Александър Милев: АДРИАН II (Hadrian) (792–872) (Кирило-Методиевска енциклопедия, т. I, БАН, София, 1985, с. 31-34)
Елена Велковска: ФОРМОЗА (Formoso) (816–896) (Кирило-Методиевска енциклопедия, т. IV, БАН, София, 2003, с. 290-292)
Сканове в .pdf формат (7.7 Мб), любезно предоставени от Асен Чилингиров
АДРИАН II (Hadrian) (792—14. XII. 872) — римски папа (14. XII. 867—25. XI. 872). Заема папския престол след смъртта на папа Николай I (858—867). Избран е за папа на 75 г. и е един от т. нар. интерпапи (при спорове между мнозина кандидати папският престол временно се поверява на лице, което поради своята възраст няма да го заема дълго време). Произхожда от знатен род. Негови роднини са бившите папи Стефан IV и Сергий II. Подобно на своя предшественик A. II се опитва да господствува над светските владетели. Пише гордо и надменно писмо на Карл Плешиви, в което открито изявява своите претенции. Кралят му отговаря учтиво с писмо, написано от архиепископ Хинкмар, в което напълно отрича правото на римския първосвещеник на светска власт. Въз основа на Лъжеисидоровите декреталии A. II се опитва да бъде арбитър в споровете между френските висши духовници. Отново получава отговор от архиепископ Хинкмар, който не само отрича правото на римския папа да се намесва в църковните работи на френските архиепископи. но и нарича Лъжеисидоровите декреталии „дело на ада“.
Папа Адриан II (в средата с ореол), Кирил и Методий. Детайл от стенопис в църквата „Сан Клементе“ в Рим, XI в.
По-голям успех папа A. II. има в своите претенции пред виз. император и цариградския патриарх. След държ. преврат и убийството на имп. Михаил III виз. престол се заема от Василий I Македонянин (867—886). Патриарх Фотий (858—867, 877—886), който е в остри спорове с папа Николай I и е отлъчен от църквата от папата (през 867 той отлъчва папата и го проклина), е свален от патриаршеския престол и на негово място е възстановен бившият патриарх Игнатий (847—858, 867—877). A. II използува неукрепналия още на власт император и възстановения патриарх и се намесва във виз. църковни работи. По негово искане през 869—870 в Цариград е свикан събор и са отменени всички решения против папския престол. Все пак той не успява да склони императора, председателствуващ събора, на който има и папски представители, да изтегли грц. духовни лица от Б-я и да се съгласи новопокръстеният бълг. народ да бъде оставен под юрисдикцията на Рим в църковно отношение.
32
За Б-я е ръкоположен и изпратен грц. архиепископ. A. II протестира с писмо пред императора, че е допуснал да бъде изпратен грък за архиепископ в Б-я. Без неговото съгласие Игнатий не би дръзнал „да ръкоположи епископ за страната на българите“. На императора се внушава да вразуми патриарха и да го накара да се въздържа от „разпореждане в тая страна“. В противен случай самият патриарх Игнатий няма да избегне каноническо наказание. Папата настоява изпратените в Б-я духовни лица да бъдат лишени от духовен сан и отлъчени от църквата. Във второто запазено писмо, адресирано до патриарх Игнатий, той протестира, че от Б-я са изгонени римските епископи и свещеници; не отрича, че е забранил на цариградските свещеници да служат в страната на българите, защото те са били привърженици на Фотий. Игнатий не трябвало да ръкополага духовни лица за Б-я, защото падането и свалянето на патриарх Фотий е резултат именно от такива действия.
Дейността на A. II е свързана пряко с делото на Кирил и Методий. Според ЖМ още папа Николай I повикал братята в Рим, но починал преди да пристигнат. В ЖК не се споменава изрично името на папа Николай I. Не се говори за него и в Пространното житие на Климент Охридски. Новият папа лично посрещнал братята. В ЖК се казва:
„И когато той [Кирил] дойде в Рим, самият папа Адриан излезе да го посрещне с всички граждани със свещи в ръце“ (XVII).
В ЖМ се говори, че Николай е посрещнал Кирил и Методий и че той ръкоположил Методий за епископ. Грешката вероятно се дължи на преписваните на житието и на твърде съкратеното предаване на тия събития. В Пространното житие на Климент Охридски архиепископ Теофилакт Български също описва посрещането на братята в Рим. A. II, „който тогава украсявал папския престол“, се зарадвал много на съобщението, че Кирил и Методий пристигат в столицата. „Поразен от голямата слава на светците“, той не могъл да ги дочака в града, а излязъл да ги посрещне, „като взел със себ си всички свещеници и намиращите се там епископи“. Сам той носел кръст, а всички останали били със запалени свещи в ръце.
„Когато било показано тяхното дело на папата [има се предвид преводът на свещените книги на слав. език] и той видял, че преводът на Писанията на тоя [българския] език е рожба на духовна благодат на истинска апостолска душа, не знаел какво да прави от радост.“
Занесъл книгите и ги поставил в олтара. Теофилакт, съобщава, че Кирило-Методиевите ученици били ръкоположени в свещенически сан, а Методий — „за моравски епископ в Панония“ (III, 9). От това става ясно, че A. II е бил благосклонен към братята и тяхното дело и че е ръкоположил Методий за епископ наскоро след смъртта на Кирил (14 февруари 869). Това е подчертано и в ЖК:
„А папата, като прие славянските книги, освети ги и ги положи в църквата „Св. Мария“.“
Според ЖМ книгите били положени в църквата „Св. апостол Петър“, а Теофилакт не съобщава името на храма. След това ръкоположените свещеници служили на слав. език в различни римски църкви.
ЖК отначало съобщава, че папа Николай I посрещнал братята, но веднага след това (в VIII гл.) се привежда писмо на А. II до владетелите на западните слав. племена Ростислав, Светополк и Коцел. То било написано на лат. език, но засега е познат само неговият старобълг. превод. В писмото се подчертава, че западните слав. князе поискали учители от Цариград и Рим, но Рим не смогнал да им изпрати. Пристигналите от Византия Кирил и Методий не са извършили обаче нищо против каноните и дори пристигнали в Рим. След като папата попитал Методий, сега го изпраща по искане на князете:
„Да ви поучава, както поискахте, и да ви обяснява на вашия език книгите на целия църковен ред в пълнота, заедно със светата меса, сиреч литургията.“
Все пак A. II нарежда в това свое писмо:
33
„Спазвайте само това единствено правило —на литургията Апостолът и Евангелието да се четат първо на латински език, а след това на славянски.“
Тая идея се подема след това и от други папи и на западните славяни се препоръчва и заповядва да четат Евангелието и Апостола първо на лат. език и после на слав. Макар и внимателно, дава се отново преднина на схващането за трите свещени езика — еврейски, гръцки и латински. Папата предупреждава, че
ако някой „дръзне и започне да ви развращава другояче и хули книгите на вашия език — такъв да бъде отлъчен не само от причастие, но и от църквата“ (ЖМ, VIII).
Някои изследователи изразяват съмнения относно автентичността на това писмо. Същото папско писмо е процитирано с малки пропуски и изменения и в Похвалата на Кирил и Методий. С право някои изследователи виждат тук доказателство, че Климент Охридски е бил автор както на ЖМ, така и на общата похвала. В ЖМ (VI) се казва за папата: „посвети блажения Методий в духовен сан“. Според някои тълкуватели под духовен сан тук трябва да се разбира свещенически (презвитерски) сан. Това не е възможно, понеже Методий е бил игумен на голям манастир и службата му е свързана с отслужване на богослужение. Повод за тълкуването на това място дава и съобщението на ЖМ, че Коцел изпратил повторно Методий при папата, който го ръкополага за епископ. Като се има пред вид, че Методий е съден в края на 870 като епископ, трябва да се допусне, че или авторът на ЖМ е допуснал грешка, или че това е дело на преписвачите.
Виз., лат. и старобълг. извори единодушно подчертават, че A. II има положително отношение към делото на Кирил и Методий изобщо и частно към слав. богослужение. Според някои учени това се обяснява с неговата доброта и умъдреност поради годините. Когато се обяснява примирителността му и неговата благосклонност към слав. богослужение, не бива да се пропуска и фактът, че през VII и VIII в. в Европа на различни места се обявяват против триезичната ерес. Това е време на създаване на народностните езици. На Франкфуртския събор през 794 се взема решение против триезичната ерес, „защото на бога можем да се молим на всеки език“. Съборите в Ахен (802 и 847), в Турн (814) и другаде вземат решения епископите и свещениците да проповядват на разбран за народа език. Всичко това има значение за примирителната политика на A. II по отношение на Кирило-Методиевото дело. Едва ли може обаче да се смята, че той е бил напълно на страната на слав. просветители, защото в редица свои писма говори за четене на Евангелието и на Апостола отначало на лат. език, а след това на старобългарски.
Лит.:
· Hergenröther I. Photius, Patriarch von Constantinopel. Sein Leben, seine Schriften und das grieschische Schisma. Regensburg-Mainz, 1867, p. 41—43;
· Anastasii Bibliotecarii. Vita Adriáni. — PL, 128. Paris, 1880, coli. 1379—1398;
· Lapôtre A. Hadrien II et les fausses décrétales. — Revue des questions historiques, 27, 1880, p. 377—431;
· Snopek F. List papeže Hadriana II. v pannonských legendách a bulla Janna VIII. Industriae tuae. Historicko-kritický pokus. — In: Sbornik Velehradský. Brno, 6, 1896, p. 1—131;
· Vondrák V. Einige Bedenken gegen die Echtheit des Briefes von Papst Hadrian II in der Vita s. Methodii, c. VIII. — ASPh, 20, 1898, p. 141—147;
· Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle. Paris, 1926, p. 201—203;
· Lexicon für Theologie und Kirche. 4. Freiburg im Breisgau, 1930, col. 1306—1307;
· Kos M. O pismu papeža Hadrijana II knesom Rastislavu, Svetopolku in Kocelju. —Razprave Slovenske akademije znanosti in umjetnosti. Filozofsko-filološko-historični razred, 2, 1944, p. 269—301;
· Grivec Fr. Sláva na výsostech Bohu. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 45—51;
· Grivec Fr. De authentia epištolae „Gloria in excelsis Deo“ Hadriani II. —OChP, 1952, p. 113—134;
· Георгиев Ем. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 212—221;
· ИБИ, 7. С., 1960, с. 129—131;
· Duthilleul P. L’évangélisation des Slaves: Cyrille et Méthode. Paris, 1963 (Bibliothèque de Théologie, série 4. Histoire de la Théologie, 5), p. 1—5, 89—91, 119—131;
· Sakač S. Die kürzere slavische Fassung des Briefes „Gloria in excelsis Deo“ Hadrians II. —Cyrillo-Methodiana, p. 411—431;
· Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, С. 80—85;
· Grotz H. Erbe wider Willen. Papst Hadrian II. (867—872) und seine Zeit. Habilitationsschrift Universität Innsbruck. Innsbruck, 1966;
34
· Hemmerdinger-Eliadu D. Imagination et réalité dans l'histoiie de Cyrille et Méthode. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος. 2. Θεσσαλονίκη, 1968, p. 133—159;
· Grotz H. Erbe wider willen. Hadrian II (867—872) und seine Zeit. Wien-Köln-Graz, 1970, 356 p.;
· Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1971, с. 161—169;
· Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 139—140, 199—200;
· Dvornik Fr. Photius, Nicholas I and Hadrian II. — Bsl, 34, 1973, p. 33—50.
Александър Милев
ФОРМÒЗА (Formoso) (ок. 816 — 4.1 V. 896) — римски папа (6.Х.891—896), един от най-видните църковни дейци в римската политика през втората половина на IX в. Роден вероятно в Рим. Портуенски епископ (от 864). През ноем. 866 папа Николай I (858—867) изпраща епископите Ф. и Павел Популонски в Б-я да занесат отговорите му на писмото на бълг. княз Борис I (852—889). Тази мисия е успешна за Папската курия. Борис I заменя грц. духовници в страната с римски, а Ф. спечелва симпатиите на княза до такава степен, че той поставя пред папата въпроса за неговото назначаване за архиепископ на Б-я.
291
Амбициозен и интелигентен политик, настроен враждебно към Цариград, Ф. мечтае за независима дейност като църковен глава на силна държава, но среща твърда съпротива от Рим. Както Николай I, така и приемникът му папа Адриан II (867—872) се боят от честолюбивите му стремежи. За Б-я заминава нова мисия начело с епископите Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски, а Ф. е повикан в Рим под предлог, че вече заема епископския престол на Порто и не може да го изостави заради българския (вж. Посолства на Рим в България). В писмо на папа Йоан VIII (872—882) се споменава, че Ф. поискал клетва от княз Борис I да не допуска друг римски духовник да стане бълг. архиепископ. Това е ключов момент в отношенията между Б-я и Рим — папското решение да не се назначава Ф. е една от главните причини да се прекратят връзките на Борис I с Апостолическия престол.
Според Фр. Дворник (1926) Ф. е начело на антигрц. движение в Рим, което не признава слав. литургия и слав. език за богослужебен. Неговата позиция обаче е неблагоприятна — той е в лоши отношения с Адриан II както поради лични причини, така и поради компрометираното си положение по бълг. въпрос. Папата решава проблема, като го натоварва заедно с велетрийския епископ Гаудерик да ръкоположи тържествено учениците на Константин-Кирил и Методий, които ги придружават при посещението им в Рим, за свещеници; това става през февр. 868. През 869 Ф. заедно с епископ Павел Популонски представя на папата болярина Петър — пратеник на княз Борис I (вж. Посолства на българите в Рим). По-късно бълг. владетел отново пише до Рим с молба Ф. да бъде назначен за архиепископ в Б-я; окончателният отказ на Адриан II е финалът на този етап в българо-римските отношения.
Епископ Формоза Портуенски
При папа Йоан VIII Ф. отново се опитва да се намеси в бълг. църковна политика, като иска за това позволение и средства. Папата пресича тези честолюбиви стремежи; той подозира, че Ф. участва в антипапското дело на братята Григорий и Георгий Авентински, лишава го от сан и го отлъчва от църквата (апр. 876). Ф. е изгонен от Италия и става лаик, но папа Марин I (882—884) го възстановява в сан през 883 и той се връща в Рим.
Изборът на Ф. за папа през 891 е канонически оспорван, поради което възникват големи смутове, неутихнали и след смъртта му. Вероятно във връзка с това той се стреми и успява да си осигури подкрепата на Цариград. Виз. църква никога не изразява съмнение в законността на избора му за папа. Намесата му във вътрешновиз. спор за каноничността на ръкополаганията на патриарх Фотий (858—867; 877—886) и опитът му да примири фотианци и игнатианци са безуспешни. Цариград обаче не може да му прости намесата в бълг. работи през 867 и изгонването на виз. духовенство — може би затова на грц. почва възниква легендата за „латинската ерес“ на Ф. (вж. Filioque).
В борбата между фриуланците и сполетанците Ф. взема страната на фриуланците.
292
Когато каринтският владетел Арнулф (887—899) по внушение на своя канцлер Вихинг, бивш моравски епископ, започва война с Велика Моравия, той спечелва на своя страна Ф., като в тази коалиция е привлечен и бълг. княз Владимир (889—893). През 896 Арнулф достига до Рим, където Ф. го коронясва за крал. Ф. умира в Рим. Папа Стефан VI (896—897), от партията на сполетанците, устройва над извадения от гроба труп на Ф. подобие на синодален съд: съблича му папските одежди, облича го в лаически дрехи, отсича двата пръста на десницата му и обявява ординациите му за недействителни. Папа Теодор II (897) реабилитира Ф. и връща тялото му в църквата „Св. Петър“. Реабилитацията е подновена от папа Йоан IX (898—900) на съборите в Рим и Равена през 898.
Съществува легенда за отлъчването на група фотианци от Ф., но тя е недостоверна. Смята се, че в началото на управлението си Ф. нарежда да изпишат в една римска църква в Монтечелио (дн. разрушена) фреска, на която редом с него е изобразен варварски княз. Най-вероятно това е бълг. княз Борис I.
Съч.:
Epistolae et privilegia. — PL, 129, col. 837—855.
Лит.:
· Dümmler E. Aurilius und Bulgarius. Quellen und Forschungen zur Geschichte des Papsttums im Anfänge des 10. Jhs. Leipzig, 1866, 6+162 p.;
· Hergenröter J. Photius, Partiarch von Konstantinopel. Regensburg, 1867, p. 616—617;
· Anastasius Bibliothecarius. Praefatio in Synodum Octavam. — PL, 129, col. 19—20;
· Johannes papae VIII. Epistola 24 ad universus Gallos et Germanos. — PL, 126, col. 675-679;
· Anastasius Bibliothecarius. Vita Nicolai I Papae. — PL, 128, col. 1373—1376;
· Anastasius Bibliothecarius. Vita Adriáni II Papae. — PL, 128, col. 1393—1394;
· Jaffé Ph. Regesta Pontificum Romanorum ab condita Ecclesia ad annum post Christum natum 1198. 2 изд. Leipzig. 1., 1885, p. 435—439; 2., 1888, p. 705, 746;
· Duchesne L. Le Liber Pontificalis. Paris, 1892, p. 227—230;
· Lapôtre A. L’Europe et le Saint-Siège à l’époque Carolingienne. 1. Le pape Jean VIII (872—882). Paris, 1895, p. 43—44, 56—61;
· Héfélé Ch. J. v. Histoire des conciles d’après les documents originaux. Trad. par H. Leclercq. 4. Paris, 1907, p. 648—649, 708—709;
· Симеон мигроп. Посланието на Цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса. — БСт, 5, 1917, с. 13, 29;
· Грабар А. Портрет на българския княз Борис I в Рим? — ИБАИ, 1, 1921—1922, с. 232—233;
· Domеniсi G. Il papa Formoso. — La Civiltà Cattolica, 75, 1924, 1, p. 106—120, 518—530; 2, p. 121—135;
· Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle. Paris, 1926, p. 190—199;
· Mercati A. Frammenti in papiro di un diploma imperiale a favore délia chiesa Romana. — In: Papsttum und Kaisertum. Festschrift P. Kehr. München, 1926, p. 163—167;
· Златарски В. H. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 107—116, 123—128, 137, 158, 799 (2 изд. С., 1971, с. 125—133, 140—144, 152, 171, 756);
· Duhr J. Le concile de Ravenna 898. La réhabilitation du pape Formose. — Recherches de science religieuse, 22,1932, p. 541—579;
· Dvornik F. Etudes sur Photios. 1. — Byzantion, 11, 1936, p. 6—19;
· Dvornik F. The Photian Schism. Cambridge, 1948, p. 251—262;
· Dujčev I. Testimonianza epigrafica délia missione di Formosa, Vescovo di Porto, in Bulgaria (a. 866—867). — Epigraphica, 12, 1950, p. 49—59;
· Haller J. Das Papsttum. 2. Stuttgart, 1950, p. 188—194, 545—547;
· Duhr J. Humble vestige d’un grand espoir déçu. Episode de la vie de Formose. — Recherches de science religieuse, 42, 1954, p. 361—387;
· Seppеlt F. X. Geschichte der Päpste. Von den Anfängen bis zur Mitte des 20. Jahrhunderts. 2. [2 изд.] München, 1954, p. 281, 283, 298, 309—310, 331—332, 337—347, 350;
· Sydow J. Die Gegenkaiser Arnulfs von Kärnten. — Verhandlungen des historischen Vereins für Oberpfalz und Regensburg, 96, 1955, p. 431—436;
· Sydow J. La dignità imperiale di Guido e Lamberto duchi di Spoleto. — Spoletium, 3, 1956, p. 7—11;
· Dujčev I. Due note di storia medievale. — Byzantion, 29—30, 1959—1960, p. 259—266;
· Житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски. — В: Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 82;
· Дуйчев Ив. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културна история на средновековна България. С., 1972, с. 358—360;
· Климент Охридски. Събрани съчинения. Пространни жития на Кирил и Методий. С., 1973, с. 108, 140, 158;
· История на България. 2. Първа българска държава. С., 1981, с. 223—225, 229, 237, 249;
· Драгова Н. Нов прочит на епископската титулатура на св. Климент. — В: Българи в Италия и италианци в България. Приноси. С., 1997, с. 79—90.
Елена Велковска