Българитѣ въ тѣхнитѣ исторически, етнографически и политически граници. Атласъ съдържащъ 40 карти.

Предговоръ отъ Д. РИЗОВЪ

 

30. Етнографската карта на бълг. проф (1912)

31. Българската Екзархия (1870-1912)

32. България споредъ Европейската Конференция (1876-1877)

33. България споредъ Князь Черкаски (1877)

34.          „            „         Санъ-Стефанския Договоръ (1878)

35. България споредъ Берлин. Договоръ (1878)

36. Съединението на дветѣ Българии (1885)

37. Картата на „Спорната зона” (1912)

38. Балканския Полуостровъ слѣдъ войната съ Турция (1912-1913)

39. България споредъ Букурещкия Договоръ (1913)

40. България въ 1915

 

30. — Етнографската карта на българскитѣ професори (1915 г.).

 

И тая карта е българска. Тя прѣдставя разпространението на българитѣ въ Балканския Полуостровъ прѣди Балканската война въ 1912 г. Прѣзъ самата тая война и послѣ нея станаха извѣстни етнографски промѣни въ Македония и Тракия. Картата е съставена отъ професора по география въ Софийския университетъ Д-ръ А. Иширковъ при сътрудничеството на четирма други професори. Самъ Иширковъ е изработилъ етнографската карта на Царство България въ старитѣ му граници (до 1913 г.) възъ основа на официални статистически данни; Проф Д-ръ Л. Милетичъ е изработилъ картата на Тракия; Проф. Иорданъ Ивановъ — картата на Македония; Проф. Д-ръ С. Романски — картата на Добруджа; а Проф. Д-ръ Б. Цоневъ е прѣдставилъ разпространението на българитѣ въ басейнитѣ иа рѣкитѣ Българска Морава и Тимокъ възъ основа главно на езика, като е прибавилъ къмъ картата едно изложение върху езиковата граница между българи и сърби. Картата се появи въ извѣстното германско списание „Petermann's Geogr. Mitteilungen”, Jahrgang 1915, Tafel 44.

 

Ний не можемъ още да се помиримъ съ факта, че малкото мѣсто въ нашия Атласъ ни принуди да намалимъ на повече отъ половина тая карта, и, по тоя начинъ, да я направпмъ почти невъзможна за четене безъ увеличително стъкло; но, както за картитѣ на Хана и Кѫнчова, ний се тешимъ съ мисъльта, че читателитѣ ще си дадатъ труда да се ориентиратъ и въ тая карта. Тия три карти заслужватъ тоя трудъ.

 

53

 

 

( 30. — Етнографската карта на българскитѣ професори (1915 г.) )

 

54

 

 

31. — Българската Екзархия (1870—1912).

 

Картата прѣдставя границитѣ на Българската Екзархия.

 

Борбата около възстановлението на българската народна църква трая цѣли 40 години. Тя започна въ 1830 г. и свърши на 28 февруари 1870 г. (ст. ст.), когато единъ султански ферманъ учреди Българската Екзархия въ Цариградъ. Тази борба е цѣла епопея. Изпърво, българския народъ искаше само владицитѣ му да сѫ българи и той самъ да си ги избира. И първитѣ градове, които поискаха това, бѣха градоветѣ Скопие и Самоковъ (въ 1833 г.). Но гърцката Патриаршия отказа категорично. Тогазъ борбата взе двѣ нови форми: искането на българи владици се разшири съ желанието да се иматъ собственна църковна служба и собственни училища, а противъ гърцкитѣ владици въ българскитѣ епархии започна открито и насилственно гонение. Така стана въ много градове на България, Тракия и Македония.

 

Султанския ферманъ за учредяването на Българската Екзархия, въ първата алинея на своя 10 членъ, поименно бѣ указалъ, като български, слѣднитѣ епархии : Русенска, Силистренска, Варненска, Шуменска, Търновска, Ловчанска, Врачанска, Видинска, Софийска, Кюстендилска, Самоковска, Нишка, Пиротска и Велешка. А въ втората алинея на сѫщия членъ бѣ постановено: че е позволено да признаятъ Екзархията и всички други епархии, въ които поне 2/3 отъ христианскитѣ имъ жители пожелаятъ това. Съгласно тая втора алинея отъ фермана стана плебисцитъ въ Македония, извършенъ отъ турскитѣ власти подъ контрола на гърцката Патриаршия, който плебисцитъ установи: че по-голѣмата часть отъ Македония желае да признае Българската Екзархия. На основание тоя плебисцитъ и бидоха назначени владици въ Скопската, Охридската и Битолската епархии (въ Велешката, която бѣ изрично упомената въ фермана, имаше вече такъвъ). Ала скоро слѣдъ туй избухнаха българскитѣ възстания прѣзъ 1875 и 1876 г.г., а послѣ тѣхъ дойде и русско-турската война, които съвсѣмъ скомпрометираха българитѣ въ очитѣ на Турция. Благодарение на това обстоятелство, плебисцита не бѣ извършенъ и въ южната часть на Македония, па и тамъ, гдѣто бѣ вече извършенъ, не се допуснаха на всѣкѫдѣ български владици, а въ епархиитѣ, гдѣто бѣха отишли, тѣ бидоха прогонени отъ властитѣ. Опититѣ прѣзъ 1884/1885 г.г. да се изпратятъ български владици въ Македония не успѣха поради протеститѣ на гърцката Патриаршия, на Гърция и на Сърбия. Скоро слѣдъ това стана и съединението на двѣтѣ Българин, което наново скомпрометира българитѣ въ очитѣ на Турция. И едва прѣзъ 1890 г. се допуснаха нови български владици въ Скопие и Охридъ, прѣзъ 1894 г. — въ Велесъ и Неврокопъ, а прѣзъ 1897 г. — въ Битоля, Дебъръ и Струмица. Останалитѣ епархии вече не можиха да видятъ български владици. Турското правителство позволи само: щото българскитѣ духовни началници въ тия епархии да прѣдставляватъ прѣдъ властитѣ мѣстнитѣ българи и да управляватъ тѣхното училищно дѣло. Отбѣлѣзанитѣ въ картата съ бѣлн лиши мѣстности сѫ именно епархиитѣ, които не видѣха български владици.

 

55

 

 

( 31. — Българската Екзархия (1870—1912) )

 

56

 

 

32. — България споредъ Европейската Конференция въ Цариградъ (1876—1877).

 

Вслѣдствие на сърбското възстание въ Босна и Херцеговина прѣзъ 1875 г., на българскитѣ възстания въ Тракия и България прѣзъ 1875 и 1876 г.г. и на послѣдвалата ги война между Сърбия, Черна-Гора и Турция, прѣзъ м. декември 1876 г. въ Цариградъ се събра Европейска Конференция отъ прѣдставителитѣ на Великитѣ Сили, за да обежди условията за миръ между воюващитѣ и да даде автономни управления на Босна, Херцеговина и България.

 

Относително България, Конференцията рѣши да я раздѣли вертикално на двѣ провинции — източна съ столица Търново и западна съ столица София, като имъ даде автономни учреждения и ги постави подъ контрола на една обща международна комисия. Идеята за това вертикално раздѣление на България бѣше на Англия, която се надѣваше, че турския и гърцкия елементи въ източната българска провинция ще взематъ върхъ надъ българския елементъ, и, по тоя начинъ, ще се прѣпречи пѫтя на Русия за Цариградъ. Заслужва особенно внимание декларацията на Маркизъ Солзбери, направена въ заседанието на 8 Януари 1877 г. (n. s.): Че „въ границитѣ на тия двѣ провинции, образуващи България, не сѫ турени мѣстноститѣ, гдѣто не прѣобладава българското население, нито мѣстноститѣ, що не сѫ били изложени иа лошата администрация, която даде възможность да се извършатъ изстѫпленията прѣзъ изтеклото лѣто”. (Вижъ: английската Синя Книга Nr. 2 (1877), озаглавена: „Correspondence respecting the Conference at Constantinople and the Affairs of Turkey: 1876—1877”, стр. 330). Значи: не цѣла етнографска България е влѣзла въ границитѣ на тия двѣ автономни провинции, а само ония нейни части, гдѣто българитѣ сѫ били мнозинство и изложени на извѣстнитѣ турски изстѫпления прѣзъ лѣтото на 1876 г. И при все туй, както самъ читателя ще види на картата, въ така създаденитѣ двѣ автономни Българии влизатъ: цѣла Добруджа, цѣлия окрѫгъ (санджакъ) Нишъ съ градоветѣ Враня и Пиротъ (послѣднпи градъ не е отбѣлѣзанъ на картата, но извѣстно е, че той е разположенъ на изтокъ отъ Нишъ), цѣлия Скопски санджакъ (включително даже градеца Качаникъ, който е вратата на Шаръ-Планина) и градоветѣ Костуръ и Леринъ (Флорина) съ тѣхнитѣ околии (каази).

 

Ний възпроизвеждаме въ факсимиле тая карта отъ английската Синя Книга № 13 (1878), озаглавена: „Further Correspondence respecting the affairs of Turkey. (With Maps of proposed Bulgarian Vilayets)”. По небрежностьта, съ която е начъртана тая карта, лесно е да се заключи, че тя е дѣло на дипломати, които, както се знае, нѣматъ голѣма слабость къмъ картографията.

 

57

 

 

( 32. — България споредъ Европейската Конференция въ Цариградъ (1876—1877) )

 

58

 

 

33. — България споредъ Князь Черкаски (1877).

 

Тая карта не сѫществува въ оригиналъ, а е начъртана отъ Проф. Иширковъ възъ основа на единъ рапортъ отъ Князь Черкаски (граждански управитель на България прѣзъ врѣме на руската окупация) до руския воененъ министръ. Въ тоя свой рапортъ, Князь Черкаски подържа, че границитѣ на България трѣбва да върватъ: „На западъ — по линията одобрена отъ руския императоръ Александръ II (тая линия, както обяснява руския генералъ-майоръ Овсяній въ своята книга: „Руское управленіе въ Болгаріи въ 1877—78—79 г.г. СПБ., 1906, Томъ I”, обхващала и градоветѣ Нишъ, Куршумлие, Лѣсковецъ, Прищина и Призренъ); на югъ — отъ планината Пиндъ по рѣката Бистрица (Индже-Карасу) до Солунския заливъ и отъ тамъ прѣзъ Солунския Полуостровъ (Халкидика) къмъ Егейското море (оставайки гр. Солунъ и езерото Бешикъ въ границитѣ на България), по-нататъкъ по морския брѣгъ къмъ устието на р. Марица и отъ тамъ по течението на тая рѣка до пункта, гдѣто рѣката Ергене се влива въ нея, а отъ тамъ по течението на Ергене и притока Чорлу-Дере до хребета на Странджа планина и по водораздѣла на тоя хребетъ до Анастасиевата стѣна, или Цариградската територия; на изтокъ — по брѣга на Черното море; на сѣверъ — по Дунава.”

 

Ний помѣстяме тая карта, за да се види, че първоначално Русия е мислила да даде тия граници на България, които и сѫ били одобрени отъ самия императоръ (поне границитѣ на западъ), а въ договора, сключенъ въ Санъ-Стефано, тия граници сѫ били значително стѣснени. Това стѣсняване е направено, за да се дадатъ на Сърбия окупиранитѣ вече отъ нея градове Нишъ, Куршумлие и Лѣсковецъ, като териториално възнаграждение за нейното участие въ руско-турската война. Тъй че тия български градове съ околиитѣ имъ Сърбия получи тогава, не защото е имала нѣкакво етнографическо или историческо право надъ тѣхъ, ами по чисто политически съображения — защото Русия трѣбваше да даде на Сърбия компенсация за участието ѝ въ войната, а такава компенсация тя не можеше да ѝ даде въ Косово Поле безъ да въорѫжи Австро-Унгария противъ себѣ си. Както ще видимъ по-нататъкъ, благодарение на Австро-Унгария, въ Берлинския конгресъ (въ 1878 г.) Сърбия успѣ да си присъедини и българскитѣ градове Враня и Пиротъ съ околиитѣ имъ.

 

59

 

 

( 33. — България споредъ Князь Черкаски (1877) )

 

60

 

 

34. — България споредъ Санъ-Стефанския договоръ (1878).

 

Картата прѣдставя границитѣ на Българското Княжество създадено съ договора сключеиъ между Турция и Русия въ Санъ-Стефано на 19 февруари 1878 г. (ст. ст.). Тия граници не обгръщатъ пълното етническо разпространение на българския народъ. Така: по-голѣмата часть отъ Добруджа бѣ отстѫпена тогава отъ Русия на нейната съюзница Ромѫния, като териториална компенсация срѣщу отнетата ѝ Бесарабия; а градоветѣ Нишъ и Лѣсковецъ съ тѣхнитѣ околии бѣха дадени на Сърбия, като компенсация за участието ѝ въ войната противъ Турция. При все това, въ състава на новосъздаденото Българско Княжество влизаха: почти цѣла сѣверна България и по-голѣмата часть на Тракия и Македония, съ граници на западъ, които обхващаха градоветѣ Пиротъ, Враня, Качаникъ, Дебъръ, Струга, Охридъ и Корча, а на югъ градоветѣ Костуръ, Воденъ, Енидже-Вардаръ, устието на р. Вардаръ въ Солунското пристанище, Сѣресъ, Драма, Кавала, Мустафа-Паша, Лозенъ-градъ (Кърклисе) и Люле-Бургазъ, като юго-източната граница допираше морето надъ самия градецъ Мидия. Разбира се, че освобождението на България се видѣ тогава такова велико благодѣяние на всички българи, щото никому не дойде на умъ да протестира прѣдъ Русия, че е отстѫпила на Ромѫния и на Сърбия български земи; но въ българскитѣ сърдца тая загуба оставя една жива рана, която българскитѣ войски залѣчиха едва прѣзъ 1915 и 1916 г.г.

 

Ний възпроизвеждаме тази карта отъ английската Синя Книга озаглавена: „Turkey. Nr. 23 (1878). Maps showing the New Boundaries under the Preliminary treaty of peace between Russia and Turkey, signed at San Stefano, 19th February — 3rd March 1878”. Въ картата се виждатъ много ясно българскитѣ земи, отстѫпени на Ромѫния и Сърбия.

 

61

 

 

( 34. — България споредъ Санъ-Стефанския договоръ (1878) )

 

62

 

 

35. — България споредъ Берлинския договоръ (1878).

 

Новата тая карта на знаменития германски картографъ Кипертъ прѣдставя Балканския Полуостровъ, както бѣ той разграниченъ въ Берлинския Конгресъ прѣзъ мѣсецитѣ Юни и Юли 1878 г. и технически опрѣдѣленъ отъ специалнитѣ комисии прѣзъ 1879—80 г.г.

 

Съгласно подписания въ тоя конгресъ договоръ на 13 Юли с. г., новосъздаденото Българско Княжество бѣ разпокъсано на 5 части: отстѫпената на Ромѫния по Санъ-Стефанския договоръ българска Добруджа бѣ уголѣмена; дадената по сѫщия договоръ българска земя на Сърбия бѣ сѫщо увеличена, като ѝ се отстѫпиха и градоветѣ Пиротъ и Враня съ околиитѣ имъ; цѣла Македония бѣ повърната на Турция; Тракия, лишена отъ всѣкакво море и окастрена значително на югъ и изтокъ, бѣ откъсната отъ Българското Княжество и сформирана въ автономна провинция подъ името „Източна Румелия”; а Българското Княжество, тъй несправедливо и безкрупулно осакатено, бѣ оставено да сѫщестува, като политически независима държавица, само на сѣверъ отъ Балканитѣ, и то подъ вѣчния страхъ на единъ турски гарнизонъ, който трѣбваше да се намира на самия Балканъ, отдѣлящъ двѣтѣ Българии. Извършената надъ българския народъ неправда бѣ толкова въпиюща, щото прѣдставителитѣ на двѣтѣ Българии, събрани въ Търново, не можиха да не протестиратъ противъ нея, а организиранитѣ набързо „гимнастически дружини” въ Източна Румелия рѣшиха да се възпротиватъ съ орѫжие въ рѫка противъ настаняването на турски гарнизони въ Балкана. Великитѣ Сили скоро се убѣдиха, че нови бури могатъ се разрази на Балканския Полуостровъ и прибързаха да посъвѣтватъ Турция да се откаже да праща свой гарнизонъ на Балкана. Турция се видѣ принудена да отстѫпи.

 

Берлинския Договоръ е най-убѣдителното доказателство, какъ не трѣбва да се пишатъ международнитѣ договори. Защото неправдитѣ, извършени отъ него, не дадоха вече миръ на Европа, и, безсъмненно, способствуваха за избухването на балканскитѣ войни, които бѣха зародиша на настоящата всесвѣтска война.

 

63

 

 

( 35. — България споредъ Берлинския договоръ (1878) )

 

64

 

 

36. — Съединението на двѣтѣ Българии (1885).

 

Изкуственното раздѣление на Северна и Южна Българии, извършено въ Берлинския конгресъ, като всѣко неестественно, несправедливо и насилническо дѣло, протрая едвамъ седемъ години. Краткия тоя срокъ бѣ достатъченъ, за да се затвърди нравственното единство на българския народъ отсамъ и отатъкъ Балкана и за да се създаде едно толкова силно течение въ полза на съединението на двѣтѣ Българии, щото никое българско правителство не можеше вече да му се противопостави. И когато единъ таенъ революционенъ комитетъ, основанъ въ Пловдивъ прѣзъ м. юли 1885 г., за да провъзгласи съединението, се обърна къмъ българскитѣ офицери въ Източно-Румелийската милиция съ молба да взематъ участие въ народното дѣло съ своитѣ военни части, тѣ се туриха веднага на разположението на комитета. Така лесно и скоро се подготви удара на 6/18 септември 1885 г., който ликвидира Източна Румелия въ нѣколко часа. Доволно бѣше арестуването на генералъ-губернатора и разрушението на пограничния желѣзно-пѫтенъ мостъ, който съединяваше Турция съ Източна Румелия, за да се прогласи съединението и да бѫде то посрещнато отъ народа въ двѣтѣ Българин съ единъ ентусиазмъ готовъ на всички жертви, нужни за да се получи надлежната санкция.

 

Отъ всичкитѣ завистливи български съсѣди, които посрѣщнаха неприязнено съединението на двѣтѣ Българин, само Сърбия се рѣши да го осуети съ сила. Безъ всѣко прѣдварително обявление на война, тя нахлу въ България прѣзъ нощьта на 1/13 Ноември 1885 г. съ цѣль да завземе София и да даде възможность на Турция да възстанови Източна Румелия, а ако Турция не пожелае това, Сърбия да потърси за себе си териториални компенсации отъ България. Сърбитѣ се надѣваха на бърза и лека побѣда, главно, защото рускитѣ офицери, които заемаха висшитѣ длъжности въ българската войска, бѣха вече напуснали България. Но, възмутенъ отъ коварното нападение на своя съсѣдъ, българския народъ, като единъ ювѣкъ, се изправи прѣдъ своя врагъ и българскитѣ войски подъ висшата команда на български капитани се нахвърлиха върху Сърбия съ единъ устремъ, който въ 13 дена сломи сърбската армия, прогони я отъ българската земя и завзе съ пристѫпъ гр. Пиротъ. По-нататъшния триумфаленъ походъ на българската армия въ Сърбия бѣ спрѣнъ отъ Австро-Унгария, тогавашната фактическа покровителка на Сърбия.

 

По тоя начинъ бѣ санкционирано съединението на двѣтѣ Българии, което донесе на българския народъ и едно неочаквано благодѣяние: отеглянето отъ България на рускитѣ офицери, които държаха българската войска подъ разположението на Русия. Като всѣка извънредна печала, съединението донесе и една бѣда на българския народъ: побѣдената Сърбия, неуспѣвайки да откъсне земя отъ самата България, насочи завоевателнитѣ си аспирации къмъ Македония. Така бѣ създадена сърбската пропаганда въ Македония, която води своето начало, главно, отъ 1885 г. насамъ.

 

Картата прѣдставя България слѣдъ съединението ѝ, въ границитѣ, които тя имаше до войнитѣ си съ Турция, Сърбия, Чернагора, Гърция и Ромѫния прѣзъ 1912/13 г.г.

 

65

 

 

( 36. — Съединението на двѣтѣ Българии (1885) )

 

66

 

 

37. — Картата на „Спорната зона” (1912).

 

Нае заемаме тая карта отъ рапорта на извѣстната комисия Карнеджи, която анкетира въ 1913 г. извършенитѣ изстъпления прѣзъ Балканскитѣ войни. Печатимъ я съ двѣ цѣли: а) За да се видятъ границитѣ на тъй нарѣчената „спорна зона” въ Македония, която трѣбвате да бѫде подѣлена между България и Сърбия по арбитража на руския императоръ; и б) За да се тури край на сърбската легенда, че цѣла Македония била ужъ влизала въ „спорната зова”. Дължимъ само да забѣлѣжимъ, че картата не е съвсѣмъ точна въ своето западно разграничение, тъй като „спорната зона” свършваше задъ градеца Струга и не съдържаше въ себе си никаква територия на западъ отъ Охридското езеро.

 

Както е извѣстно, споредъ чл. 2 отъ „Тайното приложение” къмъ сключения на 29 февруари 1912 г. (ст. ст.) съюзенъ договоръ между Сърбия а България, Сърбия признаваше на България неоспоримо право върху територията източно отъ Родопитѣ и р. Струма, а България признаваше на Сърбия сѫщото право върху територията сѣверно и западно отъ Шаръ-Планина. Що се отнася до Македония, т. е. до „територията между Шаръ-Планина и Родопитѣ, Архипелага и охридското езеро” (както буквално е казано въ „Тайното приложение”), то Сърбия се задължаваше да не дири нищо отсамъ линията, която отдѣля „спорната зона” отъ останалата Македения. Читателя може да прочете тоя съюзенъ договоръ и неговото „Тайно приложение” въ френския в. “Matin” отъ 24 ноември 1913 г., за да се убѣди въ туй. Впрочемъ, самъ идеолога на сърбскитѣ аспирации въ Македония, Проф. Цвийчъ, въ едва своя статия, напечатана въ английското списание “Review of Reviews” отъ м. Октомври 1912 г. потвръждава това. Едно авторитетно опровержение на горѣпоменатата сърбска легенда даде и самото сърбско правителство на г. Пашичъ, като поиска „ревизията” на съюзния договоръ съ България, която „ревизия” би била съвършенно излишна, ако цѣла Македония влизаше въ „спорната зона”.

 

Идеята за подѣлба на българска Македония съ когото и да било е била винаги толкова светотатственна за всѣки българинъ, щото необходимо е да се обясни тука, какъ български държавници сѫ могли да пристанатъ на такава подѣлба, като сѫ допуснали, щото сѣверната и сѣверо-западната часть ва Македония да се считатъ за “спорна зона” между Сърбия и България.

 

Причинитѣ за това „светотатство” на българскитѣ държавници, които сѫ взели участие въ сключването на сърбско-българския съюзенъ договоръ отъ 1912 г., сѫ слѣднитѣ: 1) Тия държавници бѣха дълбоко убѣдени, че панъ-мюсюлманската политика на младо-турцитѣ, не само нѣмаше да допусне свободното национадло-културно развитие на българитѣ въ Македония, но щѣше систематично да ги заставя да напускатъ родината си и да емигриратъ въ България, и, по тоя начинъ, етнографския характеръ ва Македония щѣше да бѫде измѣненъ въ най-близкото бѫдѫще. 2) Тия държавници бѣха сѫщо тъй дълбоко увѣрени, че България не можеше да обезпечи свободното национално и културно сѫществуване на македонскитѣ българи, безъ да ги изтъргне отъ владичеството на Турция — а това не можеше да се постигне безъ единъ съюзъ поне между Сърбия и България; инакъ, въ случай на война съ Турция, България рискуваше да има противъ себе си всички свои балкански съсѣди, както стана прѣзъ 1913 г. 3) Тия държавници искренно вѣрваха, че за да се запази съюза между Сърбия и България, толкова нуженъ на Русия, послѣдната, която сама бѣше създала Санъ-Стефаиска България, щѣте да даде на Сърбия отъ „спорната зона” само Скопско — както е увѣрявалъ руския министръ въ Бѣлградъ, г. Гартвигъ, всички българи, съ които се е срѣщалъ по онова врѣме. 4) Тия държавници знаеха положително, че Сърбия наскоро щѣше да се опита да си присъедини Черна-Гора и даже Босна и Херцеговина, който опитъ щѣше да прѣдизвика въорѫженъ конфликтъ между нея и Австро-Унгария, та Сърбия щѣше да се види принудена сама да отстѫпи тогава Скопско на България срѣщу нейния неутралитетъ въ тоя конфликтъ.

 

Като се има прѣдъ видъ, че външната политика на всѣка държава е почти невъзможно да се вода безъ извѣстни компромиси, то изброенитѣ по-горѣ причини не могатъ да не оправдаятъ „светотатството” на българскатѣ държавници въ тоя случай, толкова повече, че Сърбия призна въ съюзния договоръ правото на България върху цѣла почти Македония, Така че всичкото туй „светотатство” се свежда къмъ единъ политически опортюнизмъ, който събитията напълно оправдаха.

 

67

 

 

( 37. — Картата на „Спорната зона” (1912) )

 

68

 

 

38. — Балканския Полуостровъ слѣдъ войната съ Турция (въ 1912—1913 г.г.).

 

Картата прѣдставя Балканския Полуостровъ слѣдъ свършека на войната между Турция и четиритѣ Балкански държави — България, Гърция, Сърбия и Чернагора. Както е извѣстно, тая война завърши съ единъ миренъ договоръ, заключенъ въ Лондонъ на 17/30 май 1913 г. Този договоръ опрѣдѣли само новата източна граница на България съ една права линия между градовцетѣ Еносъ (на Егейското море) и Мидия (на Черното мере); а конференцията на посланицитѣ въ Лондонъ обозначи по-късно и границитѣ на Албания. Всичката останала територия, изтъргната отъ Турция въ тая война, съставяше обща собственность (Condominium) на България, Гърция, Сърбия и Чернагора. Подѣлбата на тая обща територия трѣбваше да стане: между България и Сърбия съгласно сключения по между имъ съюзенъ договоръ, а между България и Гърция по взаимно съгласие. Но Сърбия отказа да изпълни сключения договоръ, като поиска отъ България нови, извънъ-договорни, териториални компенсации въ Македония. А Гърция — която прѣзъ пролѣтьта на 1913 г. сама прѣдлагаше на България (чрѣзъ Венизелосъ и Генадиосъ, гръцки министръ въ Лондонъ) срѣщу отстѫпката само на Солунъ да пристане на една българско-гърцка граница „по линията на езерата на Халкидика”, т. е. да отстѫпи на България всичко оставало въ Македония — като видѣ, че Сърбия се събира да ограби България, влѣзе въ союзъ съ нея, за да стори и тя сѫщото. Така избухна втората балканска война между четирмата съюзници, която война, благодарение намѣсата на Ромѫния въ нея, свърши съ мира, сключенъ въ Букурещъ на 28 Юли—10 Августъ 1913 г.

 

Цѣлата територия, която бѣ отнета отъ Турция и съставяше общо достояние (Condominium) на съюзницитѣ е означена въ картата съ бѣлъ цвѣтъ.

 

69

 

 

( 38. — Балканския Полуостровъ слѣдъ войната съ Турция (въ 1912—1913 г.г.) )

 

70

 

 

39. — България споредъ Букурещкия договоръ (1913).

 

Тоя договоръ е санкцията на втората Балканска войпа, когато Сърбия, Чернагора, Гърция, Ромѫния и Турция бѣха се нахвърлили върху България, за да ѝ отнематъ почти всичко, що тя кърваво бѣ извоювала въ войната съ Турция прѣзъ 1912/13 г.г., и даже часть отъ нейната собственна територия. Въ историята на международнитѣ отношения едва ли има актъ по-възмутителенъ, по-несправедливъ и по-недостоенъ за своето врѣме отъ Букурешкия договоръ. Проницателния държавникъ би добавилъ: ... и политически по-недалновиденъ. Защото България бѣ ограбена по тоя договоръ толкова безскрупулно и толкова безпощадно, щото едно близко реагиране противъ извършения грабежъ бѣ неминуемо. И, както всички сега знаемъ, това реагиране настѫпи много по-скоро, отколкото и най-смѣлитѣ умове можаха да допуснатъ.

 

Заслужватъ да се отбѣлѣжатъ тукъ два знаменателни факта въ свръзка съ тоя договоръ.

 

Първия е: нелоялното нарушение отъ страна на Русия на съюзната военна конвенция съ България отъ 31 май 1902 г. (ст. ст.), чийто 3 членъ задължаваше руската империя: „да брани цѣлостьта и неприкосновеностьта на Българската територия съ всички свои сила”. Вмѣсто туй, Русия, не само не спрѣ нахлуването на Ромѫния въ България, но я насърдчи да го извърши, и даже, слѣдъ сключването на Букурешкия договоръ, руския императоръ Николай II отиде самъ въ Кюстенджа да поздрави ромѫнския кралъ-побѣдитель и дори стана шефъ на ромѫнския полкъ, който пръвъ бѣ нахлулъ въ България.

 

Втория фактъ е: че България можеше да излѣзе побѣдителка и въ тая втора Балканска война, ако бѣше имала по-силни нерви и ако не бѣше послушала съвѣта на Русия да отегли назадъ своитѣ двѣ армии, нахлули вече въ самата Сърбия.

 

71

 

 

( 39. — България споредъ Букурещкия договоръ (1913) )

 

72

 

 

40. — България въ 1915 година.

 

Картата прѣдставя изправленнето на турско-българската граница, станало съгласно “Конвенцията по ректификацията на българско-турската граница отъ 24 августъ — 6 септември 1915 г.”. Отстѫпената на България земя отъ Турция е означена въ картата съ бѣли чьрти.

 

Тая отстѫпка на Турция е актъ на истинска държавническа мѫдрость и далновидность. Турската история до сега малко познава отстѫпки, неизтръгнати съ силата на орѫжието. Ако Турция бѣше умѣла въ миналото да прави доброволно необходими отстѫпки, една ли може да има съмнѣние, че голѣма часть отъ Балканския Полуостровъ и днесь още щѣше да влиза въ състава на Отоманската империя. Днешнитѣ турски държавници схванаха туй съ редка проницателность. Тѣ разбраха: че Турция и България иматъ единъ общъ жизненъ интересъ да не допуснатъ Русия да се настани въ Цариградъ и Дарданелитѣ; слѣдователно, между тия двѣ съсѣдни държави трѣбваше да се създадатъ условия на пълна хармония, като се прѣмахне всичко, което ги дѣли и се култивира всичко, което ги сближава. Слѣдъ ликвидирания македонски въпросъ, единственната прѣчка за тая хармония бѣше неестественностьта на турско-българската граница — и тя се прѣмахна съ горната конвенция. Сега вече между Турция и България има окончателни граници. Резултата отъ тая турска отстѫпка е на лице: отъ двѣ години насамъ турскитѣ и българскитѣ войски другарски бранятъ на бойнитѣ полета своитѣ земи и своето право на свободно и правилно развитие. Ако турската политика и въ бѫдѫще бѫде сѫщо така прѣдвидлива, както е сега, избѣгвайки да подига териториални въпроси, които могатъ да нарушатъ днешното искренно приятелство между Турция и България, никакво съмнение нѣма, че това приятелство ще бѫде дълготрайно.

 

73

 

 

( 40. — България въ 1915 година )

 

[Previous]

[Back to Index]