Френски пътеписи за Балканите, XIX в.

Съст. и ред. Бистра Цветкова

 

20. Д-Р АМИ БУЕ. Сборник с маршрути от Европейска Турция /1836, 1837, 1838/

(Dr Ami Boue, Recuel ditineraires dans la Turquie d’Europe)

 

1. МАРШРУТ ОТ БЕЛГРАД ЗА КОНСТАНТИНОПОЛ ПРЕЗ ПОЖАРЕВАЦ, МИЛАНОВАЦ, ВИДИН, ШИПЧЕНСКИЯ БАЛКАН И АНДРИНОПОЛ

 

Роден е в Хамбург на 16 март 1794 г. Произхожда от старо френско емигрантско семейство на хугеноти. По майчина линия е потомък на известна фамилия от Елзас, а по баща — на семейство от Бержерак, преселило се в XVII в. в Бордо, а след това в чужбина. Според някои родови документи фамилията Буе имала известни връзки с Балдуин Фландърски.

 

Семейство Буе принадлежи към големите морски търговци и има завидно състояние.

 

Получава много солидно образование. Отначало учи у дома, а по-късно в търговско училище, показвайки големи способности по математика. След това изучава в Берн и в Женева книговодство. Гимназиалното си образование завършва в Париж, и висшето — в Единбург, Шотландия, като доктор на медицинските науки. Обаче още от студентство проявява подчертан интерес към геологията. Първият му голям труд, отпечатан през 1820 г., отразява такива негови изследвания в Шотландия. Изобщо в центъра на вниманието му стои тази наука. Специализацията си в тази област той осъществява чрез теоретични и практични занимания в кабинетите и в лабораториите на известните френски и немски естественици Кювие, Ламарк, Бленвил, фон Буш и други; чрез прослушване лекции в Берлинския университет по минералогия и кристалография при проф. Вайс; чрез системни научни пътувания. През 1820—1834 г. прави геоложки проучвания и други изследвания в Шотландия, Англия, Ирландия, Франция, Германия, Австрия, Унгария и в други страни.

 

По препоръка и със съдействие на френското правителство А. Буе се насочва към това да осъществи системни проучвания на Балканския полуостров. Тези препоръки са в духа на френските политически интереси по „Източния въпрос” с оглед да се набележат пътищата за опазване на политическото равновесие в тази зона. За тази своя много голяма и отговорна задача той се готви задълбочено близо две години: прави подробни библиографски справки, като се запознава с почти всичко писано дотогава за Балканите в областта на геологията, както и с обнародваните пътеписи за тези земи и с редица географски трудове за тях. Голяма част от тях използува при написването на своите трудове.

 

На 24 януари 1836 г. той уведомява Геоложкото дружество в Париж, че възнамерява да започне проучвания на балканските земи, спадащи към европейските предели на тогавашната Османска империя. За тази цел сформира добре подбрана комплексна научна експедиция, в която влизат: геоло-

 

235

 

 

зите Монталамбер (бивш офицер от френската кавалерия) и младият учен Викенел; ботаникът и познавачът на старините Фридрихщал и зоологът-фармацевт Шваб, Самият Буе пък като медик, естественик-геолог и полиглот (ползуващ няколко балкански езика — албански, сръбски, турски и други, — както и още няколко славянски и европейски езици) допълва необходимата квалификация на тази сериозна и ерудирана бригада с естествоизпитателен профил. Нейната задача е да посети и проучи Сърбия, Босна, Албания Хърватско, както и тогавашните български земи — България или Мизия, Тракия и Македония. През с. г. започва първото му пътуване, за да се повтори и потрети след това съответно през 1837 и 1838 г., но вече с известни изменения в маршрута и с други придружвачи.

 

Времето, когато ученият прави своите пътешествия на Балканите, съвпада с царуването на султан Махмуд II (1808—1839 г.), известен с опитите си за реформи, които обаче не довеждат до някакви обективни и съществени резултати за подобряване положението на Империята и още по-малко на поробените народи. През трите си последователни пътешествия, всяко от които трае по няколко месеца, д-р Буе успява да събере огромен материал, да натрупа непосредствени впечатления. Те засягат най-различни проблеми, свързани с посетени земи и с населяващите ги народи. Сред тях естествено преобладават свързаните с геолога — географските му проучвания. Но не са малко и отнасящите се до икономиката, бита, историята, религията, езика и други сфери от духовния и социалния живот на местните жители. Той посещава по-голямата част от балканските земи, опознава почти всички тогавашни български земи, влизащи в пределите на Османската империя. Сам Буе подчертава това и изтъква с известно съжаление, че не е могъл да обхода изцяло Родопите и че не е достигнал до Добруджа.

 

Д-р Ами Буе е учен с всестранни интереси, с енциклопедични познания, с голяма ерудиция. Макар че главните му изследвания са от обсега на естествените науки и най-вече от областта на геологията, минералогията, географията, орографията и ботаниката, по време на постоянните си пътешествия той следи с голям интерес, проучва с внимание редица факти, събития и проблеми, свързани с историческото развитие и просветно-културните изяви на населението на посетените страни, особено на тези в европейската част на Империята. Те са сравнително по-малко познати не само нему, но изобщо на европейския свят. Той проявява особено внимание към етнографията, топографията, топонимията, фолклора, историята и книжнината на народите, влизащи в състава на Османската империя. Не отбягват от погледа му и някои демографски и социално-политически проблеми. Интересува се специално и от археологическите паметници, както и от старите ръкописи и книгохранилища. Не пренебрегва и езиковите въпроси. Особено важно е обстоятелството, че той е между малцината чужди пътешественици, които така всестранно, системно и сравнително обективно (като прави известни критични бележки както по адрес на подчертаните туркофили, така и към туркофобите, посетили преди него Империята) проучват и опознават балканските народи в тяхното тогавашно ежедневие. И още нещо го отлцчава от другите пътешественици: неговото продължително пребиваване в нашите земи. Това му дава възможност да получи впечатления и да направи изводи не само за тогавашното положение на Османската империя, но и за нейното бъдещо развитие, ко-

 

236

 

 

ето интересува много Западна Европа и не по-малко Франция с оглед откриване на нови пазари, на възможностите за търсене на източници за суровини. Макар че не е чужд на основната линия в политиката на Франция спрямо Турция, която е за запазването на нейната цялост, Буе прозира отмирането на Империята и възможностите за възраждането на подвластните ѝ народи. Той неколкократно отбелязва, че те притежават прекрасни качества и добродетели (без да отминава и някои техни недостатъци), които безсъмнено ще ги изведат до широкия път на прогреса. И предвещава голямата бъдеща роля на славянството и на славянската култура, богата в своята самобитност, носителка на многообразен духовен заряд. Изследванията на Буе са най-конкретни и в най-широк мащаб от това време — 30-те години на миналия век — и имат подчертан енциклопедичен характер. Естествено големият кръг от въпроси и проучвания, които занимават учения, не му позволяват да ги обхване в необходимата пълнота и задълбоченост. Затова от неговия поглед се изплъзват редица факти и събития особено такива от живота и развитието на нашия народ, характерни за бързия и всестранен негов растеж през Възраждането. Епохалното дело на Паисий, започналата национално-цър-ковна борба и други подобни събития от нашата история остават за него неизвестни. А при посещението си в Габрово той проявява интерес и отбелязва незначителни неща, но нищо не споменава за Габровското училище, основано тук преди неговото идване. Или пък давайки сведения за състоянието на книгопечатането сред балканските народи, не споменава нищо, вероятно поради неосведоменост, за съществуването на българската печатница в Солун, основана през 1838 г. Може би причината за известна едностранчивост и непълнота в неговата информация би трябвало да се търси в обстоятелството, че той не е познавал българския език. Затова общува повече със сърби и гърци, от които вероятно черпи и сведенията си относно българските въпроси. Разбира се, за това е допринасял и фактът, че по онова време Гърция е вече независима, а Сърбия — полувасална. И още нещо: че тогава гръцката и сръбската книжнина, които той ползува, имат значително по-високи постижения. Не без значение са и личните контакти, които ученият има особено със сръбския княз Милош и синовете му. Той предоставя на Буе свои доверени хора, за да го придружават и осведомяват по време на някои негови маршрути. И все пак странно е, че Буе не бележи нищо за немалките постижения на възрожденската ни книжнина. Защото тогава тя вече наброява няколко десетки заглавия, между които са издаденият от Софроний Врачански „Неделник”, книги на Йоаким Кърчовски, на Кирил Пейчинович, д-р Петър Берон и други учебно-педагогически, географско-исторически, филологически и най-вече църковно-религиозни съчинения. Или пък че не споменава за подвизите на изявени по онова време наши хайдути, нито пък за порасналото политическо съзнание на народа ни, в резултат на което точно тогава са организирани Вел-човата завера, както и няколко опита за въстание в западните български земи. Слабост в трудовете на Буе са и допуснатите немалко неточности и грешки особено при предаването на географските наименования; на личните имена; на турски, български, румънски, албански и другоезични думи и термини. Обяснението за това би трябвало да се търси преди всичко в обстоятелството, че все пак той не владее добре тези езици, че те звучат странно за неговото

 

237

 

 

ухо, и особено в невъзможността да се предадат на френски някои особености от фонетиката на балканските езици.

 

Отбелязаните непълноти, неточности и слабости е трудовете на Буе не омаловажават огромния му принос в науката и в нейното развитие през миналия век. И особено неговите постижения в областта на геологията и изобщо на балканистиката. Той и до днес се счита заслужено за основоположник на балканската геология. Голямото му научно дело е оценено още от неговите съвременници: избран е за почетен, редовен или дописен член на почти петдесет научни института, академии и дружества в Европа и в Америка. И на първо място във Франция, Аостро-Унгария, Англия, Русия.

 

Отначало, както бележи и самият Буе, трудовете му са достояние само на тесен кръг специалисти. Но когато след Кримската война „Източният въпрос” навлиза в най-решителната си фаза, те получават широка гласност и разпространение. Сред многобройните му публикации, писани на няколко езика (с преобладаване на френския), главно място заемат посветените на Балканите, плод на неговите трикратни пътешествия из тези земи. Те наброяват няколко хиляди страници. Между тях се открояват двата му капитални труда, пътеписи по своята същност, а именно: четиритомникът „Европейска Турция” и двутомникът „Сборник от маршрути”, от които по-долу следват значителни откъси. Той е автор също така и на няколко карти — географски и етнографски, — които бележат етап в балканската картография. Особено ценна е неговата етнографска карта, която се смята като първа в историята на нашата етнография (тъй като съставената от Шафарик подобна карта била изработена по устни сведения, взети от втора и трета ръка. Тя е издадена на немски език в 1849 г. и е включена във физическия атлас Бергхаус, отд. 8, № 19). В трудовете му, посветени на Балканите, голям дял се пада на нашите земи. Изобщо той допринася много за популяризирането на българското име в Европа и за изявяването на българския народ като отделна нация. За българите Буе пише не само в посочените тук две произведения, но и в своята автобиография, както и в труда си, посветен на тогавашното състояние и перспективите за развитие на жп. дело на Балканите (еж. тук библиогр. № 61). Той пише за нашия народ още в 1836 г., пише за него и след 40 г. по време на Априлското въстание, когато целият прогресивен свят издига глас в негова защита.

 

Името на Ами Буе и някои от трудовете му са известни у нас още през Възраждането. В своите пътеписи за България Л. Каравелов не само, че го споменава, но дава положителна оценка на делото му (Независимост, IV, 52, 29. VI. — 12. X. 1974; Знаме, I, 1—7, 8. XII. 1974 — 26. I. 1875; Знаме, II, 3, 4, 5, 15 и 30. III. 1976, 15. III. 1978). След Освобождението българската наука оценява също достойно големите заслуги на д-р Ами Буе още в началото на нашия век. През 1901 г. по случай 20 г. от смъртта му (Буе умира във Виена на 21/9 ноември 1881 г.) е била учредена тържествена научна сесия, на която тогавашният ректор на Висшето училище, днес Софийския университет „Климент Охридски”, известният наш геолог проф. Георги Златарски, произнася обстойна академична реч за неговото дело и заслуги. [1]

 

Досега от трудовете на Ами Буе у нас са превеждани отделни неголеми откъси във връзка с изследвания на наши геолози, географи, историци и пр. Но едва чрез настоящото издание за първи път голяма част от двата негови основни труда за Балканите ще станат достояние и на българския читател.

 

238

 

 

 

МАРШРУТ ОТ БЕЛГРАД ЗА КОНСТАНТИНОПОЛ ПРЕЗ ПОЖАРЕВАЦ, МИЛАНОВАЦ, ВИДИН, ШИПЧЕНСКИЯ БАЛКАН И АНДРИНОПОЛ

 

 

Ами Буе представя в началото данни за пътуването от Белград до Видин през Пожаревац и Милановац (I, 5—24).

 

От Видин нататък главните пътища в България са: този за Ниш (около 20 часа), този за Пирот през Арзер паланка [2] и Чипровац (около 23—24 часа), този за София през Арзер паланка, Дриновац (Дреновче), Микловац (тур. Мелговджа), Берковац (тур. Берковча) и Сумугу балкан [3] (35—36 часа). Най-сетне пътищата покрай Дунава и към Балкана.

 

Укрепеният град Видин има красив изглед с 20-те си минарета. Просторни каменни двуетажни сгради принадлежат на пашата и са разположени на малко възвишение. Около повечето къщи има китки дървета. Там се вижда нещо като замък с малки кули. Този търговски град наброява повече от 20 000 души, между които има много българи и власи. По Дунава винаги са спрели големи ладии. Срещу града в Дунава има един остров. Видин е център на доста голям пашалък, в който има 12—13 паланки и дори 5 града — Видин, Никополи, Плевна, Ловча и Шистова. Населението му е преобладаващо българско, но малка част от тези българи в сравнение с останалите са мохамедани и значителен брой са римокатолици. Азиатските турци изчезват почти сред тази славянска маса. Броят на това население достига около 200—300 хиляди души. Освен в четирите града главните аяни са и в следните паланки: Раова, Вичедрина [4], Джибра-Паланка, Азер-Паланка, Белградчик, Дриновац, Мелковац [5], Враца, Каменопол, Пирсник [6], Чипровац, Сирищник, Берковац, Викрар [7] и Извор.

 

От Видин до Ловча (около 35 часа) пощенският път е вървял някога покрай Дунава до Раова, но според картата на Киперт той сега изглежда минава от Арзер-Паланка право към Вишедрина (Вивардже) и оттам в Плевна или Ловча, като минава или не минава през Раова. От Видин до Острова се върви покрай Дунава през вълнообразен терен с малки терциерни възвишения или през равнина, докато влашкият бряг е съвсем равен. До Лом се преминава през дузина планински реки, главните от които са: Тернек [8], Видбаут [9] (?), Арзер при Арзер-Паланка и Сморден [10]. Лом-Паланка е изградена върху склона на един хълм и също над река. След брода на Лом, който извира в Църни-Вър над Пирсник [11], се стига в Цибру или Джибра-Паланка [12], село с джамия и с повечето дървени къщи сред дървета. Цибрица, на турски Джибра, извира на северозапад до Чипровац и Сирищник, малки български паланки, под чието ведомство са доста села. Друго едно възвишение с еднообразно било, идещо от североза-

 

239

 

 

пад към югоизток, отделя този район от долината на Нишава. Цибрица се преминава след Джибра-Паланка, но Угустул [13] преди Костолин (тур. Кодосли) и недалече Скидул [14] (Сейдул) се влива в Дунава. Угустул, или Огустул или Огуст, е образуван от множество рекички в Берковската котловина, оградена откъм югозапад от Стара-Планина (?), по г. Киперт [15], докато изворите на Скидул са също в източната част на споменатото възвишение. Всичките шест големи реки между Видин и Раова текат от югозапад към североизток и извират в надлъжни долини, които пресичат под прав ъгъл първото направление и са успоредни на големия канал на геологически терциерни времена между котловините на Ниш, София и Горна Тракия или на големия военен път от Ниш за Татар-Базарджик. Картата на г. Киперт твърде добре определя числото на тези долини на две или три. Гънката на северозапад-югоизток от Баня за София е оградена от възвишение, което обхваща Църни-Вър или връх (Черния връх) на север от Пирот и Сумугу Балкан на север от София. Оттатък минава гънката Печенаброд по пътя Берковица — София и на югозапад от Стара-Планина (?). После гънката, където са Сирищник, Чипровац, Лом, Изнебол [16] и Мали Тимок. Най-сетне гънката Берковац — Пирсник, Търговище, Велики Тимок. Г. Киперт назовава с името Кируш [17] част от планинския гребен на североизток от споменатата вдлъбнатина. Както в Юра и в Алпите, водите от тези успоредни гънки извират само през напречни клисури или проломи, общо взето, варовикови, като при Белоградчик на (р.) Арзер, при Средокрив [18] на (р.) Сморден, над и под Пирсник на (р.) Лом, при (Биелоград) [19] и над Мелковацна (р.) Цибрица. На север от Берковац на Огустул и над Враца на Скитул. Тази орография продължава отчасти по северния склон на Балкана, но тя е по-слабо изразена вследствие на по-късните деструкции и гънките, както и бърдата се простират почти по посока запад— изток. След преминаването на Скидул се достига Раова, наречена още Орова (?). Паланката Раова е разположена при изхода на една долинка към Дунава, има около 8 джамии и няколко сносни къщи, както и китки с дървета, пръснати по бърдата и към Дунава. Тези дунавски брегове са били обитавани още от римско време. Сега те изглежда, че са с 2000 католици българи, истински оазис сред гръцката църква в този край. Те са. съсредоточени главно в Арзер и Лом-Паланка и са най-вече само остатъци от маджарски колонисти от времето, когато българските царе са се считали васали на унгарската корона. След брода на Инсикра се стига в Острова, където се оставя Дунавът, за да се навлезе в България. Искърът се преминава с лодка при Глава, но Вид или Щерещул на власите — по брод след Махала [20] (Магала от картите), и при Плашия [21] преди Плевна се прекосяват последните ниски терциерни възвишения на България, които се простират успоредно на Дунава и се извисяват все повече, колкото се върви на юг.

 

240

 

 

Плевна (тур. Пилавна) е български град с 10—15 хиляди жители, с множество джамии и с обичайните за Турция дървесни видове. Оттам се преминават само две височини, за да се стигне в обширната алувиална равнина преди Ловча. По този военен път, както по всички подобни, по които някога са били настанени мюсюлмански колонисти, българските села остават надалеч, скрити, въпреки че по тази равнина има доста такива. При все това там е селото Кържине [22]. Второто бърдо след Плевна е по-извисено от първото и заравненият му връх е покрит с храсталаци и стига до 1425 фута височина. От билото му се наслаждаваш на просторен изглед над предпланините на Балкана и над широката долина на Осма, течащ от север към изток. В нея има множество български села. Между Дунава и тази височина се различават три големи гънки на терена, докато в южното му подножие има още две възвишения, между които има чешми. В тези околности са скрити в теснини българските села Шалковица [23], Слатина и Ново село [24]. Остатъкът от пътя до Ловча върви през суха равнина, само отчасти обработена. Преди града има пасбища. Той е разположен от двете страни на Осма, при устието на дълбока теснина от варовикови планини, много стръмни, спадащи към системата на долната креда.

 

Ловац (на турски Ловча или Лофча) е град с най-малко 12 до 15 хиляди души. Наброяват се 300 къщи или християнски домакинства, останалите са мюсюлмани, които населяват главно западния бряг на Осма. Покрит каменен мост с дюкяни свързва двата бряга на тази река. Конакът на аянина е до площада на източния бряг. Това е четвъртита едноетажна сграда с просторен двор. Има един часовник и 8—9 джамии с минарета. Източната част на Ловча се опира на Балкана и е построена амфитеатрално. Тесни улички водят към върха на възвишението, което, като се издава в равнината, представлява великолепна наблюдателница за инженера-географ. Понеже генералщабни офицери са се били качили там при руската окупация, османците не обичат никак да виждат там чужденци. Друга уличка с къщи върви срещу течението на Осма, оградена с високи варовикови брегове, и отвъд двете извивки, които тази река описва, има гробища. Други гробища има при изхода на града към запад и север и първото е оградено с хубава ограда, истинска новост в Турция. Най-сетне големият хан с обширния си двор и с първия си етаж напомня само на двуредни клетки от менажерия. Освен това местоположението на Ловча е извънредно красиво, процепът на сивите скали, който е зает от Осма, е в рамката на хълмове, покрити с хубави лозя и овощни градини. През сезона на разлист-ването изгледът е наистина очароващ. За един неприятел, идващ откъм Дунава, Ловча е първото укрепление за отбрана на Балкана, но с оглед завладяването на България, мюсюлманското население на този град, както и в Шумла, има голямо значение, поради това че се намира всред множество турски или българо-мо-

 

241

 

 

хамедански села. При все че е открит град, той би могъл да се превърне в убежище за османците, както и за изходен пункт на техните бойни операции. От друга страна, този град е разположен като Търнава, или Тирнава, при изхода на долините от планините, където има славянско население, най-непокорното в България, а именно онова при изворите на Вид, Осма, Русита и Янтра. Девствеността на Високия Балкан е била през всички времена убежище за недоволните и оттам те са могли лесно да достигнат до Родопите и до други също така сигурни планински вериги в Македония и Горна Мизия. А пък и проходите във Високия Балкан турците избягват и там няма пощенски станции, но търговците от Татарбазарджик и от Филипополис и най-вече кираджиите или наемащите товарни коне преминават понякога през тези усамотени места, за да стигнат Дунава и най-вече Ловча. В зависимост от изходното място долината на Труча [25] или на Кумсу им е преходът, за да се изкачат в Балкана, и ако целта им е Ловча, те вървят покрай Осма и отиват в Калужерица [26], където се намира манастирът Успение Богородично, после в Троян и Латец [27]. Всички тези селища и някои други села съществуват наистина и дори ми говориха за стръмни проломи до манастира. Пътят Ловча — Селви излиза непосредствено от теснината на Осма и започва да се изкачва през овощни градини, орешаци и черешаци. Но е необходим един час, за да се достигне вълнообразното плато, което е необработено или покрито най-много тук-там с дъбови храсталаци. То се извисява на 900 фута и над Ловча, който ще да е на около 800 фута над Черно море. На 3 левги от града се слиза в долинка, където има една чешма, после пак се изкачва на плато над 2000 фута височина и същото като предходното. И тук също не се забелязва посаждение дори в долината на запад. На 4 левги от Ловча се преминава долинка с посока запад—изток и с хубава почва за растителност, напоявана от Руп-чер. Единствени биволите използуват там природните дарове. Понеже това е един от главните пътища в Турция, не бива да се учудваме, че българите са били държани далеч от него. При това османците сами са насърчавали установяването там на мюсюлмански села и изобщо са успели да изтикат трудолюбивото българско население повече към Балкана в Горна Мизия и Македония. Останалото са свършили войните с русите, в резултат на което от всички провинции в Турция България има най-много целини и предлага най-малко съестни припаси за една армия. От друга страна, комуникациите там са по-леки, отколкото другаде в Турция, с изключение на Тракия, защото тази област, главно с възвишения, предлага също най-вече пътища, достъпни за коли. Малко плато отделя долината на Рупчер [28] от друга, със същото направление и едва на височината по към югоизток остава вдясно турското село Агинджилар [29]. То е обкръжено с ниви от жито и царевица и на изток има лозя и плодни дръвчета. На юг гористите хълмове се издигат на 400 фута над този обширен

 

242

 

 

планински прелез. Там работеха незабулени турски жени из нивите, докато други се бяха покатерили по черешите, които ние пожелахме да вкусим, но страхът да бъдем изненадани от турците ни накара да отминем, без да заговорим на когото и да било. Спускането в равнината на Селви на 1200 фута височина е доста стъпалообразно и през всичкото време на изток можеш да наблюдаваш течението на Русита в просторната долина на Селви и лозята по хълмовете отвъд реката. На югозапад при източните извори на Осма се издигат извисените и покрити с ливади била на Коджа Балкан над зоните с брестове и дъбове. Това са най-вече върховете, наречени Туриан Балкан [30] (5000 фута), Деспотохайласи [31] (5100 фута) и върхът на 5251 фута до Свендол Богоридица над Калофер или между това селище и Калужерица на Осма. Г. Киперт с основание отбелязва комуникацията между Селви и Зладица, защото предпланините на Балкана не ни се виждаха високи в това направление.

 

На три четвърти час преди Селви на север се отминава турското село Гърмеси [32] и се прекосява малка река, изтичаща пак в посока запад—изток в Русита. Селви трябваше преди чумата от 1838 г. да има около 5—6 хиляди души, ако се съди по обсега му и по трите му джамии с минарета (срв. моята Turquìe, т. 3, с. 563). Като кръстовище на четири пътища тя може да е с някакво значение и равнините на Росита със съседните хълмове биха били доста благоприятни за разгръщането на бойните сили, докато от Селви ще може да се проникне с известна лекота в долините в подножието на Централния Балкан. Русита се преминава по брод на югоизток от голямото гробище, което е при изхода от града. Реката е с широко легло, пълно с речни камъни, и твърде плитка през лятото. На югоизток от Селви се разстила един полски изглед над хълмовете с лозя, сред които има ниви и къщи. Но тези следи от култури изчезват скоро, защото на 3/4 левга от Селви се изкачваш през дъбови горички на малка платформа, откъдето към изток се вижда една предпланина на Балкана от варовикова креда, разстилаща се, както и тази планинска верига приблизително от запад към изток. Тя е вероятно една левга широка. В средата ѝ се различават гори и пасища, между тези сплескани върхове, а пък стръмнините се извисяват срещу веригата на Балкана. Но под тези скали планината слиза със слаба полегатост към долината. Щом се стигне до ниския планински превал, на 2100 фута, който свързва това възвишение с другото при Троян, се намираш над една дива област, отделяща пътника от Балкана. При все това поради постепенното изкачване до това място пътят не изглежда да допуска дълга отбрана главно с оглед на това, че липсват големи гори, по-откроен релеф и дълбоки планински теснини. От друга страна, тези места могат да се използуват като наблюдателен пост, защото оттам може да се изкачиш на съседна варовикова верига от 2800 фута и да обгърнеш значителен обсег от областта. В та-

 

243

 

 

зи обширна доста гориста долина се открояват две или три ниски бърда, успоредни на Балкана и на веригата, за която току-що споменах и която се издига на около 500—1000 фута над дъното на долината. Там се слиза, като се пресече косо подножието на съседното възвишение, и човек е изненадан, че тази местност не е така дива, както изглежда, защото сред множество дървета са скрити доста села.

 

Цялото северно подножие на Балкана и най-вече на Коджа-Балкан чак до Демир-Капия [33] е доста гористо и просечено както от напречни долини, така и от надлъжни бразди. Поради това то е военно шахматно поле, което изглежда благоприятно разположено за призованите да се отбраняват откъм север, толкова повече че има на доста голямо разстояние от Балкана нещо като крайна стена, разрушена само тук-там. Би могло да се предполага, че в случай на въстание българите могат да се оттеглят в този край, където селата биха се изгубили в горите, както в Сърбия, и осланяйки се на Балкана, могат да противостоят на турците, при все че са неспособни да им окажат отпор в равнината или на ниските оголени плата в Долна и Източна България. Кавалерията там би била не от особена полза и дори би пречела. Сами при този брой българите от България не могат и да мислят за подобно нещо.

 

Първото село, което се среща, е Азабели [34], населено с мюсюлмани. По-нататък видяхме цяла група цигани на път — едни на коне, други в коли, а трети пеша. После забелязахме, че от един съседен манастир в подножието на планината се връщат множество пременени българи. След като се бяха причестили, те хубаво се бяха напили и наяли и в първия момент по шума, който вдигаха отдалеч, помислих, че е някакъв панаир. Наистина поклоненията са винаги свързани със събиране на панаирски търговци. Понеже Габрова беше на 3 левги, след това отидохме да спим в Колибола [35], български колиби от 60 домакинства, разположени (на 1832 фута височина) извън пътя към юг отвъд малка рекичка. Мястото е подбрано великолепно, за да се скрие цялото село от погледа на турците, защото в първия момент се вижда само гора от високи редки дъбове върху малък склон. Едва когато се стигне до най-високото му място, се разкриват селските къщи, всяка от които е с градинката си и с бахчата си, обкръжена с дървен плет [*] от сплетени клонки.

 

 

*. Понеже субашията или българският селски първенец не бе у дома си, ние сами потърсихме в селото къщата, която изглеждаше да има най-много удобства за отсядане. Спряхме се на една, която бе с открит балкон или чардак на първия етаж и без да изчакаме стопаните на жилището, отворихме вратата към двора, разтоварихме конете си, заведохме ги в конюшнята и се настанихме на чардака. Стопанката на къщата не закъсня и разгорещена от угощението при поклонението, ни оказа прием по твърде досаден начин и дори ни каза неща, които според нашия татарин бяха дързости. Той бе приседнал спокойно, пушейки лулата си, но при несдържаното бъбрене на тази хубавица, сложи ръце на кръста и я обсипа с псувни. Това, както и пристигането на мъжа ѝ, който ни поздрави, ѝ запуши устата. Един брадат български старец пристигна малко след това и татаринът от уважение към възрастта, както всички турци, му предложи да смръкне емфие и чаша сливова ракия. В това време стопанката и нейната другарка се бяха съвсем закротили. Наистина не бе леко за тях, вместо да си легнат, да съблекат хубавите си дрехи, за да приготвят вечеря на турци и на неверници. При все това нашите приветливи обноски, перспективата, че ще бъдат възнаградени и дори че ще споделят остатъка от вечерята с нашите слуги, и това, че нашият татарин започна разговор на български, всичко това създаде сърдечно сближение и предизвика татаринът да се провикне: „Когато са учтиви към нас, аз също умея да съм нежен с жените.” Щяхме също да повторим с нашите стопани поклонението от предишната вечер, но старата черква бе разрушена, за да я възстановят. Освен това тези тегоби по настаняването на пътниците в Турция са доста по за предпочитане пред настаняването на военни, когато ги призовават в Европа, понеже стопаните нямат защо да се оплачат от някаква щета и на това отгоре са заплатени по-добре.

 

244

 

 

Оттук до Габрова на разстояние 2 1/2 часа, по пътя [*] няма нищо забележително. Той прекосява леко хълмиста област, покрита с дъбрави, обработена или с пасбища, но не се виждат села. Влизайки в Габрова, пътят се стеснява между Янтра и варовикова скала, на която има турски чардак. Пред града има каменен мост с 4 свода, изграден от старите български царе според надписа. Габрова е разположено на 1084 фута височина в подножието на скалист хълм, на ръба на източния бряг на Янтра. Този градец се състои най-вече от една единствена голяма, много дълга и лошо постлана улица. Към средата ѝ има нещо като площад с доста дюкяни и с една часовникова кула. Всички къщи са само едноетажни и в голямата си част са дървени. Населението почти изцяло е българско и ще да е до 5000 души. Султан Махмуд, който неотдавна бе минал преди пристигането ни през 1837 г., бе направил, разказваха там, големи дарения на бедните без разлика на религия. Говореха за 100 000 пиастри и добавяха, че това е било заради лоялното поведение на жителите от паланката по време на войната срещу русите. Ние намерихме там един сносен хан с три стаи, едната от които беше с камина, другите бяха покрити с рогозки и килимчета. За разлика от други градчета на Турция Габрова имаше и няколко леки момичета, но бяха преценили, че трябва да ги прогонят от града поради султана, докато в Европа пристигането на коронованите глави се отпразнува, като се събират артисти, балерини и леки жени.

 

Едва напуснахме Габрова, трябваше отново да прекосим Янтра по втори каменен мост, който също е остатък от епохата на българските царе и е силно извит. Извървява се нагоре населената долина на Габровасу, чиито очертания са такива, че след четвърт час път на юг, след това се тръгва на изток, от 3 градуса южно към 3 градуса северозападно. После се насочва човек отново за четвърт час от север към юг, за да тръгне след това от

 

 

*. Учудващо е, че пощенският път от Селви за Габрова липсва на картата на г. Киперт.

 

245

 

 

североизток към югозапад и отново от изток към запад. Съседните височини са покрити с дъбове или са с голи скали. Изобщо по този път няма нищо интересно, докато се изостави посоката изток—запад, за да се навлезе в една долинка, водеща в подножието на Балкана на 2198 фута височина. Малък пролом от белезникави варовични скали затваря входа ѝ и върху планинската рекичка минава мостче. Тя се влива в Янтра и извира на запад и югозапад в балканското подножие.

 

На една голяма левга от Габрова е първата част от изкачването по Шипченския балкан. То е много тежко и трае повече От половин час или 35—40 минути. Трасето на пътя не е много очертано; при все това всякаква лека кола може лесно да се изкачи и особено ако се използуват волове. Тези животни умеят по-добре от конете да устояват леко на глинеста почва. Прекарването на оръдия с известен калибър е дори възможно с волове или на ръка, но ако човек не бърза много, не би било трудно и да се направят 2—3 заобикалки по пътя, и временно да бъде подкрепен пътят с камъни и с дъбови стволове, с каквито изобилствува околността. Една чешма е сложена тъкмо до върха на тази стръмнина, където пътят е извънредно широк. Когато стигне човек до първата преграда на Балкана, там се виждат царевича-ци и черешаци и в югозападна посока се достига скоро първата караулка. Буковете започват от този пост до следващия, който е разположен на друг планински ръб. До него се стига по хубав коларски път, описващ обширна извивка към запад. Оттук до планинския прелез има само половин час път, така че цялото изкачване не трае повече от 2 часа и половина, като се смята от балканското подножие. След това се изкачва върху един хребет, който отделя дълбоките гористи долини и се разстила към юг. При очертанията на наскоро поправения през 1837 г. път бяха държали сметка за изгледа. През пролуките се виждаха балканските предпланини, но най-доброто място за съзерцание се намира на малкия гол връх на няколкостотин крачки, преди да се достигне странноприемницата на Шипченския проход на 4453 фута височина.

 

От този малък връх се виждат множество долини и ниски възвишения, по които се открояват само буковите и дъбовите гори, отвъд тях се виждат вълнообразните краища на Дунавската равнина, а към запад — малък връх с поляни над горите на Шипченския балкан. Странноприемницата се намира на планинския прелез, толкова тесен, че към югозапад веднага се рейваш към Шипченската равнина, а към североизток — към високите гористи бразди на балканските долини. Този заслон, изцяло дървен и много полезен за пътниците особено зиме, бе построен по заповед на султан Махмуд, когато бе минал оттам. Той се състоеше от широк яхър, пред входа на който имаше две стаи за пътниците.

 

Преди острото спускане от Шипка трябва още да се изкач-

 

246

 

 

ваш няколко минути, за да заобиколиш едно голямо варовиково възвишение, което се издига над прохода откъм юг. Едва след като се премине това последно препятствие, се разгръща пълен изглед към горния басейн на Тонджа, или Тунджа, и на малката верига, която го отделя от Тракийските равнини. На изток от пътя има много остър и гол наклон. Поради преминаването на султана в 1837 г. бяха сметнали за нужно да поставят там дървена преграда. По-нататък пътят описва множество извивки през шистови оголени и ронливи скали над Шипка, поради което е необходим цял час, за да се стигне до селото. Този път, поради това че е съвсем изкуствен, има чести срутвания, най-вече в долната си част. Незначителен брой войски, снабдени с няколко оръдия, поставени към върха на Шипченския проход, вероятно биха могли да удържат затворен прохода и да попречат на изкачването на планината от двете страни. Затова русите не можаха да го форсират в 1829 година. .

 

Шипка (дантела) на 1760 фута е заобиколена с розови градини и купището розови цветове разпръсва постоянно благовоние. При все че тук се извлича розово масло, то се рафинира само в Кезанлик. Ако не беше тази култура, околностите на това село не биха били особено привлекателни, защото балканските склонове са голи, а пък равнината в голямата си част е само със сухи пасища, без дървета и отвъдната верига е без открояващи се очертания. На запад се вижда врязано място между споменатата верига и високия Балкан, прелез, през който се отива в Калофер, и в равнината на Филипополис.

 

Равнината на Шипка има дузина могили (вж. моята Turquia т. 3, с. 349), които ни карат да мислим, че пътят от Кезанлик и дори може би този от Габрова, са били използувани през римско време. Но отсъствието на всякакви следи от пътища и римски съоръжения навежда поне на предположението, че Балканският проход се е намирал на място, различно от днешното. Очевидно равнината е била дъно на обширно езеро, което се е оттекло преди историческо време през теснините, които днес заема Тунджа. То е било поне 3 левги дълго и 1 1/2 левги широко и дъното му е понастоящем на височина средно от 1600—1700 фута. На една левга от Шипка турското село Шекерли (Захарна) е приветливо обкръжено с орешаци, други плодни дървета и розови храсти. Група български пътници, седнали под едно столетно дърво, представляваше една от онези картини, които имаха още по-ориенталски изглед, поради това че по същото време минаваше в силен галоп татарин при непрекъснатите възгласи на своя сюрюджия или куриер. След това пътят минава само през хубави нивя и пасища чак до град Кезанлик (на 1650 фута). Улиците там са поддържани чисти благодарение на множеството течащи вади, които се вливат в Тонджа, течаща на юг. Градът е с около 10000 души, има множество джамии и доста обширна чаршия, където тук-там се виждат сплели се лозини. Пощенската

 

247

 

 

станция има доста удобен конак ѝ чисти стаи, покрити с килими за пътници. Едва слезли, при нас дойде да ни посети търговец на розова есенция. Той е млад турчин с много красиво лице. Есенцията се продава на тегло и в малки стъклени мускалчета, украсени по вкуса на туркините. Търговците разполагат с асортимент от тях и ги пълнят според това, кои от тях ще предпочете човек. За всеки неприятел, който прехвърли Балкана в този пункт, Кезанлик е първото населено място, където би могъл да се надява, че ще може да се снабди със съестни припаси. Околностите на този град са твърде приятни, най-вече към североизток, защото розовите градини и лозята покриват склоновете на малките бърда, покрай чието подножие се върви известно време, за да се стигне до Ески-Загра. Но на една левга от града човек е заставен да прекоси равнина с морави и блата, където пасат крави, биволи и коне. На 1 1/2 левга от Кезанлик се преминава малка река, идеща от запад или северозапад, а на 2 1/2 левги има чешма, от която пътят завива към югоизток по посока на гористите възвишения. Преди да се стигне до тях, трябва да се премине Тонджа по древен каменен мост, оттатък който след минаването на султана бе направено турско кафене, много чисто, на един етаж. В краен случай там може да се пренощува. Недалеч оттам, на изток, се намират развалините на сярна минерална баня. Разрушението ѝ изглежда да е било причинено от разливането на малката планинска река, която идва от югозапад и се влива в Тонджа, минавайки покрай тази постройка. Басейнът още съществува и ние не можахме да устоим на изкушението да се изкъпем в него и понеже нямахме долни гащи, татаринът не счете за благопристойно да се изкъпе с нас и ни изчака да свършим.

 

След банята почваш да се изкачваш постепенно, за да прехвърлиш предпланината на Балкана [36], която с плато на върха отделя Кезанлъшката равнина от околностите на Ески-Загра. На 3/4 левга оттам този коларски път е великолепен и се минава през съвсем оголен район. Върхът на платото е с ниви. А на 2 левги преди Ески-Загра, на височина на изток от пътя, се забелязва турското село Дербенд-Кьой (селото в прохода). Още продължава изгледът към балканските върхове, които компенсират липсата на красота по тези малки голи била, обкръжаващи пътника по това ниско възвишение. Планинският прелез е само на 5—6000 фута над Тонджа и малко повече над равнината на Ески. Загра. Добре проправен и често изсечен във варовикови скали път се спуска през пролома, който завършва в Тракийския басейн. Най-напред се върви към югозапад, след това към юг. Единственото нещо, което липсваше тогава по този път, бяха двата или трите едносводести мостове, направени така, за да не спъват много течението на планинската река. Тя движеше няколко воденици, една от които бе разположена при южния изход на този естествен процеп. Военното значение на тази тесни-

 

248

 

 

на за спъването на неприятеля да проникне откъм юг се намалява извънредно много от достъпността на околните проходими била, които позволяват да се заобиколи това ключово място, от която и да е страна.

 

След като си гледал само скали и груба природа, си очарован да се отзовеш при Ески-Загра на 1249 фута височина, всред градини и бахчи, с възможно най-красивата растителност. Ниските склонове, ограждащи потъналата в зеленина равнина, са наистина естествен парник, понеже са заслонени откъм север от Балкана и предпланините му. Култури от розови храсти има и там. Недалеч от града жителите с много съобразителност бяха избрали един такъв конак, за да построят малък кьошк, където султанът можеше да приеме израза на уважение на поданиците си сред най-почитаното от ориенталците благоухание.

 

Ески-Загра е град с 15—20 000 души, построен по нестръмния склон на планинската верига, която току-що преминахме. В нея има 13 големи джамии с минарета, обширна покрита чаршия и много криволичещи улици с множество големи площади и чешми. Конакът на аянина е на северозападния край на града. Той бе така любезен да ни настани във великолепна странноприемница със съдържател цинцарин. Тази къща на аянина е била някога седалище на турската власт. Входът бе под първия етаж и водеше към голям двор, около който имаше двуетажна сграда с дървени чардаци. На тях се настаняват слугите, а господарите са в стаите, чиито врати са открити към тези чардаци. Странноприемницата имаше около 30 стаи, някои от които бяха с камини по турски образец, а долу бяха конюшните и сайвантите. Благородният цинцарин, който трябваше да ни настани по заповед на аянина, искаше да ни установи най-напред в една малка стая с прозорци само към галерията, но ние скоро бяхме разположени на чистичко по килимите на една стая, обитавана преди нашето пристигане от жени. Ние счетохме тази странноприемница за една от най-хубавите в Турция. [*]

 

Преминавайки из града Ески-Загра, ме поразиха хората с чадъри, една рядкост в Турция. Видях също как се завършва голяма гръцка черква от дялани камъни, която вътрешно беше украсена с мраморни колони и на страничните крила имаше по девет прозореца в средата. Но чаршията и площадите не ми харесаха поради вонята им и нечистотиите там. За-

 

 

*. Между хората, които срещнахме тук, бе един австриец от Клагенфурт, който каза, че е лекар, и говореше по малко всички езици. Сивата му брада, външността му и особено недискретното му любопитство ни стъписаха. По-късно ние узнахме, че той дълго е бил лекар на аянина в Исливне и че там си бе събрал малко пари. Понеже това бе известно, той се страхуваше, че напускайки този град, ще бъде ограбен по пътя и заминал, както казваше сам, като заблудил познатите си за действителния момент на заминаването си. Това може да създаде известна представа за обстоятелствата, при които би могло да стане опасно да се движиш сам по големите пътища в Турция, както впрочем и навсякъде.

 

249

 

 

щото, макар и отчасти върху склон, водата там не е много изобилна, за да направи безполезни уличните метачи, както е в Кезанлик. Зеленчуковите градини, обработвани от българи или гърци, обкръжават Ески-Загра към юг. Има красиви места за разходки между градините и бахчите над града. В една от тях , изненадах млади незабулени туркини, които беряха плодове. Разговорът ни не бе дълъг, поради това че в съседство имаше малко кафене с мюсюлмани. От височините зад Ески-Загра изгледът на известно разстояние към запад се ограничава от възвишенията с посока юг или югозапад, но пред нас се разстила безкрайна равнина, сред която една самотна могила възбужда любопитството. Не е възможно да се различи родопската верига, освен ако се изкачи човек на неприветливите възвишения по на север. Ески-Загра, изглежда, е на мястото на древен град, както показва и името му Ески, означаващо на турски древен. Въпреки това там не личат вече следи от паметници, с изключение на няколко развалини от стени, които някога ще да са образували онази част от градската стена, която е откъм равнината. Като се прекоси раззеленялото се поле на юг от Ески-Загра, се върви до Харманли, или Хирменли, през област с малки бърда, които са отчасти терциерни. На югоизток от Кара-Бунар (Черната чешма), недалеч от пътя се издигат две конусообразни могилки от трахитични скали, част от вулканичните маси, пръснати между Карабунар, Ямболи и Тонджа. Полека-лека се слива в долината на Марица (тур. Меридже или Мерич), която тече на север от Харманли между хълмовете и се преминава по дървен мост. [*] Това селище, разположено в източното подножие на гнайсови възвишения, вероятно е било някога доста по-голямо отсега, защото сега е само с 30-ина къщи, джамия и огромен кервансарай в развалини. Той създава добра представа за средновековните странноприемници. Конюшнята служи за трапезария и за спалня и всяко място за коня има и камина (вж. моята Turquie, т. 2, с. 283). При преминаването си видяхме там двадесетина товарни коня с кираджии, които се връщаха в Албания. Пътят от Хебибдже преминава през ниските плата без гори и по него няма нищо интересно. Хебибдже, на 993 фута, е село с много цигани. Ханът на пощенската станция е сносен само лете и в него може да се настаниш на две квадратни платформи, извисени над земята и покрити със сводове от сухи клонки. От това селище се виждат най-източните краища на Родопите или Деспотодаг, или върховете Курткьой калеси [37], които са на три левги по-нататък на юг и югозапад от Хебибдже. От това село до Джезаир-Мустафа-Паша, или накратко Мустафа-Паша, най-напред се преминава през извънредно ниско плато, покрито тук-там с храсти, откъдето още по-добре се виждат невисоките планини

 

 

*. Г. фелдмаршал дьо Хауслаб бе така любезен да ми даде подробни указания за пътя Ески-Загра — Харманли.

 

250

 

 

с нагънати форми, образуващи краищата на Родопите и по-специално възвишението Яйлъджик, което изпъква като издатина още по на изток, отколкото Курткьой-калеси. След това има само обработена равнина покрай Марица. Преминават я преди Мустафа-Паша по каменен мост с 19 свода. Той е с твърде масивен строеж, но сводовете са слабо заоблени. Мустафа-Паша, паланка с 200 къщи, е на източния бряг, докато на отсрещната страна има само един хан и една-две къщи. Равнината, оградена на север от малките терциерни възвишения, продължава чак отвъд Андринопол и пътят е разположен в най-долния край на тия възвишения. На една левга от Мустафа-Паша на южния край на Марица, в подножието на височините се вижда градчето Чирмен. По него някога се именувал санджакът и географите неправилно са го поставяли на северния бряг. На една левга по-нататък има минаре в развалини до един хан, където конюшните са в съседство с квадратен двор, а отпред има един чардак. Обичайно е пощата да се спира там, за да отдъхнат конете, да се изпие чаша вода, да се напълни нова лула, защото това е около половината път от Андрианопол за Хебибдже. От този хан, наречен Икик-минаре-хан, продължаваш да вървиш по долния ръб на Маричината долина и най-накрая се приближаваш до възвишения, покрити с лозя или с култури. Те представляват околностите на Андринопол от северозапад, от север и от североизток. На около две левги преди този град за султана бе построен един кьошк с дървени решетки около една чешма. Когато минахме, видяхме, че пътниците с удоволствие го използуваха. Между тях имаше турски войници отпускари. Изпитите им лица и избледнелите цветове на дрехите подсказваха за дълго пътуване. Един идваше чак от Багдад и беше от България, а друг, мисля, от Ерзерум. Беше яздил на кон. Имаше и кюрдски първенци, изселени в Европа, и един арабин. Имаше и два други подобни кьошкове между този пункт и Андринопол. Единият на една левга, а другият на 1 1/2 левга от този град. В него също имаше пътници и продавачи на плодове, които бяха дошли да търсят купувачи из тези селища, самите те търсени от жителите в Турция. Недалеч от всеки кьошк има рекичка, която се минава по слаби дървени мостчета, които не изглежда да са трайни. Влизането в Андринопол (на 25 часа от Ески-Загра и на 33 часа от Филипополис) създава добро впечатление за този град, защото главната улица е широка и е застлана с хубави квадратни камъни. Тонджа се минава по два каменни моста и при входа на града се вижда кафене, разположено пред малка джамия, с която, изглежда, е свързано. Само една градинка го отделя от нея и тя е добре поддържана и достъпна за публика. В центъра на града се възхищаваш от четири красиви джамии с множество минарета, с два или три реда галерии, две доста красиви, засводени чаршии, всяка от тях с по няколкостотин дюкяна. Тази на Али паша има 150—200. Има също огромен от-

 

251

 

 

крит базар, или с други думи, множество улици изцяло с всякакъв вид дюкяни, събрани според различни професии. Сред дюкяните стрехите се издават, за да образуват чрез малки дървени пиластри нещо като галерия. Понеже 2000 дюкяна бяха отново изградени поради пожар, тези прясно боядисани стрехи в бяло и синьо и тези чисти дюкяни създаваха красива гледка. Има и няколко площада в този голям град, който вероятно е със 150 хиляди души, при все че обикновено му дават 130 000. Един цял квартал е зает от гърци и доста евреи, но мохамеданите са там твърде многобройни. На юг от града бреговете на Марица са приятни със сенките си. Голямо кафене с градина е подходящо разположено край голям мост, за да можеш през лятото да изпитваш наслада от хлада и едновременно да наблюдаваш минувачите. Между града и този мост има най-напред обширно гробище, извисено над улиците и украсено тук-там с малки кипариси. Отвъд моста има едно предградие. Марица образува като Тонджа един остров, поради което има два големи моста. Вторият, каменен, има дванадесет свода. Една голяма равнина, отчасти с ливади, огражда от юг града Андринопол. Там се сливат Арда, Марица и Тонджа. Там циганите отглеждат коне. На източния край на града е продължението на малките възвишения, покрай които се минава, идвайки от Мустафа-Паша. Ако Тонджа е доста пълноводна, водите на Арда (Сурмиша?) създават впечатление за още по-значителна река, идваща отдалече. Наистина, като се гледа към запад, в края на Родопите се вижда една огромна празнина. Средата ѝ образува леглото на Арда, което върви най-вече почти от запад към изток. Краищата на Родопите са на север — Яйладжик на около четири левги от Андринопол, и на юг — Коджайла-Яйла [38] на 9—10 левги на югозапад от същия град. Това очертание на местността създава веднага точна представа, че тези планини с доста стръмни склонове на изток са били в терциерната епоха носове на обширен залив, сега зает от терциерни маси, пресечени от Арда и другите реки и раз-красени от села и култури, докато басейнът на Марица е бил обширно море. Дъното му, което сега е малко неравно, е било неведнъж поле на решителни битки.

 

Андринопол на 400 фута височина е главен град на най-големия и най-населен пашалък в Европейска Турция. В него живеят най-много мохамедани и особено азиатски турци. Остатъкът от населението са гърци или българи, но гърците изглежда, че са по-многобройни от последните. Има доста села, паланки и дори градове, главно мохамедански, като Исливне, Чирмен и други. Броят на населението ще да е около 800 хиляди или дори 1 милион, но ако това е под реалното, поне изглежда, че не надминава 1 милион и 200 хиляди души. Разбира се, че населението на Константинопол или на бреговете на Босфора не се включва в това изчисление, защото само то се изчислява на половин милион. Ако Сърбия е повече от 800 000 души, тя го дъл-

 

252

 

 

жи на броя на селата си, докато в пашалъка Андринопол най-вече 18-те града и 28—30 градчета са, които увеличават броя на населението. Родопите и крайбрежието на Черно море са с най-малко жители. Градовете в този пашалък са следните освен Андринопол: Татарбазарджик, Филипополис, Кезанлик, Ески-Загра, Исливне, Кърккилисе, Виза, Чорлу, Силиври, Родосто, Галиполи, Узункюпрю, Димотика, Чирмен, Мустафа-Паша, Енос и Кавала. Градчетата са следните: Хаскьой, Йени-Загра, Ямболи, Папаскьой, Иниада, Мидия, Сарай, Бунар-Хисар, Инджигиз, Чаталдже, двете Чекмеджета, Карищиран, Люле-Бургас, Ески-Баба, Айробок, Аймаджик, Малгара, Кешан, Феред, Ипсала, Макри, Марония, Колмуджина, Карасу-Йенидже, Кърджали, Чепина и Баня. Тези градове и градчета са най-вече седалищата на мю-селими, аяни или аги или пък висши служители на пашата.

 

От Андринопол чак до Мраморно море и дори докъм Константинопол (разстояние от 4272 часа) пътникът върви през област само с малки хълмове, със съвсем оголени плата. Само отчасти тя е засята с пшеница или е със сухи пасбища. Но през време на жътвата този район и най-вече от Хавса нататък има пустинен изглед, въпреки че, общо взето, изглежда да е с хубава почва, напоявана от множество реки, идещи от север и североизток. Но по-голямата част през лятото имат вид на безводни изкопи, пълни с речни камъни. Приятелят ми г. Викенел [39] ги е обозначил точно. Понеже почвата е терциерна и алувиална, реките не трудно са издълбали тия пясъци, тия мергели и речни камъни. Само около градчетата и градовете има лозя, градини и китни дървета. За да се стигне Хавса, трябва да се прекосят четири малки притоци на Марица, най-голям от които е Искендер-Дере. Трябва да се прекосят още 5 други притока, които се вливат към юг в Акадик-Дере. Най-значителният е предпоследният, а имен но Неделер-дере. След Хавеса, градец с няколко хиляди души, се преминава Хас-Дереси, по чието течение на север се намира Хас-Кое [39], където има железен минерален извор. Той израства на юг по пътя с водите на Мурдасар-Дере, на който се натъкваме също. Изобщо между тази река Хас-Дереси и Ески-Баба има още 8, седем от които се сливат с 5-те преходни и образуват река, вливаща се от изток към югозапад в Марица, на север от Елчили.

 

Ески-Баба (стар баща) е разположен в долина, доста издълбана от голямата планинска река Тете-Дереси. Точно там редовните отреди на Землин бяха разбити през август 1806 г. от одринските еничари. Теке-Дереси излива водите си на юг в Рема-Су и извора към височините на юг от Омур Факи. Многобройните му притоци, идещи от североизток, за които ще стане дума при друг маршрут, събират водите по старите пластове на терена, докато на отсрещния бряг господствува главно терциерният терен, образуващ доста по-ниски бърда. Между Ески-Баба и Луле или Чатал-Бергас, или Бургас, текат 8 притока на Рема-Су, най-важните от които са Кавак-Дере, Яръчешме-Дере и Кара-

 

253

 

 

гач-Дере. Луле Бергас е получил името си от работилниците си за лули. Той е градец с 5000 души, има доста дюкяни, 3 джамии с минарета и един мост. Между града и гръцкото село Кари-щиран има още 8 други притока на Рема-Су, между другото Синур-Дере и най-сетне отвъд Карищиран е и самата Рема-Су. На пътя Карищиран (тур. Кареш-Дервенд) — Чорлу при Сандукли се минава Еркене по мост със седем свода, но през лятото в нея има малко вода. Тази река тече през доста разширена долина, която още повече се разширява по-долу, докато горното ѝ корито представлява изобщо тясна долина. Тя извира далеч в планините покрай Черно море, на север от Скепасто, под паралела на Инада [40] и течението ѝ е твърде забележително с измененията в посоката ѝ. Наистина тя тече в посока северозапад на югоизток от извора си до след Виза, после в прав ъгъл на тази посока, а именно североизток-югозапад — чак до Сарлар, след това отново поема първоначалната си посока между Сарлар [41], Айробол и притока на Рема-Су и накрая тя отново поема от североизток към югозапад през Узун-Кюпрю чак до вливането си в Марица при Ипсала. Моят приятел г. Викенел има особени заслуги към географията с уточняването на течението на тази река. Преди Чорлу се минава през моста с 5 свода по реката Чорлу-Су, която тече от североизток към югозапад и завивайки на северозапад, се влива в Еркене, под Сарлар. Чорлу е разположен под нещо като ниско плато, засято с пшеница. Има около 4000 жители и околностите са по-населени, отколкото може да се допуска по картата, защото поне на север от града има на 1—2 левги 3 села, за които ми казаха, че се наричат Хаджичерета, Чорлидере, Майк-вода и на 2 1/2 левги — един чифлик. [*]

 

 

*. Стана произшествие с един от конете ни, което ни и забави на пътя толкова, че пресмятахме, че ще можем да стигнем в Чорлу едва през нощта. Бяхме се снабдили с някои припаси, за да вечеряме на открито в някое подходящо място. Слънцето бе вече на заник при Еркене, когато скочихме от конете и изпразнихме дисагите си. Няколко твърдо сварени яйца, бяло сирене, сурови краставици, малко лук, хляб и две чутури с вино и с ракия ни позволиха да си устроим истинско османско угощение. Междувременно, понеже нашите коне искаха да направят същото, се бяха значително отдалечили от нашия бивак. Товарът на един от конете се бе обърнал и това смути веселото настроение на моя татарин. То струваше на куриера няколко удара с камшик заради невниманието му. Великолепна луна след това освети пътя ни, който при това в равнинния район не бе никак опасен. Но когато влязохме в Чорлу, небето бе помръкнало и ние за малко щяхме да стъпчем хората, налягали покрай главната улица. Пред една от големите къщи в града бяха се спряли десетина коли или турски ароба и с фенер, който ги осветяваше. Пашата на Андринопол, Мустафа, който бе получил пашалъка Янина, изпращаше сарая си, за да тръгне по море за Константинопол. Пощенската станция на Чорлу е просто голяма конюшня, висока като църква, с една стая до вратата, където поднасят кафе. Понеже беше смръкнало, нямаше къде другаде да спим освен на отсрещната страна на кафенето, където къщата образуваше вдаден ъгъл. Но рано ни разбудиха конете, които минаваха толкова близо до постелята ни, че сметнахме за по-благоразумно да станем. При това заминаването за Константинопол на 10—12-те коли предизвика голямо раздвижване. Един татарин на бившия паша на Андринопол, грък по произход, сновеше, за да подреди симетрично на земята такъмите за всички необходими коне. Разбрахме, че трябваше да изчакаме заминаването на хубавиците, преди да помислим за получаване на необходимите ни коне. Колоната от коли най-сетне потегли начело с турски офицер със зелена униформа и напет, след това вървяха няколко гавази в кафяво, с пистолет на хълбоците. И накрая арабите, чиито странични решетки бяха отворени и една-две от тях украсени с позлата. Четири жени бяха легнали във всяка кола и тези госпожи водеха със себе си по няколко бели и черни робини (вж. моята Turquie, T. 2, с. 463).

 

254

 

 

Преди Чорлу на изток има лозя сред плодни дървета и градини, но скоро тази свежа растителност престава и чак до Си-ливри не се вижда нито едно дърво. Тази вълнообразна област, засята отчасти с пшеница, е печално оголена. Пътникът намира заслон от слънцето само край някои жилища. На малко разстояние от Чорлу в доста разширената долина на Балакасли-Дере срещнахме кола с кюмюр и друга с кафези с домашни птици. Това бе първият признак, че приближаваме столицата. След това слязохме по голям наклон в долината на Араплидере, където се намира ханът на Киникли... (24—45).

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

1. Данни за живота и научното дело на Ами Буе черпим главно от A. Boue, Autobiographie, Vienne, 1879. Г. Златарски. Бележки върху живота, пътуванията и трудовете на Ами Буе. ПСп, 1902, XI, с. 1—40, отд. отп.; Хр. Гандев. Европейски изследвания на България през време на Възраждането. Исторически преглед. III, 1945—1947, 122, с. 162—182. Поставяме съзнателно извадките от „Сборник с маршрути от Европейска Турция” преди извадките от основния труд на Ами Буе „Европейска Турция”, въпреки че е издаден по-късно от него. Правим това, защото сборникът отразява непосредствените пътни впечатления на автора, събрани при няколко пътувания, въз основа на които е написана „Европейска Турция”.

 

2. Изоп. от Акчар, дн. с. Арчар, Видински окръг.

 

3. Вер. Берковският балкан и Петроханският проход.

 

4. Изоп. от Вълчедръм, гр. в Михайловградски окръг.

 

5. Метковец, дн. квартал от гр. Враца.

 

6. Изоп. гр. Брезник, Пернишки окръг.

 

7. Изоп. от Видраре, Софийски окръг.

 

8. Изоп. вер. Тополовец, река във Видинско.

 

9. Изоп. от Видбол, р. във Видинско.

 

10. Изоп. от Смърдан, р. във Видинско.

 

11. А. Буе погрешно приема, че р. Лом извира от Брезнишко.

 

12. Изоп. от Цибър, дн. Долни Цибър, Михайловградски окръг.

 

13. Изоп. от р. Огоста.

 

14. Изоп. вер. от р. Скът.

 

15. Хайнрих Киперт, проф. в Берлин и автор на множество географски и етнографски карти на Югоизточна Европа. В 1853 г. издава най-добрата тогава карта на Европейска Турция (Generalkarte von der europäischen Turkei, nach allen vorhandenen Originalkarten und itinerarischen Hilfmitteln ) — 4 листа в м. 1:1 000 000 c приложени обяснения. В нея се използува не само

 

432

 

 

предишните графични издания, но и различните изследвания и пътеписи и открива нова епоха в картографското изобразяване на Балканите и предаване на номенклатурата на обектите.

 

16. Това е областта Знеполе. Обхващала горното и средното течение на р. Ерма, ляв приток на Нишава. Отговаря на бившата Трънска околия.

 

17. Вер. изоп. от Козница, дял от Зап. Ст. -планина, югозападно от Врачанския Балкан.

 

18. Т. е. Средогрив, с. във Видински окръг.

 

19. Вер. Белотинци или Белимел, Михайловградски окръг.

 

20. В същност Махалата, дн. с. Пелово, Плевенски окръг.

 

21. Изоп. от Пелишат, с. в Плевенски окръг.

 

22. Изоп. от Къшин, Плевенски окръг.

 

23. Изоп. от Садовец, Плевенски окръг.

 

24. Преименувано Осъм и заличено в 1965 г., с. в Плевенски окръг.

 

25. Изоп. до неузнаваемост речно име.

 

26. С. Асеновци, Великотърновски окръг.

 

27. Изоп. от Златица, вж. Средногорие.

 

28. Изоп. до неузнаваемост.

 

29. Петко Славейков, с. в Габровски окръг.

 

30. Вер. вр. Марагидик.

 

31. Неуточнено.

 

32. Изоп. от Гьормеси, с. Кормянско, Габровски окръг.

 

33. Проходът Вратник в Изт. Стара планина.

 

34. Изоп. от Азапли, дн. с. Краново, Бургаски окръг.

 

35. Изоп. от Колиби, Габровски окр., чието име не е дадено от А. Буе.

 

36. Средна гора в нейната част Сърнена гора се приема като предпланина на Балкана.

 

37. Там личат останките на тракийското укрепено селище при с. Вълче поле, Хасковски окръг.

 

38. Пл. Овчарица в Югозападна Тракия, Гърция.

 

38. Бележит френски геолог и пътешественик, посетил многократно Балканите и предал в двутомен труд впечатленията си и събраните сведения и материали от тези пътувания.

 

39. Изоп. от Хаскьой, с. в района на Хафса, Турция.

 

40. Изоп. от Инеада, село и нос на Черноморския бряг в района на Малък Самоков, Турция.

 

41. Изоп. от Сармусакли, с. в района на Чорлу, Турция.