20. Етнографската карта на Ф. Ханъ и Захъ (1861)
21. Етнографската руска карта (1867)
22. „ карта на Макензи и Ирби (1867)
23. Етнографската карта на Проф. Ербенъ (1858)
20. — Етнографската карта на фонъ-Ханъ и Захъ (1861 г.).
Тая много интересна карта е приложена къмъ книгата на Хана: „Reise von Belgrad nach Salonik. Von J. G. v. Hahn, K. K. Consul für östliche Griechenland. Wien 1861, Mit 2 Karten”, отгдѣто ний и я възпроизвеждаме въ факсимиле. Въ картата населенитѣ отъ българи мѣстности сѫ означени съ латинскитѣ букви B и Bu (прибавени къмъ имената на самитѣ мѣстности), сърбскитѣ — съ буквата S и албанскитѣ — съ буквата А. За жалость, по нѣмане достатъчно мѣсто, ний бѣхме принудени да съкратимъ картата почти на половина, поради което нейното прочитане стана много трудно безъ увеличително стъкло. Все пакъ, едно по-внимателно вгледване въ тая карта е достатъчно, за да се види: че сърбекитѣ поселения започватъ на сѣверъ отъ р. Пуста; че българскитѣ поселения прѣобладаватъ въ басейна на р. Морава до самитѣ нейни извори; че български поселения сѫ показани и въ басейнитѣ на рѣкитѣ Ситница и Нередимка въ Косово поле; и че на югъ отъ р. Морава не е показано никакво сърбско поселение.
Тая карта е особенно цѣнна за насъ, защото е изработена при сътрудничеството на Ф. Захъ, тогавашенъ началникъ ва сърбската военна академия, който е застѫпвалъ въ нея сърбското гледище, тъй че тя може съ право да се счита едва ли не за сърбска карта. Толкова повече, че тогавашнитѣ сърбски учени и политици сѫ били напълно доволни отъ нея — както свидетелствува едно писмо на Иована Гавриловича до извѣстния сърбски фолклористъ, етнографъ и създатель на сегашния писменъ сърбски езикъ и правописание Вукъ Караджичъ (Вижъ: „Вукова преписка”, Београд 1907—1912, 6 тома).
Самъ Ханъ (1811—1860) е добре извѣстенъ, като познавачъ на Албания и на западната часть отъ Балканския Полуостровъ. Неговитѣ „Albanesische Studien” (3 тома), горѣозначената книга и съчинението му „Reise durch das Gebiet des Drin und Wardar. Wien 1869”, сѫ извънредно цѣненъ приносъ за познаването на Балканския Полуостровъ. Ханъ е направилъ своитѣ пѫтувания или по порѫчка на Вѣнското правителство, чийто консулъ е билъ, или по порѫчка на Вѣнската академия. Той е познавалъ основателно етнографскитѣ отношения въ Балканския Полуостровъ и за туй е могълъ да даде много вѣрни данни по распространението на българитѣ.
33
( 20. — Етнографската карта на фонъ-Ханъ и Захъ (1861 г.) )
34
21. — Етнографската руска карта (1867 г.).
Въ 1867 г., по инициативата на рускитѣ славянофили, въ старата руска столица Москва бѣ устроена една „Славянска изложба”, на която бѣха се стекли най-виднитѣ славянски дѣятели по онуй врѣме. За тая прочута и единственна по рода си до сега изложба приготвена бѣ една етнографска карта на славянскитѣ народности, която карта произведе тогазъ силно впечатление и бѣ одобрена отъ всички присѫтствующи славянски делегати. Картата има такъвъ успѣхъ на врѣмето си, щото до 1877 г. излѣзе въ три издания. Тази историческа по значението си етнографска карта бѣ изработена отъ руския тогавашенъ географъ и етнографъ М. Ф. Мирковичъ и е озаглавена „Этнографическая карта славянскихъ народностей”. Отъ единъ печатанъ листъ, който се отнася до тая карта, вижда се, че нейния авторъ е използувалъ грижливо, не само дотогавашната етнографска литература по Балканския Полуостровъ, но за нѣкои мѣстности въ Балканскитѣ земи е разпитвалъ и добри познавачи на тия земи.
Ний възпроизвеждаме отъ тази карта оная нейна часть, която се отнася до Балканския Полуостровъ, и, споредъ приетия вече отъ насъ методъ, възпроизвеждаме я въ факсимиле въ размѣритѣ и цвѣтоветѣ на оригинала.
Споредъ тая руска карта, цѣла почти Македония, цѣло Нишко, включително даже градеца Княжевацъ (Гргусовацъ), и Добруджа влизатъ въ границитѣ на българската народность.
35
( 21. — Етнографската руска карта (1867 г.) )
36
22. — Етнографската карта на Макензи и Ирби (1867 г.).
Двѣ смѣли и просвѣтени англичанки, Макензи и Ирби, пропътували прѣзъ 1862 в 1863 г.г. голѣма часть отъ Балканския Полуостровъ и своитѣ проучвания издали прѣзъ 1867 г. въ Лондонъ въ цѣла книга, озаглавена: „The Turks, the Greeks and the Slavons. Travels in the Slavonic Provinces of Turkey-in-Europe. By G. Muir Mackenzie and A. P. Irby, London, 1867. With Maps etc.”. Авторкитѣ се отнесли много сериозно къмъ своя трудъ. Навсѣкѫдѣ, гдѣто пропѫтували, тѣ се срещали съ мѣстни хора, събирали непосрѣдственно отъ тѣхъ своитѣ свѣдения, които послѣ провѣрявали у консулитѣ и мисионеритѣ. Тѣхната добросъвѣстность и обективность е била доведена до тамъ, щото въ Цариградъ тѣ се срѣщали, и съ хора на гръцката Патриаршия, и съ прѣдставители на българския народъ, за да провѣрятъ още веднажъ събранитѣ си данни и у двѣтѣ заинтересувани страни, като, при туй, проучили и възникналата тогава гърцко-българска църковна разпря, която свърши съ създаването на Българска Екзархия въ 1870 г. Колко високо се е цѣнила тая книга отъ компетентнитѣ хора показва факта, че тя е прѣведена на нѣколко езика и че въ 1877 г. е излѣзла второ издание съ прѣдговоръ отъ великия Гладстонъ.
Къмъ книгата е приложена етнографска карта, която ний възпроизвеждаме факсимиле въ размѣритѣ на оригинала. Както се вижда отъ тая карта, цѣла почти Македония (на западъ до р. Черни Дринъ, а на юго-западъ до планината Грамосъ), цѣло Нишко, Добруджа и часть отъ южна Бесарабия влизатъ въ границитѣ на българското племе.
Заслужва да се упомене тукъ интересното обстоятелство, че тая книга е прѣведена на сърбски отъ извѣстния сърбски държавникъ и сърбски академикъ Чеда Миятовичъ, който нѣколко пѫти е билъ сърбски министръ и който цѣли години наредъ бѣ сърбски пълномощенъ министръ въ Лондонъ до зверското затриване на династията Обреновичъ въ Сърбия. Г-нъ Миятовичъ е прѣдставилъ тая книга на сърбския народъ съ едно възторжено свое прѣдисловие, въ което, не само нѣма нито дума на протестъ, че Македония и Нишко сѫ показани въ нея, като български земи, нъ и хвали авторкитѣ, загдѣто така вѣрно и така безпристрастно сѫ описали славянскитѣ народности въ Македония, Босна и Херцеговина. Разумѣва се, че и никой отъ сърбскитѣ читатели на тая книга не е помислювалъ да прави подобенъ протестъ.
37
( 22. — Етнографската карта на Макензи и Ирби (1867 г.) )
38
23. — Етнографската карта на Проф. Ербенъ (1868 г.).
Професоръ Яромиръ Ербенъ (1811—1870), чешки писатель, билъ е добъръ познаначъ на славянскитѣ езици, история и митология. Отъ него сѫ написани много цѣнни етюди по митологията на славянитѣ. Неговата „Мара Slovanskèho Svèta” не е оригинална. Както самъ Ербенъ бѣлѣжи въ подъ-заглавието на картата си, тя е съставена отъ него възъ основа на етнографски данни отъ нѣколко автори. Най-вече сѫ използувани картитѣ на Шафарика, Лежана и руската карта отъ 1867 г. на Мирковича. Картата на Ербена се е появила, като приложение къмъ едно чешко списание и е имала за цѣль да запознае чехитѣ съ разпространението на славянитѣ въ Европа.
Ний възпроизвеждаме тая карта именно заради нейния компилятивенъ характеръ, нѣмайки възможность да възпроизведемъ всички карти отъ които се е ползувалъ Ербенъ. Разбира се, възпроизвеждаме само оная часть отъ картата, която се отнася до Балканския Полуостровъ. Въ отличие отъ всички други карти, ний увеличихме почти двойно тая карта, като запазихме точностьта и цвѣтоветѣ на оригинала.
Споредъ тая карта, цѣла Македония, Нишко и Добруджа сѫ земи, въ които славянитѣ сѫ българи.
39
( 23. — Етнографската карта на Проф. Ербенъ (1868 г.) )
40
24. — Етнографската карта на Елизе Реклю (1876 г.).
Елизе Реклю (1830—1905) е знаменитъ френски географъ. Неговото капитално съчинение „Nouvelle Géographie Universelle”, излѣзло въ Парижъ прѣзъ 1875—1894 г.г. въ 18 голѣми тома, изпъстрени съ карти и илюстрации, станало е настолна книга за всѣкиго, който се интересува съ географията. Това съчинение е първия опитъ въ Франция за поставянето на географията върху научни основи.
Както картата на проф. Ербенъ, и картата на Реклю е компилятивна; но ний я възпроизвеждаме като такава, защото избора на източницитѣ (Лежанъ, Каницъ и Де-Чьорникъ) е направенъ отъ единъ всеизвѣстенъ географъ, който е познавалъ литературата на пръдмета и съ строго-научно безпристрастие е пристѫпилъ къмъ съставянето на картата. До гдѣ отива това безпристрастие показва бѣлѣжката, която Реклю е турилъ подъ картата.
Картата е възпроизведена факсимиле въ сѫщитѣ почти размѣри на оригинала. Макаръ въ нея да личатъ само голѣмитѣ градове, пакъ не е трудно да се констатира, че цѣла почти Македония и цѣло Нишко сѫ показани като земи, въ които прѣобладаватъ българитѣ.
41
( 24. — Етнографската карта на Елизе Реклю (1876 г.) )
42
25. — Етнографската карта на Кипертъ (1876 г.).
Хайнрихъ Кипертъ (1818—1899) е прочутъ германски географъ и картографъ. Неговата репутация датира отъ появяването въ 1846 г. на неговия знаменитъ „Atlas von Hellas” (въ 24 листа), послѣ който, едно по друго, излѣзоха неговитѣ прѣлестни карти на Мала-Азия и Палестина, приготвени на самитѣ мѣста, а слѣдъ тѣхъ се появи извѣстния неговъ „Bibelatlas”, който въ 8 години има три издания. Всичкитѣ многобройни картографични съчинения на Киперта сѫ забѣлѣжителни по своята научна стойность и недостигната до него точность. За тия му редки качества нему бѣ присадена най-високата награда („Grand Prix”) по картографията отъ Всесвѣтската изложба въ Парижъ прѣзъ 1867 г.
Изучавайки на самото мѣсто Турската Империя, изпърво въ Мала-Азия, а послѣ и въ Европа, Кипертъ, при своитѣ научни пътешествия е минавалъ и прѣзъ земитѣ населени съ българи, разпитвалъ е мѣстнитѣ жители и мнозина отъ живущитѣ въ Цариградъ българи за разпространението на тѣхното племе, па усърдно проучвалъ и литературата по етнографията на Балканския Нолуостровъ. Плодъ на тия издирвания и проучвания е картата, която ний възпроизвеждаме въ факсимиле — по нѣмане мѣсто, въ малко намалени размѣри. Въ тая карта, макаръ и да сѫ показани повече турски и албански поселения, отколкото сѫ въ сѫщность, но поправени сѫ и доста грѣшки на по-раншнитѣ етнографски карти. Както е лесно да се види, и Кипертъ счита цѣла Македония (прошарена съ албанци на западъ и съ гърци на югъ) и цѣло Нишко за земи населени най-вече отъ българи.
Тая карта на Киперта имà щастливата участь да придобие извѣстно историческо значение: тя послужи за основа при опрѣдѣление границитѣ на дветѣ автономни Българии въ Европейската Конференция въ Цариградъ прѣзъ 1876—1877 г.г. и пакъ по нея бидоха начъртани границитѣ на Балканския Полуостровъ въ Берлинския Конгресъ прѣзъ 1878 г. Знае се сѫщо и колко високо цѣнеше тая карта Князъ Бисмаркъ.
43
( 25. — Етнографската карта на Кипертъ (1876 г.) )
44
26. — Етнографската карта на Синве (1877 г.).
Тая карта е гърцка. Автора ѝ е А. Синве, французинъ по народность и професоръ по географията въ султанския лицей въ Цариградъ; но картата е съставена по сведения, черпени отъ гръцката Патриаршия и самитѣ гърци сѫ я считали винаги за своя карта.
Ний помѣстяме въ нашия Атласъ тази карта (факсимилирана въ малко намаленъ форматъ) по три причини: а) За да докажемъ още веднажъ своето пълно безпристрастие къмъ другитѣ претенденти на Македония; б) За да се види, че днешнитѣ сърбски съюзници, гърцитѣ, не сѫ признавали въ 1877 г. сѫществуването на сърби въ Македония; и в) За да стане ясно, че самитѣ гърци считатъ християнското мнозинство, което населява Македония, за гърци, които говорятъ български — Синве ги нарича въ своята карта „гърко-българи”, а гърцкитѣ вѣстници сѫ ги наричали всѣкога „вулгарофони елини” („българогласни гърци”).
Любопитно е обяснението, което гърцитѣ даватъ на своята теория за „български говорящитѣ гърци”. Тѣ подържатъ: че Македония била винаги населена съ гърци; но че варварски български орди, които нахлули въ страната, наложили имъ своя езикъ. Възможно ли е, щото единъ некултуренъ народъ да наложи своя варварски езикъ на единъ културенъ народъ, който говори езика на Сократа и Демостена? Ний прѣдоставяме на просвѣтенитѣ си чуждестранни читатели да се произнесатъ върху основателностьта на тая културно-историческа гърцка теория. Отъ своя страна ще припомнимъ тукъ само всеизвѣстния исторически фактъ: че турцитѣ, прѣзъ цѣли 5 вѣка, не успѣха да наложатъ своя езикъ на покоренитѣ си народи въ Европа, нито даже на ония християни, които приеха мохамеданската вѣра — и днесь още свѣтътъ е свидетель, че потурченитѣ гърци въ Епиръ говорятъ гърцки, потурченитѣ сърби въ Босна и Херцеговина говорятъ сърбски, а потурченитѣ българи въ Македония и Родопитѣ говорятъ български.
45
( 26. — Етнографската карта на Синве (1877 г.) )
46
27. — Етнографската карта на Саксъ (1877 г.).
Тая австрийска карта е резултатъ на 17-годишни трудове. Карлъ Саксъ е билъ дълго врѣме австро-унгарски консулъ въ Сараево, Русчукъ и Одринъ, пропѫтувалъ е надлъжъ и наширъ Балканския Полуостровъ, проучилъ е основателно литературата върху Европейска Турция (познавалъ е съчиненията и картитѣ на Ами Буе, Лежанъ, Ханъ, Каницъ, Кипертъ, Синве и пр.), събиралъ е материали и провѣрявалъ е своитѣ данни у всички почти своп колеги, австро-унгарски консули и вицеконсули въ Европейска Турция, и, послѣ всичко туй, напечатилъ е цѣла серия важни изслѣдвания върху населението на тая страна. Поради тази негова компетентность, етнографската му карта има голѣмо значение. Тя е издадена въ брошура прѣзъ 1878 г. отъ Имп. и Крал. Географско Общество въ Вѣна, чиято компетентность по въпроса не е по-малка. Брошурата съдържа статистически данни за разнитѣ народности, населяющи Европейска Турция и носи заглавие: „Ethnographische Karte der Europäischen Türkei und ihrer Dependenzen zurzeit des Kriegsausbruches im Jahre 1877 von Carl Sax, K. u. K. Oesterr. Ungar. Konsul in Adrianopel. Herausgegeben von der K. K. Geographischen Gesellschaft. Wien 1878.” Какво е било мнѣнието на самото австрийско Географско Общество за научната цѣна на тая карта може да се сѫди отъ слѣднята негова бѣлѣжка, която срѣщаме въ брошурата:
„Съ картата на консула Саксъ, ний имаме и друга една етнографска карта-скица на Турция отъ Варонъ Карлъ фонъ-Краусъ, изработена възъ основа на най-добри източници, като сѫ се имали прѣдъ видъ народностьта и вѣрата на населенията въ Турция — както е изработена и картата на Сакса. Едно подробно сравнение на двѣтѣ тия карти ни показа почти пълно съгласие между тѣхъ и ни доведе до убѣждението, че картата на консулъ Саксъ — резултатъ на 17-годишни проучвания на самото мѣсто — дава най-съотвѣтствующия на фактитѣ картографически обликъ на етнографията въ Турция”.
За да се разбере всичкото значение на тая оцѣнка на Саксовата карта отъ страна на австрийското Имп. и Крал. Географско Общество въ Вѣна, трѣбва да се помни, че тя е направена прѣзъ 1878 г., когато официалната австрийска дипломация, боейки се отъ завоевателнитѣ стремежи на Русия, открито се бореше за откъсването на Македония отъ що-токо създаденото Българско Княжество.
Ний възпроизвеждаме тая карта въ факсимиле, въ съвсѣмъ незначително намалени размѣри. Споредъ нея, цѣла почти Македония (прошарена съ албанци на западъ и сѣверо-западъ) и цѣло Нишко сѫ земи населени прѣимущественно отъ българи.
47
( 27. — Етнографската карта на Саксъ (1877 г.) )
48
28. — Етнографската карта на „Славянското Благотворително Общество” въ Петроградъ (1890 г.).
Тази „Карта на славянскитѣ народи”, съставена отъ Н. С. Зарянко и издадена отъ В. В. Комаровъ, въ сѫщность, е дѣло на Славянското Благотворително Общество въ Петроградъ. Тя е изработена подъ надзора на професоритѣ слависти, членове на това Общество. При нейното изработване, авторитѣ ѝ сѫ разполагали съ огромната чужда и руска литература по прѣдмета, съ изслѣдванията на самото мѣсто направени отъ извѣстнитѣ руски пѫтешественници въ Европейска Турция Викторъ Григоровичъ, Хилфердингъ и др. и съ богатитѣ материали, които се иматъ въ руското министерство на външнитѣ работи, въ рускитѣ посолства въ Цариградъ и Вѣна и въ руския генераленъ щабъ. Тази карта прѣдставя значителни поправки на руската карта отъ 1867 г., която ний помѣстихме по-горѣ (главно, по разпространението на българитѣ въ Южна Тракия, Дели-Ормана и Добруджа) а се приближава до руската карта на А. Ф. Ритихъ: Карта западныхъ и южныхъ славянъ. СПБ. Изданіе Картографическаго заведенія А. Ильина, както и до картата на Македония отъ В. Тепловъ, дългогодишенъ чиновникъ при руското посолство въ Цариградъ.
Ний възпроизвеждаме оная часть отъ картата, която се отнася до Балканския Полуостровъ, отъ нейното 1-о издание, и, разбира се, въ факсимиле съ цвѣтоветѣ и размѣритѣ на оригинала. Възпроизвеждаме я, и поради нейната достовѣрность, точность и безпристрастность, и защото тя има своя интересна история, която заслужва да се разкаже тукъ вкратцѣ.
При появяването на картата, тогавашния сърбски пълн. министръ въ Петроградъ, Г. Симичъ, получи заповѣдь отъ Бѣлградъ да протестира противъ факта, че Македония е показана въ картата като българска страна. Протеста бѣ направенъ, и прѣдъ Слав. Благ. Общество, и прѣдъ руското правителство. Вслѣдствие на тоя двоенъ протестъ, Слав. Благ. Общество се видѣ принудено да напечати 2-о издание на картата, въ което да неутрализира българския цвѣтъ на Македония. Но, както обикновенно става въ подобни случаи, издателя не се досѣти да промѣни статистическата таблица на българитѣ въ Македония (която ний не печатимъ по нѣмане на мѣсто) и въ графата на цвѣтоветѣ забрави да помѣсти особенъ цвѣтъ за „македонскитѣ славяни”.
По поводъ на тая странна история, въ залата на Слав. Благ. Общество въ Петроградъ станаха дълги спорове върху Македония между сърбски и български дѣятели. Край на тия спорове тури единъ русип журналистъ, на име Петъръ Неболсинъ, който бѣ живѣлъ дълго врѣме въ България и Сърбия, като кореспондентъ на в. „Новое Время”, та познаваше много добрѣ и двата народа. Неболсинъ прѣпорѫчи единъ оригиналенъ и остроуменъ критериумъ за безпогрѣшно констатиране народностьта на „македонскитѣ славяни”. А именно: една комисия отъ слависти да пропѫтува Македония и да разпита, кои отъ славянитѣ тамъ псуватъ Бога и кои не. Понеже сърбитѣ сѫ единственнитѣ славяни, които псуватъ Бога, то комисията да прогласи за сърби всички македонски славяни псувачи на Бога, а за българи — всички ония, които считатъ за грѣхъ да псуватъ Бога
Лесно е да се прѣдстави поразителния ефектъ на тоя психологически критериумъ, когато се знае, че никой въ Македония не псува Бога.
49
( 28. — Етнографската карта на „Славянското Благотворително Общество” въ Петроградъ (1890 г.) )
50
29. — Етнографската карта на Кѫнчовъ (1900 г.).
Тая карта на Македония е българска. Нейнъ авторъ е Василъ Кѫнчовъ, който дълго врѣме бѣ инспекторъ на българскитѣ училища въ Македония, и, въ това си качество, пропътува цѣлата страна по всички направления. Може безъ прѣувеличение да се каже, че не е останалъ кѫтъ въ Македония непосетенъ и неизученъ отъ Кѫнчова. А той бѣ напълно пригоденъ, за да направи това проучване, и защото основателно познавате етнографската литература на Балканския Полуостровъ, и защото бѣ човѣкъ до невѣроятность обективенъ и безпристрастенъ даже въ националнитѣ и политически въпроси. При това, Кѫнчовъ разполагаше за цѣльта съ всички български учители въ Македония, които познаваха своитѣ райони, като собственнитѣ си джебове.
Ний съжеляваме само, че, поради ограниченото си мѣсто, бѣхме принудени да факсимилираме картата му намалена повече отъ половина, тъй че нейното прочитане става трудно безъ увеличително стъкло. Но читателитѣ тъй сѫ се свикнали вече съ етнографската карта на Балканския Полуостровъ, щото лесно ще е за тѣхъ ориентирането въ една етнографска карта на Македония, даже когато тя е значително намалена.
Искренно жалѣемъ, че не можемъ приложи къмъ тая карта и една карта отъ съврѣменния сърбски геологъ и идеологъ на шовинистичния пансърбизмъ Проф. Цвийчъ, изобретателя на „македонскитѣ славяни”. Но слѣдъ като тоя ученъ сърбинъ, въ разстояние само на 5 мѣсеци и по чисто политически съображения, изказа двѣ различни мнѣния за етнографията на Македония, ний мислимъ, че неговата етнографска карта не може да има никаква научна стойность. Както е извѣстно, Проф. Цвийчъ, прѣзъ м. октомврий 1912 г., въ английското списание „Review of Reviews”, призна за сърбска етнографска сфера въ Македония само сѣвернитѣ околии на Скопския окрѫгъ (градоветѣ Скопѣ, Куманово и Тетово) и малка една часть отъ сѣверо-западна Македония (градоветѣ Дебъръ и Струга); а прѣзъ м. мартъ 1913 г., въ германското списание „Petermann's Geogr. Mitteilungen”, той напечата етнографска карта на Македония, въ която почти половината Македония окраси съ синия сърбски цвѣтъ, а останалитѣ българи въ Македония (освѣнъ живущитѣ на източната ѝ граница) прогласи за „македонски славяни”.
51
( 29. — Етнографската карта на Кѫнчовъ (1900 г.) )
