1. ГОТИ И ГЕТИ
Асен Чилингиров
. . .
79
Присъединяването към българската държава на обширни територии в западната и югозападната части на Балканския полуостров през IX век поставя пред българските владетели Пресиан и особено Борис I сериозни проблеми във връзка с вероизповеданието на тяхното население - което съвсем не се състои от „славяни-езичници“, както се приема в историографията. Сред жителите на тези територии преобладават християните - а тези християни са - според представите и на гръцката и на римската църкви - еретици-ариани. И това е явно основната пречка при преговорите на княз Борис с представителите на цариградската патриаршия и на римокатолическата църква, защото и едната, и другата считат тези християни за еретици. А и въпросните еретици явно не желаят да се откажат от своята вяра и от своите принципи.
Но разширяването на българската държава на запад и югозапад поставя също така и римокатолическата църква, и цариградската патриаршия пред нови проблеми във връзка с това население. [95] За Византия обаче туй обстоятелство открива и нови възможности, посредством християнската религия да засили своето влияние и в тази част на Балканския полуостров, което тя от векове е загубила - и то въпреки временните успехи, които се удават на Юстиниан чрез създаването на автономна, но поне не вражески разположена спрямо гърците архиепископия за християнското население в западната част на полуострова, т. нар. «Архиепископия на Първа Юстиниана». Тази архиепископия се разпада само няколко десетилетия след учредяването ѝ, а причината за това е не само нежеланието на нейното население да сътрудничи с цариградската патриаршия. Важна роля за разпадането на тази архиепископия изиграва римокатолическата църква с изискванията си за спазване на постигнатите още преди векове споразумения с цариградската патриаршия, които определят зоните за влияние на двете църкви. Далновидният и умен политик патриарх Фотий (858-867 и 877-886) открива в новосъздадената ситуация шанс не само за възвръщане на византийското влияние върху целия Балкански полуостров - което в действителност е било упражнявано само от Константин Велики. Той разбира, че чрез България би могъл да разпростре това влияние и далече на
80
запад, в страните, граничещи непосредствено със Свещената римска империя, които през последните векове са застрашавали непрекъснато сигурността на империята - и то в не по-малка степен отколкото нейните северни съседи. В този смисъл трябва да се разбират и важните политически ходове, които Византия - а в действителност това е цариградската патриаршия, оглавявана от Фотий - предприема в средата на IX век. И при тези политически ходове главните действащи лица - освен Фотий, който остава зад сцената - са българският княз Борис I и двамата солунски братя Константин-Кирил и Методий, които Фотий счита за абсолютно солидарни с политиката на Византия и с гръцката църква. През следващите десетилетия една от главните роли ще играе и епископ Формоза Портуенски, който в 866 година ще дойде в България начело на римокатолическите духовници, три години по-късно ще организира освещаването на църковните книги и азбуката на Константин-Кирил и Методий, както и ръкополагането на последния за архиепископ на Сирмиум; а още по-късно, от 891 до 896 година, ще заеме и папския престол.
Първият от политическите ходове на Фотий има за цел само да се опипа внимателно почвата за решителни действия по една дългосрочна програма, изготвена внимателно и с математическа точност. Това е така наречената «Брегалнишка мисия». [96] Макар тази мисия и да е силно оспорвана в научната литература, след като за нея липсват данни в официалните исторически извори, за някаква дейност на Константин и Методий сред местното население в западната част на Балканския полуостров са запазени на много места различни сведения - не на последно място и сведението от цитирания малко по-горе апокриф за „предадените на Кѵрил 32 слова в град Равън на Брегалница“.
Дали Константин-Кирил по време на своята Хазарска мисия [97] за първи път научава за някаква «руска» писменост, както е казано в неговото силно манипулирано от цариградската патриаршия житие [98], е трудно да се прецени. Това съобщение е било досега толкова пъти прередактирано и претълкувано, че днес е невъзможно да се отдели в него истината от неистината. Не е невероятно това сведение да е вписано в житието с цел да отвлече
81
вниманието от факта, че тази писменост е била достатъчно широко разпространена на Балканския полуостров, и по-точно сред «арианите» в западната част на полуострова, в района на река Брегалница и в Моравско - т.е. около Сирмиум/Срем сред населението по долината на река Българска Морава. Дали идеята да се привлече това население към цариградската патриаршия посредством вдигането на възбраната за изповядването на религията и извършването на богослужението на родния му език е дошла първо у Фотий или у Константин-Кирил и Методий, е също трудно да се прецени. Факт е обаче, че Фотий [99] наново повдига въпроса за арианството, за неговата същност и значение в две свои омилии, но и в кореспонденцията си - благодарение на нея са стигнали до нас цитираните от него откъси от Църковната история на Филосторгий, за които беше споменато по-горе. А това свидетелствува, че той е бил достатъчно добре запознат както с проблемите относно етническия произход на доведените във византийската империя от Урфил(а) ариани, така и с проблема за тяхната писменост и превода на Библията на техния език. И след като върху богослужебната литература на арианите, заедно с азбуката, с която тя е написана, още преди векове е била наложена анатема от цариградската патриаршия и от римокатолическата църква, тези проблеми са могли да бъдат решени единствено по един много прост начин. А това «колумбовско» решение и провеждането му би могло да изхожда, но и да се осъществи на дело, само от гениалния църковен политик и дипломат Фотий. То е следното:
1. Да се състави нова азбука, като се използват «гръцките» и «латинските» букви, допълнени с липсващите в тези две азбуки букви за записване на присъщите само на езика на българите звуци - а те са се съдържали също в усъвършенстваната в течение на пет века «глаголическа» азбука, което значително улеснява транскрибирането.
2. Да се транскрибират с тази нова азбука богослужебните книги.
3. Тези книги, а също и азбуката, с която те са написани, както и техният език, да се легализират от цариградската
82
патриаршия. Последното условие създава предпоставки и за привличането към Византия също на граничните територии в спорната зона между източната и западната църкви.
4. Да се възложи изпълнението на тази задача на двамата солунски братя Константин-Кирил и Методий, които се явяват при това като най-подходящи за нея и наистина се справят по възможния най-блестящ начин.
Отделните фази от мисията на двамата братя са изследвани от много автори и тук няма да се спираме на подробностите. За подготовката на цялата мисия информациите ни са ограничени - тя явно е включвала издирването на написаните с глаголица богослужебни книги, включително Библията. Дали те са намерени в Брегалнишко или около Срем, по долината на Българска Морава, не е от особено голямо значение - факт е, че са били на разположение на Константин-Кирил и Методий още в самото начало на Моравската мисия, когато започва тяхното «приложение», както в историческите извори е наречена дейността на славянските апостоли. Повечето изследователи, подведени от традицията и внедрените в историографията от много векове постулати за „превод“ на богослужебната литература от гръцки на «славянски», извършен от двамата братя, не са се дори потрудили да разберат какво се крие зад думата «приложение», с която летописците и изобщо средновековните автори са били понаясно. Ярък пример за такова неразбиране срещаме при много добре запознатия с църковната литература руски изследовател архимандрит Леонид (1822-1891). Натъквайки се в Переяславл-Суздалския летопис на известието, че „за половин година двама попа-бързописци приложили под ръководството на Методий цялата Библия“, [100] той не може да сдържи своето възмущение от нелепостта на това твърдение, без да подозира - както и копистът на този текст, добавил към „преложи“ думите „ѿ Гpeческа ѧзыка въ Словенскъıи“ - че в действителност тук не става дума за превод, а за транскрибиране текста на Библията от глаголица на кирилица, което обяснява и бързината на тази процедура, отговаряща на възможностите на двама бързописци [101].
83
За подготовката и пътуването на Константин-Кирил и Методий до Рим най-ново и меродавно е изследването на Н. Трунте, [102] който описва подробно перипетиите на това пътуване, възникнали от новата обстановка, създадена с детронирането на Фотий от патриаршеския престол, но и със замяната на гръцките духовници в България с латински. Интересно е обаче, че досега никой от изследователите не е обърнал внимание на факта, че именно епископ Формоза Портуенски (816-896), който е начело на латинските духовници, дошли в България в 866 година [103], организира три години по-късно церемонията по освещаването на църковните книги - написани явно с кирилица, което изследователите не могат или не желаят да забележат. Той е и този, който ръкополага за свещеници учениците на Кирил и Методий. Още при посещението му в България през 866 година между него и българския владетел се установяват отношения, почиващи на взаимно доверие, тъй необходими при обсъждането на проблемите във връзка с легализирането на «арианите-еретици» от римокатолическата църква, след като тези проблеми изглежда се натъкват на пречки сред радикално-православните среди във Византия и спомагат за детронирането на Фотий няколко месеца по-късно. Да не забравяме, че Римската мисия на братята Константин-Кирил и Методий протича в този промеждутък от време [104], в които една от главните роли и при освещаването на «славянските» книги, но и при ръкополагането на Методий за архиепископ на Сирмиум, т.е. на българските земи, се играе от Формоза Портуенски. Странно е, че болшинството историци не обръщат внимание на тази подробност, като свързват ръкополагането на Методий с «Великоморавия» [105], която нито в географско, нито в политическо, а още по-малко в църковноадминистративно отношение, има нещо общо със Сирмиум/Срем, чиято епископия от средата на I век е духовен център на Източен Илирик и съответно на Балканския полуостров и няма никаква връзка със земите на запад от Българска Морава и от завоя на Дунав, които спадат под юристпруденцията на Западен Илирик. Както Формоза, така и княз Борис, са били съвсем наясно със значението на „осиротялата от векове архиепископска
84
катедра на Илирик“, на която е бил поставен Методий - а архиепископ на Илирик означава духовен глава не само на българските земи, но и на цялата територия на Източен Илирик, обхващаща освен България също и южната, но и най-западната част на Балканския полуостров, по това време извън границите на българската държава, с което вече се програмира нов конфликт на римокатолическата църква с Византия, но и съвсем не помалък конфликт между папа Адриан II и някои негови епископи, които решително се противопоставят срещу легализирането статута на «еретиците-ариани» и срещу възвишаването на архиепископията на Сирмиум/Срем, към чиито гранични територии съседните германски епископии имат свои претенции. Смъртта на папа Адриан II в 872 година идва малко след отмятането на княз Борис от римокатолическата църква и има за последствие идването на противната партия на власт при което започват репресиите не само срещу Методий, но и срещу неговия покровител Формоза Портуенски, който бива отлъчен от църквата и е принуден да търси убежище чак в Испания. Но с уреждането статута на българската църква като автономна архиепископия под егидата на византийския император явно не се решават основните проблеми с легализирането на «еретиците-ариани» и преговорите между представителите на властта в България и Византия стигат през 880-те и 890-те години до задънена улица, за което обстоятелство историците досега не могат да дадат разумно обяснение. Това заставя следващия владетел, встъпил на българския престол, Симеон I, да предприеме решителни мерки за пълното отделяне на българската църква от цариградската патриаршия, но и за обявяването на славянския език за официален в държавната и църковната администрация, а и в богослужението - и това става в 892 година, когато папският престол вече се заема от междувременно реабилитирания Формоза.
Скъсването на Симеон с цариградската патриаршия и особено следващата му стъпка при разрива с нея в 919 година, когато той едностранно обявява пълната независимост на българската църква, се тълкуват от историографията противоречиво, като преобладава отрицателното отношение срещу тези два хода в политиката
85
на българския владетел, донесли след себе си тежки последствия за българския народ и хвърлили сянка върху българската история за много столетия напред. А за това отрицателно отношение спомага от една страна непознаването на по всяка вероятност главния повод, предизвикал българския владетел да пристъпи към такива крайни мерки, подкрепени също и от военни действия срещу Византия: непримиримостта на цариградската патриаршия по отношение на проблемите, свързани с признаването на «еретиците», които съставят основната част от населението в новоприсъединените към българската държава земи, но и по територията на север от Дунав и в западната част на Балканския полуостров.
От друга страна, за отрицателното отношение на изследователите съдейства и установилото се убеждение, че цар Симеон взима тези оспорвани мерки едностранно, опирайки се само на своята военна сила. Пълното отсъствие на данни от историческите извори за каквито и да било открити или тайни връзки между него и папската курия подкрепя това убеждение, макар и не само логиката да ни заставя да допуснем тяхното съществувание, но и по-кьсни официални документи на римокатолическата църква, като преписката на цар Калоян с папа Инокентий III, които потвърждават тези връзки. Съвпадението по време на т. нар. «Преславски събор» с понтификата на папа Формоза (891-896 година) подхранва също това предположение и налага проверка на всички изворни материали, засягащи обстоятелствата свързани с големия всенароден събор от 892 година, когато се взимат такива важни решения, засягащи съдбата на българския народ. [106] Че за тези събития няма да намерим никакви сведения във византийските исторически извори, е нещо напълно естествено. Но и архивите на Ватикана не споменават по този въпрос нищо, а дори там да са запазени някакви документи във връзка с него, те са недостъпни за науката. Последвалите смъртта на папа Формоза събития обгръщат с булото на мълчанието всичко, свързано с името му. Още в 897 година срещу изровените от гроба смъртни останки на папата се извършва съдебен процес, той е обявен посмъртно за еретик, дясната му ръка, с която благославял «еретиците», бива отсечена, а трупът му се
86
предава на поругание и хвърля в Тибър [107]. На проследилия внимателно текста в тази студия читател едва ли това развитие на събитията, както и зловещите мерки срещу умрелия папа Формоза, ще се видят чудновати и непонятни. За разлика от повечето изследователи, които и до сега не са в състояние да си обяснят причините за съда и за неговото решение, виждайки в тях само някакви лични вражди, породени от борбата за надмощие между отделните партии, представяни от враговете и привържениците на държавната политика на папата, внимателният читател ще разбере кои са «еретиците», благословени от Формоза.
Макар и добре замислен, но също така добре приведен в изпълнение, планът на патриарх Фотий не може да постигне очакваното въздействие. Той среща силно противодействие от страна на радикално настроените кръгове в православната църква, но и в средите на римокатолическата църква, отказващи да се примирят с използването на славянския език при богослужението - и то независиво от това, с каква азбука богослужебните книги са написани. За папа Йоан XIII дори в 971 година, сто години след благославянето на написаните с кирилица богослужебни книги от неговия предшественик папа Адриан II, не само техният език, но и тяхното съдържание са еретически и недопустими в богослужението на римокатолическата църква [108]. А в протокола на Сплитския църковен събор от 1060 година се казва, че «готските писмена» (глаголицата)
„е изнамерил някакъв си еретик Методий, който бил написал някога много лъжливи неща на същия този славянски език против предписанията на католическата църква, поради което, с Божия присъда, както казват, бил наказан с внезапна смърт“. [109]
Въпреки това противодействие, глаголицата продължава да се използва в Далмация и в останалата част от Хърватско чак до късното средновековие, макар и под етикета на «еретическа писменост». Тя не се заменя там с кирилица и причината за това е не само разделението на църквите в XI век. След бързото и широко разпространение на кирилицата през X век в западните райони на българската държава, присъединението им към Византия в 1018 година, но преди всичко
87
ликвидирането на независимостта на българската църква от цариградската патриаршия в 1037 година, свързано с вдигането на схизмата върху нея, има за последствие поредното разрушаване на българските «еретически» църкви и повсеместното унищожаване на богослужебните книги, написани на български език и с кирилица, от което успяват да се запазят много малък брой ръкописи, скрити в някои манастири, предимно в Западна България и на Атон. Тези мерки предизвикват силно недоволство сред българското население, изразило се в нестихващи бунтове през целия XI век, които водят до преосмисляне на асимилационната политика на цариградската патриаршия.
. . .
БЕЛЕЖКИ
. . .
95. Отношенията между римокатолическата църква и България от IX до XIV век са проучени най-изчерпателно въз основа на документи във Ватиканския архив от
Васил Гюзелев: Forschungen zur Geschichte Bulgariens im Mittelalter, Wien: Verein „Freunde des Hauses Wittgenstein“, 1986, c. 175-199 и
Кратък очерк върху отношенията между римската църква и българското царство през средновековието (IX-XIV в.) в: Католическата духовна култура и нейното присъствие и влияние в България, София: Гея-Либрис, 1992, с. 71-83.
Вж. също:
Ив. Дуйчев, За документите из Ватиканския архив, отнасящи се до българската история (IX-XIV в.), в: Известия на Историческото дружество в София XIII/1933, с. 113-141 (= Ив. Дуйчев, Българско средновековие, София: Наука и изкуство, 1972, с. 260-288) и
същ., Преписката на папа Инокентий III съ българитѣ, в: Годишникъ на университета св. Климентъ Охридски - София, Историко-филологически факултетъ XXXVIII, 3/1942.
Многозначително е обстоятелството, че от IX в. са запазени регистрите с папската кореспонденция само за периода 872-882 г.
96. За Брегалнишката мисия и различните становища на изследователите вж.: Лиляна Грашева, Брегалнишка мисия, в: КМЕ I/1985, с. 237-243.
97. За съвременното състояние на изследванията по този въпрос вж.: Ив. Добрев, Хазарска мисия, в: КМЕ IV/2003, с. 347-353.
98. За т. нар. «руска» или «рушка» писменост вж.: Красимира Костова, Рушки писмена, в: КМЕ III/2003, с. 500-503 с библ. и с преглед на главните тези по въпроса.
За несъстоятелността на последната теза, според която в този текст става въпрос за „германо-скандинавски“ произход на племето «роси» тук е излишно да се дават подробности, след като през последните десетилетия беше окончателно изяснено, че такова говорящо на германски език племе не е съществувало. Това се отнася и до предположенията, свързващи «руските писмена» с «германци-готи». Засега най-вероятна изглежда тезата, че това място е интерполирано в житието на св. Кирил, макар и да не е никак изключено той
103
да е намерил в Херсон богослужебни книги, написани с глаголица, което да го е насочило да потърси повече такива книги, намиращи се, както е известно, сред «арианите» в Брегалнишко и в долината на Българска Морава - разбира се, ако не е вече знаел за тях именно от забулената с мистерии Брегалнишка мисия.
99. За Фотий вж. преди всичко: Joseph Kardinal Hergenrüter, Photius, Patriarch von Constantinopel. Sein Leben, seine Schriften und die griechische Schisma, I-Ш, Regensburg, 1867-1869 [Репр. Darmstadt, 1966].
Новата библиография вж. при: Илия Илиев, Фотий, в: КМЕ IV/2003, с. 296-301.
Кореспонденцията на Фотий е издадена от Ἰωάννις N. Βαλέττας, Φωτίου τοῦ σοφωτάτου καὶ ἁγιωτάτου πατριάρχου Κωνσταντινοπόλεως ἐπιστολαί, Λονδίνω, 1864, а най-новото издание на омилиите му е от
B. Laurdas: Φωτίου Ὁμιλίαι, Thessalonike, 1959;
английски превод при: Cyril Mango, The Homilies of Photius, Patriarch of Constantinople, Cambridge Mass., 1958 (= Dumbarton Oaks Studies III),
френски превод при: Photios. Texte établi et traduit R. Henry, I-VIII, Paris, 1959-1977. Вж. също ГИБИ IV, София, 1961, с. 104-106.
100.
[Лѣтопїсецъ Переѧславлѧ Суздальскаго, с. 8: Князь Михаилъ Андреевичъ Оболенскій, Лѣтописецъ Переяслявля Суздальскаго, составленный въ началѣ XIII в. (Временникъ московскаго общества исторіи и древностей россійских 9/1851)].
101. Архимандритъ Леонидъ, Древняя рукопись, в: Русскій вестникъ 201/1889 апрель, с. 19.
102. Nikolaos Trunte, Die Römische Mission Konstantins des Philosophen. Zur romäischen Diuplomatie der 60er Jahre des 9. Jahrhunderts, доклад, изнесен на Международния симпозиум “Великопреславската култура ІХ-Х век”, Шумен, 2002 г., в: Преславска книжовна школа, т. VII, София: Академично издателство “Марин Дринов”, 2004, с. 241-277.
103. Вж. Илия Илиев, Посолства на българите в Рим през IX век, в: КМЕ ІІІ/2003, с. 221-223 и
същ., Посолства на Рим в България през IX век., пак там, с. 223-226.
104. Хронологията на Моравската мисия и съставянето на кирилицата се оспорва дълго поради неправилното интерпретиране на годината, посочена в трактата О писменехь - по този въпрос вж.: К. Куев, Черноризец Храбър, с. 85-148 и Ив. Добрев, За Александрийското и Мораво-Панонското летоброение и за някои дати в старата славянска писменост, в: Годишник на Софийския университет, Факултет по Славянски филологии, т. LXIX, 2 /1976, с. 121-173.
105. За установяването на това невярно твърдение допринасят много някои по-късни манипулации в житията на Кирил и Методий, извършени от цариградската патриаршия с цел да прикрият истината за положителното отношение на папската курия към мисията на славянските апостоли, но и за
104
приобщаването на «еретиците» към Рим. Тази политика на папската курия в лицето на папа Николай I и Адриан II среща силно противодействие също от страна на определени консервативни кръгове и в римокатолическата църква, които на няколко пъти успяват да вземат превес в нейната политика и да я насочат в противното направление, като също така попречват на Методий да заеме архиепископския престол в Сирмиум, устройват в Регенсбург съд срещу него и го затварят в един от манастирите при града. А за това по какъв начин и папската курия манипулира сведенията за мисията на Константин-Кирил и Методий във «Великоморавия» вж. П. Юхас, пос. съч. (срв. бел. 89), с. 183-193.
106. В своята посочена по-горе, бел. 43, студия, Нов прочит на епископската титулатура на св. Климент Охридски, проф. Н. Драгова открива ново потвърждение за участието на представители от римокатолическата църква на събора в 892 година.
107. За тези събития вж. преди всичко:
G. Domenici, Il papa Formoso, в: La Civilta Cattolica 75/1924, 1, c. 106-120;
J. Duhr, Le concile de Ravenna 898. La réhabilitation du pape Formose, в: Recherches de science religieuse 22/1932, c. 541-579 и
същ., Humble vestige d’un grand espoir déçu. Episode de la vie de Formosa, пак там 42/1954, с. 361-387.
108. Вж. вулата на папа Йоан XIII до Болеслав Чешки (972 г.), с която се установява пражката епископия при църквата на св. Вит и св. Венцеслав, както и девически манастир при църквата на св. Георги, чийто текст е предаден в Хрониката на Козма Пражки (Cosmae chronica boemorum, Monumenta germaniae historica, Scriptorum, t. IX, Hannoverae 1851, Reprint 1963, c. 49) - вж. също ЛИБИ II/1960, с. 316 сл.
В тази вула се подчертава, църквата и девическият манастир да бъдат устроени
„според устава на св. Бенедикт и под ръководството на нашата дъщеря абатиса Мария. Но не според сектата на българския народ или на руския, нито пък на славянски език, а съобразявайки се с апостолическите наредби и решения...
(sub regula sancti Benedicti et obedientia filiae nostrae, abbatissae Mariae, constituatur congregatio sanctimonialium. Verumtamen non secundum ritus aut sectam Bulgarae gentis vel Ruziae, aut Sciavonicae linguae, sed magis sequens instituta et decreta apostolica)“.
От текста се вижда ясно, че тук става дума за две различни неща: от една страна това са обредите според сектата на българския и на руския народ, а от друга страна - славянският език. Това означава, че според представите на римската църква, в България (но и в Русия!) църковният обряд не само че се извършва на славянски език, но и според обредите на някаква секта, чиито особености не се уточняват. Никой от изследователите досега не е обърнал внимание на тази подробност, тълкувайки текста в смисъл, че извършването на църковния обряд на славянски език представлявало ерес. Дори в твърде свободния превод на немски език се казва, че „нито православният обряд, нито славянският eзик трябва да доминират“ (weder der orthodoxe Ritus noch die slawische Sprache
105
sollen dominieren - Cosmas von Prag, Die Chronik Böhmens I, In Anleitung an die Übersetzung von Georg Grandaur neu übersetzt und eingeleitet von Franz Huf, hrsg. v. Alexander Heine, Essen, 1987, c. 87).
109.
„Dicebant enim gothicas literas a quodam Methodio haeretico fuisse repertas, qui multa contra catholice fidei normam in eadem sclauonica lingua mentiendo conscripsis, quam ob rem diuino judicio repentina dictur morte fuisse damnatus“.
Пълния текст от постановлението на Сплитския събор заедно с български превод вж. в: ЛИБИ II, София, 1960, с. 370-371.
. . .