Die slawischen Sprachen

Hegausgeber Otto Kronsteiner

 

Vol. 15, 1988

 

2. ПО ВЪПРОСА ЗА ЛИТЕРАТУРНИЯ ЕЗИК В КИЕВСКА РУС

Ото КРОНЩАЙНЕР (Залцбург)

 

 

Дискусиите в последно време по въпроса, какъв език всъщност е старобългарски и какъв староруски, - и дали литературният език в Киевска Рус е старобългарски със староруски елементи или староруски със старобългарски елементи, - тези дискусии ясно показват, че не става дума за национален спор между българи и руснаци, а за нещо с общ лингвистичен характер, а именно за проблема стар език (който някога не беше стар), как тряба да го наричаме днес и какво значение има този стар език за историята на славянската и европейската култура.

 

С учудване констатираме, че аргументадията от българска страна е - общо взето - реална, обективна, докато пък от руска страна е предимно патетична, нелогична и обидна, и обикновено се завършва с наивната констатация, че това е в края на краищата руска работа, накратко нещо своеобразно, което само руснаците могат да разберат. Особено през годината на милениума на покръстването на Киевския княз Владимир (не на Московска Русия!) често се излагаха такива възгледи. Позволявам си бележката, че през 988 г. не е имало Русия (в днешния смисъл) и че Киев е днес столицата на Украинската Република (а не на Русия!).

 

Също с учудване констатираме, че много слависти не гледат със задоволство на тези малки народи, които бяха някога големи, и смятат, че един (днес) голям народ трябва винаги да е бил голям и че такъв народ има правото историята да го интерпретира в такъв смисъл.

 

Тъй като дискутирахме този въпрос в много университети, искам да резюмирам тук само най-важните резултати.

 

Най-напред за терминологията. Какъв език е старобългарски?

 

1) Старобългарски не е "общославянски" писмен език без географска родина, не е изкуствен език като есперанто, който някой е измислил. Старобългарски е онзи конкретен език, който се е развил през 9 и 10 век в конкретна географска и политическа област със съдействието на познати личности на староцърковнославянска основа. Този език след народния събор в Преслав (893)

 

 

16

 

е ставал държавният език на България и така за пръв път в европейската история той става официален държавен език на една нова нация.

 

2) Староцърковнославянски пък не е синоним за старобългарски, а е свърх-понятие за онези романизирани славянски региолекти, които са се употребявали от 6 век насам на територията на бившата Римска империя устно и писмено за църковни цеки. Българският черноризец Храбър ни съобщава това. Този староцърковнославянски се е писал с латински и гръцки букви безъ оустроениа.

 

Езикът на кирило-методиевския превод на библията е смесен със Солунския староцърковнославянски , който е географски български региолект и с Панонския староцърковнославянски, чиято географска основа са региолектите на Карантания и Панония. Предполагам, че е имало вече преди пристигането на Кирил и Методий превод на найважните части на свещеното писание. Една бележка от Методиевото житие за скорописци показва това. Напомням също за факта, че именно от Залцбург сто години преди пристигането на Кирил и Методий са изпратени мисионери при славянското население и е установено там християнството. Остатъци на този Панонски староцърковнославянски се намират в старобългарски ръкописи. Ние говорим за "моравизми". По-правилно би било да ги наричаме панонизми. Характерното за превода на библията е солунския староцърковнославянски (от солунския региолект значи от български език в смисъл че Солун принадлежи езиково-географски към диалектконтинуума на българските родопски диалекти). Тъй като оригиналите на кирилометодиевския превод на библията са загубени, в българската държава при Борис и Симеон учениците на Методий трябваше да напишат на ново всичко, защото учениците им избягали "полуголи” и без ръкописи. Този написан в България превод на библията е следователно старобългаски точно в посочения смисъл. Вероятно е, преведени части на библията в България да е имало преди пристигането на учениците. Тогава написаната в България библия (която в същност се връща назад при Кирил и Методий) е частично спасена, и което е най-важно, тази библия става архитипът (или така да се каже официалният текст като гръцкият райхстекст или латинската Вулгата) на хиляди по-късни преписи в самата България, в Сърбия и в Киевска Рус. В Русия не са направени никакви нови преводи чак до библията на новгородския

 

 

17

 

архиепископ Геннадий (значи чак до края на 15 век). Тъй като библията е най-важната книга на средновековната писменност (и най-често четена), нейният език беше доминиращата езикова норма. Все пак през средните векове всички са учили да четат и да пишат с помощта на псалтира, значи са учили езика, на който беше написан псалтирът, то-ест старобългарски.

 

Възникналият в България през 9 и 10 век писмен език има географско българска основа със староцърковнославянски елементи от други региони и с различни преводни интерференции. Все пак в България, която е приела официално християнството през 865 г. (вж. също римската мисия!), е имало също староцърковнославянски в посочения смисъл. Този старобългарски езгк (собственото название: ѧзыкъ словѣньскъıи) след 895 г. е станал официален държавен език и малко по малко за всички принадлежащи към византийската патриаршия области - единственият славянски, писмен език.

 

Разпространението: След политическата катастрофа на кирило-методиевската мисия областта западно от линията Сирмиум-Скодра останава под латинско културно влияние. Източно от тази линия се разпространява старобългарски с първоначалния център Плиска-Преслав-Равна. Българският държавен и църковен език е употребяван също така във византийското "министерство" за външна политика като език, на който се водят преговори и на който се пишат договори с оглед на славяните. Там са работели гръцко възпитани чиновници и свещеници от гръцко-българските двуезични области. Така посочените от Нестор (912 и 945 г.) държавни договори с Киевска Рус вероятно са били изготвени на гръцки и на този език. Византийският император Константин Порфирогенетос цитира топонимите и антропонимите от Киевска Рус също във фонетична старобългарска форма.

 

Този употребяван и разпространен южно от Рус писмен език е познат в Киев вероятно дълго време преди покръстването на Владимир (988 г.). Първо, като език на преговори и на чести договори между Киевска Рус и Цариград, защото никой там не е говорел нито нормански, нито източнославянски . Второ, заради купувачи и търговци, които са виждали при своите пребивания в България хубавите и илюминираните ръкописи. И трето, заради миграциите вследствие българо-византийските войни.

 

 

18

 

След победата на византийския император "булгароктонос" (1014 г.), и преди това, много (християнизирани) българи са избягали на север. Киевският княз Святослав е пребивавал по време на своите военни действия почти една година (971 г.) в Силистра и вероятно се е запознал със старобългарската писменност (и с българското християнство).

 

Предполагам, че при разрушаването на Преслав (972 г.) византийският император е ограбил царската библиотека и я е донесъл в Константинопол. Вероятно в чест на покръстването на Киевския княз Владимир той я е порадил на руския княз.

 

Във всеки случай вследствие покръстването на Владимир той официално е въвел старобългарски като писмен език в Киев. За разширяването на християнството руският княз е нуждаел от славянски текстове на някакъв разбираем език. Единственият писмен език тогава е бил само старобългарски, на който всички нужни текстове бяха вече преведени. Славянското население на Киевска Рус не е имало трудности да разбира този език. Освен това този нов литературен език е обединил двата елемента на Киевска Рус: норманския и славянския, като и двата са могли да се идентифицират с общата религия и с общия език. Нестор формулира новата ситуация така: руськъıи ѧзъıкъ и славѣньскъıи едьно есть

това значи: (литературният) език на норманите и на славяните е (от сега) същият.

 

Всички информации които имаме върху литературния език на Киевска Рус показват, че в Киев са преписвали и употребявали старобългарски текстове (на първо място старобългарската библия). Няма ни най-малко указание за това, че преди старобългарски някакъв друг писмен език, създаден върху източнославянски региолекти е бил в употреба или че е имало в Киев превод на библията от гръцки на някакъв източнославянски региолект. Нестор пише:

 

събра писцѧ мъногъı <и прѣкладашѧ) отъ грекъ <на славѣньско письмо) и съписашѧ кънигъı мъногъı.

 

Това изречение означава по смисъл: Ярослав събра (в Киев) много преписвани от византийската патриаршия и те преписаха (старобългарските) книги. Не бива да се превежда  отъ грекъ като от гръцки език и от това да се заключава, че в Киев са направени преводи от гръцки на източнославянски (= староруски ?) език. Отначало са преписвани само старобългарски ръкописи. Нищо друго!

 

Във връзка с това е интересно, че Нестор говори само за гърци, не и за българи. Този факт може да се обясни лесно,

 

 

19

 

но често го интерпретират неправилно. Има разлика между названието на езика и на произхода. Тъй като по време на Нестор не е имало самостоятелна България всички които идват от там, биват означавани и наричани гърци. Нито Максим Грек, нито други епископи и митрополити, които са били наричани греки, са били всъщност гърци. Така наречените гърци не бяха "гърци" в езиковия смисъл. Гръцките свещеници нито са говорили, нито са разбирали славянски и не ще да са били в състояние да направят преводи от гръцки на славянски. Само двуезичните славяни (преди всичко от български-говорещата територия) са били в състояние да правят такива преводи. Гръцките патриарси са изпращали съвсем съзнателно такива двуезични свещеници в славянски-говорещите страни (както вече през 9 век Кирил и Методий!). Гърците, говорещи само гръцки, не биха били в състояние да изпълняват своите мисионерски нито политически дейности, защото никой не би ги разбирал. Двуезичните свещеници са владеели освен гръцки и своя славянски диалект и старобългарски. Сигурно не са имали намерение да правят преводи от гръцки на някакъв непознат им източнославянски региолект, защото единственият славянски писмен език с престиж е бил старобългарски, който е бил разбираем и за славяните на Киевска Рус. Ако са направени освен преписи на библията и преводи на (до тогава непреведена) литература от гръцки оригинали, то те са направени преди всичко от тези двуезични гърци-българи. Кой от източните славяни ще е владеел гръцки?

 

Една от най-абсурдните идеи, която се среща в дискусията за разпространението на старобългарски е възгледът, че в Киевска Рус е имало за различни "жанрове" (вероятно се има предвид съдържанието) различни литературни езици: един за библията, други за други текстове. Този странен възглед предизвика пълен хаос от термини като: древнерусский, древнеславянский, русско-церковнославянски, русская редакция церковнославянского языка, високый языковой вариант древнерусского языка, общий полидиалектний литературнописъменний язык, книжно-церковный, книжно-славянский ... Няма език на света, който да има толкова много и толкова безсмислени названия.

 

Също така наречената руска редакция е фантом. Тъй като нямаме тогава нито руска, нито източнославянска езикова норма или изобщо такъв литературен език, терминът "руска редакция" с оглед на старобългарски текст в Киевска Рус на 11, 12 или 13 век е просто безсмислен.

 

 

20

 

Тези така наречени редакции не са направени съзнателно, а са случайни отклонения от старобългарската норма под влиянието на региолекта на преписвана или на диктуващия. И в областта на латинския език латински се е произнасял различно. Също така старобългарски в Киевска Рус се е изговарял различно от старобългарски в България или Сърбия, което - разбира се - има влияние на писането.

 

Нека вземем конкретен пример. Текстът на евангелието от Йоана гласи в най-старите ръкописи до 15 век - независимо от "ортографични” варианти - във всички познати ръкописи съвсем идентично, а именно:

 

искони бѣ слово и слово бѣ отъ бога

и богъ бѣ слово, се бѣ искони отъ бога.

вьсѣ тѣмь бъıшѧ и безъ него ничьтоже

не бъıсть еже бъıсть

 

Така стоят нещата и с надписите. Независимо от "ортографията" и формата на буквите от Солун до Новгород няма езикови разлики. Не бива да означаваме надпис като н.п.

 

въ имѧ отьца и cъıна и свѧтаго доуха

 

в България като старобългарски, а в Русия като староруски. Също така не наричаме латински надпис във Франция ”старофренски” или в Италия пстароиталиански”.

 

 

Безбройните така наречени аргументи с оглед разпространението на старобългарски в Киевска Рус, които четохме в последно време, имат, що се отнася до руските работи, нещо общо. Всички се опитват да докажат с лингвистични аргументи, че езикът на ръкописите е техният (на руснаците, разбира се) собствен език. Независимо от погрешния термин "староруски” (думата руски тогава има съвсем друго значение, а именно нормански) - независимо от романтично-наивната представа, че всичко трябва да е самобитно у има наистина един аргумент в полза на възгледа, че източните славяни са били убедени, че този език е техният собствен език. Но този аргумент не е лингвистичен, а културно-исторически или социологичен. Няма ни най-малко съмнение, че славянските

 

 

21

 

християни в Киевска Рус са мислели, че езикът който слушат всяка неделя в църквата - езикът който се различаваше (разбира се) от техния говорим език - е техният собствен, с който те са се идентифицирали.

 

Така погледнато разпространението на старобългарския език - колкото очевидно и да е то в действителност - заради безбройни терминологични неясности и грешки, често твърде наивни интерпретации от много слависти, до сега не беше схващано правилно.

 

Това е интересен феномен за историята на славистиката, само че не прави чест на нея, ако не различават чувства от лингвистична аргументация. Между езиковите чувства на славянските селяни в Киевска Рус и научните методи на славистите на 20 век би трябвало да има малка разлика. Дискусията по този въпрос показва, че времето е назряло. И славистиката има нужда от преустройство !

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]