Предговоръ
Великата война бавно и плахо се приближава къмъ своя край. Лойдъ Джорджъ бѣ правъ, когато каза: че тази война е най-великата човѣшка катастрофа слѣдъ потопа. Ала малко съмнѣние има, чо тая война може да стане и най-великото благодѣяние, което човѣчеството познава, ако тя успѣе да тури край на войнитѣ, или, поне, да дадо на всички народи единъ дълготраенъ и мѫчно-нарушимъ миръ. При едно само непрѣменно условие: войната да свърши преди тя да е изтощила живитѣ сили на воюващитѣ, преди да е разточила тѣхнитѣ народни богатства и преди да е компрометирала на цѣли десетилѣтия тѣхното икономическо развитие. Напраздни сѫ заканитѣ и заплашванията на нѣкои държавници съ една близка нова война — политическа или стопанска — слѣдъ свършването на сегашната опустошителна война. И воюващи и неутрални така сѫ уморени отъ войната, толкова сѫ петимни да видатъ нейния край, тъй сѫ жадни наново да вкусатъ благата на Христовия миръ, щото било би невѣроятно и недопустимо да се предположи, че е възможно въвличането на нѣкой народъ въ една нова скорошна война отъ каквото естество и да би била тя. Върлующата сега война ще остави такава страшни рани въ живота на воюващитѣ народи, щото немислимо ще бѫде да се залѣчатъ тѣ скоро и успѣшно, ако още въ първитѣ години не ce посветатъ тѣмъ всичкитѣ народни усилия. Даже като неизбѣжна психическа реакция, предстоящата колосална творческа работа на воюващитѣ народи не може да не вземе върхъ надъ разрушителната и пакостната човѣшка дѣятелностъ. Не трѣбва да се забравя, при туй, че тая война с единъ великъ зрѣлостенъ изпитъ за всички воюващи, които узнаха отъ нея своитѣ качества и своитѣ недостатъци, своитѣ добродѣтоли и своитѣ пороци, своитѣ права и своитѣ илюзии, та нищо по-естественно не ще бѫде отъ страстьта, която ще ги обхване слѣдъ войната — да изправятъ своитѣ недостатъци в пороци, да култивиратъ своитѣ качества и добродѣтели, да се излѣкуватъ отъ своитѣ илюзии и да консолидиратъ своитѣ права. Не по-малко е за очакване, чо единъ отъ главнитѣ резултати на тази война ще бѫде — както би казалъ Ничше — една „прѣоцѣнка на всичкитѣ цѣнности”, включително и етническитѣ, така че трудно ще е на вилнѣющето сега човѣконенавистничество да продължава своитѣ оргии. Мене се дори чини, че тържествующитѣ днесъ нехристиянски чувства на злоба, ненавистъ и отмъщение ще угаснатъ твърдѣ скоро слѣдъ войната. Общитѣ страдания на воюващитѣ народи въ тая война, невиновностьта на самитѣ народи въ нейното избухване, нещастията които тѣ си причиниха единъ другиму, благородния срамъ за прояве-
V
пити отъ тѣхъ жестоки инстинкти, общото задоволство, най-послѣ, че тѣ сѫ се добрали до толкова жадувания миръ — всичко туй не може да не сближи тия народи и да не ги накара да съжалятъ за станалото. А надъ всичко туй отгорѣ ще дойде и съзнанието, че тѣ сѫ рушили скѫпото наслѣдство на своитѣ праотци и сѫ опустошавани оная величава Европа, която е главната лаборатория на общесвѣтската култура, цивилизация и прогресъ — едно съзнание, което не може да не допринесе за пълното примирение между воюващитѣ народи. Само че за постигането на всички тия резултати необходимо е: сключването на единъ миръ справедливъ до възможните предѣли на човѣшката справедливость; единъ миръ, който да не даде на никой народъ властно надмощие надъ другитѣ народи; единъ миръ, който, ако не задоволи всички, то поне да не бѫде за някого непоносимъ и позоренъ.
На какви основи може и трѣбва да се съзида подобенъ миръ ?
Отговора на тоя сложенъ и деликатенъ въпросъ отвлѣкълъ би ме далечъ отъ моята скромна задача. Па и работа е на много по-компетентни отъ мене да дадатъ тоя отговоръ. Като синъ на оная Македония, която е неволна виновница за дветѣ Балкански войни прѣзъ 1912 и 1913 гг., и, може би, косвенна виновница за днешната велика война, азъ ще се огранича само да укажа основитѣ, върху които може и трѣбва да се съзида такъвъ миръ за Балканския Полуостровъ. Но за да стане ясно, какъвъ миръ може да успокои Балканския Полуостровъ въ бѫдѫщето, необходимо е да се припомнятъ тука: причинитѣ, които сѫ нарушавали до сега мира на Балканитѣ и усилията, които сѫ били направени въ миналото, за да се обезпечи тоя миръ.
*
Отъ много дълги години Балканския Полуостровъ е главния источникъ на раздори между великитѣ европейски държави. Всичкитѣ войни, които Русия е водила съ Турция отъ XVIII вѣкъ насамъ, имали сѫ за театъръ и обектъ Балканския Полуостровъ. Хроническата неприязненость между Австро-Унгария и Русия е произлизала, предимно, отъ труднопримиримитѣ интереси на тия държави на Балканитѣ. Даже старата вражда между Англия и Русия — на която вражда сегашната война тури врѣмененъ край — се е създала и подклаждала отъ стремежа на Русия да завладѣе Цариградъ и Дарданелитѣ чръзъ турянето подъ свое фактическо покровителство на Балканския Полуостровъ. А слѣдъ като сегашнитѣ Балкански държави заживѣха собственъ политически животъ, Балканитѣ станаха нова арена на раздори и между самитѣ тия държави. Особенно пакъ, когато България биде освободена (прѣзъ 1878 г.), и, по едно нещастно рѣшение на Берлинския конгресъ, бидоха откъснати отъ нея цѣли области и раздадени на нейнитѣ съсѣди: Македония на Турция, Нишката область на Сърбия и Добруджа на Ромѫния. Тая голѣма грѣшка на европейската дипломация и изостри до непримиримость раздоритѣ между Балканскитѣ държави. Съ даването Добруджа на Ромѫния, послѣдната се вкара въ
VI
Балканския Полуостровъ, на, който тя никога не е принадлежала, и понеже Добруджа бѣ дадена на Ромжния въ замѣна на отнетата ѝ Бесарабия, то за Ромѫния се създаде съблазъньта — да се стреми къмъ нови завоевания въ Балканитѣ. Сѫщото почти се случи съ Сърбия. Получавайки българската Нишка область, като военна компенсация за участието ѝ въ руско-турската война презъ 1877—1878 г. г., у Сърбия тоже се възбуди апетита да се разшири и въ българска Македония. А Гърция и така живѣеше отдавна съ своята „велика идея” да възкреси старата Византийска империя и да се настани въ Цариградъ. Разбира се, че съперничествующитѣ Велики Сили въ Балканския Полуостровъ — главно, Русия и Австро-Унгария — не пропуснаха случая да се възползуватъ отъ всичкитѣ тия апетити на Балканскитѣ държави, за да засилятъ раздоритѣ между тѣхъ. И не дълго слѣдъ тая война, тѣ насочиха своитѣ усилия въ двѣ направления: отъ една страна, сконцентрираха териториалнитѣ аспирации на Сърбия и Гърция въ Македония, а на Ромѫния — въ триъгълника Силистра-Русе-Варна; отъ друга страна, тѣ не настояха предъ Турция да въведе въ европейскитъ си провинции реформитѣ, предвидени отъ 23 членъ на Берлинския договоръ, които реформи можеха да турятъ край на съперничествата и раздоритѣ въ Балканския Полуостровъ. Английския империализмъ и френския „реваншъ” сѫщо не пропуснаха случая да използуватъ тая благоприятна и за тѣхъ ситуация. По тоя начинъ, заинтересуванитѣ велики държави успѣха да прѣобърнатъ Балканския Полуостровъ въ едно огнище на размирици и възстания, гдѣто тлѣеха бѫдѫщитѣ войни. И отъ десетилѣтия насамъ Европа живѣеше подъ терора на Балканитѣ, очаквайки всѣка пролѣть да избухне тамъ нѣкое възстание, послѣдвано отъ война, която лесно можеше да обхване цѣла Европа — както и се случи въ 1914 г. Случи се даже нѣщо повече: войната обхвана едва ли не цѣлия свѣтъ.
Онеправдани и разпокъсани въ Берлинския конгресъ, българитѣ съзрѣха наврѣме опасностьта, която заплашваше, не само тѣхното национално обединение, но и тѣхното политическо сѫществувание. И тѣ прибързаха да прогласятъ прѣзъ м. Септември 1885 г. съединението на дветѣ раздѣлени Българин — сѣверна и южна — за да могатъ, и по-добрѣ да бранятъ границитѣ си спрѣмо Ромѫния и Сърбия, и по-сериозно да се занимаятъ съ сѫдбата на Македония. Ала това толкова естественно съединение, което не възмути даже Турция, чиито интереси бѣха засѣгнати отъ него, не се хареса на Сърбия, и, въ името на „равновѣсието на Балканитѣ”, тя се опита да го осуети, като нападна България нрѣзъ нощьта на 1/13 Ноември с. г. За нейно нещастие, тя биде побѣдена въ 13 дена и принудена да търси миръ. Българитѣ, обаче, не се опиха отъ своята побѣда надъ Сърбия. Въ постояния си стремежъ да живѣятъ мирно съ другитѣ народи — особенно съ своитѣ съсѣди — тѣ сключиха съ Сърбия единъ миръ „безъ анексии и контрибуции”. И наскоро слѣдъ туй, тѣ изтъкнаха най-справедливия и най-практичния лозунгъ за едно споразумение върху Македония между заинтересува-
VII
нитѣ въ нея Балкански държави. А именно: автономията на Македония гарантирана и приложена подъ покровителството на всички Велики Сили. Но Сърбия и Гърция се обявиха противъ автономията. Сториха тѣ това, защото знаеха, че Македония е населена отъ българско мнозинство, което, при единъ автономенъ режимъ, лесно можеше да даде българска физиономия на цѣла Македония и нѣмашо да чака много, за да я присъедини къмъ Българското Княжество — както стана съ южна България въ 1885 г. При тая опозиция на сърби и гърци противъ автономията на Македония, македонскитѣ българи рѣшиха сами да извоюватъ автономията си съ орѫжие въ рѫка. За тази цѣль, тѣ скоро покриха цѣла почти Македония съ революционни комитети и започнаха неравната борба съ Турция чрезъ своитѣ революционни чети Самата България, която бѣ съзнала невъзможностьта да се въведе автономия въ Македония безъ война и безъ едно споразумение между заинтересуванитѣ Балкански държави — поне между България и Сърбия — устреми своята дѣятелность и въ дветѣ тия посоки. Наедно съ приготвянето на българската армия за евентуална война, България взе инициативата за едно споразумение съ Сърбия върху Македония. Първия опитъ за туй, направенъ презъ 1897 г., не можа да успѣе, защото Сърбия не искаше и да слуша за автономия на Македония, а настояваше за нейната подѣлба между България и Сърбия. Разумѣва се, че никое българско правителство тогава не можеше да пристане на таквозъ Соломоново рѣшение на македонския въпросъ, и България предпочете да остави цѣла Македония въ турски рѫцѣ до по-благоприятни времена. Тоя неуспѣхъ, обаче, накара македонскитѣ революционери да ускоратъ своитѣ приготовления за едно възстание, което и избухна въ Битолския районъ презъ лѣтото на 1903 г. Възстанието трая около мѣсецъ, и, както трѣбваше да се очаква, биде потушено въ кървь и огънь: около 200 български села бидоха изцѣло или отчасти опожарени, около 5000 възстанници паднаха въ борбата и затворитѣ бидоха прѣпълнени съ заподозрени българи отъ възстаналитѣ мѣстности. При все туй, възстанието даде единъ нагледъ много важенъ, но въ сѫщность твърдѣ скроменъ резултатъ: Великитѣ Сили се видеха принудени да наложатъ на Турция една международна реформна акция въ Македония. Ала научена отъ историческия опитъ да не очаква нищо сѫщественно отъ една европейска акция неподържана съ въорѫжена сила, България рѣши да направи вторъ опитъ за едно споразумение съ Сърбия презъ пролѣтьта на 1904 г. Но и тоя опитъ не успѣ напълно, макаръ и да бѣ сключенъ тогава формаленъ съюзъ между България и Сърбия. А не успѣ опитътъ по сѫщата стара причина: че Сърбия не скланяше на автономията наМакедония или, по-право, скланяше на една осакатена автономия, като настояваше, щото Скопския окрѫгъ да се признае, че е часть отъ „Стара-Сърбия”, а не отъ Македония — една географическа ересь съ много тежки политически послѣдствия. За щастие, наскоро слѣдъ това дойде младотурската революция отъ 1908 г., която, още въ
VIII
първитѣ си мѣсеци, ликвидира европейската реформна акция въ Македония. А малко по-късно започна и една ултра-националистична и панъ-мусулманска политика, която цѣлеше: да измени етнографичния съставъ на Македония, като я очисти отъ нейната опасна българска интелигенция и прѣобърне българското мнозинство въ малцинство чрезъ една насилствения емиграция, та, по тоя начинъ, да направи неоправдана и безпредметна всѣка българска война за нейното освобождение. Предъ тая грозна опасность да се изгуби цѣла Македония, българското правителство рѣши въ 1911 г. да направи новъ опитъ за споразумение съ Сърбия — трети но редъ. Слѣдъ дълги прѣговори съюза биде сключенъ и има за резултатъ първата Балканска война прѣзъ 1912 т. Веднага слѣдъ сключването на тоя съюзъ, България взе инициативата и за сключването съглашения съ Гърция и Черна-Гора, по силата на които и тия две държави взеха участие въ сѫщата война. Останалото е добрѣ извѣстно на всички, тъй като събитията сѫ още прѣсни въ паметьта на всѣкиго. Крайния резултатъ отъ всички тѣзи съюзи и съглашения бѣ трагичната втора Балканска война презъ 1913 г., която свърши съ Букурещкия договоръ и съ ограбването на България.
Отъ тая поучителна история, разказана тука въ нейнитѣ главни епизоди, мисля, че могатъ се извлече слѣднитѣ положения и заключения:
Че Балканския Полуостровъ отъ много дълги години насамъ е билъ главното огнище, отгдето сѫ идвали искритѣ, що сѫ разпалвали повечето отъ войнитѣ въ Европа и които искри запалиха и сегашната велика война. Следователно, неговото умиротворение е необходимо, за да се осигури мира въ Европа.
Че Балканския Полуостровъ е могълъ да бѫдо такова огнище, защото не е билъ кристализиранъ национално, политически и икономически. Турция, на която той принадлежи около петъ вѣка, владѣя го само съ своята военна сила; а слѣдъ освобождението на Сърбия, Гърция и България, голѣма часть отъ територията на Балканския Полуостровъ остана въ турски рѫцѣ и стана обектъ за завладяване отъ Балканскитѣ държави и за съперничество между Великитѣ Сили.
Че всичкитѣ опити за умиротворението на Балканитѣ презъ послѣднитѣ 40 години сѫ били правени само отъ България — единственната Балканска държава, която се е стремила за едно споразумение съ своитѣ съсѣди (прѣимущественно съ Сърбия) и която е направила три формални опити за осѫществението на такова споразумение.
Че за постигането на тая цѣль, България е била готова да се откаже дори отъ обединението си съ Македония, като е приставала да се образува отъ нея автономна държава, която да служи за съединително звено между Балканскитѣ държави, и, като самостоятелна политическа единица, да влѣзе въ една бѫдѫща Балканска конфедерация.
Че за сѫщата цѣль, България е даже склонила въ 1912 г. да се отсѣче кѫсъ живо мѣсо отъ нейния националенъ организмъ, като се е съгласила да се
IX
отстѫпи на Сърбия часть българска земя въ сѣверна Македония.
Че все за тая цѣль, България не е подигала никога въпросъ за своитѣ земи въ Добруджа и въ Нишката область, които земи, както се вече каза, бидоха анексирани отъ Ромѫния и Сърбия, като воена компенсация за участието имъ въ Руско-Турската война презъ 1878 г.
Че България винаги е аспирирала само на земи: които сѫ ѝ принадлежали въ миналото, съ които тя е дѣлила турското робство цѣли вѣкове и които сѫ били признати за български отъ всички авторитетни пѫтешественници въ Европейска Турция, отъ самата Турция и отъ Великитѣ Сили въ тѣхната Цариградска конференция прѣзъ 1876—77 гг.
И, най-послѣ, че легендата за нѣкакъвъ си стремежъ на България да наложи своята хегемония на Балканския Полуостровъ — легенда измислена отъ гърци и сърби презъ 1913 г. — е една отъ най-несъстоятелнитѣ и най-коварнитѣ клевети, които сѫ били хвърляни нѣкога върху единъ народъ.
Когато се знае всичко горѣказано, не е вече особенно трудно да се отговори на въпроса: върху какви основи може и трѣбва да се съзида единъ дълготраенъ миръ на Балканския Полуостровъ? Азъ ще рискна да отговора на този въпросъ, като изкажа по него само своето лично мнѣние, което не ангажира никого. И ще се опитамъ да сторя туй, ако не съ пълно безстрастие, то поне съ едно човѣшки-възможно безпристрастие.
*
И така: умиротворението на Балканския Полуостровъ е възможно само, ако се кристализиратъ Балканскитѣ държави национално, политически и икономически. Такава кристализация може да стане само, когато тия държави влѣзатъ въ своитѣ окончателни граници. Опредѣлението же на тия граници трѣбва да стане върху слѣднитѣ основни начала : границитѣ да бѫдатъ до възможность естественни, да вмѣстяватъ въ себе си респективнитѣ народи въ тѣхния националенъ съставъ, да обезпечаватъ тѣхната икономическа независимость, да отговорятъ на тѣхнитѣ исторически традиции и да не противорѣчатъ на правото на всѣки народъ за самоопродѣление. Само по себе си се разбира, че прилагането на тия основни начала при опредѣлението бѫдѫщитѣ граници на Балканскитѣ държави не може да бѫде математическо, и, слѣдователно, ще бѫдатъ неизбѣжни нѣкои корективи и копромиси, които, може би, ще съставятъ малко едно отклонение отъ самитѣ тия начала. Но не трѣбва да се забравя: че идеални граници сѫ невъзможни за континенталнитѣ народи, както е невъзможно да не се държи смѣтка и за военитѣ резултати на сегашната война.
Една кристализация на Балканския Полуостровъ, станала върху горѣказанитѣ основи, ще трѣбва да даде слѣднитѣ политически граници на Балканскитѣ държави:
Турция ще трѣбва да запази въ Европа своята сегашна граница съ България, опредѣлена отъ турско-българската разграничителна конвенция отъ 24 Августъ — 6 Септември 1915 г. (Вижъ: послѣдната 40 карта отъ настоящия атласъ). Икономическата нужда
X
и за двѣтѣ тия държави, щото рѣката Марица да стане плавателна ръка, може би, ще изиска една малка поправка на тая граница; но тоя въпросъ е чисто домашенъ въпросъ на Турция и България и много лесно ще бѫде разрѣшенъ отъ самитѣ тѣхъ.
Ромѫния ще трѣбва да се откаже, окончателно и безвъзвратно, както отъ подарената ѝ въ 1878 г стара Добруджа, така и отъ заграбената отъ нея въ 1913 г. нова Добруджа, като се прибере въстаритѣ си граници отвъдъ Дунава. Това трѣбва да стане: не само защото Добруджа е люлката на българския народъ и цѣли 12 вѣка е била българска страна; не само защото сама Ромѫния въ 1878 г. е признавала Добруджа за българска земя и е негодувала, че Русия ѝ взе Бесарабия срѣщу нея; и не само защото цѣла Добруджа е вече отнета отъ Ромѫния съ силата на орѫжието ; — но още и защото Ромѫния никога не е принадлежала на Балканския Полуостровъ и не трѣбва да влиза вече въ него, ако се иска да има миръ между нея и България, и, въобще, ако се желае да не се нарушава мира въ Балканитѣ. Ромѫния трѣбва да напусне Добруджа и по друга една причина: че устието на такава международна рѣка, като Дунава, не трѣбва да се намира въ рѫцетѣ само на една държава.
Отнимането на цѣла Добруджа отъ Ромѫния не лишава послѣдната отъ море, тъй като нейнитѣ крайдунавски градове Галацъ и Браила винаги сѫ били и морски пристанища. Що се отнася до петролната индустрия на Ромѫния, чийто износъ е насоченъ прѣзъ Добруджанското пристанище Кюстенджа, тая индустрия може да бѫде гарантирана чрѣзъ една ромѫнско-българска конвенция, като се тури въ благоприятни за Ромѫния икономически условия и желѣзницата Черна-Вода — Кюстенджа. България ще бѫде готова даже да направи на Ромѫния сѫщитѣ икономически отстѫпки въ Кюстенджа, които Гърция направи на Сърбия въ Солунъ.
България що трѣбва да прибере всички свои земи, които въ 1878 г. бидоха откъснати силомъ отъ нея и раздадени на нейнитѣ съсѣди, а именно: Македония, Добруджа и Нишката область. България има надъ тѣхъ национални, нравственни, исторически и географически права, признати отъ самитѣ нѣкогашни владѣтели на тия земи, отъ всички почти авторитетни географи и пътешественници въ Балканитѣ и отъ всички Велики Сили. Истина е, че прѣзъ 40-годишното владѣние на Добруджа отъ Ромѫния и на Нишката область отъ Сърбия, тия две държави успѣха да имъ наложатъ — съ силата на властьта си — своя националенъ печатъ. Но не по-малка истина е, че българскитѣ права надъ тия земи сѫ така неизмѣнни и така неоспорими, щото могатъ се брани, и съ френската формула на „дезанексията” („désannexion”), прокламирана отъ френския министръ-прѣдседатель Рибо, и съ германската формула на „реанексията” („réannexion”), прогласена отъ германския профессоръ и икономистъ Адолфъ Вагнеръ.
Освѣнъ туй, България трѣбва да си прибере и цѣлия басейнъ на р. Тимокъ — който е билъ отстѫпенъ отъ Турция
XI
на Сърбия въ 1833 г., като български край, и който никога по-напредъ не е влизалъ, нито въ историческитѣ, нито въ политическите, нито въ църковнитѣ граници на Сърбия. България трѣбва да владѣе тоя басейнъ, не само защото е билъ български въ миналото и не само защото е отнетъ сега съ силата на оръжието; но и защото тя има повелителна икономическа необходимост отъ него, за да дойде въ териториално съприкосновение съ Унгария. Инакъ, поради непримиримата омраза на Сърбия и Ромѫния къмъ всичко що е българско, търговскитѣ сношения на България съ западна Европа ще бѫдатъ мълчаливо бойкотирани отъ тѣхъ, и, слѣдователно, икономическата независимость на България компрометирана. Това териториално съприкосновение съ Унгария е толкова жизненъ въпросъ за България, колкото и излаза на море за Сърбия.
Едва ли е нужно да се доказва, че България трѣбва да си прибере и оная Македония, която самитѣ нейни врагове сѫ я признавали въ миналото за българска земя — па и да я прибере въ всички ония нейни части, гдѣто мнозинството е българско. Столицата же на Македония, Солунъ, който е единственното нейно пристанище, ще трѣбва: или да се неутрализира като свободенъ градъ, или пъкъ да стане общо достояние („Condominium”) на Гърция и България, както и бѣше между двѣтѣ балкански войни въ 1912—1913 гг. Инакъ, цѣлия македонски хинтерландъ ще остане безъ свое пристанище — положение недопустимо и пълно съ опасности за мира на Балканитѣ.
Сърбия ще трѣбва да се възстанови въ границитѣ, които ѝ оставатъ (слѣдъ повръщането на България отнетитѣ ѝ въ миналото земя), като си присъедини цѣла Черна-Гора (безъ планината Ловченъ; и цѣла севѣроизточна Албания, т. е. Метохия и знаменитото по своята история и по своето плодородие Косово поле. По тоя начинъ, Сърбия ще излѣзе на толкова мечтаемото и толкова необходимото ѝ море въ Адриатиката — гдѣто и е нейния естественъ изходъ — като разполага съ двѣ морски пристанища, Антивари и Дулчино, отъ които послѣдното е и единъ прѣлестенъ плажъ. Излазянето на Сърбия на Адриатическото море, въ чийто срѣденъ хинтерландъ е било винаги заселено сърбското племе, ще обезпечи икономическата независимость на сърбския народъ и ще го отклони отъ неговитѣ пансърбски аспирации толкова вредни за мира на Балканитѣ. За пълното же гарантиране на тоя миръ, едно условие „sine qua non” е: щото Сърбия веднашъ за винаги да ce прости съ Македония.
Черна-Гора, както се каза, ще трѣбва да се присъедини къмъ Сърбия: защото тя е чисто сърбска земя ; защото цѣлия черногорски народъ желае пламенно това свое съединение съ Сърбия; защото Черна-Гора нѣма условия за една модерна самостоятелна държава; и защото, отъ нѣколко години насамъ, черногорцитѣ хранатъ такава органическа омраза къмъ своята династия, щото, ако присъединението имъ къмъ Сърбия не стане, тѣ би прѣдпочели даже Австрия прѣдъ
XII
една независима Черна-Гора подъ династията на Краль Никита.
Албания, както всички други Балкански страни, има право на самостоятелно политическо сѫществувание. Но опитътъ съ нейната самостоятелность прѣзъ 1913—1915 гг. показа, че тя нѣма необходимитѣ условия за една политически независима държава. Още по-малко тя ще бъде жизнеспособна политически, когато Метохия и Косово поле се дадатъ на Сърбия — а безъ тѣхъ съединението на Сърбия съ Черна-Гора е физически невъзможно. Албания би могла още да сѫществува самостоятелно подъ протектората на една отъ великитѣ Адриатически държави, Австрия или Италия; но, въ такъвъ случай, тя би била само една чужда колония, и, което е по-лошото, ставала би ново огнище за съперничества и раздори въ Балканския Полуостровъ. Ето защо, при всичкитѣ симпатии, които трѣбва да се иматъ къмъ политическата независимость на тоя оригиналенъ народъ, състоящъ отъ две голѣми племена („тоски” и „геги”) и принадлежащъ на три религии (мохамеданска, католическа и православна), мисля, че ще бъде предпочтително, и за самитѣ албанци, и за умиротворението на Балканитѣ, ако Албания влѣзе въ състава на съсѣднитѣ си Балкански Държави — разумѣва се, като се гарантира, съ международенъ актъ, религиозната и национално-просвѣтителната свобода на албанския народъ. Ако се възприеме подобно едно рѣшение върху Албания, цѣлото албанско племе „тоски”, което населява горния Епиръ и южна Албания до рѣката Шкумби, т. е. включително и Валона, ще трѣбва да влѣзе въ състава на Гърция, като племе находяще се подъ влиянието на гърцката култура. Отъ останалата Албания, сѣверната ѝ часть, включително съ Дурацо, ще трѣбва да влѣзе въ състава на Сърбия; а въ срѣдна Албания ще трѣбва да се даде единъ коридоръ на България за построяването на една желѣзница, която би отворила Адриатическото море на северо-западна Македония.
Гърция, увеличена така щедро съ горния Епиръ и съ южна Албания, ще трѣбва да повърне на България ония македонски земи, които тя заграби въ 1913 г. и за чието отстъпване на България бѣ склонилъ самъ Венизелосъ преди втората Балканска война. (Бившия балкански кореспондентъ на английския в. „Times”, г. Баучеръ, който бѣ негласенъ посрѣдникъ между българското правителство и Венизелоеъ за сключването съюза между България и Гърция въ 1912 г., познава добри границитѣ, които неговия интименъ приятель Венизелоеъ прѣдлагаше тогава на България срѣшу отстъпването Солунъ на Гърция). Когато горнитѣ граници на Балканскитѣ държави се кристализиратъ отъ международенъ конгресъ и се направи задължителенъ за тѣхъ великия хуманитаренъ принципъ на международния арбитражъ, никакво съмнение не може вече да има въ умиротворението на Балканския Полуостровъ.
*
Въ своя идеалистиченъ и хуманенъ стремежъ — да се тури край на великата война, по-вечето отъ европейскитѣ со-
XIII
циалисти прѣпорѫчватъ плебисцита като най-справедливото и най-демократичното средство за разрѣшение спороветѣ по онѣзи територии, които сѫ били анектирани въ миналото или подлежатъ на анексия при свършването на сегашната война. По принципъ, справедливостьта и демократичностьта на това средство не подлежи на никакъвъ споръ. Обаче, приложението на тоя принципъ при днешнитѣ обстоятелства едва ли би дало ония искренни и справедливи резултати, които се очакватъ отъ плебисцита.
Нека вземемъ за примѣръ Балканския Полуостровъ.
Подарената на Ромѫния въ 1878, г. Добруджа е страната, въ която е било основано първото Българско Царство въ 679 г. Отъ тогава, до 1878 г. Добруджа е влизала винаги въ границитѣ на българското племе — даже когато България е била завладявана отъ Византия и Турция. При анектирането ѝ отъ Ромѫния въ 1878 г. Добруджа бѣ на селена отъ нѣколко народности, на чело на които стоеха българитѣ. Ако бѣ направенъ тогава единъ плебисцитъ, той щѣше да констатира въ Добруджа едно българско мнозинство, крѣпко въ своето национално самосъзнание и много по-културно отъ другитѣ тамъ народи. Това бѣ признала въ 1870 г. и самата Турция, която съ извѣстния си ферманъ по създаванието на Българската Екзархия бѣ признала за българска единственната въ Добруджа Тулчанска епархия. Па сѫщото сѫ признали и видни ромѫнски дѣятели; като Когалничану, Романъ, Л. Ионеску, Гр. Данеску, Л. Стурдза, Насианъ и др. Нѣщо повече. Цѣлия почти романски печатъ на времето се изказа противъ анексията на Добруджа. Даже 46 ромънски депутати изявиха публично въ 1878 г., че „Ромѫния нѣма интересъ да присъедини една земя отвъдъ Дунава, което ще стане причина за бѫдѫщи усложнения и вълнения”. А въ Сената, бившитѣ министри-президенти на Ромъния, покойния Д. Стурдза и живия още П. Карпъ, протестираха краснорѣчиво противъ анексията на Добруджа. До колко Добруджа тогазъ бѣ българска страна може да се заключи и отъ знаменателния фактъ: че прокламацията, съ която Краль Каролъ възвести на жителитѣ въ Добруджа, че тѣ вече ставатъ ромѫнски поданици, бѣше написана на ромѫнски, като официаленъ езикъ, и на български, като езикъ на страната. Ала слѣдъ анектирането на Добруджа, ромѫнското правителство, за да измѣни нейния етнографически съставъ, употреби следнитѣ три средства: унищожи църковна-училищната автономия на българитѣ въ Добруджа; застави хилядници българи тамъ, които съставляваха интелигенцията на страната, да се изселятъ въ България; и прѣсели въ Добруджа повече отъ сто хиляди души ромѫни изъ самата Ромѫния. По тоя оригиналенъ начинъ, българското мнозинство въ страната бѣ обърнато въ малцинство и неговото мѣсто бѣ заето отъ едно изкуственно-създадено ромѫнско мнозинство. Струва ми се, че и най-доктринерния социалистъ ще признае: какво съ подобни насилнически средства може да се измѣнява етнографичния съставъ на всѣка страна; но туй още не доказва
XIV
истинското национално състояние на страната.
Сѫщото почти направи и Сърбия въ Тимошкия басейнъ и въ Нишката область, съ тая само разлика, че тя нѣмаше нужда да прѣселява сърби изъ самата Сърбия, тъй като разчиташе, че българитѣ въ тия райони, като славяни, лесно ще бѫдатъ прѣтопени въ сърби следъ като една генерация мине прѣзъ сърбски училища. И ний сега сме свидѣтели на парадоксалните факти: че днешния сърбски министръ-прѣдседатель, Никола Пашичъ, е посърбенъ българинъ, родомъ отъ градеца Зайчаръ; а сегашния главно-командующъ на сърбскитѣ войски, Войводата Мишичъ, е посърбенъ българинъ, родомъ отъ голѣмото Зайчарско село Велики-Изворъ.
Типично сѫщото, което направи Ромѫния въ Добруджа, сторп го и Гърция въ завладенптѣ отъ нея прѣзъ 1913 г. Македонски земи, като засели въ тѣхъ гърцитѣ, които бѣха избѣгали отъ Одринско и българска Тракия и като накара хилядници мѣстни българи да емигриратъ въ България.
Въ заграбената прѣзъ 1913 г. Македония сърбитѣ бѣха приложили своитѣ стари методи за денационализация на мѣстнитѣ българи, само че нѣмаше достатъчно врѣме, за да дадатъ тѣ всичките свои резултати.
Тъй че етнографическото положение на Балканския Полуостровъ прѣтърпѣ значителни измѣнения, както прѣзъ годинитѣ последвали руско-турската война въ 1877—1878 гг., така и прѣзъ дветѣ балкански войни въ 1912—1913 гг.
При такова положение на работитѣ, единъ плебисцитъ, извършенъ днесъ вѣ тия страни, ще бѫде ли справедливъ?
Предполагамъ, че нито единъ добросъвѣстенъ и безпристрастенъ социалистъ не може да отговори на тоя въпросъ освенъ отрицателно.
Но има нѣщо повече. Каквито гаранции и да се взематъ за искренното произвеждане на единъ плебисцитъ, държавитѣ, които окупиратъ сега спорнитѣ територии, не могатъ да не повлияятъ — и то твърдѣ внушително — върху резултатитѣ на плебисцита. Но онуй, което най-рѣшително ще повлияе на тия резултати, ще бѫде прѣдположението : кому ще се припаднатъ слѣдъ плебисцита спорнитѣ територии — и естественно, това прѣдположенио ще бѫде въ полза на държавитѣ, които окупиратъ сега тия територии. Такъвъ плебисцитъ може ли да бѫде искренъ и, да прѣдставя истинската воля за самоопрѣдѣленне на гласуващите народи? Разбира се, не.
Тогазъ, кому е нуженъ тоя плебисцитъ, опороченъ въ неговия зародишъ и съмнителенъ въ неговите резултати?
Отъ всичките воюващи днесъ държави, които искатъ да праватъ „дезанексии” и „реанексии”, България е, може би, единственната държава, която не се бои отъ единъ плебисцитъ. Ала, повтарямъ, плебисцита би ималъ смисълъ само, ако той би билъ искренъ — както бѣше плебисцита, извършенъ въ Македония прѣзъ 70-тѣ години на миналия вѣкъ, който плебисцитъ доказа българския характеръ на тая страна. По-надолу (стр. 55) читателите ще видатъ, че тоя плебисцитъ бѣ извършенъ подъ гаранции, които не оставяхя никакво съмнение въ
XV
неговата искренность. Именно: той бѣше произведенъ отъ Турция — една власть неутрална въ спора — и подъ контрола на Гърцката Патриаршия, която оспорваше сѫществуването въ Македония на едно българско мнозинство, желающе да признае Българската Екзархия. И отъ никого неоспорявания резултатъ на тоя плебисцитъ бѣ поразителенъ : 2/з отъ християнското население на Македония се произнесе за Екзархията, т. е. заяви открито, че е българско и че не иска вече да признава властьта на Гърцката Патриаршия.
Другъ единъ способъ за разрѣшение специално спора за Македония, прѣдлаганъ отъ нѣкои социалисти, е още по-ненавремененъ и по-несполучливъ. Тия социалисти се повръщатъ днесъ къмъ старата българска формула за автономията на Македония, като забравятъ, че именно поради неосѫществимостьта на тая автономия и станаха дветѣ Балкански войни прѣзъ 1912—1913 г. г., които войни повлѣкоха слѣдъ себе си днешната страшна война. Едно повръщане назадъ къмъ автономията на Македония, значило би, наново да се създава огнище за раздори между Балканскитѣ държави и за съперничества между Великитѣ Сили. Има ли нѣщо по-опасно отъ туй за бѫдѫщия миръ въ Балканския Полуостровъ?
Напослъдъкъ рускияСъвѣтъ на работницитѣ и солдатитѣ, въ своята позната резолюция за миръ по споразумение, предложи: да се даде автономия на Добруджа, Македония и другитѣ спорни Балкански земи, и слѣдъ това да се произведе плебисцитъ въ тѣхъ, който плебисцитъ и да реши окончателната имъ сѫдба. Това предложение е толкова нецѣлесъобразно и неприложимо, щото човѣкъ е наклоненъ да допуска, че Съвъта го е направилъ само за очищение на съвѣстьта спрямо своитѣ нещастни съюзници Ромѫния и Сърбия. Защото, ако туй предложение би се приело, въ Балканитѣ не е вече възможенъ никакъвъ миръ въ бѫдѫще, и, главното, тоя миръ ще баде нарушенъ още преди да се приложи автономията, и, разбира се, още преди да се произведе плебисцита. Умиротворението на Балканския Полуостровъ трѣбва да се тури на основи, които отниматъ всеки оправданъ предлогъ за война между Балканскитѣ държави. А такъво умиротворение е възможно само при указанитѣ по-горѣ условия. Такъво е поне моето дълбоко убѣждение.
*
България е малка държава. Тя не може да си позволи лукса: нито да мечтае за нѣкакъвъ империализмъ или нѣкаква хегемония на Балканския Полуостровъ, нито да се стреми да завърши своето национално-политическо обединение само съ сила, нито пъкъ да прикрива своитѣ военни цѣли съ великата фраза, че се бие „за свободата и цивилизацията на цѣлия свѣтъ.” За България нравственния елементъ въ политиката е задължителенъ. Слѣдователно, България трѣбва да докаже своитѣ неотемлеми права надъ земитѣ, които счита за български, и, по тоя начинъ, да получи нравственната санкция на цѣлия свѣтъ за своето обединение. Настоящия атласъ прѣследва именно послѣдната тая цѣль.
Съ помощьта, главно, на авторитетни
XVI
учени и безпристрастни изслѣдователи принадлежащи на всички почти воюващи днесъ велики европейски нации, атласътъ установява по единъ несъмненъ начинъ етнографичнитѣ права на България върху Македония, Добруджа и Нишката область. И което е отъ особенна важностъ въ случая: тия етнографични права ва България сѫ признати отъ европейскитѣ научнисвѣтила въ едно врѣме, когато самата България още не сѫществуваше политически, за да може да повлияе съ нѣщо върху тѣхнитѣ заключения,и когато още не бѣха се породили спороветѣ между Балканскитѣ народи за политическото обладание на тия земи, та да бѫде допустимо нѣкакво пристрастие на авторитѣ въ чиято и да е полза. За щастие, и по-новитѣ изслѣдователи на Балканския Полуостровъ дойдоха да потвърдятъ тия права на България върху Македония (за Добруджа и Нишката область, влѣзли слѣдъ 1878 г. въ политическитѣ граници на Ромѫния и Сърбия, не можеше вече да става дума). Но по нѣмане на карти отъ тия нови изслѣдователи, които биха могли да се възпроизведатъ въ атласа, даватъ се въ приложената по-долу Библиография само названията на тѣхнитѣ съчинения.
Ала не сѫ само европейскитѣ учени, които признаватъ правата на България върху Македония, Добруджа и Нишката область.
Както ще видятъ по-нататъкъ читателитѣ на настоящия атласъ, тия права па България сѫ били признати и отъ държавитѣ, които сѫ владеяли въ миналото тѣзи земи. Така: Византийската империя, която е владеяла цѣлия български народъ отъ 1018 г. до 1186 г., владеяла го е подъ неговото държавно име България — както Сърбия, когато е владеяла Македония (1330-1371), нейнитѣ кралѣ сѫ прибавили къмъ своята кралска титла и думитѣ „краль на българитѣ”. Турция, която е владеяла България цѣли петъ вѣка, нееднократно е признавала горнитѣ земи за български; а въ 1870г. тя ги призна за такива съ единъ свой тържественъ актъ — фермана за основането на Българската Екзархия. Най-послѣ, и всичкитѣ европейски Велики Сили признаха тия права па България въсвоятаЦариградска конференция прѣзъ 1876-1877 гг. (Вижъ : 32-та карта— стр. 57-58.)
На кой другъ Балкански народъ сѫ били признавани права надъ тия земи така авторитетно и така единодушно?
*
Отъ настоящия атласъ читателитѣ ще узнаятъ и други нѣкои интересни работи, които ще попълнятъ познанията имъ върху Балканския Полуостровъ.
На примѣръ:
Че сегашна Валахия е била владена отъ България цѣли 90 години (805-895 гг.)
Че днешната сърбска столица, Бѣлградъ, е била завладена отъ българския царь Крумъ въ началото на IX вѣкъ, когато тя е още носила името Сингидунумъ (Singidunum). Тогава е била завладена и цѣлата Моравска область. А въ 828-859 гг. България е завладела и областьта Срѣмъ (Sirmium) между рѣкитѣ Сава, Драва и Дунава и окончателно е закрѣпила властьта си надъ сърбската столица, която отъ тогавъ започнала да носи сегашното свое име Бѣлградъ. Вла-
XVII
дението на Бѣлградъ отъ българитѣ е траяло до 1019 г., когато той е билъ завоеванъ отъ Византийцитѣ заедно съ областьта Срѣмъ и съ Моравската область; но, въ църковно отношение, Бѣлградъ и дветѣ тия области останали подъ властьта на Българската Охридска Патриаршия и по-нататъкъ. Втори пѫтъ, Бѣлградъ подпадналъ подъ властьта на българитѣ въ началото на XIII вѣкъ и останалъ въ български рѫцѣ до когато е билъ завладенъ отъ сърбския краль Душанъ. Тъй че сърбската столица и Моравската и Срѣмската области сѫ се намирали подъ владичеството на България около 250 години.
Че южна Албания и часть отъ сѣверния Епиръ сѫ минали подъ българската власть при царя Симеона по договора отъ 904 г., когато България излѣзла на Адриатическото море южно отъ града Дурацо до градеца Бутринто включително; а при царя Самуила цѣла Албания е влизала въ българската държава и останала подъ българско владичество до падането на Западното българско царство. Прѣзъ второто българско царство Албания наново е подпаднала подъ властьта на България въ 1230 г. при царя Иванъ Асенъ II и останала българска до 1246 година, когато Епирския деспотъ Михаилъ II я присъединилъ къмъ своитѣ владения. И т.н., и т.н., и т.н.
Както вижда читателя, България е владеяла въ миналото: Валахия—цѣли 90 години, половината Сърбия съ нейната столица Бѣлградъ — около 250 години и Албания — около 200 години. Нъ на никой българинъ не е още дошло на умъ да заявява исторически права надъ всички тия земи — както праватъ сърбитѣ съ Македония, която сѫ владѣли само 40 години, па и владеяли сѫ я, като българска страна.
*
За да се даде напълно наученъ характеръ на настоящия атласъ, неговата етнографска часть се повѣри на професора по географията въ Софийския университетъ А. Иширковъ, а историческата му часть взе върху си професора по историята въ сѫщия университетъ В. Златарски — двѣ имена добрѣ извѣстни въ науката, и по своята научна подготовка, и по своята редка обективность. Проф. Златарски самъ начърта и своитѣ 9 исторически карти на България (6—14), въ които е дадена пълната историческа еволюция на първото и второто български царства; а проф. Иширковъ приготви картата на Българската Екзархия (31) и оная на България споредъ рапорта на Князъ Черкаски (33). Изпълнението же на картитѣ стана подъ наблюдението на Капитанъ Арманъ Одле, техническия шефъ на картографичния отдѣлъ въ Пруския Генераленъ Щабъ. Може да се съжали само, че, по нѣмане на повече време, историческитѣ карти на Проф. Златарски бидоха нанесени върху една съвременна карта. Нъ туй не намалява тѣхната научна стойность.
Берлинъ, Декември 1917 г.