Бистрица има малка кула, или стар турски пост, наречен Кула, обградена с няколко къщи и добре обработени ниви. На половин час оттам пътят е преграден от малък терциерен хълм, който се пресича по каменист път и се излиза в голяма равнина по източния бряг на Стримон, по средата на която е разположена уединена в подножието на хълмове странноприемницата Марекостино-Хан. Стримон пресича песъкливия хълм през една цепнатина и през лятото е толкова плитка и пълна с камъни, че може да се пресече, без да има нужда

 

343

 

 

да се плува. Раци има в изобилие, а се виждат и много костенурки.

 

Ханът Марекостино нямаше чардак и се състоеше само от малко приземие, а отпред един кладенец. Поради хубавото време разположихме леглата си край кладенеца. Едва си бяхме легнали, и пристигна един керван, който едва не мина върху ни. Събуди ме френска ругатня. Беше господин Фрер, парижки търговец на пиявици. Идваше от Серес с десетина коня, натоварени с кутии с пиявици, и беше обходил Турция в различни посоки (вж. моята Turquie, т. 3, с. 144).

 

На една миля от Марекостино-Хан е разположено Либво [221] в малка долина, обградена със съвсем ниски хълмове, на източния бряг на Стримон. Преди тази махала малък поток се спуска от планините пред Перин-Даг, която остава на североизток. Г. Викенел ги нарича Арнаут-Балкан. На четвърт левга се намира уединената странноприемница Бей-Хан, след която се пресича друг поток, идващ също от Арнаут-Балкан и влачещ доста големи гранитни, варовични и гнайсови отломъци. Една махала се вижда край пътя, който отново се приближава към Стримон, понеже тази река описва голям завой между това място и Марекостино-Хан. Малко по-горе, отляво на Стримон, се влива откъм северозапад реката Либница [222], която идва от южния склон на Плашкавица-Планина, носеща според г. Киперт и турското име Малиш [223].

 

Половин левга по-нататък има трети поток — Светиврач, на г. Викенел, а след това — четвърти, Белица. Всички тези потоци край източния бряг на Стримон текат почти успоредно от изток или североизток към запад или югозапад. Малко над сливането на Белица и Стримон на отсрещния бряг се влива друг голям приток, който тече приблизително както Струмница от запад-северозапад към изток-югоизток в северното подножие на Плашавица-Планина. Като се върви известно време по продължение на северния бряг на последния поток, скоро се навлиза в малка удължена равнина, обрасла с храсти Paliurus acukatus и заградена от изток с наносни ридове, а Стримон тече на доста голямо разстояние на запад и не може да се види. По тези места някога разбойници са вършили злодеяния, както свидетелствуват още две разрушени странноприемници, чиито собственици са били избити или изгонени. Непосредственото съседство на високите планински склонове е било действително благоприятно за тяхно убежище. Първият от тези ханове е на около 5 левги от Марекостино-Хан, а вторият — на 7 левги.

 

В края на тази равнина долината на Стримон отново е препречена от хълм с наносни чакълести пластове, който се издига на повече от 200 фута височина. След изкачване и стръмно спускане този малък рид се пресича много бързо и се стига в тясната и сенчеста долина, наричана ЧинарлигДере — име,

 

344

 

 

което по погрешка дадох на Шенади-Дере. Потокът се спуска от Перин-Даг и след като тече приблизително от изток към запад, завива на север близо до поста и хана в Чинарли-Дере и малко по-нататък се влива в Стримон. При все това изглежда, че по-горе в него наистина се влива един приток, но той не идва, както го посочва г. Киперт, от подножието на връх Йел-Тепе, защото във всички случаи този географ е поставил грешно върха на Перин-Даг. Странноприемницата, сградата на стражите (караул) и конюшните са разположени една до друга, или по-скоро представляват една постройка, обградена от сливи и други овощни дървета. В предната част на странноприемницата, която се състоеше само от приземен етаж, имаше едно покрито помещение, където човек можеше да се излегне на рогозка. [*]

 

Трябваше да изминем още четири големи мили до мястото за пренощуване и да изкачим връх Крешна, затова бързахме да продължим пътуването си. Първо излязохме на Стримон, тук тясно притиснат от твърде високи гнайсови скали, украсени с хубава средиземноморска гориста растителност. Яворите на Ориента се открояват добре на фона на зелените дъбове и на трънките (Rhamnus paliurus). Скоро се отделихме от реката, която пресича планината Крешна [224] през тясна криволичеща цепнатина, минаваща в посока север — запад, а на дъното ѝ водата тече между почти отвесните стени на огромни скали. При все че тези стени никъде не се издигат до височината на планинското плато, би могло да се каже, че тук има стара долина, много обширна и обградена с гористи склонове над новата пукнатина, която е образувала сегашното корито.

 

След малко изкачване се слиза по криволичещи пътеки в една долина, почти успоредна на Чинарли-Дере, над която на североизток се издига величествено белосивият връх на Перин-Даг, а на север виещи се из средиземноморските храсталаци пътища водят пътника нагоре до връх Крешна. Трудно може да се обрисува красотата на този контраст между голотата на близките върхове и зеленината на клисурата, отвеждаща бързо снежните води на Перин-Даг в Стримон. Напомняше ми най-красивите гористи части на Апенините в Абруцо или Римската държава, но едва ли би могло да се намери на италианския ботуш такъв красив фон на картината. Разбира се от само себе си, че този склон на Крешна е подходящ за сигурна отбрана и съставлява част от това, което княз Милош наричаше „голямата военна централна позиция на Южна Турция”.

 

 

*. Бях почерпил г. Фрер с шунка, а той от разсеяност я оставил на мястото, където обикновено седят стражите. Те приеха това като предумишлена обида. Г. Фрер не разбираше турски и повика гръцкия си Драгоман, който подсили бедата със самонадеяността и нахалството си. Единствено няколко ласкателни думи от моя страна поставиха край на тази неприятна случка.

 

345

 

 

За равнинната Тракия, както и за няколко басейна в Македония, Родопа е истинска крепост.

 

Сред тази дива природа и тишина, която подсилваше величествеността ѝ, пътят на изненадания пътник бива препречвай и от стада овце и кози и дори рогат добитък. Най-любопитна обаче беше срещата ни с една турска дама, която пътуваше в стол-носилка, поддържана по испански от две мулета. По тези криволичещи пътеки, много стръмни и тесни, животът ѝ беше в опасност всеки миг. В Европа обикновено не подозират на какви неудобства трябва да се излагат туркините при пътуване. Само друсането на каруците им без яйове е достатъчно да те отврати от пътуване. Какво биха казали обаче нашите дами, ако трябва да преминават с кола или на кон през реки и блата.

 

Изкачвахме се бавно към връх Крешна [224], за да се наслаждаваме по-дълго на тази красива южна природа, на която трябваше да кажем последно сбогом. Най-после след два часа отново вървяхме по равно сред дъбови горички, разпръснати за наше голямо учудване сред нивите. Между източния склон на планината в Перин-Даг на изток-югоизток се простираше под краката ни твърде вълнообразен терен, като издадените части на склоновете, край които минавахме, бяха покрити с хубави царевични ниви и дори с лозя. А от селата или къщите не се виждаше и следа — толкова усърдно българите се бяха постарали да ги скрият от чужд поглед. На самата планина, където има плато, видяхме само три или четири къщурки, които по-скоро бяха кошари или плевници, отколкото жилища.

 

Слънцето вече беше залязло, когато влязохме в двора на Крешна-Хан (скалиста странноприемница, от „кръш” — скала). Тази странноприемница е разположена срещу караула, т. е. стражарския пост — малка четвъртита каменна сграда на един етаж, където гавазите може да се подслоняват. Дворът на хана беше просторен и от едната страна на първия етаж имаше три стаи за пътници. Избрахме най-хубавата, като старателно затворихме капаците на някои прозорци, защото от североизток духаше студен, пронизващ вятър, въпреки че беше септември. За по-голяма безопасност от чумата г. Фрер с пиявиците си се разположи да пренощува в двора, но каква беше изненадата му, когато на сутринта ханджията му каза, че съвсем скоро там бил умрял един болен от чума.

 

Оттук може да се отиде до върха на Перин-Даг, но затова е необходимо цяло голямо пътешествие, защото трябва да се преминат или заобиколят много урви, а подножието на тези хребети е истински капан от малки гранитни възвишения. От тези височини се открива широк поглед, защото не само Егейско море е в краката ти, но се разкрива още и цялата долина на Стримон до Радомир, а същевременно на изток се вижда Доснада-Яйласи и други части от Родопа на юг и север. Хребетът на Перин-Даг върви от запад-северозапад на изток-югоиз-

 

346

 

 

ток и на север се свързва посредством Йелтепе към планините на Разлог. Височината му превишава 6000 фута и в посока към Разлог се увеличава още повече. Г. Киперт, който я е нарекъл Орбелус [225], я е поставил твърде на юг. На неговата карта тя би трябвало да заеме средата между местата, определени за йелтепе и Перин-Даг. Моите две измервания на връх Крешна показаха височина от 2667 до 2850 фута — разлика, обясняваща се с вихрушките, които бушуваха по тези места при преминаването ми.

 

Северно от Крешна-Хан пътят минава през малки дъбови гори и има толкова много пътеки, че се загубих, и без да знам, се насочих по пътя за Неврекоб. Този път пресича планините между Перин-Даг и Йелтепе и се спуска по Добронища, приток на Карасу, или Места, към Киз-Дербенд и Цирополие [226]. За наше щастие един овчар се появи в тези уединени места и успяхме да настигнем останалата част от нашата група, като минахме през гори и хълмове. Иначе дълго време щяхме да се лутаме из тези гори, без да срещнем жива душа.

 

На 2Уа левги от Крешна-Хан пресякохме една долинка сред същите гори от малки дъбове и минахме пред един стражарски пост, разположен на хребета, който отделя тази клисура от една друга, насочена също от изток към запад. Едвам стигнахме, и трябваше отново да се изкачваме право нагоре до планински гребен, където се намираше друг пост, който ни отведе до северния склон на планината Крешна. Виещ се път в продължение на половин левга се спуска оттам в долината и до странноприемницата Сирбин. Преди да тръгнем надолу, се възхитихме на гледката, която се разкриваше пред нас от този връх, очевидно важен като военен пост.

 

В подножието на планинските вериги, които свързват Перин-Даг с планините на Джумая, се простира обширно плато, по-ниско от планината Крешна и набраздено тук-там от порониха. По западния бряг на Стримон е почти същото, но с тази разлика, че планините са много по-ниски и гористи. Стримон пресича това плато между Джумаа и Сирбин, но край Сирбин минава през нещо като басейн, отчасти обработен, където описва осем големи извивки. Гледани от планините, водите му изглеждат съвсем черни и той напълно заслужава името си Карасу — Черна вода. На юг реката се впуска в пролома на планината Крешна, който има вид на голяма врата. Г. Киперт го посочва тук южно от Сирбин, а на отсрещния бряг — голям приток на Стримон под името Сушица. Постът в Сирбин, който е същевременно и странноприемница, се състои от един приземен етаж, срещу който са разположени конюшните. Наблизо има още няколко къщурки и по течението на малкия поток, течащ от изток на запад, освен овощни дървета се забелязват царевични ниви и зеленчукови градини. Там дочакахме пристигането на другите пътници, за да преминем заедно за три часа пролома,

 

347

 

 

който ни отделяше от равнината на Джумая и където понякога се вършеха обири.

 

Както Сарантопорос в Олимп, този проход представлява дълга клисура край реката, до която се издигат стръмно хълмове, високи 100—150 фута, така, че крадци или въстаници може лесно да се скрият зад скалите и да се спуснат неочаквано от височините, или да се прикриват в съседната планинска верига на Деспото-Даг. Няколко турски и български гробове тук-там свидетелствуват за верността на разказите на местни хора и дори ми показаха мястото, където четирима гавази, т. е. стражари, са били убити през последните години начело на един керван, без изобщо [нападателите] да се докоснат до кервана. Към средата на този пролом г. Киперт отбелязва, вероятно според Викенел, един източен приток на Стримон под името Грабова [227] и махалата Семитли при мястото на вливането му.

 

Като излязохме от този пролом, див и неживописен, трябваше само да минем през нивите и лозята, за да стигнем в Джумая. Водачи на товарни коне, т. нар. кираджии, се бяха настанили без ред в овощните градини пред града, за да пасат животните си. Изненадахме се, като видяхме, че в Джумая всички дюкяни бяха затворени, както в неделя. Чумата току-що била избухнала. Джумая (на турски петък), или по-скоро Шума, както казват българите (от „шума” — гора), е град с 3000 до 4000 жители, в който живее наследствен войвода. Джамиите доказват, че има доста турци наред с българите, които съставляват основата на населението. Улиците са настлани и твърде неправилни. Градът е разположен на доста голямо разстояние от подножието на Деспото-Даг и край плодородна равнина, чийто обработен вид противоречи учудващо на дивия и горист фон на планината Крешна и съседните възвишения.

 

Северно от Джумая се пресича веднага малък хребет, висок 150 фута, състоящ се от наноси и чакъли, и по отношение на Стримон има формата на шпага. Оттам се слиза в долината на Рило, напоявана от един поток, като един от главните му притоци достига на изток отвъд манастира Рило в Рило-Даг (Рилопланина) [228]. Точно срещу устието му в Стримон г. Киперт показва на отсрещния бряг устието на голяма река. Ние не я забелязахме, въпреки че е напълно възможно да съществува в действителност, тъй като водите на тези диви планини подхранват много потоци. Може би това е долината, където е скътано село Бобош [229] по неизползувания от турците път, водещ от Дубница до Каратова за 16 часа. Долината Рило е широка само четвърт миля. В началото ѝ отляво има странноприемница с много голям двор, а отдясно — други жилища, между които едно едноетажно с форма на квадратна кула сигурно принадлежи на някой спахия или на войводата на Джумая. Това трябва да е Баракли на г. Киперт. Освен това по тези места има две големи могили. Цялата долина е много плодородна и добре

 

348

 

 

обработена с царевица, жито и лозя. Голямото село Рило е разположено в подножието на планината със същото име, там, където долината се стеснява и образува само един ръкав, през който минава водата.

 

Една левга по-нататък или на 1 3/4 левги от Джумая е странноприемницата Кошаринско-Хан, разположена отсам друг алувиален хълм на границата на обработената равнина, заемаща долината, която започва от Дубница и се нарича Царина (императрица), или на турски Джерина. [230] През лятото Стримон има малка дълбочина и е пълен с речни камъни. Западният му бряг се състои от гористи планински склонове без отделни долини, докато срещуположният бряг е зает от обширни пасища, където пасат добитъка, а близо до странноприемницата — зеленчукова градина с много лук и чесън. Самата странноприемница имаше хубава турска конюшня, но мястото за спане се състоеше само от една обща доста обширна и чиста зала, която същевременно служеше и за кухня. Всеки се настаняваше там, както можеше: измиташе пода, постилаше рогозки и си приготвяше леглото. Пристигнаха и други пътници, особено един турчин с жена си, които се разположиха възможно най-далеч от нас. През лятото подобни места за пренощуване са приятни, но през зимата не би могло да се издържи без кожух или трябва да се застане до огъня.

 

Оставаха ни още четири часа път, за да стигнем Дубница, и единадесет — Радомир. Пътят до Дубница е, както пътят от последното слизане от планината Крешна насам — широк път за кола сред житни и царевични ниви. Водата на Царина напоява тази долина, която е отделена от Рилодаг само с едно сравнително високо наносно плато, завършващо почти изведнъж. От другата страна на реката има хълмове с незначителна височина и отчасти необработени, през които Стримон си е проправил дълбоко легло и като излезе оттам се съединява с река Дубница. На около 1 1/2 час преди този град трябва да се намира махалата Джермен, която не забелязахме. Височината на долината при Дубница е 1723 фута.

 

За да се стигне от Дубница в Радомир се пресича Царина по дървен мост на четвърт левга западно от града и се възлиза между хълмове с лозя, които заобикалят Дубница и се простират, разположени стъпаловидно, твърде далеч на запад в подножието на Рилодаг. Българинът-ханджия на Бинекташи-Хан (странноприемница на камъка за качване на коня) ни позна веднага. След чаша вино, изпита, без да слизаме от конете, и пожелания за добър път, продължихме пътуването си сред добре обработена от българите местност, по-висока с 60 фута от долината на Дубница. Малко след странноприемницата пътят се раздвоява, като левият води за Костендил и пресича малка река, а десният върви нагоре по долината, откъдето извира тази река. На една левга от странноприемницата минахме през

 

349

 

 

Големосело (голямо село), където има много голямо турско стопанство, или чифлик, със здрави обградни стени и висок отделен гълъбарник в двора, каквито се срещат обикновено в Австрия. Половин левга по-нататък видяхме махалата Малосело (малко село), след 1 1/2 левги — село Мламолово, и накрая, след 1/2 левга — село Побовдол. Във второто село имаше още едно голямо стопанство. И трите села съвсем нямаха окаян вид. Като се изкачвахме, тази долина се стесняваше все повече и голи варовични възвишения я обграждаха. Една могила, както могилата до село Рило, свидетелствуваше, че тези места вече са били обитавани поне от времето на римляните.

 

В странноприемницата на Побовдол, макар и намираща се в малка махала, ни предложиха храна, за да си приготвим малка вечеря. Вътрешността на къщата беше изцяло заета с бъчви и каци за вино и квадратни блокове сол от Влахия. Хората в странноприемницата изглеждаха най-добрите в света.” Над Побовдол, разположен на около 1830 фута височина, се навлиза в малки дъбови гори — първите, които срещнахме в тази изцяло обработена долина, и накрая се стига в подножието на ниския хребет, отделящ тази долина от равнината на Радомир. Този хребет се издига повече от 600 фута над Побовдол, но само с малко повече от 500 фута над Радомирската равнина. Той е източно продължение на планината Коняво, която е с посока запад—изток и се съединява с предпланините на Витош — висок връх западно от София. За около половин час се изкачихме до този проход, откъдето се разкрива хубав изглед както към овалния басейн на Радомир, така и към терциерната неправилна вдлъбнатина на Дубница, над която се издига величествената стена на Рило-Планина, докато на запад господствува високият скалист гребен на Витош.

 

Слизането е малко по-кратко от изкачването. Радомирският басейн е на около 2000 фута височина или поне към средата, където е по-ниска, показва 1930 фута. През малка долинка, където тече поточе със стръмни червени глинести брегове, се излиза в Жедно, или Жедна [231]. Ако не беше тази планина, последните пет мили биха могли да се изминат удобно с кола, но прохода може да дръзнат да преминат само малки двуколки. Тъй като на изток има хубав път за кола от Дубница за Радомир, дълго време няма да се облекчи преминаването на този хребет. Това възвишение, съставляващо част от планината Коняво, не изглежда годно за отбрана, но би могло да се използува като наблюдателен пост. Пристигането ни в Жедно събра всички кучета и по лая им би могло да се помисли, че ще ни

 

 

*. Един българин, старец, не се страхуваше да прокълне турците в присъствието на мнозина от тях и да им каже в лицето, че тяхното царуване няма да изтрае дълго. Изглежда, че той беше подушил нещо за малкия бунт, организиран по това време в околностите на Шаркое, при който напразно се надявали на сътрудничество с княз Милош.

 

350

 

 

разкъсат, но необичайният вид на моя чук беше достатъчен, за да се освободим от тях. Околността представлява кръгла равнина с диаметър повече от левга и половина и много черна почва. Тя очевидно е дъно на бившо езеро, както свидетелствуват още малките мочурища и обширните пасища. На половин левга източно се вижда отдалеч село Казила [232]. На половин левга от Жедно минахме Негованице и забелязахме останки от стара настилка. След една левга се намира селото Върба (произнасяно Верба, върба). Цялото население там, както и в околността на Дубница, е българско. Жените ми направиха впечатление с големите игли, които носеха в косите си, както в Милано, и коланите им от жълта мед се закопчаваха с две големи кръгли и издути плочки.

 

За да избегне блатата, пътят прави голям завой на запад, където накрая се минава по дървен мост над малка река. Съвсем близко до този мост имаше блато, което г. Фрер беше направил развъдник за пиявици, а край него имаше сламена колиба за нощния пазач. Скоро след. това стигнахме Стримон, който тук тече от изток на запад или изток-североизток към запад-югозапад, заграден с отвесни крайбрежни скали от льос или наносна глина. Тази част от басейна е засята с царевица и жито, както и част от околностите на Радомир. На половин левга преди това градче има малко село с чифлици.

 

Радомир се намира в малък проход сред първите склонове на планините, източно от Стримон, която тече срещу него приблизително от север към юг, като описва многобройни завои сред зелени ливади без дървета. Това малко градче е съвсем открито, има не повече от 2000 до 3000 жители и по-скоро прилича на село. Над площада, който е малко наклонен, се намира конакът на Мюселим с харема и градините му, обградени със стени, докато странноприемницата, държана от един грък от Япина, е на площада. Тя се състои от един хан по български образец с пещ и тезгях отпред, зад пещта има едно помещение с пейки, а по-нататък — две стаи. Зад къщата има двор с обори, пристройки и хубава порта, край която има приземие с четири малки, съвсем чисти стаи. Пред стаите има покрит балкон с умивалник и в двата края — издигнати квадратни площадки за спане. С една дума, тази странноприемница е всичко, което би могло да се пожелае в Турция, още повече там готвят вкусно и може да се получи прекрасна червена ракия с канела.

 

Картите така са обезобразили басейна на Радомир, като са представили идеализирано езерата и са му придали форма на тясна долина, че реших да го проуча подробно. За тази цел се качих на планините, които го отделят от по-дълбоката вдлъбнатина на София. Основата на малката радомирска котловина е обградена с голи варовични скали, откъдето извира обилен извор. Там перяха незабулени мохамеданки, но щом минах пред тях, хвърлиха по едно платно на главите си, а като се осмелих

 

351

 

 

да им отправя няколко думи, започнаха да се смеят. Оттам се изкачих направо в планината и трябваше да прехвърля доста върхове, докато стигна най-високия, където намерих няколко храсталака, докато всички останали възвишения бяха голи, покрити само със сухи пасища, на които биха могли да пасат само овце. От тази тераса на 3273 фута височина, или на около 1600 до 1700 фута над радомирската равнина, имах широк поглед върху тази част на Турция.

 

Радомирският басейн е с неправилна кръгла или почти триъгълна форма, защото горното течение на Стримон влиза от север и излиза от югозапад, след като опише многобройни малки криволици. Очевидно тук някога по течението на реката е имало езеро преди отварянето на пролома западно от планината Коняво. Дъното му, сега пресъхнало, почти изцяло обезлесено и отчасти още покрито с трева, е, дълго 2 до 3 левги от изток на запад и широко 1 1/2 до 2 левги от юг на север, но южната му страна е по-дълга, отколкото северната му част. Цялата планинска околност на тази вдлъбнатина на север и запад ми се стори като плато, покрито с малки планински хребети, в посока приблизително север — юг, с много квадратни или комични издатини, било варовични, било доломитни. Последните бяха предимно на север към Гърло, а отвъд този ъгъл и варовитите върхове в долината на Филиповца, в далечината западно от Шаркое се издигаха две големи планини с формата на пресечен конус. Първите хребети западно от радомирската равнина ми се стори, че не са повече от 800 стъпки по-високи от нея, но северните изглеждаха по-високи. В далечината на запад имаше други сини планински вериги, които бяха също доста високи и спадаха към северо-северозападната — юго-юго-източната система, съединяваща Снегопол с планините северно от Бистрица и Егри-Паланка.

 

В краката ми се намираше долината на Стримон с поле от зелени ливади ипокрая житни ниви. Образувана от сливането на много рекички при Гърло и Брезник, тази река тече с много извивки от север на юг до отсам Радомир, който се намира на около четвърт левга от източния ѝ бряг. След това тя се отправя на запад по северната страна на самия кръгъл радомирски басейн, откъдето се спуска в басейна на Костендил през пролом между планината Коняво и предпланиките, от които излиза Бистрица. Коняво — дълъг хребет с посока запад — изток, разделя двата басейна на Радомир и Костендил и достига най-голямата си височина орещу последния град. Или, тъй като той е разположен на около 300 фута по-ниско от околността на Радомир, връх Коняво233 (около 2720 фута) изглеждаше сравнително по-малък, отколкото е в действителност, като се гледа от южната страна или от Костендил. На юг и юг-югоизток над възвишенията, свързващи Коняво с Витош, се издигаха величествено планините източно от Каратова и голяма част

 

352

 

 

от веригата на Деспотодаг, чийто масивен връх Витош (4500 фута), разположен почти на юг-югоизток, ми пречеше да проследя продължението им чак до Филипополи. На югоизток, отвъд Витош, в далечината виждах северната част на Високия Балкан, а на изток различавах три или четири серии бразди, минаващи от северозапад към югоизток, между които тези от София до Шаркое бяха най-големи. Котловината на София бе добре отбелязана от един хиатус, покрит с пари, както понякога се отбелязват големите езера в Алпите.

 

Пътят за Шаркое минава по източния бряг на Стримон и е добър за коли. На половин левга от Радомир пътят е прокаран по един планински склон и е доста издигнат над реката. Широчината на долината може да превишава четвърт левга, но постепенно намалява към север. След това разстояние се стига до излаза на пътя София — Радомир. На около една левга от последното градче пресякохме Стримон и селото Батевац или Батановца. Половин час след това пътят се раздвоява — за Брзник (произнася се Брезник), където е пощата, отива на изток, и [другият път] — за Гърло, продължаващ направо през обширни поляни. И двата пътя пресичат един приток на Стримон, идващ от северозапад, като по-горе изворите му се състоят предимно от потоци, идващи от североизток или от Брезник, от потока Гърло, от Гърлска-Риека [234], минаваща от север-северо-запад към юг-югоизток в средата на долината, и от един трети поток, течащ от север на юг. На около 4 1/2 левги от Радомир ни показаха на запад махалата Раганци [235], но на изток един хълм ни пречеше да видим Брезник. След половин час стигнахме селото Гърло, чиито къщи са разпръснати по продължение на потока — почти пресъхнал, поради горещината. Странноприемницата беше селска къща и решихме, че ще бъде по-приятно да се разположим под върбите, растещи по продължение на потока, и срещу една чешма, чиято вода започваше да намалява.

 

Гърло е разположено в тясна котловина, граничеща на запад с полегати склонове, отчасти обработени, а от другата страна се издига скалист хребет. На север и юг има много конуси от долеритни скали, които образуват също и бреговете на потока в самото село, и при разпадането им се е получила черната пръст, покриваща цялата долина до отсам Брезник. Въпреки че Гърло е разположено между 300 и 350 фута над Радомир, изкачването не се усеща, тъй като пътят от Батановца върви все по равно със съвсем слаб наклон. За да проуча по-добре релефа на страната, се качих на съседния най-висок хребет, откъдето погледът ми проникваше особено на североизток в малкия планински басейн на Красава, или Красува. [236] Простира се от северозапад към югоизток в една надлъжна клисура и основата му е малко по-повдигната от тази на Гърло. Оттам извира Гърлска-Риека. Благодарение на една дълбока и скалиста цепнатина, минаваща изток—запад, водите ѝ могат да се

 

353

 

 

втичат в Стримон. В противен случай щяха да образуват тук езеро, преливащо в Нишава или Искър. За по-малко от четвърт час обходихме този естествен канал, който свършва над Гърло, откъдето и селото носи името си, защото то означава отверстие на пушка, като по този начин се означава, че Гърло е началото на серия от проходи. Вместо да вървим по-нататък по течението на потока, завихме остро на север, за да пресечем по един по-полегат склон вододела на Стримон и на Сукова. На запад продължаваше клиновидният хребет на Гърло, зад който се издигаха долеритни конуси. Изкачвахме се покрай малък поток и сред горички — първите, които срещнахме от планината Коняво насам, толкова е обезлесена страната около Радомир. Брезник и Гърло. Ако това обстоятелство не означава, че тези места от векове са били обитавани от хора, то поне е ценно указание за вероятното съществуване в древността на езеро с начупена брегова линия.

 

Едва бяхме вървели три четвърти час от Гърло и вече слязохме в затворената долина на Новоселска-Риека по наклон, който не усетихме, както и при изкачването. Главната посока на пътя ни беше север-североизток, но няколко пъти трябваше да правим обиколки почти от югозапад към североизток или дори от запад към изток, както при излаза от долината. Минава се през две варовични клисури, където речното корито заема почти цялото пространство. Малки гори от дъбове, елхи, върби и други дървета украсяват тези малки тесни долини. В проходите им или на странични площадки са скрити няколко български махали. Освен няколко отделни къщи, т. е. кошари или плевни, не срещнахме никакви села до Ниемеле [237], разположена на 4 левги от Гърло.

 

По тези места в долината има царевични ниви и дори лозя, жилищата са обградени с овощни дървета — сливи, ябълки и круши. Овчари или млади момичета пазеха стада овце или кози по склоновете на хълмовете. Излазът към долината на Дивлянска-Риека е зает от група малки оголени долеритни сводове. Докато си записвах някои бележки, моите спътници бяха отминали толкова напред, че ги изгубих от поглед. Виках и дори призовавах овчарите в планината, но никой не ми отговори и от двата пътя избрах този, който възлизаше по долеритните възвишения, а оставих верния — към дъното на долината. Срещнах още уединени къщи по тези склонове, докато една група весели българи жетвари и жетварки ми показаха пътя.

 

Горната част на долината на Дивлянска-Риека, т. е. дива вода, е насочена приблизително юг-югоизток — север-северозапад. След като пресякохме тесен пролом от варовични скали, натрупани по живописен начин, трябваше отново да преминем през потока, за да стигнем най-после до една уединена странноприемница, спадаща към село Дивля, разположено на половин час от нея в планината. Сред ограда от ракита и дървени

 

354

 

 

колове се намираха просторни постройки за добитъка и козите, а срещу тях — странноприемницата с навес отпред, под който се настанихме. Ханджията и един слуга изглежда бяха единствените обитатели, но като се свечери, за миг зърнахме жената на дома, която веднага изчезна, защото един турчин също беше пристигнал със слугата си. Другаде, освен в Турция подобни усамотени странноприемници се избягват като разбойнически свърталища.

 

На по-малко от половин малка левга северно от този хан долината изменя посоката си юг — север, за да се обърне от запад към изток, а след това от югозапад към североизток. На това място се влива друг поток, идващ от северозапад. Четвърт миля по-нататък долината за кратко изменя посоката си от юг на север, а после отново се насочва от югозапад към североизток. Тук се вливат два потока, идващи от юг. След половин миля посоката на коритото е отново юг — север, после юг-югоизток — север-североизток, докато накрая се стига долината на Луканнчка-Рнека, река, образувана от сливането на всички по-горни водни течения. По целия този път планинските склонове често са обрасли с дъбове, тук-там има жилища и ниви или поляни край реката, която сигурно причинява големи опустошения при буря или пролетно време. Пътят за коли върви ту по единия, ту но другия бряг, а понякога под формата на свод минава над тясното корито.

 

По-долу в Луканичка-Риека се влива Царирица — поток, течащ от изток-югоизток към запад-северозапад. Отдалеч се забелязва голямото село Цариброд, което е на пътя от Пирот за София. По права линия това село е на една левга от започването на Луканичка-Риека и на 2 левги от уединения хан, за който говорих. От сливането на тези два потока насам долината се разширява много и планините все повече се снижават. На 3 1/4 левги от уединения хан се намира Желиски-Хан [238], който е на 1 левга от Сукова, а на 1/4 левга по-нататък има втора уединена странноприемница и един поток, идващ от запад.

 

Едва на 2 левги преди Шаркое по дървен мост се минава Сукова, която излиза западно от дълбок пролом, и пътят върви сред красиви планини с масивни форми, заоблени върхове и скали, издигащи се над дъбовите гори. В Сукова се вливат всички предходни потоци и тя тече от запад на изток по южната страна на обширна, добре обработена с жито, царевица и др. равнина. Тя има форма на правоъгълник, дълъг левга и половина и почти толкова широк. Ще припомним, каквото вече казахме в труда си за Турция (т. 3, с. 49), че тази последователност от малки долини, достъпни за обоза, може да позволи да се навлезе до центъра на Турция с артилерия. От друга страна, извивките и проломите на тези долини са благоприятни за отбраната им.

 

Шаркое, — Пирот на българите, е открит град, чието насе-

 

355

 

 

ление се занимава предимно с производство на турски килими. През него минава планинска река, която идва от северозапад и се влива в Сукова. Този град с 6000 до 8000 жители, лично владение на сестрата на султана, е доста чист. Покрит базар няма, въпреки че в средата на града има доста дюкяни и кафенета. Българското население там е смесено с мюсюлмани. Има само малки джамии. Бяхме се настанили в една странноприемница, разположена оттатък моста в чисто българската част на града. Тази сграда се намираше на обширен площад, или широка ненастлана улица, където имаше много селски каруци. В странноприемницата имаше само една обща стая, служеща за кухня и прилепена към конюшнята, докато улицата отпред я свързваше с дюкяна на бакалина, както понякога е обичайно в Турция. Пещта и тезгяхът също заемаха доста място. Следователно това съвсем не беше приятно за почивка място, каквито са често странноприемниците в градовете. Щяхме вече да си тръгваме, когато аянът изпрати да ни искат паспортите, което ни забави още най-малко половин час.

 

При излизане от града започва нещо като котловина между хълмове, високи 300 до 400 фута, засадени отчасти с лозя и с жълтеникава почва. Източно от тях тече Сукова в корито с посока от югоизток към северозапад. Самата долина се напоява от реката, която минава през Шаркое, и почти по цялата ѝ площ има поляни. На 3/4 левга от града един хълм с лозя, по-нисък от другите, съставлява основата на котловината, а Шаркойската река изглежда, че извира недалеч оттам — от възвишенията на север-северозапад от пътя. Пътят беше пълен с българи, които се разхождаха или пътуваха. Сред тях се различаваха предимно хора с градски дрехи, които се упражняваха да стрелят с пистолет. На следващия ден беше празникът на един съседен манастир, който привличаше много хора — това беше причината за голямото раздвижване и празничните дрехи. Отиваха да преспят около манастира, за да бъдат там навреме за утринната служба. Пътят през хълма с лозята ни се стори не много подходящ в сегашното си състояние за коли особено по северния му склон. Бяхме приятно изненадани, като видяхме сред лозята малки вили, почти както в Европа. Денят ни завърши добре с изгледа, който се откри пред нас от върха на тази височина към север: дълбока зелена клисура между две планински вериги с посока югоизток — северозапад. Източната имаше нисък и гол хребет, отвъд който тече Сукава, а западната — Белава-Планина, по-висока, бе украсена с варовични скали сред борови и дъбови гори.

 

За около час преминахме хълма по път, който би могъл лесно да се пригоди за артилерията и обозите. Минахме през брод малък поток, идващ от югозападната част на горите, над които се забелязваше покривът на манастира, където трябваше да се състои утрешният празник [239]. Село Станиче също се забе-

 

356

 

 

лязваше приблизително в тази посока в подножието на Белава-Планина, която е само източна предпланина на Сува-Планина (суха планина). След десет минути път пресякохме по дървен мост Темщица — малка река, течаща от северозапад на югоизток в долината, където минава пътят. Изворите ѝ трябва да са отчасти в планините на запад. Пред моста реката заема положение запад — изток и се влива в Сукава през доста широко устие, което дава представа на пътника за дължината и широчината на коритото, заемано оттатък източния хребет от Сукова, която по-долу се нарича Нишава. След това минахме край усамотена странноприемница, на чийто тезгях бяха разпръснати тридесетина пистолета — добре излъскани, принадлежащи на селяните, останали да пренощуват тук. Въоръжени селяни, и при това с пушки, видяхме по-нататък сред красиви български моми. Припомниха ни с гордост, че само в окръга на Шаркое има 200 български села и всички желаели горещо да се бият заедно със Сърбия или поне да не останат турски поданици освен при същите условия и преди всичко със същите данъци като сърбите. Твърде вероятно е, по време на празника в този манастир да е било решено въстанието, което избухна по-късно [240]. Що се отнася до желанието да станат руски поданици, за което се подозират славяните и гърците в Турция, ние никога не чухме да се изявява пред когото и да било, въпреки че говорихме с много поданици на Портата, които искаха пълна реформа или да станат сръбски или гръцки поданици. Те не се доверяват на помощта от руснаците, както и от другите европейци. Твърде добре знаят, че техните народности са антипод на настоящата Русия. И действително никой народ, живеещ под властта на един монарх, няма техния опит в целесъобразното и свободно общинско управление и следователно в изкуството да умеят да се съюзяват по области и сами да се подпомагат в случай на изчезване на рода на техен владетел или пълното прекъсване на управляващ механизъм. Сърбия и Босна са примери за този общински и областен дух. Това е една от основните причини за случая, избран за настоящата война. (Сравн. моята Turquie dEurope, т. IV, т. 71, 91 и 99.)

 

По продължение на източния хребет на долината стигнахме по коларски път до странноприемницата Черноклиски-Хан (странноприемница на черната клисура), разположена в друга долина, където тече малкият поток Чернаклиска-Риека. При все това, това корито не е отделено от коритото на Темщица чрез никакъв добре изразен хребет. Вече щяхме да стигнем това място, което е на 3 мили от Шаркое, когато забелязах, че съм забравил барометъра си в конюшнята на странноприемницата в Шаркое. Веднага изпратих слугата си и той го намерил на същото място, където го бях оставил — толкова е голямо уважението в Турция към нещата, оставяни в странноприемниците. Тъй като всеки е свикнал да оставя нещата си, където му

 

357

 

 

попадне, а и никъде няма шкафове, може да си представите какво би било, ако пътниците имаха нашата европейска склонност към дребни кражби.

 

Странноприемницата Черноклиски-Хан е разположена край варовични скали, издигащи се от земята със странни форми. Ханджията, т. е. гостилничарят, беше много любезен и ни обеща хубава вечеря, но пред сградата беше пълно с кал поради стадата крави, които идваха тук да утоляват жаждата си на една чешма. Можехме да спим в общата стая или в плевника, но предпочетохме да имаме за покрив синьото небе и се настанихме между пристройките и малката зеленчукова градина.

 

Северно от тази странноприемница, на повече от 1/2 час път от нея, по дървен мост се пресича реката, идваща от Мустафа-Паша-Паланка, в която се влива Чернаклиска-Риека [241]. Долината се разширява все повече и накрая царевичните ниви се увеличават толкова много, че срещу Мустафа-Паша-Паланка триъгълната долина представлява обширна градина, широка повече от една левга, където обширни ниви с огромни царевици са размесени с площи, засети с фасул, краставици, тикви или дини. При преминаване през подобни обширни ниви без огради товарните коне ни създаваха много работа, защото се отбиваха наляво или надясно да ядат стеблата на житата или изчезваха напълно сред това море от зеленина. Мустафа-Паша-Паланка (съкратено Муса-Паша-Паланка) е разположена в подножието на предпланина на Стара планина [242] и западно от тази равнина, приблизително към върха на този триъгълник с широка основа. Един поток, идващ от югоизток, се влива близо до този малък град, който е укрепен по албански и служи за военна връзка между Ниш и София. По време на война тези места, като Шаркое и Ниш, ще бъдат опорни точки за проникване било в басейна на Стримон, било в басейна на Искър. Населението на тези три града има почти същото съотношение между броя на мюсюлманите и българите-християни от гръцко вероизповедание. Последните преобладават положително. Големи джамии изобщо няма.

 

На една миля от Мустафа-Паша-Паланка долината отново се стеснява и в продължение на половин миля представлява тясно корито с посока юг — север. След това тя пак приема старата си посока югоизток-северозапад и скоро се пристига в странноприемницата Шупликамен-Хан (странноприемница с надупчени камъни). Името му идва от това, че в съседство се намират шуплести варовични скали. Намира се на 4 левги от Черноклиски-Хан и половин левга по-нататък се минава по брод Червена-Риека (червена река), наричана така поради червената глина, която влачи. На малко разстояние е бродът на Тополница. Тези потоци текат от запад и югозапад и се съединяват на изток, за да се влеят в Нишава през проломи.

 

Оттатък тези потоци има три странноприемници, като сред-

 

358

 

 

ната е само турско кафене с конюшня, а другите две са български ханове. Турското кафене се намира край Тополница-Риека и се състои от едно обширно помещение, разделено на четири издигнати площадки и от един чардак, т. е. външна галерия, покрита и също с издигната площадка. Един мюсюлманин държи винаги готово кафе за пътниците, а слугата му се грижи за конете им. Ако искаш да ядеш и най-малкото, трябва да поръчаш да ти го донесат от българските ханове. Кафеджията беше седнал на чардака си и пушеше лула. Той несъмнено има някакви имоти наблизо, защото не вярвам, че би могъл да живее от продажбата на кафето си.

 

Броят на тези странноприемници се обяснява с разположението им в подножието на хребета, отделящ тази долина от равнината на Ниш (Ниша). Конете и хората са склонни да си починат малко, преди да започнат това изкачване по път, който отчасти е трудно проходим за кола. Тъй като пътят от южната страна на споменатия хребет отчасти е изкопан в твърда варовична скала, в случай на преминаване на войска с обози и артилерия тези корита биха могли да се запълнят изцяло с трупи и пръст и по този начин да се осигури достатъчно бързо свободно преминаване. От северната страна очевидно ще бъдат необходими по-малко насипни работи. Може да се твърди, че войскова част, въоръжена с артилерийски оръдия среден калибър и с тесни каруци като българските, би могла да проникне без много задръжки по описания път от Белград до Радомир, Дубница, Джумаа и Костендил. От друга страна, долината на Българска Морава предоставя същите възможности за стигане до Враня, Прищина и Призрен, откъдето може да се отиде до Ус-куб, Калкандел и Костово, или Команово; Истиб и Кьопсрли. От този последен град на Вардара се открива пътят за Битоля и Средна Албания, както и за Салоник, Серес и Лариса. Не е трудно също така да се отиде от Ниш през Пирот за София и Ихтиман и оттам — за Филипополи и Тракия.

 

Тази планина, издигаща се на около 500 до 600 фута над Нишката равнина, е обрасла с дъбове, примесени с диви круши и дрян, както в Сърбия. Това е южната граница на тази горска растителност. Варовичните планини на изток и предимно на запад са по-високи от прохода, който трябва да се премине. За около час или час и половина се прехвърля тази естествена преграда, на чийто връх има два военни поста и една чешма. Пътят се изкачва отчасти по варовични скали, а се спуска на криволици, изкопан в пластове червена глина. На известно разстояние от подножието на планината, при излизане от гората стои уединена странноприемница, която заварихме пълна с хора. Бяха турци и предимно българи, едните с бели калпаци, а другите с кърпи, завити около главата като тюрбани. Караха за Ниш значително количество зърнени храни и зеленчуци, както и ди-

 

359

 

 

ни в каруци, теглени от волове. Това бяха вероятно част от данъците, които вземаха от раята.

 

След като се освежихме, отидохме да посетим минералната баня с извънредно малко сяра на Баня [243], намираща се на половин левга западно. Разположена е в подножието на последните стръмни варовични скали на висока Стара-Планина. Има баня за мъже и баня за жени, и двете с форма на осмоъгълник и прозорец на тавана. В мъжката баня освен общия басейн имаше две малки стаи, покрити с плочи, където се правят различни парни бани или масажи. Точното място на извора не може да се види от зидовете. Водата е толкова изобилна, че движи една воденица на стотина стъпки от банята. На малко разстояние оттам към равнината има развалини от турска сграда, която вероятно е имала някаква връзка с банята. С правоъгълна форма е и градена от камък. Висока порта води към двор, чиято задна част сега е заета от конюшни. От двете страни на портата има скулптури. От едната страна — заек под фигурата на един цар или княз и на един медалион — житен клас, а от другата страна — само един кон и турски надпис. Сега е жилище на няколко турски стражари.

 

На четвърт миля от Баня се минава по моста Кутинска [244] Риека, която е образувана от сливането на два потока, идващи от гористите планини на юг. Тази долина с посока югоизток-северозапад представлява интерес като съобщително средство и с оглед статистиката на населението. Изпълнена с български села и разположена между Стара-Планина и Бадичкагора, тя води в западното подножие на Сува-Планина към теченията на Сукова, Власина и Раковска-Риека. (Вж. Пътеписа на г. Пирш и картата на г. Киперт.) От горната част на тази долина вероятно може също да се отива към Мустафа-Паланка през един проход между Стара-Планина и Сува планина и към долината зад това градче. На една миля по-нататък на изток се вижда в подножието на същите варовични планини селото Долни Ма-тевац, а на четвърт миля западно — село Горни Матевац [245] с гора. И накрая, на половин миля по-западно селото Кнез-Село, разположено югоизточно в подножието на планините.

 

Преди да се влезе в Ниш, 10 минути преди портата, се минава край варварската триумфална колона, украсена със сръбски глави [246], закрепени в мазилката. Този паметник винаги вдъхва ужас на християните, които са задължени да се приближат до него. Това разпалва и поддържа омразата, вместо да я премахва.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

216. Това е манастирът „Св. Иван Предтеча” (Продром).

 

217. Беласица пл.

 

218. Изоп. от Савяк, дн. Вамвакофитон, Валовищко (Сидерокастренско). Югоизт. Македония, Гърция.

 

219. Изоп. от Алиботуш пл., дн. заедно със Сенгеловската — Славянка пл.

 

220. Лисе, Елис — тур., дн. Охирион, Драмско, Югоиз. Македония, Гърция.

 

221. Изоп. от Либяхово, дн. с. Фикира, Гюмендженско, Южна Македония, Гърция.

 

222. Изоп. от р. Лебница.

 

223. Малешевска пл., която обгражда от изток областта Малешево за разлика от Плачковица — зап. граница. X. Киперт и А. Буе сливат двете планини в една.

 

224. Изоп. от Кресна.

 

225. Киперт се води по античните географи, които назовавали Орбелос комплекс от планини — Рила, Пирин, Беласица, Огражден, Плачковица, Власина и Осоговска пл.

 

226. Цирополис — антична крепост при с. Господинци, Благоевградски окръг.

 

227. Изоп. от Градево, с. в Благоевградски окръг, по чието име р. се нарича Градевска.

 

228. Това са потоци, извиращи от Власина пл.

 

229. Т. е. с Бобошево, Кюстендилски окр., което в същност е разположено пó на север, югозап. от вливането на р. Джерман в Струма.

 

230. Р. Джерман.

 

437

 

 

231. С. Жедна, Пернишки окръг.

 

232. С. Касилак, Пернишки окръг.

 

233. Вр. Видин, 1487 м.

 

234. В същност Конска p., наречена тук по името на с. Гърло в Брезнишко, Пернишки окръг.

 

235. Изоп. от с. Горни и Долни Романци, Пернишки окръг.

 

236. По името на с. Красава, в същност с. Секирица, десен приток на Ерма.

 

237. Изоп. от с. Невля, Пиротски окр., СФРЮ.

 

238. С. Желюша, Царибродско (Димитровградско), СФРЮ.

 

239. Вер. ман. „Св. Богородица”, югоизт. от Суково.

 

240. Става дума за българските селски въстания в 1835—1837 г. (История на България, I, С., 1954, с. 368 сл.).

 

241. Коритнишка p., ляв приток на р. Нишава.

 

242. В същност Свърлишка пл.

 

243. Нишка баня, до гр. Ниш, СФРЮ.

 

244. По името на с. Кутина, Нишко.

 

245. А. Буе дава името, както му е съобщено от придружвача му — сърбин. Това са наричаните тогава Горни и Долни Матеевци, дн. Матиевац, Нишко, СФРЮ.

 

246. Това е Киле-куле — пирамида с черепи на участници в сръбското националосвободително движение от нач. на XIX в. (срв. тук описанието на Ламартин).